Tyxo.bg counter

Tag: спомен

Борисов отряза Ердоган: Ако си спомним за цар Симеон, всичко отива по дяволите…

Снимка: Правителствена информационна служба

 

 

„Турция никога не се е намесвала във вътрешните работи на Босна и Херцеговина, нито се е опитвала да се намесва в основните ни приоритети. Имали сме винаги подкрепата на Турция при реализиране на нашите приоритети. Босна и Херцеговина е страна, която принадлежи на босненци и херцеговци, от другата страна сме част от Европа. Ние зачитаме нашата вяра, ислямът в Босна и Херцеговина със сигурност е един от най-толерантните. Каквато и да е форма на радикализма не е и няма да бъде разрешена.” Така отговори Денис Звиздич на въпрос за изказване на турския президент Реджеп Ердоган, предаде „Труд“.

Преди седмица Ердоган припомни заръката на бившия босненски президент Алия Изетбегович, който той му е предал преди смъртта си. Ердоган разказа как ден преди смъртта на Изетбегович през октомври 2003 година той го е посетил в болницата. „Тогава той ми каза: „Реджеп, вие сте потомци на султан Фатих. Тези земи са ви оставени от него в наследство и затова трябва да се грижите за тях“. Е, как ние днес да изоставим Мостар? Да се откажем от река Дрина? Как да се откажем от джамията на султан Фатих? Разбира се, че ние никога няма да направим това. Няма да се откажем от тях. Тези паметницитса короната на нашата цивилизация. Тя ги е построила като доказателство за съществуването си. От 15 век до днес“, каза Ердоган по време на форума на Международния цивилизационен съвет, който се провежда в Истанбул.

„Турция има интерес да има добри отношения с Европа”, заяви Борисов. Той подчерта, че ако коментираме подобни изказвания, ще бъде създадена добра среда за националисти и екстремисти. „Нашият отговор е друг – това не е европейски начин за общуване с държавите. Няма нищо по-изгодно за Турция от приятелство с Европа“, каза премиерът.

„Историята е такава, но има история и преди ХIII-XIV век. И някои са ходили до Цариград. Ако си спомним за цар Симеон, всичко отива по дяволите…”, каза още Борисов.

„Но това е история. Сега ние искаме народите да живеят в мир и да има благосъстояние”, каза още той.

Попитан какви мерки взема Босна и Херцеговина срещу радикалния ислям, Звиздич отговори: „На територията на страната ни няма лагери за подготовка на бойци на „Ислямска държава“. През последните две години нито един наш гражданин не е отишъл на бойните полета на Сирия. Тези 46, които са се върнали, са под контрола на компетентните органи. В Босна и Херцеговина няма нито един орган, който да има връзка с тероризма. Става въпрос за неверни твърдения, които ние отхвърлихме. Те са част от войната, която се води с Босна и Херцеговина. Тук от столетия живеят представители на различни религии. Виждате, че на 100 м се намират храмове на различни религии. Босна и Херцеговина би могла само да обогати Европа в културологично отношение”.

 

Учени: Обезлюденото Кърджалийско скоро ще е неузнаваемо, хората ще се препитават от маслини, заплати и пенсии – минимум 1200 евро, снегът ще е спомен

 

 

През 2012-а бананово дърво красеше двора на земеделския производител от кирковското село Чорбаджийско Бейсим, който се прочу в региона с продажбата на лимони в саксии. След 30-ина години бананови дръвчета ще има в дворовете на голяма част от земеделски стопани в планината. Внуци ще си правят селфита пред банановото дърво на дядо на село, а той ще ги черпи с кивита от градината, 24rodopi.com.

През 2050 година родопчаните, които ще печелят от маслинови дръвчета, ще бъдат много повече от тези, които ще разчитат на тютюна. В дворовете на хората ще се отглежда дори киви. 43-44 градуса горещини през август ще са нещо обичайно. Зимният сезон на Пампорово ще продължава само месец, в останалото време няма да има сняг.

А на територията от Доспат до Кирково, в 17-те общини в Смолянско и Кърджалийско, ще живеят почти два пъти по-малко хора, отколкото са сега.

Това сочат прогнозните данни на Националния статистически институт, на екипи учени от Висшето училище по агробизнес и развитие на регионите и Аграрния университет, на краеведи-изследователи, предоставени на 24rodopi.com.

През 2050 година в 7-те кърджалийски общини ще живеят само 93 830 човека. През 2060 година те ще са едва 87 444 души (45 689 мъже и 41 755 жени), смятат в НСИ. В Смолянско напускащите с билет в една посока ще са повече. През 2050 година в областта ще останат 47 071 човека, а през 2060-а – 41 223-ма (22 502 мъже и 18 721 жени). За сведение, в момента в Кърджалийско живеят 152 хиляди човека, а в Смолянско – 121 хиляди. 19 са селата без жители, след 3 десетилетия ще са 120. Десетки села ще бъдат с 1 до 5 жители.

Средно годишно към 3000 души ще напускат двете области. 1929 човека си тръгнали от Кърджалийско в последната година, най-много са напусналите селата в община Крумовград. За отбелязване е, че в Крумовград ще са минали период, в който общината ще е в челните класации в категорията „Най-много инвестиции“. Заради златодобива на Ада тепе (как градът се промени коренно за кратко време четете по-късно) тук вече са открити много нови работни места, влагат се средства в инфраструктура и т. н. Мегаинвестицията ще вдигне жизнения стандарт на хората от района, ще рефлектира и на инвестиционната политика на Общинска администрация.

Местните напускат родния край и предимно се установяват в Западна Европа, но прогнозите са в планината в следващите 3 десетилетия да се заселят хора от други региони и чужденци, водени от така нар. „екомиграцията“ – хора, които напуснат замърсените си райони и търсят населени места с надморска височина около 1000 метра. Процентът на тези преселници обаче ще бъде твърде малък в сравнение с ръста на ромското население, което ще живее в Родопите.

При последното преброяване само 1274-ма жители на област Кърджали се определили като роми, но такива са 6-7 пъти повече граждани, смятат експертите. През 2050-а ще бъдат около 12 000.

В Смолян към днешна дата за роми се определят само 456 души. Очаква се да станат към 4 пъти повече след 30 години.

Родопите ще станат по-красиво място за живеене, но тук ще се печелят по-малко пари, отколкото във вътрешността на страната или в Западна Европа. Смолянско и Кърджалийско ще бъдат гурбетчийски региони, но не като сега – съпругът работи на Запад и праща пари на семейството си. В бъдеще родопските семейства ще работят и ще живеят в страни, които им гарантират по-високи доходи и възможности за развитие, а тук ще останат предимно пенсионери, служители и „заклети фермери“.

Родопчани ще бъдат малко по-добре от сегашните жители на Северна Гърция – във всяко отношение.

Минималната заплата и пенсиите ще са над 1200 евро. До плажовете на Бяло море ще се стига за малко повече от час – и от Кърджали, и от Смолян. Всички възможни гранични пунктове ще са отворени.

„Глобалното затопляне ще вдигне температурите у нас с 5 градуса до 2050 г. Южна България ще отиде към средизимноморския климат. Ще се появят нови растителни и животински видове, вредители и болести“, твърди доц. Калинка Кузманова от Аграрния университет в Пловдив, преподавател по агрометеорология и природни бедствия и катастрофи. Според нея ни очакват не само непоносими жеги. Високите температури водят до по-големи изпарения. Повече водни пари постъпват в атмосферата и участват в хидрологичния цикъл на земята. Те трябва да се върнат в Световния океан чрез т.нар. голям и малък кръговрат, а последствията ще бъдат поройни валежи и наводнения на едни места, а суша – на други.

Вече сме в зоната на неустойчивия климат, на резките амплитуди, които се отразяват неблагоприятно върху човека и топлокръвните селскостопански животни.“Кокошките започват да снасят по-малко“, посочва доц. Кузманова. Един от очакваните резултати от затоплянето е изместване на ареала на флората и фауната към по-големи географски ширини.

Субтропичните култури, характерни за Гърция, ще се появят и в България. Да си припомним и експеримента с 1000 дръвчета маслини от испански сорт, които бяха засадени в Източните Родопи. Пилотният проект за отглеждане на маслини в Кърджали и Крумовград на стойност 440 000 лева стартира през ноември 2009 година. Тогава се очакваше на третата година след засаждането им маслиновите дръвчета да достигнат до 75 процента плододайност, а от един декар да се добиват поне 2000 килограма маслини.

Проектът обаче претърпя провал. Според покойния вече доц. Васко Василев, който ръководеше Висшето училище по агробизнес, две са причините за това. Първата е, че температурите паднали неочаквано до над минус 20 градуса и маслините измръзнали. Втората причина за провала на проекта е свързана с човешкия фактор. „Хората, на които се доверихме и които трябваше да отглеждат маслините, ни подведоха. Дадохме им посадъчен материал и впоследствие – никакви усилия от тяхна страна. А се оказа, че дори не са ги поливали, какво да чакаме тогава“, коментира тогава пред 24rodopi.com доц. Васко Василев.

Предстоят обаче нови опити, съвместно с испанска корпоративна групировка, в чийто състав членуват 165 кооператива, специализирани в производството на маслини, зехтин и ядки.

Учените смятат, че е дошло времето за селектиране или внасяне на сухоустойчиви видове растения.

„Предстоят и промени в технологията на отглеждане на земеделските култури. Обикновено пролетниците се садят, след като температурите трайно се вдигнат над 5 градуса за равнините. Досега това ставаше в началото на март. В последните години обаче още в средата на февруари се създават условия. Ако чакаме да дойде март, влагата от зимните валежи ще се изпари от почвата и ще сеем при воден дефицит, което обрича реколтата“, казва доц. Кузманова, цитирана от „24 часа“. Всички аграрни преподаватели в България са на мнение, че в недалечно бъдеще границата за земеделие и лесовъдство ще се вдигне от 800 м на 1000 м надморска височина.

„На тези места спокойно ще може да се гледат овощни дръвчета. Необратимите промени в климата водят до поява на непознати досега вредители по растенията. Нашествията на мароканския скакалец в България ще станат по-чести“, твърди доц. Кузманова.

Първото беше през 2000 година в община Черноочене. В следващите години скакалците атакуваха посевите и в други населени места в Кърджалийско и Смолянско. Нови болести, типични за тропиците, ще има у нас, смята доц. Кузманова.

„Камили със сигурност обаче няма да се разхождат у нас, защото са пустинен вид“, шегува се доц. Кузманова.

Спомен за Страшното: Руски войници спасявали пеленачета край закланите от турците им родители

 

 

Друга непозната страница от войната носи името Страшното. Само в Плов­дивско през юли и август 1877 година загиват над 17 000 мирни жители. Тогава в днешно­то село Свежен са изклани от турците 600 души, разо­рени са Карлово, Калофер и Сопот заедно с околните български села, припомня Марица.бг.

По пътя на бягството руски разузнава­чи събират изоставени де­ца, откриват пеленачета край закланите им родите­ли. В Търновско освободи­телите построяват цял ла­гер за сирачета, в Габровс­ко, Троянско, Севлиевско и по други места с помощта на русите са изградени поселения на бежанците.

Пак русите ги спасили от глад­на смърт. Дори по време на сражения, когато руските сили били недостатъчни, командирите отделяли бойци за спасяване на бе­гълците.

През септември 1877 г. група опълченци, като разбрали, че около ро­дното им място Свежен из горите скитат стотици же­ни и деца, промъкнали се през турските постове, съ­брали бегълците и тръгна­ли обратно.

Налетели на турски отряд. Пеленаче пи­снало издайнически. Спо­гледали се жените и опъл­ченците. За останалото е трудно да се пише и още по-трудно идва успокоени­ето с такава кръв по ръце­те. Години по-късно споме­нът прогарял нощите…

САЩ – освободителите ни?!

Ще рече някой „непозна­тата война“. Само че кой ни дава право войната за Българското възкресение да остава непозната? Ако невежеството е оттатък океана, може да си го обя­сним. Дори авторитетното списание „Outlook“ пише през 1915 г., че България е освободена благодарение на САЩ.

Янките могат да грешат, но тук, край паме­тниците на хилядите заги­нали руси, в страната, при­ела 3 март за национален празник, посягането върху истината е равно на свето­татство, отбелязва Марица.бг.

 

Какво си спомнят ветераните, когато гледат медалите си : Гледай смъртта в очите. Може би тя ще ти обърне гръб

 

Нощи в окопите, сухари, консерви, водка, контузии, рани, смърт, мъжество, дълг – в някои отношения спомените на участниците във Великата отечествена война много си приличат. Всички те са преминали през най-страшното и са останали живи, пише Руски дневник.

Всеки от тях притежава повече от десет медала, ордени, почетни знаци, грамоти. Но всички до един казват: „Ради Бога, само не ме изкарвайте някакъв герой. Аз съм редови участник във войната, най-обикновен“. Тези отличия са пришити към гимнастьорката или са събрани в кутия от обувки, увити в найлонов плик, някъде на дъното на гардероба – семейна реликва, която вижда бял свят само при специални случаи. На 9 май, за да отидат на парада, макар че за мнозина от тях това вече е непосилно, или когато ги посещават журналисти. Носенето на награди в ежедневния живот не е прието. Но зад всяка от тях стои историята на нечий живот или смърт, на най-смелата постъпка или на най-страшния спомен.

„Руски дневник“ помоли двама участници във войната да ни разкажат какво си спомнят, когато разглеждат медалите си.

Михаил Яковлевич Булошников, 95 години

Снимка: Мария Ионова-Грибина

„Натам караха хора, обратно – нито ранени, нито убити“

Роден съм в Москва, на 21 години отидох на фронта. 900 дена в блокаден Ленинград. Бяха минали само два месеца и половина от началото на войната, а фашистките войски стъпиха на територията на Ленинградска област. Немците не толкова настъпваха, колкото просто бяха стиснали в мъртва хватка Ленинград, превземаха го чрез изтощение. Фашистките ръководители смятаха, че градът ще падне в краката им като презрял плод: в Ленинград не бяха предвидени запаси за три години блокада, нищо не достигаше. Преди войната градът бе с население около 4 милиона души, много се евакуираха, но мнозина не успяха.

Задачата ни бе да разкъсаме блокадата. Най-уязвимото място, на което си струваше това да се направи, бе така нареченият Невски плацдарм. Това е малко парче земя на вражеска територия на левия бряг на р. Нева. Трябваше да направим понтонен мост до другия бряг. Но как да се стигне до водата? Трябваше да се преодолеят едва 17 км, но по торфен терен. Истинско блато. Достатъчно бе да забиеш сапьорската лопата, за да направиш окоп, и веднага на това място излизаше вода. Тежката техника не можеше да мине. А трябваше да се превозва на железни лодки – понтони. Те тежат по тон и половина. Товарехме ги на колите и някак ги придвижвахме по трудния терен до самия бряг, опитвайки се да спазваме маскировъчна тишина, но когато машината се движеше, това бе като вдигане по тревога.

Всичко това го правехме през нощта. През деня по понтоните стреляха с право мерене. Но и през нощта там си беше просто страшна картина. Немците от другия бряг изстрелваха осветителни ракети. Те падаха бавно – една такава мъртвешка светлина. Водата вреше от минните осколки и снарядите. Натам караха хора, обратно – нито ранени, нито убити. Ето това бе преминаването през реката.

„Харесваха ми рисковете, не наградите“

Най-скъпата за мен награда е медалът „За бойни заслуги“. Получих го в началото на 1942 г. – първият ми медал, връчиха ми го с формулировка „за мъжество, проявено при защитата на държавните граници“. За това писаха във фронтовия вестник, а аз от радост изпратих изрезка на родителите ми. По-късно бях награден с медал „За отбраната на Ленинград“.

Орденът „Червена звезда“ ми бе връчен пред строя в същата 1942 година. Понякога го даваха за изпълнение на много трудна задача, понякога – за проявено мъжество на намиращи се под обстрел. Въпросът е, че повечето от медалите са така наречените юбилейни медали. Четиридесета годишнина, петдесета годишнина… тях ги щамповаха на конвейер за всички участници във войната. Неотдавна ми изпратиха такива: „За разкъсване на блокадата на Ленинград“ и „За сваляне на блокадата“.

Отделно връчваха за всяка превзета столица. След Ленинград влязохме в Талин, а оттам, през Беларус и Украйна, – на територията на Румъния. След това беше Унгария, Будапеща. Страхуваха се от нас, мислеха си, че руските войници грабят и убиват.

Когато стигнахме в Пеща, която е от източната страна на р. Дунав, бяхме настанени на квартира при цивилни. Там имаше една жена, тя плачеше. Беше изпратила 16-годишната си дъщеря Шарлота на другия бряг, при чичо ѝ в Буда. Знаела, че руснаците ще влязат първо в Пеща. „Сега чувам, че в Буда гладуват, колят изтощените коне“, казваше тя.

Мостовете бяха взривени, предстоеше ни да форсираме Дунав. Аз предложих да открия това момиче и да го върна при майката. И го намерих. Този мъж бе подслонил още 6 деца, вече нямаше с какво да ги храни. Излиза слабо момиче, направо позеленяло, с раница на раменете и много страхливо. Войниците ми се присмиваха, казваха, че карам скелет. По целия път тя се молеше, казваше: „Боже мой, Боже мой!“. Направо викаха от радост, когато се срещнаха. А когато трябваше да си тръгна, просто дадох сигнал и това бе всичко.

Честно казано, наградите не ме интересуваха. На мен ми харесваше службата, бях млад и леко авантюристично скроен човек. Харесваше ми да рискувам. С удоволствие ходех на разузнаване, ако ме пращаха. Бяхме много по-въодушевени от факта, че сме на върха на острието в тази борба.

Валентин Сергеевич Бармин, 90 години

Снимка: Мария Ионова-Грибина

„Гледай смъртта в очите. Може би тя ще ти обърне гръб“

Аз бях най-младият в ротата. Навърших 18 години на 14 януари 1945 г., точно в деня, в който всички войски на Белоруския фронт тръгнаха в настъпление. Помня как засвистяха „Катюшите“. Тогава всички живеехме в землянки: изкопавахме голяма яма, подреждахме дървета, а след това засипвахме с пръст. Много често на пода имаше вода, точно под краката ти. Но това още нищо не е.

Моят капитан пое шефство над мен, държеше се бащински. Казваше ми: „Вальо, войната е много тежка работа. На война убиват, ние всички сме обречени. Или пък те осакатяват, или те пленяват. Но по-добре да умреш, отколкото да те пленят. И ти трябва да знаеш, че ако се страхуваш от смъртта и побегнеш от нея – тя ще те настигне. Затова трябва да гледаш смъртта в очите и може би тя ще ти обърне гръб“.

Аз добре запомних тази формулировка, и тя ме е спасявала. Настъпвахме в Източна Прусия, срещахме основно градове и имения на бюргери, нямаше големи населени места. Цялото цивилно население от Източна Прусия бе евакуирано в Централна Германия. А тези имения предварително бяха подготвени за отбрана. Те са каменни или от тухли, имаха в цокъла амбразура и немските войници ни чакаха. Там се натъкнахме на мощна отбрана, имаше прекалено много убити и ранени. Кочияшът отхвръкна надалеч, откъсна му се част от стъпалото. Командирът бе ранен. Аз сновях между тях, правех превръзки, за момент се откъснах от реалността. А когато се осъзнах, гледам – няма никой, всички са се придвижили напред и вдясно. А право към мен се движи немски „синджир“ от 12-15 души. Дистанцията между нас – 50 метра. Помислих си – със сигурност ще загина, но трябва „да взема“ някой със себе си. Та това е изключително важно – да не загинеш напразно.

Имаше един камък, скрих се зад него. Винаги съм бил дребен. В автомата – 32 патрона, зад гърба – две гранати. Винаги съм бил отличен стрелец. След като завърших училище, във военния лагер, с малокалибрена винтовка, събирах двадесет и девет точки от тридесет възможни. И реших да стрелям с единични изстрели, за презареждане все едно нямаше да ми стигне времето. Те започнаха да падат, всичко затихна. А след това чух шумолене в храстите. Там имаше още двама, промъкваха се към мен. В този момент пуснах откос и загубих съзнание. Открили са ме нашите войници, опитвали са да разговарят с мен. А аз целия се треса, не вярвам, че съм жив, нищо не мога да кажа. Улучили са ме в крака, ботушът ми пълен с кръв, но аз нищо не усещам. „Героичен младеж“, казаха. За този случай след това ме наградиха с „Орден на Отечествената война“ първа степен. Него го връчваха само на тези, които бяха ранени ли контузени по време на бой.

Но тогава мислех за друго. Смятах, че смъртта не е най-страшното, а това, че няма да ме намерят и ще си помислят, че нарочно съм изостанал, че съм дезертьор. Всеки може да бъде убит, но боец страхливец или дезертьор – това можеше да стане присъда за роднините. Имах майка и две сестрички. Баща ми също участваше във войната, загина край Ленинград, при опита за разкъсване на блокадата. Известието пристигна през януари 1942 година.

Щурмувахме Кьонигсберг (днес – Калининград), бях там само ден. Помня рова, запълнен с вода, укрепленията, кулите и силно разрушения град. Това бе месец преди края на войната. А след това се срещнахме с американците на Елба. До един бяхме със съдрани ботуши, немити, ръководството реши да не ни показва. Само много добре ни нахрани с месни консерви. За нас това бе деликатес, американците ни ги изпращаха по линия на ленд-лиз. Както след това разбрахме, самите те не са се хранели с тях. Вместо нас на срещата отидоха току-що изпратени, чистички, като за парад. Завиждахме им, но какво да се прави.

След Елба, от Берлин се върнахме към дома пешком. Извървяхме обратно 2340 км, цялото лято на 1945 година. В Германия дърветата са посадени много близо до пътя, когато вървиш си като в зелен тунел. А беше лято, всичко цъфтеше. И ние вървим през тези тунели като победители. Някои вече нямаха при кого да се завърнат, и когато при тържествени речи произнасяха думите: „Другари, войната свърши, ние победихме“, те започваха да плачат. А аз продължавах да си изкопавам окопче, в него спях. И всяка сутрин от това лято се събуждах объркан, с мисълта: „Къде съм? Може би съм в плен?“

Свидетелка по дело за джихадизъм: Джон Терориста искаше да си вземе патрони за спомен

Смятаният за джихадист Иван Захариев, наричан Джон Терориста, искал да си вземе патрони от автомат “Калашников” за спомен от стрелкови клуб в Пловдив. Това заяви в спецсъда състезателката по стрелба Христина Георгиева и уточни, че изнасянето на патрони е изрично забранено, пише „Труд“.

Тя разказа, че се запознала случайно с Джон в Пловдив. Той споделил интереса си към стрелбата и тя го завела в клуба, в който тренира. По време на упражненията той се държал “странно”. Искал да стреля от по-къси разстояния, дори се снимал с оръжията, разказа свидетелката.

Според изготвената психиатрична експертиза Джон не страда от психическо заболяване, но се чувства недооценен.

Иван Захариев бе арестуван на 20 септември м.г. Според прокуратурата той е дошъл у нас да се обучава за терорист. Посещавал джихадистки сайтове и споделял с приятели, че иска да стане терорист.

 

 

 

 

Тъжен помен! 13 години от най-смъртоносната атака в новата ни история

снимка БГНЕС
Навършват се 13 години от терористичната атака срещу българската военна база в Кербала. Тогава българският контингент участваше в операцията на Коалиционните сили за стабилизиране и възстановяване на арабската страна. При най-смъртоносната атака в новата история на армията са убити петима, а близо 70 военнослужещи са ранени.

С панихида паметта на героите се почита в Русе, Плевен, Казанлък, Карлово и Горно Драглище, предаде БГНЕС.

При атаката срещу българската база Индия, камион цистерна с атентатори самоубийци се врязва в базата и се взривява.

Загиват майор Георги Качорин, офицерски кандидати Иван Инджов, Антон Петров и Свилен Киров. Ден по-късно от раните си в болница в Багдад загива и старши лейтенант Николай Саръев.

Разсекретени документи по разследването показват, че базата не била достатъчно укрепена,че не са използвани гранатомети при нейната отбрана, а полското командване бавело доставката на защитни съоръжения.

Атаката срещу военната база в Ирак се изучава във Военната академия. От следващата година започва и курс по противодействие на радикализма и тероризма.

 

Спомен за Джоржд Майкъл! Интервюто му пред The Guardian

Снимка: REUTERS
Светът загуби Джордж Майкъл. Един от най-легендарните изпълнители издъхна навръх Коледа в дома си от сърдечни проблеми. В негова памет ви предлагаме интервюто му пред изданието The Guardian от 2014 г.

Кога си най-щастлив? 

Когато съм влюбен.

Кой е най-големият ти страх?

Да загубя способността си да пея и да създавам музика.

Кой е най-ранният ти детски спомен?

Вкъщи с майка ми, когато изпращахме сестрите ми на училище.

Коя персона, която все още е сред живите, уважаваш най-много и защо?

Всеки, който се бори за равни човешки права, за да направи този свят по-добро място. Медицински сестри, лекари, учители – това са хората, които заслужават най-много уважение в днешно време.

Кое е най-скъпото нещо, което си си купувал?

Произведение на изкуството!

Кое е най-ценното нещо, което притежаваш?

Дарбата да създавам и да пея!

Кой би те изиграл най-добре, ако направят филм за теб?

Е, Роби Уилямс вече го стори, а Том Харди се превъплъти в Елтън (Джон)…Какво ще кажеш за Пол Нюман?

За какво си благодарен на родителите  си?

Дължа на майка си това, което съм днес. От баща ми наследих страстта, с която правя всичко.

Ако можеше да „редактираш“ миналото си какво би добавил?

Бих пял с Дейвид Гилмор в Карнеги Хол, защото обожавам Pink Floyd.

Как си почиваш?

С приятели, ресторанти, музика, кино, разхождайки кучетата ми.

Кое е най-близкото ти изживяване до смъртта?

Пневмонията, от която се разболях по време на турнето ми във Виена.

Какъв е най-важният урок, който си научил в живота си?

Да бъда честен със самия себе си.

Кажи ни шега!

Тони Блеър.

Кажи ни една тайна

Групата The Smiths се събират!

 

Източник: Канал 3

 

Да си спомним за Емил Димитров (ВИДЕО)

1482497539-1
Днес се навършват 76 години от рождението на големия глас на България – Емил Димитров. Той е изпял над 400 песни, а на близо 300 от тях е и автор.

Неговите песни продължават да трогват млади и стари. Емил Димитров е легенда в съвременната българска музика, източник на вдъхновение, любов и родолюбие за поколения българи.

Емил Димитрив и неговата песен „Моя страна, моя България“ бяха обявени за български певец и българска песен на XX век.

Той е единственият композитор от България, който е познат в Европа.

„Нашият сигнал“, „Арлекино“ и „Моряшко сбогом“ , „Ако си дал“ са шлагери, които човек запява веднага.

Големият музикант си отиде от този свят на 30 март 2005 година след тежък инсулт. Но за него не може да се говори в минало време, защото песните му ще бъдат винаги актуални и слушани.

Плевнелиев грейна на снимка за спомен със семейство Обама

main_1474552036

Снимка: Администрация на президента

 

 

Президентът Росен Плевнелиев се отърка у семейство Обама.

Държавният глава, който не се посвени да загърби протокола и националното си достойнство и произнесе реч на английски пред 71-та сесия на ООН, сияе на една от снимките от галерията си, запечатала работното му посещение в Ню Йорк.

Причината за доброто му настроение е снимка за спомен с американския президент Барак Обама и половинката му, първата дама на САЩ.

Фотосът е качен на сайта на Президентството в галерията от посещението на българския държавен глава навръх  Денят на независимостта на България, която пък прослави в обръщение по-рано днес Плевнелиев.

Снимката запечатва прегръдката и усмивката на двама президенти, за тяхна жалост, само броени дни преди финала на мандата им.

А дали Плевнелиев е лобирал за Ирина Бокова, или пък е предпочел да навива САЩ за Кристалина Георгиева? Отговорът е с повишена лекота, коментира Канал 3. Особено на фона на мълвата, че в кулоарите на форума на ООН външният министър Даниел Митов представял еврокомисарката като българския кандидат.

 

Спомен за Страшното: Руски войници спасявали пеленачета край закланите от турците им родители

20160304.yzopjolwec

 

 

Друга непозната страница от войната носи името Страшното. Само в Плов­дивско през юли и август 1877 година загиват над 17 000 мирни жители. Тогава в днешно­то село Свежен са изклани от турците 600 души, разо­рени са Карлово, Калофер и Сопот заедно с околните български села, припомня Марица.бг.

По пътя на бягството руски разузнава­чи събират изоставени де­ца, откриват пеленачета край закланите им родите­ли. В Търновско освободи­телите построяват цял ла­гер за сирачета, в Габровс­ко, Троянско, Севлиевско и по други места с помощта на русите са изградени поселения на бежанците.

Пак русите ги спасили от глад­на смърт. Дори по време на сражения, когато руските сили били недостатъчни, командирите отделяли бойци за спасяване на бе­гълците.

През септември 1877 г. група опълченци, като разбрали, че около ро­дното им място Свежен из горите скитат стотици же­ни и деца, промъкнали се през турските постове, съ­брали бегълците и тръгна­ли обратно.

Налетели на турски отряд. Пеленаче пи­снало издайнически. Спо­гледали се жените и опъл­ченците. За останалото е трудно да се пише и още по-трудно идва успокоени­ето с такава кръв по ръце­те. Години по-късно споме­нът прогарял нощите…

САЩ – освободителите ни?!

Ще рече някой „непозна­тата война“. Само че кой ни дава право войната за Българското възкресение да остава непозната? Ако невежеството е оттатък океана, може да си го обя­сним. Дори авторитетното списание „Outlook“ пише през 1915 г., че България е освободена благодарение на САЩ.

Янките могат да грешат, но тук, край паме­тниците на хилядите заги­нали руси, в страната, при­ела 3 март за национален празник, посягането върху истината е равно на свето­татство, отбелязва Марица.бг.

 

ММА боецът не си спомня нищо от екшъна!

20150930.hfvdmhgphc

 

 

Нямам идея какво е станало, нямам спомени за случилото се. Това каза пред камерата на bTV англичанинът Джон Кери, който потроши две коли на бургаската полиция и пощури ченгетата, докато го озаптят и му сложат белезници.

Кери сподели, че очевидно е направил „нещо лошо” и че така се случва, когато дойдеш в чужда страна и опиташ непозната дрога. Англичанинът твърди, че се срамува от случилото се и иска да обясни на децата си какво точно е станало.

 

 

 

 

 

 

Убиецът на Вероника си прибрал за спомен от нея синджир, пръстен и парфюм

ver

 

 

Килърът си оставил за спомен синджирчето на Вероника, парфюма и нейния пръстен. Криминалистите ги открили в жилището на брат му в Горна Оряховица, където рецидивистът бе арестуван в нощта срещу 6 март.

“Съгласен съм да остана в ареста. Не съм се укривал”, каза задържаният. Служебният му защитник Кирил Станчев също отбеляза, че нямат никакви правни и фактически аргументи да искат по-лека мярка, съобщава „24 часа”.

По-рано пред съдебната зала адвокатът каза, че няма никакво съмнение, че Илиян е извършил убийството. Циганинът бил хазартен тип. Извършвал престъпления, без да му мисли, и ако го хванат – хванат.

“На този етап не съм запознат с всички материали по досъдебното производство, но са налице всички основания за вземане на постоянна мярка “задържане под стража”, каза Станчев.

Зико е привлечен като обвиняем за грабеж, придружен с убийство. За жестокото деяние го грозят от 15 до 20 г. затвор, до живот или до живот без замяна.

23-годишната Вероника Здравкова бе убита на 28 февруари вечерта край моста при жп гарата във Велико Търново. Смъртта на момичето е настъпила вследствие на удари по главата с оръжие, подобно на тесла.

Според разследващите момичето е станало случайна жертва на рецидивиста, който по това време чакал влак за Горна Оряховица. При самопризнанията си циганинът посочил, че от чантата на студентката е откраднал 25 лв. и дебитната карта. Точно при опит да изтегли пари от картата вечерта след убийството Здравков е засечен от полицията

 

 

 

 

Източник:Блиц