Tag: „Гео Милев“

На 15 май 1925 г. зверски е екзекутиран Гео Милев

 

 

НА 15 МАЙ 1925 Г . Е ЗВЕРСКИ ЕКЗЕКУТИРАН ГЕО МИЛЕВ – ЕДИН ОТ КОЛОСИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Вундеркиндът в българската култура

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е един от най-бележитите и талантливи поети и публицисти в България, определян от критиката като представител на експресионизма в българската литература. Убит от полицията заедно с други симпатизанти на левицата по времето на Априлските събития през 1925 г. Тогава той е едва на 30 години. Априлските събития са свързани с насилието, извършено от кабинета на Александър Цанков, срещу левите и опозиционните сили в страната след атентата в църквата „Света Неделя“. Жертви на това насилие са политици, интелектуалци и редови привърженици на опозицията: Ана Маймункова, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков, Николай Петрини, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и др.


Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле, днес град Раднево, в семейството на учителя журналист Мильо Касабов. През 1907 г. М. Касабов основава книжарница и издателство в Стара Загора.

Гео учи в старозагорската гимназия и на 12-годишна възраст списва ръкописни вестници и сборници, илюстрира ги, пише хумористични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихотворения на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет и др. След това следва романска филология в Софийския университет, а по-късно продължава образованието си в Лайпциг, където слуша лекции и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел – поет, драматург и публицист, представител на германския символизъм.

В списанието „Листопад“ през 1913 г. се появяват първите публикации на Гео Милев – „Литературно-художествени писма от Германия“. 

След като избухва Първата световна война, той заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен – белгийски поет и символист, смятан за една от най-значимите фигури в белгийската литература.


Гео Милев се връща в Германия, за да продължи образованието си, но е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Но липсват доказателства и той е освободен. 

Гео се връща в България през 1915 г. Тогава печата лирични листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Фридрих Ницше и др., които съдържат преведени от него стихотворения, като всеки от листите е посветен на младите поети символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов.

Гео Милев започва да се грижи за книжарницата, след като баща му е мобилизиран. Заедно с Никола Икономов през 1915-1916 г. създава театрална трупа, която изнася няколко представления.

През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти Троянски полк, който заема позиция при Дойран. Назначават го за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е обстрелян от артилерия. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. Гео и съпругата му заминават за Берлин, където е подложен на операция; остава там до март 1919 г. Въпреки тежките 15 операции младият мъж посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. В откъси от „Грозни прози“ той отразява революционния кипеж в Германия по това време. Там печата свои творби в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

Гео Милев се връща в София и започва да издава списанието „Везни“, което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

През януари 1924 г. започва да издава списанието „Пламък“, в което печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“ и началото на поемата „Ад“.

Заради поемата „Септември“ книжки 7 и 8 на списанието са конфискувани, Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.

На 14 май той е осъден заради „Септември“ на една година затвор, глоба от 20 хиляди лева и лишаване от граждански и политически права за две години. Милев решава да обжалва присъдата си пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ в полицията и изчезва безследно.


Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София – Илиенци. Разпознават го по изкуственото му око, което му слагат в Германия. Белезите на насилие, както и показанията на генерал Иван Вълков пред съда през 1954 г., показват, че Гео Милев е брутално удушен с тел.

ГЛАВАТА МИ…

Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами.
Саша Черный

Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час – има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака –
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак…
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
– замръзнала, каменна, вечна и зла –
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просек Едип –
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:

… помощ не иде,

отникъде взора надежда не види…

Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.

Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?

Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…

„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.

И възврат към светлите завети на миналото.

Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.

Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?

Не.

Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.

Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.

Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.

Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.

Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).

Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.

С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.

Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!

И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.

 [Статии от списание “Везни”]

Росица Тодорова,
Издателство “Распер”

123 години от рождението на Гео Милев

 

 

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:
… помощ не иде,
отникъде взора надежда не види…
Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.
Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?
Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…
„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.
И възврат към светлите завети на миналото.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.
Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?
Не.
Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.
Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.
Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.
Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.
Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).
Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.
С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.
Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!
И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.

Списание „Везни“, 1921 г.
 Издателство “Распер”

 

През 20-те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Именно в едно такова време твори видният български поет Гео Милев – време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции.

През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле – днешен град Раднево. Баща му е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 2 години със семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911г. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.

След като завършва старозагорската гимназия през 1911г., Гео Милев се премества в София, където записва в софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специалността е романска филология. Учи я само една година, до 1912, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години до 1914г. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Ридхад Демел – най-видният представител на немския литературен символизъм. По време на престоя си там, през 1913г. Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на в. “Листопад”. Във вестника се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През юли 1914г., след началото на Първата световна война, Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия белгийски  поет Емил Верхарен. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по-късно е освободен от затвора. Гео Милев се връща обратно в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915г. се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915-1916г. Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.

geo_milev_sapruga
Актрисата Мила Керанова – съпруга на Гео Милев
източник: www.monitor.bg

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34-ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. Гео Милев заминава заедно с бъдещата си съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година.

Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най-много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри.

Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание „Везни“. То излиза три години – от 1919 г. до 1922 г. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите „активистки“ възгледи:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“
(Милев 1921а)

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920 г. и „Иконите спят“ от 1922 г. „Жестокият пръстен“ е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чиито фокус е нейната „нестройност“ – според критиците пътищата ѝ са „непостоянни, мълниеносни“, образите – „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“. Стихосбирката – „в пълния смисъл на думата нова“, според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не „нов трепет“, а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

geo-milev-semeistvo
Гео Милев и съпругата му Мила Милева
източник: www.segabg.com

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува.

Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912 г. довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923 г. авторът преживява ужаса на „септемрвийското въстание“. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка бунтът е удавен в кръв. След потушаването му, част от правителствените войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по-скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на в. “Везни”, през януари 1924 г. започва да излиза списание „Пламък“. В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“. В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923 г. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в които е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно-емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление.

Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези „кални, гладни, измършавели“ от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по-добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.

geo_milev_septemvriНа 14 май 1925 г. авторът Гео Милев е арестуван от полицията заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30-годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева.

Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.

 

Задържаха трима дилъри с оръжие в столичния “Гео Милев“ (снимки)

 

 

Операцията по противодействие на разпространението на наркотични вещества на територията на София е проведена вчера. При претърсване и изземане в жилище в столичния квартал „Гео Милев“ криминалисти открили множество наркотици и незаконно притежавано оръжие.

Двама мъже, на 46 и 20 години, и 32-годишна жена, многократно осъждани, са задържани в хода на действията

По случая е започнато досъдебно производство. Повдигнати са им обвинения за притежание на наркотични вещества с цел разпространение и притежание на огнестрелно оръжие без надлежно разрешително. С постановление на прокурор мярката им за задържане е удължена до 72 часа. Предстои да бъде внесено искане пред Софийски градски съд за определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража“.

 

 

122 години от рождението на Гео Милев: За Гео Милев, Шапки долу!

 

 

 

 

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев е роден на днешния ден, 15 януари 1895 г., в град Раднево, България.

Български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата е убит от оная, добрата, царската полиция по време на Априлските събития през 1925 г.

Герой от Дойранската епопея. Изгубил окото си там, при раняване.

Какво се случва с българските герои от войната през оная, добрата, царската власт?

Ами ето какво: случва им се демонократична евроинтеграция:
В София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“, както и началото на поемата „Ад“.

Свободата на словото е една от основните демонократични ценности, и свободи, нали така?

Западноевропейска, така да се каже?

Отлично: именно заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана. Това не е всичко – Гео Милев е даден под съд.

През януари 1925 г. списанието (демонократично, разбира се) е забранено.

На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден, но не като сега условно, с пробации, и прочее глезотии, а направо на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години.

Демонокрация, царска при това!

Той обаче решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд. На добрата царска демонокрация и пресъхват евроатлантическите ценности, и решават повече да не се чишкат с такива поети — герои от войната.

На 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно.

Чиста работа. Демонократична.

Но… не достатъчно чиста. Остават следи. Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиянци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Не съм чул ревльовците за „избития от комунистите цвят на нацията за периода 1944-1947“ да са проронили една сълза, да са написали една дума за него.

Тяхното реване, техните сълзи, сополи и състрадателно подсмърчане са строго избирателни. Не са за такива герои от Дойранската епопея. Запазени са за други униформени от епохата.

Да почетем поета, героя от Дойранската епопея
Шапки долу….

Д-р Пламен Пасков

 

СЕПТЕМВРИ

1
Нощта ражда из мъртва утроба  вековната злоба на роба:  своя пурпурен гняв – величав. Дълбоко сред мрак и мъгла. Из тъмни долини – преди да се съмне из всички балкани из дебри пустинни из гладни поля из кални паланки села градове дворове из хижи, колиби из фабрики, складове, гарихамбари чифлици воденици работилници юзини заводи: по пътища и по завои високо по сипеи, урви, чукари, бърда през слог и рид през глухи усои през есенни жълти гори през камънаци водамътни вади ливади нивя лозя овчарски пладнища глогини изгорели стърнища трънаци блата:изпокъсани кални гладни навъсени измършавели от труд загрубели от жега и студ уродливи сакатикосмати черни боси изподрани прости диви гневни бесни – без рози и песни без музика и барабани без кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби: на гърба с парцаливи торби  в ръцете – не с бляскави шпаги, а с прости тояги, шопи със сопи с пръстис копрали с търнокопи с вили с брадви с топори с коси и слънчогледи – стари и млади – се спуснаха всички отвред – като отприщено стадо от слепи животни, безброй яростни бикове – с викове с вой(зад тях – на нощта вкаменения свод) полетяха напред без ред неудържими страхотни велики: НАРОД!

2
Нощта се разсипва във блясъци  по върховете. С л ъ н ч о г л е д и т е  п о г л е д н а х а   с л ъ н ц е т о! Зората от сън се
пробуди сред гръм от картечници: От далечните склонове – удар след удар – заплющяха лудикуршуми – олово. Топове като зинали слонове зареваха. . . Трепет и страх. С л ъ н ч о г л е д и т е   п а д н а х а   в   п р а х.

3
Глас народен: Глас божи. С хиляди ножа прободен  народ – затъпен унижен по-нищ и от просяк,останал без мозък без нерви – въстана из мрака тревожен на своя живот – и писа със своите кърви: СВОБОДЕН! – Глас народен – – Глас божи – О боже! подкрепяй свещеното дело на грубите черни ръце: влей смелост в нашето гърмящо сърце: Не искаш ти никого роб – и ето – кълнеме се в нашия гроб – ще възкресим ний човека свободен в света. Пред нас е смъртта –о нека! но отвъд:там цъфти Ханаан от Правдата обетован нам – вечна пролет на живия блян. . . Вярваме! Знаем! Желаеме го! С нами бог!

4
Септември! Септември! О месец на кръв! на подем и погром! Мъглиж беше пръв Стара и Загора  Нова Чирпан Лом Фердинанд Берковица Сарамбей Медковец (с поп Андрей) – градове и села.

5
Народа въстана – с чук в ръката, обсипан със сажди, искри и сгурия, – със сърп сред полята,просмукан от влага и студ: хора на черния труд с безглаголно търпение – (не гении таланти протестанти оратори агитатори фабриканти въздухоплаватели педанти писатели генерали съдържатели на локали музиканти и черносотници) А селяци работници груби простаци  безимотни  неграмотни  профани хулигани глигани – скот като скот: хиляди маса народ; хиляди вери  – вяра в народний възход,  хиляди воли – воля за светъл живот, хиляди диви сърца – и огън във всяко сърце, хиляди черни ръце – в червения кръг на простора издигнали с устрем нагоре червени знамена развени високо широко над цялата в трепет и смут разлюляна страна на бурята яростен плод: Хиляди – маса – народ.

6

Блесна над родни Балкани, издигнали пъп срещу небето и вечното слънце светкавица – гръм хрясна  право в сърцето на гигантския столетен дъб. Хълм подир хълм ек бързолетенотпрати далек през чуки грамади към стръмни долини в каменни дупки – пламтящо легло – дето спят на витло пепелянки и смолци, в пещери на змеици и змейове, в глухи хралупи на вещици – и екота сля се с далечно ехо: екот и ропот на водопадипотоци порои – бесни рукнали в бездната с гръм.

7
Започва трагедията!

8
Първите паднаха в кърви. Метежният устрем бе посрещнат с куршуми. Знамената изтръпнахапронизани. Планината гърми. . . Там горе далечни и близки хълми потъмняха обнизани с хора – плъпнаха черни редици: редовни платени войници и разлютена милиция. Всички те знаят:„Отечеството е в опасност!“. Прекрасно: но – що е отечество? – И яростно лаяткартечници. . . Първите паднаха в кърви. Зад далечните върхове забумтя артилерия. Затреперахаградове и села. Мъртви тела – окървавени трупове – застлаха склонове валози пътища. . . С извадени саби кавалерийски отряди подгониха разбитите селяни – доубивани, стреляни с шрапнели, фугаси – бягащи в ужас на всички страни, догонвани в къщите и съсичани там с кървави саби под нисък сайвант сред писък на изплашени баби, деца и жени…

9
Войските настъпваха. Под грозния звук на шрапнелитеизтръпнаха и най-смелите: в отчаяние към небето издигнати голи ръце. Ужас без слава замръзна на всяко лице – очи без страдание.„Всекида си спасява живота!“. По всички пътеки ето спущат се рота след рота – пехота кавалерия артилерия. Бият атакабарабаните. Паника – високо над изподраните червени знамена – бич от пурпурни пламъци вей. Там посред общия смут сам, като луд епически смелия попАндрей с легендарния топ стреля снаряд след снаряд. . . В последния миг: „Смърт на Сатаната!“ извикапобеснял и велик – и обърна назад своя топ:последната граната изпрати право там    – в божия храм дето бе пял литургия, ектении. И се предаде.„Да се обеси червения поп! Без кръст – без гроб!“. До телеграфния стълб бе изправен. До него палача.Капитана. Въжето бе готово. Балкана тъмнееше мрачен. Небето – сурово. Попа стоеше огромен,изправен в целий си ръст, цял спокоен като гранит –без жал без спомен – на гърдите Христовия кръст и с поглед в балканите впит –
далеко сякаш в грядущето. . .
Страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на човека, палачи! Що значи смъртта на един? Амин!Захрачи и плю. Бързо нахлу сам на врата си въжето ибез да погледне небето – увисна – език между зъбите стиснал: велик сюблимен непостижим!

10
Есента полетя диво разкъсана в писъци, вихър и нощ. Буря изви се над тъмни балкани – мрак и блясък и гракащи гарвани ято – Кървава пот  изби по гърба на земята. В ужас и трепет снижи севсяка хижа и дом. П о г р о м! Трясък продъни небесния свод.

11
Тогава настана най-ужасното: Бясно захласната заудря в душите тревожна камбана – удря, бие, звъни. . . Нощта падна тъй ниско – глухо и страшно заключена от всички страни. Смъртта – кървава вещица сгушена във всичкине ъгли на мрака изписка, и ето посяга далеч и навред из нощта: със своите сухи ръце – дълги, безкрайни – улавя и стиска зад всяка стена по едно ужасено сърце. О, нощ на безименни тайни! – и тайни, и явни: Мегдани отново с кармин окървавени. Смъртни писъци в преръзано гърло задавени. На вериги зловещия звек. Затворите пълни с хора. В двора на казарми, затвори от командвани залпове ек. Вратите залостени. Чукат отвън тъмни гости. Сина със револвер в ръката мъртъв на прага прострян. Бащата обесен. Обезчестена сестрата. От селата задигнати селяни след тях – войници: мрачен конвой. За да бъдат разстреляни: Команда: стой! „Огън“ –изтракаха пушки: Ку Клъкс Клян – „бий“! – залп. Десет трупа от брега
пльоснаха тежко в мъртвите мътни води на Марица. Окървавена повлече ги скръбната родна река.Военна музика нейде далече през обезлюдени улици гърмеше „Шуми Марица. .  .“ Окървавена. . . В изпотъпкани ниви трънливи между бодил и високи треви се валят червени глави с накълцано обезобразено лице. Бесилки разпериха черни ръце (привидения в мъртва мъгла). Непрестанно се носи страхотния марш на топора ударил о кокал. Горящи села озаряват далеч кръгозора.
Потекоха кървави вади. Пламнали клади лизнаха със светотатствен език светото подножие на божияпрестол. Замириса на живо месо. Ужасени отвис небесата нададоха вик блажените жители на светлия рай – на бога свирепо Осанна – Край.
Урагана престана, халата спря най-подир: мир и тишина настана по цялата страна. Кървав на боговете курбан.

12
Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила. . .Ахил беше грубата сила. Военния демон. Ахил беше стар генерал на Н. Ц. В. цар Агамемнон. Ахил бе герой. С безброй кръстове, ордени, ленти. . .Пиедестал на реда и тишината в страната. . . Но днес ний не вярваме вече в герои – ни чужди, ни свои. Троя бе опожарена и срината. Приам и Хекуба загинаха. Ахил тържествува. . . – Какво е за него Хекуба? – Душата му дива и груба не чува плача на свещената майка, разкъсъна над безименни гробища с кърви оръсени израснали в миг – толкоз много – безброй. – Какво е за него Хекуба? –Ахил бе герой. Ахил бе верик. Бич божий изпратен от бога.Но Ахил ще загине под гняв и проклятия. – И загина падна в позорно падение: на убиеца вярна отплата. Агамемнон уби Ифигирия – и загина: Клитемнестра уби Агамемнона – и загина: Орест със Електра уби Клитемнестра – и загина. . . Едничка остава – стои и пребъдва през вековете – Касандра-пророчица: тя вещае възмездие – и  в с и ч к о   с е   с б ъ д в а. Безсменна прищявка, игра и забавана боговете. Вековечен разцвет на божествена стръв. Всяка смърт е за тях развлечение, всеки вопъл – шега. Смърт, убийство и кръв! Докога, докога? Вседържителю Зевс Юпитере Ахурамазда Индра Тот Ра Йехова Саваот: – о т г о в а р я й! Кръз дима на пожарите се издига и бие ушите ти вика на убитите, рева на мъченици безброй върху клади горящи дърва: – К о й и з л ъ г а   н а ш а т а   в я р а? – Отговаряй! Ти мълчиш? Не знаеш? – Ний знаем! Ето виж: с един скок ний скачаме право в небето:ДОЛУ БОГ!– хвърляме бомба в сърцето ти, превземаме с щурм небето: ДОЛУ БОГ! И от твоя престол те запращаме мъртъв надолувдън вселенските бездни беззвездни, железни – ДОЛУ БОГ! По небесните мостове високи без крайс въжета и лостове ще снемем блажения рай долу върху печалния в кърви обляния земен шар.Всичко писано от философи, поети – ще се сбъдне! – Без бог! без господар! Септември ще бъде май.  Човешкия живот ще бъде един безконечен възход – нагоре! нагоре! З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й – ще бъде!

Гео Милев
“Септември“
1924 г.

 

 

Мизерия: Половината българи нямат нито лев за черни дни

miz

 

 

Близо половината българи нямат спестен нито един лев, сочи проучване на осигурителна компания. Едва трима от 10 могат да посрещнат изненадващ разход от 1000 лева.

В същото време БНБ отчита, че депозитите ни продължават да растат. По данни на Централната банка, спестяванията вече надскачат 40 милиарда лева.

Според експерти, за да попадаме в графата на финансово отговорните, трябва да отделяме 10 процента от доходите си.

„В период на криза спестяването от страх, страхът е най-водещият. Когато хората видят, че губят работа, те се свиват и почват да трупат“, твърди пред bTV финансовият консултант Тихомир Тошев.

Парадоксалното е, че именно потреблението или вкарването на парите, скътани по банките, в магазините може да раздвижи икономиката ни и оттам и заплатите.

 

 

 

 

 

Източник:Блиц

 

15 май 1925 г.: Преди 90 г. в полицията е удушен с телена примка поетът Гео Милев

geo

 

 

На 15 май 1925 г. поетът Гео Милев е извикан в полицията за „малка справка” и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия след тежкото раняване на фронта.

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература. Заедно с други симпатизанти на левицата той е убит от полицията след атентата в църквата „Света Неделя” през април 1925 г. Никога не е членувал в Комунистическата партия.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (дн. Раднево) в семейство на учител. По-късно баща му се премества в Стара Загора, където основава книжарница и издателство.

През 1907 г. Гео Милев учи в старозагорската гимназия (1907–1911). По това време издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Афанасий Фет и други.

Гео Милев следва романска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ (1911–1912), след което продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914). Там слуша лекции по философия и пише дисертация за поезията на Рихард Демел.

През декември 1913 г. в списание „Листопад“ се появяват първите му публикации — „Литературно-художествени писма от Германия“. През юли 1914 г., след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. Върнал се отново в Германия, за да продължи образованието си, Гео Милев e заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от немската полиция. Поради липса на доказателства е освободен. Пристига в Лайпциг, но събитията го принуждават скоро да се прибере в България (1915).

В България Гео Милев печата в ограничен тираж лирични хвърчащи листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Емил Верхарн и Фридрих Ницше, които съдържат преведени от него стихове, като всеки лист е посветен на някой от младите поети-символисти Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов.

Гео Милев поема грижите около книжарницата на баща си, който е мобилизиран. През март 1916 г. той също е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти троянски полк, който е на позиция при Дойран. Назначен е за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. Гео Милев заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран, като остава там до март 1919 г. Въпреки няколкото не леки операции, по време на престоя си посещава библиотеки, музеи, изложби, театри.

Революционния кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози“. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни“ (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии, „Грозни прози“, поемата „Септември“, началото на поемата „Ад“. Заради поемата „Септември“ книжка 7–8 на списанието е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.

На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той възнамерява да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че е брутално удушен с телена примка.

Гео Милев е баща на детската писателка Леда Милева, един от първите генерални директори на БНТ. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

 
/По материали в интернеt/

 

Бунт в “Гео Милев“ заради строеж! Горят коли, плашат със саморазправа

bunt

 

 

Преди няколко години градинка в столичния квартал „Гео Милев” е купена от инвеститор, който има всички документи за строеж. Теренът е бил определен от години за високо строителство. Хората в района обаче се бунтуват и искат своята градинка.

През изминалата седмица четири от автомобилите на живеещите в квартала са запалени. Пред екип на Нова телевизия те заявиха, че това е свързано с недоволството им да се застрои градинката и това е опит да бъдат сплашени. Те обаче бяха категорични, че не са се уплашили.

Венцислав Дучев, собственик на фирмата, която има разрешение за строежа, заяви в „Здравей, България”, че тези обвинения са безпочвени.

„Това е поредната проява на хората, които очевидно не се интересуват нито от истината, нито от законите в тази държава и продължават повече от две години да пречат на строежа с незаконни действия. Те са провокирани от някого”, заяви той.

Дучев обясни, че теренът е частен повече от 15 години и никога не е определян нито за зелена площ, нито за детска площадка, а винаги е бил за високо строителство. По думите му нито една медия не е дошла да отрази инцидентите, които е имало на обекта.

„Има над 15 криминални деяния, които са сезирани и са обект на разследване от МВР и прокуратурата. Сред тях са палеж на автомобил на служител, побой на багерист, щурмуване на обекта през нощта с футболни агитки, потрошаване на камери и огради. Дори имаше и ранен човек. Имаше и стрелба с пушка в обекта, при който беше счупено стъклото на бус, в който имаше девет работници. Никой не реагира тогава”, заяви Венцислав Дучев.

На тези обвинения хората коментираха, че не е вярно и над тях се „упражнява тероризъм“. Заявиха, че нямат пушки и протестират съвсем мирно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Източник:Блиц