Tyxo.bg counter

Category: Минало

Потресаващият разказ на една акушерка за зверствата в Освиенцим (снимки)

 

 

През последните дни политическите страсти се нажежиха, и то заради една много деликатна тема – нацизма. Би трябвало към днешна дата да имаме национален консенсус по нея, но уви – това все още не така. А истината е само една.

Ето защо ние предпочитаме да ви разкажем една реална история – такава, каквато я описва акушерка, преживяла зверствата на Освиенцим. Полякинята Станислава Лешчинска прекарва две години в лагера на смъртта, но рапорта си пише чак през 1965 г. А спомените й са болезнени. И истински. И неподменими.

„За 35 години работа като акушерка прекарах две години като затворничка в женския концентрационен лагер Освиенцим-Бжезинка, продължавайки да изпълнявам професионалния си дълг. Сред огромния брой жени, които докарваха, имаше много бременни. Работех като акушерка на смени в три дъсчени бараки с големи пролуки, проядени от плъхове. От двете страни във вътрешността на бараките се издигаха триетажни нарове. На всеки от тях трябваше да се поберат три или четири жени – върху мръсни сламени матраци. Беше мъчително, защото сламата отдавна беше изгнила и болните жени лежаха направо върху голите дъски, при това не гладки, а с ръбове, които се забиваха в тялото и костите.

Станислава Лешчинска

 

По средата на бараката имаше кирпичена печка с прикрепени по краищата топки. Това беше единственото място за израждане на бебетата, тъй като друго съоръжение за тези нужди нямаше. Печката се палеше само няколко пъти в годината. През останалото време вееше студ, мъчителен, пронизващ, особено през зимата, когато от покрива надвисваха ледени висулки. Водата за родилката и детето трябваше да си набавям сама, като донасянето на едно ведро ми отнемаше поне 20 минути.

В тези условия съдбата на родилката беше плачевна, а ролята на акушерката – невероятно трудна: никакви противовъзпалителни средства, никакви превързочни материали. В началото бях оставена на произвола: при усложнения, изискващи намесата на лекар-специалист, като ръчно отделяне на плацентата например, трябваше да се оправям сама. Германските лагерни доктори – Роде, Кениг и Менгеле – не можеха „да петнят“ лекарското си призвание, като оказват помощ на представители на други националности, затова нямах право да ги викам на помощ. На 27 януари Червената армия освобождава лагера.

На 27 януари Червената армия освобождава лагера.

 

От 234 000 деца заварва оцелели едва 611.   От 234 000 деца заварва оцелели едва 611. По-късно на няколко пъти ползвах помощта на полската лекарка Ирена Конечная, работеща в съседното отделение. А когато и аз се разболях от коремен тиф, голяма помощ ми оказа доктор Ирена Бялувна, която се грижеше всеотдайно за мен и моите болни. За работата на лекарите в Освиенцим няма да споменавам, тъй като видяното от мен надхвърля способността ми да опиша с думи цялото величие на лекарското призвание и героично изпълнения им дълг.

Подвигът на лекарите и тяхната самоотверженост ще останат запечатани в сърцата на тези, които никога не ще могат да разкажат за това, защото загинаха с мъченическа смърт. Лекарят в Освиенцим бе принуден да се бори за живота на осъдените на смърт, жертвайки собствения си живот. Той разполагаше само с няколко пакета аспирин и огромно сърце. Там лекарят работеше не за слава, чест или удовлетворение на професионалните си амбиции. За него съществуваше само лекарският дълг – да спасява живот на всяка цена.

В ръцете ми се родиха над 3000 деца. Независимо от невъобразимата мръсотия, червеите, плъховете, инфекциозните болести, липсата на вода и другите ужаси, които не съм в състояние да опиша, се случваха чудеса. Веднъж есесовският доктор ми заповяда да изготвя отчет на заразите при раждане и смъртните случаи при родилките и новородените. Отвърнах му, че не съм имала нито един смъртен случай нито при майките, нито при децата. Докторът ме погледна недоверчиво.

Деца показват лагерните си номера, татуирани на ръцете им.

Каза, че даже най-добрите клиники към немските университети не могат да се похвалят с такива постижения. В очите му се четеше гняв и завист. Възможно е изтощените до краен предел организми вече да не са представлявали хранителна среда дори за бактериите. Бъдещата родилка се принуждаваше дълго време да се лишава от къшея хляб, за да си набави чаршаф. Този чаршаф се накъсваше на ленти, които да послужат за пелени на бебето. Прането на пелените беше голяма мъка, особено заради забраната да се напускат бараките, а и заради невъзможността човек да върши свободно каквото и да било вътре в тях. Изпраните пеленки родилките сушеха върху собственото си тяло. До май 1943 г. всички деца, родени в лагера Освиенцим, бяха умъртвявани зверски: давеха ги във варел с вода. Това се вършеше от медсестрите Клара и Пфони.

Първата беше акушерка по професия, пратена в лагер за детеубийство. По тази причина бе лишена от правото да работи по специалността. Затова ѝ беше заръчано да върши онова, за което беше най-пригодна. Беше ѝ поверена и отговорната длъжност „старша“ на бараката. За помощница ѝ бе прикрепена немската проститутка Пфани. След всяко раждане от стаята на двете жени родилките дочуваха силно бълбукане и плискане на вода. Малко след това майката можеше да види телцето на своето дете, захвърлено на снега за храна на плъховете. През май 1943 г. положението на някои деца се промени. Синеоките и русокоси бебета се отнемаха от майките им и се отправяха в Германия с цел денационализация. Откарването на децата бе съпроводено от пронизителния плач на майките. Докато детето бе при майката, самото майчинство ѝ даваше лъч надежда. Раздялата беше най-страшна.

Еврейските деца продължаваха да давят с безпощадна жестокост. Беше немислимо да укриеш еврейско дете, нито да го скриеш сред нееврейчетата. Клара и Пфани следяха крайно внимателно ражданията на еврейките. Новороденото татуираха с номера на майката, давеха го във варела и го изхвърляха от бараката. Съдбата на останалите деца беше още по-лоша: те умираха бавно от гладна смърт. Кожата им изтъняваше като пергамент, под нея прозираха сухожилията, кръвоносните съдове и костите. Най-дълго издържаха съветските деца – близо 50% от лагерничките бяха от Съветския съюз. Измежду многото преживени трагедии особено живо си спомням историята на една жена от Вилнюс, пратена в Освиенцим заради помагачество на партизаните.

Паметникът на Станислава Лешчинска в църквата „Св.Анна“ край Варшава

Веднага след като роди, някой от охраната извика номера ѝ (лагерниците се извикваха по номера). Тръгнах да обяснявам каква е ситуацията, но нищо не помогна, само предизвика още повече гняв. Разбрах, че я викат за крематориума. Тя загърна бебето с мръсна хартия и го притисна към гърдите си… Устните ѝ беззвучно мърдаха – явно искаше да попее на младенеца, както правят майките понякога, нашепвайки приспивни песни на децата си, за да ги утешат в мъчителния студ и глад и да смекчат мъките им. Но жената бе толкова отмаляла, че нямаше сили да издаде звук – само едри сълзи се стичаха по необикновено изпитите ѝ, бледи страни и капеха върху главицата на обреченото отроче.

Трудно ми е да кажа кое в този момент беше по-трагично – терзанието от смъртта на младенеца, загиващ пред майчиния поглед, или от смъртта на майката, съзнаваща, че оставя рожбата си на произвола на съдбата. Сред всички тези кошмарни спомени съзнанието ми гложди една мисъл, един лайтмотив. Всички деца се родиха живи! Тяхната цел бе да живеят! Едва трийсет бебета оцеляха в лагера. Няколкостотин бяха отведени в Германия, за да бъдат денационализирани, над 1500 бяха удавени от Клара и Пфани, повече от 1000 деца умряха от глад и студ (тези приблизителни данни не включват периода до края на април 1943 г.).

До този момент нямах възможност да предам на Здравната служба акушерския си доклад от Освиенцим. Правя го сега в името на тези, които не могат да разкажат на света за причиненото им зло, в името на майката и детето. Ако някога в моето Отечество, независимо от печалния опит на войната, се стигне до действия, насочени срещу живота, се надявам своя глас да надигнат всички акушерки, всички истински майки и бащи, всички порядъчни граждани, за да защитят живота и правата на детето.

В концентрационния лагер всички деца – въпреки очакванията – се раждаха живи, красиви, пухкавички. Природата, противно на ненавистта, се бореше упорито за своите права, намирайки невероятни жизнени резерви. Природата е учител за акушера. Той, заедно с природата, се бори за живот и заедно с нея провъзгласява най-прекрасното нещо на света – детската усмивка“.

 

 

Източник: solidbul.eu

 

Минута мълчание: Днес почитаме паметта на жертвите от най-кървавата трагедия в историята ни – Баташкото клане

 

 

Светите Баташки Новомъченици са български православни новомъченици загинали мъченически за православната вяра по време на баташкото клане през пролетта на 1876 г.

Баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година.Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна, Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 г. Идеята за подобна икона се е родила през 2004 г. в България.

 

На заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква също решава да канонизира за светци Баташките новомъченици. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от негово светейшество българския патриарх Максим Български, новите български светци, избити през 1876 г. в църквата в Батак са канонизирани и от Българската православна църква.

На снимката е Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Историята е запазила само някои от имената на баташките мъченици – това са зверски убитите местни свещеници Петър и Нейчо, великомъченикът Трендафил Керелов – жив опечен на клада, запазени са имената и на някои от избитите – Иван, Илия и други. Паметта се почита официално на 17 май.

Две години църквата търси доказателства в мъченичеството на батачани, за което свидетелстват много разкази на очевидци (свиделства, че са загинали в защита на вярата си и за заплатили с живота си), един от разказите ни запознава с края на новомъченик Петър (един от отците в цървата „Света Неделя“ по време на клането) и разговорът му с поробителите:

„— Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш?

Поп Петър смело отвърнал:

— Главата си я давам, вярата си не давам!

Турците му отрязват главата.“

Според църквата това пределно кратко мъченическо дееписание събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак. То е също така силно и категорично, както е силна и категорична изразената от оцелелите батачанки още в 1877 г. преценка на събитията като християнско мъченичество:

„Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.

На 2 април 2011 г. с панихида Църквата за последно почете мъчениците като обикновени хора, преди да ги удостои с ореола на светостта. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 година в църквата в Батак.  По време на отслужената Света Василиева литургия беше обявено вписването на имената на новите светци в българския църковен календар и бяха осветени техните икони. Иконата на мъчениците от Батак е изографисана от Мирослав Асенов.

Баташкото клане е извършено от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни оценки, между 1 400 и 5 000 души от селото са избити.

Преди въстанието

След потурчването на Чепино в 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села, известно време градът представлява „остров“ на християнската вяра. Интересни са данните, че в баташката църква „Света Неделя“, християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от останалите градове, където гръцкият е бил задължителен. Турските власти не искали да позволяват подобни привилегии на българите, след освобождението на Сърбия и Гърция, но поради откъсването на Батак от останалите градове (градът се намира високо в Родопите) турските власти не научават за „нарушението“. Поради тези религиозни проблеми, хайдутското движение в Родопите се води от Батак.

През 1873 г. Васил Левски е заловен, а турските власти разбират за наличието на таен български комитет, който готви въстание, мнителността на властите към един от по-будните младежи в Батак – Петър Горанов – се засилва.

През 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което е поддържано и от Сърбия и Черна гора, които пък тайно се готвят за война с Османската империя, не след дълго въстанието в Херцеговина се пренася и в Босна. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подава до Високата порта нота, с която се искат наложително известни реформи за въстаналите области. Българите решават, че моментът на трусове в империята е изгоден и започват да се готвят за въстание, не след дълго до Петър Горанов достига тайният „Устав на Българския централен революционен комитет“. Турските власти отново заподозират Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо

Баташкото въстание

Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашкисела (Чепино, Корово…), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.

Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.

След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводатаПетър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак – Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.

Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.

Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ [3]

Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:

Трендафил Керелов

„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“[4] Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ ‘[5]Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.

Пън на който палачите отсичали главите на невинните жертви

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“[6]

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце… “ /

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.

Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:

„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“

Църквата „Света Неделя“

В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани.

Една от най-ранните снимки на храма след клането (1878)

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга.Най ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и дворът ѝ.

На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната врата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.

„Народът бил вътре притиснат като на скенджа множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.

“ Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората загинали заради недостиг на кислород.

Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре.

В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно.

Светотатствените действия набашибозука, придружени в случая от изнасилвания, преливат чашата на търпението у европейското обществено мнение, ставайки casus belli, довел до освобождението на България

Ето как сцената е описана от Захари Стоянов:

„Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“

След действията си, османците опожаряват църквата, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече от 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново. Дори днес следите от кръв се виждат ясно в храма.

След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с живота си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете и краката , ушите и носовете, раменете , а после ги доубивали.

По-късно, местата на клането са описани в репортажите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан и чрез него събитията достигат до вестниците „Дейли Нюз“ и Ню Йорк Хералд.

Данни за жертвите

Данни за жертвите в Батак дава Димитър Страшимиров. Списъкът му съдържа имената и възрастта на 1750 жертви, както и махалата от която са. Както самият Страшимиров изрично споменава данните не претендират за пълнота и точност. Обобщеният вид на известните му загинали изглежда по следния начин:

Махала Жертви

Паунова махала 175

Кавлакова махала 399

Стойчова махала 286

Самунева махала 214

Климентова махала 650

Други 26

Според публикуван от Димитър Гаджанов официален османски рапорт най-голям брой избити от християнските села има именно в Батак, като съгласно обобщените данни за Пловдивската и Пазарджишката каза, в тях са убити общо 3044 души, като само в Батак те са 1346. Консулът на САЩ Юджин Скайлър в свой доклад след като посещава Батак съобщава че е избито към 3/4 от населението и изрично посочва цифрата 5000 загинали българи повечето жени, девойки, деца и старци . Според някои изследоветели не би могло да има пет хиляди убити от село с население по-малко от четири хиляди жители.

Един от първите чужденци, описали ужасите в България след Априлското въстание, бил американския журналист Джанюариъс Макгахан, който бил изпратен като военен кореспондент на вестник „Дейли Нюз“. Първоначалните задачи на Макгахан били да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев, но след като видял положението в страната, решил че статистиката няма да е достатъчна. Журналистът описва много от турските зверства след посещенията си вПерущица, Батак, Панагюрище, Клисура и Пловдив.

Макгахан като военен кореспондент в България

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му:

„…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…“

„Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище…“ “Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркият блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужасът, който вижда, самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането:

„…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.“

Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година.[17] Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна,Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 година Идеята за подобна икона се е родила през2004 година в България.

На заседание през март 2011 година Светият Синод на Българската православна църква реши да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки и мъченици. На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак

С решение от 30 май 2011 година на Светия Синод Руската православна църква ще чества паметта на Баташките и Новоселските мъченици

 

 

Източник:Блиц

 

 

Черна дата за България! На 16 май почитаме мъчениците на Баташкото клане

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

 

 

Днешната дата е една от най-черните в историята на България. Защото 16 май е денят на Баташкото клане.

На 16 май 1876 г. по нов стил (5 май 1876 г. по стар стил) турската потеря, водена от Ахмед ага Барутанлията, потушава въстанието в Батак.

Според различни оценки са избити между 1500 и 5000 души. Оцелелите са единици.

Свидетелство за това колко високо е мястото на жертвите от Батак в българската памет, каква е почитта към тях, е и канонизирането им за светци от православната църква. Яростен обществен отпор среща и всеки опит историята да се разгледа „от друг ъгъл“ с цел да не се „демонизира ислямът“.

Каква е историята?

Ролята на Батак в Априлското въстание от 1876 г. е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии.

Батак обаче е заобиколен с помашки села – Чепино – днес квартал на Велинград, Корово – днес с. Драгиново, Ортакьой – днес Костандово.

След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от Батак, водени от войводите Петър Горанов и Стефан Трендафилов Керелов се вдигат срещу османската власт. Бунтовниците действат по план и отстраняват част от турските власти. Но срещу тях Империята изпраща 5000 души – башибозуци от съседните села, предвождани от Ахмед ага Барутанлията.

Първенците на селото решават да го откупят и канят Барутанлията на преговори. Обещават да предадат оръжието си. Той обещава да пощади селото, заклева се, че ще си тръгне с хората веднага, след като получат оръжието. Но не става така.

Башибузуците използват факта, че по време на предаването на оръжието някои от батачани успяват да избягат, и черкезите обкръжават селото. Разпределят си къщите на батачани и… клането и грабежът започват. Пламват огньовете… Писъци огласят нощта…

Хората се крият в по-здравите къщи, в църквата и в училището. Дебелите стени обаче не спират башибузука.

Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония“, пише Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“.

Училището, което е близо до църквата „Света Неделя“ е последното убежище на около 200 души. Само временно, докато не бъдат изгорени живи!

Захари Стоянов описва случилото се така:

Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари – казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“

 

Църквата „Света Неделя“ е последната крепост на батачани.

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започват да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят от тях. Така били избити всички, които се опитали да избягат.

Най-ужасната част от клането е през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и в двора ѝ.

На 3 май сутринта башибозукът прониква в църковния двор и избива хората в него. Атакува вратата на храма. Тя не поддава, хората вътре са така натъпкани, че вратата не може да се отвори.

Защитата на църквата продължава три дни, престрелките в селото не стихват. За да принудят батачани да се предадат, озверелите войски пускали пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата. Мнозина погинали от задушаване.

В църквата нямало вода. Барикадиралите се майки изкопали с голи ръце кладенец, за да намерят подпочвена вода за гаснещите от жажда деца. Адът слазъл в храма.

На третия ден оцелелите решават да излязат навън и да се предадат. Отварят портите на църквата, а отвън ги чака Ахмед ага Барутанлията с настървения за кръв и отмъщение башибозук. Започва безпощадно клане! Пощадени са само малцината, които приемат исляма.

Ето как описва това Захари Стоянов:

Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите.

Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите.

И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа.

От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“

 След това османлиите опожаряват църквата, но каменната конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.

След клането в църквата Барутанлията издава заповед: всички оцелели да се съберат пред църквата под претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събира. Наказанието за неявилите се е смърт. Ахмед ага издава втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървения мост пред училището.

Светът узнава за трагедията в Батак от репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

Като кореспондент на вестник „Дейли Нюз“ Джанюариъс Макгахан заедно със секретаря на легацията на САЩ и генерален консул в Цариград Юджин Скайлър посещава въстаналите български селища. Установява точния брой на избитите българи, както и на опожарените селища, църкви и манастири. Резултатите от това проучване публикува в дописки и репортажи.

Ето какво пише в репортажите си той, след като посещава Батак в началото на август 1876 г.:

„…Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас…

Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас…“

Репортажите на Макгахан предизвикват широка международна реакция.

Заради нея турската власт се опитва да скрие истината за клането.

Ахмед ага Барутанлията е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II.

 

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането в Батак. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад – телата стояли повече от 3 месеца навън. Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, но тя непрекъснато избива.

Дори днес следите от кръв се виждат ясно.

Затова на заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква решава да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки мъченици.

На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

100 години от Дойранската епопея – еманация на храбростта!

 

 

Годината е 1915-та. Армиите на Германия и Австро-Унгария за втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник. Нужни са им повече съюзници и една от страните, към които Централните сили се обръщат е  България. Царството, начело с Фердинанд Сакскобургготски се включва в Първата световна война на 24 август 1915г. Българска армия влиза във войната с гръм и трясък, след епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска армия и изпратените им в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. По политически съображения армията ни получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Само край Дойранското езеро високата стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи ежедневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и в може би най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от  Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва за да спре настъплението на враговете на майка България.

 

Още през зимата на 1915-та година, Втора пехотна тракийска дивизия разбива 10-та английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. Едва към лятото на 1916 г. към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916г. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват на атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. Българската артилерия обаче открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. Българските картечни роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до българските окопи (само 2-3 пъти за 9 дни), идва редът на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден, понесли страхотни загуби французите най-накрая прекратяват щурма и се оттеглят. Редно е да се отбележи, че в първата битка за Дойран българите също дават големи жертви. По-късно обаче, помощта от Централните сили помага много на родния войник. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления които ще помогнат на България да спечели при надмощие за врага в съотношение 7:1.

krai-doiranСлед около година, на 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери. Използва няколкомесечното затишие, за да прати  бойците и офицерите си на невиждан труд. Българите изграждат система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. Тези съоръжения понякога достигат дълбочина от 17 метра под земята. Войниците са разгневени,­ тъй като ежедневно копаят. След войната обаче Вазов дълго време получава подаръци от майките и жените на оцелелите свои бойци, в знак на благодарност, че опазил мъжете им. Изпреварвайки събитията, ще подчертаем, че в решителния щурм именно благодарение на укритията Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. Атакуващите ги англичани и гърци загубват над 60 000 само убити. На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка, при която са изстреляни 150 000 снаряда, англичаните тръгват смело в атака. Напредват с гъсти маси, българските окопи са разорани и Съглашенците смятат, че там не е останал жив боец. Когато на 25 април английските вериги са само на няколко метра от окопите на българите, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 03,00 часа атаката на англичаните е отблъсната по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 8000 загинали, заловени са стотици. Поражението е огромно.

Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превъзмогнати. Загубите на 22-ра и 26-та дивизия са попълнени, а към тях е прибавена 60-та дивизия. На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм на Дойран. Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, “задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, англичаните тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти чужденците атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-ти троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите. (По това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле.) Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.

Княз Борис на служба като свързочик между щабовете при Дойран. снимка: www.lostbulgaria.com
Княз Борис на служба като свързочик между щабовете при Дойран.
снимка: www.lostbulgaria.com

Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива ­ на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в “чувал”, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешната „република Македония“. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а ­дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до в Албания, подкрепления няма, резерви също. Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива. В тези мигове никой и не си помисля, че ще оцелеят почти всички, ще унищожат 47 000 неприятели и ще спечелят най-голямата ни победа в историята. На 16 септември е началото. Враговете започват артилерийска подготовка като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително и газови. При това огромно количество огнева мощ, благодарение на изградените от генерал Вазов укрепления даваме 9 убити и 40 ранени. На 18 септември в гъсти маси три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, решени да приключат по-бързо с героите от Дойран. В този момент българската артилерия със своите 220 оръдия и 400 минохвъргачки превръща в огнен ад терена. Четиристотин и четиридесет картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:

“Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.”

Изпаднал в отчаяние той праща резерва – една английска и една гръцка дивизия, в обход през Беласица. Там обаче е Единадесета македонска дивизия, чиито бойци смаяно наблюдават как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия. Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Десет хиляди гърци изгарят по скатовете на Беласица, а англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци. Загубите на френската дивизия остават неизвестни, но също са чувствителни. Вазов губи по-малко от 500 бойци и безспорно остава в историята като един от най-гениалните генерали. След сражението генералът съобщава в София, че пред себе си няма противник. Вазов моли да настъпи към Солун заедно с 11-а дивизия и непокътнатата 2-ра армия, заемаща фронта при Серес. В София обаче решават да използват победата при Дойран, за да се измъкнем с чест от войната. На започналите преговори за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци.

artileriq-doiran
През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран извиква: 

“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”

Британците са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват:

“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”

 

 

 

Източник:bulgarianhistory.org

 

На днешна дата, през 1955 година, е създаден Варшавският договор

 

 

На 14 май 1955 година , в столицата на Полша беше подписан “Варшавският договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ”. С този договор страните от социалистическия лагер – Албания, България, Чехословакия, ГДР, Унгария, Полша, Румъния и СССР се договориха за многопрофилен съюз. Целите на Варшавския договор провъзгласяваха осигуряването на безопасност на страните – участнички и поддържането на мира в Европа.

По това време блокът НАТО, създаден през 1949 година, съществуваше вече цели 6 години. Последната предизвикваща капка за обединение на социалистическите страни във военен съюз станало приемането в Алианса на ФРГ, правителството на която беше обявено за “единствен представител” на целия немски народ в международните работи.

Ракетно противостоене

През май 1945 войната завърши и Европа постепенно започна да се устройва в съответствие с решенията на Ялтенската и Потсдамската конференции. Но заедно с това, с утихването на победните маршове, между съюзниците в антихитлеристката коалиция се изостряха геополитическите и идеологическите противоречия. Назряваше студената война. Според мнението на болшинството историци за нейно начало се счита 6 март 1946 година.
На този ден Уинстън Чърчил произнесъл във Фултън съдбоносната фраза: Съединените Американски щати, притежавайки атомна бомба, се намират на върха на световното могъщество, могат да разговарят с останалия свят от позиция на силата и да му диктуват своите условия”. Той приканил САЩ и Англия към военно – политически съюз против СССР и предложил, както се вижда от разсекретените през 1978 г. от британското Външно министерство документи, “да се възползват от американския монопол над атомното оръжие и под заплахата за разрушаване на съветските градове да заставят Съветския съюз да излезе от Берлин и Източна Германия”.
Изхождайки от това, Пентагонът се заел по няколко пъти в годината да разработва и обновява плановете за използване на ядрено оръжие срещу СССР. Още през декември 1945 г. в недрата му се родил документ под названието “Стратегическа уязвимост на СССР от ограничен въздушен удар”, който предполагал “използването на 20 до 30 атомни авиобомби по 20 града”, през юни 1946 г. се появили различни планове.. В един от последните планове се предвиждало нанасянето на ядрени удари по 3261 цели на територията на Съветския Съюз.
В края на 40-те години се оформило идеологическото противопоставяне на двата лагера – западният (капиталистическият) и източният (социалистическият). Като тласък за това послужило Съвещанието на комунистическите и работническите партии, състояло се през 1947 г. Оценявайки следвоенната политическа обстановка в света, Съвещанието призовало на борба “със световното господство”.
Следващ етап станал Брюкселският пакт, подписан на 17 март 1948 г. от Англия, Франция, Белгия, Холандия и Люксембург и оформил т.н. “Западен съюз”. И накрая на 4 април 1949 г. във Вашингтон 12 държави подписали Североатлантическия договор (НАТО). В съответствие с “уставните документи“, създаването на НАТО се обяснявало с “необходимото осигуряване на колективна отбрана от заплахата за комунистическа агресия”, надвиснала над западните страни. През
1954 г., в съответствие с Парижкото съглашение, в НАТО влязла ФРГ, на която се разрешавало, в разрез с Ялтенските и Потсдамските договорености, да сформира свои въоръжени сили с численост 500 хиляди човека и да се въоръжат с всички видове съвременно оръжие, с изключения на ядрено, химическо и бактериологично.

Завесата се спуска.

През 50-те години лидерите на западните държави активно позиционирали отбранителния характер на Североатлантическия пакт и, изхождайки от това, Съветският съюз предприел някои дипломатически стъпки. На 31 март 1954 г. правителството на СССР изпратило на САЩ, Англия и Франция нота, в която предлагало да се разгледа въпросът за участие на Съветския съюз в пакта. В ответна нота предложението на Съветския Съюз било отклонено под предлог, че влизането на СССР в НАТО би изменило характера на самия пакт.
Жуков

Като се върнал от Женевското съвещание, посветено на проблемите на намаляване на международното напрежение, – юли 1945 г. на четирите държави (СССР, САЩ, Англия и Франция) маршал Жуков заявил, че с отчитане на обстановката “барутът трябва да се държи сух”.

Георги Константинович Жуков
01.12.1896 – 18.06.1974

Варшавски договорПрез март 1955 г., отчитайки цялата сложност на политическото положение в Европа, правителствата на осем страни – СССР, Полша, Чехословакия, ГДР, Унгария, Румъния, България и Албания провели консултации по въпросите за сключване на договор за дружба,сътрудничество и взаимопомощ.
В условията на нарастваща конфронтация правителствените делегации на осемте страни и наблюдатели от КНР се събрали на 11 май във Варшава. Договорът за дружба, сътрудничество и взаимопомощ бил подписан на 14 май 1955 г. В документите се подчертавало, че Варшавският договор “носи строго отбранителен характер. Той има за цел приемането на необходимите мерки за осигуряване на безопасността на страните – участници и поддържането на мира в Европа”.
“За осигуряване на ефективна защита от възможна агресия” бил подписан Протокол за създаването на Обединени въоръжени сили (ОВС) и Обединено командване. Главнокомандващи на Обединените въоръжени сили са били Маршалите на Съветския съюз:

Конев1955 – юни 1960 И. С. Конев,

Иван Степанович Конев
28.12.1897 – 21.05.1973

Гречкоюни 1960 – юли 1967 А. А. Гречко,

Андрей Антонович Гречко
17.10.1903 – 26.04.1976

Якубовскиот юли 1967 И. И. Якубовски,

Иван Игнатевич Якубовски
07.01.1912 – 30.11.1976

Между Запада и Изтока се спуснала завеса, предпазвайки от агресия, геополитически претенции, идеологически разногласия и запазвайки, макар студения и крехък, мир в Европа.

Реакция на пълно разпадане

Варшавският договор просъществува около 36 години. През това време нито един път не е повдиган въпросът за едновременното разпускане на блока НАТО и на Варшавския договор. За смяната на “ядрения” и “железобетонния” блок се предлагало да се създаде общоевропейска система за колективна безопасност.
Каквито и упреци да се отправят към Варшавския договор, факт е че до началото на 90-те години в Европа никой не се осмеляваше да воюва. След съвещанието в Прага, което се състоя на 1 юли 1991 година и на което беше подписан “Протокол за прекратяване действието на Договора за дружба сътрудничество и взаимопомощ от 14 май 1955 г. и Протокола за продължаване срока на неговото действие от 26 април 1985 г.” стана реалност войната в Югославия, кървавите бомбардировки на европейските градове и даже “Пустиння буря” с последващото продължение за залавяне на Садам Хюсейн.

В началото на XXI век почти всички страни – бивши съюзници на СССР по Варшавския договор – влязоха в НАТО. Освен Русия.

 

Погромът и клането в Босилеградско на 15-16 май 1917г.

 

 

Историята на Западните покрайнини е поредица от военни престъпления срещу легитимния стремеж на българите за несъстоялото се национално обединение. С тази цел България се включва в геополитическия сблъсък по време на Първата световна война на страната на Централните сили. Заедно със съюзниците Българската армия започва военна офанзива срещу Сърбия. За по-малко от два месеца сръбското кралство престава да съществува. Остатъкът от сръбската армия се спасява през Албания. В овладените зони Централният съюз въвежда своя администрация. България създава Македонската и Моравската военноинспекционна област с изградени окръжни, околийски и общински структури.

През 1916г. войната продължава на южния фронт на границата с Гърция, и на северния фронт в Румъния. Отвоювани са Северна Добруджа и Югоизточна Македония, но затова пък е отстъпен районът на Битоля. Натискът на съглашенските сили в този участък се съчетава с провеждане на диверсантски и саботажни акции в Поморавието. Тази задача е възложена на сръбският поручик Коста Милованович Печанац, който в края на септември 1916г. със самолет е транспортиран в Поморавието с инструкции да организира тнр. Топлишка буна срещу българската власт, за да отслаби тила на българското командване и да го координира с опитите за пробиви на Южния фронт.

Самата акция започва с едно нападение на ж.п. линия Ниш-Скопие при гара Ристовац и избиването на ранени български и германски войници в една санитарна композиция. На 15-16 май 1917 година Коста Печанац с една чета от 200 -250 четници нахлува на територията на Царство България в района на Босилеградско и в продължение на два дни мародерства над мирното българско население. В селата Горна и Долна Любата, Босилеград, Долна и Горна Лисина, Топли дол, Долна и Горна и Ръжана, по особено жесток начин са убити 32 мирни жители по домовете им, основно възрастни, жени и деца сред които и двама селски учители, две деца се неустановени имена са изгорели в една запалена къща, изгорени са 317 къщи и други постройки. Ограбени са добитък, ценности и хранителни продукти. Нанесената вреда е на стойност 2,5 милиона лева.

По-голяма от част от населението е предупредено в последния момент и успява да се спаси с бягство. Никъде по пътя си сръбските разбойници не срещат български военни части и това им позволява безнаказано да издевателстват, убиват, палят и изнасилват. В някои  планински махали самоорганизирали се местни селяни оказват въоръжена съпротива за да осигурят бягството на жените и децата си пред погрома. При първи сблъсък със сборна рота от Кюстендил, Печанац минава сръбско-българската граница и се оттегля към Косово.

Нахлуването на българска територия и клането в Босилеградско от преди 100 години е поредната стъпка от вековните сръбски аспирации за завоюване на български земи и асимилиране, т.е. сърбизиране на българско население. Използвайки момента когато в Босилеградско няма български военни части, а всички военноспособни мъже са мобилизирани на фронта, Коста Печанац, по задача на сръбското командване, провежда жестока терористична акция срещу мирното българско население с цел насилие и грабеж в нарушение на всички известни конвенции и правила за водене на военни действия.

Това е третата сръбска военна акция за овладяване на Босилеградско проведени в началото на миналия век през 1913, 1915 и 1917г. и  приключили с Ньойския мирен договор и окупиране на Западните покрайнини от страна на Държавата на сърби, хървати и словенци.

Една от целите на тази терористична акция е да се произведе силен психологически ефект върху Главната квартира която тогава се намира в Кюстендил. Именно затова тази акция е възложена на един закоравял терорист и убиец какъвто е Коста Печанац, който има опит в провеждането на такива терористични акции не само срещу българското население в Македония, но и срещу населението в Поморавието с цел насилие и грабеж. Неговите съратници и съвременници са оставили достатъчно писмени доказателства за „геройствата“ му при ограбването и избиването на невинни селяни в Поморавието.

Спомените от този ужас и до днес живеят в Босилеградско. Сръбската историография все още се опитва да оправдае това престъпление като акт на отмъщение срещу репресиите на българската армия по време на Топлишката буна. Тази теза непрекъснато се утвърждава в сръбската историография на разни научно-исторически конференции които периодично се организират под патронажа на най-високите държавни институции. Сръбските историци, Сръбската православна църква и представители на държавните институции с многобройни „научни“ доклади и изказвания по медиите, реабилитация на четническите коменданти, повдигане на паметници и назоваване на улици на името на Коста Печанац се стараят да го героизират с ясни и недвусмислени внушения по адрес на българите в Западните покрайнини.

Българската историческа наука все още не е дала своя отговор на сръбските твърдения за Топлишкия бунт и тяхната връзка с клането в Босилеградско. Именно това създаде широко поле за множество исторически спекулации. През 2015 и 2017г. в Сурдулица и Лесковац се проведоха две „научно-исторически конференции“ на тема „Българската окупация на Южна Сърбия от 1915 – 1918“.

Тия конференции, организирани от най-високо държавническо ниво и подкрепата на Сръбската православна църква  имаха за цел да изместят фокуса на сръбската, българската и европейската общественост от неблагоприятните оценки по повод 100 годишнината от Балканските, Първата световна война и  сръбската окупация на Западните покрайнини.  Тази окупация се обяснява и оправдава с едно силно преувеличено и масово тиражирано избиване на сърби. За целта се цитират само сръбски източници (Йован Хаджи Василевич – „Българските зверства във Враня и околността 1915-1918г.“) и писанията на двама военни кореспонденти които по това време са на заплата в сръбската армия: швейцарецът Арчибалд Райс и американецът Вилиям Драйтън. Арчибалд Райс се позовава на изказванията на чак шестима свидетели, а Вилиям Драйтън, борави с една бройка от около 3 000 души убити от Австроунгарската армия по време на ПСВ. В по-късните пренаписвания тия бройки са силно раздути от 3 000 на 30 000 убити сърби в двора на днешното Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица. На стената на това училище, и до днес има паметна плоча на която пише, че там българската армия е убила 20 000 сърби?! През 2010г. в двора на това училище бе открита паметна костница с десетина ковчега с общо 18 скелета! Броят на интернираните сърби в България бе завишен на 150 -180 000 сърби.

Няма как да се отнесем сериозно към такива твърдения. Историята е наука която се пише на базата на писани и материални източници: гробници с  трупове анализирани от патолози, установена самоличност на жертвите, начин и време на убийствата, документи, снимков материал и т.н. Вместо това, ние сме изправени пред един спекулативен подход когато първо се изнася твърдението а после се търсят доказателства.

Това продължи и по време на отбелязването на 100 годишнината от Топлишкото въстание в град Прокупле на 26 февруари тази година. Сръбският премиер Алекандър Вучич отново отправи силни антибългарски послания. Тази риторика от времето на Първата световна война няма нищо общо с неведнъж декларираните желания за развитие на добросъседските отношения, спазване на правата на българското национално малцинство в Западните покрайнини и споделяне на европейските принципи и ценности.

Навършват се точно 100 години от клането в Босилеградско което поради различни конюктурни, идеологически  и безпринципни партньорства с бивша Югославия и днешна Сърбия,  продължава да се премълчава не само от българската историческа наука, но и да се укрива от широката българска общественост. Нито една национална историческа институция досега не се е наела да опише това събитие и да произнесе своята историческа оценка за него. Единствената публикация по този повод е на историк  Ангел Джонев „Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917г.“ който, използвайки български и сръбски източници, включително и самопризнанията в дневника на Коста Печанац, по дни и часове описва това престъпление срещу цивилното българско население в Босилеградско.

От българска страна все още нямаме нито един паметен знак на невинните жертви нито в Босилеград, нито в България. Вероятно пак поради същите остарели идеологически разбирания за „добросъседство и мир с братския сръбски народ“,  Босилеградското клане от 15-16 май 1917г. никога не е отбелязвано с нито една инициатива в България с изключение на проявите на Граждански комитет „Западни покрайнини“, КИЦ „Босилеград“, Сдружение ГЛАС и Демократичен съюз на българите.

Въпросът е какво правим от тук нататък? Освен да запазим и да почетем паметта на жертвите от клането на днешен ден преди 100 години, ние сме длъжни на базата на историческите проучвания да направим изводите, с които да обясним генезиса на днешните проблеми и  да се опитаме да открием какво най-много е повлияло днешното ни положение да бъде точно такова каквото е сега. Историята на миналото е всъщност история на настоящето, и ниe трябва да я познаваме, така като в медицината трябва да се знае историята на болестта, анамнезата. Според Фернан Бродел, миналото и настоящето взаимно се обясняват и проучаването на миналото всъщност означава тълкуване на настоящето и бъдещето.

Следователно, и това което правим днес, също е част от историческият процес – то влияе и определя бъдещето. Ето защо ние трябва да направим всичко което е по силите ни, грешките от миналото да не се повторят никога вече, и да работим за новите процеси на Балканите които да гарантират мир и сигурност в бъдеще.

Не само защото ние сме най-потърпевшите от великосръбската експанзия към българските земи. От дистанцията от един век, си даваме сметка, че и ние българите като поразени, и сърбите като победители в Първата и Втората световна война, сме губещи. Загубили сме не само територии и население, но и взаимното си доверието, мира, сигурността и перспективите за развитие. И още, оказа се, че разликата между победителите и победените в исторически план е твърде относителна. Бремето от териториалните придобивки се оказа също толкова тежко за победителите, колкото и мъката по загубата на победените.

Съгласно новите процеси в Европа и на Балканите, ние смятаме, че това престъпление трябва да бъде изтръгнато от забравата, да бъде изяснено от научно-историческа гледна точка, да се постави паметен знак с който да се отбележи и почете паметта на жертвите като християнска и цивилизационна норма на поведение, като предпоставка за преодоляване на тежкото историческо наследство, като стъпка към национално помирение  на българи и сърби и трайно омиротворяване на Балканите. Противно на често тиражираните в сръбската история и медиите твърдения за „зверствата“ на българските войски в района на Сурдулица и Прокупле според които те са изклали от 2 000 до 30 000 души в Сурдулица по време на Топлишкото въстание, ние искаме да почетем паметта на жертви с конкретни имена на които се знае начина, мястото и времето на смъртта, подкрепени с  исторически документи и автентични снимки.

Призив за отбелязване и почитане на паметта на жертвите и национално помирение между българи и сърби неведнъж са отправяни от представители на българските организации в Западните покрайнини. Парадоксално е, че този призив идва само от потомците на жертвите. Но за да бъде успешно, то трябва да бъде осъзнато и от потомците на убийците, колкото и трудно да е.

При последната среща на служебният премиер Огнян Герджиков и сръбският външен министър Ивица Дачич, кметът на Босилеград Владимир Захариев се опита да обсеби тази идея и също се обяви за повдигане на паметник на, както той се изрази, „историческото помирение“ между българи и сърби и то през 2018г., тоест, в годината на българските поражения и създаването на бивша Югославия! Ние смятаме, че не са нужни нови абстрактни паметници с идеологически послания. В този смисъл паметникът на Нешков връх край Цариброд, в който са погребани сръбски и български войници е идеалното място където българските и сръбските държавни представители символично могат да си подадат ръка в знак на национално помирение и ново начало. Така както на военното гробище във Вердюн през 1984г. френският президент Митеран и немският канцлер Хелмут Кол си подадоха ръка в знак на национално помирение. Това беше ново начало в развитието на европейския континент. Балканските народи също трябва да минат по тоя път

Много по-трудно е, да се изстрада катарзиса до помирението, което е свързано с поемане на вина и отговорност, дълбоко преосмисляне на историята, осъзнаване на грешките от миналото, покаяние и прошка в името на бъдещето, мира и спокойствието. Европейският опит показва, че затова са необходими държавници и личности от друга величина и с друг тип политическо мислене, а не дребни хитреци и ловци на евтини политически поени които се опитват да изплуват на гребена на вълната.

Парадоксално е също така, че във Войводина, сръбски и унгарски, германски и сръбски дръжавни представители вече на няколко пъти откриваха паметници на унгарските и германските жертви във Втората световна война и произнасяха слова в които се обявиха за национално помирение. Само проклятието в сръбско-българските отношения продължава, историческите фалшификации произвеждат все повече и повече омраза и взаимно подозрение. В такава враждебна атмосфера ползотворен диалог между двете държави не се получава. Жертва на тази вражда сме ние, българите в Сърбия които десетилетия наред търпим всичката нарупана омраза от всички военни поражения които е нанесла българската армия на Сърбия и нейните съюзници.

В памет на убитите мирни българи ще бъде отслужена Панихида на 14 май 2017 година в 11.00 часа в катедралния храм „Света Неделя” в София.

На 15 май в Босилеград по повод на злокобните събития станали преди сто години ще се проведе „кръгла маса” с дискусия за случилото се преди сто години и обобщен прочит на важните исторически събития противопоставяли в повечето случаи българския и сръбския народ. Опит да се извлече поука и да се направят изводи за бъдещето.

На 16 май в Кюстендил ще се проведе възпоменателна вечер в памет на жертвите от Босилеградския погром във Възрожденското училище.

Призоваваме българските медии да дадат гласност на тези събития с които да отбележим тази почти забравена дата от нашата история и да дадем градивен принос за развитието на нови българо-сръбски отношения в полза на нашите сънародници в Западните покрайнини.

 

Иван Николов

 

 

 

Източник:kicbos.org

 

 

 

Отбелязваме 100 години от Босилеградското клане

 

 

С поредица от прояви в София се отбелязва 100-­годишнината от Босилеградското клане на българите в Западните покрайнини, извършено в края на Първата световна война, предава БНР.

За Босилеградското клане от 15 и 16-ти май 1917 година у нас се знае малко. За него разказва в книгата си, посветена на събитията, историкът Ангел Джонев:

„Сърбите влизат в Босилеградско чрез паравоенната формация на Коста Печанац. Тази чета се движи в Босилеградско само два дни, но вследствие на нейните издевателства, 32 души са убити, 2 деца са изгорени живи и е унищожено имущество на 317 домакинства.“

Годишнината от погрома ще бъде отбелязана у нас с панихида в катедралния храм „Света Неделя“ и поклонение пред гроба на Екзарх Йосиф.

По обяд ще бъде положен венец пред паметника на Незнайния войн, в знак на почит към българите от Западните покрайнини и загинали за родината. Възпоменателните чествания се организират от гражданския комитет от Западните покрайнини, Културно-­ информационния център на българите в Босилеград и сдружение „Глас“.

Какво трябваше да носи всеки новобранец при влизането си в казармата

 

 

Една от емблемите на Народната република беше задължителната казарма. Някои войници караха по 24-месечна военна служба плюс три месеца задръжка, като и до момента се спори доколко от това имаше някаква полза и доколко беше загуба на време. Колкото и да се спори, казармата е свързана с всичките спомени, без значение добри или лоши. Един такъв спомен е списъкът, на който бяха изписани всичките необходими неща, които новобранецът трябва да носи със себе си.

 

 

Източник:СОЦ.БГ

 

1944: Русия влиза в България, за да спре турска окупация, предложена от Чърчил

 

 

Скрита част от историята, излезе наяве в архивите на руските служби

Оказва се, че на 5 септември 1944 г. СССР е решил да влезе в България, но не за да я окупира, а за да предотврати турско нахлуване. Това личи от писма на Чърчил до Сталин, който предложил директно да се вкарат турски войски в България, а не да влиза СССР. Очевидната идея на английския лицемер е била да откъсне България от зоната на руското влияние. Но цената на това би била гигантска за нас – Турция би получила обратно „Източна Румелия“, т.е. всичко до Стара Планина.

Както е известно, Турция води много разумна политика през войната, като запазва неутралитет. Многобройните опити на Райха да я привлече се оказват неуспешни и тя минава „между капките“ на голямото кръвопролитие. Към края на войната обаче на ред е плячкосване на победените – както след всяка война. Тогава Турция е склонна да се включи в „Анти-хитлеристката коалиция“ и да нападне немския съюзник България.

Чисто формално, това би било напълно законно. Турция, като съюзник на СССР и Великобритания, би могла по този повод да нахлуе.

Сталин обаче е наясно както с игрите на Чърчил, така и с обстоятелството, че българският народ искрено обича Русия и никога като народ не е бил съюзник на Хитлер. Окупацията на Тракия от Турция е неприемливо както за СССР, така и за България. Затова и на 5 септември се обявя бутафорна война на България, в която не пуква и една пушка. После руските войски влизат без бой, и са посрещнати с хляб и сол.

Фактически, при положение че България се готви да обяви война на Германия, а превратът на 8-9 септември е неизбежен, то няма смисъл от руска окупация. Руските войски могат да продължат на запад, а тук комунистите така или иначе ще си дойдат (дори само заради факта, че руснаците са на Дунава). Но окупацията има смисъл, ако има риск съмнителен руски „съюзник“, под формата на „съюзнически“ действия, да се намърда в Тракия.

Така СССР фактически ни спасява от жестоко разпокъсване и вероятно изтребление на милиони българи (ако съдим по съдбата на изкланите наши сънародници в Източна Тракия).

Друг интересен факт е, че Сталин дори не е искал да се изтегляме от Северна Гърция. Искал е да я окупира и нея, като я завземе от германците. Глупавият генерал, който го е направил, въпреки волята на руския водач, по-късно е разжалван и репресиран.

 

Добри Божилов, ГН

 

Историческите източници – дословно цитирани на руски език, са публикувани в библиографията на тази публикация

 

Кой спря с гениално изобретение германските танкове край Москва?

Съветски танк Т-34 пробва ефективността на заграждението

 

 

Всеизвестни са знаменитите стоманени „таралежи”, които някога спрели германските танкове край Москва. Тези три стоманени релси заварени под 90 градуса, са толкова популярни, че не случайно се считат за спонтанно народно изобретение. Негов автор обаче е генерал Михаил Гориккер, тогава началник на Танковото училище в Киев.

Вермахтът нахлул в Съветския съюз с танкови армади, които се вбили като клинове в отбраната. Генералът-танкист най-добре знаел принципните силни и слаби страни на бронираните машини и не е изненада, че се възползвал от слабото им място.

Още в първите дни на войната началните идеи били реализирани с кибритени клечки, слепени с пластелин. Гориккер трябвало да прецени колко да са високи „таралежите” – да са по-ниски от челото на танка, за да не ги избута, и малко по-високи от клиренса (дъното) на машината: ако не попадне във веригата, таралежът ще се преобърне под дъното и ще повдигне танка във въздуха. Спрял се на височина 1 метър.

Измислено било и разположението на бойното поле: два реда на разстояние две трети от ширината на танка.

Още на 3 юли 1941 г., на дванайсетия ден от началото на войната, Държавна правителствена комисия извършила проверка на новото противотанково заграждение. Резултатите надминали очакванията.

Революционното изобретение на 90% спирало танковата атака и така спасило Москва. Само през 1941 г. край столицата са поставени над 37 хиляди таралежа.

За да усложнят работата на вражеските сапьори, започнали да свързват „таралежите” с вериги или стоманени въжета, минирали територията около тях. Не рядко им слагали охрана с картечници.

Германците използвали руското изобретение на Западния фронт край Ламанша, а при отбраната на Берлин разположили 20 хиляди „таралежа”.

С времето бил забравен гениалният изобретател генерал Михаил Гориккер. Справедливостта възтържествувала една през 2000 година, когато в домашните архиви на семейство Гориккер бил открит актът на правителствената комисия. Сега на генерала е открита паметна плоча.

 

 

Източник: (по публикация в rusvesna.su)

120 г. от убийството на Алеко Константинов

 

 

Навършват се 120 г. от убийството на Алеко Константинов.

На 9 май 1897 г. Алеко е в Пловдив по работа, нает от роднини да води като адвокат сложно дело за наследство. Там се среща с Михаил Такев, който освен политик (водеща фигура в Демократическата партия) е и действащ адвокат. Щастливеца го моли за колегиално съдействие по своето дело. На следващия ден Такев му помага и го кани да отскочат до родния му град Пещера. Хем да се разходят, хем да отпразнуват деня на Кирил и Методий – 11 май (по стар стил). Двамата потеглят с файтон от Татар Пазарджик рано сутринта.

По пътя се отбиват в село Радилово (Пещерско). Там в местната кръчма те се срещат със селяни и кмета-народняк Петър Минков. Последният ненавижда Михаил Такев, защото е представител на опозиционна партия, а и е защитник на пещерци. Те са в постоянна вражда и спорове с радиловци, за гора и мера (според синкретичната и магическата версии, развити в книгата на Г. Панчев – в спора са намесени партиите. Нарушени са свещените граници. Тази гора е символ на Балкана.

Кметът на община Радилово Петър Минков успява да превърне Такев в дявол. След това цялото село подготвя убийството му. Те обаче са взели решение да убият четиримата, които са пътували с Такев в каретата.Там е бил и Алеко Константинов.). През същия ден воловете на жителите на Радиловци – Иван Батанлиев и Милош Топалов са задържани от пещерци. Двамата са особено афектирани от случилото се и заедно с кмета и Георги Салепов решават да устроят покушение срещу Такев.

Писателят и политикът пристигат в Пещера преди началото на тържеството, на което първият става център. Следва безкраен празник – ден на трапези, наздравици и речи. Навсякъде Алеко е героят, който е обсипван с цветя. А той е притеснен, мил, непосредствен говори възвишено, успокоява страсти и насърчава духовни пориви. Думите, с които вечерта се разделя с пещерци, са: „Искам да четете „Бай Ганьо“ в Пещера.“ Към 9 часа вечерта те се връщат в с. Радилово. Алеко желае да пие кафе отново в същата кръчма. Макар Михаил Такев да няма намерение да се спира отново там по обективни причини, той удовлетворява молбата на приятеля си.

В същото време се дава шанс на гореспоменатите заговорници да пуснат своя план в действие. М. Топалов уведомява кмета на Радиловци за повторното отбиване на Константинов и Такев. П. Минков от своя страна, без много да мисли нарежда покушението. Определя се възнаграждение в размер на 30 наполеона. На Топалов и Салепов им е отредено да бъдат физическите ликвидатори на Михаил Такев. Те се отправят по пътя за Татар Пазарджик, а кметът отива в кръчмата, с цел да забави гостите. Там се води разпален разговор, в който политикът увещава радиловци да не се карат за гората с пещерци и да разрешат мирно проблема. Алеко се опитва да заеме помирителна страна, тъй като селяните упорито държат на своето право.

Снимка 293248

Източник: Фейсбук страница а Илия Бешков

През това време Васил Томов, който придружава двамата гости ги подканва да тръгват, опасявайки се от пиянско сбиване. Алеко обаче отлага. Към 10 часа вечерта пътниците тръгват. На около 9 км от Татар Пазарджик, до един бряст, вляво от пътя дебнат убийците. А в тъмното не се различават лицата на седящите във файтона. Стрелбата започва. Единият от куршумите удря желязото, което крепи от лявата страна стряхата на файтона, пречупва се на две части, от които едната улучва Алеко. Кочияшът пришпорва конете. Следват още три изстрела, които са неточни. Големият писател издъхва върху коленете на спътниците си.

Убийците се връщат в селото, незнаейки с точност какво са направили. Възнаградени са с 5 лева. Наполеоните ще бъдат издължени след като убийството на Такев бъде потвърдено. Но уви!

Празникът на българското просвещение през онази 1897 г. е белязан с кръвта не на опозиционера от Демократическата партия, а на твореца Алеко Константинов. Гибелта му покрусва интелигенцията и множеството негови почитатели. Политическите похвати и нрави, в онзи момент сериозно загрубяват и напускат всякакви етични и морални граници. Те вземат поредната жертва, която волно или неволно, в един миг застава на пътя им. В годините стотици, хиляди хора се докосват до творчеството на писателя. И всички признават, че то е знаково, и че зад него се прокрадва искреността и идеализма на Алеко, наричащ се дръзко Щастливеца. А дали в действителност е бил щастлив вътре в себе си? Всеки може да си отговори, когато прочете увлекателните му произведения и прозре изводите, до които той е достигал.

На 3 ноември 1897 г. започва съдебният процес срещу убийците. Пред Татарпазарджишкия окръжен съд като подсъдими по делото застават кметът Петър Минков, непосредствените извършители Милош Топалов и Петър Салепов, брат му Георги Салепов и Иван Батаклиев като участници в заговора и Здравко Игнатов като помагач. Сред адвокатите на гражданските ищци са видните политици Никола Генадиев, Стоян Данев и Найчо Цанов. Делото продължава пет дни.

Спорът е не дали заговорниците са извършили престъплението, а дали зад заговора не стоят хора от по-високите етажи на властта. И в съдебната зала Такев продължава да твърди: Кметът Петър Минков и всички останали са просто оръдия. В това може би има нещо вярно, защото кметът казва пред съда: „Аз трябва да открия една тайна, която досега не казах.“

Това така и не се случва. На 7 ноември 1897 г. присъдите са прочетени. Минков и двамата убийци са осъдени на смърт, а Игнатов на една година затвор. Другите двама подсъдими са оправдани поради липса на доказателства. Тъй като Петър Салепов е непълнолетен, заменят смъртната му присъда с 15 години затвор. Според съвременници до последния си миг Минков се надявал, че големците от София ще спасят живота му. На 13 април 1898 г. двамата с Топалов са обесени в Татар Пазарджик.

 

 

Източник:news.bg

 

Исторически очерк: Защо 9 май е Ден на победата и чия е основната заслуга за разгрома на хитлеристките пълчища

 

 

По време на Втората световна война нацистка Германия води расово-идеологическа война, целяща унищожаването на СССР и населяващите го народи. В нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. в източното берлинско предградие Карлхорст се състои официалната церемония по подписването на акта за безусловна капитулация на нацистка Германия. Съветската делегация се води от маршал Жуков, американската – от генерал Спатс, британската – от маршал Тедер, френската – от генерал Дьо Латр дьо Тасини. От името на Райха подписва фелдмаршал Кайтел. Това е краят на Втората световна война в Европа, пише БГНЕС в исторически обзор.

Новината за капитулацията на Германия обикаля като светкавица целия свят. В СССР тя е посрещната с особено грандиозно ликуване. Милиони хора излизат по улиците на градовете и селата в цялата страна. Москва отбелязва този ден с грандиозен салют. Приключва 1418-дневната епопея, наречена Велика Отечествена война, зад която се крие море от лишения и страдания, мъка от пораженията и радост от големите победи.

Основна заслуга за разгрома на хитлеристките пълчища в Европа има несъществуващият днес СССР. Военният сблъсък между нацистка Германия и СССР започва рано сутринта на 22 юни 1941 г., когато германските войски нахлуват в пределите на СССР по цялото протежение на западната граница от Балтийско море до Карпатите.

Започва война, невиждана по-рано в човешката история, многократно превъзхождаща Първата световна /1914-1918 г./ по своята унищожителна сила, по броя на задействаната техника: оръдия, танкове, самолети; по броя на жертвите: убити, ранени, осакатени не само сред сражаващите се на фронта, но и сред гражданското население.

Изхождайки от старата идея „Drang nach Osten“, Адолф Хитлер обосновава своята теория за разширяване на жизненото пространство на германската нация, което може да стане само за сметка на Русия. Той твърди, че славяните са родени роби, които разбират само от камшик. Съгласно генералния план „Ост“ Русия трябва да се „изтласка от Европа“. Завладяната територия трябва да бъде колонизирана от германците, а ресурсите да бъдат поставени в служба на Райха.

Историците често спорят какви подбуди са накарали нацистка Германия да започне войната срещу СССР. Тук спорът може да бъде безкраен, имайки предвид безкрайните импровизации на фюрера. Съдейки по речите му, в едни случаи той може да говори надълго и нашироко за необходимостта за Райха от съветските въглища, петрол и желязо, а в други – да се изказва по отделни аспекти на „източната политика“, да говори за своето отношение към славяните. Но като цяло ясно може да се проследи концепцията за расово-идеологическа война, целяща унищожаването на СССР и населяващите го народи.

Говорейки за характера на конфликта, безспорно за нацистка Германия това е война за унищожаване, а за СССР – война за оцеляване, за правото на неговите народи на съществувание. Втората световна война не може да бъде сведена само до описанието на бойните действия. Една от нейните малко познати страни е конкретното осъществяване на нацистките планове в завладените съветски земи.

Окупираните територии на СССР се разчленяват на отделни части. Прибалтика и по-голямата част от Беларус са включени в райхскомисариата „Остланд“, Украйна и южните райони на Беларус – в състава на райхскомисариата „Украйна“. Двата райхскомисариата са третирани като райони, подлежащи на „колонизация“, т.е. в превръщането им в колонии на Райха, което се осъществява от самото начало на войната. Бесарабия и земите между реките Днестър и Южен Буг се окупират от Румъния. Част от Литва и Беларус формират окръг „Белосток“ и са включени непосредствено в Райха, част от Западна Украйна е обявена за генерал-губернаторство.

Районите около фронтовата линия са под прякото управление на Вермахта. За управлението на завладените земи отговаря министерството по въпросите на източните територии, а полицейската власт е в ръцете на райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. Всички ресурси в завоюваните области са обявени за собственост на Райха.

След Вермахта в окупираните територии навлизат както чиновници, така и представители на големите концерни /Круп и др./, които поставят под свой контрол промишлеността. Около 22 милиона души са били привлечени да работят „в името на германските цели и под германски надзор“. В заводите е въведен принудителен, на практика робски труд. Работният ден е бил с продължителност 14-16 часа в денонощие. Храната е била изключително оскъдна.

От първите дни на войната окупационните власти обявяват, че земята и колхозното имущество преминават в тяхна собственост. Колхозният строй е запазен, за да се конфискува безпрепятствено земеделската продукция за нуждите на Райха. По-късно тази политика се диференцира с въвеждане на общинна форма на земеделие.

На окупираните територии хитлеристите забраняват всички обществени организации, провеждането на митинги и събрания, затварят театрите, музеите, университетите, училищата и даже детските градини. Една от най-трагичните страници на Великата Отечествена война е историята на „остарбайтерите“ /източните работници/.

По съветски данни, в Райха са изпратени 5,3 милиона съветски граждани, по германски – 2,8 милиона души. Разликата се обяснява с това, че германската статистика отчита „остарбайтерите“, които са в границите на Германия до 1937 г., докато техният труд е бил използван във всички окупирани от нацистите страни. Около 2,2 милиона „остарбайтери“ умират през годините на войната.

Друга трагична страница е нацисткият плен. По германски източници, в качеството на военнопленници, сред които са включени не само бойците на Червената армия, а всички способни да носят оръжие, са взети 5,7 милиона съветски граждани. Около 1 милион пленници в годините на войната принудително или доброволно изразяват „желание да помогнат“ на хитлеристите. В концентрационните лагери загиват 3,3 милиона пленени /57%/, от тях почти 2 милиона души до февруари 1942 г.

Гибелта на такова огромно количество хора е свързано с неудовлетворителните условия на транспортиране, настаняване и съдържание на пленниците, както и с преднамереното им избиване. Първата работа е било да се отделят и разстрелят комисарите /комунистите/, „евреите“ и други „радикални и вредни елементи“. На окупираните територии и в Райха нацистите изграждат гъста мрежа от големи и по-малки концлагери. Пленниците са държани в студени и непригодни за живот помещения. Храната е била минимална. Разработен е даже „хляб за руснаци“ по специална рецепта.

Войната с нацистка Германия е изключително тежко изпитание за СССР. Зад фасадата на победата се крият много тежки рани, проблеми и пороци, които оказват влияние на по-нататъшното развитие на СССР. Грандиозни са човешките загуби. Самият Сталин ги оценява на 7 милиона души. През 50-те години на миналия век е посочена друга цифра – общите загуби надхвърлят 20 милиона, което е по-близо до истината.

След разсекретяването на документите става ясно, че загубите на Червената армия са 8,7 милиона души. Освен тях има много ранени и осакатени. В същото време демографите оценяват общите загуби на СССР на 27 милиона души. СССР излиза от войната с десетки хиляди разрушени градове и села, с деформирана икономика, с едностранно развит военно-промишлен комплекс, с нарушена социална структура, с още по-разрушена, отколкото преди войната социална сфера.

 

Величавата Дравска епопея, покрила знамената на Първа българска армия с неувяхваща бойна слава

 

 

Изминаха 72 години от Дравската отбранителна операция на Първа българска армия в заключителния етап на Втората световна война. Тя е част от отбранителната Балатонска операция, проведена през периода от 6 до 21 март 1945 г.

Пред Първа българска армия е поставена задача от командването на Трети Украински фронт да отбранява 130-километрова полоса от Йотвьошкони до Барч и от там по река Драва до Торянц, да не допусне пробив на противника и излизането му във фланг и тил на основната групировка на Трети Украински фронт.

Полосата на армията е разделена на два участъка – Западен и Южен. Със заповед на командващия армията, генерал лейтенант Владимир Стойчев на 17 февруари 1945 г. са формирани 3-ти и 4-ти корпуси. За тяхното управление от България са изпратени два напълно окомплектовани с офицерски състав корпусни щаба.

Трети корпус – 8-а, 10-а и 12-а пехотни дивизии – с командир генерал Тодор Тошев, заема позиции на Западния участък от полосата на Първа българска армия, граничещ отдясно с 57-а съветска армия от III-ти украински фронт. Вляво от него се разполага Четвърти корпус (3-а и 11-а пехотни дивизии) командван от генерал Стоян Трендафилов. Той заема позиции за отбрана на Южния, така наречен Дравски участък, граничещ отляво с 3-та югославска армия, съставена от бивши партизански части от Югославската народно-освободителна армия (ЮНОА) на Йосип Тито.

През март 1945 г. Главното командване на Вермахта планира последната си голяма настъпателна операция през Втората световна война под

кодовото наименование „Горски дявол”.

Намерението на противника е да разгроми войските на Трети Украински фронт в Унгария и да ги отхвърли от заеманите рубежи, за да отслаби натиска на Червената армия срещу Виена и Берлин. По този начин то се стреми да внесе прелом в хода на бойните действия.

За тази цел германското Главно командване съсредоточава на Западния участък 2-ра танкова армия, а на Южния участък – 91-ви армейски корпус. То планира да проведе три удара:
Главен – срещу руските войски, разположени между езерата Балатон и Веленце, по направление на Дунафьолдвар.
Спомагателен – срещу силите на 57-ма съветска армия и 10-та пехотна Родопска дивизия от 3-ти български корпус по направление Харкан – Печ.
Спомагателен – през река Драва, при Дони Михоляц, срещу 4-ти български корпус и при Валпово срещу 3-та югославска армия.

В полосата на Първа българска армия най-активни бойни действия се водят на двата фланга. Ударът на противника срещу левия фланг на армията, където се намира 4-ти корпус започва през нощта на 5 срещу 6 март 1945 г. Германските войски форсират в 01,20 часа с лодки река Драва, в завоя южно от чифлика Дравакож и западно от железопътната линия на село Дони Михоляц, където се отбранява 3-та дружина от 11-и пехотен полк на 3-та пехотна Балканска дивизия.

По същото време те форсират реката и в района южно от чифлика Попа и гората южно от чифлика Тормащелек, където е разположена 3-та дружина от 41-ви пехотен полк на 11-а пехотна дивизия. С демонстративна цел противникът прави опит за преминаване на река Драва на още две места – в района на село Дравакерстур, където се отбранява 42-ри пехотен полк от 11-та пехотна дивизия.

Германците нанасят силен удар по направление Дони михоляц-Харкан и постепенно изтласкват от позиците частите на 4-и корпус, разположени по северния бряг на реката. Разгарят се яростни и кръвопролитни боеве. Въпреки натиска на противника, 24-ти пехотен Черноморски полк не отстъпва и три денонощия се бие в пълно обкръжение.

Българските пехотни части оказват упорита съпротива и провеждат непрекъснато контраатаки, но германските войски успяват да се вклинят в нашата отбрана и да създадат плацдарм в района на Дони Михоляц с дължина 18-20 километра и дълбочина 5-6 километра. Неприятелят обаче не успява да достигне височините около Харкан. По-нататъшното му настъпление в дълбочина на българската отбрана е спряно с помощта на две дивизии от 133-ти съветски корпус, командвани от младия и енергичен съветски генерал лейтенант Артюшенко.

На десния фланг на Първа българска армия ударът на противника е насочен в стика между 3-и корпус на Първа българска армия и 64-ти корпус на 57-а съветска армия. На фронта от село Нагбайом до село Куташ 2-ра германска танкова армия настъпва с три пехотни дивизии в първи ешелон, поддържани от танкове и щурмови оръдия и с една дивизия във втори ешелон.

С цената на големи жертви те пробиват отбраната на първоешелонните полкове на 299-а съветска стрелкова дивизия, вклиняват се в отбраната на 6-7 км. и продължават настъплението си в направление Нагбайом- Капошвар. Преценявайки създадената обстановка, командирът на 64-и стрелкови корпус решава да контраатакува с втория си ешелон – 113-а стрелкова дивизия в направление на селата Кишкорпад, Яко, Куташ, да разгроми вклинилия се противник и да възстанови целостта на отбраната.

За увеличаване силата на удара командващият 57-а съветска армия иска съдействие от съседната Първа българска армия. Командващия Първа българска армия заповядва на командира на 31-ви пехотен полк, усилен с едно артилерийско отделение да се изнесе бързо в района на село Чьокьой и да влезе в подчинение на командира на 64-и стрелкови корпус.

Контраатаката на 31-ви пехотен полк с командир Никола Ботев започва в 15,30 ч. след 15 минутен артилерийски удар по противника. В първи ешелон настъпват 1-ва и 2-ра дружина, а във втори – 3-а дружина.

След кратко разузнаване полкът настъпва стремително. Противникът не издържа и се оттегля, но в дълбочина задържа упорито село Радего, поради което темпът на контраатаката на десния фланг постепенно намалява.

Командирът на полка въвежда в боя втория ешелон. Към 19,30 ч. полкът изпълнява поставената му задача, като овладява линията: село Яко, железопътната линия Капошвар, Чурго, на която спира и се закрепва. С фланговия си удар по настъпващия противник 31-ви пехотен полк оказва значителна помощ на 299-а съветска стрелкова дивизия за спиране и отблъсване на противника. Особено ожесточени боеве се разгарят при Яко, Чекел и Сабаш.

На 12 март противниковото настъпление към Нагбайом- Капошвар е спряно и не се допуска пробив в отбраната между двете армии.

От щаба на Трети украински фронт, маршал Фьодор Толбухин заповядва: ”Противникът на всяка цена да се задържи, ще изпратим подкрепление!” Това дава кураж на изнурените защитници на позициите, които със стени сили задържат бесните атаки на противника.

Командирът на 523-ти германски полк, полковник Нойман изпраща донесение до старшия щаб:

Българите са много силни

и не е възможно по-нататъшно настъпление на север!

Затова заповядва полкът му да премине съм отбрана. По същото време настъплението на германците в направлението на главния удар между езерата Балатон и Валенце е спрян от съветските войски на 15 март.

От 8 март започват съвместните бойни действия на 4-ти български корпус и 133-ти съветски стрелкови корпус за ликвидиране на вклинилия се противник в района на Дони Михоляц. От 12 до 19 март пламват със страшна сила улични боеве за селата Драва Чехи, Драва Соболч и Драва Полконя, които преминават няколко пъти от едни в други ръце.

В Драва Соболч българските войници намират до убития немски поручик Хигелман личния му дневник, в който пише: ”Неприятелят продължава да ни притиска от всички страни. Ние очакваме с копнеж нощната тъмнина. Има още един офицер в нашата част,всички други паднаха. Драва Соболч е гробница за поделението!”

В заповедта на командващият германската група армии ”Егея” се казва, че който се предаде на българите и болшевиките ще бъде разстрелвано семейството му в Германия. Затова хитлеристите, въпреки големите загуби, се сражават отчаяно, като самоубийци.

Боят се води без прекъсвания, ден и нощ. Води се за всеки двор, за всяка къща и за всяка стая. Денем барутният дим засенчва слънцето. Денят се превръща в нощ, сякаш самият ад е слязъл на този къс унгарска земя, напоен с кръвта на българи, руси и немци. Под неудържимия напор на българските и съветските части, хитлеристката съпротива в Драва Соболч е смазана. Ранени и пленени германци по-късно казват:

Такъв ужас не сме изпитвали никъде.

На 11 март 16-та пехотна дивизия, наречена “хвърковатата” заради бързите си и стремителни пеши маршове, преминава в настъпление. Атаката е наблюдавана от генерал Артюшенко, който възкликва възхитен: ”Юнаци. Българи! Вървят като на маневри. Напред и пак напред! Това се казва стремителна и дружна атака!”

С нейна помощ на 19 март хитлеристите, форсирали реката, са напълно разгромени и противниковото предмостие е ликвидирано. Германските войски са отхвърлени на юг от Драва. Българите форсират канала Фекетевис, излизат на река Драва и възстановяват целостта на отбраната.

На 21 март завършва величавата Дравска епопея, покрила знамената на Първа българска армия с неувяхваща бойна слава. Завинаги в Пантеона на безсмъртието влиза името на редник Парашкев Парашкевов, който загива със смъртта на героите, прикривайки отстъплението на своите другари в първите дни на боевете при Драва.

Не по-малко ярък е подвигът на кандидат подофицер Гочо Гочев, който повтаря неговата саможертва като взривява с последната си граната, втурналите се да го пленят хитлеристи и себе си.

Героизмът, твърдостта и мъжеството на първоармейци провалят замисъла на немското командване и бележат един от върховете на българската бойна слава в тази война. В телеграма на регентите до командващия Първа българска армия се отбелязва: „Героичните усилия на бойците от поверената Ви армия ще бъдат надлежно оценени от всички и ще осигурят по-щастливи бъднини на скъпата ни Родина”.

Победата в 14 дневните боеве е извоювана с цената на 6 850 убити, ранени и безследно изчезнали. Загубите на немците възлизат на 7500 убити. През паметни дни на месец март 1945 г. край река Драва, българските и съветските воини сътвориха такъв неръкотворен паметник от мъжество и героизъм, който и днес не избледнява в народната памет.

Вече 72 години в унгарската пуска стоят като несменна стража хиляди войнишки гробове край Харкан и Печ на воините от Първа българска армия, положили костите си далеч от родината.

Всяка пролет, заедно с атавистичното възраждане на природата за нов живот, дъждът измива скромните войнишки паметници, южнякът ги погалва с ефирна ласка, като родна майка, а бели маргарити, зелена трева и алени макове растат край тях сякаш родният трибагреник им отдава за почест.

Защото никой не е забравен и нищо не е забравено!

 

 

 

 

Източник:desant

 

Паметна дата: Защо Сталин не признава сделката на фашистка Германия с англо-американците в Реймс и на 8 май в Берлин е подписан окончателния Акт за безусловна капитулация (ВИДЕО)

Подписване Акта за капитулация в Берлин

 

 

На днешния 8 май през 1945 г. в берлинското предградие Карлхорст в 22:43 часа е подписан окончателния Акт за безусловна капитулация на фашистка Германия, припомня Блокнот.ру.

Ръководството на Третия райх направило опит да запази остатъците от Германия и през нощта на 7 май 1945 г. капитулирало във френския град Реймс само пред англо-американските войски. Според акта за капитулация от 23 часа на 8 май бойните действия се прекратявали.

Съветският съюз обаче настоял за пълна и безусловна капитулация като единствено условие за приключване на войната. Сталин считал акта в Реймс като предварителен протокол и бил недоволен, че не е подписан в Берлин. При това бойните действия срещу Съветската армия продължавали.

По настояване на ръководството на Съветския съюз представителите на съюзниците повторно се събрали, този път в Берлин, и съвместно с руската страна вечерта на 8 май подписали още един Акт за капитулация на Германия. Правителството на Вермахта било разпуснато и германските войски започнали да предават оръжието си.

От 9 до 17 май Червената армия взела в плен 1,5 млн войници и офицери, както и 101 генерали. Така завършва Великата отечествена война на съветския народ. В СССР капитулацията на Германия е била обявена в нощта срещу 9 май 1945 г. и по заповед на Сталин в Москва проехтява грандиозен салют от 1000 оръдия.

Поп Харитон избира самоубийството пред живота в несвободна България

 

 

На 7 май  141 години Поп Харитон – един родолюбец, отстоявал каузите за Априлско въстание и свободна България, избира самоубийствената смърт.

Още като младеж се отдава на Бога и става послушник в Преображенския манастир край Търново. По-късно е свещеник в Северна Добруджа, но основната му кауза е да защитава българските селяни от своеволията на турските аги, разбойници и черкези.

Прочува се със своя буен и непокорен характер и така спомага за успеха на революционното дело в този район. През 1875 г. по искане на духовната власт със заповед на търновския мютесариф Фархи бей поп Харитон е заточен в Мъглижкия манастир, Казанлъшко. По пътя успява да избяга, след което се отдава изцяло на революционното дело. През лятото на 1875 г. предвожда малка чета в Тулчанско. След провала на Старозагорското въстание в България през есента на 1875 г. се прехвърля в Румъния.

Известѐн от дейците на Гюргевския революционен комитет за готвеното ново общо въстание, той заедно със своята дружина тайно преминават река Дунав при Свищов на 28 март 1876 г. и се отправят по тайни пътища към окръжния център. На 31 март през нощта се озовават в с. Самоводене. Още на другия ден е свикано събрание и поп Харитон е назначен на работа в окръжния комитет на Горна Оряховица. Включва се дейно в подготовката на Априлското въстание.

При преждевременното избухване на въстанието поп Харитон застава начело на чета от около 200 въстаници от западния район на Търновски революционен окръг. На 29 април 1876 г. край Дряновския манастир четата е изненадана от редовна турска войска и башибозук, които заплашват да обкръжат дружината. Въстаниците се барикадират в манастира и се отбраняват в продължение на 9 дни – до 7 май.

На 1 май Поп Харитон остава сляп в резултат на нещастен случай (възпламенява се барутът, докато прави фишеци заедно с игумена на манастира). В последния ден от битката, на 7 май се прощава с четниците, казвайки им: „Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“.

Въстаниците се простили с него, завели го до входа на манастира и тръгнали да се спасяват. Войводата сам с меч в ръка загинал, намушкан от турски щикове върху грамада от вражески тела, които убил с последните си сили.

Житието на Поп Харитон е впечатляващо – смиреният свещеник избира самоубийствената смърт в името на родолюбива кауза и велика идея – Свободата.

 

 

Източник: Фактор

 

100 години от погрома и клането в Босилеградско – 15-16 май 1917 г.

 

 

Тази пролет се навършват 100 години от едно много трагично за българите в Босилеградско събитие – погромът и клането, които се случват на 15 и 16 май 1917 г. Точно преди век, на 15 и 16 май 1917 г., чета, ръководена от сръбския поручик Коста Печанац, опустошава Босилеградския край.

Първоначално паравоенното формирование атакува ж.п. линията Ниш-Скопие при гара Ристовац и избива ранени български и германски войници в една санитарна композиция, както й бежанци от Македония. След това около 200-250 четници, предвождани от Коста Печанац, проникват в довоенните предели на Царство България. Четата навлиза в Босилеградския край и последователно преминава през Горна Любата и Долна Любата. В двете села те заколват или застрелват 25 души, сред които и деца. Изнасилват по пътя си към Босилеград няколко жени. Част от жертвите са подложени на страшни изтезания преди да бъдат убити. Четниците се отдават на плячосване, грабежи и палежи на къщи. Унищожава се движимо имущество и храна.

Достигайки Босилеград, четниците го подлагат на повсеместен грабеж и палеж. Убитите са били все пак значително по-малко, поради това, че местните хора, предупредени, успяват да напуснат населеното място преди в него да нахлуят сръбските мародери. Убити са четирима възрастни, а две деца са изгорени живи в къщите си. Градът изцяло е опожарен.

След това разбойниците се насочват и преминават през селата Долна Лисина и Горна Лисина, където също убиват изпречили се на пътя им селяни и подпалват множество къщи. Последователно преминават през селата Топли дол и Долна Ръжана, където продължават с пъкленото си дело.

Никъде по пътя си сръбските разбойници не срещат български военни части и това им позволява безнаказано да мародерстват, убиват, палят и изнасилват. При някои  планински махали отпор им дават организирали се въоръжени местни селяни, доколкото да осигурят бягството на жените и децата си. При първото съприкосновение със сборна рота от Кюстендил четниците бързо отстъпват и се оттеглят към вътрешността на Сърбия.

В резултат на този разбойнически поход през двата дни – 15 и 16 май са убити 32 души и изгорени живи 2 деца. Унищожено е имуществото на 317 домакинства. От жертвите мародерите грабят лични вещи, ценни предмети, накити и дрехи. В опустошените къщи остават пребити и недоубити възрастни хора, които не могат да избягат навреме.

Така сръбските „юнаци” си отмъщават на българска територия върху мирно, цивилно население за пораженията, които понася армията им от българската войска по бойните полета на Сърбия, Македония и Албанските планини.

Събития във връзка с годишнината от погрома и клането:

  • На 8 май от 12 ч. ще се проведе пресконференция в БТА. Тема: Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917 г. Организатори на пресконференцията са Граждански комитет “Западни Покрайнини”, Културно информационен център на българите в Босилеград, Гражданско сдружение ГЛАС – Босилеград.

В памет на убитите мирни българи в София ще бъде отслужена панихида на 14 май 2017 г. от 11.00 часа в катедралния храм „Света Неделя”.

  • На 15 май 2017 г. в Босилеград, по повод на злокобните събития, станали преди сто години, ще се проведе кръгла маса с дискусия за случилото се преди сто години и обобщен прочит на важните исторически събития, противопоставяли в повечето случаи българския и сръбския народ. Опит да се извлече поука и да се направят изводи за бъдещето.

Ще бъдат поднесени цветя на гробовете на жертвите от погрома.

  • На 16 май 2017 г. в Кюстендил ще се проведе:

– От 16.00 часа – панахида в църквата „Св. Богородица”.

– От 16.30 часа – поклонение пред паметника на падналите кюстендилци през войните за национално обединение.

– От 17.00 часа – възпоменателна вечер в Килийното училище, в памет на жертвите от погрома в Босилеградско.

.

Граждански комитет „Западни Покрайнини“,

д-р Валентин Янев

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Повече по темата за погрома и клането в Босилеградския край може да се прочете в книгата на д-р Ангел Джонев „ПОГРОМЪТ В БОСИЛЕГРАДСКО – 15-16 май 1917 г.” – вж. тук и тук.

18268568_507241889399970_8413570524030257487_n

 

 

Източник: Euro Chicago

 

Всеки БЪЛГАРИН трябва да ЗНАЕ и да ПОМНИ тези ПОБЕДИ ОТ СЪВРЕМЕННАТА НИ ИСТОРИЯ (видео)

 

 

Помним ли славното минало на България? Дано да го помним, защото иначе сме обречени то да ни връхлети със страшна сила. В днешно време всичко живо се тупа в гърдите и заявява гордо, че е българин на големи празници, а все повече хора ходят с наведена глава, когато ги питат за факти от историята ни. Една от целите на ОПОЗНАЙ БЪЛГАРИЯ е да ни подсеща за великото ни минало, за да се осъзнаем, колко ВЕЛИК НАРОД сме!

Освен славно минало, нашата държава има и знаменита съвременна история. Като че ли нея познаваме още по-слабо! За това ви представяме тези военни успехи от съвременната ни история, за да видите как българският несломим дух винаги намира своето проявление. Така е откакто има българска държава. През каквито и воини, кризи и катаклизми да е преминавала България – нашия дух винаги е имало от къде да излезе, изригне за да покаже на света и най-вече на българите, защо именно се наричат българи и на какво сме способни, когато става въпрос да се брани Родина, Отечество, Свещената ни земя.

Нека да видим тези съвременни военни битки, операции и подвизи, за да си спомним на кого дължим това, че сме свободни граждани. Тези видео клипа ще ви запленят и ще завладеят сърцата ви, в които пулсира духа на България. Гордейте се, радвайте се, но и помнете – сега сме ние на ход. Да си българин е дълг и ако всеки го изпълни, никой няма да може да ни спре да възвърнем величието на държавата си!

 

Източник: opoznaybulgaria

 

Нямаше армия на Балканите и в половин Европа, която можеше да воюва с България, а сега…

 

През 1944 г. мобилизационният състав на Българската армия надхвърля 474 000 офицери, подофицери и войници. След Девети септември 1944 г. дошлата на власт Българска комунистическа партия (БКП) поставя под свой контрол цялата армия. Част от офицерския състав е уволнен, създадена е Народна гвардия, включваща една дивизия, един полк и 71 по-малки подразделения, която е съставена изключително от партизани и други привърженици на крайната левица. В останалите части са назначени за помощник-командири цивилни.

Да се обсъжда боесобността на армията преди 1944 няма смисъл, тъй като тя е преминала през огъня на няколко войни и е доказала какво може и кои са слабостите й.

След 1944 г. въоръжените сили на България започват бърза реорганизация по съветски модел, и са преименувани на Българска Народна армия.

Москва бързо предоставя на България танкове Т-34/85, СУ-100 самоходни установки, щурмови самолети Ил-2 и друга нова бойна техника.

В края на 40-те години на 20 век, армията е разширена до над 200 000 души и стотици хиляди допълнителни войници резерв.

Военната служба е задължителна.

Специална защитна линия, известна като отбранителна линия Крали Марко е построена по протежение на цялата граница с Турция.

Тя е силно укрепена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV и др.

По време на управлението на Тодор Живков, е създаден значителен военнопромишлен комплекс, който произвежда бронирани машини, самоходна артилерия, леки стрелкови оръжия и боеприпаси, резервни части.

България изнася оръжие на Алжир, Йемен, Либия, Ирак и Сирия, както и изпраща военни съветници в някои от тези страни. Военна и медицинска помощ е предоставена на Северен Виетнам по време на Виетнамската война.

През 70-те години на XX век, ВВС е в апогея на своята мощ и притежава най-малко 300 модерни бойни самолети в инвентара си.

 

 

Обучението в Българската народна армия е изтощително дори за съветските стандарти.

През 1989 г., когато Студената война е към своя край, армията наброява около 152 000 редовни войници. ВВС са получили общо над 220 МиГ-21 между 1960 и 1989 г., 40-45 Ми-24, и други модерни самолети като МиГ-23 и МиГ-25.

Доставките на бронетанково въоръжение също са в огромни количества — над 1 500 танка Т-55, близо 300 танка Т-72, около 200 Т-62, над 1 000 МТ-ЛБ, около 2000 БТР и други.

Българската народна армия е имала далекобойни ракети. – 8 комплекса Р-400 (SS 23) с обсег 480 км, въоръжени с още 24 допълнителни ракети всички с възможност за поставяне на ядрени глави; 50 комплекса Р-300 “Елбрус“ (Scud) с възможност за поставяне на ядрени глави с обсег 300 км; неуточнен брой тактически ракетни комплекси 9К52 “Луна“ с обсег 70 км с възможност за поставяне на ядрени глави, 1 комплекс 9К79 “Точка“ (SS21) с обсег 70 км (и 1 комплекс ОТРК 9К714 Ока, с далекобойност 400 км, дислоциран в с.Телиш) с възможност за поставяне на ядрени глави; 26 зенитно-ракетни дивизиона въоръжени с комплексите: С-200 с обсег до 240 км 10 установки с възможност за ядрени бойни глави, 10 мобилни установки С-300 с обсег до 75 км, общо 20 мобилни установки СА-75 “Волхов“ с обсег до 43 км и СА-75 “Двина“ с обсег до 29 км, 20 мобилни компекса 2К12 “КУБ“ с обсег до 24 км, (1 зенитно-ракетна бригада система 2К11 “Круг” с обсег 50 км, в периода 1984-86 г. е командвана от бившия министър на отбраната ген. Аньо Ангелов, тогава подполк.), 24 мобилни ЗРК “Оса“ с обсег до 13 км, 30 мобилни установки С-125 “Печора“ с обсег до 12 (модернизираните до 28) км, 20 мобилни комплекса 9К35 “СТРЕЛА-ЮСВ“ с обсег 5 км.

ВМФ разполага с 2 ескадрени миноносеца, 3 стражеви кораба, 1 фрегата, 1 ракетна корвета, 4 подводници, 6 ракетни катера, 6 торпедни катера, 12 преследвача на подводници, общо няколко десетки – минни заградители, базови и рейдови миночистачи, патрулни кораби, десантни кораби, обслужващи кораби, катери и др.; брегови ракетни комплекси и бреговата артилерия батареи 130мм и 100 мм водени от радиолокационни станции, морска хеликоптерна ескадрила, военноморска авиация с 10 бойни и 1 транспортна машини, парашутно-десентна и водолазна част, батальон морска пехота.

Мирновременният състав на армията към 1987 г. е около 152 000, мобилизационният капацитет на България тогава, по оценка на ЦРУ, надхвърля 2,11 милиона мъже.

Високата боеспособност на БНА (Българска Народна Армия) се дължи на насищането с военен ресурс – със съветско оръжие в достатъчна степен, както и на твърдата подготовка по специалностите на бойците.

БНА е голяма военна сила, материално-технически много добре обезпечена от СССР и родния ВПК.

По това време няма армия на Балканите и в половин Европа, която да може да воюва с БНА.

Въоръжението е най-модерното на Балканите, а бойния дух е неимоверно висок !

Периодът 1944 – 1990г. е най-добрият като ресурсно осигуряване в историята на Българската войска на Третата Българска държава до днес.

Като граница на Варшавския договор и още повече – страна граничеща със 2 страни членки на НАТО – на България безвъзмездно се дарява от съветска страна огромно количество въоръжение.

Източник:BGR.NEWS-FRONT.INFO

Очевидците разказват: Клането в БАТАК

Св. влкмч. Трендафил Тошев Керелов, канонизиран за светец и дългогодишен кмет на Батак

 

 

Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите..Мъртвото тяло на старейшината „се превъртало върху огъня, надуло се, почерняло, препращяло като сол и се напукало на големи бразди“

 

“След потушаването на Априлското въстание името на Батак става най-известното не само в Българско, но и в чужбина. Това се дължи на международната анкетна комисия за разследване на извършените варварства, жестокости и мъчения над българите по време на въстанието и неговото потушаване.

Истината за въстанието в Батак и за потресаващото клане по време на неговото потушаване най-добре свидетелстват в спомените на Ангел Петров Горанов, родом от Батак, син на участника в Априлското въстание, представител на първото Велико народно събрание в Оборище и ръководител на батачани по време на сраженията  (х.Геров).

Тези негови спомени по най-категоричен начин опровергават опитите на някои наши и чужди „реформатори“ на историята да деформират и да представят за мит героичните и потресаващи по своята жестокост трагични събития. По-долу се представят със съкращения, част от спомените на А. Горанов:

„На 23 априлия-Гергъовден, Петър Горанов заповядал да слязат четите от позициите, които се наредили по войнишки на широката площад пред черковата „Св.Неделя“ дето се извършило молебствие от свещенниците поп Нейчо и поп Петър п. Илиев. Възторгът бил неописуем. (Подобно на Панагюрище въстанието се обявява в църквата по най-тържестевен начин.) Подир молебствието всички целували кръста под благословението на свещенниците за успеха на своето предприятие… На позициите било весело…(Съгласно източници общо броят на въстаниците надвишава 1000 души. Батачани обаче разполагат само с 500 пушки, 380 пищова и 20 шишанета. Остналото въоръжение се състои от ножове и маждраци. Въстаниците разполагат и с артилерия, състояща се от 2 черешови топа.)

На 29 априлия симерлантската стража вечерта по 12 часа забележила по доспатския път откъде Ташбоаз (днес язовир) да идат голямо количество въоръжени башибузуци. (Ахмед ага успял да мобилизира и поведе след себе си 8000 башибузушки пълчища от Доспат, Ардинско и др. На 30 април врагът е вече на“Петрово бърдо“.)

…Додето първенците… още не знаели какво да се решат и какво да предприемат, пристигнал един батачанин, който бил хванат в гората от башибузуците, изпроводен нарочно от предводителя им, известният на всички селяни Ахмед а(г)а Барутински с послание да каже на баташките първенци да се представят незабавно при него и му обещаят в разстояние на 2 часа да му предадат всичкото оръжие…, другояче той ще нападне селото и ще земе оръжието със силата на своите башибузуци. По повод това, П. Горанов събрал на часа съвета и след съвещание проводили в стана на Ахмеда (пратеници) да отговорят на башибузушкия началник, че батачани по никой начин не приемали да си предадат оръжието, с което са прогласили свободата и независимостта си, и че ако Ахмед иска да го земе със сила, те са готови да се бият!…

Преди да се завърнат пратениците от страна на неприятеля, П. Горанов взема от позициите (Свети Георги и Царъов комин) 100 души и тръгва по височините. Когато стига на могилата Кънева барика, от страна на неприятеля се отделили 200-300 души с червен байряк и с диви викове се спуснали по посока на въстаниците.

Между това нападателите заградили от всяка страна селото… Наченал се непрекъснат бой. На първо време башибузуците загубили няколко души убити и се видели да се оттеглят на такъв разделеч, на което баташките куршуми не можели да ги стигнат. Тогава П. Горанов заповядал да извадят черешовия топ, който изпразнили 4 пъти едно по друго, но не направили никаква повреда на неприятелите и не им произвело никакво особено впечатление. Наред с пушечните гърмежи следвали нескончаеми диви викове от всички страни…

П. Горанов наблюдавал борбата с ентусиазъм и с висок глас ободрявал и насърчавал четата… Насърчителните гласове се слушали и от училището, където било пълно с мъже, жени и деца. Но скоро те са станали безполезни. Башибузуците с голяма сила направили атака към позицията… Взело да се мръква. Турците заели всичките височини покрай селото и непрестанно гърмели върху къщата…

Освен куршумите навсякъде летели като парцали сняг, запалени маслени пачаври за подпалване къщята и плевните… (Като вижда безизходното положение през нощта на 30 април срещу 1 май П. Горанов пробива затегнатия обръч на противника и извежда голяма група батачани, които се спасяват.
Другите защитници на Батак остават и търсят начин да се укрият.)
.

..Населението без разлика на пол и възраст се събрало в черквата, в училището и в Трендафил Кереловата къща, които места се считали за по-здрави, по-сгодни за самозащита и по-неизложени на подпалване… Останалите в долния край пак се събрали в Богдановата къща. Повече от 4000 пушки произвеждали непрекъснат екот над селската продълговата котловина… Селото отвсякъде се запалило… Пожарът продължавал сам по себе си. Скоро огънят се приближил до Богдановата къща като произвеждал ужас и трепет у събраните в нея селяни; там имало 200-300 души мъже, жени и деца. Защитата се подържала само от няколко души, от прозорците на стените и хладниците на зимника.

Всички други стояли като омаяни, като хипнотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, стенание и ледена отчаяност…

Заранта на другия ден турците пратили един посланник с предложение да се предадат, защото уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали като им обещали, че не ще им направят нищо зло. След тоя пратеник явили се наблизо познати, прикрити помежду съседните сгради, които молели и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара.

 

Затворниците в Богдановата къща се помамили и се решили да си предадат оръжието…, оръжието го събрали…, и го предали на познатите тям турци от Яни махала.

Тогава всички башибузуци… заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало Човечеството …Освен обирите, те начали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба ни една стаена страст не успяла да получи удовлетворение. Нашите си служили с ноктите, зъбите, с малките дървета, бакъри, ножчета и други подвижни тела като оръжие… Кръвта затекла…

На средата донесли един труп (дебело дърво-чукън) и до него се изправил един висок черен като комин, страшен като дявол помак с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, земана от някоя млада жена, със забучена от страна дълга кърпа за обърсване на кървите…, разгърден, бос с окъсани потури…, с превързана кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, земани от някоя мома и с пелка (балтия, топор), който сече от двете страни в ръцете си…

Звероподобните ръмжения се подпалили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и чукъна повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на чукъна. Касапинът издигнал пелката (топора-брадвата) и с див рев я сложил с всичката си сила върху лежащия на чукъна батачанин… Глух удар…, но главата стояла още на тялото. Пелката се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и нещастникът мъченик направил едно малко движение, не за самОзащита, не за отбрана, не от страх, а за да си подложи по на място врата, за да отбегне по нататъшните промахи на касапина… Последвал нов удар… и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника. Ето и втора жертва. Подир малко и втора отсечена глава… и трета глава… Кръвта тръгнала на потоци по земята!

Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си. Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалости, никакви вълнения и страсти – нищо, нищо не движело и не безпокояло никого! Тук там се чували само гласове на бозайничета… Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами си повдигали мъртвите и си чистили място за себе си.

Бащата например е заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните ръце на башибузуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлел я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискайки го за последно целувание и последня раздяла към обятията си, прехвърлял го настрана върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!… Освен клането на дръвника наченало и друго…

При касапина захванали да се явяват или да се довличат с отесчени ръце, крака, носове, уши, с кълцани и окървавени лица клани и недоклани… Самите касапи се бързо променявали и си гласели жертвите, които им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата!…
…Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила.

Наченало се клането и върху жените, момите, бабите и децата. Най-напред жените завеждали на дръвника, облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в голям ущърб на голаците башибузуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали като мъжете да ги събличат голи и да ги колят като овце или като кокошки на дръвник… Повеждат майката на дръвника, а децата й припкат около нея, притискат се помежду кокалите й, прехващат се за тялото й произнасят само трогателното и детски любовното: Мамо!
.
..Или: Башбузуците зимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата. Тя се хвърля като тигрица върху нея, зима я, целува я, смучи кръвта й, докле успеят да я съсекат на части…

По такъв начин в няколко часа клането свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които са отвели в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските й детинските и по всичкия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави – все с отворени и въздигнати към небето очи!…“

Последното злодеяние Ахмед ага извършва на 4 май 1876 г., като избива повече от 300 души, повечето от тях жени като за тези си геройски подвизи е награден лично от султана.

Два месеца по-късно като член на международната анкетна комисия кореспондентът на вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише: „Има неща твърде ужасни, за да позволят каквото и да е спокойно разследване; неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът да ги обсъжда. Онова, което видяхме, беше така ужасно, че човек не може да спре погледа си повече от миг… Никога не бих могъл да си представя нещо по-потресаващо…“

Тръпки и потресаващ ужас изпитва човек, запознавайки се с правдивите спомени на Ангел Петров Горанов, при посещение на църквата- костница в Батак, които убедително и по най-категоричен начин потвърдяват резултатите от анкетната комисия.

 

 

 

По материали в интернет

 

Черна дата в българската история: Днес България е Батак!

 

Днес почитаме паметта на хилядите изклани невинни българи, жени, деца и мъже в Батак през 1876 г.

На снимката е Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Баташкото клане е извършено от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни оценки, между 1 400 и 5 000 души от селото са избити.

 

Преди въстанието

След потурчването на Чепино в 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села, известно време градът представлява „остров“ на християнската вяра. Интересни са данните, че в баташката църква „Света Неделя“, християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от останалите градове, където гръцкият е бил задължителен. Турските власти не искали да позволяват подобни привилегии на българите, след освобождението на Сърбия и Гърция, но поради откъсването на Батак от останалите градове (градът се намира високо в Родопите) турските власти не научават за „нарушението“. Поради тези религиозни проблеми, хайдутското движение в Родопите се води от Батак.

През 1873 г. Васил Левски е заловен, а турските власти разбират за наличието на таен български комитет, който готви въстание, мнителността на властите към един от по-будните младежи в Батак – Петър Горанов – се засилва.

През 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което е поддържано и от Сърбия и Черна гора, които пък тайно се готвят за война с Османската империя, не след дълго въстанието в Херцеговина се пренася и в Босна. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подава до Високата порта нота, с която се искат наложително известни реформи за въстаналите области. Българите решават, че моментът на трусове в империята е изгоден и започват да се готвят за въстание, не след дълго до Петър Горанов достига тайният „Устав на Българския централен революционен комитет“. Турските власти отново заподозират Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо

Баташкото въстание

Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашкисела (Чепино, Корово…), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.

Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.

След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводатаПетър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак – Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.

Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.

Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ [3]

Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:

Трендафил Керелов

„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“[4] Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ ‘[5]Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.

Пън на който палачите отсичали главите на невинните жертви

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“[6]

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.[7]

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце… “ [8]/

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.

Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:

„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“

Църквата „Света Неделя“

Църквата „Света Неделя“[редактиране | редактиране на кода]

В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани.

Една от най-ранните снимки на храма след клането (1878)

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга.[11]Най ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и дворът ѝ.

На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.

„Народът бил вътре притиснат като на скенджа [12] множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.“[13]

Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората загинали заради недостиг на кислород.

Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре.

В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно.

«Българските мъченици». Картина на Константин Маковски. Светотатствените действия набашибозука, придружени в случая отизнасилвания, преливат чашата на търпението у европейското обществено мнение, ставайки casus belli, довел до освобождението на България

Ето как сцената е описана от Захари Стоянов:

„Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“[13]

След действията си, османците опожаряват църквата, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече от 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново. Дори днес следите от кръв се виждат ясно в храма.

Краят на клането и Дървеният мост[редактиране | редактиране на кода]

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с живота си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете и краката , ушите и носовете, раменете , а после ги доубивали.

По-късно, местата на клането са описани в репортажите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан и чрез него събитията достигат до вестниците „Дейли Нюз“ и Ню Йорк Хералд.

Данни за жертвите

Данни за жертвите в Батак дава Димитър Страшимиров. Списъкът му съдържа имената и възрастта на 1750 жертви, както и махалата от която са. Както самият Страшимиров изрично споменава данните не претендират за пълнота и точност. Обобщеният вид на известните му загинали изглежда по следния начин:

Махала Жертви
Паунова махала 175
Кавлакова махала 399
Стойчова махала 286
Самунева махала 214
Климентова махала 650
Други 26

Според публикуван от Димитър Гаджанов официален османски рапорт най-голям брой избити от християнските села има именно в Батак, като съгласно обобщените данни за Пловдивската и Пазарджишката каза, в тях са убити общо 3044 души, като само в Батак те са 1346. Консулът на САЩ Юджин Скайлър в свой доклад след като посещава Батак съобщава че е избито към 3/4 от населението и изрично посочва цифрата 5000 загинали българи повечето жени, девойки, деца и старци . Според някои изследоветели не би могло да има пет хиляди убити от село с население по-малко от четири хиляди жители.

Един от първите чужденци, описали ужасите в България след Априлското въстание, бил американския журналист Джанюариъс Макгахан, който бил изпратен като военен кореспондент на вестник „Дейли Нюз“. Първоначалните задачи на Макгахан били да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев, но след като видял положението в страната, решил че статистиката няма да е достатъчна. Журналистът описва много от турските зверства след посещенията си вПерущица, Батак, Панагюрище, Клисура и Пловдив.

Макгахан като военен кореспондент в България

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му:

„…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…“[15]

„Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище…“ “Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркият блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“[15]

На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужасът, който вижда, самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането:

„…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.“

Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година.[17] Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна,Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 година Идеята за подобна икона се е родила през2004 година в България.

Батачани пред „Св. Ал. Невски“ на канонизацията на Светите Баташки новомъченици.
3 април 2011 г

На заседание през март 2011 година Светият Синод на Българската православна църква реши да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки и мъченици. На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак

С решение от 30 май 2011 година на Светия Синод Руската православна църква ще чества паметта на Баташките и Новоселските мъченици

 

На днешния ден: Гоце Делчев загива при сражение с турците

 

 

Гоце Делчев е роден в Кукуш през 1872 година в семейството на Никола и Султана Делчеви, като неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са революционери от ВМОРО. Завършва българско униатско начално училище, а след това българска екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов.

През 1891 година постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен само месец преди дипломирането му. В резултат той решава да се бори за свободата на Македония, като за изграждането на революционна организация смята да използва вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия. През есента на 1894 година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.

Революционна дейност
В Щип Гоце Делчев се среща повторно с Дамян Груев, един от основателите на БМОРК, и е привлечен в организацията, на която по-късно става фактически ръководител. През това време организира пограничните пунктове на организацията в Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др. и на нелегалните канали към вътрешността на Македония. През лятото на 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на Българските Македоно-Одрински революционни комитети, който предвижда изграждането й на демократични основи.
От есента на 1896 той става учител в Банско, където работи два месеца и успява да изгради широка организационна мрежа от комитети в пограничните райони на Разложко и Горноджумайско като достига и до Неврокопско. След това става задграничен представител на организацията в София. Като такъв участва в заседанията на Върховния македоно-одрински комитет. Същевременно като главен четнически инспектор и с помощта на български офицери създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща подготвени четници и войводи във вътрешността на Македония и изиграва основна роля в масовизирането на движението. Полага големи усилия и за снабдяването на организацията с оръжие и пари.
Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония, Одринска Тракия и Родопите. Тези региони са разделени на революционни окръзи. В 1897 година обикаля Мелнишко и посвещава учителите Георги Поцков, Павел Георгиев, учител в Кашина, Никола Найденов от Ковачево, братя Темелкови от Орман. Основава революционен комитет в Мелник и назначава за негов ръководител Илия Даскалов.
През зимата на 1900 година той пребивава известно време в Бургас. Там основава в двора на Минковия хан фабрика за бомби, чийто динамит е използван и при Солунските атентати и там предлага Михаил Герджиков да оглави въстанието в Одринския революционен окръг. През месец март, Делчев придружен от Лазар Маджаров се отправя на обиколка в Одринска Тракия, завръща се в Бургас в средата на април.
През 1902 година заедно с Гьорче Петров участва в изработването нова програма и устав на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването „на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност“ и за извоюване на пълна политическа автономия. По това време името на организацията е Тайна македоно-одринска революционна организация. Въпреки постигнатите успехи в организационното й изграждане Г. Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание, поради което се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес от 1903, за вдигане на въстание през пролетта на същата година. Заедно с Даме Груев и други революционни дейци успяват да отложат обявяването на въстанието за лятото на 1903 година, както договарят и промяна на предвидената тактика. Така планът за повсеместно и масово въстание се трансформира в партизанска война, т. е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат участие предимно сформираните за тази цел въоръжени чети.
Убийството на Гоце Делчев
През март 1903 година четата на Гоце Делчев взривява моста на река Ангиста — на железопътната линия Солун — Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водителите на Серски революционен окръг четата му попадна в обкръжение в село Баница, Серско. Потерята, командвана от майор Хюсеин Тефиков, който е съвипускник на Гоце Делчев, през нощта на 3 срещу 4 май блокира селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът пропада. След еднодневно сражение с превъзхождащата ги потеря Гоце Делчев пада убит. Гибелта му се възприема от съвременниците и от историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.

 

Когато във всяка цигара по света имаше Български тютюн

След Втората световна война България развива тютюневото стопанство с темпове и мащаби, непознати в световната практика. През 70-те и 80-те години страната ни вече заема 6-то –  място в света по производство на тютюн, нареждайки се след такива многомилионни страни като Китай, САЩ, Бразилия, Индия, Япония и Турция. В цигареното производство са постигнати още по-внушителни резултати. Ако през 1944 г. България предхожда единствено Албания в цигарената индустрия, то през 80-те години само две страни – Англия и Германия – произвеждат в Европа повече цигари. В продължение на двадесет години страната си оспорва първото място по износ на цигари със САЩ, най-големия дотогава световен износител. В основата на това развитие са външните пазари и преди всичко огромният съветски пазар.

Последните години до 1989-а впечатляват с върхови постижения в търговската дейност. На външните пазари са продадени 725 000 тона български цигари и 560 000 тона тютюн. Получените срещу тях валутни постъпления са над 8,5 милиарда долара. В някои от отделните години реализираните валутни постъпления достигат почти милиард годишно. Освен че задоволява близо 90% от вноса на цигари за съветския пазар и страните от СИВ, “Булгартабак” реализира и над 100 000 тона цигари в Иран, Ирак, Турция, Тунис, Афганистан и други 10 държави. Всяка година се доставят и по 20 т тютюни на западноевропейските пазари, САЩ, Япония, Египет и Мароко. Под различни форми се внасят и над 250 000 тона нужните типове тютюн, за да не се допусне да се ограничи или намали цигареното производство в България.
80-те години ще останат във времето и с многообразието на формите на сътрудничество, осъществявани от “Булгартабак” в едни необятни пазарни граници – рядък случай в световната практика. Като се започне от Съветския съюз и се мине през страните от Източна и Западна Европа, се достига до Индия, Виетнам и Кампучия. И от Китай, Северна и Южна Корея до Япония, през Иран, Ирак и други азиатски страни, към Египет, Зимбабве, Мозамбик, Тунис. “Булгартабак” има постоянни представители в Москва, Прага, Ню Йорк, Техеран, Виетнам, Кампучия, Куба, Никарагуа, Ангола и Зимбабве. Осъществява се търговска дейност и сътрудничество с около 130 фирми от 36 страни.

След демократичните промени настават тежки времена за Булгартабак. В началото на 90-те, някогашния световен тютюнов лидер губи голяма част от пазарите си, а приватизацията му се оказва цяла сага и ходене по мъките.

Приватизацията в България стартира през 1993 г. Тогава започва да работи Агенцията за приватизация, а международни консултанти получават мандат да обучат екипа на агенцията, които да подготвят и да осъществят приватизацията на стотици държавни предприятия. Една от първите фирми, предложени за включване в програмата за раздържавяване, през 1993 г. е и „Булгартабак холдинг“. По онова време консултантите на Агенцията за приватизация оценяват компанията на 1.2 милиарда долара. Тогава „Булгартабак“ има почти 100% пазарен дял в България, а също и износ от близо 60 000 тона цигари за Русия и бившите страни от Съветския блок, където марките „Опал“, „Родопи“ и „Ту 154“ са изключително популярни. Само че предложението за приватизация на „златната кокошка“ не се приема. Тютюневият холдинг започва да губи традиционни и важни за него пазари. В тютюневите среди отдавна се разказва историята за оная тайна среща между тримата най-големи в началото на 90-те години – “Филип Морис“, БАТ и “Рейнолдс“. Целта на среднощното договаряне? Изтласкването на “Булгартабак“ от пазарите на бившия СССР. Впоследствие огромните пазари, които “Булгартабак“ владееее, включително и в страни от Близкия изток, са сдадени без бой, а съдбата му кратичко и тъжно е обобщена от един вътрешен човек: “Булгартабак“ бе кравата, която всички политически сили дояха, но никой не я хранеше.“

 

 

Източник: bgspomen

 

От архивите: Враца никога няма да забрави ужаса от този ден

 

 

На 1 май 1966 г. България преживява една от най-големите трагедии в историята си. 3-метрова кална вълна помита Враца и село Згориград и убива стотици. Точно в часа, когато през централния площад на Враца преминава тържествената манифестация за Празника на труда, се къса стената на хвостохранилището на оловно-цинковата флотационна фабрика „Мир“ в рудника „Седмочисленици“.

Над 500 000 тона тежки метали, цианиди, камъни и дървета с грохот връхлитат близкото село Згориград, а след това по коритото на река Лева 3-метровата вълна минава през прохода Вратцата и стига до площада на Враца.

Разстоянието е 7 километра и по пътя си калната стихия влачи хора, животни, дървета и къщи.

Три дни изпратените от официалната власт военни вадят обезобразените трупове от калта. Самият Тодор Живков оглежда района с хеликоптер и дава нареждания за справяне със ситуацията.

За да не се „помрачава“ Празникът на труда инцидентът е засекретен. 156 къщи са разрушени, покривите на други 1000 са отнесени от стихията, 2000 души са ранени, над 310 семейства остават без дом, а жертвите са 118. Това оповестява властта.

Според местните обаче загиналите са над 500.

Екипи от Гражданска отбрана откарват с камиони десетки мъртви на стадиона във Враца, където ги мият с пожарни маркучи, за да бъдат разпознати.

Държавата отпуска 20 милиона лева на пострадалите, за да възстановят жилищата си. Тогава са построени врачанските блокове „Май 1″, „Май 2″ и „Май 3″. Обезщетението за близките на загиналите е по 1000 лева.

Истинските причини за трагедията обаче също са били потулени. Стената на хвостохранилището от години имала пукнатини, но мерки не били взети, въпреки предупрежденията на специалисти, пише дир.бг.

Все пак година по-късно четирима души са признати за виновни за „гибелна безстопанственост“ и осъдени на строг тъмничен затвор. Главният инженер на комбината в Елисейна Коста Гърков и главният инженер на „Цветна металургия и рудодобив” Иван Чолаков са осъдени на по 12 години „лишаване от свобода“, началникът на хвостохранилището Кирил Ананиев получава 10 години затвор, а директорът на рудника Краю Сираков – 5 години.

Рудникът и фабриката са затворени чак през 1996 година, а днес във Враца се издига паметник на загиналите в бедствието, увенчан от белокаменен ангел.

От архивите: Кървавият “Осми конгрес на БКП“

 

 

Най-кървавата катастрофа в историята на българските железници се случва на 1 май 1969 г. край плевенското село Чомаковци. Загиват 27 души, а други 38 са ранени. Малко след 3 часа през нощта от жп гара Червен бряг тръгва претъпканата с пътници теснолинейка за Оряхово. Хората бързат да се приберат по домовете си за празника.

Влакът започва да се клати още при потеглянето си и след шест километра – на завой край село Чомаковци, последният вагон се преобръща, но без да се откъсне от композицията и започва да се влачи на едната си страна.

Уплашените пътници започват да скачат в движение, но изпочупените прозорци и стоманеният корпус на влака разкъсват телата им. 27 души губят живота си. Сред тях 13-годишният Венци от София, майка му и току що омъжилата се Йорданка. Момченцето и майка му са намерени прегърнати, а телата им – прерязани.

Други 38 души са ранени. Много от тях остават инвалиди.

Притеклите се на помощ хора от Чомаковци описват инцидента като „месомелачка“. Линейки са изпратени от София, Враца, Кнежа и Луковит, за да превозват ранените.

Както и 3 години по-рано – при потопа във Враца, властта отново скрива инцидента заради името на влака. Теснолинейката се казва „Осми конгрес на БКП“.

Съдебната експертиза показва, че немарливостта на машиниста е довела до тежката катастрофа. Композицията се движила с 1-2 километра по-бързо от ограничението от 30 км/ч във въпросния участък, пише Дир.бг.

Делото е гледано от Врачанския съд, а машинистът е осъден на 10 години затвор. На подсъдимата скамейка седнал и ръководителят движение на гара Червен бряг, който е позволил на композицията да тръгне, въпреки че е била препълнена с хора. Той обаче получава само условна присъда.

И двамата вече са покойници, а на 15 декември 2002 г. теснолинейката Червен бряг – Оряхово е закрита. Причината – нерентабилност на линията.

В началото на 2004 година с постановление на Министерски съвет започва демонтирането на железния път и така завинаги се унищожава жп линията между Червен Бряг и Оряхово.

 

 

 

141 години от Априлското въстание! Апотеозът на българския дух и воля за свобода!

 

 

България отбелязва 141 години от Априлското въстание. Трагичен апотеоз на българската борба за свобода, то остава изписано с кървави букви в историята ни.

Основите на Априлското въстание се полагат в град Гюргево, където на 11 ноември 1875 година започва да заседава Гюргевският революционен комитет. Негов председател е Стефан Стамболов, а в състава му влизат още личности като Панайот Волов, Никола Обретенов, Георги Бенковски и други. За много кратък период е изготвен и планът за действие, според който българските земи се разделят на пет революционни окръга – Търновски ( с апостол Стефан Стамболов), Сливенски (с апостол Иларион Драгостинов), Пловдивски (с апостол Панайот Волов) и Врачански (с апостол Стоян Заимов).

Предвиденият пети, Софийски окръг, остава само в сферата на приказките. Заседаващите се обединяват около три дати за избухване на въстанието – 11 април, 1 май и 11 май. Така, след като са уточнени голяма част от детайлите около бъдещото въстание, участниците в Гюргевския революционен комитет се прехвърлят в България, за да започнат истинската подготовка на бунта.

 

Най-широка и активна е подготовката в ІV революционен окръг с главен апостол Панайот Волов, заменен по-късно от Георги Бенковски. За център е избрано Панагюрище.

На 14.04.1876 г. в местността Оборище се свиква Общо събрание, което гласува специални пълномощия на главния апостол Георги Бенковски. Определена е и датата на въстанието (01.05.1876 г.), но се намира предател – Ненко Терзийски.

Замисълът на Априлското въстание е  осуетен от започналите  арести.  Неджиб ага пристига в Копривщица от Пловдив на 19-ти април начело на конна полицейска група за да започне арестите на ръководителите на местния революционен комитет.

Тодор Каблешков заедно със своите съратници напада конака, където се е установила турската  част, надявайки се по този начин да попречи  на полицейската акция. В следствие на завързалата се престрелка една част от турските заптиета начело с Неджиб ага успяват да се спасят и да избягат, но друга част са убити.

Каблешков  изпраща веднага след нападението  бързо писмо до Панагюрище, където са разположени  ръководителите на IV революционен окръг.  С писмото, кооето  изпраща и на други места, той призовава всички българи към повсеместен бунт.

Това писмо става известно  като „Кървавото писмо“ поради факта, че е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета. Георги Бенковски обявява въстанието в Панагюрище веднага след получаването на писмото.

Главен орган на въстанието става новосъздаден  Военен съвет  – IV революционен окръг.На него се възлагат освен  ръководството на военните действия, също така и създаването и утвърждаването  на новата гражданска власт в града.

По това време Бенковски  изпраща  една чета начело със стотника Иван Парпулов – Орчо войвода, имаща за цел да осъществи връзка между Копривщица и Панагюрище и да   подпомогне въстаниците в Стрелча.

Панайот  Волов и Икономов заминават към североизточните райони на окръга веднага след обявянето на въстанието.

Георги  Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина,   т. нар. Хвъркова чета,   се насочва към средногорските села Петрич, Поибрене, Мечка,  Мухово и увлича местното население във  въстанието.

Въстават селата в Средногорието и Родопите: Перущица, Батак, Брацигово и др.

Турците най-напред нападат Стрелча, след това Клисура, която се брани героично, но е опожарена на 26 април. Следващите дни боеве се водят за Панагюрище, което е превзето и опожарено на 30 април. Разорени и запалени са повечето от въстаналите селища в района.

Георги Бенковски пада убит от засада до р. Костина, Тетевенско.

Въстанието в Родопската област избухва на 21 април и продължава повече от седмица. На 5 май Батак е покосен, жестоко са избити жените и децата в църквата.

На 7 май пада Брацигово. Героична и трагична е защитата на Перущица чрез саможертвата на Кочо Честименски, Спас Гинев и други мъже и техните семейства.

В Търновско въстанието е обявено на 28 април. В селата Бяла Черква, Михалци, Мусина и др. поп Харитон и Бачо Киро Петров сформират чета от около 200 души, която стига в Дряновския манастир. Башибозук и редовна турска армия с над 10 хиляди души и две оръдия обгражда манастира и започва 9-дневната Дряновска епопея. На деветата нощ въстаниците щурмуват обсадата и около 40 души се спасяват, сред тях е и Бачо Киро, но по-късно заловен и обесен в Търново. Разбити са и другите две чети – Габровската на Цанко Дюстабанов и Тревненската начело с Христо Патрев. Потушено е въстанието и в Батошево, Кръвеник и Ново село.

В Сливенски окръг няколко дни в Балкана действа четата на Стоил войвода, към която се присъединява и Иларион Драгостинов.

Във Враца на 18 май е даден сигнал за въстание, но съзаклятниците скоро се разпръскват поради своята малобройност.

Грандиозен по своя международен отзвук е походът на Ботевата чета от кораба „Радецки“ и Козлодуй до Врачанския балкан, където на 20 май (1 юни) 1876 г. намира смъртта си гениалният поет – воеводата Христо Ботев.

На 16 май при Тутракан преминава четата на Таньо Стоянов от 20 души, която е разбита в района на Попово.

Въстанието е потушено с жестоки кланета, издевателства и грабежи. За около един месец от 20 април до 20 май 1876 г. бунтът е смазан навсякъде по Българско.

Съгласно източници срещу въстанниците е била противопостваена армия от 20000 редовен аскер и над 100000 добре въоръжени башибузуци. Според „ свещенния” мюсюлмански закон, след като се ограбят и обезчестят въстаналите, накрая се избиват и изколват, а къщите им се опожаряват и разрушават.

Опожарени са 80 селища, 200 са ограбени.

Османлиите ограбват много училища, черкви, манастири.

Загиват и изчезват около 30000 души, 3000 деца остават сираци. Създадените след потушаване на въстанието анкетни комисии не са регистрирали нито една турска жена и дете убити. Голяма част от водачите на въстанието са избесени, малка част от тях доживяват до Освобождението.

За големи „заслуги” към Империята при потушаването на въстанието султанът награждава с ордени и издигане на високи постове прославилите със своите „бойни подвизи”, изпълнени с жестокости, варварство и мъчения главорези; Тусун бей действащ срещу въстанниците от Клисура, Хафъз паша в Търновски революционен окръг срещу героите от Епопеята в Дряновския манастир, Ахмед паша Барутанлията изклал батачани и др.
Много от водачите и организаторите на въстанието (като Цанко Дюстабанов, Г.Бенковски и др.) не са очаквали предварително успех на бунта срещу една огромна империя разпростряла властта си на три континента.

Целта и резултатът от въстанието най-добре е оценена от Г. Бенковски. Когато на 2 май 1876 г. при изгрев Слънце той видял горящото Панагюрище от връх Лесичец, за да не се подаде на униние от страшната и грозна гледка и за да не допусне отрицателно разочароващо въздействие върху следващите го другари въстанници, той изрича известните пророчески думи; „Моята цел е постигната. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее; вече никой няма да може да спре Русия да освободи България-нека тя да заповяда!”.

Пламналите пожари и кървавите реки в България предизвикват справедливо възмущение в Европа и Америка. В Цариград е свикана международна анкетна комисия.

Велики личности като Виктор Юго и Достоевски издигат глас в защита на българите. Светът обръща внимание на тяхната саможертва и отдава своето уважение към България.

Създават се чуждестранни анкетни комисии с цел да разследват на място изтъпленията на османските турци. Портата е направила опит да защити своя престиж, изпращайки свои анкетъори със задача да оправдаят турските жестокости, но и самите те се натъкнали на много и силно разобличаващи империята факти. Всички чуждестранни анкетни комисии потвърдили съобщенията и разкрили нови факти свързани с извършените кланета, опожарявания, обири, отвличания на млади жени, девойки и деца.

Известният кореспондент на вестник ”Дейли експрес” Макгахан започнал да публикува резултатите от разследванията на международната анкетна комисия при цялостната му обиколка в Българско, заедно с управляващия руското послство в Одрин княз А. Церетелев и Юджин Скайлер –генерален консул на американското посолство в Цариград, кореспондента на немски вестник К.Шнайдер и българския преводач П. Димитров. Потресен от видяното Макгахан пише;” Има неща твърде ужасни, за да позволят каквото и да е спокойно разследване; неща толкова позорни, че окото отказва да ги гледа, умът да ги обсъжда”.

 

Страшна и покъртителна е била гледката, която те са видяли в Батак и много други места; „Навред ужаси, ужаси и само ужаси”- заключава очевидецът Макгахан.

Повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ били гласувани в Англия, събирали се помощи. Протестни движения имало и във Франция. Гениалният френски писател Виктор Юго с прозорлив далечен поглед в бъдещето заявява; „ Диваците, които вършат злодеяния са страшни, а цивилизациите, които ги оставят да вършат тия злодеяния са грозни…. Трябва да се тури край на империите, които убиват, да обуздаем фанатизма и деспотизма. Стига войни, убийства и кланета”.

Италианската прогресивна общественост на митинги в защита на изстрадалия български народ също е изразила своето съчувствие. Националният водач и герой на Италия Джузепе Гарибалди в писмо от 10 октомври 1876 г. до българските емигранти в Букурещсъчувствно пише; ”Италиянският народ има към вашия народ симпатии, заслужени поради неговите злощастия и неговия героизъм. Аз скърбя, че не мога лично да участвам във ващите боеве. Пожелавам Ви постоянство в светата ваша мисия”.

Априлското въстание има отзвук и в Германия, САЩ, Белгия, Швейцария, Испания, Полша, дори и в Австро-Унгария, раздирана от остри вътрешни и външни проблеми, където са осъдени позорните действия на Портата. Голям интерес в Австроунгария предизвикали действията на Ботевата чета използвала кораба ”Радецки” при техния въоръжен поход в Българско. Балканските народи били силно заинтересовани от отслабването на Османската империя. Много сръбски, харватски, черногорски и др. вестници, въпреки особеното си отношение към българските чети, също изразили своето положително отношение към национално-освободителните борби на българския народ.

Едни от най-великите хора в тази епоха  като Чарлз Дарвин, Достоевски, Толстой, Оскар Уайлд и други  изразят защитата си  за българската кауза. Тази световна реакция дава  повод на Русия да се активизира  за  решаването на Източния въпрос и на 12 април 1877 г. тя  обявява война на турската империя.

Априлското въстание през 1876 г. задълбочава Източната криза, а неговият успех е в международния му отзвук, постигнат с героизма на многохилядните жертви.

Само една година след жестокото потушаване на бунта Русия обявява война на Османската империя,  на 3-ти март 1878 г. се   подписва  Санстефанския мирен договор и на картата на Европа вече съществува държавата България.

 

 

 

Изтоюник:епицентър.бг

 

30 април 1945 година: Самоубива се най-омразният човек в историята

 

 

30 април 1945 г., следобед, Берлин. Райхсканцеларията. Виновникът за най-кървавия военен конфликт в историята на човечеството Адолф Хитлер се е самоубил. В късния следобед останалите от бункера откриват Хитлер прострелян и строполен на земята, а диванът до него пропит с кръвта му. Той е отнел живота си, захапвайки цианид и едновременно с това прострелвайки се в главата.

Безжизненото тяло на Ева също е там. Тя е използвала само цианид, за да сложи край на живота си. Ева категорично отказва да напусне бункера, когато Червената армия се приближава, настоявайки, че е сред малкото останали му верни хора. Адолф Хитлер и Ева Браун сключват граждански брак на 29 април със свидетели Йозеф Гьобелс и Мартин Борман.

Хитлер се самоубива само два дни преди капитулирането на Берлин на 2 май 1945 г. и около седмица преди края на Втората световна война на 8 май 1945 г.

На 1 май 1945 г., 13 часа след самоубийството, Сталин е информиран за смъртта на Хитлер. Генерал Ханс Кребс предава тази информация на съветския генерал Василий Чуйков, когато се срещат в 4 ч. на 1 май, за да водят преговори за капитулацията на Германия.

Овъглените останки са открити от руснаците. Хитлер е идентифициран от личния му зъболекар по направената от него зъбна протеза. След опознаване на труповете на семейство Гьобелс, на Адолф и Ева Хитлер и на генерал Кребс са погребани в района на дислоциране на отдела за контраразузнаване СМЕРШ на 3-та ударна армия – отначало в берлинския район Бух, след това в градовете Финов, Щендал, Ратенов и накрая в Магдебург. В акта от 21 февруари 1946 г., подписан от началника на СМЕРШ на 3-та ударна армия, се казва: „В района на гр. Ратенов е разкопана ямата с труповете на Хитлер, Браун, Гьобелсови и техните деца и генерал Крипс… Всички изброени трупове се намират в полуразложено състояние в дървени сандъци и в такъв вид са доставени в гр. Магдебург и отново закопани в яма на дълбочина 2 метра в двора на къща №36 на улица „Вестенщрасе”.

На 13 март 1970 г. председателят на КГБ на СССР Юрий Андропов изпраща до генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев секретно писмо с предложение да бъдат унищожени останките, тъй като военният обект подлежи на предаване на немските власти. На 16 март предложението е прието, а на 26 март Андропов утвърждава плана за съвършено секретната операция „Архив”.

В нощта на 4 срещу 5 април 1970 г. оперативна група от специалния отдел на КГБ в 3-та армия отваря гробовете. На 5 април останките са извозени до района на учебен полигон, смлени и изгорени. Пепелта е разпръсната в един от притоците на река Елба.

Адолф Хитлер е основният виновник за избиването на милиони по военните полета и изпращането в газовите камери на 6 млн. евреи, хиляди цигани и насилствена стерилизация.

Холокост се нарича изтребването на приблизително шест милиона европейски евреи по времето на Втората световна война от Нацистка Германия. Други етнически, политически и социални групи също са били преследвани и унищожавани от този режим. Ако се вземат предвид и нееврейските жертви, общият брой на загиналите се оценява на девет до единадесет милиона.

Истинността на доказателствата за Холокоста, броят на жертвите, както и твърденията за масови екзекуции с газови камери се оспорват от някои историци и публични личности. В редица европейски страни, предимно тежко засегнати от идеологията на националсоциализма като Германия, Австрия и Франция, отричането на Холокоста се счита за престъпление.

 

 

Източник: факти.бг

Построяването на “Св. Александър Невски“ – символът на българското православие

 

 

„В петък, в 11:30 часа при облачно време и малко дъжд стана тържественото полагане на основния камък на храма „Свети Александър Невски“ … на мястото на някогашните турски казарми зад „Св. София“. От Румелия са тук Величков, Левкийският епископ Геврасий (пловдивски митрополит) като пратеници на постоянния комитет.“

Така Константин Иречек описва в своя дневник събитието, случило се на 4-тата годишнина от Освобождението на България, тогава на 19-и февруари според приетия Юлиански календар. До фактическото започване на строежа ще минат още 22 години, до завършването му – 30, а до освещаването на храма – цели 42 години. Този период на пръв поглед може да бъде определен като дълъг, но сравнен например със „Саграда Фамилия“ в Барселона, чийто строеж започва през същата година и все още не е завършен променя перспективата, от която гледаме.

Друго потвърждение е катедралата „Свети Сава“ в Белград, която отнема титлата най-голям православен храм на Балканите от „Александър Невски“. Тя също все още се намира в процес на довършване, въпреки че строежът е започнат в края на ХIX век. През тези 42 години бурното преплитане на исторически събития в България отрежда и на тримата монарси от Третата българска държава важна роля за изграждането на храма.

Именно мнението на Батенберг натежава София да бъде избран за град, който да бъде огласяван от камбанния звън на храм-паметника. Според първоначалната идея, дадена от Петко Каравелов по време на Учредителното Народно събрание в Търново, катедралата трябвало да краси именно старата столица: „да се построи храм в Търново на Чанлъ тепе, който храм да се посвети на Александър Невски“.

Освен в чест на цар Александър II Освободител, храмът е израз на почитта към всички над 200 000 души, дали живота си за Освобождението на България. Именно затова към храм е добавено и определението паметник. Според княза обаче мястото на една национална катедрала, която да напомня за всички, дали своя дан за българската свобода, е в актуалния главен град, макар и той тепърва да утвърждава своето първостепенно значение в младата държава. Монархът допринася и пряко за каузата, отделяйки 5000 златни лева лични пари.

Катедралният храм в строеж

След избирането на града, в който трябва да бъде изградена църквата, на дневен ред идва друго много важно решение – най-подходящото място в София. Макар и в края на града, мястото, на което днес се издига катедралата е най-високото в тогавашните граници на София. Дори и днес от всяка точка, предоставяща панорамен изглед към града, доминиращи са именно позлатени куполи и сградата, чиято камбанария достига до 53 метра височина.

Приемствеността между „Света София“ и „Александър Невски“ е другата причина храмът да се намира тъкмо на това място. Света София изпълнява ролята на главен софийски храм векове наред, а по това време не е действаща и „Александър Невски“ е приеман за неин наследник. Финансирането на строежа е друг важен аспект, който може да създаде трудности. Скоро след като започват да се набират пари за него става ясно, че желанието на инициаторите катедралата да бъде издигната само от дарения няма как да се осъществи. С различни странични спомоществователи, включително и помощ от държавния бюджет все пак рекордната за времето си сума от над 5,5 милиона златни лева се оказва достатъчна за завършването на катедралата.

Поради забавеното начало на строежа е сменен и първоначално избраният за главен архитект Иван Богомилов, който междувременно умира. През 1904 година, когато започва фактическият строеж, Александър Померанцев променя много от заложените от предшественика си идеи, например увеличавайки капацитета на катедралата от първоначално предвидените 1500 до 5000 поклонници едновременно. Руснакът  проектира храма в неовизантийски стил, изживяващ ренесанс по това време в руската архитектурна школа.

Александър Померанцев

Архитектът включва елементи от църквата „Христос Пантократор“ в Несебър. „Александър Невски“ е повлиян силно и от старата българска архитектура, а във фасадата ѝ личат белези на църквата в Асеновата крепост – един от образците на българската църковна архитектура. Един от най-важните елементи за всеки храм, неговият глас, са камбаните. Излети в Москва, общото тегло на камбаните възлиза на 24 тона, а само най-голямата от тях тежи повече от 13. При ясно време звънът може да бъде чут на цели 30 километра. Криптата, която днес е музей, който проследява развитието на българската иконопис от IX до XIX век, е трябвало да изпълнява съвсем други функции. По обясними причини обаче идеята остава неизпълнена и неизпълнима – трябвало е да бъде гробница на българските царе.

По време на Първата световна война, в която Русия е противник на България и дори води сражения срещу българската войска в Добруджа, цар Фердинанд предлага храмът да смени името си на „Св. Св. Кирил и Методий“. Предложението е одобрено и прието от правителството на Васил Радославов след ожесточени дебати. След българския крах в нея, всички военновременните решения  са ревизирани, а Радославов е осъден на доживотен затвор задочно от Третия държавен съд. Така „Александър Невски“ продължава да съществува с първоначалното си име съвсем скоро след акта на преименуване.

Междувременно цар Борис III вече е поел тежката корона от баща си, когато най-сетне след бурното десетилетие на войни и разочарования на 24 август 1924 храмът е осветен. Това е било предвидено да се случи на 25-ата годишнина от възкачването на престола на Фердинанд на 2-и август 1912, но форсмажорните обстоятелства отлагат събитието с цели 12 години. Първият празничен звън на камбаните оглася столицата по-рано – след славната победа на българската войска, довела до превземането на одринската крепост през 1913 година.

Войните забавят освещаването на новата катедрала и това става едва през 1924 г

Въпреки това красиво начало на нейното съществуване, българската катедрала невинаги събира народа в моменти на всенародна радост и гордост като този. В много случаи тя го разделя. Това се отнася най-вече за името на храм-паметника, което буди спорове от Първата световна война до днес.

Александър Невски е новгородски княз и светец. През 1240 записва внушителна победа в битката на река Нева над настъпващите към Новгород шведски войски. За важността на битката можем да съдим по това, че след нея князът получава името Невски. На мястото на битката пък по-късно е изградена столицата на царска Русия – Санкт Петербург. Скоро след това Невски се отказва от светски живот и получава монашеското име Алексий.

Без да оспорваме важността на светеца за руския летопис и православието, е спорно доколко личност като Александър Невски, която няма никаква връзка с българската история заслужава тази висока чест.

Руският светец е покровител на руската войска, съименник на царя Освободител Александър ll, в чиято чест е съграден той. Макар това обяснение да звучи логично, днес катедралата има много по-важни функции и като представителен храм на българската православна църква би трябвало да прославя някой от българските светци.

От друга страна дори и Александър Невски да не е най-подходящото име, една евентуална негова промяна би предизвикала повече негативи, отколкото запазването. Да промениш името на божи храм не е като да промениш името на стадион… Все пак храмът се състои от три Свети престола, като южният и северният са посветени съответно на цар Борис I и Св. Св. Кирил и Методий. За да може „Александър Невски“ наистина да остарее като катедрала, ние трябва да приемем тази ситуация, независимо дали ни харесва или не и да преустановим нашите злободневни боричкания и противоречия спрямо нея.

През 1953 българското правителство отпуска 30 милиона за възстановяването на храма, засегнат от бомбите, хвърлени над София. През същата година на църквата е даден статутът „патриаршеска катедрала“. На 18-ти октомври 1998 година, след посещение на патриарх Максим в Москва,  руската патриаршия дарява част от мощите на светеца, които и до днес са изложени за поклонение в софийския храм.

 

 

Източник: Bulgarian History

 

31 години от ядрената авария в Чернобил (видео)

 

 

На 26 април 1986 г. в 1.23 ч. става най-голямата ядрена авария в света, която засяга и България. Тя се случва в помещението на 4 блок на АЕЦ Чернобил в Украйна.

Това е най-тежката авария в историята на ядрената енергетика. Тя предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия.

На 26 април на 4-ти реактор се провежда учение на персонала за спиране на реактора при затруднени условия, както и тестване на самозахранваща система. Това учение е продиктувано донякъде от един инцидент станал няколко години по-рано, когато израелска ракета удря иракска атомна централа, която има същия тип РБМК реактор. Имитира се авария в електросистемата на Украйна, при която реакторът и неговото управление не получават ток отвън. Въртящият се по инерция вал на турбината би трябвало да произвежда ток още няколко часа, достатъчен за собствените нужди на реактора. През това време персоналът трябва да спре реактора.

 

В конструкцията на първото поколение реактори от тип РБМК обаче има допуснати редица грешки, една от които се оказва фатална. В рамките на няколко секунди мощността на реактора скача до около 30 000 MW, т.е. 10 пъти повече от мощността в нормален режим. Прътите с ядрено гориво започват да се топят, а налягането на парата бързо се увеличава и предизвиква голям взрив. Този взрив изхвърля и разрушава капака на реактора, тежащ 1200 тона, счупва охладителните тръби и разрушава част от покрива. Когато въздухът влиза в съприкосновение с графитния забавител от вътрешността на реактора, графитът се възпламенява. По-голямата част от последвалото радиоактивно замърсяване е резултат от пожара, който разпръсква радиоактивните частици в атмосферата.

Аварията предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия. Близо 60% от радиоактивните отпадъци падат на територията на Беларус. Радиационното замърсяване засяга територията на 17 държави, включително и България. У нас информацията за случилото е оповестена със закъснение от няколко дни.

Инцидентът повдига въпроса за безопасността на съветската ядрена енергетика, като за известно време забавя развитието ѝ. СССР, а след разпадането му – Русия, Украйна и Беларус понасят значителни разходи за обеззаразяване и здравеопазване, вследствие на чернобилската авария.

В първите часове от зоната на инцидента са евакуирани общо 135 000 души, в това число и 45 000 от съседния град Припят. Веднага са приети в болница 213 души, от които умират 31. 28 от тях умират от остра лъчева болест. Повечето са били пожарникари и спасители, опитващи се да овладеят аварията, неуведомени за опасноста от радиоактивен пушек.

Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия са замърсени, като близо 60% от радиоактивните отпадъци падат на територията на Беларус.

Основна причина за аварията е човешкият фактор.

Според доклад на ООН за 1995 г. броят на пряко и косвено пострадалите от аварията в Чернобилската АЕЦ е 9 милиона души.

Около 0.1% от населението на земята е пряко засегнато и около 1% е косвено засегнато от аварията.

Над 600 000 запасняци, военни, и граждани са работили по затварянето на реактора и овладяването на всички рискови проблеми (втори взрив, заразяването на река Припят, намаляване на радиоактивния прах и затварянето му в 30 километровата зона, ограничаването на риска радиацията да бъде разпространена от животни, изграждането на обходна стена, изграждането на саркофага и т.н.) в рисковата зона през първите 6 месеца.

От тях около 25 000 са починали под 40 година възраст а 200 000 са обявени за инвалиди.

Уникален саркофаг покрива разрушения реактор

Ново защитно съоръжение бе монтирано миналата година над стария саркофаг, с който е покрит разрушеният през 1986 г. четвърти реактор от Чернобилската АЕЦ. Този предпазен щит над авариралия реактор на Чернобилската АЕЦ е колосален проект, средства за който бяха осигурени от международната общност. Очаква се той да гарантира сигурността на обекта в близките 100 години.

Куполът представлява метален скелет с тегло 25 000 тона (36 000 тона с допълнителното оборудване), 108 метра висок и с дължина 162 метра.

Освен това куполът има специални конструкции, които ще улеснят бъдещите операции за разглобяване на стария съветски саркофаг над реактор номер 4 и обработката на радиоактивни отпадъци.

Чернобил – природен резерват

31 години по-късно Чернобил се е превърнал в рай за дивите животни, а природата в отцепената зона процъфтява, превръщайки се в същински природен резерват.

Забележителният обрат в района кара учените да смятат, че радиационното замърсяване не пречи на дивия свят да процъфтява. Явно за природата влиянието на човека е много по-вредно от радиацията.

Днес се наблюдава изобилие от различни видове елени, лосове и диви прасета, като броят им е приблизително същият като в 4 незасегнати от радиация природни резервата в района.

Популацията на вълци в отцепената зона на Чернобил е 7 пъти по-висока спрямо тази в природните резервати в региона, показват още данните на проучването.

 

 

Източник: dir.bg и trud.bg

 

През 1957 г. САЩ вече се опитаха да разчленят Сирия

 

 

Агресивният акт на САЩ против Сирия влоши и без това сложната военно-политическа обстановка в района. Да не говорим, че антиасадовската истерия на Вашингтон негативно влияе на международните отношения. Хорът от поддръжка на удара срещу авиобазата „Шайрат“ показва, че стремежът да бъде свалено законното правителство в Дамаск се е превърнал в маниакална идея на прословутата „антитерористична“ коалиция на западните страни и присламчилите се към нея регионални съюзници. Впрочем още през 1957 г. имаха намерение да се настанят в страната, включително и да я разчленят, западните държави и Турция, а Съветският съюз срина тези опити.

Преди 60 години, през април, бяха планирани големи провокации на турско-сирийската граница; след това по молба на Анкара в съответствие с Устава на НАТО, на помощ трябваше да й се притекат съюзниците в алианса. Броят на военните инциденти растеше, но Дамаск не позволи да се превърнат в широкомащабен въоръжен конфликт.

С какво и тогава Сирия дразнеше потенциалните интервенти? Преди всичко, защото, първо, завършиха преговорите с Египет за създаването на Обединената Арабска Република, която съществуваше от февруари 1958 до септември 1971 г. Второ, сирийските власти отказаха на Запада да установи в страната екстериториален военно-политически контрол върху транзитните нефтопроводи, а Съветският съюз поддържаше Дамаск.

Тези тръбопроводи бяха прокарани от западни компании от Ирак и Саудитска Арабия през втората половина на 40-те години до сирийски, ливански и израелски пристанища. Дамаск винаги отхвърляше плановете за чуждестранен контрол на транссирийските нефтени артерии, което се превърна в една от причините за кървавата касапница в Сирия, провокирана от външните сили през пролетта на 2011 г., която продължава и до днес.

През 1957 г. беше планирано свалянето на пронасъровия президент на Сирия Шукри ал Куатли. В началото това беше замислено не само от Турция, но също от Израел, Йордания и Ливан. Но властите в последните три страни под различни предложи се отдръпнаха от тази „операция“. Опитите да бъде свален Ал Кутли през април-май 1957 г. без външна военна намеса претърпя фиаско.

На 8 септември пет кораба от Шести американски флот приближиха до сирийските брегове. На 24 в Източното Средиземноморие бяха прехвърлени още 38 бойни кораба начело със самолетоносача „Лейк Чамплейн“. На тях се намираха около 10 хиляди морски пехотинци, готови за десант. В същото време към бреговете на Сирия беше изпратен крайцерът „Жданов“ и есминецът „Свободный“. Скоро те пристигнаха в Латакия – това беше първата визита на съветски кораби в Сирия. Те пристигнаха в пристанището в началото на октомври, което попречи да се осъществят турско-натовските планове против Дамаск. На 7 октомври Хрушчов открито заяви на кореспондента на „Ню Йорк Таймс“ Дж. Рестън: „Съветският съюз е настроен сериозно и няма да позволи да бъде извършено нападение срещу сирийците. Управляващите кръгове в САЩ буквално тикат Турция срещу Сирия, а Турция… заради това дори оголва някои от участъците на границата си със Съветския съюз…“

Беше усилена съветската групировка на ВМФ в Черно море и на Влерската военноморска база в Албания. На 13 октомври в сирийската Латакия пристигнаха конвои от Египет с първите групи войски, снабдени със съветско оръжие, за засилване на отбранителната способност на Сирия. В добавка Съветският съюз и България увеличиха своите сили на сухопътната граница с Турция.

С една дума, сирийският блицкриг се оказа, меко казано, под въпрос. САЩ и неговите съюзници с право се опасяваха, че съветските кораби могат да блокират американския флот с морските пехотинци на борда между базите на Съветския съюз във Влера и близо до Александрия. Освен това Лондон не одобри намесата на Вашингтон и Анкара в Сирия. Лондон имаше военни бази в Кипър, които са запазени до днес, в Малта и до 8 октомври – и в Йордания. Уклончива позиция зае и Франция.

Британците и французите не бяха забравили за отказа на Вашингтон да им помогне през 1956 г. в суецката криза при изострянето на отношенията със Съветския съюз, който поддържаше Египет. В Лондон и Париж помнеха, и по-скоро не са го забравили и днес, успешната американска политика по изместването на Великобритания и Франция от Близкия и Средния изток и от Северна Африка през 40-50-те години.

Иран също отказа да поддържа агресивните планове срещу Сирия. С призив да се въздържат от ескалация на напрежението излезе в средата на октомври Югославия, а отношенията с нея имаха за Запада и САЩ стратегическо значение.

На 18 октомври беше публикувано заявлението на ТАСС, в което се отбелязваше: „… турският Генщаб заедно с американските военни съветници разработиха оперативен план за военна операция срещу Сирия… Никой не бива да има съмнение, че в случай на нападение срещу Сирия Съветският съюз, ръководейки се от целите и принципите на Устава на ООН и интересите на своята сигурност, ще вземе нужните мерки да каже помощ на жертвата на агресията…“ Едновременно с това в Египет, Судан, Ирак, Йемен, Йордания и Ливан ускориха формирането на отряди от доброволци за защита на Сирия.

Именно принципната позиция на Москва позволи в онези години да се съхранят целостта и суверенитетът на Сирия. Плановете да бъде наказана и разчленена страната не е нещо ново за Запада и неговите регионални приятели.

 

А. Балиев,Издателство „Распер“

 

Славна дата: На 20 април 1876 г. избухва Априлското въстание!

 

 

На днешния ден – 20 април, през 1876 година по стар стил (2 май по нов стил) преждевременно избухва Априлското въстание в Панагюрище, Копривщица, Клисура и Стрелча. Организаторите целят въставане на цяла България срещу османското робство, продължаващо пет века.

Замисълът на Априлското въстание е осуетен от започналите арести. Неджиб ага пристига в Копривщица от Пловдив на 19 април начело на конна полицейска група, за да започне арестите на ръководителите на местния революционен комитет. Тодор Каблешков заедно със своите съратници напада конака, където се е установила турската част, надявайки се по този начин да попречи  на полицейската акция. Вследствие на завързалата се престрелка една част от турските заптиета начело с Неджиб ага успяват да се спасят и да избягат, но друга част са убити.

Каблешков изпраща веднага след нападението бързо писмо до Панагюрище, където са разположени ръководителите на IV революционен окръг. С писмото, което изпраща и на други места, той призовава всички българи към повсеместен бунт.

„Кървавото писмо“ става символ на Априлското въстание. Това писмо става известно  като „Кървавото писмо“ поради факта, че е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета. Георги Бенковски обявява въстанието в Панагюрище веднага след получаването на писмото.

Главен орган на въстанието става новосъздаден  Военен съвет  – IV революционен окръг. На него се възлагат освен  ръководството на военните действия, също така и създаването и утвърждаването  на новата гражданска власт в града.

По това време Бенковски  изпраща  една чета начело със стотника Иван Парпулов – Орчо войвода, имаща за цел да осъществи връзка между Копривщица и Панагюрище и да подпомогне въстаниците в Стрелча.

Панайот  Волов и Икономов заминават към североизточните райони на окръга веднага след обявянето на въстанието.

Георги  Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвъркова чета, се насочва към средногорските села Петрич, Поибрене, Мечка, Мухово и увлича местното население във  въстанието.

До края на май въстанието е потушено. По време на Априлското въстание загиват над 30 хиляди души, но животът им има огромно значение за България. Светът обръща внимание на тяхната саможертва и отдава своето уважение към България.

Едни от най-великите хора в тази епоха, като Чарлз Дарвин, Виктор Юго, Достоевски, Толстой, Оскар Уайлд и други  изразят защитата си за българската кауза. Тази световна реакция дава  повод на Русия да се активизира  за  решаването на Източния въпрос и на 12 април 1877 г. тя обявява война на турската империя.

Това спомага за слагането на край на робството в България и  на 3 март 1878 г. се подписва  Санстефанският мирен договор.

 

Да помним и пазим свободата си и България!

Спомени от соца: Как се празнуваше Великден у нас (СНИМКИ)

 

Днес няма софийска църква или в по-голям град, която да не е пълна с народ на Великден. Същото и по манастири и др. Някои смятат, че вярата се връща у хората след 45 години безбожие. Дали е така, обаче?

Дали този народ пред олтара показва, че вярващите са много? Присъствието в църква на Великден и червените яйца не означават вяра в Бог, нито са израз на християнски морал, пише socbg.com.

Тези ритуали са по-скоро традиция, която съществуваше и при социализма. И тогава масово народът боядисваше яйца.

Но с посещенията в църквата беше по-различно. Не, не е имало забрани, поне от края на 60-те години. Няма случаи да забранява на богомолци да ходят на църква. В България никога не е било като в СССР. Тук (с редки изключения) няма разрушени църкви, дори са строени нови.

Комунистическата власт лицемерно ухажваше и се надлъгваше с църквата. Най-хитрият номер на властта на Великден беше, че точно тази вечер пускаше късно вечер хубав американски филм по телевизията, след това концерти на западни изпълнители. За да останат хората вкъщи да гледат и да не ходят на църква.

Мамеха ги със забранените плодове на капитализма, за да ги предпазят от религията. Е, ако някой се чуди защо падна комунизмът, да не се чуди – той официално критикуваше капитализма, а го даваше на народа по малко, на части, като за примамка и за награда…

Храмът “Св. Александър Невски” в София на всеки Великден беше заграден, но по други причини. Синодът раздаваше пропуски, там се събираха дипломати от различни държави, плюс няколко автобуса гръцки туристи, каквито всяка година се изсипваха на Великденска ваканция в София и другаде из България.

Тодор Живков на посещение в Троянския манастир

Богомолците можеха да идат свободно на другия ден, в неделя да запалят свещ там. На самата служба в полунощ ходеха само хора с пропуски. И с пропуск, освен чужденците, се уреждаха бабите и дядовците, свързани с храма и силно религиозни хора, които са в постоянен контакт с църквата.

Но охраната заради чужденци имаше и положителна роля. Останалите църкви не бяха оградени и влизаше който си поиска. Десетки пъти се е случвало пияни софийски гамени да влизат по време на службата, да говорят и да се смеят на висок глас, да се подиграват на вярващите – предимно възрастни хора. Това поне в “Св. Александър Невски” не се е случвало.

Новоизбраният патриарх Максим

 

След службата в полунощ улиците на София се изпълваха с хора със запалени свещи, които ходеха бавно, а милицията, която беше на крак тази нощ, следеше безмълвно, сякаш става дума за политически протест.

Днес църквите са свободни, пълни, в тях още на първия Великден след падането на Живков влязоха дори комунистическите първенци от стария режим.

Но Великден е по-скоро ритуал и традиция. И тогава, и сега Великден е преди всичко хапване, пийване, веселба, ваканция. Дефицитът на християнски морал и милосърдие е навсякъде в държавата. И в политиката, и в медиите, дори в църквата.

Властта и църквата заедно

 

Някои политизират религиозния въпрос, искат лустрация в църквата, тя не била очистена от старите попове от времето на комунизма. Не е това проблемът. Пловдивският владика Николай е бил ученик по време на комунизма, не е обременен с нищо. А е карикатура на поп – ходи с часовник за 15 хил. лв. и се вози на три лимузини с еднакви номера като мутра.

Днес като че ли на българина повече му липсва образование и възпитание, а не религиозна свобода.

 

138 години от приемането на Търновската конституция

 

 

Днес (16 април) се навършват 138 години от приемането на Търновската конституция. С този акт се полагат основите на независимото Княжество България.

Приета е от Учредителното събрание, свикано на 10 февруари 1879 г. в старопрестолния град Велико Търново. Първите български депутати са 229, някои от които са избрани от населението, а други участват по право или са назначени от руския императорски комисар.

Първоначалният проект за „Органически устав“ е изготвен в канцеларията на Временното руско управление, съгласуван с български общественици и руската имперска комисия. В него се предвижда силна монархическа власт, двукамарен парламент, имуществен и образователен ценз.

При обсъждането на проекта в Учредителното събрание възникват остри несъгласия между либерали (младите) и консерватори (старите) и след бурни дискусии са внесени съществени промени.

Приет е принципът на всеобщо избирателно право за навършилите 21 години мъже; отхвърлена е възможността да има и назначени народни представители; утвърден е еднокамарен парламент.

Приети са и редица други либерално-демократични принципи: забрана на титли, всякакви отличия (освен военните), разделянето на съсловия; неприкосновеност на частната собственост, забрана на непредвидени в закона наказания и извънредни съдилища, както и на мъченията и на конфискуването на имот и пр.

Постановява се първоначалното образование да бъде задължително и безплатно; пълна свобода на печата, забрана на цензурата и др.

Въпреки някои по-късни изменения, разширяващи правомощията на монарха, Търновската конституция е сред най-демократичните основни закони на своето време. В протоколите на Учредителното събрание е записано, че за столица на Княжество България е избрана София.

След няколко изменения и отменяния, тя остава в сила до 1947 г.

 

92 години от най-тежкият терористичен акт в историята на България

 Изгубената България

 

 

На днешната дата се навършват 92 години от атентата в църквата „Св. Неделя”, организиран и извършен от крайнолеви дейци на Военната организация на Българската комунистическа партия.

Атентатът в софийската катедрала „Света Неделя“ на 16 април 1925 г. е най-големият терористичен акт в българската история както по броя на жертвите, така и по последиците. По това време е и най-големият атентат в световната история.

Той е връхна точка на т. нар. ултраляв тероризъм на нелегалната БКП, чиято цел е ликвидацията на политическия елит на страната, предизвикване на анархия и хаос и създаване на благоприятни условия за външна болшевишка инвазия.

Решението за бомбената експлозия се взема от Коминтерна (ръководен от болшевишка Москва), който след пропадане на химерата за световна революция, се преориентира към откровено терористични акции. За целта в България е изпратен Петър Абаджиев и започва избиването на изтъкнати държавници, политици и културни дейци.

След провала на септемврийските размирици през 1923 г., организирани от БКП под давление от Съветския съюз, тя е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г. БКП не изпълнява решението ипродължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ.

Набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие.

Още в края на 1924 г. в ръководството на БКП се ражда идеята да се избият най-важните полицаи и военни накуп. Тъкмо тогава клисарят на църквата „Св. Неделя“ Петър Задгорски срещу пари предлага услугите си на БКП. В средата на декември 1924 г. лично шефът софийската терористична комунистическа група П. Абаджиев оглежда тавана на катедралата и занася там първите пакети с взрив.

Целият атентат е замислен, подготвен и осъществен под ръководството на племенника на Райна Княгиня – комунистът Коста Янков.

В края на декември К. Янков, който ръководи Военната организация на БКП, развива идеята за атентат. Знае се, че в черквата „Св. Неделя“ се извършват опелата на всички починали от елита на държавата. Янков си избира за жертва началника на Обществената безопасност Владимир Начев или някой друг полицейски големец. Така поради смъртта му в катедралата ще се съберат главните от полицията и от войската. След като бъдат погубени, ще бъдат спечелени няколко месеца, през което време ще се укрият партийните кадри. Допълнителен ефект според Коста Янков ще се постигне и с това, че атентатът ще предизвика смут в противниковия лагер, а може да има и политическо значение, като да принуди царя да състави правителство от средите на лявата буржоазия.

Позицията си по атентата Янков поддържа до края на март 1925 г. В началото на април 1925 г. за жертва е избран ген. Константин Георгиев, един от основателите на Военния съюз и правителствен депутат. Да се убие политическо лице е по-лесно, отколкото добре охраняваните висши полицаи. Смяната на жертвата обаче влече промяна и в целта. Мерникът на терористите е вдигнат много високо. Членът на ЧЕКА-та Вълко Червенков в свои по-късни обяснения пише: „…за нас главният обект беше не Обществената безопасност, а правителството. То трябваше да бъде избито в черквата, него ние търсехме да унищожим.“

На 13 април в прохода Арабаконак цар Борис с автомобила си попада на четническа засада. Като запазва хладнокръвие и съобразителност, царят съумява да избегне смъртта. Покушението не е организирано от комунистите.

Ден след щастливото избавление на царя в ход влиза планът на Военната организация на БКП. Около 8 часа вечерта комунисти убиват ген. К. Георгиев пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.

На следващия ден, 15 април, Димитър Златарев от Военната организация на БКП се среща с П. Абаджиев в Борисовата градина и му нарежда: „Да се пали фитилът!“ Същия ден на аудиенция при царя е ген. Никола Жеков. Вероятно генералът е носителят на подадения от Военната организация сигнал: царят да не присъства на опелото на ген. Георгиев, определено за 16 април следобед.

Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ български екзарх. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20 часа. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.

След ужасяващия взрив нито един министър не е убит. Затрит е обаче цветът на българското войнство – 11 генерали и много офицери. Убити са трима народни представители, интелектуалци и обикновени хора. Жертвите са 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213 души. Ранените са над 500 души. Умират включително деца, жени и възрастни хора.

 

 

 

 

На днешната дата през 1205 г. цар Калоян разгромява Латинската империя

 

 

Битката при Адрианопол от 14 април 1205 г. е сблъсък между българска армия, водена от цар Калоян, и кръстоносци от Латинската империя, начело с император Балдуин I. Тя е спечелена от българите след успешна засада.

В битката цар Калоян разгромява рицарите и пленява императора им, който е затворен на върха на една кула в крепостта Царевец. Около 300 рицари са убити, а император Балдуин по-късно умира в плен.

Победата на Калоян слага край на опитите на западните рицари да завладеят Балканите. Година по-рано потеглилите уж към Ерусалим войски на IV кръстоносен поход превземат столицата на Византийската империя – Константинопол, и върху руините й създават свое кралство, помпозно наречено Латинска империя. Византийският император бяга в град Никея в Мала Азия, а в Епир и Трапезунд са създадени самостоятелни гръцки държавици.
Превземайки Константинопол, западните рицари предявяват претенции към целите Балкани под знамето на борбата със схизматиците и започват постепенното му завоюване. До края на 1204 г. те слагат ръка върху Солун, Пелопонес, Атика и по-голямата част от гръцките острови и единственият им сериозен враг остава българската държава.
Калоян междувременно прави силен политически ход, като сключва уния с папа Инокентий III и формално преминава към западната църква, с което обезсмисля претенциите на латините за борба със схизматиците отвъд Стара планина.
В началото на 1205 г. той сключва и сделка с гръцките феодали в Тракия, които се вдигат на въстание срещу Латинската империя. Рицарите, водени от император Балдуин Фландърски, поемат към Адрианопол, за да го потушат, а там ги чакат българските войски, подкрепени от леката куманска конница. Латините се втурват срещу тях без подготовка и са увлечени в предварително подготвените капани. Разгромът им е пълен. Малцина оцеляват, а императорът е пленен и отведен в Търново, където няколко месеца по-късно умира при неясни обстоятелства. Победата на българските войски бележи края на латинското разширяване на Балканите, но западни държавици съществуват на полуострова чак до турското завоевание през XIV-XV век. Две години след победата при Адрианопол цар Калоян е убит под стените на Солун.

 

 

Източник: Актуално

 

На 14 април 1876 г. е свикано първото българско Народно събрание

Великото народно събрание в Оборище

 

 

На 14 април 1876 г. в местността Оборище край Панагюрище започва двудневното Оборищенско събрание, което на практика е първото българско народно събрание изобщо.

В него участват делегати от българските земи, за чийто брой още се спори, но е прието, че заедно с апостолите Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов с придружители и пълномощници, както и хората, които са се грижили за охраната и приготвянето на храната, той е бил около 150 души.

Оборищенското събрание се свиква по решение на Гюргевския революционен комитет, за да стане ясна готовността на българското население за планираното за пролетта въстание. То избира Военна комисия, която имала за задача да разработи конкретния план на Априлското въстание.

През 1928 година признателните потомци издигат на мястото на събранието паметник с имената на участниците. Много от тях намират смъртта си в Априлското въстание.

 

Източник БГНЕС

 

 

Юрий Гагарин – човекът, който пръв видя Земята като Синя планета

 

 

На 12 април 1961 година човек за първи път полита в Космоса.

Това е Юрий Гагарин, съветски офицер, летец и изпитател, който осъществява пълна обиколка около Земята с космическия кораб „Восток 1“.

Позивната на Гагарин е „Кедър“. Корабът прави една обиколка около Земята, с продължителност 1 час и 48 минути и се насочва за приземяване в Саратовска област. Тъй като системите за приземяване на „Восток 1“ не са били достатъчно изпробвани, на височина 7 километра Гагарин взема решение да катапултира и да се приземи с парашут. Приземяването е успешно извършено близо до спускаемия апарат.

Новината мълниеносно обикаля целият свят.

След 2 дни Юрий Гагарин тържествено е посрещнат на Червения площад в Москва. Десетки хиляди ентусиазирани хора идват да го видят.

За полета си в космоса Юрий Гагарин е награден със званието Герой на Съветския съюз и е издигнат в чин майор, а датата 12 април от 1962 година започва да се чества като международен ден на авиацията и космонавтиката. Призната е и от НАСА.

Думите на космонавта „Ну, поехали” преди старта на полета, стават нарицателни.

„Небето е абсолютно черно. Земята е синя, синя… Всичко се вижда много ясно“, казва в първото си интервю след полета Юрий Гагарин.

След космическата мисия Юрий Гагарин придобива огромна известност в родината си и по света. Една четвърт от момчетата, родени в СССР, са кръстени на него. Много деца по света също получават неговото име.

Гагарин става световна звезда. Джина Лолобриджида, италианската кино легенда, която е на върха на славата си по това време, казва: „Човекът, който покори Космоса, покори и моето сърце!“.

След полета с „Восток 1“ Юрий Гагарин е част от резервния екипаж на „Союз 1“, който се разбива при приземяване. Заместник-директор е на Центъра за подготовка на космонавти край Москва, който по-късно получава неговото име. Гагарин умира при катастрофа с пилотиран от него самолет през 1968 година.

Много са и версиите за смъртта на Гагарин. Една от тях е саботаж. Причината: Гагарин бил избран за народен представител, но често критикувал политиката на правителството и върхушката на КПСС. Затова поставили взривно устройство в самолета – по нареждане „отгоре“.

Има версия е, че Гагарин е бил пиян по време на полета. Което е абсурдно, защото като летец-изпитател е минавал през специални медицински прегледи преди всеки полет.

Гагарин и Кастро

Гагарин и Кастро

Юрий Гагарин и Джина Лолобриджида

 

На 10 април преди 38 години България излита в Космоса

 

 

На 10 април 1979 г. България застава в редицата на космическите държави с полета на Георги Иванов на кораба „Союз 33“ като става шестата страна, изпратила човек в космоса, след СССР, САЩ, Чехословакия, Полша и ГДР, nauka.offnews.bg.

Българската телеграфна агенция тогава предава:

„В полет – Союз-33“, е кратко: „Москва, 10 април (ТАСС-БТА). На 10 април в 20,34 часа московско време от космодрума в Байконур е изстрелян космическият кораб „Союз-33“ за извършване на съвместни изследвания и експерименти по програмата „Интеркосмос“, пилотиран от международен екипаж в състав: летецът космонавт на СССР Николай Рукавишников и българският космонавт изследовател майор Георги Иванов“.

Георги Иванов е включен във важна космическа програма, която предвижда след скачването на кораба „Союз – 33“ с орбиталния комплекс „Салют – 6“ – „Союз – 32“ да бъдат извършени съвместни изследвания и експерименти по програмата „Интеркосмос“ с космонавтите Владимир Ляхов и Валерий Рюмин, които работят в околоземна орбита от 25 февруари 1979 г. Космонавтите трябва да извършат 28 експеримента и изследвания в областа на физиката на космоса, дистанционното сондиране на Земята от космоса, космическата биология и медицина и микрогравитационните технологии. Специално за полета са създадени от българските учени различни випове храни от Централната лаборатория по лиофилизация и криобиология. Сред храните са лютеница, балкански кашкавал, овче сирене, печени бадеми, горски мед, конфитюр от ягоди и малини. Изпратени са и българските системи и прибори като „Спектър 15“, „Средец“.

Символично първият български космонавт е взел в космоса и шепа пръст от Плиска, връх Шипка и Бузлуджа.

Но на 11 април 1979 г., втория ден от полета на „Союз – 33“, по време на последните маневри преди скачването, на около 3 км от орбиталната станция, отказва основният двигател, опитват се 6 пъти да го включат, но напразно. Скачването е отменено и се прекратява програмата на полета.  Включен е резервният двигател, но и той след 180-186 секунди, се налага да бъде изключен. След по-малко от две денонощия полетът на „Союз 33“ трябва да приключи с драматично приземяване. Прекъсва връзката със Земята. Космонавтите управляват ръчно сложното приземяване. Капсулата се врязва остро в атмосферата, натоварването е огромно, на границите на човешките възможности. Спускането продължава 2 минути и половина. Апаратът се приземява на 12 април. Драматичният полет не повлиява на пулса на нашия космонавт като през цялото време остава нормален.

Когато след няколко години е запитан дали мисли, че живее втори живот, Георги Иванов отговаря: „Може би, да. Ако обаче погледнем по-общо, всеки летец живее един свой (най-малко) втори живот. Това са рисковете на професията.“

Генерал-лейтенант Георги Иванов Иванов е първият български космонавт.

Истинското му име е Георги Иванов Какалов, но месеци преди полета на 10 април 1979г. е решено, че трябва да смени фамилното си име . Народен представител в VII – то Велико народно събрание / 1990 – 1992 /.

Георги Иванов е роден в Ловеч на 2 юли 1940 г. в семейството на Анастасия Какалова и Иван Иванов Какалов (електротехник). Родната му къща е в старинния кв. Вароша. През 1958г. завършва Средно смесено училище „Тодор Кирков“ Ловеч. Постъпва в армията през 1958г. През 1964г. завършва военното училище в Долна Митрополия. Инженер – летец . Има квалификация пилот I клас. Служи в БНА като пилот, старши пилот, командир на звено и командир на ескадрила . Член на БКП от 1968 г. През 1984 г. защитава дисертация и получава научна степен кандидат на физическите науки. Негов научен ръководител е Димитър Мишев. Съпругата му се казва Наталия Русанова. Имат една дъщеря Ани (р. 1967 г.). С втората си съпруга Лидия имат един син – Иван (р. 1984 г.). Георги Иванов се занимава със ски, риболов и голф в свободното си време.

На 1 март 1978 г., Иванов e избран за космонавт във втората група от програмата Интеркосмос. Обучава се в Център за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“. На 10 април 1979 г., в 20 ч. и 34 мин. московско време е изстрелян в орбита около Земята космическият кораб „Союз-33“, с международен екипаж: командир на полета Николай Рукавишников и космонавт-изследовател Георги Иванов. Поради техническа неизправност кораба не се скачва с обриталната станция „Салют-6“. През целия драматичен полет пулсът на Георги Иванов остава нормален и не се променя. Когато се приземяват, те се намират на 320 км югоизточно от Джезказган. Направили са 31 пълни обиколки около Земята. В Космоса прекарват 1 ден, 23 часа и 1 минута.

 

 

Славна дата: Преди 139 години в Пловдив се полагат основите на българската армия

 

 

На днешния ден през 1878 година е създадена Българската земска войска, която след това става армията на страната. Много бързо след Освобождението става ясна нуждата от създаването на войска. Оформянето е силно повлияно от руснаците. Първата рота се формира в Пловдив от млади българи, които са преминали през създадената школа в града. В нея били приемани мъже, завършили поне пети клас. Обучението им започвало с изучаване на руски език.

Съставът на ротата наброява 107 души и първоначално се командва от бъдещия началник на военното училище капитан Флейшер.

Специална комисия подбира 18 души за изпит. Четирима от тях – Попов, Петров, Александров и Тантилов, са повишени в младши подофицери. Останалите, издържали изпита, са произведени в ефрейтори. На именния ден на руския император 30 август, четиримата отличени стават офицери. Те постъпват във военното училище и след завършването му стават подпоручици, пише „Марица“.

Основа за изграждането на земската войска става българското опълчение, участвало в Руско-турската освободителна война. Същата година официално са публикувани временни правила за образуване на земска войска на Княжество България и инструкция за обучението. Още в първата точка на правилата изрично се подчертава, че в състава служат всички постоянни жители на княжеството независимо от тяхното вероизповедание, ако са на възраст от 20 до 30 години. Главнокомандващият руската Дунавска армия генерал-адютант Едуард Тотлебен разпорежда за нуждите на новоформиращата се Българска земска войска да бъдат отпуснати значителни количества въоръжение и облекло.

Първоначално щабът е настанен в Пловдив, после е преместен в Търново, а от втората половина на 1878 г. – в столицата София.

Правилата за набор и действие на българската армия са написани след това в Търновската конституция.

Създаването на земската войска е едно от най-важните събития в българската история. Новите формирования поставят основата на славната нова българска войска.

Орта Мезар назад във времето – кътчето от Пловдив, което никога няма да бъде същото (СНИМКИ)

 

 

След завладяването на Пловдив от османските турци в края на XIV век по своя традиция новите господари на града създават кварталите си в ниското по десния бряг на река Марица.

Сърцето на разположените в западната част квартали те наричат Орта мезар – средното гробище, защото редуват махалите с гробища. Тук е изградена баня, наречена също Орта мезар, чиито полуизгорели руини са запазени и до днес. Срещу нея се намира джамията „Ташкюпрю”, която по незнаен начин преди двайсетина  години бе превърната в ресторант. Тук се провеждал и кварталният пазар на зеленчукопроизводителите от Мараша и дребните търговци от съседната Еврейска махала.

След Освобождението Орта мезар се променя бързо. На мястото на гробището е изградена първата обществена градина в България, наречена „Дондукова”, а по-късно – Градската градина.

През 1883 година в нея е построена първата сграда на Пловдивската община, а през 1962 година кметът на Пловдив Атанас Костов повежда първата сватбена церемония в новия „Дом на младоженците”. По северната страна на Орта мезар в началото на ХХ век израстват нови сгради със сладкарнички, кръчми и магазини на първите етажи. Старите поколения пловдивчани ги помнят и със сергиите на продавачите на връзки жабешки бутчета и маришка риба.

А пловдивските евреи пазят спомена за своето спасение през март 1943 година, когато на този площад става срещата им с митрополит Кирил, който заявява: „Аз ще легна на релсите и няма да допусна и един влак да замине от гара Пловдив с депортирани в Германия евреи”. Затова и днес тук е Паметникът на спасението. През 80-те години на ХХ век старите сгради бяха съборени и Орта мезар стана кръстовище на два от най-големите булеварда на Пловдив.

 

Източник: Trafficnews.bg.

 

 

Как България се справи с турската угроза от 1989 г. и планът “Хан Тервел“ не бе изпълнен

 

 

През юни 1989 година в Истанбул се провежда многохиляден митинг, в който участва и Тургут Йозал. Почувствали се измамени, българските изселници вместо да насочат гнева си към тези, които десетилетия наред са ги подмамвали с въображаемите „турски прелести“, изливат гнева си срещу истинската си родина – България. Изгарят българското знаме, а Тургут Йозал заявява: „Българите са свине, армията ни ще влезе в София на 24 юли“! Турскоговорящите българи отвръщат екзалтирано: „С коли си тръгнахме, с танкове ще се върнем!“ Не става ясно защо нашенци „са си тръгнали“ и кой ги е карал да го сторят, Да си тръгнеш от родната си майка и тогава, когато по света търпиш неудачи, да обвиняваш същата тази майка, че ти е виновна, е налудничаво. Но лудият трудно признава, че е откачен. А какво друго е без ничия принуда да зарежеш с години наред граден дом, обзавеждане, земя, близки и приятели?! България приема с необходимата сериозност заплахата на Йозал.

В армията ни започва „тиха“ мобилизация. Отпускарите от редовните части са върнати обратно. Подлежащите на мобилизация набори са вдигнати на бойна нога. Провежда се мобилизационно запасяване с дрехи, храна и леко стрелково оръжие. При всички офицерски чинове е обявено бойно дежурство. 736-хилядна българска редовна и мобилизационна армия стои на „тръни“. Ракетите ни С-300 са поставени на стартови позиции. Ракетни установки, именувани „Български огън“, са извадени от подземията в Сливенския и Котленския Балкан. Те са произведени от български военни заводи и са приспособени да носят малки ядрени (руски) глави. Зарядите са „окачени“ и приведени в режим „подгряване“. Всеки един от тези взривове са с мощност да сринат до изпепеляване „малки градчета” като Истанбул.

Цялата ни армия е оборудвана с противорадиационни костюми, консумативи и други средства, нужни при локален ядрен конфликт. Изпълнява се план „Хан Тервел“, съгласно който, след като бъдат унищожени по-големите градове на комшиите, щабът на армията ни трябва да се настани в Цариград, на брега на Босфора. Всъщност изнесеният на предна линия военен команден пункт е следвало да бъде разположен в съществуващ подземен бункер на 5 километра от Мраморно море. Предстояло е възстановяването на старата държавна граница от Тервелова България, минаваща по Босфора от Черно до Мраморно море.

Турският генералитет получава разузнавателна информация за невероятната мобилизация, подготвяна в българската армия, и изтръпва. Но за ядреното въоръжение на войската ни чува за първи път, от което мнозина от тях навеждат глави и пращат мирни сигнали чрез цивилните си дипломати и военни аташета. Но напрежението утихва окончателно, когато руснаците предупреждават, че „и един турски войник да прекоси границата с България, то Анкара ще срещне железния юмрук на Съветската армия“. Ако Съветите не ни бяха спрели с това си изявление, планът „Хан Тервел“ щеше да се осъществи.

И сега, в почивните си дни мнозина от нас запалени рибари, може би щяхме да си ловим риба по малките заливчета на Босфора! А иначе голямото празненство сред турскоговорящите ни събратя беше в разгара си. Чевермета се въртяха навсякъде из крайградските райони, където имаше чиста вода, чешма или кладенец. Готварските тави, подходящи за агнета, шилета, ярета и други животинки на фурна, не достигаха. Прехвърляха се като особено важен кухненски инвентар от семейство на семейство, от компания на компания. Потребителните кооперации, в чиито райони имаше изселнически настроено население, не смогваха да зареждат със стоки. Не достигаха месата, кашкавалите, сирената, колбасите. По данни, които излязоха по-късно, консумацията на алкохол се беше увеличила седемкратно. Възторгът на екскурзиантите беше неописуем.

През целия този период от време с военния контраразузнавач Орлин Иванов бяхме канени на 17 чевермета и 28 агнета на фурна в селата Млечино, Боровица, Китница, Дедино, КК „Белите брези“, Ленище, Гърбище, Мъкмъл, Ахрянско, Бял Извор и в общинския център Ардино. Имаше дни, в които към обяд приключвахме с хапването на чеверме, след което се премествахме с доста усилия на друга трапеза с агнешко на фурна. Мои близки и роднини бяха забелязали, че през последните месец-два съм бил забележимо понадебелял… На пътуването до Турция наистина се гледаше като на една екскурзия, от която я произлезе фактическо преселване, я не. Особено след като започна обратният поток от завръщащи се. Първоначално заминаващите бяха шокирани, че много от заминалите вече се прибират обратно в България. Точно като от екскурзия.

Откъм комшийската страна никой не ги подтикваше да се връщат. Бяха отишли, бяха видели и бяха решили, че за тях там няма живот… Тръгващите от България ги гледаха с широко отворени очи и се опитваха да научат нещо повече от тях – връщащите се. Но в повечето случаи те мълчаха… Изглеждаха покрусени от всичко, което им се беше случило, и бяха щастливи да намерят къщите си непокътнати, защото бяха опазени от почти незабележимите в скромните си милиционерски униформи червени барети. Срещите между завръщащи се и заминаващи понякога бяха доста странни. Едните искаха да научат нещо повече от идващите си, а тези, които вече са били там, отвръщаха, че не би било зле и те да идат и да видят. Това звучеше почти като закана – идете и вие вижте! Тоест, идете и вижте и друг път да ви е за урок подобна безотговорна „екскурзия“! Малко преди 21 август 1989 година, когато Турция затвори границата си, отново бях на Капитан Андреево. Потоците в двете посоки бяха почти равностойни.

Връщащите се мълчаха гузно и гледаха час по-скоро, преминавайки през формалностите, да се приберат по родните си места. Радостта и очакването за щастие в очите на заминаващите беше помръкнала. Те по-скоро вече изглеждаха обезпокоени от неизвестностите, които ги очакваха „оттатък“. А гледката на колоната с обратно пътуващи почти ги хвърляше в паника… Турската радиопропаганда постоянно се опитваше да внушава, че условията край Босфора са чудесни, че и да има временни затруднения, то те ще се преодолеят. Говореше се за строителството на нови лагери, а Тургут Йозал обещаваше незабавно да се започне изграждането на нови квартали с жилища за преселниците край Измир, Бурса, Чешме, Булгаркьой и къде ли не… Раздаваха се безплатни на първо време парцели земя за застрояване с жилища.

Ентусиазмът на заминаващите почти се стопи, когато наяве в публичното пространство започнаха да излизат случаи на фрапиращи гаври от страна на турски митничари и войници с нашите кандидат-изселници. Заговори се за незаконно изземване на декларирани парични средства, злата и други скъпоценности. Станаха явни случаи на изнасилвания на момичета и жени от аскера, който охраняваше от другата страна. Но най-потресаващи бяха фактите за изнасилвани мъже. Няколко случая бяха изнесени официално и от Българската национална телевизия. Семейства описваха как на Капъ кулле в контролните помещения мъжете и жените били разделяни.

В едни стаи били изнасилвани жените, а в други – мъжете! И едните, и другите, въпреки притеснението си от телевизионните камери, разказваха как им били прибирани парите и какво са изживели при насилването им. Всичките тези новини се разпространяваха светкавично и мераклиите да поемат на югоизток очевидно започнаха да намаляват, а обратният поток от завръщащи се все повече се увеличаваше. Срещаха се и разумни „еничари”, които вече натоварили колите си с покъщнина, бяха решили да поизчакат. А други направо го разтоварваха обратно и отново подреждаха в домовете си.

Новото им намерение се очертаваше да посетят комшиите без багаж, да видят какво става там и тогава да решат какво да правят. Празничното настроение сред тези, които още не бяха потеглили на „екскурзия“ в югоизточна посока, беше спаднало. Все повече се срещаха умислени лица, на които въпросът „Да тръгвам или не!“ беше изписан ясно и тревожно… На 21 август Турция затвори границата си за български граждани и това донякъде успокои тези, които се колебаеха дали да тръгват. Сега поне имаха предлог да не предприемат пътуване, тъй като бариерата е паднала и отново започва да се изискват визи… Но потокът от връщащи се в майката родина България не секваше.

Така на югоизток се изнизаха към 360 хиляди турскоговорящи българи, а се върнаха по родните си места над 183 хиляди… За всички тях пътуването към Турция беше едно голямо пътешествие, предшествано от много радост, от много веселие, пиянски дни и нощи… Всички те очакваха, че комшиите ни ще ги посрещнат с широки обятия. Веднага ще им раздадат жилища, ще им наброят чували с пари, а те само ще ядат, ще пият и ще се въртят кючеци. За тях „турската мечта“ беше като очакване за един безкраен празник.

Така поне им бяха обещавали потурнашките ходжи и имами в България и тайните турски емисари, които под най-различни прикрития посещаваха родината ни. В такава насока беше и пропагандата на комшийските радиостанции, контролирани от турските служби за сигурност… Толкова години след така наречената „голяма екскурзия“ тази раздвоеност сред част от българския етнос, употребяващ и турски език, все още не е изчезнала. То е като раздвоението на личността при шизофренично болните. Десетилетия наред битува и шизофреничната заблуда, че съществува някакъв турски етнос в България. Това параноично мислене често тотално обзема и редица български политици, които дори и не се замислят върху факта, че такъв етнос няма дори и в Турция! Според статистиката на комшиите ни от последното им преброяване, в съседната държава има над 75 етноса, но нито един не се именува „турци“.

Наименованието „турчин“ е определение, в случая прозвище, идещо от староесейския еврейски език. Селджуците и караманите, които основават Османската империя, воюват с особена, дива жестокост, разширявайки границите на държавата си. Поради това есеите ги наричат „гадове“. Така между ХІІ и ХVІ век селджуци и карамани съпътстващо започват да бъдат обиждани или по-скоро проклинани като „турци“ (т. е. гадове)! Това налага султаните от ХVІ век, та чак до кърджалийските времена, да забранят употребата на това позорно определение, което в по-широко значение се тълкува като гад, гадняр, гадина, гадост, гадория, гаднярщина и въобще всичко, което би те отвратило… Логично възниква въпросът, защо комшийската ни държава се нарича Турция? След като последният султан на Османската империя бива прогонен, пред най-изявения водач на младотурското движение Мустафа Кемал паша възниква въпросът, как да се именува новата държава. Младият водач е виждал устройството й като модерна европейска република, която е отхвърлила всякакъв феодален деспотизъм – и като бит, и като управление, и е приела модерните демократични принципи на обществена подредба. Било му е предлагано държавата да се нарича Османия по името на основателя на рухналата империя Осман І Гаази.

Но Мустафа паша не е искал новата държава да има каквото и да е било общо с бившата империя. Споменът за отвратителното съдържание на определението „турчин“ вече е бил поизбледнял. А и без това в етническия състав на бъдещата държава такъв етнос нямало. Тоест, в случай на нужда, това име винаги можело да се промени без да се накърнят чувствата на някакъв етнос. А и различните етноси в бившата империя били по-известни по света като „турци“, каквото и да значи това. Така през 1923 г. Мустафа Кемал паша решава да именува новата демократична държава Турция, като името определя народността на всички, които са се родили и ще се раждат из тези територии, независимо от етническия си произход.

Затова е не само безотговорно, но и престъпно български политици и обществени деятели да говорят за „турци“, за „етническо прочистване“ на някакви турци в България и изобщо, злоупотребявайки с историята да търсят политически дивиденти и „депутатски имунитет“ за себе си. Българското мохамеданско население е понесло достатъчно много издевателства с вярата му и с многократните смени на имената му. Крайно време е всяко твърдение, че в България има и други етноси освен българския да се криминализира в степен на деяние с особено висока обществена опасност, отнасяща се до националната ни сигурност! Така е в съседните ни държави, в това число и Турция.

 

 

Източник: socbg

 

Спомени от соца: Как Тодор Живков строеше пътища без европари

 

 

В последните десетина години голямо строене на пътища падна в България. И не само. То не бяха хвалби, не беше рязане на лентички. Сигурно ако се съберат малките късчета трикольори, кръцнати с ножица по време на хилядите церемонии, ще може да се покрие една цяла, при това не съвсем къса пътна отсечка.

И като че ли встрани остава една не много приятна истина за новите ръководители. А тя е, че 75 на сто от наличните магистрали всъщност са наследство от социалистическия период на държавата ни. Нещо повече, те са построени без помощта на еврофондове. И без унизителното приклякване за милостиня. Естествено, за това си има и обективни причини.

На първо място, по времето на Тодор Живков се е крало далеч по-малко. Далеч сме от мисълта, че и там определени лица не са заделяли нещо за собствения джоб. Или гараж. Може да е подуто пликче, може да са две туби с бензин и дамаджана изискана ракийка. Но в момента магистралите са оскъпени поне пет пъти заради огромните кражби, пише сайтът socbg.com.

Друг важен фактор е, че преди 1989 г. на разположение за строителните дейности са били Строителни и Транспортни войски. Кажи-речи безплатен труд. Представете си тази огромна жива сила, тези хиляди младежи, които работят в замяна на това, че след излизане от казармата получават занаят.

Всъщност тази практика е въведена от Александър Стамболийски и е прилагана и преди 9 септември 1944 г. Всъщност тя може да се приложи и сега. Без да е необходимо да се възстановява наборната служба. Просто трябва да се приложи американският модел – да се използват затворници. Така или иначе, българските затвори са препълнени.

Спомени от соца: Несебър и Слънчев бряг изгубени в миналото (СНИМКИ)

 

 

Те бяха умело и умерено съчетани – старинността на Несебър и модерния курортен център Слънчев бряг. Днес – това равновесие е нарушено – Несебър се е превърнал в бит-базар за сувенири, а за Слънчев бряг най-често се споменава в криминалната хроника, пише socbg.com.

Нека да си ги припомним такива, каквито бяха само до преди половин век.

Романтичният Несебър през 1961г.

Новият град, картичка от 1966-а година.

Бъдете нащрек, ако видите подобни индивиди да се навъртат наоколо в наши дни… Слънчев бряг на картичка от 1967г. Когато всичко беше приятно, спокойно и безопасно.

Новопристигнали почитатели на Слънчев бряг или реклама на Москвич.  Картичка от 1964г.​​​​​​​

Несебър – рибарският кей, картичка от 1986г.​​​​​​​

Слънчев бряг през 1987г. Днес, приказният някога ландшафт от хилядолетни дюни с атракции от камили и лонгозни гори е безвъзвратно унищожен, а презастрояването го е превърнало в обикновен крайбрежен град.​​​​​​​

Две доволни от обслужването в ресторант Орфей девойки, се завръщат освежени на плажа, където ги очакват финият пясък, топлото море и красивите гларуси… Слънчев бряг през 1960г.​​​​​​​

Слънчев бряг, когато беше девствен курорт… картичка от далечната 1970г., т.е. преди 45 години! И после времето стана Наше, и Черноморието ни загуби цялото си очарование…​​​​​​​

Несебър – църквата Св. Йоан Кръстител и няколко стари автомобила – между тях май че се вижда и един Запорожец. Картичка от 1970г.

 

 

 

 

 

 

 

74 г. от спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта на Хитлер (видео)

 

 

Отбелязваме 74 години от спасяването на около 50 хил. български евреи от депортирането им в хитлеристките лагери на смъртта.

По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за депортацията на българските евреи, за да изпълни т. нар. „окончателно решение“ – унищожаването на евреите в териториите, които се намират под нацистка власт.

През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония) с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да се включи в него, българското Народно събрание приема Закона за защита на нацията (ЗЗН), който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Той е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на хората от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942).

Съгласно българското антиеврейско законодателство смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии от евреите, наложени са извънредни имуществени данъци, наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация, наложен е полицейски час за евреите, евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни, определени са улици, по които е забранено да се движат евреи. По 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Наложеният през 1941 г. еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 млн. лева) и достига общ размер от 1,4 млрд. лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от хитлеристкото правителство през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране на евреи към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си — близо до големи градове и на жп връзките, той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.

На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.

Антисемитизмът, както и конкретно ЗЗН, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди.

Близо 9000 души от „стара“ България са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия български патриарх). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени.

Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара“ България изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Правителството спира депортирането и го отлага за по-късно (март).

Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят.

Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия синод по това време. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова.

Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти — през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. На Цар Борис са предложени „План А“ (депортиране) и „План Б“ (изселване от София и използване на евреи в трудови лагери в България), като той се спира на втория. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо.

Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара“ България. Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар. Известно е, че той, който подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от „стара“ България.

За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъдат изпратени в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от „стара“ България.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4 058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7 144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално по-късно — от правителството на Константин Муравиев.

32 години от атентата на гара Буново (видео)

 

 

9 МАРТ ДЕН НА ЖЕРТВИТЕ НА ТУРСКИЯ ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ

Засекретено и до днес дело храни спекулации около кървавите акции през 80-те

 Тридесет и две години от най-зловещия атентат, извършен от протурските терористи, организирани и финансирани от Турция.

Девети март 1985, Буново – едно планинско село става мишена на най-големия железопътен атентат в българската история. Във влака Бургас-София избухва бомба и отнема седем човешки живота. Специалистите определят атентата като дело на нелегална организация, наречена Турско национално-освободително движение в България, а мотивът е Възродителният процес.

Март. Годината е 1985-а. Преименуването на българите мюсюлмани вече е осъществено в Родопите, ред е на българските турци.На 9.III – Ден след празника на социалистическата майка и жена влак номер 326 от Бургас за София изпълнява редовното си разписание.

Часът е 21,31. Композицията навлиза в гара Буново с две минути закъснение. В едно от купетата на вагона за майки с деца цъка бомба.

Механизмът е прост: стандартна батерия от 4,5 волта, електрически жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6″. Забавящият механизъм е от будилник „Слава“. Часовникът, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква детонация. Минутата на взрива е предвидено да съвпадне с навлизането в тунела след гарата, за да има максимален брой жертви. Секунди по-късно малкото планинско селце Буново е разтърсено от най-смъртоносния атентат в историята на българските железници.

Първи на помощ се притичват живеещите близо до влаковата линия и дежурните служители на БДЖ. Гледката е жестока.

Кожа, крайници, черва, мозъци и кръв са пръснати по мартенския сняг. Силен тътен, огън, пламъци и писъци са думите, които всички оцелели и свидетели използват, започвайки разказа си за кошмарната нощ. Умират 7 души, две от жертвите са глухонеми деца, на 12 и 13г. – Георги и Стефан.

Умират Яворка Петрова, на 38 г., и Емил Николов на 40, Райна Бозукова, на 64, Стилиян Иванов, на 60, и Николай Генков на, 63 г. Тежко ранените са девет, а стресът от преживяното скъсява живота на потърпевши и очевидци.

Детската учителка Митка Василева пътува от Карлово с дъщеря си и двама свои приятели – Емил и Яворка.

Връщат се от родителска среща на децата си.

И тримата са от видинското градче Димово. Ръката върху главата на дъщеря й запазва живота на момиченцето.

„Ако не я бях гушнала, докато спи, металната поставка за багаж щеше да премаже главичката й“, през сълзи разказва Митка. На ръката й все още има белег, има проблеми със съня, а веднага след атентата развива страхова невроза, която и досега не е излекувана.

Веднага щом идва в съзнание, Митка изравя от отломките дъщеря си Мариана и започва да крещи за помощ. Откарани са в болницата в Пирдоп, където отстраняват набитите в очите й стъкла и сега тя като по чудо не е сляпа. „Когато съпругът ми дойде и ме видя, ме погали по главата и каза, че не бива да се плаша, когато ми махнат превръзките“. „Ти си побеляла“, казва й той.

Приятелите й Емил и Яворка са сред седемте жертви. Яворка има 16-годишен син.

„Изпратих я на родителска среща и след това я чаках на гарата, но тя не се появи“, споделя през сълзи вдовецът й Христо. Той е международен шофьор и в нощта на трагедията трябва да тръгне за Иран. „Разбрах, че е убита, 24 дни след погребението. Тогава нямаше телефони и пътувайки в Азия, можех да се обадя чак на границата. Когато видях некролозите, не повярвах, повярвах чак на родителите й“, казва Христо. Родителите на Яворка умират от мъка един след друг малко след нейната смърт.

Взривът на гара Буново не е единственият терористичен акт, извършен от протурските терористи. Между 1980 и 1987 г. в България са извършени множество големи терористични актове и саботажни акции, включително саботажи срещу реколтата и селското стопанство, опити за отравяне на питейната вода на различни градове, жп катастрофи, взривяване на язовирни стени, палежи на гори.

Половин час след детонацията на гара Буново, бомба избухва и в сладкарницата на хотел „Епруветката“ в Сливен.

Бомбата е поставена от един и същи човек, който се качва на влака в Бургас, поставя бомбата, която трябва да избухне в тунела след гара Буново, слиза в Сливен и поставя второ устройство там. На същия ден бомба избухва на летище Варна, осакатява и обезобразява две жени с едно и също име – Елена.

На 25 април 1988 са осъдени на смърт чрез разстрел лицата, пряко участвали в атентата: Елин Маджаров, Алцек Чакъров и Сава Георгиев, няколко месеца по-късно същата година присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и осъдените са екзекутирани и кремирани. Останалите са осъдени за помагачество.

Отделно от тях действат и други турски терористични групи, извършени са множество атентати. Това е част от офанзивата на турската държава на българска територия, чиято цел е откъсване на части от българската територия в „автономна“ турска квази-държава.

Днес, Сабри Мехмедали, брат на лидера на терористичната група, осъден за помагачество,  е общински съветник от ДПС.

През 1993 г. издига чешма в памет на атентаторите, днес съборена след закъснялата реакция на държавата. На откриването й присъства лично Ахмед Доган. С тези действия ДПС еднозначно и недвусмислено се припознава като продължител, последовател и съмишленик на турския тероризъм.

 

Никога в нито една дума, лидерите на противобългарската, протурска, противоконституционна партия ДПС не осъдиха зверствата на протурския тероризъм и не изказаха съжаление и съболезнования на близките на жертвите. Напротив ДПС мълчи гробовно по тази тема, но в своите документи признава и заявява приемственост с идеите и дейностите на т.нар. „Турско национално-освободително движение в България“, на практика политическата структура, която вербува и активира извършителите на терористичните актове. Няма съмнение  – и ТНОДБ и терористичните клетки са вербувани, организирани, финансирани от турската държава.

Затова е толкова срамно, толкова скандално, толкова нагло, когато представители на тази партия ви говорят за „евроатлантизъм“ и „европейски ценности“. Още по-необяснимо е защо българските журналисти никога за тези вече 25 години, не попитаха лидерите на ДПС за оценката им за терора и за това как биха нарекли преднамереното убийство на майки с деца. Ей така, докато им слушат словестните полюции по темата „права, свободи и ценности“. /  BIG5.BG

bultimes.com

На 4 март 1942 г. “демократичното“ правителство на монархо-фашистката диктатура арестува Никола Вапцаров

 

 

На 4 март 1942 г. „демократичното“ правителство на монархо-фашистката диктатура в България арестува Никола Вапцаров заради участие във военната организация на комунистическата партия.

Заедно с него, след продължителни агентурни действия, полицията на диктаторския капиталистически режим извършва арести на над 750 комунисти и безпартийни нелегални. Впоследствие около 60 от тях стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски.

Вапцаров е подложен на жестоки мъчения и е принуден да признае за част от нелегалната си дейност. При обиск в дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други доказателства, уличаващи го в конспиративна дейност.

На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протоколът от откритото заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията си, дадени при разследването.

Цар Борис III отказва да помилва Никола Йонков Вапцаров.

На 23 юли той е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София.

Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Сътрудничил на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и активен антифашист. През 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност по силата на Закона за защита на държавата, заради минноподривни дела срещу немските войски в качеството си на ръководител на Централната военна комисия при ЦК на БКП. Посмъртно е амнистиран. В съответствие с политиката и директивите на Коминтерна и БКП е повлиян от идеите на македонизма.

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села. От друга страна като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като бело­гвар­­дей­ски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на Септемврийското въстание през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Бан­ско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни инте­лектуалци като по­­­­­етите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фами­лия­та Вап­­­царови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юноша­та с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.

Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира баща му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“.
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на сътрудник на “минноподривната комисия” към ЦК на БРП (к) с ръководител Цвятко Радойнов. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван на 4 март 1942 г. в рамките на процеса срещу ЦК на БРП. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена.

На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.

 

 

Преди 40 години България бе сполетяна от най-убийственото земетресение в историята ни (снимки)

 

 

 

Със заупокойна литургия на 4 март в Свищов ще бъде отбелязана 40-годишнината от земетресението, при което загинаха 109 души. Спасителната операция е продължила до 11 март, припомни във Велико Търново полк. Тодор Георгиев, участвал в нея през 1977 г.

Тогава той е бил служител в криминалния отдел на МВР във Велико Търново и непосредствено след труса е командирован в Свищов.

В продължение на 40 години Георгиев съхранява оригиналния протокол, в който са описани имената на жертвите, възрастта и професиите им. Сред тях са 27 деца. Според заключенията на патоанатомите причината за смъртта в 90% от случаите е задушаване, посочи той.

Тодор Георгиев си спомня, че на третия ден след земетресението в Свищов е пристигнал тогавашният държавен ръководител Тодор Живков. Той е поискал информация за загиналите, от които 15 са били инженери, 11 служители на МВР, шестима учители и четирима директори на институции.

Общоградско възпоменание правят в Свищов за жертвите от земетресението през 1977 г.

В петте дни след земетресението с магнитут 7,6 по Рихтер с епицентър Вранча, когато са провеждани спасителните операции, са следвали вторични трусове.

В дейностите са се включили над 80 униформени от районните управления на МВР от целия регион, както и военни от поделенията в Свищов, Велико Търново и Белене, каза Георгиев. Задачата им била да разчистят руините, да помогнат за спасяването на хората и да осигурят кордон срещу мародерства.

Оригиналният протокол с имената на жертвите, съхраняван от Тодоров ще бъде дарен на Регионалния исторически музей във Велико Търново.

Земетресението от 77-а е една от най-черните дати в българската история. Ужасът, който преживяват хората в тази мартенска вечер, трая само 77 секунди, 77 секунди на паника и страх.

Малко история:

Денят е 4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден-днешен се спори за броя на загиналите.

Според някои те са 114 души, според други – 120. Има и такива, които говорят дори и за близо 250 души.

Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак, токът спира веднага. Паника обзема свищовлии, които се опитват да избягат сред падаща мазилка и срутващи се комини далеч от сградите. Недосъбудените деца хленчат, жените истерично бърборят, мъжете мълчат и гледат загасналия и замрял град. Това са късметлиите. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъзват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.

Първият трус е вертикален. Следващият трус е хоризонтален. Някои стари къщи  започват да поддават и падат. Цепят се стени, падат комини. Всички са навън в гробна тишина. Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие – срутил се е жилищният блок на “Свилоза”. В близост до училището „Алеко Константинов“ е паднала друга сграда. Засегната е и църквата „Света Троица“, която е напълно възстановена едва през 2004 година. В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма. Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Чак на разсъмване се появяват помощници. Започват да идват линейки и милиция.

Точният брой на мъртвите все още е неизвестен заради липсата на официална информация. Между 120 и 250 души, според различни източници, остават смазани под развалините на рухналите жилищни блокове. Коридорите на болницата са превърнати в голяма морга и в тях са наредени телата на загиналите. В зловещата редица има малки детски трупчета, младежи, застинали в мига на бягството. Има семейства, скупчили се в отчаян опит да защитят децата си, загинали под телата на своите родители.

 

 

 

Източник:Блиц

 

Паметникът на свободата е открит от цар Борис III на 26 август 1934 година

Паметникът на свободата

 

894 стъпала водят до Паметника на свободата, издигнат на връх Шипка. Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата“ – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

Паметникът е открит на 26 август 1934 г. от цар Борис III. Над сто хиляди души се стичат за празненствата. Присъстват и 80 живи опълченци. Идеята с такъв монумент да се увековечи подвигът на руските войни и българските опълченци, дали живота си за свободата на България, възниква още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. Дават я народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков.

Народният поет Петко Славйков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“.

Но минават години и нищо не се случва. Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“.

На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника.

Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата, и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа.

Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.
През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.

Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.


Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. – в блога „Питагорид“ се разказват подробности от строителството на паметника).


И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.

Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.

Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и „поставен“ на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад.
Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.

Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат.

Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.

Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират.

При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.

По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.

През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“.

Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея.

През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников.

На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.

Момент от строителството

Бронзовият лъв, породил толкова дипломатически спорове

 

На днешния ден преди 76 години Богдан Филов подписва договора за присъединяване към Тристранния пакт и Царство България става съюзник на нацистка Германия

В първия ден на март през 1941 г. министър-председателят  Богдан Филов подписва договора за присъединяване към Тристранния пакт, с което се слага край на политиката на неутралитет и Царство България става съюзник на нацистка Германия.

Това става  в двореца „Белведере“ във Виена. Така на 19 април, наречен Български Великден, българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април – в Гърция, и то без да се налага да водят активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войски в редица територии, населени с българи.

Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за Цар Обединител, а правителството неимоверно повдига своя престиж. Малко по-късно след допълнителни преговори Охрид също е предаден на България от италианците. Това става на 24 май. В резултат под българска администрация попадат по-голямата част от Вардарска Македония, източният дял на Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието.

На 13 декември 1941 г. ръководеното от Филов правителство под натиска на нацистка Германия обявява война на САЩ и Великобритания, която завършва с тежки въздушни удари на съюзниците над София и други градове през 1943 – 1944 г. Влизането на България в Тристранния пакт я нарежда в списъка на победените страни след края на Втората световна война.

 
На 1 март 1941 г. влизаме в Тристранния пакт

Източник: Marica.bg.

 

Първият кмет на София взриви 7 джамии

 

 

​В бурен ден на 1878 г. София е изчистена от ориенталския си пейзаж.

 

С динамитни взривове първият кмет на града бута най-високите минарета на джамиите. Градоначалникът имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените постройки. По това време в небето над София стърчат десетки мюсюлмански викала. Всяка махала има джамия. „Гора от минарета!“, негодува княз Александър Дондуков-Корсаков. Той е императорски комисар в освободените земи, който трябва да постави основите на новата българска държава. За губернатор на Софийския санджак князът назначава Пьотър Алабин. Длъжността градски кмет пък поверява на Александър Мосолов. Градоначалникът е дворянин, чиито предци са записани в Шестата родословна книга на Тамбовска губерния. Роден през 1854 г., Мосолов учи политехника в Дрезден и Карлсруе, но се отдава на военната кариера. В Руско-турската освободителна война офицерът се сражава в редовете на лейбгвардейския Гродненски хусарски полк. След мира е назначен в разпореждане на Алабин. После е окръжен управител на Кавала, а през август 1878 г. сяда на кметското кресло в София. По искане на Мосолов градският съвет му избира за помощник влиятелния кореняк хаджи Мано Стоянов За него Константин Иречек пише: „Софийският чорбаджия хаджи Мано преди години, когато София е била съвършено западнал град, си поръчал от Цариград европейски дрехи, обаче не знаел как да ги облече, та трябвало да повика един човек, запознат с това изкуство, да му покаже.“ Европейският вкус на хаджията допада на кмета и двамата се хващат да преобразят града. Сокаците например са в окаяно състояние – лете потънали в прах, зиме застлани с лепкава кал. Мосолов прокарва първите тротоари в бъдещата столица на България. Той е недоволен от инженерите на Алабин, които искат половин година, за да свършат работата. „Тогава аз се заех с развалянето на старите турски изоставени къщи и от получените материали започнах да правя тротоари из улиците от стар кирпич“, спомня си кметът. Минаретата непрекъснато бодат очите му Мосолов предлага на Дондуков да бутнат някои от тях. „Това не е тъй просто – казва князът. – Когато аз се канех да съборя грозната Кара джамия (Черната джамия), турският комисар Нихад паша ми изпрати протест от името на турското правителство.“ Заедно с османлиите и европейските дипломати мрънкат за „руско варварство“. Разчистването обаче трябва да се направи сега, защото при бъдещия български владетел ще бъде много трудно. Той ще е султански васал и Високата порта няма да допусне разрушаването на мохамедански реликви, прозорливо разсъждава императорският комисар. Един ден над София се извива гръмотевична буря. Дондуков праща вестовоя да извика Мосолов. „Гледай мълниите да ударят повече минарета“, смига му князът. „Разбрано, нали?“, пита го заговорнически той. „Тъй вярно!“, козирува Александър Мосолов. Като гръмовержеца Зевс кметът започва да хвърля светкавици по софийските улици. С десетина души от пионерната рота трескаво шета от джамия на джамия. „Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха“, описва операцията Мосолов. На младини офицерът неслучайно е учил политехника. Знае точно колко взрив да постави, за да имитира трясъка на мълния. Така не може да се разбере кое е небесен гръм и кое е динамитна експлозия. На другия ден е доложено на Дондуков, че бурята е катурнала седем минарета. Назначена е комисия за преглеждане на щетите. Специалистите заключават, че поразените градежи са опасни за околните къщи. В сметката са включени още няколко грохнали от старост викала. Протоколите за материалните загуби са изпратени на турския комисар. Сетне почва събарянето на онова, което е пощадено от „светкавиците“. За една седмица са разрушени над десет минарета. Операцията е брилянтно изпипана, никой дипломат не обелва и дума Природните стихии наистина са били на страната на Мосолов. Още през 1858 г. земетресение бута викалото на Сияуш паша джамия. Това е храмът „Св. София“, обърнат от поробителите в мюсюлмански молитвен дом. Под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Турците се сепват от Божието наказание и отменят служенето в Сияуш. Напук на Нихад паша Мосолов взривява минарето на Черната джамия. То било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката. Инак тя се наричала Имарет джамия и е вдигната от прочутия архитект Коджа Синан. Строителят е етнически българин от Родопите, изградил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин. Лишена от минарето, Черната джамия става първият столичен затвор, в чийто двор е вдигната мрачна бесилка. По-късно сградата е преправена на църква, осветена като „Св. Седмочисленици“. Кметската команда оставя минарето на Баня баши джамия, но хвърля във въздуха викалата на Буюк и Гюл джамия. Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес в Буюк джамия е сбирката на Археологическия музей. Гюл джамия пък е най-древната постройка, запазена в София. Първо е била римска баня, после черква „Св. Георги“ и най-сетне мохамедански култов дом. През 1893 г. е превърната в мавзолей на княз Александър Батенберг, докато се изгради специалната гробница за тленните му останки. Без да подозира, че един ден тялото му ще бъде положено в бившата джамия, Батенберг издава тайната операция по взривяването на софийските минарета. На прием в двореца през зимата на 1883 г. той разказва любопитния епизод на Константин Иречек. „Варварство!“ , заклеймява го в дневника си историкът, който трепери над всяка старина. На приема с чаша в ръка е и главният герой Александър Мосолов. Някогашният кмет сега е флигел-адютант на княза. Скоро обаче политически конфликт между Петербург и София го принуждава да се завърне в Русия. Там е посрещнат като пътешественик от екзотично-феерична страна До края на века Мосолов слага пагоните на полковник, а от 1 март 1900 г. е началник на канцеларията при Министерството на императорския двор. Мосолов става един от най-близките хора на последния руски цар Николай II. След октомврийските събития през 1917 г., вече генерал-лейтенант, той хваща пътя на белогвардейската емиграция. Отива в Цариград, но там минаретата го дразнят и заминава за Англия. После живее в Швеция, Финландия, Германия, Франция и най-сетне през 1931 г. се прибира и установява в България. У нас като ветеран от Руско-турската война Александър Мосолов получава пенсия. Първият софийски кмет доживява дълбоки старини в спомени за някогашните си динамитни подвизи.

 

 

Източник: Дневник

 

Този прочут войвода искаше да създаде българска държава в Тимошко

В историята на нашите съседи има множество велики личности – българи. Пример за такъв случай е хайдут Велко Петров. Свободолюбив по дух, още съвсем млад Велко започва борба срещу Османската империя, която владее Балканския полуостров. След участие в няколко хайдушки чети, той натрупва опит и самочувствие и решава да създаде самостоятелно българска държава в Тимошко.

Историческият момент е удобен предвид на войната между Русия и Османската империя. За постигането на целта Велко подава ръка на водача на сърбите Кара Георги (основател на династията на Караджорджевичите), в когото вижда възможен съюзник за съвместна борба със султана. Български доброволци, начело с Велко, се включват в сръбските части, но желанието на българския водач е несъвместимо със сръбските планове, затова срещу него започва кампания, като включително се опитват да очернят името му.

Храбростта и бойните умения на Велко Петров стават причина той да бъде награден с руски орден за храброст, а Тимошката област е освободена. През 1813-а, малко след края на войната хайдут Велко с 3000 българи атакува Видин, но остава подведен от сърбите и не получава очакваната помощ и не успява да превзема отбраняваната от петкратно по-голям гарнизон крепост. Съзнавайки, че остава сам, той се оттегля обратно в Тимошко, където, очаквайки ответен отговор, укрепява град Неготин.

Перфектната фортификация, която създава, и храбростта на бойците му издържат три седмици. В крайна сметка тяхната твърдост е сломена от многократно превъзхождащия ги противник. Велко загива на 9 август 1815.

От историческа гледна точка няма спор за българския произход и самосъзнание на хайдут Велко Петров. Сръбската пропаганда обаче е на различно мнение. В тамошните учебници хайдут Велко смело се сочи за сърбин. Всичко това идва да покаже, че практиката да се преиначава историята, на която сме свидетели в Скопие, всъщност представлява добре научен югославски урок.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

Източник: Trafficnews.bg.

 

Капитан Петко войвода между битките, лютите рани и черното предателство

 

 

На 7 февруари, преди 117 години издъхва скоропостижно легендарният защитник на българщината през робството в Родопите и Беломорието, капитан Петко войвода.


Паметникът на войводата в Хасково

Той е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, шетали през турското робство с чета в Родопите и Беломорска Тракия. Дълги години е крило на клетите сиромаси и страшилище за народните изедници. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените.

Роден на 6 декември 1844 г. в голямото тракийско село Доган хисар,Дедеагачка околия. Майка му Груда е от съседното село Тахтаджик, от рода на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Имал е осем братя и сестри. Бил е висок и пъргав и обичал да пее родопски песни. Първоначално учи в родното си село при даскал Лефтер.

Едва седемнайсетгодишен, на 6 май-Гергьовден 1861 г. хваща хайдушките пътеки и става войвода на малка чета от седем хайдути, за да отмъсти за смъртта на своя брат Матю и братовчед Вълчо, убити по заповед на местния турски бей. Не след дълго успява да ликвидира Мехмед Кеседжи бей и неговите джелати.

На 16 юни 1861 г., при село Бахшибей неговите хайдути разбиват турската потеря, като убиват двама и тежко раняват още няколко турци. След още няколко успешни боя четата на Петко войвода става легендарна.

На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души открива и обгражда четата край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Петко войвода заедно с трима свои другари са ранени, пленени и хвърлени в затвора в Гелибол. Те не се отчайват и организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Камлъкуле“.

Там са подложени на жестоки инквизиции, но не издават останалите си другари. Турците решават да ги прехвърлят в затвора в Драма. По пътя хайдутите успяват да избягат, но попадат на турска засада и всички, освен Петко Киряков са пленени.

През 1864 г. Петко сформира нова чета. През юни същата година води тежки боеве с турските потери при крепостта на Момчил Буруград, при езерото Буругьол, Ксантийско и в планината Саръкая, Маронийско.

Одринският Вали паша изпраща срещу четата прочутият кърагасъ Осман ага, който победил преди това четата на Ангел войвода. Въпреки, че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е победен, заловен и опозорен от Петко войвода.

През есента на 1864 г. българският войвода е привлечен от гърците в борбата им за освобождение. Той заминава в Атина, където постъпва във Военното училище. След това предприема революционна агитационна обиколка в Македония.

Прелом в неговия живот изиграва срещата му през 1865 г. с легендарния борец за свободата на Италия, Джузепе Гарибалди. През 1866 г. двамата организират дружина от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание.

При пристигането си на остров Крит, на Петко Киряков е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа срещу турците в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява, като храбър и смел ръководител. Въпреки че проявяват лъвска смелост в боевете с турците, волонтирите на Гарибалди не могат да спрат настъплението на турските войски и въстанието е удавено в огън и кръв.

Капитан Петко войвода прикрива с дружината си, беззащитните жени, деца и старци от развихрилата се дива вакханалия от животински страсти на турците. След въстанието живее за кратко в Александрия, Марсилия, Италия, в Македония и в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождението на целокупното отечество.

Запознава се с редица известни революционери. Самообразова се и чете вестника на Георги Раковски “Дунавски лебед” и вестник “Свобода” на Любен Каравелов. Мирогледът му постепенно се променя. От хайдутин става съзнателен борец за свободата на своя народ.


Паметникът в Рим

На 12 май 1869 г. капитан Петко войвода събира четата от 82 души и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом, преоблечени като низами, „правят инспекция“ на турският гарнизон в крепостта Сир, остров Митилин /Лесбос/ и благополучно на 3 юни 1869 г. пристигат в Енос, при устието на река Марица в Бяло море

През лятото на 1869 г. четата му пет пъти влиза в бой с турски потери в Дедеагачка, Еноска и Кешанска околии и успява да ги отблъсне. През 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата на Петко войвода Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу условието всички задържани по затворите Петкови помагачи да бъдат освободени.

Пашата в Одрин, само двадесет и четири часа след това осовобождава Петковите ятаци от затвора. На 30 юли 1872 г. каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири!

Народът го боготвори. По тъмни нощи капитан Петко войвода създава революционни комитети по селата и заклева съзаклятниците над кръстосаните кама, револвер и светото евангелие. Петко Киряков написва Устав на създадените от него революционни комитети и поръчва печат за тях.

Апостолът на свободата Васил Левски високо цени неговата революционна дейност в Тракия. Постепенно дружината на Петко войвода нараства. Тя се структурира, какато следва: бойна част – „четници“, тилова част -„ятаци“, разузнаване -„шпиони“, счетоводство-„каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки.

През 1873 г. дружината му достига до петстотин души. Петко войвода й създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина”.

През Руско турската Освободителна война 1877 – 1878г., капитан Петко войвода с четата си води девет героични боеве с турската войска в Родопите, брани местното население от издевателствата на башибозука и черкезите и дезертьори от аскера, като всява паника всред врага с внезапните си набези. Постепенно изтласква турците и създава свободна територия с център, град Марония.

Участвал с четата си в разгрома на въстанието на башибозука в Родопите, организирано от английския шпионин и полковник на турска военна служба, граф Сен Клер, нарекъл се Хидает бей. В тези боеве получава тежка рана и само благодарение на усилията на руските военни лекари, оживява. Руското командване е във възторг от неговите подвизи и го награждава с орден за храброст.

След Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Свободата изгрява над измъченаната след пет века робство, българска земя. Възторгът на българите е неописуем. Много скоро обаче, след Берлинския конгрес на Великите сили и подписания от тях договор от 1/13 юли 1878 г., се ревизират клаузите на Санстефанския мирен договор.

Голяма част от Тракия и Родопите остават отново под турско робство. Покруса ляга в душите на местните българи. Напразно са отишли стотиците, хиляди жертви.

След войната, „белият“ генерал Михаил Скобелев кани Петко войвода да му гостува в Русия. След разпускането на четата войводaтa заминава за великата славянска страна.

Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

Установява с във Варна, където минава под венчило за втори път за Рада Кравкова, която е сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков.


Капитан Петко Войвода и съпругата му Рада Кравкова

Голяма е ролята на капитан Петко войвода за развитието на тракийската организация. На 12 май 1896 г. по негова инициатива във Варна се основава емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите – бежанци от Тракия, ратуваща за единна и целокупна България. Освен това, Петко Киряков става един от основателите на Демократическата партия във Варна.

След като остро критикува разбойническите методи на управление на Стефан Стамболов и неговата партия, срещу него се подема яростна кампания от властта. През 1891 г. той е оклеветен и обвинен, като русофил, че е участвал в опит за убийство на диктатора!

Синът му от първия брак, който семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът на Варна Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си.

Петко Киряков е хвърлен във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), където е изтезаван най-брутално в продължение на 140 денонощия от джелатите на варненския градоначалник Спас Турчев.

И става чудо, което го потриса до дъното на душата! Без капчица уважение към заслугите му за свободата на България, жандармите го малтретират по височайшата заповед на градоначалника на Варна, а турците, срещу които е воювал цял живот, му помагат с каквото могат, за да си стъпи на краката.

Те се отнасят към него с почитание, защото знаят, че през робството той не е воювал срещу бедните и малоимотни турци, които наравно с българите, са делили тежестите на данъчното бреме, а срещу българските чорбаджии и турските бейове, свалящи и последната кожа от гърба на народа.

Огорчен до дъното на своята душа, той издига черно знаме върху покрива на къщата, в която живее и изрича паметните думи по адрес на управлявашата дворцова камарила и стамболовистка клика: „ТЕ ПОГРЕБАХА БЪЛГАРИЯ!”

Интерниран е за няколко години в Трявна. След падането от власт на диктатора Стефан Стамболов, на 18 май 1894 г. той се завръща отново във Варна, но с разклатено здраве.

На 7/19 февруари 1900 г. Този, който участва в повече от триста боя и има 33 рани от огнестрелно и хладно оръжие, умира скоропостижно, едва на 55 години. Със своя героичен живот той остава завинаги в паметта на народа, като един от най-доблестните и смели защитници на българщината през робството в Беломорска Тракия и Родопите!

Погребан е във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Автор: доц. д-р Петър Ненков

 

Източник: Десант

 

На днешната дата Русия признава първа независимостта на България!

 

 

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов

1909 г. На 5 февруари 1909 г. Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България. Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.), според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави.

Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави.

След Младотурската революция (1908 г.) се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя.

По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линията.

В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор (1878 г.) са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.).

Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната (1877–1878 г.), срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България.

 

 

NBOX.BG

 

4.II.1997 г. : Двама президенти с различен прочит на този ден! Първанов и Добрев връщат мандата. Къде е папката с имената на министрите?

 

 

Дойде ли 4 февруари, неизменно между президентите Стоянов и Първанов изниква спор, който още никой не е разрешил. С колко папки са се явили Първанов и Добрев пред Стоянов, когато през 1997-а на този ден се отказват от управленски мандат? Дали са искали на всяка цена да формират правителство, за което обаче им е попречил Стоянов, или сами, по своя воля са декларирали пред него възможност да не внасят за гласуване в парламента проектокабинет на левицата.

След връчването на проучвателен мандат на БСП, след 7 дни те (Първанов и Добрев – б.а.) дойдоха с една папка, в която вече имаше съставен кабинет. Аз отказах да взема тази папка и тук започва голямата моя и лична, и политическа драма, защото аз вече се движех по ръба на своите конституционни правомощия. Конституцията ме задължаваше да взема тази папка, да я внеса в Народното събрание и там абсолютното мнозинство на БСП да състави своя кабинет. Представяте ли си да са дошли с две папки и в едната от тях да има отказ от мандат. Разбира се, че щях да взема папката с отказ от мандат и тогава драмата щеше да приключи. Аз обаче не го направих по една единствена причина – нямаше папка с отказ от мандат“, разказа днес, 20 години по-късно, президентът Петър Стоянов.

Като репортер бях пряк свидетел на тези събития.
И тогава, и по-късно записвах разкази на „героите“. Имах възможността да надниква в непубликувани стенограми от заседания на парламентарната група на левицата, в личните записки на Николай Добрев и в неговото прословуто зелено тефтерче, съхранило усилията и разочарованията му по формирането на невъзможния кабинет. На тази база давам своя прочит на събитията отпреди 20 години.

 

На 8 януари Николай Добрев, вътрешен министър в оставка, е номиниран от левицата за бъдещ премиер в условията на дълбока обществено-политическа криза в страната; огромно недоволство от властта, преляло в масови протести и уличен натиск и почти фалирала държава. Оценката му за правителството на Виденов, на което е член, е: „За такова управление никога по света не ръкопляскат. Хората на улицата са гладни и до това дередже ги докарахме ние.“Приема номинацията след доста „съмнения“ и колебания у себе си. Въпреки оценката му за липсата на съгласие и стабилност в държавата надделява надеждата, че ще успее да състави заедно „с коалиционните партньори, с другарите от БСП и с експерти силен управленски екип“, който да подготви и да реализира програма за излизане от кризата.

На 28 януари, десет дни след встъпване в длъжност, новоизбраният президент Петър Стоянов връчва на Добрев мандат за съставяне на правителство, което е отказал да направи предшественикът му Желю Желев.
В следващите дни кандидат-премиерът провежда десетки срещи, трескаво реди „широко експертно правителство“, след като е разбрал, че еднопартиен кабинет няма шанс. Провежда консултации с лидерите на Евролевицата, на БСДП, на БББ, на ГОР, дори и на СДС, с водачите на синдикатите, с експерти. Преговорите се водят при пълна конспиративност. Имената на кандидат-министрите са най-пазената тайна в държавата. Отначало в СДС като че ли приемат офертата за коалиционност и дори посочват свой кандидат за министър – Веселин Методиев. И тази идея обаче има кратък живот. Отвсякъде започват да валят откази. Експерти загърбват министерски кресла. Усилията му за постигане на национално единодействие срещу започващата хиперинфлация удрят на камък. Хората по улицата го освиркват, развяват пред него обърнати надолу знамена.

На 29 януари вечерта с провал приключват преговорите между водача на БББ Жорж Ганчев и новоизбрания лидер на БСП Георги Първанов. Жорж е категоричен: „Няма да подкрепим кабинет на БСП. Още по-малко, ако в него има стари политически муцуни като Пирински.“

 

На 30 януари бламирането на кабинета „Добрев“ става все по-отчетлива реалност.

Стоянов обявява, че само връщането на мандата може да успокои гнева на улицата.

Костов предупреждава, че опозицията ще насочи целия си натиск върху Добрев, за да не може той да реализира втори кабинет на левицата.

И в СДС, и в БСП обаче знаят, че при тайно гласуване 13-14 депутати на Костов ще пуснат бюлетината „за“ Добрев.

Но и в левицата няма монолитност. На „Позитано“ са преброили, че „срещу“ втори техен кабинет ще бъдат 7-8, а може и 10-15 депутати от столетницата. И кантарът ще се балансира от БББ. „Пари и процедура ще играят, ако Добрев тръгне към пленарната зала с кабинет в джоба“, съм написала в свой анализ за „Труд“ на 30 януари 1997-а.

Към края на този ден Добрев вече е наясно, че ресурсът на доверие към партията му вътре и извън страната е изчерпан и че отникъде няма да получи финансова подкрепа. Не така мислят обаче хардлайнерите на „Позитано“. „Нямаме никакво право да абдикираме от властта“, казва Нора Ананиева, член на ВС на БСП и зам.-председател на Народното събрание. Днес едва ли някой си спомня за Минчо Минчев от „Марксистка алтернатива“, но тогава той бе водач на това силно идейно крило в столетницата, което яростно отстояваше линията: „БСП има моралното и конституционно право да управлява още. Дори и върху щикове!“

На 2 февруари сутринта на „Позитано“ 20 започва съвместно закрито заседание на парламентарната група и на ВС на БСП.

Добрев докладва: всички потенциални партньори, синдикатите и много от експертите са му отказали. Вътрешната и международната изолация е факт. Предупреждава, че ако все пак успее да прокара правителство в парламента, то ще трябва да хвърли полицията срещу улицата. Другият вариант е под натиска на улицата да подаде оставка след дни, седмици или два-три месеца най-много. Бележка в тефтерчето му от 16 часа гласи: „Тотален изчерпан ресурс за кабинет, имената (за министри – б.а./ се страхуват.“ Настойчиво моли Костов отново за среща, но този път той му отказва с мотива – НИС на СДС го блокира.

Към края на вечерта все пак успява да сглоби правителство.

На 3 февруари от 10 ч. на „Позитано“ 20 отново заседава пленумът.

Трябва да утвърди проектокабинета на Добрев. Всички го притискат на всяка цена да сформира и прокара правителство. Добрев обяснява: „Ние вече сме в малцинство, дори и правителството да мине при тайно гласуване в НС, то няма да може да управлява поради липсата на парламентарен и обществен ресурс.“ Зове съпартийците си да гласуват „по съвест“ и им заявява: „Не ме упреквайте за отсъствие на гражданска смелост, доблест и социалистическа солидарност.“ И таи надеждата, че пленумът ще бламира кабинета му.

Уви, това не се случва! Поръчението на партията е правителство!

Той обаче вече е взел решение да върне мандата. Казва го и в интервю за Ройтерс в следобедните часове: „Моето мнение за решаване на кризата в България е в пълна хармония с позицията на ЕС. Тя има три пункта – политиците да се разберат за датата на изборите, аз подкрепям и съм радетел за предсрочните избори. Второ, да се споразумеят по програмно, преходно или коалиционно правителство. И трето, да се възстановят разговорите с МВФ. Аз ще върна мандата при тези условия.“

На 4 февруари в 11 ч. за пореден път в соццентралата се събира ръководството на БСП.

В 12 ч. Първанов и Добрев трябва да бъдат при президента.

 

Към 11,15 в залата на „Позитано“ 20 Добрев докладва резултатите от усилията си да състави кабинет: Отиваме при президента с две папки. Но да сме наясно – никакви гласувания повече не може да има в този парламент.Дори ако утре всички гласувате за мен, по-нататък това няма да стане – парламентът е непълноценен! Никой няма интерес да влезе в него освен тези, които искат да имат широки пълномощия за служебно правителство. Да, партията има интерес, разбирам, но кога по-добре ще защитим нейния интерес – сега, като се срутим, или като се срутим втори път по-силно? Мисля, че сега срутването ще е по-малко и ще запазим партията. Това решение (да върне мандата – б.а.) го взех още вчера. Бях длъжен това да ви кажа, за да бъда честен към вас.“
И подканя Първанов да тръгват към „Дондуков“ 2.

Ако БСП реши да разсекрети документите от тези драматични дни, ще стане ясно, че връщането на мандата е било дискутирано на 3 и 4 февруари и че когато двамата тръгват към президента, на „Позитано“ 20 са знаели какво ще се случи там. Ясно и категорично Добрев ги е предупредил, че ново правителство на левицата „няма хоризонт“. Нещо повече, директно им е заявил: „Нали не сте съгласни да заложим златото, за да крепим правителството!“

В 11,45 Първанов и Добрев застават пред президента с две папки и с решение да върнат мандата.

Отварят едната – с проект за кабинет, за да покажат, че са изпълнили връчения им мандат за формиране на правителство. И я затварят.

Подават му втората – с отказ от мандат.

Стоянов не взема нито едната, нито другата. Неясно защо.

„Нито Добрев, нито Първанов върнаха мандата доброволно, за да спасят България. Влязоха при мен с една папка. В нея беше съставът на новия кабинет на БСП с министър-председател Николай Добрев. Ако бях приел тази папка, означаваше се да предложа на НС да гласува това правителство. Отказах категорично да приема предложението за ново правителство на БСП. И след това прекарах може би най-тежките часове от моя живот. Тогава реших да свикам спешно КСНС, за да упражня втори път натиск върху БСП да не предлага кабинет.“ Този разказ на Стоянов съм записала на 3 февруари 2007-а – десет години след случката. Този разказ Стоянов повтаря и днес, 20 години по-късно.

Заявихме му, че имаме готовност за формиране на кабинет, но сме готови да се откажем от мандата, при положение че ще свика Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС). Искахме съветът да приеме документ, чрез който политическите сили, представени в парламента, да гарантират достойния изход от кризата и да набележат мерките за недопускане на ексцесии, политически усложнения и натрапване на напрежение. Нелепа е тезата му, че той ни отказва от мандат в 12 ч. на 4 февруари. Защото това веднага води не до политическа, а до конституционна криза – държавният глава отказва на кандидата за министър-председател предложен от него кабинет.“ Разказът на Първанов е десет години по-късно – на 4 февруари 2007-а. Твърди, че първата реакция на Стоянов е била да се обади на Костов: „Трябваше да изчакаме 30-40 минути отговора на Костов, след което двамата с Добрев си тръгнахме, получили вече потвърждението за готовността на Стоянов да свика КСНС.“

В 15 ч. На 4 февруари Консултативният съвет при президента се събира – всички лидери на парламентарно представените партии заедно с премиера в оставка Виденов и министрите му.

 

Търся истината за този ден и в спомените на Жан Виденов, публикувани в книгата му „Отвъд политическия театър“, която се появи през лятото на 1999-а: „Първанов и Добрев показаха на президента папката с имената на гласувалите предния ден от Демократичната левица кандидат-министри, но не му я връчиха. Вместо това заявиха, че предвид възраженията на другите политически сили не са против да обсъдят и вариант да не внасят проектокабинета в парламента. (След като в 12 ч. Първанов и Добрев заявяват на Стоянов, че връщат мандата, в 18,45 те декларират това и пред членовете на КСНС, за да се приемат формално документите за излизане от политическата криза, с които фактически се реализира отказът от мандат – б.а.) Опитах се да ги отклоня от тази логика, да им заявя, че официалната позиция на управляващата коалиция е съвсем друга, но никой не реагира и аз напуснах КСНС. Първите, на които съобщих, че Кольо и Георги сдават властта, бяха Велко Вълканов и Красимир Премянов.“ Виденов е бесен, а БСП се сдобива с двама „предатели“.

Съветът при президента свърша към 19,30 с подписване на Декларация за национално съгласие и с дата за предсрочни избори.

Първанов и Добрев напускат „Дондуков“ 2 през задния вход и по обиколни улички се връщат на „Позитано“ 20.

Петър Стоянов се появи на балкона на президентството, понесен на всенародната любов и каза: „Най-лошото започва. Чакат ни тежки дни. Трябва да затворим фабриката за илюзии.“

В червената централа посрещат Добрев и Първанов на нож. „Отрежете ми главата, аз не съм предател. Ако останем на власт, не може да освободим улицата без насилие. Не подценявайте масовото недоволство! Второ, ние не можем да спрем летенето към пропастта“, отстоява позицията си Добрев във вечерните часове на 4 февруари пред парламентарната група на левицата.
Разказва на депутатите, че пред КСНС финансовият министър е дал справка на президента какви са задълженията на държавата в двата месеца до изборите и Стоянов никак не е останал доволен.
Подчертава, че главният прокурор е забранил да се довеждат нови резерви (на полицията) от другите райони, „за да пазим Народното събрание“, макар че хората под пагон в София не стигат. И пита съпартийците си: „Мога ли да преживея още веднъж и може ли да има още една нощ като 10-11 януари? Никого не плаша с нея, вие бяхте в залата! Три дни ви питам не дали ще сме на върха във властта, а как ще управляваме?“ Отговори не получава.
Изригва обаче партийният гняв, който ще го следва до смъртта му.
Прибира се и три дни не излиза от дома си.

Появява се на закрито заседание на парламентарната група на левицата на 7 февруари, на което отново е изправен пред другарския съд. И казва: „Вие имате право да ме накажете, да ме опозорите и аз ще се съглася с това. Чуват се гласове да напусна партията. Ако утрешният пленум вземе решение за мен, бъдещето ми ще е ясно – аз ще бъда един енергичен симпатизант на БСП.“

Добрев остана такъв до края на живота си. Виденов никога не му прости „предателството“. Не отиде и на погребението му.
Първанов посвети на Добрев избирането си за президент през 2001-ва и пожела в София да има кръстена на него улица.

Къде са обаче двете папки, които е носил Добрев на президента Стоянов?
До този момент никой не ги е намерил. „Ние му (на Стоянов – б.а.) показахме папките, но не сме му ги връчили. Мандатът за реализиране на правителство не е даден и мандатът не е консумиран. С декларацията, която беше приета на КСНС, ние осъществихме неформален отказ от властта. Това беше нашето разбиране за достоен изход“, обясни Първанов през 2007-а. Днес казва същото.

Така, 20 години по-късно, двамата със Стоянов се разминават в разказите си за този ден.
И колкото повече време минава, толкова по-яростно всеки отстоява позицията си, която, поне засега, се оказва за сметка на истината.
Спорът за двете папки се разгоря и през 2012-а, когато пак направих с тях паралелни интервюта.

Стоянов дори се обиди, че едва ли не го подозираме в състояние на „пълна невменяемост“, ако продължаваме да твърдим, че е имало две папки, едната от които с отказ.

Гневен е и Първанов: „Има една голяма лъжа, с която се боря непрекъснато – че Стоянов ни е убедил в 12 ч. да се откажем от мандат. Нашето решение за това бе взето ден преди 4 февруари и бе базирано на огромна информация.“

Всеки със своя прочит за едно и също събитие. Единият иска да утвърди 4 февруари като ден на поуката, че властта не се брани с всички средства, другият – като ден за налагане на отказ от власт. Затова и няма как да стигнем до помирението. Както още десетки дни от драматичната ни история.

Помолен да коментира изводите от февруарските събития през 1997 г., днес синът на Николай Добрев – Кирил Добрев заяви: „Четвърти февруари раздели БСП, но обедини обществото. В партията едни смятаха, че постъпката на баща ми е предателска, а други- че тя е спасителна. Днес, когото и да попитате, ще ви каже, че постъпката му е била спасителна“. Това е заслуга на Николай Добрев и БСП”.

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

20 години по-късно Петър Стоянов настоява: На 4. II. 1997 г. БСП дойде с папка за съставяне на кабинет, а не за отказ от мандат

 

 

Нашият 4 февруари беше нашата закъсняла Пражка пролет, заяви президентът Петър Стоянов (1997 – 2002) в коментар за събитията отпреди 20 години, съобщи дир.бг.
На 4 февруари 1997 година левицата отказа да състави правителство и промени хода на най-новата ни политическа история.
В интервю за БНР Стоянов разказа:
„От 10 януари до 4 февруари обстановката беше изключително драматична, хората протестираха всеки ден и напрежението беше огромно. През цялото време се страхувах най-много от това да не се случат някакви провокации и нашите мирни иначе демонстрации да се окървавят. Тогава България щеше да се прости със своето желание за членство в НАТО и ЕС, а моята мисия като избран президент беше да започна работа по членството на България в НАТО и ЕС, тъй като много изоставахме“.
Той определи като глупости спекулациите дали протестите не са били бунт на лумпени, подстрекавани от политическа централа.
„10 януари отговори на въпроса безгранично ли е търпението на българите. Оказа се, че не е безгранично“, подчерта Стоянов.
Тогава посланиците от НАТО и ЕС били обезпокоени от изявленията му, че няма да връчи мандат на БСП, а той споделил страховете си, че България може да се изправи пред гражданска война.
„След връчването на проучвателен мандат на БСП, след 7 дни те дойдоха с една папка, в която вече имаше съставен кабинет. Аз отказах да взема тази папка и тук започва голямата моя и лична, и политическа драма, защото аз вече се движех по ръба на своите конституционни правомощия. Конституцията ме задължаваше да взема тази папка, да я внеса в Народното събрание и там абсолютното мнозинство на БСП да състави своя кабинет.
По повод спекулациите, че представителите на БСП са дошли с две папки – за готов кабинет или за отказ от мандат, президентът заяви, че не е имало такава с отказ.
След толкова години ви питам – представяте ли си да са дошли с две папки и в едната от тях да има отказ от мандат. Хайде, кажете ми, коя от двете папки щях да взема, след като четири-пет пъти ги моля публично да не съставят кабинет и това е моята категорична позиция.

Разбира се, че щях да взема папката с отказ от мандат и тогава драмата щеше да приключи. Аз обаче не го направих по една единствена причина – нямаше папка с отказ от мандат. 

В началото на Консултативния съвет по национална сигурност лидерът на левицата Георги Първанов декларира готовност за съставяне на кабинет на Демократичната левица, като признава, че това не е най-доброто решение. Първанов предлага сформиране на временно преходно правителство на широка коалиционна основа, тази идея обаче не се приема, става ясно от стенограмата, на която се позова Стоянов.
В новата ни история силно се вкорени митът, че БСП са спасили България, като доброволно са се отказали да съставят правителство. БСП – това е истината – до последния момент демонстрираха истинско, искрено и неподправено желание за съставяне на нов кабинет“, коментира Стоянов. 

Запитан какво се случи с фабриките за илюзии и бяха ли затворени, той отговори:
„Песимистите ще ви кажат, че тази енергия отиде съвсем напразно. Аз не съм на това мнение. За тези 20 години се случиха много неща. Много неща се промениха.

За Стоянов това, че нещата у нас не са се случили така, както в държавите от Централна и Източна Европа, има своето обяснение, защото там е имало наченки на гражданско общество.

Нашата съпротива срещу комунизма беше първа в Европа – веднага след Втората световна война. Но след това – в последните 20-30 години след падането на комунизма, нито нашата интелигенция беше на своето ниво, нито имаше истинско дисидентско движение. Когато 10 ноември споходи българския народ, ние бяхме в много голяма степен объркани какво точно се случва. Това наше стъписване даде възможност за едно доста сериозно закъснение и това закъснение се оказа фатално“, обобщи Петър Стоянов.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Навършват се 72 години от разстрела на принц Кирил, царските регенти, министри и депутати

 

 

Днес се навършват 72 години от разстрела на принц Кирил, регентите, министри и депутати от няколко царски правителства.

1 февруари се отбелязва официално в България от 2011 г. насам.

Правителството на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов утвърди тогава датата по предложение на българския емигрант, журналист и общественик Дими Паница.

Датата е една от най-черните в новата ни история.

На 1 февруари преди 72 години са произнесени присъдите на Първи и Втори състав на т. нар. Народен съд, организиран от правителството на ОФ, по нареждане на Георги Димитров от Москва.

С присъдите през 1945 г. на смърт без право на обжалване са осъдени тримата регенти – княз Кирил Преславски (брат на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, 22-ма министри, 67 депутати от 24-то Народно събрание, 47 генерали и висши офицери и 8 царски съветници.

Черният четвъртък 

така наричат нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Тогава в Орландовци, гробищата на София, под прикритието на нощта, в изровена от бомбардировките яма, с безмилостна жестокост е погубен елитът на нацията.

Осъдени на смърт са 67 депутати, трите правителства за периода януари 1941 г.начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов.

На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с преврата (Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.).
Присъдата над тях е произнесена в 4 ч. следобед на 1 февруари пред 150-хиляден митинг в центъра на София.

Изпълнена е след няколко часа, а протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма. Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

Навързани на вериги, хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. На тази екзекуция липсват прокурор, свещеник. Разстрелвани са един по един. Първият куршум е за княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III.
Според свидетелства преди изпълнението на присъдите възникват пререкания кой кого лично да разстреля, като най-големи апетити били проявени именно към него (кои са другите вижте най-долу).
Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Александър Станишев, прочут кардиолог и бивш министър на здравето, моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба. Накрая убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия. Въпреки тайната много бързо след зловещата нощ из София се разнася истината за

избиването на държавниците на България

През следващите дни и месеци близки на загиналите носят цветя и свещи на мястото. За да предотвратят това, комунистите правят отгоре бунище.

Четем в „Спомени“ на Царица Йоанна: „...Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит… …

Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поколения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб.

Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не с еузна повече нищо. …

Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години“.

Разстреляните регенти, министри, генерали

Принц Кирил Преславски – регент, брат на цар Борис III

Проф. д-р Богдан Филов – световен учен, археолог, регент, бивш министър-председател
Генерал-лейтанант Никола Михов – регент и военен министър
Проф. Александър Станишев – български хирург, лекар и учен със световна известност, министър на здравето
Димитър Шишманов – дипломат, министър на външните работи
Д-р Иван Вазов – племенник на Иван Вазов, капитан – командир на Балканския полк, герой от войните. Носител на три кръста „за храброст“ и орден „Австрийски орел“.
Д-р Иван Бешков – 49 г., брат на художника Илия Бешков. Герой от Първата световна война, с два ордена „За храброст“, депутат, министър на земеделието.
Александър Сталински – виден юрист, министър на правосъдието
Д-р Борис Йоцов – учен, министър на просвещението
Инж. Борис Колчев – министър на железниците, пощите и телеграфите
Павел Груев – началник на дворцовата канцелария
Ген. Теодоси Даскалов – български офицер, герой, носител на всички отличия на Царство България, министър на войната, внук на Бачо Киро
Генерал-лейтенант Руси Русев – военен министър
Генерал-лейтенант Константин Лукаш – глaвен инспектор на войската и началник на щаба
Генерал-лейтенант Никола Стойчев – командир на Трета българска армия
Генерал-лейтенант Атанас Стефанов – командир на Четвърта българска армия
Генерал-лейтенант Никола Наков – командир на Първа българска армия
Генерал Никола Жеков – командващ българската армия през 1915-1918 г.
Генерал-лейтенант Димитър Айранов – командир на ВВС
Контраадмирал Асен Тошев – командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров – герой от войните, един от основателите на Военното училище. Признат за най-ерудирания български офицер след 1939 г. Комендант на жандармерията
и още 20-ина генерали…

На 1 февруари, сряда, от 11 часа в градинката пред Мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК в София ще бъде почетена паметта на избития преди 72 години политически елит на Царство България.

Денят за отдаване на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим ще бъде отбелязан с молебен, отслужен от НВП Неврокопски Митрополит Гервасий, поклонение и поднасяне на цветя и венци пред мемориала на жертвите.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

На този ден: 75 години от конференцията по окончателно решаване на еврейския въпрос (СНИМКИ)

На 20 януари 1942 г. в Берлин, нацистите провеждат конференция на тема окончателното решаване на еврейския въпрос. Тя е известна като Конференцията от Ванзее. На нея се , която дава насоки на практиката на масовото ликвидиране на евреи. Шефът на обединяващата всички специални служби на Райха Имперска главна агенция за сигурност обергрупенфюрерът от СС Райнхард Хайдрих кани на „съвещание с последваща закуска“ 15 високопоставени чиновници от 6 министерства, от съдебните и партийни структури.

Сред тях са и подчиненият на Хайдрих шеф на Гестапо Мюлер и личният помощник на Хайдрих по еврейските въпроси оберщурмбанфюрерът от СС Адолф Айхман, припомня факти.бг.

На конференцията се обсъжда по принцип един основен въпрос: физическото унищожаване на европейското еврейство.
Дебатите се стенографират от познатия със своята съвестност и коректност Айхман. Съставеният по-късно от него протокол на конференцията е разпратен на участници и на други ангажирани служби в 30 екземпляра с най-висока степен на поверителност.

Няколко години след войната се е смятало, че всички копия на този протокол са унищожени. Едва през 1949 г. в забравен архив на един от участниците (иронията на историята се е погрижила неговото име да е Мартин Лутер…) е открито случайно копие № 16. Така на бял свят излиза един невероятен по своята бездънна жестокост документ, издържан езиково в безстрастния, комплексно структуриран стил на традиционната германска администрация.

Погрешно е впечатлението, че на Ванзейската конференция било взето самото решение за Холокоста. Унищожаването на евреите от завладените територии на Изток по това време (1942 г.) вече е в пълен ход. На срещата край езерото Ванзее се решава депортирането на всички граждани от еврейски произход в Европа в трудови и в лагери на смъртта.

Какво е трябвало да се случи с тях там е посочено в самото начало на документа. Целта е: „Окончателното решаване на еврейския въпрос“. Изтънчените елитни администратори от министерствата обсъждат с представителите на службите бройките по държави на подлежащите на „финално решаване“ човешки същества, изясняват детайлно кой влиза в дефиницията „евреин“, уточняват най-ефикасните пътища за транспортирането на изчислените 11 милиона евреи от цяла Европа.

В прегледни таблици са посочени точните цифри на обитаващите всяка от страните евреи, които трябва до един да бъдат депортирани в лагерите на Изток. В графата за България са посочени 48 000. Неутрална Швеция фигурира също в таблицата с 8 000 евреи.

Изтънко се обсъжда съдбата на т.н. „мелези от I степен“ – т.е. на децата от брак на еврейка с неевреин и обратно. Тези „мелези“ по принцип се приравняват „по всички въпроси свързани с окончателното решаване на еврейския въпрос с евреите“. Само по изключение и с одобрението на висши партийни и държавни инстанции „мелези от I степен с особени заслуги“ могат да бъдат освободени от депортацията и да останат на територията на Райха. Условието това да стане е, те да се подложат на „доброволна стерилизация“…

След края на националсоциалистическия режим някои от участниците в конференцията заявяват, че не знаели точно какво се крие зад формулировката „окончателно решение на еврейския въпрос“. Което не отговаря на истината – всички държавни секретари изрично са били информирани за депортиранията и изтребленията, а представителите на СС пък са участвали непосредствено в престъпленията.

 

Манипулацията на българската история по БНТ и истинската история на цар Ивайло

 

 

На 16 януари 2017 г. от 21 ч., БНТ в рубриката си ИСТОРИЯ BG, поднесе темата под заглавието „Плебеят който стана цар Ивайло“ с водещ д-р Андрей Захариев. За българското общество темата за Ивайло е известна от това, което е писано от гръцките източници, предимно от Георги Пахимер, византийски историограф от ХІІІ век. Пахимер представя Ивайло така, преведено от М. Войнов в ГИБИ, том 10, стр. 171 : „Там имаше селянин, по име Бърдоква, който пасеше свине срещу заплащане. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижеше за свинете, но към себе си нехаеше – не се грижеше нито за храната си, нито за облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живееше скромно и бедно. Често разговарял с другарите си, които бяха също като него, и беше явно, че той си въобразява много нещо за себе си. Те по-скоро му се подсмиваха, отколкото да му вярваха. После той бе обхванат от толкова големи, не зная откъде появили се надежди, стана внимателен към себе си и отправяше, както можеше, молитви към бога. Та откъде той би знаел и то по памет, божествените молитви, като постоянно живееше бедно и почти на полето сред пасените от него свине? Прочее той прекарваше повечето време замислен и смяташе, че лесно ще вземе някаква валст. Често разправяше на ония селяни и свинепаси, като им разказваше за някакви явления на светии, които го подбуждали да се разбунтува и да вземе властта над народа. И понеже разказваше често тия неща, хората му повярваха и вече се отнасяха с него по-иначе, отколкото преди. Той съобщаваше, че е близо определеното за бунт време. И така един ден каза, че е получил знак за действие и веднага ги привлича за свои помощници. И те го следват, като се надяват, че ще извършат нещо велико. Разпръсват се из страната и разгласяват името на свинепаса, казвайки, че му бил даден знак от бога да управлява. И както говореха, веднага убеждаваха хората и към него всеки ден се присъединяваха повече пирвърженици. Той започна да се облича по-добре, наметна връхна дреха, препаса меч, възседна кон и смело се впусна в дела, съвсем не по силите му…“

Въведението на предаването спомена съкратено този пасаж, а след това се включиха експертите, наши историци, двама професори от СУ, ВТУ, един доцент от ВТУ и гл. асистент от СУ. Подходът на предаването си проличава от самото заглавие на темата. „Плебеят … цар“. Чудя се кой ретрограден мозък го е измислил, дали нашите казионни историци В. Златарски, или неговите последователи?! С такова заглавие в Българската национална телевизия и отношение към нашата история и царе от научната ни общност, какво самочувствие би могло да обземе нашият народ?! Участниците в предаването в ниска степен защитиха някои положителни елементи от живота на Ивайло и неговите съвременници, а доцентът от ВТУ с преобладаващи черти на криптоевреин, охарактеризира с чувство на национална гордост, „Ивайло Лахана като гений на злото, разрушител на българската държавност в края на 13 век“…

Критичното ми отношение към всичко това започва от превода на Г. Пахимер (Γεώργιος Παχυμέρης, „Συγγραφικαί Ιστορίαι“) от Михаил Войнов и появата на името „Бърдоква“. В текста е записано името Кордокувас (Κορδόκουβας), което в гръцки няма обяснение. Откъде идва тая „Бърдоква“ (която в някои български говори означавала салата)? На гръцки на Пахимер му звучало като „лахана“ – сурова салата или маруля. И ето ти едно унизително сравнение и принизяване на българите: селянин – свинар – марула! Та какъв цар може да е тоя!?

Откъде идва прозвището на цар Константин „Тих“? Той не е никак тих, така е писан на латински в заглавията на отделинте глави в историята на Пахимер. Няма отговор в гръцкия извор. Но в българските летописи името му е Кущан Тиган, второто име с хонски (хунски) произход, където „-ган“ навярно е „кан“, „хан“, а Кущан е Константин.

В текста на Г. Пахимер отчетливо се забелязва чувството за превъзходство на византийщината и всяческото принизяване на българщината. От описаните истории е видно намесата на византийския императорски двор във вътрешните работа на българската държава. Императорът (1259-1282 г.) Михаил VІІІ Палеолог е амбициозен, енергичен, лукав, заел се с всякакви средства, дипломатически и военни, да възстанови величието на империята. С помощта на гръцката църква, приета като официална в България, той нагло манипулира българския двор и царските бракосъчетания, които се одобряват от византийския патриарх по предложение на императора. Михаил VІІІ Палеолог жени всички български велможи с царско потекло за свои първородни или незаконни дъщери, както и монголо-татарския кан Ногай, обитаващ Влахия, по който способ им влияе  в управлението, както и преди това ги заклева във вярност към Ромейската държава и императора. И понеже българската държава е приела гръцката религия, впоследствие наречена християнска и православна, тя в повечето случаи се подчинява безропотно и безкритично и фактически се поставя във васална зависимост от Константинопол. Този факт не се отчита в нашата историография никак, още повече, като вреден и разлагащ българските традиции за почитане на Бога и обществото ни по гръцки образец и подобие. С вековете здравите тенгриански нрави и обичаи, безкомпромисните законите Торе, на които се е крепяла българската държавност, законност и ред през хилядолетията назад, отпадат и идейно подпомагат впоследствие за срива на българщината. След приемането на христианството от княз Борис за официална религия, никога вече не се е стигнало до възстановяване на Старата Велика България. Михаил VІІІ Палеолог, благодарение че успява да запази съкровищата на империята, едно от големите по чудо оцеляло да не попадне в ръцете на българския цар Константин, който не знаел че се намира в Енос и не проявил умения и настойчивост да го превземе, имал на разположение много средства за подкупване и купуване на свои приятели и съюзници. Най-значимото му постижение е подкупването на кан (в текста) Ногай, който убива Ивайло.

Между другото трябва да се спомене, че Пахимер изписва татарите „тохари“. Тази „грешка“ може да се изтълкува по два начина и да е вярна. Вероятната етимология е, че „татари“ е преиначеното име на силното монголско племе „тахтари“, което Чингизхан унищожил до крак около 1200 г. Тахтарите са били българско племе в Монголия и Алтайския край, говорещо на български тюрки, назовано по името на великия хон-българския император Атила от рода Дуло, чието родно име е Туки, Тукай, оттам в монголски Тахта. По-малко вероятната етимология би могла да бъде, че това е точно познатото българското племе „тохари“, или „тугари“, т.н. масагети, българи-авари, алани, а от китайските източници като юечжи?! Като се има предвид, че в завоевателните си походи Чингизхан и неговите наследници са наричали всички приобщени към тях и наемани войски „татари“, и това название остава активно употребявано в историята, съвсем уместно е да се предположи, че основните армии на Чингизидите, състоящи се от итбашите (българи в Монголия), тюркмените, киргизите и кипчаците (от Казасхстан), са обитавали територии, които всички са принадлежали в миналото на известните тохари, и са изписвани от Пахимер точно както трябва.

Да подчертая, че както не е известно на българското общество, гръцките и византийски хронографи винаги са изкривявали и принизявали българския народ и неговата история. В тази светлина не се изненадах, че никой от участниците наши учени в предаването, експерти по средновековна история на България, не се спря на каквито и да е истински български източници, а то защото и не им е позната българската история по българските летописи, останали цели във Волжска България. Българската казионна историография продължава да се плъзга по линията на псевдопознанието, заложена от световната еврейска „научност“, зачената и у нас от евреина Константин Иречек, имаща за цел всячески да принизява, фалшифицира и унищожава българската слава и славна история и да се лансират единствено подходящите и удобните на тях гръцки и римски извори. В тази вечерната тема нашите експерти историци, иначе добре познаващи писаната от византийците история, но папагалски повтаряйки я, се изгавриха с историческата личност на Ивайло. По българските летописи Ивайло не е никакъв селянини и свинар, а потомък на най-големия син на хан Аспарух, Абай. И от неговото име, само че на български тюрки (или трек-български език) идва неговото име Абайлъ (от там Ивайло, на български-агилски, т.е. славянобългарски език). И защото името „Ивайло“ няма етимологическо обяснение на славяно-български език.

Угнетяващо впечатление остави историкът доцент от ВТУ, който акцентира всячески върху унизяващите слова на Пахимер за личността на Ивайло и в приповдигнатия му тон отчетливо прозираше наклонноста да осмива цар Ивайло, сякаш изпитваше садистичното удовлетворание, като ритуално кръвопускане от дете християнче в чест на Пасха: „Ивайло идва на власт с убийства и терор, задържа се за известно време на власт с убийства и терор, и затова нашата история и народната памет го деперсонализират, като неговото име е заличено в историческите извори и в митофолклорната култура на българския народ.“ – Зловещо, ретроградно и ужасяващо, революционно по юдейско-болшевишки! Сякаш слушаме това от устата на талмудистки проповедник, или болшевишки оратор троцкист, настанил се удобно в националния ефир и всяка негова втора дума е любимата „терор“! И тоя човек учи българските студенти на лъжеистория. Те съответно ще учат малките българчета на лъжеистория. Любознателните българи може да проверят настроенията, които се носят от това предаване в интернет страницата на БНТ и рубриката ИСТОРИЯ BG от 16.01.2017 г. А трябва да се подчертае, че Ивайло е бил отличен пълководец и е победил във всички битки с византийците и татарите, които са му се случили за няколкото години активна военна и политическа дейност. Не е почтено този пълководец да бъде смехотворно унизяван, като свинар и селянин. От изявите му е видно, че е бил получил подобаващо образование и отлично военно обучение, според неговия сан на български болярин, управител на средновековната Варненска област.

В българските летописи истината за Ивайло е съвсем друга и името на Ивайло трябва да се измие от помията, с която го заляха тая вечер, съвсем не на място, по Българската Национална телевизия!!? Българският зрител даже не би могъл да си зададе въпроса, това полага ли му се, след като цялата ни историография е фалшифицирана и принизена и така се популяризира по БНТ! Нека отново си спомним отчаяния вопъл на Паисий „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин!?“ А как българинът да се гордее, когато нашите силно казано „български учени“ не знаят и нарочно тъпчат българската история и издигат в единствена и свята истина вражеските византийски интерпретации на българската история и то не къде другаде а по Българската Национална телевизия, издържана от бюджета на българските данъкоплатци. Всеки честен и просветен българин би трябвало да иска обяснения за това кощунство върху българската история в ефира!

Ето защо смятам да запозная българския читател с истинската българска история, писана от български летописци, истории оцелели по чудо от талмудистките и византийски клади.

Тук си позволих да копирам почти изцяло и с някои допълнителни бележки извадка за Ивайло от „Непознатата история на българите“, нещо непознато и неизвестно. Терминологията е изключително автентична на трек-български език (български тюрки), откъдето по-ясно личат етимологиите и произхода на някои имена, етноними, топоними днес в България. Интересуващите се може да погледнат и други публикации за непозната българската история във фейсбук в поста на Валентин Вутов.

„Когато върху Кара-Бурджан (Дунавска България) започнали да се стоварват чести татарски нападения, Кущан (Константин Тих) разделил страната на военни окръзи – илеци, за чиито началници поставял илек-канове или илек-башии. Будимският (Видинският) илек бил управляван от бек (боляр) Шушма (рода Шишман), Илемския (Лом) – бек Ашал, син на Микаил (Яков-Святослав), Билбанският (Плевенският) – бек Астабан, Баръйнският (Варненският) – бек Абайлъ (Ивайло), син на Сарбул…Когато Марям (царица Мария) отровила Ашлу, на негово място за цар бил издигнат Джурги Тертер (Георги Тертер)… Абайлъ бил потомък на големия син на Аспаръйк, Абай [Царят на Кара-Бурджан Атилле-Аспаръйк (Аспарух), който управлявал 30 години (672-701) и умрял през първия месец („алем“) в годината Баръйн, имал трима известни сина – най-големият Агай или Абай („Угай“), средният Айяр или Авар Угил („Вакил“, „Укил“) и най-малкия Тарвил (Тервел). Тарвил царувал при баща си в качеството на съвладетел и после, като самостоятелен владетел 21 години (698-718). Той умрял в седмия месец („читем“)… Негов син бил цар Кермес, царувал 28 години (711-735) и умрял в осмия месец („шехтем“) в годината Джуанъйш, т.е. на „Заека“.], но в началото не страдал от болезнено самочувствие и честно изпълнявал своя дълг. Много пъти той разбивал отряди на татари и урумци (ромеите). Татарите донесли със себе си в Кара-Бурджан чума и изплашеният от мора народ на Самантурайския (Шуменския) окръг се разбунтувал и запътил към столицата за хляб. Кущан заповядал да дадат на хората половината от продоволствените запаси и лично ръководил раздаването на хляб. В това време един от татарските отреди се доближил до Торна-Уба („Жеравно светилище“, Търново ) и устроил побой над гладните хора. За нещастие преди това Мариям оскърбила Астабан, укорявайки го в това, че той изпълнил царската заповед за ненападение на гладните тълпи. Гордият Астабан поискал от царя да го предпази от нападките на жена му, но Марям съвсем пред Кущан отново укорила илекбашията и царят не могъл, както следва, да я постави на място. Като вижда нерешителността на Кущан, оскърбеният Астабан от ярост заминал със своята армия в Билбан (Плевен) и около царя в столицата останал само неголям отряд. На Кущан му се наложило сам да отблъсва татарите от Торна-Уба и при това той се заразил от чума и си счупил крака при падане от коня. Това се случило в 1277 година. Като видял своята безпомощност Кущан не пожелал да предаде юздите на управление на неуравновесената си жена, а назначил сардарбек (главнокомандващ) и му заповядал да прогони от столицата тълпите мародерстващи татари и селяни.

Абайлъ, след като присъединил към своята армия остатъците от войската на убития от татарите бурджански (добруджански) илекбаши Джуреш (или „Риш“ или „Урош„), започнал да си пробива път към Торна-Уба. При това неговите воини унищожили всичките тълпи татари и селяни, без да вземат пленници. Кущан за да облекчи своята задача, заповядал на своя немногочислен отряд да излезе с него от столицата и да посрещне Абайлъ. Царските воини, като положили умиращия от чума цар в каруца, потеглили от столицата на обединение с армията на Абайлъ. По пътя целият отряд на Кущан загива в стълкновенията с бунтовниците и татарите, а самият цар умира от болестта. Добротата и мъжеството на Кущан Тиган го направили свят в очите на народа. По пътя за Торна-Уба Абайлъ срещнал вече мъртвия цар… В същото време и Иджим Бургас, който успял да издигне в илек (окръга) Барадж (Преслав) непреодолими укрепления, се придвижил за съединяване с царя, но по пътя заболял и умрял. Неговата армия се присъединила към Джурги Тертер (Георги Тертер, 1280-1292 г. ) и това доста усилило илекбашията на Илем (Лом). А в същото време към Торна-Уба тръгнал с урумска армия и един от потомците на Улуг-Азан (Иван-Асен ІІ), Джан или Къзъйл-Джан („Красивият Иван“, Иван Асен ІІІ), син на Миджи (Мичо Асен) и зет на кан-урума (Михаил VІІІ Палеолог).

Докато Абайлъ не претендирал за трона, той се ползвал с подръжката на повечето илекбашии. Поради това сардарбекът съвсем спокойно обсадил столицата Торна-Уба, в която се затворила Марям, ненавистната на всички илекбашии. Коварната царица, в желанието да скара илекбашиите, предложила своята ръка и трона на Абайлъ и той пресметливо приел нейното предложение. Това простодушие породило легенда за неговия произход от семейство на свинегледачи, но в това време „свиневъди“ наричали всички баринци (варненци), който развъждали свине за урумците. Когато съседите на баринците искали да ги подиграят, те им говорили например следното: „Вие така угоихте урумците,че от тях няма покой!“ Марям ловко запалила честолюбие в Абайлъ, което го тласнало към гибелна постъпка.

През пролетта на 1278 година Марям открила портите на града за Абайлъ и той станал цар на Кара-Бурджан (Дунавска България). Почти всички илекбашии тутакси осъдили сговора на Абайлъ с Марям и му отказали подръжка. Сред тези илекбашци били и Астабан и Джугри Тертер. На Абайлъ му се наложило сам да отбива нашествията на татарите и урумците, които започнали от същата пролет. След като разбил урумците, тръгнал срещу татарите, но по пътя се скарал със своите войници заради това, че им забранил да грабят крайпътните градове и аули (села). Вбесено от тези забрани, повечето хора от войската внезапно го напуснали и той с неголям отряд бил обсаден от татарите в Тарас-Джолта (Доростол, Силистра). Не желаейки да загине позорно, Абайлъ сключил мир с татарите, заради което се задължил да им плаща данък. За това вождът на татарите Чак, син на хакана на Улаг (Влахия), Нугай (Ногай), започнал да помага на Абайлъ в неговите войни.

Но докато Абайлъ стоял в Тарас-Джолта, бекът Исмай (Смилец), потомък на Айар, средният син на Аспаръйк (Аспарух), оставен в столицата като цар, арестувал Марям и я предал на пристигналия с урумската армия Къзъйл-Джан („Красивият Иван“, Иван Асен ІІІ). Къзъйл-Джан влязал в Торна-Уба и станал новия цар на Кара-Бурджан. Абайлъ не се примирил с това и заедно с татарите обсадил столицата. Когато урумците решили да снемат обсадата й (през лятото на 1279 г.), Абайлъ заедно с Чак ги разбил. Цяла година Къзъйл-Джан, иначе достоен човек, изкарал под обсадата на Абайлъ. Накрая тази обсада му омръзнала и той помолил Исмай да му помогне да си отиде в Урум (Византия), където дотогава той служил и владеел град Атряч-Българ (древния български град Троя на река Скамандър, при Дарданелите). Исмай се промъкнал от столицата в Илем (Лом) при Джугри Тертер и му казал: „Къзъл-Джан обещава да ти отстъпи трона, ако ти му помогнеш да се върне в Урум.“

Зарадван Джугри Тертер, в когото също се пробудило честолюбието, се отправил със своята силна армия към столицата и предал на Чак: „Ако преминеш на моя страна и ми помогнеш да стана цар на Кара-Бурджан, то аз ще ти дам за жена своята дъщеря и щедро ще възнаграда теб и твоите воини.“ Чак не мислил дълго и арестувал Абайлъ, като преминал на страната на Джугри Тертер. Джугри Тертер с помощта на Исмай влязал в столицата и станал цар, а на Къзъл-Джан Атрячски (Троянски) позволил да си замине в Урум. Чак получил от Джугри Тертер богати дарове и заминал с арестувания Абайлъ в столицата на баща си. Там скоро пристигнали и посланици на кан-урума, които платили на Нугай и го уговорили да екзекутира Абайлъ… „

Автор: Валентин Вътов             

Валентин Вътов е роден през 1953 г. Завършил е класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, ВСШ – Симеоново, публична администрация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, работил е в Дирекция „Културно-историческо наследство“ при ОСК – Пловдив, преподава старогръцки език в ПУ „П. Хилендарски“. Впоследствие преминава на работа в специалните служби, ОР в НРС, направление Гърция и Балканските страни. След пенсионирането се отдава на първоначалното си увлечение – историята на древните народи, и от патриотични подбуди събира малко познати сведения за историята и живота на българите от най-дълбока древност. Автор е на Непознатата история на българите .

 

 

 

Източник:bultimes.com

Спомени от соца: Момчешкото желание “Балкан“

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското „Дес Кнабен Вюнш“, в превод „Момчешкото желание“ Либиш произвежда мотоциклетите „Бьомерланд“. Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света „Бьомерланд“ с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.

При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название „Урал“ здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките „МЗ“ и „АВО“. Чехословаците се перчат на пазара с традиционната „Ява“(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер – пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед – произвежданите в Ухерски брод „Чехска збройовка“, или „ЧЗ“.

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи „Чепел“ край Будапеща правят марките „Чепел“, „Панония“, „Данувия“. Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, „Юнак“, „Газела“. Страната на съветите е привърженик на многокубиковите „Урал“, „Днепър“, до тях популярният „Иж“, малките „Киев“ и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец „Карпати“. Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката „Томос“, за което се базират конструкционно на австрийската фирма „Пух“. Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод „Балкан“ в Ловеч.


„Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на „Балкан“ 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите „МЗ“ в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък „Балкан 175“ се продава в ГФР…

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: „Балкан М 50“ и „Балкан М 75“. В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат „привлекателен западноевропейски вид“ (прочетено в книгата източник „Двуколесници от Изтока“, немско издание от 2014 г.).
„Балкан М 75“ тежи като перце – 78 кг, развива 90 км в час и „мирише“ бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.


Милата на Тато дъщеря раздава автографи. Снимка Георги ПАНАМСКИ

Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата „Мотобекан“. А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати…

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ

 

 

 

Източник:Блиц

 

165 години от рождението на Тодор Каблешков

Тодор Лулчов Каблешков е виден български революционер, участник в Априлското въстание.

 

 

Тодор Каблешков е роден в заможното семейство на хаджи Лулчо Дончов Каблешков в Копривщица на 13 януари 1851 година. Баща му е заможен копривщенец, занимаващ се с бегликчийство и джелепство. Въпреки че принадлежи към чорбаджиите, хаджи Лулчо е патриот и родолюбец, вдъхновен от големия си брат Илия, който е убит от кърсердари в Берковско през 1858 г.

През есента на 1875 г. след края на Старозагорското въстание в Гюргево се събират видни революционни дейци, за да планират ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на следващата година. Сред създателите на Гюргевския централен революционен комитет са Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев и др. След дълги разисквания те разделят българските земи на четири революционни окръга — Врачански, Търновски, Сливенски и Пловдивски, по-късно преименуван на Панагюрски. Решено е въстанието да избухне на 1 май. В Четвъртия революционен окръг за главен апостол е избран Панайот Волов, като за негов помощник е определен Георги Бенковски. В началото на януари 1876 г. двамата пресичат Дунав при Оряхово и посещават Пловдив, но скоро разбират, че комитетската мрежа е по-добре развита в Задбалканските котловини и преместват революционния център в Панагюрище. Много за делото вече е направено в селищата Панагюрище, Клисура, Брацигово, Пещера, Татар Пазарджик, Калофер, Белово и др. Тук двамата апостоли намират активни помощници в лицето на Каблешков,Кочо Чистеменски, Захари Стоянов, Найден Попстоянов, Иван Арабаджията и много други.

Вечерта на 13 януари в дома на Танчо Шабанов в Копривщица е съставен втори комитет от Панайот Волов. На събранието взимат участие Найден Попстоянов, Танчо Шабанов, отец Никола Белчев, Цоко Будин, Каблешков, Нешо Попбрайков и др. Участниците се заклеват на евангелие, нож и револвер от отец Никола. Клетвата гласяла:
„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан! Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание…“
Волов дава на Каблешков пълномощно, което доказва, че е оторизиран да създава революционни комитети от самото ръководство на въстанието. То е подписано и подпечатано от Волов с фалшивото му име Петър Банков. Каблешков отново се разболява, но това не го спира. На 13 април се провежда събранието в Оборище, където Копривщица е представена от двама делегати – Найден Попстоянов и Тодор Душенчанина, които отнесли със себе си писмо от Каблешков за Волов и Бенковски. Събранието продължило от 13 до 16 април и там е взето решение въстанието да се обяви на 1 май, а в случай на предателство и по-рано. По-късно въстанието е предадено от Ненко Стоянов Терзийски, който е балдьовски делегат.
Първоначално турците подценяват мащабите на съзаклятието — в Копривщица е пратен единствено кърсердаринът Неджиб ага с няколко заптиета да арестуват бунтовниците. Датата е 19 април 1876 г. На 20 април стражите започват арестите. Първоначално арестуват Георги Тусунов, потърсили Брайко Енев и Петко Бояджиев, но те се укриват. Сред хората, които Неджиб ага трябвало да арестува, бил и Каблешков, но неговата майка заблуждава кърсердарина, че той не си у дома, въпреки че тогава Тодор лежи болен в бащината си къща. Изправени пред разгром на въстанието още преди да е започнало, Каблешков, въпреки болестта, взима решение то да се обяви преждевременно. По негова заповед камбаните в градските църкви забиват, обявявайки началото на бунта, останал в българската история като Априлското въстание. Датата е 20 април 1876 г., а часът е около 10 сутринта. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост. Той е първият турчин, убит във въстанието. Тиханек го застрелва с един куршум в главата. Под водачеството на Каблешков конакът е обкръжен, но след кратка обсада Неджиб ага успява да избяга заедно с по-голяма част от хората си, но в бягството са убити няколко заптиета, включително мюдюрина, а агата губи сабята си. Именно тогава Каблешков пише прочутото кърваво писмо, което гласи:
Братия!

Вчера пристигна в село Неджип ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега,когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…

Копривщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков
Накрая на писмото Каблешов рисува християнски кръст с кръвта на мюдюрина. Писмото е отнесено от Никола Салчев до Панагюрище толкова бързо, че конят му умира от преумора. Друго кърваво писмо е изпратено чрез Никола Караджов до Клисура. Известени са и Старо Ново село и Стрелча. Куриерът Тодор Москов заминава за Враца, за да информира комитета и неговия водач – Стоян Заимов, но е заловен в турското село Лъжене и отведен в София. Властта в Копривщица е поета от военен съвет, чийто председател е Каблешков, а секретар – Никола Беловеждов. За щаб на въстаниците е определена спицерията (аптеката) на д-р Спас Абрашев. Всички пътища и пътеки около Копривщица са блокирани от въстанически отряди. Бунтовниците имат кратък сблъсък в село Синджирлии, където са убити 13 турци, а жените и децата са изтеглени към Копривщица. Опразнените от селяните села са запалени по заповед на Каблешков, за да не се използват от турските войски като укрития.
Оцелелите въстаници се изтеглят в планините още на 1 май и се опитват да преминат Стара планина, за да пресекат Дунав и да се укрият в Румъния. На 8 май от четата на Каблешков са останали едва 4 души. Бивакът им е нападнат изненадващо от турци и двама бунтовници са убити на място. Каблешков е заловен, а Найден Попстоянов е ранен в ръката и също пленен. Убитите са обезглавени, а главите им са взети за трофеи. Пленниците са отведени в Троян, а оттам в Ловеч. В ловешкия затвор двамата бунтовници са подложени на мъчения. Там заварват и Захари Стоянов. На 3 юни пленниците са отведени в Търново. След разпити, на които Каблешков не признава нищо, Селями паша тръгва за Пловдив и взима със себе си бунтовниците, за да ги предаде на пловдивския съд. Даскал Попстоянов вече е полумъртъв, а Каблешков знае какво ги чака в града — още мъчения и в крайна сметка бесило. Когато керванът спира да нощува недалеч от Габрово, Каблешков се възползва от невниманието на едно заптие, отнема револвера му и се застрелва в главата.
Датата е 16 юни 1876 г., а Каблешков е едва 25 годишен. На следващия ден габровският архиерейски наместник измолва Селями паша да му даде тялото, за да бъде погребано по християнски. Въстаникът е измит, облечен в нови дрехи и тялото му е погребано близо до гробовете на двама четници от четата на Хаджи Димитър, обесени в Габрово.
През 1883 година тленните останки на Тодор Каблешков са пренесени и погребани в Копривщица. Родната къща на революционера в Копривщица е музей. Там могат да се видят много негови вещи, включително негови снимки, документи, учебници, оръжия, шапката, която е носел, докато е бил началник на гарата в Белово и други.

 

 

Източник: Актуалноhttps://www.actualno.com/chronicles/roden-e-todor-kableshkov-news_586318.html

20 г. от протестите и погрома над парламента на 10 януари 1997-а

 

 

Навършват се 20 години от драматичните събития пред сградата на Народното събрание, които доведоха до свалянето от власт на социалистическото правителство на Жан Виденов.

Припомняме, на 10 януари 1997 г. беше организирано протестно шествие пред Народното събрание, което завърши с обкръжаване на сградата и опит за погром и палеж. При сблъсъците имаше и леко ранени. Това беше най-бурният епизод от всекидневния уличен натиск, започнал още в края на 1996 г., за пълно оттегляне на БСП от властта след управлението на Виденов.

Размириците на 10 януари 1997 г. доведоха до отказ на БСП да състави второ правителство и откри пътя към предсрочни избори, които през април бяха спечелени от СДС.

Недоволството беше породено от тежката икономическа ситуация, фалитите на банки и хиперинфлацията.

В резултат на протестите и дълбоката криза през декември Жан Виденов подава оставката на правителството.

На 8 януари БСП номинира за премиер Николай Добрев. Два дни по-късно – на 10 януари, обаче президентът Желю Желев, въпреки че е длъжен по конституция, отказва да връчи на БСП мандат за съставяне на второ правителство и опозицията начело със СДС обявява национална политическа стачка.

На 21 януари изтича мандата на Желю Желев, седмица по-късно новоизбраният президент Петър Стоянов връчва мандат на БСП за съставяне на ново правителство до 4 февруари, когато БСП връща мандата.

 

 

Източник:news.bg

 

Назад във времето! Ето как се борехме със снега (СНИМКИ)

Блокирана магистрала, затворени пътища, бедстващи села без ток и достъп – това е равносметката в началото на 2017 година. Така българската държава днес се справя със снежното бедствие.

Колегите от специализирания портал socbg.com ни припомнят как се чистиха пътищата през социализма. Все пак е коректно да уточним, че тогава магистрали нямаше, автомобилите бяха много ама много по-малко, а в малките населени места, когато падне снегът изобщо не се почистваше и се очакваше сам да се разтопи – така няколко месеца.

За тези, които имат носталгията за това отминало време безспорно ще е интересно да разгледат фотогалерията на социалистическите снегорини.

Източник: socbg.com

 

138 години от Освобождението на София от турско робство

 

 

На днешния ден през 1878 г. ген. Йосиф Гурко влиза победоносно в София. Първите части от Западния отряд на руската армия навлизат в града в ранния следобед на 4 януари 1878 г.

Операцията по превземането на София и Ботевград (тогава носещ името Орхание) започва на 7 ноември 1877 г. по заповед на император Александър II. София е изключително важна стратегическа точка за по-нататъшно настъпление на руските войски в Тракия. По време на войната градът представлява и основен пункт за снабдяване на турската армия с боеприпаси и продоволствие.

Двадесет хиляди души от силите на Западния отряд, предвождани от ген. Гурко и генерал-майор Отон Раух се насочват към Софийското поле, за да атакуват. Петнадесет хилядната турска армия предвождана от Осман Нури паша заела подстъпите към бъдещата ни столица и укрепленията около нея.

Боевете за София започват на 31 декември при Горни Богров. След като опожаряват селата Долни Богров и Ботунец, османските сили атакуват колоната на генерал-лейтенант Веляминов. Въпреки численото превъзходство на турците атаките им са отбити и на 1 януари руските войни преминават в контранастъпление. На следващия ден силите на генерал-майор Раух преминават река Искър при моста до село Враждебна. Турските части, отбраняващи моста са подложени на силен артилерийски огън, последван от атаката на Лейбгвардейския Преображенски полк*. Виждайки, че губят позицията, войниците на Осман Нури паша запалват моста, за да възпрепятстват преминаването на руснаците. За щастие пожарът бързо е потушен и планът на османците е осуетен. Победният ход на генералите Гурко , Веляминов и Раух продължава.
На 3 януари руснаците превземат селата Кубратово, Биримирци и Орландовци. Пътят на турците за отстъпление към Пловдив е пресечен. Създава се реална възможност османските войски да бъдат обкръжени. За да избегне тази опасност, Осман Нури Паша заповядва незабавно отстъпление към Перник, като изоставя близо 6 000 болни и ранени войници.
Преди да тръгне към Перник издава заповед София да бъде опожарена, а складовете с оръжие – взривени. Предупредени са само консулите на европейските държави в София. Граф Вито Позитано – консул на Италия и Леандър Леге консул на Франция решителто се противопоставят на този варварски акт и отказват да напуснат града. По този героичен начин те спасяват София от опожаряване. След изтеглянето на османските войски граф Позитано сформира доброволчески отряди за борба с мародерите. Малко известен факт е, че след освобождението на София той организира доброволчески пожарен отряд. Награден е с руски орден, а на 20 декември 1878 г. е обявен за почетен гражданин на София.
На 4 януари около 14:00 часа в София влизат първите руски части. Генерал Гурко е посрещнат триумфално, а в църквата „Света Неделя” е отслужен тържествен молебен.
В резултат на сраженията бъдещата столица на Княжество България е освободена, Орханийската османска армия спира съществуването си като организирана военна сила, пътят за настъпление на руската войска по линията София-Пловдив-Одрин е открит, и не на последно място – на Османската империя са нанесени непоправими човешки и материални загуби.
*Лейбгвардейски полк – създаден от цар Петър I (Велики). Изпълнявал ролята на лична охрана на царя и семейството му. В случай на война, полкът изпълнявал и бойни мисии от особена важност и значение, в някои случаи с цената на огромни загуби.Тази войскова част била съставена от малко, но особено добре обучени войници и се е ръководела от изключително предани на царя офицери. Полкът е съществувал до Октомврийската революция.

 

28 и 29 декември 1877г.: Български опълченци и руски войници преминават Балкана от Етрополе към Буново

Паметникът на връх Баба в памет на загиналите

 

 

Паметникът на връх Баба в местността Баба над село Буново. Паметникът е за загиналите през декември 1877 година над 840 руски войници и български опълченци, участвали в Руско-турската война. Те измръзват, затрупани в снега при преминаването на Стара планина. Войските са водени от ген. Виктор Дандевил.

 

На паметната плоча пише:
„Тук, на 28 и 29 декември 1877 колона руски воини под командването на ген. Дандевил премина Балкана от Етрополе към Буново. В похода взеха участие и 720 души българи, а в снежната буря са загинали за нашата свобода 841 войници и 18 офицери.»
На обратната страна на паметника пише:
„Ще минат години и нашите потомци, посещавайки тези дивни планини, с гордост и тържество ще кажат, че тук са минали руските войски и са възкресили славата на Суворовските и Румянцевските богатири».
Тук местните хора все още намират кости и патрони.

Генерал Дандевил започва бойните действия по време на Руско-турската Освободителна война срещу Орханийската турска армия. На 10-12 (22-24) ноември 1877 г. след ожесточени боеве при с. Лопян и Етрополското поле дивизията на генерал-майор Дандевил превзема Етрополе.

Завзема Врачешкия превал във взаимодействие с българската доброволческа чета на Георги Суранджиев и бой на билото на 15-17 (27-29) ноември.

Назначен е за началник на лявата колона на Западния отряд при зимното преминаване на Стара планина състав: 9 батальона, 6 ескадрона, сотни, 14 оръдия.

В помощ на колоната са 700 българи-доброволци за разчистване на маршрута Етрополе — вр. Баба — с. Буново.

По време на преминаването при вр. Баба частите на колоната са застигнати от ужасна снежна буря. Цената е много измръзнали руски войници, българи доброволци в Етрополе. Медицинска помощ оказват българи доброволци, водени от лекаря Георги Цариградски.

Независимо от максимално трудните условия частите преминават вр. Баба на 19 ноември и застрашават десния фланг на Арабаконашката турска позиция.

Генерал Дандевил е командир на предния отряд от състава на Западния отряд на ген. Гурко: 23 000 войници и 150 оръдия.

На 4-5 (16-17) януари 1878 г. при с. Брестник воините на генерал-майор Дандевил и генерал-майор Даниил Краснов нанасят последното поражение на Сюлейман Паша, след което неговият корпус се разпада като организирана бойна сила.

Отрядът участва в освобождаването последователно на Пловдив и Асеновград.

Там служи и неговият син капитан Дандевил, командир на стрелкови батальон. За проявена храброст и командирско умение генерал-майор Дандевил е награден с орден „Свети Георги“ IV и III ст. Повишен е във военно звание генерал-лейтенант.

 

Източник:news-front

 

Домашни соарета и литературни салони осмисляли зимните вечери след Освобождението

Мара Белчева (вляво), Султана Рачо Петрова (в средата) и Евгения Марс (вдясно)
Някогашните български зими били люти и дълги, което налагало човек повече да се заседява вкъщи – около огнището, мангала, кахлената печка. Софийските интелектуалци били щастливи, ако могат да се доберат до кафене-сладкарница “България”, защото там, дори и през студените дни, било топло и уютно.

Можело е – докато пиеш кафето си – да прегледаш новите български и европейски вестници. Вихрят се оживени дискусии, раждат се вражди и приятелства, плетат се интриги, роят се злословия. Кафенето се посещава редовно от Цветан Радославов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, Антон Страшимиров, Андрей Протич… В тези компании неминуемо се появява и тумбестата фигура на проф. Александър Балабанов, шумен и устат. Йовков, известен саможивец, обичал да седи сам на маса.
Според Иван Шишманов атмосферата в кафене “България” често пъти ставала много разгорещена, главно поради политически ежби, затова през 1919 г. Вазов престава да го посещава –

не иска да гледа озлобени морди

По това време София предлага богат избор и на клубове, където всеки член си има любимо място и обслужващият персонал знае неговите навици и предпочитания. Кой пуши пура, кой пие преди ядене мастика, кой чете английски вестници…

Най-популярен е Военният клуб на “Цар Освободител” 7, където има зала за сказки и концерти, тук се организират и балове. От 1893 г. разностранна дейност развива Чешкият клуб на “Кракра” 16, където безукорното обслужване, кнедлите и бирата привличат мнозина. Особено място в живота на софийския елит заема “Юнион клуб”, в който има и читалня, и “столова”, там понякога идва Стамболов или Буров води свои гости чужденци.


Вазов и проф. Шишманов често са заедно в салони и клубове

Първите ни частни “соарета” след Освобождението се организират главно за да се съберат “свои” хора, приятели, които няма да се дърлят за щяло и не щяло. Програмата е по домашному простичка: някой свири, някой пее, поднасят се чаши с чай, сладкиши или пирог, обсъждат се политически, обществени и културни събития. Така се появяват и “салоните”, в които, в определен ден на седмицата,

“своите” хора могат да наминат и без покана.

Домът на писателя Михалаки Георгиев (между “Алабин” и “Граф Игнатиев”) бил привлекателно място за културтрегерите. Стопанинът, изучил се в Чехия, бил сладкодумен и елегантен. Свирел на пиано, на флейта, имал за хоби нумизматиката и минералогията, интересувал се от графология и хиромания. Съпругата му Магдалина Царичинска била възпитаничка на института за благородни девици в Киев, образована дама.

Тук се срещат за първи път завърналият се от Русия Вазов с проф. Иван Шишманов, за да станат неразделни приятели. Тук гостуват с удоволствие д-р Кръстьо Кръстев, проф. Беньо Цонев, Тодор Влайков, Христо Белчев… Тук се огласява годявката на Иван Вазов с Атина Болярска. И пак тук, в този дом, Атина намира подслон, когато свекърва й една вечер заключва под носа й къщната врата с думите:

“Върви си, Иванчо не те рачи!”

За салона на Султана Рачо Петрова има едно изказване на Симеон Радев: “… тук всичко беше европейско: обстановката, прислугата, целият начин на живеене. Не бе чудно, че чуждите дипломати обичаха да посещават тази къща. Самата госпожа Рачо Петрова беше крайно гостолюбива. Тя беше млада, с жив темперамент, може би малко по-шумна, отколкото се полагаше за съвършените дами, весела, духовита. Тя беше много привлекателна събеседница. Така от своя дом… направи център на великосветски живот. Но тя не се задоволи с това. Хрумна й по едно време да държи литературен салон за български писатели. Нищо не беше по-малко подходящо…”. Усеща се иронията в думите на г-н Радев. Навярно и той, като Екатерина Каравелова, е намирал Султана Рачо Петрова за лекомислена кокетка и интригантка.

Истински литературен салон има Евгения Марс

Съпругата на д-р Елмазов пише разкази, свири на пиано, умее да предразполага гостите. Ето какво споделя Иван Вазов след първата си визита там, предхождаща една дълга привързаност: “Тя имаше вълшебна фризура с диадема, която напомня богините в легендите: излъчваше прелест и красота и хармонизираше с нежните черти на лицето. Сервира ми мляко с какао, а по-сетне – чер хайвер на филийка хляб. Разговаряхме за поезия и белетристика и аз констатирах, че тя е начетен човек. Посвири ми и на пиано…”


Хотел-ресторант “България” и сладкарницата, която е любима на интелектуалците

Красивата Мара Белчева, вдовица и вече бивша придворна дама, също има литературен салон. В него обаче идват много тесен кръг приятели на нейния любим Пенчо Славейков, който е бил известен със сприхавостта си и  пиперливия си език. В дома й (на ул. “Христо Белчев”) Пенчо си има подреден кабинет. До него е големият салон с дебел бухарски килим, с меки удобни фотьойли, с маса за 10-12 души гости, украсена винаги с цветя, с колосани ленени покривки и скъпа кристална посуда. Най-често прекрачват прага д-р Кръстев, Петко Ю. Тодоров, Яворов…
“Великани,

при които дребнава мисъл не се докосва”

ще напише тя след години.

До късна нощ – разгорещени разговори на литературни, философски и политически теми. Е, и клюки, естествено. Тук се обсъжда например необичайната чувственост и еротика в творчеството на Кирил Христов. Краен, както винаги, Славейков коментира подигравателно: “Скрий се под полата на изгората, па мъти яйца. Ех, че уши за дърпане!”. И пак в този дом Пенчо Славейков пророкува, че бракът на чирпанлията с Лора Каравелова не е на добро и ще свърши зле.

Тодор Влайков в един период също се опитва да създаде литературно гнездо в Дома на изкуствата (Представителна къща на ъгъла на “Раковски” и “Граф Игнатиев”), като кани на чай писатели с тайната идея да подобри отношенията им.

Свой салон за избрани гости има още Екатерина Каравелова, съпруга, съратница и идейна съмишленица на Петко Каравелов, там наминават главно политици.
В дома на Констанца Ляпчева пък се събират в определен ден състоятелни хора (и техните приятели), защото съпругата на Андрей Ляпчев се занимава с благотворителност и това изисква повече контакти и познанства. А и хубавите жени винаги си търсят повод, за да се изфукат с новите си тоалети и новите си пердета, примерно…

“Юнион клуб”, където писатели, политици и дипломати обичат да обядват или вечерят

Петя АЛЕКСАНДРОВА

 

 

 

Източник:Блиц

 

На 25 декември: През 1989 г. разстрелват Чаушеску, през 1991 г. Горбачов подава оставка

Николай и Елена Чаушеску

 

На 25 декември 800 г. римският папа коронясва Карл Велики за първи император на Свещената Римска империя. На този ден през 1564 г. Иван Грозни отправя в Москва послание, в което обявява намеренията си да се отрече от престола. През 1741 година Андерс Целзий изобретява скалата за измерване на температура, наречена по-късно на негово име Целзиева скала.
На този ден през 1812 г. последните френски войски на Наполеон напускат Русия. През 1979 г. на този ден започва съветската офанзива в Афганистан.
През 1642 г. е роден Исак Нютон – английски физик, математик и астроном. На този ден през 1847 г. е роден Христо Ботев – национален революционер, поет и журналист.
На този ден са родени: английски физик, математик и астроном Исак Нютон, американският автомобилен инженер Луи Шевролет и др.
На този ден умират: през 820 г. умира Лъв V Арменец – византийски император, представител на военната аристокрация от Мала Азия; през 1977 г. умира Чарли Чаплин – английски киноактьор и кинорежисьор.

2015 г.
Над 100 човека загиват при експлозия в газопреработвателен завод в Нигерия.

2014 г.
Русия въвежда мито от 15% плюс 7.5 евро на тон, но не по-малко от 35 евро на тон върху износа на пшеница влизащо в сила от 1 февруари 2015г

2013 г.
От участие в Евровизия 2013 се отказват Босна и Херцеговина, Португалия, Турция и Словакия.

2012 г.
При силни валежи и наводнения в Бразилия загиват 40 човека.

2011 г.
Нигерийската терористична ислямистка организация Боко Харам убивa над 70 души в Нигерия с ултиматум за унищожаване на настоящата политическа система в страната и създаване на мюсюлманска държава. Организацията е създадена през 2002 г. от Мохамед Юсуф в град Майдугури където функционират джамия и училище. На 26 юли 2009 г. Мохамед Юсуф организира метеж с цел създаване на ислямска държава. Загива на 9 август 2009 г. при неизяснени обстоятелства. Съществува връзка между Боко Харам и Ал-Каида в Ислямския Магреб.

Хакери от Anonymous разбиват защитата на мрежата на частната разузнавателна и аналитична компания Стратфор базирана в Остин, Тексас и се добират до 200 GB поверителна информация. В списъка на кредитните карти на клиентите на компанията се оказват ВВС на САЩ, компанията Apple, управлението на полицията на Маями, както и големи банки. Хакерите превеждат част от средствата на благотворителни дружества, включително Червения кръст като коледни дарения.

1991 г.
Президентът на СССР Михаил Горбачов обявява своята оставка, последвала решението за разпадането на Съюза. Михаил Горбачов е генерален секретар на ЦК на КПСС (1985-1991 г.), президент на СССР (1990-1991 г.), секретар на ЦК (1978-1985 г.), член на Политбюро на ЦК (1980 г.) на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1988 г.), председател на Върховния съвет (1989-1990 г.), председател на Съвета за отбрана. Провежда политика на гласност и преустройство в СССР и на сигурност в международните отношения, за намаляване на напрежението в света. Горбачов сключва Договор за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег на действие през 1987 г., за разрешаване по мирен път на конфликтите в Ангола, Афганистан, Камбоджа и Никарагуа, за отбранителна насоченост на военните доктрини, за защита на общочовешките интереси. Получава Нобеловата награда за мир през 1990 г. „за водещата му роля при провеждане на радикалните промени в отношенията между Изтока и Запада“.

1989 г.
Заедно със съпругата си Елена е разстрелян Николае Чаушеску – румънски държавник, общественик, политик. Генерален секретар на РКП (от 1969 г.), председател на Държавния съвет на СРР (от 1967 г.), върховен главнокомандващ на въоръжените сили от 1968 г., президент на СРР (март 1974 г. – декември 1989 г.). Като ръководител на румънските комунисти и държавник налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата. Двамата са разстреляни и погребани в Генчя, Букурещ.

1979 г.
Започва съветската офанзива в Афганистан.

1941 г.
Японската войска превзема Хонконг, отбраняван от англо-канадски гарнизон.

Дебютира песента „White Christmas” – най-добре продаваната коледна песен за всички времена, вдъхновила създаването едноименния филм от 1954 г.

1926 г.
В Япония на престола се възкачва император Хирохито.
Хирохито (1901 – 1989 г.) е японски император. От 1921 г. във връзка със заболяването на своя баща Йосихито е принц регент. След смъртта на баща си (декември 1926 г.) става император. Наследен от сина си Акихито.

1923 г.
За първи път елхата в Белия дом (Вашингтон) е украсена с коледни лампички.

1919 г.
Япония обявява, че няма териториални претенции към Сибир.

1917 г.
Германия допуска на Брест-литовските мирни преговори представители на Централната Рада.

1909 г.
В Русия са арестувани шест души, готвещи покушение срещу император Николай II.
Николай II (Николай Александрович Романов) e последният руски император; от династията Романови. Заема престола на 20 октомври 1894 г. и абдикира на 2 март 1917 г.. Роден е на 18 май 1868 г., син е на Александър III.
Проявява се като твърд и последователен привърженик на традиционните принципи на самодържавието в Русия. Във външната политика продължава линията на своя баща. Има изключително силно влияние в международната политика на Великите сили в Европа и Далечния изток. Заставя княз Фердинанд да се съгласи с покръстването на престолонаследника в източноправославната вяра, след което князът е признат от всички Велики сили. При неговото царуване Русия води неуспешна Руско-японска война (1904-1905 г.). Под натиска на силното либерално движение в Русия се съгласява на известни политически свободи (манифестът от 17 октомври 1905 г.). Активно съдейства за създаването на Антантата (1907 г.) и обуздаването на настъпателната политика на Германия в Европа и света. След избухването на Първата световна война е върховен главнокомандващ на руската армия (1915 г.). Принуден да абдикира след Февруарската революция. Арестуван е с цялото си семейство и интерниран отначало в Тоболск, а после – в Екатеринбург. На 16 срещу 17 юни 1918 г. Николай II e убит заедно с цялото му семейство.

1902 г.
Римският папа Лъв XIII публично поддържа християно-демократическото движение и призовава за борба със социализма.

1870 г.
Коледа става държавен празник в САЩ.

1863 г.
Списание “Харпърс Уикли” на Томас Наст започва да оформя съвременния вид на Дядо Коледа.

1848 г.
Коледното дърво пред Уиндзорския дворец на кралица Виктория въвежда модата на празничната зеленина.

1818 г.
За първи път е изпяна песента „Тиха нощ, свята нощ“ (в църквата Св. Никола в Оберндорф, Австрия).

1812 г.
Последните френски войски на Наполеон напускат Русия.
През 1812 г. Наполеон предприема несполучлив поход в Русия и е принуден да отстъпи и потегля обратно за Франция. Основната му грешка в руския поход е не толкова военна, колкото политическа Вместо да даде свобода на руския народ, като разруши феодално-крепостническата система, премахне самодържавието и въведе конституционно управление, той окупира Русия. Това позволява на Александър I и царедворците да го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. „100 дни“. Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта на му са публикувани неговите „Мемоари от о-в Света Елена“ и „Мемоари“, продиктувани по време на заточението.

1745 г.
Прусия и Австрия подписват Дрезденския договор, според който по-голямата част от Силезия е предадена на Прусия.
Силезия е историческа област в Средна Европа, в горното течение на р. Одер. Обхваща част от територията на съвременна Полша и Чехия. През II-I хил. пр. Хр. областта е заселена от племената, носители на т. нар. лужишка култура, които по-късно играят водеща роля в етногенезиса на зап. славяни. През IХ-Х в. Силезия влиза в състава на Великоморавското княжество, а след това – в Чешката държава. Населението по тези земи обаче е по-близко до полския клон на западните славяни. С влизането на териториите им в състава на полската раннофеодална държава (990 г.) те стават един от основните елементи на формиращата се полска народност. Отрано подложена на набезите на германски феодали. През 1109 г. голямата армия на т. нар. Свещена Рим. империя начело с Хенри V е отблъсната, но германска феодална колонизация се осъществява безпрепятствено. През ХII-ХIV в. Силезия се превръща в най-развитата в икономическо отношение област във феодална Полша. След 1241 г. е подложена на опустошително монголо-татарско нашествие. През ХIV в. се оказва откъсната от Полша (в границите на Чехия) и подложена на германизация. По-късно само 3 силезийски княжества влизат в състава на полската държава – Освиенцим, Затор и Севеж. През 1526 г. Силезия заедно с Чехия попада под австрийска власт, а през ХVIII в. – под пруска власт. Два южни района – Опава и Тешин – остават в Австрия и по-късно влизат в състава на чешките територии. В силезийските земи в рамките на Прусия често избухват селски въстания: въстания на тъкачите (90-те год. на ХVIII в.), полско въстание (1794 г.), отново въстание на тъкачите (1848 г.). Като важен добивен и промишлен район на Прусия там се формира раб. движение. След образуването на Полската държава (1918 г.) в Силезия избухват въстания за присъединяване към Полша (1919-1920 г.), но само т. нар. Горна Силезия е включена в младата държава. След Втората световна война по решение на Берлинската конференция (1945 г.) Силезия е присъединена към Полската народна република под името Шльонск.

1741 г.
Андерс Целзий изобретява скалата за измерване на температура, наречена по-късно на негово име Целзиева скала. Целзиевата скала е температурна скала, в която интервалът между температурите на топене на леда и кипене на водата при нормално атмосферно налягане (101 325 паскала или 760 мм живачен стълб) е разделен на 100 части. Температурата по скалата на Целзий се изразява в градуси на Целзий; при това температурата на топене на леда се приема за равна на 0°, а температурата на кипене на водата – на 100°.

1564 г.
Иван Грозни отправя в Москва послание, в което обявява намеренията си да се отрече от престола.
Иван IV Василевич (Грозни) е роден на 25 август 1530 г., син е на Василий III Иванович. Иван Грозни е велик княз от 1533 г. Той е и първият руски цар (от 1547 г.). Активно се включва в държавната политика от времето на създаването на т. нар. Избрана рада (1549 г.), чийто фактически ръководител е А. Ф. Адашев. Стреми се да укрепи самодържавието и да централизира държавата. През 1549-1560 г. провежда реформи в областта на централното и местното управление, реорганизация на армията и др. В резултат на военните походи на Иван IV Василевич през 1547-1552 г. е присъединено Казанското ханство, през 1556 г. – Астраханското ханство. Под руска зависимост попадат сибирския хан Едигер (1555 г.) и Голямата Нагайска орда (1557 г.). След падането на Радата (1560 г.) Иван IV Василевич еднолично провежда политика за укрепване на самодържавната власт. Воюва неуспешно с Ливония за излаз на Балтийско море, но започва присъединяването на Сибир (1581 г.). Още по време на Ливонската война засилва борбата си с остатъците от феодалната разпокъсаност; най-разпространени методи за борба с политически противници стават заточението и смъртното наказание. През 1565 г. е въведена опричнината. Избити са голяма част от привържениците на Владимир Андреевич Старицки, а през 1569 г., самият Старицки е заставен да изпие отрова. Наказани са Новгород и Псков в обвинение за стремеж към поданство на „литовския крал“. Засилва се крепостническият гнет. Сред народа Иван IV Василевич получава прозвището „Грозни“. Голяма е ролята му в разработването на официалната идеология на самодържавието. Умира на 18 март 1584 г.

800 г.
Римският папа коронясва Карл Велики за първи император на Свещената Римска империя. От 768 г. Карл Велики е франкски крал от династията Каролинги. Син е на Пипин ІІІ Къси. Воюва с лангобарди, авари, сакси, западни славяни. По времето на хан Крум Свещената Римска империя има обща граница с българската държава. Управлението на Карл Велики се характеризира и с културен подем, т. нар. Каролингско възраждане. След смъртта му Свещената Римска империя се разпада.

На тази дата са родени:
1925 г.
Роден е Карлос Кастанеда – английски социолог, антрополог, магистър по изкуствата; доктор по философия. Завършва антропология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Събира информация за целебните билки, използвани от индианците в Сонора, Мексико. Първата му книга – “Учението на дон Хуан” – е разказ за първите 5 год., прекарани с възрастния индианец дон Хуан Матос от племето яки. Следват книгите: “Пътуване към Икстлан”, “Една отделна реалност”, “Приказки за Силата”, “Вторият пръстен на Силата”, “Дарът на орела”, “Огънят отвътре”, “Силата на мълчанието”. Карлос Кастанеда умира през 1998 година.

1918 г.
Роден е Ануар Садат – президент на Египет от 1970 г. През 1978 г. става носител на Нобелова награда за мир, заедно с израелския премиер Менахем Бегин. Убит е от ислямски екстремисти в Кайро през 1981 г.

1878 г.
Роден е Луи Шевролет – американски автомобилен инженер (от френски произход), създател на едноименната марка автомобили.

1642 г.
Роден е Исак Нютон – английски физик, математик и астроном, член (1672 г. ) и президент (1703 г.) на лондонското Кралско дружество. В съчинението си „Математически принципи на натуралната философия“ (1687 г.) формулира основите на класическата механика (Нютонови закони), закона за гравитацията и създава теорията за движението на телата от Слънчевата система. Открива дисперсията на светлината, хроматичната аберация, изследва интерференцията и дифракцията, развива корпускулната теория за светлината, изказва хипотеза, обединяваща корпускулните и вълновите свойства на светлината. Изследванията си в областта на оптиката публикува (1704 г.) във труда си „Оптика“. Построява първия рефлекторен телескоп. В математичния анализ въвежда понятията функция и производна и (заедно с германския математик Г. В. Лайбниц) е основоположник на диференциалното и интегралното смятане.

На тази дата умират:
1977 г.
Умира Чарли Чаплин – английски киноактьор и кинорежисьор, сценарист и продуцент. През 1910–1952 г. работи в САЩ. Негови филми са „Хлапето“ (1921 г.) и „Парижанката“ (1923 г.), „Треска за злато“ (1925 г.), „Светлините на големия град“ (1931 г.),“Модерни времена“ (1936 г.), „Великият диктатор“ (1940 г.), „Светлините на рампата“ (1952 г.). „Светлините на рампата“ печели „Оскар“ за музика . Чарли Чаплин получава „Оскар“ за най-добър режисьор (1927–1928 г.) за филма „Циркът“ и почетен „Оскар“ за цялостен принос в развитието на киноизкуството (1971 г.). Издава „Моята автобиография“ (1964 г.).

1961 г.
Умира Ото Леви – австрийски физиолог, доктор по медицина (1896 г). Емигрира в САЩ през 1940 г. Установява химическата природа на предаването на възбуждането чрез синапс и ролята на ацетилхолина в този процес. Съвместно с Г. Х. Дейл е лауреат на Нобелова награда за 1936 г.

1635 г.
Умира Самюел Шамплен – френски хидролог, изследовател на Канада и североизточната част на САЩ. През 1603 г. организира експедиция по реките Св. Лаврентий и Саген. Изследва Атлантическото крайбрежие на Северна Америка и открива остров Нантакет в периода1604- 1606 г. През 1608 се установява в град Квебек, устието на река Св. Лаврентий. През 1609 изучава река Ришельо – десен приток на Св. Лаврентий, открива езеро, което по-късно е наречено на неговото име. Открива и планините Адирондак и Грийн Маунтайнс. Търси воден път към Тихия океан в периода1609-1615 г. През 1615-1616 г., движейки се по реките Свети Лаврентий , Отава и езеро Написинг, навлиза във вътрешността на континента и достига до езеро Хурон.

820 г.
Умира Лъв V Арменец – византийски император, представител на военната аристокрация от Мала Азия. Коронясан от патриарх Никифор една седмица преди хан Крум да стигне до стените на Константинопол. Лъв V Арменец организира по брега на Златния рог отбрана срещу българската армия. В отговор Крум разорява околностите на византийската столица и срива много крепости в Източна Тракия. През 824 г. с победата си край Месемврия византийският император установява 30-годишен мир с България. Възстановява иконоборството, като отстранява патриарх Никифор през 815 г. и свиква църковен събор през 816 г., отново влизат в сила решенията на т. нар. „Безглав събор“ при Константин V Копроним (754г.) против иконите. Лъв V е убит от заговорници по време на коледна служба.

 

Източник „Фокус“

 

На днешния ден, 20 декември 1943 г., край с. Ястребино са разстреляни 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета“

31689-1807-yastrebino_1024x768_620_348

 

 

На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино свистят куршуми. Разстреляни са 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета”.

Втората световна война е в разгара си. Царство България е на страната на Третия райх, а в страната ни бошуват партизани, противници на водената от правителството профашистка политика. Управляващите правят всичко възможно да неутрализират шумкарите, както самите те подигравателно ги наричат. Когато през есента на 1943 г. се формира Омуртагският партизански отряд, в неговите две чети се включват младежи и девойки от Антоново, Ястребино и други села. Ястребино е снабдителна база на партизаните от отряда. Смелите им акции в този район и помощта, която почти цялото Ястребиноим оказва, карат околийския управител да изрече злокобните думи: В Ястребино всички са комунисти… Цялото село трябва да бъде унищожено.“ По искане на същия управител на Никулден — 19 декември 1943 г. в Тузлука прииждат силни, войскови части, за да започнат разправата със старото комунистическо гнездоЯстребино. В блокадата на Тузлушкия край (операция „Омуртаг“), участват 19-и пехотен полк от Шумен, 7-и пехотен полк, 5-и армейски артилерийски полк, 4-а дивизионна ловна дружина и 3-о товарно артилерийско отделение. Имало е освен войска още полиция и жандармерия. От София лично идва генерал Ковачев, събира командирите в Омуртаг и заповядва да се изтребят помагачите и близките на нелегалните, за да се прекъснат връзките им с базите за подкрепа в разгара на зимата.

Конкретно в Ястребино действа втора картечна рота на 19-и пехотен полк от Шумен с командир подпоручик Константин Йорданов. Към него е приобщен и полицейският агент Стоян Узунов. Подпоручикът имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно престаравайки се със служебните си задължения, разстрелва жените и децата наред с мъжете. Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното кръвопролитие. Малко след разстрела, дори идва заповед той да бъде отменен. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.

Разстреляните на 20 декември 1943 г. са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко едно семейство е излязъл по един човек при партизаните.

Жертвите са: Дядо Стойне Станков, на 75 г., и съпругата му Наста, на 70 г., чийто син Иван е в нелегалност.

Рангел Дончев, на 57 г., и съпругата му Мара, на 58 г. – дъщеря им Райка е партизанка.
Петър Калайджийски, на 50 г., и съпругата му Стоянка, на 48 г., чийто син Рангел е при партизаните, след като избягал от военна служба. С тях са разстреляни и 3 от децата им: Надежда – на 12 г., Иван – на 9 г., и Стойне – на 7 г.

Иван Димитров Янков, на 55 г., и съпругата му Марийка, на 45 г. – синът им Димитър е партизанин. С тях са разстреляни и дъщерите им близначки Ценка и Цветанка – по на 13 г.

Петко Стоичков, на 56 г., и съпругата му Лазарка, на 51 г., чийто син Стойне е партизанин. Разстреляна е и дъщеря им Димитринка, на 11 г.
Димитър Богословов, на 48 г., и съпругата му Станка, на 42 г., чиято дъщеря Катя е партизанка.

След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е извършено това зверство няма.

Арестуваните не вярвали, че ще бъдат избити

Денят 20 декември 1943 г. се случил студен и със скреж, но без сняг. Предния ден Ястребино е блокирано от втора картечна рота на 19-и пехотен полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. В цивилния си живот е учител, баща на две деца. Той заповядва ареста на семействата на партизаните, включително и на децата, после в общината лично разпитвал задържаните къде са синовете и дъщерите им. Кметството на с. Ястребино е било претъпкано от арестувани, но разпитът не продължава дълго. Въпросите в питащите очички на децата остават без отговор. Малцина, като гимназиста Чавдар Калайджиев, чиито родители са ятаци, а не партизани са осовбодени. Или пък баба Яна Григорова, майка на нелегалния ремсист Георги. Тя показва писмо от дъщеря си от София, че ще се жени, а Георги уж отишъл на сватба там. Да направи така, я подучил обреченият на смърт Рангел Дончев. За другите обаче милост няма. За малко подпоручикът щял да пусне и Петър Калайджийски, който му заявил, че се е бил на фронта за България, дори пленник, но братовчед му Величко Гюров издава, че синът на Петър – Рангел, скоро взел тенекия сирене от тавана на къщата им за партизаните, и това решава съдбата на него, жена му и трите им деца.

 
Родната къща на трите убити деца Стойне, Иван и Надежда Калайджийски.

До последно арестуваните смятат, че ще ги интернират, никой не очаквал да бъде убит. Дори при ареста Лазарка Стоичкова намира сили да се пошегува с войниците: „Почакайте, момчета, да си взема кожуха, че като ме бият, да не ме боли много!“ „А, няма да стане нужда“, отговорили войниците. Тя все пак успява да изпрати и скрие при съседи малките си дъщери Веска и Станка и така им спасява живота. Димитринка също била пратена при комшии, но войниците накарали майката да извика децата си и като чула виковете й, Димитринка пристигнала. Близначето Ценка през този ден било болно на легло с висока температура. Когато идват да приберат семейството, сестричката й Цветанка пък била за вода. Войниците били склонни да нарушат заповедта и да оставят децата, като подберат със себе си само възрастните, но майка им Марийка отказва да тръгне без тях.

18-те били разстреляни към 1 часа по обед.

 
Дървото, до което е убит най-възрастният от 18-те – дядо Стойне.

 След пладне ги извеждат извън селото и най-напред ги повеждат уж към Поляне (днес Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората.По пътя бил убит 75-годишният дядо Стойне, тъй като не можел повече да върви. На стотина крачки от селото, посред бял ден затрещели автоматите. За да не бягат, първо стреляли в краката на арестуваните. Въпреки това някои от дечицата побягнали, но застигнати от изстрелите, замрели завинаги на замръзналата земя. Незасегнат между труповете остава седемгодишния Стойне. Зашеметен и уплашен, той моли да не го убиват, но палачът не се смилява над него и детето пада мъртво. Принудили съселяните на убитите да ги погребат. До самото място на разстрела ужасените хора изкопали един общ плитък гроби положили в него разстреляните по семейства. Акцията завършила с разграбване и опожаряване до основи на къщите на жертвите от войниците и офицерите.

На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командвал я по негова заповед фелдфебел школникът Никола Маринов, който бил редовен войник и по ирония на съдбата… ремсист. След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.

Малко след разстрела в Ястребино идва офицер на мотор с кош, който носи заповед, че екзекуцията се отменя. Телата на убитите обаче, са вече изстинали. За да заличат престъпленията си, на следващата нощ убийците продължават гаврата с жертвите си. Пак по заповед на подпоручик Йордановвойниците изваждат набързо заринатите трупове, натоварват ги на камион и закарват вкочанените тела в гората край с. Долна Златица, където ги натрупали на клада и изгорили.

 
Паметникът на мястото, където са разстреляни . Издигнат е през август 1946 г.

Сред убитите има всякакви по убеждения хора – от заклетия комунист Рангел Дончев, който се запалва по комунистическите идеи, докато е на гурбет в Америка, до кроткия Димитър Богословов, който бил далеч от нелегалните работи. Той предупреждава дъщерите си Катя (партизанка) и Марийка (политзатворничка), че се набъркват в сериозно и опасно дело и се чуди какво ще стане с тях. Става това – той и съпругата му Станка са разстреляни, Катя загива като партизанка, Марийка попада в затвора.

През 1943 г. Веска Стоичкова, по мъж Моллова, била на 16 години. Било й съдено да се спаси, но да чуе изстрелите, които погубили майка й, баща й и сестра й Димитринка.
Тя разказва: „Предния ден би барабанът, че ще има блокада и никой да не излиза от къщи. Аз не бях толкова страхлива, вдигнах котлите и отидох за вода. Като се върнах, сестричките ми Митка – така наричахме Димитринка, и Станка ги нямаше у дома. До съседите отишли, а аз пак се канех да ида до кладенеца. Като погледнах към портата – полицаи и войници. През това време майка ми готвеше боб, шеташе нещо. Викам:„Мамо, погледни!“. А тя: „Леле, Весе, бягай!“ Тъй ми рече мама и аз от стая в стая (селските къщи имат вътрешни врати), през нивата, та чак в чичови – чичо Илия е брат на татко. Скрих се в обора при кравата ни жива, ни умряла
През това време полицаите казали на родителите ми да побързат, че началникът ги вика в общината. Тръгнали, стигнали до портата и тогава някой се сетил да погледне списъка:
„Тук има и деца, къде са ви децата?“

Майка ми рекла, че не знае къде са. Накарали я да ни вика. Часът бил девет и нещо преди обяд. Димитринка, като чула гласа на мама, хукнала да си ходи. Съседите не я пускали, пък тя: „Щом ме вика мама, ще си вървя“.

Станка, тя беше на 8 години, била в чичови, вкъщи. Тръгнала и тя, но щом видяла въоръжените мъже, се уплашила, снишила се край плета и се мушнала в кошарата на Стамен Василев. Не я дочакали…

Избиха ги насред пладне. Аз все в обора стоях, не са се връщали да ме търсят. Чух, като стрелят – голям гърмеж ми се стори и си помислих, че войниците си правят учение, друго не допусках. По-късно със Станка се върнахме вкъщи и решихме да запалим печката, че беше загаснала, и да доварим боба. Излизам аз на балкончето, там държахме дървата, и гледам полицаи пак в двора – те се върнали да палят къщата. Замръзнах. Излезе и Станка, а те малко се стъписаха: нали всички трябвало да избият, каква е тази работа… Но се намери човек сред тях, прошушна: „Оставете децата, все едно не сте видели нищо“. Те склониха, но къщата ще палят.

Аз занареждах: „Защо ще ни палите, нали отдавна свърши турското робство, нали сме все българи, аз знам, че тогава са палили…“.
Никой не ме слуша, ами ме накараха да пусна добитъка от обора и докато се върна – къщата гори. Сено имаше складирано под една черница – и то гори, и хамбарът гори. Огън до небето. Заповядаха на хората никой да не ни прибира, защото ще го арестуват. Мръкна се, къщата изгоря, стените се срутиха. Най-сетне се ситихме къде да отидем – в плевнята. Тя не беше запалена, защото бе близо до тази на съседа Стамен и той протестирал, че и неговата ще изгори. Там се мушнахме със Станка да спим, помня, че на другата сутрин вече беше паднал сняг. Чичо Илия дойде рано-рано при нас, никой да не го види. Кри ни у тях до март, докато мине блокадата. А мама и татко можеха да се спасят още през юни. Тогава агенти ги карали да се подпишат, че се отказват от сина си Стойне, който беше партизанин. Но те не приели, казали, че имат само един син, как ще се откажат от него.“

Веска Моллова дори не става член на БКП. Пенсионира се като управител на сладкарница в Русе, където живее. Признали я за активен борец чак след третата молба, и то от най-ниската категория – четвърта.

Петранка Коцева, дъщеря на Стоянка и Петър Калайджийски, сестра на разстреляните с тях деца Надежда, Иван и Стойне, също се спасила на косъм от смъртта. От 14-годишна я пратили да работи като слугиня в богати софийски семейства. През декември 1943-а била на 19 години, сгодила се и решила да се жени.

Трябваше нашите от село да ми изпратят някакви документи за сватбата. Не помня какви, но знам, че се вземаха от попа. Взел ги баща ми, запечатал ги в един плик, но започнала блокадата и не може да ми ги прати. Намерих ги след време на една греда вкъщи… Документите не идват, аз се притеснявам в София, хванах влака и тръгнах към село. Слиза се на Попово и после пеш към Ястребино. Пътят ми минаваше през село Долец, близо до Попово, където живееха баба и дядо, родителите на майка ми. Първо се отбих при тях и баба ме задържа на гости. „Утре е Свети Никола, дума, ще отпразнуваме вуйчо ти Никола и тогава ще си вървиш в Ястребино!“
Това ме спаси – един ден по-рано да си бях отишла, щяха да разстрелят и мен“, разказва Петранка. Тя пък се пенсионира като дългогодишна работничка в столичния чорапен завод „Вълчо Иванов”

Преди 1989 г. всички знаят за „Шестте ястребинчета”, учениците учат за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследват живота им. Комунистическата власт след Девети септември ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски – партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои.”Определя ги по-скоро като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея. Известни творци се вдъхновяват от драмата им: писателят Богдан Глогински написва повестта “В Ястребино свирят куршуми”, режисьорът Милен Гетов създава през 1979 г. игралния филм “Юмруци в пръстта” по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува “Ястребинци”. През септември 1979 г. на метри от лобното място на шестте ястребинчета, Тодор Живков открива Националният пионерски комплекс “Ястребино”. Той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса.

 

 
Националният пионерски комплекс “Ястребино”

Днес в Ястребино на втория етаж на местното читалище, където се е помещавало училището на избитите деца има музей. Заради различната си възраст шестте деца никога не са били в един клас, но навремето е направена възстановка на една класна стая от онова време с три редици зелени чинове. Върху първите стоят табелки с имената на шестимата разстреляни ученици. Най-вляво до прозореца е името на 7-годишния Стойне Калайджийски. Отляво е паметна стена със снимките на децата и кратките им биографии. Единствен Стойне бил толкова малък, че не успели да го фотографират и в духа на времето вместо със снимка художниците го представяли с малка петолъчка.

В стъклена витрина под стената с портретите са подредени ордените „За народна свобода 1941-1944 г. втора степен“, с които децата са удостоени посмъртно.В класната стая и в коридора пред нея са подредени увеличени фотографии, останали от разстреляните. Старо сметало допълва експозицията. В краката му са струпани безразборно папки и албуми, явно останали от някогашните посетители – било е време, когато Ястребино е било тема на реферати и разработки, на пионерски дневници и детско творчество. Най-често в музея гостуват децата, които идват на зелено училище или на летен лагер в детския комплекс край селото.

По време на съпротивата у нас от вражески куршуми загиват и други деца (юноши). Сред тях е и най-малкия партизанин у нас Митко Палаузов. Той пада убит, разкъсан от бомба на 1. април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Митко остава завинаги четиринайсетгодишен. Завинаги деца остават и Васил и Сава Кокарешкови от Белица; Детелина Минчева от Пазарджишко; Иван Бандаков от кв. Чепино – Велинград; Марин Попов от с. Правище, Пловдивско; Стефко Крайчев от Сливен; Никола Накев от Перущица.

След 9 септември 1944 год., образите на всички загинали в годините на съпротивата деца и юноши се митологизират, наричани са “деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги с партизанска тематика. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979).

 

 

Източник: СОЦ.БГ

 

В Хитрино е била първата жп катастрофа у нас преди 149 години

main_1481440975

 

 

 

Първата жп катастрофа на територията днешна България е била преди 149 години именно в село Хитрино, където днес дерайлира влак и последва ужасяваща експлозия, която взе 7 жертви, а десетки хора бяха ранени.

Първият инцидент е от месец май 1867 година. Тогава гарата се е наричала Шейтанджик /Хитрино/, която е част от жп линията Русе – Варна, която е построена е от английска компания с главни акционери братята Хенри и Тревор Бъркли.

Тогава не е имало пострадали хора, но са нанесени материални щети. Английското дружество, което е собственик на железницата (в него участва и Уйлям Гладстон), налага солидни парични глоби на служителите, обвинени за допускане на произшествието, става ясно от материал, публикуван в chernomore.bg.

Ето историята. В един от първите броеве на вестник “Черно море”, който започва живота си на 9 юни 1891 г., е публикувана любопитна обява, която рекламира “Увеселителен трен” по направлението Варна – Провадия – Каспичан. Ето каква е историята на тази реклама. През тази година се навършиха 150 години от откриването, на 26 октомври 1866 г., на първата железопътна линия в България. Линията Русе – Варна е открита на 7 ноември 1866 г. Тогава тя е била с дължина 224 км, а разстоянието между двата града се е изминавало за почти 8 часа. За случая са доставени 10 локомотива и 50 пътнически вагона. Общо за обслужване на линията са били поръчани 500 вагона и 30 парни локомотива от Манчестър, който тогава е не само прочут индустриален център, но и авангард в локомотивното строителство.

Първите вагони са с три класи, дълги са по осем метра и разполагат с четири купета. Всяка класа е имала по две отделения – мъжко и женско. На пътниците е било забранено да преминават от едно отделение в друго. И нещо естествено за онова време – вагоните са се осветявали с газени лампи.

За султан Абдул Азис е изработен специален триосен вагон, луксозно и комфортно обзаведен, който по-късно използват княз Александър Батенберг, а след него и цар Фердинанд. Царският влак днес може да се види отлично запазен в открития през 60-те години в дунавската ни столица първи и единствен у нас Национален музей на транспорта. Освен двете крайни гари по нея е имало спирки и в селищата Образцов чифлик, Червена вода, Вятово, Разград, Ясен, Каменяк, Каспичан, Провадия и Белослав, като в Русе, Каспичан и Варна са били открити и локомотивни депа.

Първоначалните намерения са били линията да бъде международна и да стане част от пътя Лондон – Цариград, но некачественото строителство и честите дерайлирания на влаковете попречват за осъществяването на тази идея. Едва по-късно линията е включена в международното трасе Париж –Страсбург – Мюнхен – Виена –Будапеща – Букурещ – Гюргево – Русе –Варна – Цариград. Между Гюргево и Русе пътниците са прехвърляни с парен кораб, а от Варна до Цариград – с кораб на австрийската компания „Лойд“. Между 1883 и 1885 г. от тук минава и прочутият „Ориент експрес“, който се движи през Русе и сега.

Мостовете по трасето са били дървени, а и семафорите най-напред също са били от дърво. Връзката между гарите се осъществява с телеграфни апарати. В изграждането на линията участвали (на ангария) около 15 000 българи.

Скандалното в този строеж е употребата, при построяването на гарите, на трошен камък, добиван при разрушаването на старите български столици Плиска и Велики Преслав. По това време те са били запазени, макар и в руини, с каменните крепости и градовете в тях. През 1873 г. поради политическата нестабилност в империята и неспособността си да се справи със стопанисването на линията Високата порта прехвърля собствеността й на компанията „Източни железници“ на австриеца барон Хирш.

Въпреки че първоначално пътуването било безплатно, хората приемали влака като нещо твърде опасно и избягвали да го използват. Налагало се кондукторите да слизат на гарите и да убеждават резервираните потенциални пътници, че „тренът“ е безопасен, което, разбира се, съвсем не било вярно, защото некачественото строителство довело до първата влакова катастрофа у нас само няколко месеца след откриването на железницата.

През 1867 г. при гара Шейтанджик (Хитрино) от товарен влак се откачва последният вагон и се блъска в пътнически, който тъкмо е потеглил. За щастие няма пострадали хора, но са нанесени материални щети. Английското дружество, което е собственик на железницата (в него участва и Уйлям Гладстон), налага солидни парични глоби на служителите, обвинени за допускане на произшествието.

Железопътното трасе е откупено от българската държава скоро след Освобождението (1888 г.), а в края на века е направено и отклонение за Добрич. Управлението на железниците на младата българска държава взeма едно доста иновативно за времето си решение за популяризиране на железницата, като въвежда т. нар. увеселителни влакове. Първоначално и тази идея трудно се възприема от гражданството.

Ето какво четем в бр. 2 от 16 юни 1891 г., стр. 3, на вестник “Черно море”: “От скоро време, от година – две, у нас се въведоха увеселителни тренове (влакове)”, започва изложението си авторът на материала и уточнява, че такива влакове има по лините Пловдив – София, София – Казичане, Русе – Червена вода – Разград, Варна – Провадия – Каспичан само в празнични дни, като не пропуска да спомене, че: ”Тука, във Варна, например има увеселителен трен, който тръгва в празничен ден сутринта в 7 часа, минава покрай станция Гебедже (Белослав), Провадия и спира на Каспичан, откъдето пристига назад тука (във Варна), в 8-9 часа вечерта.

Какво се постига с това? Каква е тоест разходката? От главния град отивате в околийските и това било удоволствие! Да кажете, че отивате в Шумен – не, щото от гарата до Шумен е 18 километра. Да, друго бихме казали, ако се ходеше в гори и живописни места, за здраве, в месности с чист и прохладен въздух. А не в Провадия, където е стократно по-жежко от Варна, по причина на ония канари, които стискат града, да се ходи е глупаво. Също и на оная гола поляна в Гебедже. Разбира се при такива околности, няма кой да излиза от града си.

Последния път, на 10-ти, текущия месец, имаше в увеселителния трен всичко 4-ма (пътници)”. Явно управата на железниците се съобразява с критиката на медиите или просто подобни линии се оказват нерентабилни, но скоро след тази публикация увеселителните разходки с влак по маршрута Варна – Провадия -Каспичан са прекратени. Инициативата обаче се оказва изключително печеливша по маршрута Русе – Варна, за което свидетелства и публикация в бр. 52 от 28.VІІ.1891 г. на вестник “Черно море”: “С два увеселителни трена, миналия четвъртък, дойдоха в града ни гости от Русе, около 6-700 души. Ний се надяваме, че гостите ни ще останат доволни от разходката си в нашия град, в замяна на парите си, които ни оставят”.

По-нататък в статията авторът пише: “Не знаем дали са се поместили в жилищата спокойно тия гости, защото и преди тях хотелите бяха почти пълни и не е ясно, какво би станало, ако и на другия ден бе дошъл един увеселителен трен, пълен с гости” и се обръща към общината, че за да се чувстват удобно гостите на Варна, трябва да бъдат отделени пари за направата на улиците. Увеселителните влакове между Русе и Варна се превръщат в традиция. Всъщност това са един вид “чартъри”, които водят гости за по ден-два и дават началото на организираните туристически посещения на “баните”, както научаваме от бр. 107 от 8.VІІ.1894 г. на вестник “Черно море”, стр. 2: “Почнали са се увеселителните тренове от Русе за нашия град. В сряда за пръв път дойдоха два трена, с много гости, присъствието на които се чувства по различни места и в морските бани. Весел град имаме и който не дойде ще е пишман. Особено поправената ни, тази година, морска градина, придава на живота цвят за цялото лято. Само пари да имате.”

Всъщност първото пътуване по линията Русе – Варна е осъществено от Митхат паша, който е бил основният лобист за израждането на инфраструктурата. То се случва на 7 ноември 1866 г. или само 6-7 месеца преди първия жп инцидент у нас, пише offnews.bg

 

28 ноември 1943г.: Срещата на “тримата големи“ в Техеран, която промени световната история

1480319363-655-402-teheranska-konferenciia
Техеранската конференция е стратегическа среща, от 28 ноември до 1 декември 1943 г., на трите големи държави съюзници СССР, САЩ и Великобритания. Провежда се в посолството на Съветския съюз в Техеран, Иран, и на нея присъстват „тримата големи“ лидери – Йосиф Сталин, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил.

Конференцията е насрочена за 16:00 на 28 ноември

Сталин пристига доста преди началото. Той посреща Рузвелт, който вече е с влошено здраве и в инвалидна количка, и е пропътувал 11 000 км., за да присъства.  Това е и първата среща на двамата големи лидери. Чърчил пък пристига с 30-минутно закъснение, придружен от своя генерален щаб.
По време на срещата САЩ и Великобритания искат да се уверят, че СССР ще сътрудничи за победата над Германия. Сталин се съгласява, но разбира се, на определена цена – двете държави да приемат и да не пречат на съветското влияние в Източна Европа, да подкрепят югославската народна освободителна армия и да се съгласят на изтегляне на запад от границата между Полша и СССР.

Лидерите стигат до условията, при които Западните сили ще отворят нов фронт и ще нахлуят в Северна Франция (Операция Овърлорд), нещо, за което Сталин настоява от 1941 г.  Приемат решението, Овърлорд да се осъществи до май 1944 г. Сталин се съгласява да подкрепи операцията, като изпрати огромна офанзива на Източния фронт в Германия, за да отклони немските сили от Северна Франция.

Допълнително Съветския съюз трябва да окаже помощ на Турция, ако тя реши да се включи във войната. Рузвелт, Чърчил и Сталин стигат и до общото заключение, че е най-добре Турция да се присъедини към Антихитлеристката коалиция до края на годината.

Сталин доминира на конференцията, въпреки че се взимат много общи решения от тримата големи. Той използва престижа на СССР след победата в Битката при Курск, една от най-големите операции на Източния фронт, за да склони другите лидери да се съгласят с неговите желания.

Рузвелт се примирява с изискванията на Сталин, но пък си позволява да прави малки изключения, за да задоволи съветския лидер. Чърчил предлага на Сталин изтеглянето на запад от Полша, което той приема, и това дава на поляците индустриализирана немска земя, а на СССР неутрална територия.

Интересни факти за Техеранската конференция:

Сталин предлага екзекуцията на 50 000 – 100 000 немски офицери, за да се предотврати още една война. Рузвелт приема предложението на Сталин като шега и решава да се включи като казва, че „49 000 ще бъдат достатъчни“.

Чърчил строго осъжда това тиранско предложение и отхвърля „студенокръвното убийство на войници, които са се борили за своята страна“. Той казва, че само военнопрестъпниците трябва да бъдат съдени, след което напуска стаята.

Сталин обаче го кара да се върне, твърдейки, че се шегува. Чърчил се съгласява и се радва, че съветският лидер е размислил, но също така осъзнава и че предложението не е било шега, а опипване на почвата.

Всеки от тримата държавници стои на различен стол, това може да се забележи на снимките от конференцията, рзкривайки колко важни всъщност са били столовете за лидерите по това време.  Така Рузвелт, Чърчил и Сталин носят своите столовете навсякъде, където отидат, в случай, че им се наложи да седнат.

Сталин  пък никога не е носел военна униформа до 1943 г., когато получава военния ранг Маршал на Съветския съюз. На снимките от срещата в Техеран той носи обичайната за маршал униформа.
Чърчил приключва своята военна кариера с ранг подполковник в Териториалната армия. На срещата е с униформа на комодор от Кралските военновъздушни сили.

 

Източник: Vesti.bg.

 

 

 

97 г. от Ньойския мирен договор – край на мечтата за национално обединение

 

768x432

 

 

„Изопачаването на истините в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим.“

                                                                                                Александър Малинов

България след Балканските войни се намира в условията на почти пълна изолация – и на Балканите, и в Европа – на прага на Първата световна война.

България между Антантата и Централните сили

В края на XIX и началото на ХХ век в Европа се оформят контурите на двата противостоящи си блока. Изключително бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът ѝ към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, имащи в началото на ХХ век съответно 10 и 4 пъти повече такива територии; желанието ѝ да овладее позиции в Близкия и Средния изток засяга интересите на Англия и Русия; настъплението ѝ в Африка я сблъсква с Франция в Мароко; идеите на пангерманизма плашат непосредствените ѝ съседи.

В своята политика Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия, Франция и Русия.

Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912 г. и първоначално Антантата има по-силни позиции – създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, който обаче не се съхранява напълно. В навечерието на Първата световна война единствено ориентацията на Сърбия към Съглашението и на Турция към Централните сили не буди съмнение, докато останалите държави в района предстои да направят своя съдбоносен избор.

На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник – ерцхерцог Франц Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия.

Започва световният военен конфликт, в който за България има три възможни пътя. Идеята за пълен неутралитет и извличане на придобивки от него е много привлекателна, но историческата практика доказва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални успехи.

Основният въпрос, стоящ пред държавата ни, е националното обединение, а неговото решаване вече минава през корекции в границите ни със съседните страни. Следователно трябва да се търсят съюзници сред Великите сили, да се избира между Антантата и Централните сили.

След избухването на войната правителството на Васил Радославов официално обявява неутралитет.

Съглашението не храни особени надежди да привлече България на своя страна – и поради ориентацията на управляващото в момента правителство и цар Фердинанд, и поради това, че е заложило вече на българските противници на Балканите. Наистина, предприемат се стъпки в тази посока, но те са мудни и крайно неубедителни.

Първото съвсем конкретно предложение идва през май 1915 г., когато Антантата обещава при влизане във войната чрез нападение срещу Турция линията Мидия-Енос, безспорната ѝ част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието и съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа.

Българското правителство обаче е напълно наясно, че тези ангажименти нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на балканските страни. В същото време Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех – цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България.

Освен всичко друго тази позиция на Централните сили (а по-точно – на Германия) има и огромен психологически ефект, защото е насочена в най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.

Разбира се, обещанията не са единственият аргумент в определяне крайната позиция на България. Именно Германия дава на правителството искания заем от 500 млн. марки и по този начин печели още един плюс.

Въпреки влизането на Италия във военните действия на страната на Съглашението, през 1915 г. Централните сили регистрират някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция на Англия и Франция е неуспешна. Това дава допълнителни аргументи на правителството за неговото окончателно решение – счита се, че Тройният съюз има трайно превъзходство и са налице предпоставки за неговата победа.

През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят опит да въздействат за ориентацията на страната посредством среща с цар Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със Съглашението.

През победи към нова загуба

На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия. Под знамената са свикани около 870 хил. души, групирани в три армии. На бойното поле Българската армия постига изключителни успехи на няколко фронта.

Ала това няма особено значение – Централните сили не успяват да се противопоставят на Антантата. През 1918 г. страната ни вече започва да изнемогва. Третата война в рамките на няколко години се оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, шири се недоволство на фронта и тила. Кризата обхваща и управляващите кръгове.

През юни Васил Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.

На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство в жива сила и техника, Антантата предприема голяма офанзива на Солунския фронт. Българската отбранителна линия е пробита при Добро поле и в армията настъпва хаос. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците.

Райко Даскалов обявява т.нар. „Радомирска република“ и повежда бунтовниците към столицата. Във Владайското дефиле, край Княжево и Павлово се водят братоубийствени боеве.

След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември 1918 г. и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира под контрола на съглашенски офицери и да остави като заложници частите, намиращи се западно от Вардар. За втори път в продължение само на 5 години страната ни е поставена на колене.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син – цар Борис III.

Последствията

Те се съдържат в Ньойския мирен договор, подписан на днешната дата преди 97 години – 27 ноември 1919 г. Към загубеното след Балканските войни се прибавят 11 хил. кв. км т.нар. Западни покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско и половин Струмишка околия), които се предават на Сърбия; в Западна Тракия от Места до Марица се въвежда управление на Съглашението, но по-късно територията е предадена на Гърция.

За 37 години страната трябва да изплати репарации в непосилния размер от над 2 млрд. франка; налагат се и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България фактически е лишена и от армия – предвижда се наемната войска заедно с полицията и граничната охрана да не надхвърля 30 хил. души.

От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд граница.

Несъмнено Ньойският диктат е много жесток удар по България. При това крайно несправедлив удар. Версайската система от договори, сключени със загубилите страни от страна на Антантата, поставят на колене и другите държави от Централните сили. Много историци и познавачи посочват, че тези договори са една от преките причини за въвличането на света в най-кървавата война в историята на човечеството, а именно – Втората световна война.

Изборът България да влезе в съюз с Централните сили е направен от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Според общосподелените оценки в българската историография те са сочени за главните виновници за „втората национална катастрофа“. Но както е видно от изложението по-горе, изборът в полза на Централните сили се базира на здрав смисъл, като мотивите за този избор при всички случаи са пробългарски.

В този смисъл да се обвиняват, че България се е обвързала с губещата страна не е коректно, защото те са политици, а не „врачки“. Още повече, че политик като Александър Малинов, който през цялото време симпатизира на Съглашението и остро критикува управляващите за направения избор, след свършека на събитията изрича думите, които са изведени в началото на този текст – думи, призоваващи към реализъм и съобразяване с обстоятелствата.

Да, народът ни дава над 100 хил. жертви, окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Страната ни изпада в тежка международна изолазия. Обаче заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват от „несретната“ си историческа съдба.

Защото ако се направи сравнение със ситуацията в другите губещи държави след Първата световна война, тутакси ще се види, че и там положението е тежко. Работата е там, че там не се говори за „национална катастрофа“.

 

 

Източник:news.bg

 

19 ноември 1885г : Битката при Сливница, в която българските капитани спечелиха войната срещу сръбските генерали!

33065_2934_1320683970

Битката при Цариброд

 

 

Докато в България народът празнува Съединението на 6 септември 1885 г. и българските войски заемат позиции край турската граница, за да посрещнат евентуален удар от Османската империя, войната идва съвсем неочаквано от запад. Уверени в лесния си успех на 2 ноември 1885 г. в пределите на България нахлуват полковете на сръбския крал Милан.Известието за тяхното нахлуване предизвиква възмущение и справедлив гняв в България и народът се вдига, като един, за да защити акта на Съединението. Доброволческото движение придобива голям размах. За него Димитър Благоев пише в своите спомени : »Всички годно да носи оръжие, тичаше да се нареди под знамената на застрашеното Отечество!» Загребският вестник „Свобода” нарича  войната-„измяна, варварство и зверство  на крал Милан”. Дори в Сърбия се чуват гласове на държавници, които са против войната. Така например Ристич заявява: „Всяко посегателство върху българска територия би било крупна политическа грешка! Белградският вестник „Застава” пише, че първият сръбски куршум ще разруши всички мечти за осъществяване на идеята за съюз на балканските народи!” Световните телеграфни агенции съобщават за войната и предричат лека победа на сръбското оръжие. Безпристрастно погледнато, шансовете на сърбите във войната са по-големи, защото съотношението на силите, мобилизационните ресурси, оръжието и опитът са на страната на сръбската армия. Тя е командвана от полковници  и генерали, завършили реномирани военни академии в Русия и Западна Европа,  докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани – военният министър Никифор Никифоров е 27 годишен капитан, а началникът на Щаба на армията Рачо Петров е капитан на 24 години! Във сръбските военни справочници обаче никъде няма данни за себеотрицанието и героизма , с които българите се хвърлят към западната си граница, за да преградят пътя  на сръбската армия към София. Пред  този морален потенциал са безсилни хилядите щикове и круповски топове на сръбските генерали.

След вероломното нахлуване в българските предели  на 2 ноември 1885г., сръбската армия се разделила на две оперативни съединения – Нишавска армия,  която настъпва към София и Тимошка армия,  която има за цел да окупира Североизточна България и крепостта Видин.

Българската армия се разделила организационно на два корпуса. Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев разполагал с  36 дружини, 6 ескадрона и 7 батареи – всичко 28 хиляди души.Той имал за цел да спре настъплението на сърбите към столицата.Южният корпус под командването на подполковник Данаил Николаев имал в състава си 52 дружини, 13 ескадрона и 7 батареи – всичко 51 хиляди души. Той заел стратегически позиции на турската граница,  очаквайки  нападение от страна на Османската империя.Младите български командири на военен съвет, провел се на 3 ноември, решително се противопоставят на княз Александър Батенберг да  отстъпи столицата  без бой на сърбите и да  им даде генерално сражение на Вакарелските или Ихтиманските височини .

    Командването на Нишавската армия насочил две дивизии Дунавската и Дринската към центъра на Сливнишката позиция. Други две сръбски дивизии настъпили по направлението:Врабча-Трън към левия фланг на Сливнишката позиция, а Кавалерийска бригада била изпратена в обход на десния фланг на българите и настъпила от север. Щабът на българската армия дал заповед на прикриващите отряди да водят задържащи действия, като изтощават силите на противника и забавят настъплението му до пристигането на Сливница на главните сили на българската армия от южната граница. Въпреки настояването на княза и на заместник началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, всички останали отговорни командири на военен съвет заявили дружно:  «София няма да отстъпим. Ще се бием или на Сливница или никъде другаде!»Голяма роля за бъдещата победа при Сливница изиграват действията на прикриващите отряди и най-вече Радомирския отряд командван от капитан Стефан Кисьов-командир на 2-ри Струмски полк. Отрядът получава задача енергично да атакува Моравската сръбска дивизия при Брезник и на всяка цена  да отклони или забави  придвижването й към Сливница. Началник щаба на войската, капитан Рачо Петров заповядва на капитан Кисьов  по телеграфа : «Заемете Брезник и удържайте неприятеля, во что би не стало.  Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила, за да го задържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на Сливнишката позиция и армията. Можем да загубим един отряд, но да спасим армията и Отечеството!»

   Въпреки че съотношението на силите е 4:1 в полза на неприятеля, Радомирският отряд дръзко атакувал Моравската дивизия край Брезник. Преди боя капитан Кисов произнася кратка реч , в която казва на своите бойци, че срещу техния малочислен и слабо въоръжен отряд врагът противопоставя цяла дивизия с кавалерия и артилерия. Той подчертал, че вярва в бойците, от които зависят изходът на боя и войната и завършва словото си с думите:„Тази жертва ние трябва да дадем, па макар и костите си да сложим на бойното поле“.Боят продължава повече от три часа. Когато сърбите обхващат фланговете на малобройния български отряд, капитан Кисов дава заповед за отстъпление. Българите отстъпват, но задържат цялата дивизия на полковник Топалович при Брезник чак до обяд на другия ден.Така с цената на 99 убити, над 100 ранени и 116 изчезнали, основната задача-да се задържи непри­ятелят е изпълнена. Настъплението на Моравска­та дивизия е забавено с един ден и това се оказва решаващо. В този ден прииждащите от турската граница български военни части успяват да се съсредоточат и да стабилизират левия фланг на Сливнишката  позиция и да осуетяват опита на противника за обход. Подобни героични подвизи  проявяват и другите прикриващи отряди.  Със своята упорита съпротива Комшицкият, Трънският и Смиловският отряди задържат настъплението на сърбите с цели три дена и това се оказва напълно достатъчно за пристигането на Южнобългарските войски на Сливница . За бързото създаване на ударната групировка, способна да предприеме решителни действия, от голямо значение са маневрените възможности на българските части и подразделения намиращи се в Югоизточна България. В хода на войната, от наличните там 67 дружини и 7 батареи, на западното направление се прегрупират 30 дружини и 4 батареи.

Те извършили онзи чутовен преход, който няма аналог във цялата ни  военна история  и бил наречен от народа “похода на бързите нозе”, който спасил България от сръбска окупация. При похода 8-ми Приморски полк изминал  95 км. за 36 часа, 1-ва и 4-та дружини от 1-ви  Софийски полк изминават 86 км. за 30 часа, без да спят, а 5-та пеша батарея от 1-ви артилерийски полк на капитан Петър Тантилов за два дни изминала 146 км. Затова в труда си „Военноисторическо значение на Сръбско-българската война” германският подполковник Блекнер пише: „Българската армия извършва маршове, които се сравняват с най значителните във военната история от всички времена.”

Сръбското Главно командване начело с крал Милан решило на 5 ноември да атакува Сливнишката позиция, като обхване северния й фланг със своята Кавалерийска бригада. За да осуети  този опит на противника началникът на десния фланг на българите ротмистър Анастас Бендерев предприел удар в предпозиционното  пространство. Той успял да завзема със своите бойци връх Мека црев, като отхвърлил батальоните на Дунавската дивизия и Кавалерийската бригада. По същото време  Дринската дивизия настъпила срещуцентъра на българите, а Шумадийската дивизия  настъпила към левия български фланг. Частите на Дринската дивизия успели за обхванат левия фланг и наближили опасно Преславския и Разградския  редути, но били контраатакувани и отблъснати

На 6 ноември  отрядът на поручик Атила Зафиров  в състав от 1000 души разбил един сръбски батальон при село Ропот и село Комшица и предизвикал истинска паника всред сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска  река, които можели да  се явят в тила на сръбската армия .

Същият ден Дринската и Шумадийската дивизия настъпили, но били спрени със залпов  огън от българите. Частите на ротмистър  Бендерев отново си върнали контрола над връх Мека црев, който били оставили предния ден. По същото време Моравската дивизия успяла да разбие малобройния  Радомирски отряд, но това забавило настъплението  й  към Сливнишката позиция.

На 7 ноември сръбското главно командване  решило да премине към отбрана по целия франт. По това време на Сливница пристигнали още български дружини  от южната граница. Частите на ротмистър Бендерев под прикритието на българската артилерия преминали в настъпление сре щу сръбската позиция на  връх Три уши. Макар разстоянието до неприяте- ля да бе 600-700 крачки, дружините се хвърлиха на нож с вик Ура! Сръбска та верига, като чу вика на българите и видя тяхното стремително нападе- ние, напусна окопите и отстъпи. Две роти обаче бяха настигнати в дола на Сливнишката река и една част хвърли оръжието си и се предаде. Останали- те се разбягаха.  Една дружина от общия резерв, току-що пристигнала на Мека Црев, се спусна скоро надолу, водена от ротмистър Кърджиев. Тогава І-ва рота от Бдинския полк, която се бе приближила на 50 крачки във фланг на сърбите , се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протежение. Музиката засвири „Шуми Марица“. Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката. Източните височини на Три уши бяха в български ръце. Това принудило сръбската Дунавската дивизия да започне отстъпление към Драгоманското дефиле.  Командирът на Шумадийската дивизия решил да се вклини  в оголения български център и хвърлил за тази цел три батальона в атака срещу три български роти.В този критичен момент началникът на централния участък на Сливнишката позиция, капитан Олимпий Панов оценявайки надвисналата опасност заповядва: «Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите  и ранените  и ги разположете в окопите . Кажете им, че в техни ръце  сега е съдбата на България .Така беше някога на Шипка !Тогава техните бащи и братя  издържаха ! Длъжни са да издържат и те!«И те издържат. Притичват им се на помощ и 50 италиански работници от Барон Хиршовата железница, записали се, като санитари в българската войска. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление. Отбранителното сражение при Сливница влиза в българската военна история като забележителен образец на активна отбрана. Победата на младата ни армия при Сливница  довежда до отхвърляне на противника и създаване на условия за преминаване в решително контранастъпление.

За победата на българската армия Фридрих Енгелс пише по-късно:” Но противно на всяко очакване, българите без руските офицери,при съотношение на силите две към три, поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението  и възхищението на изумена Европа !»

Дошлият от Пловдив с двамата си братя, непосредствено след битката на Сливница Иван Вазов, потресен от масовия героизъм на българските воини, изважда от вътрешния джоб на сетрето си химически молив и тефтер и написва пет стиха, дошли от най-съкровенните кътчета на сърцето му, които днес светят със златни букви на Паметника на незнайния воин в София. Те са израз на народното преклонение  пред  подвига на героите, отблъснали вероломните нашественици и защитили блестящо на бойното поле Съединението на България:

„  България за тебе те умряха !

Една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойно Майко бяха

и твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх!”….

След Сливнишкото сражение българите преминават в контранастъпление и овладяват Драгоманските височини. Особено жесток е боят за Нешков връх, в който българите разгромяват два сръбски полка. Нишавската армия претърпява поражение и е принудена да отстъпи към Пирот. Това изкарва от равновесие крал Милан и неговият министър Илия Гарашанин, които наблюдават боя. Той заповядва да се разстрелват на място самонаранилите се сръбски войници, наречени „пръсташи” и да се даде на войската двойна дажба ракия, но и това не помага. След кръвопролитен бой пада връх Келташ и Нишавската армия продължава своето отстъпление. На 15 ноември българите превземат Пирот.Сърбите отстъпват към Ниш, където в лагера на българските войски се появява австро-унгарският посланник в Белград, граф Кевенхюлер Меч, който заявява на княз Алекандър , че ако българите продължат своето настъпление ще срещнат и австро-унгарски войски.Боеве са прекратени, но завинаги остават във вазовите стихове .

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте –

до втората тръба.

На 3 март 1886г. в Букурещ е подписан мирен договор между двете държави, с една единствена точка, че се възстановява мирът между тях.Денят на паметната българска победа  при Сливница – 19 ноември е обявен с решение на Министерския съвет  № 477 от 16 ноември 1992 година  за Празник на Сухопътните войски  на Българската армия  !

 

Полковник от запаса д-р Петър Ненков- военен историк

 

 

Източник:otbrana.com