Tyxo.bg counter

Category: Минало

Орта Мезар назад във времето – кътчето от Пловдив, което никога няма да бъде същото (СНИМКИ)

 

 

След завладяването на Пловдив от османските турци в края на XIV век по своя традиция новите господари на града създават кварталите си в ниското по десния бряг на река Марица.

Сърцето на разположените в западната част квартали те наричат Орта мезар – средното гробище, защото редуват махалите с гробища. Тук е изградена баня, наречена също Орта мезар, чиито полуизгорели руини са запазени и до днес. Срещу нея се намира джамията „Ташкюпрю”, която по незнаен начин преди двайсетина  години бе превърната в ресторант. Тук се провеждал и кварталният пазар на зеленчукопроизводителите от Мараша и дребните търговци от съседната Еврейска махала.

След Освобождението Орта мезар се променя бързо. На мястото на гробището е изградена първата обществена градина в България, наречена „Дондукова”, а по-късно – Градската градина.

През 1883 година в нея е построена първата сграда на Пловдивската община, а през 1962 година кметът на Пловдив Атанас Костов повежда първата сватбена церемония в новия „Дом на младоженците”. По северната страна на Орта мезар в началото на ХХ век израстват нови сгради със сладкарнички, кръчми и магазини на първите етажи. Старите поколения пловдивчани ги помнят и със сергиите на продавачите на връзки жабешки бутчета и маришка риба.

А пловдивските евреи пазят спомена за своето спасение през март 1943 година, когато на този площад става срещата им с митрополит Кирил, който заявява: „Аз ще легна на релсите и няма да допусна и един влак да замине от гара Пловдив с депортирани в Германия евреи”. Затова и днес тук е Паметникът на спасението. През 80-те години на ХХ век старите сгради бяха съборени и Орта мезар стана кръстовище на два от най-големите булеварда на Пловдив.

 

Източник: Trafficnews.bg.

 

 

Как България се справи с турската угроза от 1989 г. и планът “Хан Тервел“ не бе изпълнен

 

 

През юни 1989 година в Истанбул се провежда многохиляден митинг, в който участва и Тургут Йозал. Почувствали се измамени, българските изселници вместо да насочат гнева си към тези, които десетилетия наред са ги подмамвали с въображаемите „турски прелести“, изливат гнева си срещу истинската си родина – България. Изгарят българското знаме, а Тургут Йозал заявява: „Българите са свине, армията ни ще влезе в София на 24 юли“! Турскоговорящите българи отвръщат екзалтирано: „С коли си тръгнахме, с танкове ще се върнем!“ Не става ясно защо нашенци „са си тръгнали“ и кой ги е карал да го сторят, Да си тръгнеш от родната си майка и тогава, когато по света търпиш неудачи, да обвиняваш същата тази майка, че ти е виновна, е налудничаво. Но лудият трудно признава, че е откачен. А какво друго е без ничия принуда да зарежеш с години наред граден дом, обзавеждане, земя, близки и приятели?! България приема с необходимата сериозност заплахата на Йозал.

В армията ни започва „тиха“ мобилизация. Отпускарите от редовните части са върнати обратно. Подлежащите на мобилизация набори са вдигнати на бойна нога. Провежда се мобилизационно запасяване с дрехи, храна и леко стрелково оръжие. При всички офицерски чинове е обявено бойно дежурство. 736-хилядна българска редовна и мобилизационна армия стои на „тръни“. Ракетите ни С-300 са поставени на стартови позиции. Ракетни установки, именувани „Български огън“, са извадени от подземията в Сливенския и Котленския Балкан. Те са произведени от български военни заводи и са приспособени да носят малки ядрени (руски) глави. Зарядите са „окачени“ и приведени в режим „подгряване“. Всеки един от тези взривове са с мощност да сринат до изпепеляване „малки градчета” като Истанбул.

Цялата ни армия е оборудвана с противорадиационни костюми, консумативи и други средства, нужни при локален ядрен конфликт. Изпълнява се план „Хан Тервел“, съгласно който, след като бъдат унищожени по-големите градове на комшиите, щабът на армията ни трябва да се настани в Цариград, на брега на Босфора. Всъщност изнесеният на предна линия военен команден пункт е следвало да бъде разположен в съществуващ подземен бункер на 5 километра от Мраморно море. Предстояло е възстановяването на старата държавна граница от Тервелова България, минаваща по Босфора от Черно до Мраморно море.

Турският генералитет получава разузнавателна информация за невероятната мобилизация, подготвяна в българската армия, и изтръпва. Но за ядреното въоръжение на войската ни чува за първи път, от което мнозина от тях навеждат глави и пращат мирни сигнали чрез цивилните си дипломати и военни аташета. Но напрежението утихва окончателно, когато руснаците предупреждават, че „и един турски войник да прекоси границата с България, то Анкара ще срещне железния юмрук на Съветската армия“. Ако Съветите не ни бяха спрели с това си изявление, планът „Хан Тервел“ щеше да се осъществи.

И сега, в почивните си дни мнозина от нас запалени рибари, може би щяхме да си ловим риба по малките заливчета на Босфора! А иначе голямото празненство сред турскоговорящите ни събратя беше в разгара си. Чевермета се въртяха навсякъде из крайградските райони, където имаше чиста вода, чешма или кладенец. Готварските тави, подходящи за агнета, шилета, ярета и други животинки на фурна, не достигаха. Прехвърляха се като особено важен кухненски инвентар от семейство на семейство, от компания на компания. Потребителните кооперации, в чиито райони имаше изселнически настроено население, не смогваха да зареждат със стоки. Не достигаха месата, кашкавалите, сирената, колбасите. По данни, които излязоха по-късно, консумацията на алкохол се беше увеличила седемкратно. Възторгът на екскурзиантите беше неописуем.

През целия този период от време с военния контраразузнавач Орлин Иванов бяхме канени на 17 чевермета и 28 агнета на фурна в селата Млечино, Боровица, Китница, Дедино, КК „Белите брези“, Ленище, Гърбище, Мъкмъл, Ахрянско, Бял Извор и в общинския център Ардино. Имаше дни, в които към обяд приключвахме с хапването на чеверме, след което се премествахме с доста усилия на друга трапеза с агнешко на фурна. Мои близки и роднини бяха забелязали, че през последните месец-два съм бил забележимо понадебелял… На пътуването до Турция наистина се гледаше като на една екскурзия, от която я произлезе фактическо преселване, я не. Особено след като започна обратният поток от завръщащи се. Първоначално заминаващите бяха шокирани, че много от заминалите вече се прибират обратно в България. Точно като от екскурзия.

Откъм комшийската страна никой не ги подтикваше да се връщат. Бяха отишли, бяха видели и бяха решили, че за тях там няма живот… Тръгващите от България ги гледаха с широко отворени очи и се опитваха да научат нещо повече от тях – връщащите се. Но в повечето случаи те мълчаха… Изглеждаха покрусени от всичко, което им се беше случило, и бяха щастливи да намерят къщите си непокътнати, защото бяха опазени от почти незабележимите в скромните си милиционерски униформи червени барети. Срещите между завръщащи се и заминаващи понякога бяха доста странни. Едните искаха да научат нещо повече от идващите си, а тези, които вече са били там, отвръщаха, че не би било зле и те да идат и да видят. Това звучеше почти като закана – идете и вие вижте! Тоест, идете и вижте и друг път да ви е за урок подобна безотговорна „екскурзия“! Малко преди 21 август 1989 година, когато Турция затвори границата си, отново бях на Капитан Андреево. Потоците в двете посоки бяха почти равностойни.

Връщащите се мълчаха гузно и гледаха час по-скоро, преминавайки през формалностите, да се приберат по родните си места. Радостта и очакването за щастие в очите на заминаващите беше помръкнала. Те по-скоро вече изглеждаха обезпокоени от неизвестностите, които ги очакваха „оттатък“. А гледката на колоната с обратно пътуващи почти ги хвърляше в паника… Турската радиопропаганда постоянно се опитваше да внушава, че условията край Босфора са чудесни, че и да има временни затруднения, то те ще се преодолеят. Говореше се за строителството на нови лагери, а Тургут Йозал обещаваше незабавно да се започне изграждането на нови квартали с жилища за преселниците край Измир, Бурса, Чешме, Булгаркьой и къде ли не… Раздаваха се безплатни на първо време парцели земя за застрояване с жилища.

Ентусиазмът на заминаващите почти се стопи, когато наяве в публичното пространство започнаха да излизат случаи на фрапиращи гаври от страна на турски митничари и войници с нашите кандидат-изселници. Заговори се за незаконно изземване на декларирани парични средства, злата и други скъпоценности. Станаха явни случаи на изнасилвания на момичета и жени от аскера, който охраняваше от другата страна. Но най-потресаващи бяха фактите за изнасилвани мъже. Няколко случая бяха изнесени официално и от Българската национална телевизия. Семейства описваха как на Капъ кулле в контролните помещения мъжете и жените били разделяни.

В едни стаи били изнасилвани жените, а в други – мъжете! И едните, и другите, въпреки притеснението си от телевизионните камери, разказваха как им били прибирани парите и какво са изживели при насилването им. Всичките тези новини се разпространяваха светкавично и мераклиите да поемат на югоизток очевидно започнаха да намаляват, а обратният поток от завръщащи се все повече се увеличаваше. Срещаха се и разумни „еничари”, които вече натоварили колите си с покъщнина, бяха решили да поизчакат. А други направо го разтоварваха обратно и отново подреждаха в домовете си.

Новото им намерение се очертаваше да посетят комшиите без багаж, да видят какво става там и тогава да решат какво да правят. Празничното настроение сред тези, които още не бяха потеглили на „екскурзия“ в югоизточна посока, беше спаднало. Все повече се срещаха умислени лица, на които въпросът „Да тръгвам или не!“ беше изписан ясно и тревожно… На 21 август Турция затвори границата си за български граждани и това донякъде успокои тези, които се колебаеха дали да тръгват. Сега поне имаха предлог да не предприемат пътуване, тъй като бариерата е паднала и отново започва да се изискват визи… Но потокът от връщащи се в майката родина България не секваше.

Така на югоизток се изнизаха към 360 хиляди турскоговорящи българи, а се върнаха по родните си места над 183 хиляди… За всички тях пътуването към Турция беше едно голямо пътешествие, предшествано от много радост, от много веселие, пиянски дни и нощи… Всички те очакваха, че комшиите ни ще ги посрещнат с широки обятия. Веднага ще им раздадат жилища, ще им наброят чували с пари, а те само ще ядат, ще пият и ще се въртят кючеци. За тях „турската мечта“ беше като очакване за един безкраен празник.

Така поне им бяха обещавали потурнашките ходжи и имами в България и тайните турски емисари, които под най-различни прикрития посещаваха родината ни. В такава насока беше и пропагандата на комшийските радиостанции, контролирани от турските служби за сигурност… Толкова години след така наречената „голяма екскурзия“ тази раздвоеност сред част от българския етнос, употребяващ и турски език, все още не е изчезнала. То е като раздвоението на личността при шизофренично болните. Десетилетия наред битува и шизофреничната заблуда, че съществува някакъв турски етнос в България. Това параноично мислене често тотално обзема и редица български политици, които дори и не се замислят върху факта, че такъв етнос няма дори и в Турция! Според статистиката на комшиите ни от последното им преброяване, в съседната държава има над 75 етноса, но нито един не се именува „турци“.

Наименованието „турчин“ е определение, в случая прозвище, идещо от староесейския еврейски език. Селджуците и караманите, които основават Османската империя, воюват с особена, дива жестокост, разширявайки границите на държавата си. Поради това есеите ги наричат „гадове“. Така между ХІІ и ХVІ век селджуци и карамани съпътстващо започват да бъдат обиждани или по-скоро проклинани като „турци“ (т. е. гадове)! Това налага султаните от ХVІ век, та чак до кърджалийските времена, да забранят употребата на това позорно определение, което в по-широко значение се тълкува като гад, гадняр, гадина, гадост, гадория, гаднярщина и въобще всичко, което би те отвратило… Логично възниква въпросът, защо комшийската ни държава се нарича Турция? След като последният султан на Османската империя бива прогонен, пред най-изявения водач на младотурското движение Мустафа Кемал паша възниква въпросът, как да се именува новата държава. Младият водач е виждал устройството й като модерна европейска република, която е отхвърлила всякакъв феодален деспотизъм – и като бит, и като управление, и е приела модерните демократични принципи на обществена подредба. Било му е предлагано държавата да се нарича Османия по името на основателя на рухналата империя Осман І Гаази.

Но Мустафа паша не е искал новата държава да има каквото и да е било общо с бившата империя. Споменът за отвратителното съдържание на определението „турчин“ вече е бил поизбледнял. А и без това в етническия състав на бъдещата държава такъв етнос нямало. Тоест, в случай на нужда, това име винаги можело да се промени без да се накърнят чувствата на някакъв етнос. А и различните етноси в бившата империя били по-известни по света като „турци“, каквото и да значи това. Така през 1923 г. Мустафа Кемал паша решава да именува новата демократична държава Турция, като името определя народността на всички, които са се родили и ще се раждат из тези територии, независимо от етническия си произход.

Затова е не само безотговорно, но и престъпно български политици и обществени деятели да говорят за „турци“, за „етническо прочистване“ на някакви турци в България и изобщо, злоупотребявайки с историята да търсят политически дивиденти и „депутатски имунитет“ за себе си. Българското мохамеданско население е понесло достатъчно много издевателства с вярата му и с многократните смени на имената му. Крайно време е всяко твърдение, че в България има и други етноси освен българския да се криминализира в степен на деяние с особено висока обществена опасност, отнасяща се до националната ни сигурност! Така е в съседните ни държави, в това число и Турция.

 

 

Източник: socbg

 

Спомени от соца: Как Тодор Живков строеше пътища без европари

 

 

В последните десетина години голямо строене на пътища падна в България. И не само. То не бяха хвалби, не беше рязане на лентички. Сигурно ако се съберат малките късчета трикольори, кръцнати с ножица по време на хилядите церемонии, ще може да се покрие една цяла, при това не съвсем къса пътна отсечка.

И като че ли встрани остава една не много приятна истина за новите ръководители. А тя е, че 75 на сто от наличните магистрали всъщност са наследство от социалистическия период на държавата ни. Нещо повече, те са построени без помощта на еврофондове. И без унизителното приклякване за милостиня. Естествено, за това си има и обективни причини.

На първо място, по времето на Тодор Живков се е крало далеч по-малко. Далеч сме от мисълта, че и там определени лица не са заделяли нещо за собствения джоб. Или гараж. Може да е подуто пликче, може да са две туби с бензин и дамаджана изискана ракийка. Но в момента магистралите са оскъпени поне пет пъти заради огромните кражби, пише сайтът socbg.com.

Друг важен фактор е, че преди 1989 г. на разположение за строителните дейности са били Строителни и Транспортни войски. Кажи-речи безплатен труд. Представете си тази огромна жива сила, тези хиляди младежи, които работят в замяна на това, че след излизане от казармата получават занаят.

Всъщност тази практика е въведена от Александър Стамболийски и е прилагана и преди 9 септември 1944 г. Всъщност тя може да се приложи и сега. Без да е необходимо да се възстановява наборната служба. Просто трябва да се приложи американският модел – да се използват затворници. Така или иначе, българските затвори са препълнени.

Спомени от соца: Несебър и Слънчев бряг изгубени в миналото (СНИМКИ)

 

 

Те бяха умело и умерено съчетани – старинността на Несебър и модерния курортен център Слънчев бряг. Днес – това равновесие е нарушено – Несебър се е превърнал в бит-базар за сувенири, а за Слънчев бряг най-често се споменава в криминалната хроника, пише socbg.com.

Нека да си ги припомним такива, каквито бяха само до преди половин век.

Романтичният Несебър през 1961г.

Новият град, картичка от 1966-а година.

Бъдете нащрек, ако видите подобни индивиди да се навъртат наоколо в наши дни… Слънчев бряг на картичка от 1967г. Когато всичко беше приятно, спокойно и безопасно.

Новопристигнали почитатели на Слънчев бряг или реклама на Москвич.  Картичка от 1964г.​​​​​​​

Несебър – рибарският кей, картичка от 1986г.​​​​​​​

Слънчев бряг през 1987г. Днес, приказният някога ландшафт от хилядолетни дюни с атракции от камили и лонгозни гори е безвъзвратно унищожен, а презастрояването го е превърнало в обикновен крайбрежен град.​​​​​​​

Две доволни от обслужването в ресторант Орфей девойки, се завръщат освежени на плажа, където ги очакват финият пясък, топлото море и красивите гларуси… Слънчев бряг през 1960г.​​​​​​​

Слънчев бряг, когато беше девствен курорт… картичка от далечната 1970г., т.е. преди 45 години! И после времето стана Наше, и Черноморието ни загуби цялото си очарование…​​​​​​​

Несебър – църквата Св. Йоан Кръстител и няколко стари автомобила – между тях май че се вижда и един Запорожец. Картичка от 1970г.

 

 

 

 

 

 

 

74 г. от спасяването на българските евреи от лагерите на смъртта на Хитлер (видео)

 

 

Отбелязваме 74 години от спасяването на около 50 хил. български евреи от депортирането им в хитлеристките лагери на смъртта.

По време на Втората световна война Германия започва да упражнява все по-силен натиск върху българските власти за депортацията на българските евреи, за да изпълни т. нар. „окончателно решение“ – унищожаването на евреите в териториите, които се намират под нацистка власт.

През декември 1940 г., дни след разширяването на Тристранния пакт (Германия, Италия и Япония) с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да се включи в него, българското Народно събрание приема Закона за защита на нацията (ЗЗН), който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Той е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на хората от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942).

Съгласно българското антиеврейско законодателство смесените бракове стават само нелегално, има забрани за упражняване на определени професии от евреите, наложени са извънредни имуществени данъци, наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация, наложен е полицейски час за евреите, евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни, определени са улици, по които е забранено да се движат евреи. По 6-7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Наложеният през 1941 г. еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 млн. лева) и достига общ размер от 1,4 млрд. лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от хитлеристкото правителство през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране на евреи към Аушвиц (Освиенцим). Благодарение на местоположението си — близо до големи градове и на жп връзките, той става най-големият концентрационен лагер за евреи, цигани, пленници и партизани.

На 22 февруари 1943 г. комисарят по еврейските въпроси Александър Белев сключва договор с представителя на Гестапо у нас Теодор Данекер за поетапна депортация на българските евреи.

Антисемитизмът, както и конкретно ЗЗН, са дълбоко чужди на българския начин на живот и народопсихология. Антиеврейската кампания не среща разбиране нито сред селяните, нито в градовете, нито у интелигенцията, нито в православната църква, нито в управляващите среди.

Близо 9000 души от „стара“ България са събрани в Пловдив, но те не биват натоварени на влаковете за Полша поради официална отмяна на заповедта за депортация в последния момент. В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия български патриарх). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени.

Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. Основно значение за отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара“ България изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Правителството спира депортирането и го отлага за по-късно (март).

Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят.

Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийския митрополит Стефан, оглавяващ Светия синод по това време. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова.

Плановете за депортиране на евреите от България са спрени на два пъти — през март и май 1943 г., след което не се подновяват, тъй като правителството се е провалило в тези свои намерения. На Цар Борис са предложени „План А“ (депортиране) и „План Б“ (изселване от София и използване на евреи в трудови лагери в България), като той се спира на втория. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо.

Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара“ България. Има предположения, че протестите са поощрявани и от задкулисни комбинации на самия цар. Известно е, че той, който подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от „стара“ България.

За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

Първата партида включва 20 000 души, които в края на февруари и началото на март трябва да бъдат изпратени в концлагера Треблинка. Взето е решение този първи контингент да бъде формиран от 11 363 евреи от Македония и Беломорието и 8 560 евреи от „стара“ България.

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4 058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7 144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално по-късно — от правителството на Константин Муравиев.

32 години от атентата на гара Буново (видео)

 

 

9 МАРТ ДЕН НА ЖЕРТВИТЕ НА ТУРСКИЯ ТЕРОРИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ

Засекретено и до днес дело храни спекулации около кървавите акции през 80-те

 Тридесет и две години от най-зловещия атентат, извършен от протурските терористи, организирани и финансирани от Турция.

Девети март 1985, Буново – едно планинско село става мишена на най-големия железопътен атентат в българската история. Във влака Бургас-София избухва бомба и отнема седем човешки живота. Специалистите определят атентата като дело на нелегална организация, наречена Турско национално-освободително движение в България, а мотивът е Възродителният процес.

Март. Годината е 1985-а. Преименуването на българите мюсюлмани вече е осъществено в Родопите, ред е на българските турци.На 9.III – Ден след празника на социалистическата майка и жена влак номер 326 от Бургас за София изпълнява редовното си разписание.

Часът е 21,31. Композицията навлиза в гара Буново с две минути закъснение. В едно от купетата на вагона за майки с деца цъка бомба.

Механизмът е прост: стандартна батерия от 4,5 волта, електрически жици, електродетонатори, амониева селитра и шашки „Амонит-6″. Забавящият механизъм е от будилник „Слава“. Часовникът, настроен на определен час, свързва електрическата верига и предизвиква детонация. Минутата на взрива е предвидено да съвпадне с навлизането в тунела след гарата, за да има максимален брой жертви. Секунди по-късно малкото планинско селце Буново е разтърсено от най-смъртоносния атентат в историята на българските железници.

Първи на помощ се притичват живеещите близо до влаковата линия и дежурните служители на БДЖ. Гледката е жестока.

Кожа, крайници, черва, мозъци и кръв са пръснати по мартенския сняг. Силен тътен, огън, пламъци и писъци са думите, които всички оцелели и свидетели използват, започвайки разказа си за кошмарната нощ. Умират 7 души, две от жертвите са глухонеми деца, на 12 и 13г. – Георги и Стефан.

Умират Яворка Петрова, на 38 г., и Емил Николов на 40, Райна Бозукова, на 64, Стилиян Иванов, на 60, и Николай Генков на, 63 г. Тежко ранените са девет, а стресът от преживяното скъсява живота на потърпевши и очевидци.

Детската учителка Митка Василева пътува от Карлово с дъщеря си и двама свои приятели – Емил и Яворка.

Връщат се от родителска среща на децата си.

И тримата са от видинското градче Димово. Ръката върху главата на дъщеря й запазва живота на момиченцето.

„Ако не я бях гушнала, докато спи, металната поставка за багаж щеше да премаже главичката й“, през сълзи разказва Митка. На ръката й все още има белег, има проблеми със съня, а веднага след атентата развива страхова невроза, която и досега не е излекувана.

Веднага щом идва в съзнание, Митка изравя от отломките дъщеря си Мариана и започва да крещи за помощ. Откарани са в болницата в Пирдоп, където отстраняват набитите в очите й стъкла и сега тя като по чудо не е сляпа. „Когато съпругът ми дойде и ме видя, ме погали по главата и каза, че не бива да се плаша, когато ми махнат превръзките“. „Ти си побеляла“, казва й той.

Приятелите й Емил и Яворка са сред седемте жертви. Яворка има 16-годишен син.

„Изпратих я на родителска среща и след това я чаках на гарата, но тя не се появи“, споделя през сълзи вдовецът й Христо. Той е международен шофьор и в нощта на трагедията трябва да тръгне за Иран. „Разбрах, че е убита, 24 дни след погребението. Тогава нямаше телефони и пътувайки в Азия, можех да се обадя чак на границата. Когато видях некролозите, не повярвах, повярвах чак на родителите й“, казва Христо. Родителите на Яворка умират от мъка един след друг малко след нейната смърт.

Взривът на гара Буново не е единственият терористичен акт, извършен от протурските терористи. Между 1980 и 1987 г. в България са извършени множество големи терористични актове и саботажни акции, включително саботажи срещу реколтата и селското стопанство, опити за отравяне на питейната вода на различни градове, жп катастрофи, взривяване на язовирни стени, палежи на гори.

Половин час след детонацията на гара Буново, бомба избухва и в сладкарницата на хотел „Епруветката“ в Сливен.

Бомбата е поставена от един и същи човек, който се качва на влака в Бургас, поставя бомбата, която трябва да избухне в тунела след гара Буново, слиза в Сливен и поставя второ устройство там. На същия ден бомба избухва на летище Варна, осакатява и обезобразява две жени с едно и също име – Елена.

На 25 април 1988 са осъдени на смърт чрез разстрел лицата, пряко участвали в атентата: Елин Маджаров, Алцек Чакъров и Сава Георгиев, няколко месеца по-късно същата година присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и осъдените са екзекутирани и кремирани. Останалите са осъдени за помагачество.

Отделно от тях действат и други турски терористични групи, извършени са множество атентати. Това е част от офанзивата на турската държава на българска територия, чиято цел е откъсване на части от българската територия в „автономна“ турска квази-държава.

Днес, Сабри Мехмедали, брат на лидера на терористичната група, осъден за помагачество,  е общински съветник от ДПС.

През 1993 г. издига чешма в памет на атентаторите, днес съборена след закъснялата реакция на държавата. На откриването й присъства лично Ахмед Доган. С тези действия ДПС еднозначно и недвусмислено се припознава като продължител, последовател и съмишленик на турския тероризъм.

 

Никога в нито една дума, лидерите на противобългарската, протурска, противоконституционна партия ДПС не осъдиха зверствата на протурския тероризъм и не изказаха съжаление и съболезнования на близките на жертвите. Напротив ДПС мълчи гробовно по тази тема, но в своите документи признава и заявява приемственост с идеите и дейностите на т.нар. „Турско национално-освободително движение в България“, на практика политическата структура, която вербува и активира извършителите на терористичните актове. Няма съмнение  – и ТНОДБ и терористичните клетки са вербувани, организирани, финансирани от турската държава.

Затова е толкова срамно, толкова скандално, толкова нагло, когато представители на тази партия ви говорят за „евроатлантизъм“ и „европейски ценности“. Още по-необяснимо е защо българските журналисти никога за тези вече 25 години, не попитаха лидерите на ДПС за оценката им за терора и за това как биха нарекли преднамереното убийство на майки с деца. Ей така, докато им слушат словестните полюции по темата „права, свободи и ценности“. /  BIG5.BG

bultimes.com

На 4 март 1942 г. “демократичното“ правителство на монархо-фашистката диктатура арестува Никола Вапцаров

 

 

На 4 март 1942 г. „демократичното“ правителство на монархо-фашистката диктатура в България арестува Никола Вапцаров заради участие във военната организация на комунистическата партия.

Заедно с него, след продължителни агентурни действия, полицията на диктаторския капиталистически режим извършва арести на над 750 комунисти и безпартийни нелегални. Впоследствие около 60 от тях стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП. Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски.

Вапцаров е подложен на жестоки мъчения и е принуден да признае за част от нелегалната си дейност. При обиск в дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други доказателства, уличаващи го в конспиративна дейност.

На 6 юли 1942 г. започва процесът. Протоколът от откритото заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията си, дадени при разследването.

Цар Борис III отказва да помилва Никола Йонков Вапцаров.

На 23 юли той е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София.

Никола Йонков Вапцаров е български поет, чието творчество е предимно със социална тематика. Превеждан е на редица езици. Единствената цялостна стихосбирка на Вапцаров („Моторни песни“) излиза през 1940 г. Сътрудничил на нелегалната тогава Българска комунистическа партия и активен антифашист. През 1942 г. той е осъден на смърт за терористична дейност по силата на Закона за защита на държавата, заради минноподривни дела срещу немските войски в качеството си на ръководител на Централната военна комисия при ЦК на БКП. Посмъртно е амнистиран. В съответствие с политиката и директивите на Коминтерна и БКП е повлиян от идеите на македонизма.

Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава все още в Османската империя. Негов баща е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка Елена Везева, протестантска учителка в струмишките села. От друга страна като юноша той попада под силното влияние на д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като бело­гвар­­дей­ски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. Майлер дори успява да се сближи с Ванчо Михайлов, но бяга обратно в СССР след провала на Септемврийското въстание през 1923 г. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра ентусиазирано се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г. От друга страна къщата в Бан­ско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни инте­лектуалци като по­­­­­етите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фами­лия­та Вап­­­царови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юноша­та с цар Борис ІІІ и обкръ­же­ни­ето му. Учи в гимназията в Разлог (1924-1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926-1932), по-късно наречено на негово име. Той е на практика първо на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа.

Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново — като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време остава без работа; тогава умира баща му Йонко. В периода 1936-1938 работи като техник във фабриката на братя Бугарчеви за кратко, след това като огняр в Български държавни железници и в Софийския общински екарисаж. Успоредно издава стихотворения в различни вестници, спечелва литературния конкурс на сп. „Летец“ със стихотворението „Романтика“.
Вапцаров става член и е един от главните активисти в Македонския литературен кръжок в София. През 1939 подготвя единствената си стихосбирка „Моторни песни“, излязла от печат 1940 г. Публикува и други стихотворения; както и разкази и драма, които обаче не придобиват популярността на поезията му. Същата година събира из Пиринска Македония подписи, в подкрепа на т. нар. Соболева акция. Заловен за това, той е съден и интерниран в Годеч. След завръщането му от Годеч (септември 1941 г.) се занимава с минноподривни дела срещу немските войски, вече в качеството си на сътрудник на “минноподривната комисия” към ЦК на БРП (к) с ръководител Цвятко Радойнов. Организира снабдяването на нелегалните с оръжие, документи и квартири, за което е арестуван на 4 март 1942 г. в рамките на процеса срещу ЦК на БРП. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена.

На конгресите на Световния съвет на мира в Париж и Прага през 1949 г. са учредени международни награди за мир, които да се раздават на изтъкнати радетели и борци за мир срещу войната. Вапцаров е удостоен посмъртно с тази престижна международна награда измежду десетки предложения от десетки страни. На 3 декември 1953 г. по време на Втория конгрес на мира почетният знак на наградата и грамотата са предадени на майката на поета Елена Вапцарова.

 

 

Преди 40 години България бе сполетяна от най-убийственото земетресение в историята ни (снимки)

 

 

 

Със заупокойна литургия на 4 март в Свищов ще бъде отбелязана 40-годишнината от земетресението, при което загинаха 109 души. Спасителната операция е продължила до 11 март, припомни във Велико Търново полк. Тодор Георгиев, участвал в нея през 1977 г.

Тогава той е бил служител в криминалния отдел на МВР във Велико Търново и непосредствено след труса е командирован в Свищов.

В продължение на 40 години Георгиев съхранява оригиналния протокол, в който са описани имената на жертвите, възрастта и професиите им. Сред тях са 27 деца. Според заключенията на патоанатомите причината за смъртта в 90% от случаите е задушаване, посочи той.

Тодор Георгиев си спомня, че на третия ден след земетресението в Свищов е пристигнал тогавашният държавен ръководител Тодор Живков. Той е поискал информация за загиналите, от които 15 са били инженери, 11 служители на МВР, шестима учители и четирима директори на институции.

Общоградско възпоменание правят в Свищов за жертвите от земетресението през 1977 г.

В петте дни след земетресението с магнитут 7,6 по Рихтер с епицентър Вранча, когато са провеждани спасителните операции, са следвали вторични трусове.

В дейностите са се включили над 80 униформени от районните управления на МВР от целия регион, както и военни от поделенията в Свищов, Велико Търново и Белене, каза Георгиев. Задачата им била да разчистят руините, да помогнат за спасяването на хората и да осигурят кордон срещу мародерства.

Оригиналният протокол с имената на жертвите, съхраняван от Тодоров ще бъде дарен на Регионалния исторически музей във Велико Търново.

Земетресението от 77-а е една от най-черните дати в българската история. Ужасът, който преживяват хората в тази мартенска вечер, трая само 77 секунди, 77 секунди на паника и страх.

Малко история:

Денят е 4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден-днешен се спори за броя на загиналите.

Според някои те са 114 души, според други – 120. Има и такива, които говорят дори и за близо 250 души.

Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак, токът спира веднага. Паника обзема свищовлии, които се опитват да избягат сред падаща мазилка и срутващи се комини далеч от сградите. Недосъбудените деца хленчат, жените истерично бърборят, мъжете мълчат и гледат загасналия и замрял град. Това са късметлиите. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъзват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.

Първият трус е вертикален. Следващият трус е хоризонтален. Някои стари къщи  започват да поддават и падат. Цепят се стени, падат комини. Всички са навън в гробна тишина. Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие – срутил се е жилищният блок на “Свилоза”. В близост до училището „Алеко Константинов“ е паднала друга сграда. Засегната е и църквата „Света Троица“, която е напълно възстановена едва през 2004 година. В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма. Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Чак на разсъмване се появяват помощници. Започват да идват линейки и милиция.

Точният брой на мъртвите все още е неизвестен заради липсата на официална информация. Между 120 и 250 души, според различни източници, остават смазани под развалините на рухналите жилищни блокове. Коридорите на болницата са превърнати в голяма морга и в тях са наредени телата на загиналите. В зловещата редица има малки детски трупчета, младежи, застинали в мига на бягството. Има семейства, скупчили се в отчаян опит да защитят децата си, загинали под телата на своите родители.

 

 

 

Източник:Блиц

 

Паметникът на свободата е открит от цар Борис III на 26 август 1934 година

Паметникът на свободата

 

894 стъпала водят до Паметника на свободата, издигнат на връх Шипка. Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата“ – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

Паметникът е открит на 26 август 1934 г. от цар Борис III. Над сто хиляди души се стичат за празненствата. Присъстват и 80 живи опълченци. Идеята с такъв монумент да се увековечи подвигът на руските войни и българските опълченци, дали живота си за свободата на България, възниква още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. Дават я народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков.

Народният поет Петко Славйков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“.

Но минават години и нищо не се случва. Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“.

На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника.

Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата, и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа.

Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.
През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност. Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.

Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.


Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. – в блога „Питагорид“ се разказват подробности от строителството на паметника).


И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.

Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.

Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и „поставен“ на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад.
Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.

Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат.

Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.

Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират.

При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.

По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.

През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“.

Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея.

През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников.

На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.

Момент от строителството

Бронзовият лъв, породил толкова дипломатически спорове

 

На днешния ден преди 76 години Богдан Филов подписва договора за присъединяване към Тристранния пакт и Царство България става съюзник на нацистка Германия

В първия ден на март през 1941 г. министър-председателят  Богдан Филов подписва договора за присъединяване към Тристранния пакт, с което се слага край на политиката на неутралитет и Царство България става съюзник на нацистка Германия.

Това става  в двореца „Белведере“ във Виена. Така на 19 април, наречен Български Великден, българските войски навлизат в Югославия, а на 20 април – в Гърция, и то без да се налага да водят активни бойни действия. По този начин българското правителство, съгласувано с Германия и Италия, изпраща войски в редица територии, населени с българи.

Българската армия е посрещната на повечето места като освободителка, цар Борис III е обявен за Цар Обединител, а правителството неимоверно повдига своя престиж. Малко по-късно след допълнителни преговори Охрид също е предаден на България от италианците. Това става на 24 май. В резултат под българска администрация попадат по-голямата част от Вардарска Македония, източният дял на Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини и Поморавието.

На 13 декември 1941 г. ръководеното от Филов правителство под натиска на нацистка Германия обявява война на САЩ и Великобритания, която завършва с тежки въздушни удари на съюзниците над София и други градове през 1943 – 1944 г. Влизането на България в Тристранния пакт я нарежда в списъка на победените страни след края на Втората световна война.

 
На 1 март 1941 г. влизаме в Тристранния пакт

Източник: Marica.bg.

 

Първият кмет на София взриви 7 джамии

 

 

​В бурен ден на 1878 г. София е изчистена от ориенталския си пейзаж.

 

С динамитни взривове първият кмет на града бута най-високите минарета на джамиите. Градоначалникът имитира мълнии, за да заблуди правоверните, че сам Аллах е посегнал на свещените постройки. По това време в небето над София стърчат десетки мюсюлмански викала. Всяка махала има джамия. „Гора от минарета!“, негодува княз Александър Дондуков-Корсаков. Той е императорски комисар в освободените земи, който трябва да постави основите на новата българска държава. За губернатор на Софийския санджак князът назначава Пьотър Алабин. Длъжността градски кмет пък поверява на Александър Мосолов. Градоначалникът е дворянин, чиито предци са записани в Шестата родословна книга на Тамбовска губерния. Роден през 1854 г., Мосолов учи политехника в Дрезден и Карлсруе, но се отдава на военната кариера. В Руско-турската освободителна война офицерът се сражава в редовете на лейбгвардейския Гродненски хусарски полк. След мира е назначен в разпореждане на Алабин. После е окръжен управител на Кавала, а през август 1878 г. сяда на кметското кресло в София. По искане на Мосолов градският съвет му избира за помощник влиятелния кореняк хаджи Мано Стоянов За него Константин Иречек пише: „Софийският чорбаджия хаджи Мано преди години, когато София е била съвършено западнал град, си поръчал от Цариград европейски дрехи, обаче не знаел как да ги облече, та трябвало да повика един човек, запознат с това изкуство, да му покаже.“ Европейският вкус на хаджията допада на кмета и двамата се хващат да преобразят града. Сокаците например са в окаяно състояние – лете потънали в прах, зиме застлани с лепкава кал. Мосолов прокарва първите тротоари в бъдещата столица на България. Той е недоволен от инженерите на Алабин, които искат половин година, за да свършат работата. „Тогава аз се заех с развалянето на старите турски изоставени къщи и от получените материали започнах да правя тротоари из улиците от стар кирпич“, спомня си кметът. Минаретата непрекъснато бодат очите му Мосолов предлага на Дондуков да бутнат някои от тях. „Това не е тъй просто – казва князът. – Когато аз се канех да съборя грозната Кара джамия (Черната джамия), турският комисар Нихад паша ми изпрати протест от името на турското правителство.“ Заедно с османлиите и европейските дипломати мрънкат за „руско варварство“. Разчистването обаче трябва да се направи сега, защото при бъдещия български владетел ще бъде много трудно. Той ще е султански васал и Високата порта няма да допусне разрушаването на мохамедански реликви, прозорливо разсъждава императорският комисар. Един ден над София се извива гръмотевична буря. Дондуков праща вестовоя да извика Мосолов. „Гледай мълниите да ударят повече минарета“, смига му князът. „Разбрано, нали?“, пита го заговорнически той. „Тъй вярно!“, козирува Александър Мосолов. Като гръмовержеца Зевс кметът започва да хвърля светкавици по софийските улици. С десетина души от пионерната рота трескаво шета от джамия на джамия. „Юнаците пионери се изкачваха до половина на минаретата, поставяха динамит и се отдалечаваха“, описва операцията Мосолов. На младини офицерът неслучайно е учил политехника. Знае точно колко взрив да постави, за да имитира трясъка на мълния. Така не може да се разбере кое е небесен гръм и кое е динамитна експлозия. На другия ден е доложено на Дондуков, че бурята е катурнала седем минарета. Назначена е комисия за преглеждане на щетите. Специалистите заключават, че поразените градежи са опасни за околните къщи. В сметката са включени още няколко грохнали от старост викала. Протоколите за материалните загуби са изпратени на турския комисар. Сетне почва събарянето на онова, което е пощадено от „светкавиците“. За една седмица са разрушени над десет минарета. Операцията е брилянтно изпипана, никой дипломат не обелва и дума Природните стихии наистина са били на страната на Мосолов. Още през 1858 г. земетресение бута викалото на Сияуш паша джамия. Това е храмът „Св. София“, обърнат от поробителите в мюсюлмански молитвен дом. Под развалините остават двете момчета на джамийския мютевелия. Турците се сепват от Божието наказание и отменят служенето в Сияуш. Напук на Нихад паша Мосолов взривява минарето на Черната джамия. То било много високо, до половината изградено с черен камък, който дал името на постройката. Инак тя се наричала Имарет джамия и е вдигната от прочутия архитект Коджа Синан. Строителят е етнически българин от Родопите, изградил е 81 джамии, между които и великолепната Султан Селим в Одрин. Лишена от минарето, Черната джамия става първият столичен затвор, в чийто двор е вдигната мрачна бесилка. По-късно сградата е преправена на църква, осветена като „Св. Седмочисленици“. Кметската команда оставя минарето на Баня баши джамия, но хвърля във въздуха викалата на Буюк и Гюл джамия. Първата сграда си поделят Народната библиотека и Държавната печатница. Днес в Буюк джамия е сбирката на Археологическия музей. Гюл джамия пък е най-древната постройка, запазена в София. Първо е била римска баня, после черква „Св. Георги“ и най-сетне мохамедански култов дом. През 1893 г. е превърната в мавзолей на княз Александър Батенберг, докато се изгради специалната гробница за тленните му останки. Без да подозира, че един ден тялото му ще бъде положено в бившата джамия, Батенберг издава тайната операция по взривяването на софийските минарета. На прием в двореца през зимата на 1883 г. той разказва любопитния епизод на Константин Иречек. „Варварство!“ , заклеймява го в дневника си историкът, който трепери над всяка старина. На приема с чаша в ръка е и главният герой Александър Мосолов. Някогашният кмет сега е флигел-адютант на княза. Скоро обаче политически конфликт между Петербург и София го принуждава да се завърне в Русия. Там е посрещнат като пътешественик от екзотично-феерична страна До края на века Мосолов слага пагоните на полковник, а от 1 март 1900 г. е началник на канцеларията при Министерството на императорския двор. Мосолов става един от най-близките хора на последния руски цар Николай II. След октомврийските събития през 1917 г., вече генерал-лейтенант, той хваща пътя на белогвардейската емиграция. Отива в Цариград, но там минаретата го дразнят и заминава за Англия. После живее в Швеция, Финландия, Германия, Франция и най-сетне през 1931 г. се прибира и установява в България. У нас като ветеран от Руско-турската война Александър Мосолов получава пенсия. Първият софийски кмет доживява дълбоки старини в спомени за някогашните си динамитни подвизи.

 

 

Източник: Дневник

 

Този прочут войвода искаше да създаде българска държава в Тимошко

В историята на нашите съседи има множество велики личности – българи. Пример за такъв случай е хайдут Велко Петров. Свободолюбив по дух, още съвсем млад Велко започва борба срещу Османската империя, която владее Балканския полуостров. След участие в няколко хайдушки чети, той натрупва опит и самочувствие и решава да създаде самостоятелно българска държава в Тимошко.

Историческият момент е удобен предвид на войната между Русия и Османската империя. За постигането на целта Велко подава ръка на водача на сърбите Кара Георги (основател на династията на Караджорджевичите), в когото вижда възможен съюзник за съвместна борба със султана. Български доброволци, начело с Велко, се включват в сръбските части, но желанието на българския водач е несъвместимо със сръбските планове, затова срещу него започва кампания, като включително се опитват да очернят името му.

Храбростта и бойните умения на Велко Петров стават причина той да бъде награден с руски орден за храброст, а Тимошката област е освободена. През 1813-а, малко след края на войната хайдут Велко с 3000 българи атакува Видин, но остава подведен от сърбите и не получава очакваната помощ и не успява да превзема отбраняваната от петкратно по-голям гарнизон крепост. Съзнавайки, че остава сам, той се оттегля обратно в Тимошко, където, очаквайки ответен отговор, укрепява град Неготин.

Перфектната фортификация, която създава, и храбростта на бойците му издържат три седмици. В крайна сметка тяхната твърдост е сломена от многократно превъзхождащия ги противник. Велко загива на 9 август 1815.

От историческа гледна точка няма спор за българския произход и самосъзнание на хайдут Велко Петров. Сръбската пропаганда обаче е на различно мнение. В тамошните учебници хайдут Велко смело се сочи за сърбин. Всичко това идва да покаже, че практиката да се преиначава историята, на която сме свидетели в Скопие, всъщност представлява добре научен югославски урок.

*В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Росен Димитров и адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.

Източник: Trafficnews.bg.

 

Капитан Петко войвода между битките, лютите рани и черното предателство

 

 

На 7 февруари, преди 117 години издъхва скоропостижно легендарният защитник на българщината през робството в Родопите и Беломорието, капитан Петко войвода.


Паметникът на войводата в Хасково

Той е един от най-колоритните и прославените поборници за народна свобода, шетали през турското робство с чета в Родопите и Беломорска Тракия. Дълги години е крило на клетите сиромаси и страшилище за народните изедници. Името му се предава от уста на уста като легенда и се споменава с упование и надежда от унизените и оскърбените.

Роден на 6 декември 1844 г. в голямото тракийско село Доган хисар,Дедеагачка околия. Майка му Груда е от съседното село Тахтаджик, от рода на Калояновци, а баща му е Кирко Каракирков. Имал е осем братя и сестри. Бил е висок и пъргав и обичал да пее родопски песни. Първоначално учи в родното си село при даскал Лефтер.

Едва седемнайсетгодишен, на 6 май-Гергьовден 1861 г. хваща хайдушките пътеки и става войвода на малка чета от седем хайдути, за да отмъсти за смъртта на своя брат Матю и братовчед Вълчо, убити по заповед на местния турски бей. Не след дълго успява да ликвидира Мехмед Кеседжи бей и неговите джелати.

На 16 юни 1861 г., при село Бахшибей неговите хайдути разбиват турската потеря, като убиват двама и тежко раняват още няколко турци. След още няколко успешни боя четата на Петко войвода става легендарна.

На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души открива и обгражда четата край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама са убити, а Петко войвода заедно с трима свои другари са ранени, пленени и хвърлени в затвора в Гелибол. Те не се отчайват и организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора „Камлъкуле“.

Там са подложени на жестоки инквизиции, но не издават останалите си другари. Турците решават да ги прехвърлят в затвора в Драма. По пътя хайдутите успяват да избягат, но попадат на турска засада и всички, освен Петко Киряков са пленени.

През 1864 г. Петко сформира нова чета. През юни същата година води тежки боеве с турските потери при крепостта на Момчил Буруград, при езерото Буругьол, Ксантийско и в планината Саръкая, Маронийско.

Одринският Вали паша изпраща срещу четата прочутият кърагасъ Осман ага, който победил преди това четата на Ангел войвода. Въпреки, че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман е победен, заловен и опозорен от Петко войвода.

През есента на 1864 г. българският войвода е привлечен от гърците в борбата им за освобождение. Той заминава в Атина, където постъпва във Военното училище. След това предприема революционна агитационна обиколка в Македония.

Прелом в неговия живот изиграва срещата му през 1865 г. с легендарния борец за свободата на Италия, Джузепе Гарибалди. През 1866 г. двамата организират дружина от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание.

При пристигането си на остров Крит, на Петко Киряков е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа срещу турците в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява, като храбър и смел ръководител. Въпреки че проявяват лъвска смелост в боевете с турците, волонтирите на Гарибалди не могат да спрат настъплението на турските войски и въстанието е удавено в огън и кръв.

Капитан Петко войвода прикрива с дружината си, беззащитните жени, деца и старци от развихрилата се дива вакханалия от животински страсти на турците. След въстанието живее за кратко в Александрия, Марсилия, Италия, в Македония и в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождението на целокупното отечество.

Запознава се с редица известни революционери. Самообразова се и чете вестника на Георги Раковски “Дунавски лебед” и вестник “Свобода” на Любен Каравелов. Мирогледът му постепенно се променя. От хайдутин става съзнателен борец за свободата на своя народ.


Паметникът в Рим

На 12 май 1869 г. капитан Петко войвода събира четата от 82 души и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом, преоблечени като низами, „правят инспекция“ на турският гарнизон в крепостта Сир, остров Митилин /Лесбос/ и благополучно на 3 юни 1869 г. пристигат в Енос, при устието на река Марица в Бяло море

През лятото на 1869 г. четата му пет пъти влиза в бой с турски потери в Дедеагачка, Еноска и Кешанска околии и успява да ги отблъсне. През 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата на Петко войвода Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу условието всички задържани по затворите Петкови помагачи да бъдат освободени.

Пашата в Одрин, само двадесет и четири часа след това осовобождава Петковите ятаци от затвора. На 30 юли 1872 г. каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири!

Народът го боготвори. По тъмни нощи капитан Петко войвода създава революционни комитети по селата и заклева съзаклятниците над кръстосаните кама, револвер и светото евангелие. Петко Киряков написва Устав на създадените от него революционни комитети и поръчва печат за тях.

Апостолът на свободата Васил Левски високо цени неговата революционна дейност в Тракия. Постепенно дружината на Петко войвода нараства. Тя се структурира, какато следва: бойна част – „четници“, тилова част -„ятаци“, разузнаване -„шпиони“, счетоводство-„каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки.

През 1873 г. дружината му достига до петстотин души. Петко войвода й създава устав и печат с надпис „Тракийска революционна българска дружина”.

През Руско турската Освободителна война 1877 – 1878г., капитан Петко войвода с четата си води девет героични боеве с турската войска в Родопите, брани местното население от издевателствата на башибозука и черкезите и дезертьори от аскера, като всява паника всред врага с внезапните си набези. Постепенно изтласква турците и създава свободна територия с център, град Марония.

Участвал с четата си в разгрома на въстанието на башибозука в Родопите, организирано от английския шпионин и полковник на турска военна служба, граф Сен Клер, нарекъл се Хидает бей. В тези боеве получава тежка рана и само благодарение на усилията на руските военни лекари, оживява. Руското командване е във възторг от неговите подвизи и го награждава с орден за храброст.

След Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. Свободата изгрява над измъченаната след пет века робство, българска земя. Възторгът на българите е неописуем. Много скоро обаче, след Берлинския конгрес на Великите сили и подписания от тях договор от 1/13 юли 1878 г., се ревизират клаузите на Санстефанския мирен договор.

Голяма част от Тракия и Родопите остават отново под турско робство. Покруса ляга в душите на местните българи. Напразно са отишли стотиците, хиляди жертви.

След войната, „белият“ генерал Михаил Скобелев кани Петко войвода да му гостува в Русия. След разпускането на четата войводaтa заминава за великата славянска страна.

Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

Установява с във Варна, където минава под венчило за втори път за Рада Кравкова, която е сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков.


Капитан Петко Войвода и съпругата му Рада Кравкова

Голяма е ролята на капитан Петко войвода за развитието на тракийската организация. На 12 май 1896 г. по негова инициатива във Варна се основава емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите – бежанци от Тракия, ратуваща за единна и целокупна България. Освен това, Петко Киряков става един от основателите на Демократическата партия във Варна.

След като остро критикува разбойническите методи на управление на Стефан Стамболов и неговата партия, срещу него се подема яростна кампания от властта. През 1891 г. той е оклеветен и обвинен, като русофил, че е участвал в опит за убийство на диктатора!

Синът му от първия брак, който семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът на Варна Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си.

Петко Киряков е хвърлен във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), където е изтезаван най-брутално в продължение на 140 денонощия от джелатите на варненския градоначалник Спас Турчев.

И става чудо, което го потриса до дъното на душата! Без капчица уважение към заслугите му за свободата на България, жандармите го малтретират по височайшата заповед на градоначалника на Варна, а турците, срещу които е воювал цял живот, му помагат с каквото могат, за да си стъпи на краката.

Те се отнасят към него с почитание, защото знаят, че през робството той не е воювал срещу бедните и малоимотни турци, които наравно с българите, са делили тежестите на данъчното бреме, а срещу българските чорбаджии и турските бейове, свалящи и последната кожа от гърба на народа.

Огорчен до дъното на своята душа, той издига черно знаме върху покрива на къщата, в която живее и изрича паметните думи по адрес на управлявашата дворцова камарила и стамболовистка клика: „ТЕ ПОГРЕБАХА БЪЛГАРИЯ!”

Интерниран е за няколко години в Трявна. След падането от власт на диктатора Стефан Стамболов, на 18 май 1894 г. той се завръща отново във Варна, но с разклатено здраве.

На 7/19 февруари 1900 г. Този, който участва в повече от триста боя и има 33 рани от огнестрелно и хладно оръжие, умира скоропостижно, едва на 55 години. Със своя героичен живот той остава завинаги в паметта на народа, като един от най-доблестните и смели защитници на българщината през робството в Беломорска Тракия и Родопите!

Погребан е във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Автор: доц. д-р Петър Ненков

 

Източник: Десант

 

На днешната дата Русия признава първа независимостта на България!

 

 

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов

1909 г. На 5 февруари 1909 г. Русия, първа от Великите сили, признава независимостта на България. Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. с политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.), според който Северна България става васално и трибутарно на султана Княжество България; Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана; Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили); на територията на Княжеството запазва своите права компанията на Източните железници. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави.

Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави.

След Младотурската революция (1908 г.) се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя.

По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линията.

В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор (1878 г.) са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.).

Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните и задължения, останали още от войната (1877–1878 г.), срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България.

 

 

NBOX.BG

 

4.II.1997 г. : Двама президенти с различен прочит на този ден! Първанов и Добрев връщат мандата. Къде е папката с имената на министрите?

 

 

Дойде ли 4 февруари, неизменно между президентите Стоянов и Първанов изниква спор, който още никой не е разрешил. С колко папки са се явили Първанов и Добрев пред Стоянов, когато през 1997-а на този ден се отказват от управленски мандат? Дали са искали на всяка цена да формират правителство, за което обаче им е попречил Стоянов, или сами, по своя воля са декларирали пред него възможност да не внасят за гласуване в парламента проектокабинет на левицата.

След връчването на проучвателен мандат на БСП, след 7 дни те (Първанов и Добрев – б.а.) дойдоха с една папка, в която вече имаше съставен кабинет. Аз отказах да взема тази папка и тук започва голямата моя и лична, и политическа драма, защото аз вече се движех по ръба на своите конституционни правомощия. Конституцията ме задължаваше да взема тази папка, да я внеса в Народното събрание и там абсолютното мнозинство на БСП да състави своя кабинет. Представяте ли си да са дошли с две папки и в едната от тях да има отказ от мандат. Разбира се, че щях да взема папката с отказ от мандат и тогава драмата щеше да приключи. Аз обаче не го направих по една единствена причина – нямаше папка с отказ от мандат“, разказа днес, 20 години по-късно, президентът Петър Стоянов.

Като репортер бях пряк свидетел на тези събития.
И тогава, и по-късно записвах разкази на „героите“. Имах възможността да надниква в непубликувани стенограми от заседания на парламентарната група на левицата, в личните записки на Николай Добрев и в неговото прословуто зелено тефтерче, съхранило усилията и разочарованията му по формирането на невъзможния кабинет. На тази база давам своя прочит на събитията отпреди 20 години.

 

На 8 януари Николай Добрев, вътрешен министър в оставка, е номиниран от левицата за бъдещ премиер в условията на дълбока обществено-политическа криза в страната; огромно недоволство от властта, преляло в масови протести и уличен натиск и почти фалирала държава. Оценката му за правителството на Виденов, на което е член, е: „За такова управление никога по света не ръкопляскат. Хората на улицата са гладни и до това дередже ги докарахме ние.“Приема номинацията след доста „съмнения“ и колебания у себе си. Въпреки оценката му за липсата на съгласие и стабилност в държавата надделява надеждата, че ще успее да състави заедно „с коалиционните партньори, с другарите от БСП и с експерти силен управленски екип“, който да подготви и да реализира програма за излизане от кризата.

На 28 януари, десет дни след встъпване в длъжност, новоизбраният президент Петър Стоянов връчва на Добрев мандат за съставяне на правителство, което е отказал да направи предшественикът му Желю Желев.
В следващите дни кандидат-премиерът провежда десетки срещи, трескаво реди „широко експертно правителство“, след като е разбрал, че еднопартиен кабинет няма шанс. Провежда консултации с лидерите на Евролевицата, на БСДП, на БББ, на ГОР, дори и на СДС, с водачите на синдикатите, с експерти. Преговорите се водят при пълна конспиративност. Имената на кандидат-министрите са най-пазената тайна в държавата. Отначало в СДС като че ли приемат офертата за коалиционност и дори посочват свой кандидат за министър – Веселин Методиев. И тази идея обаче има кратък живот. Отвсякъде започват да валят откази. Експерти загърбват министерски кресла. Усилията му за постигане на национално единодействие срещу започващата хиперинфлация удрят на камък. Хората по улицата го освиркват, развяват пред него обърнати надолу знамена.

На 29 януари вечерта с провал приключват преговорите между водача на БББ Жорж Ганчев и новоизбрания лидер на БСП Георги Първанов. Жорж е категоричен: „Няма да подкрепим кабинет на БСП. Още по-малко, ако в него има стари политически муцуни като Пирински.“

 

На 30 януари бламирането на кабинета „Добрев“ става все по-отчетлива реалност.

Стоянов обявява, че само връщането на мандата може да успокои гнева на улицата.

Костов предупреждава, че опозицията ще насочи целия си натиск върху Добрев, за да не може той да реализира втори кабинет на левицата.

И в СДС, и в БСП обаче знаят, че при тайно гласуване 13-14 депутати на Костов ще пуснат бюлетината „за“ Добрев.

Но и в левицата няма монолитност. На „Позитано“ са преброили, че „срещу“ втори техен кабинет ще бъдат 7-8, а може и 10-15 депутати от столетницата. И кантарът ще се балансира от БББ. „Пари и процедура ще играят, ако Добрев тръгне към пленарната зала с кабинет в джоба“, съм написала в свой анализ за „Труд“ на 30 януари 1997-а.

Към края на този ден Добрев вече е наясно, че ресурсът на доверие към партията му вътре и извън страната е изчерпан и че отникъде няма да получи финансова подкрепа. Не така мислят обаче хардлайнерите на „Позитано“. „Нямаме никакво право да абдикираме от властта“, казва Нора Ананиева, член на ВС на БСП и зам.-председател на Народното събрание. Днес едва ли някой си спомня за Минчо Минчев от „Марксистка алтернатива“, но тогава той бе водач на това силно идейно крило в столетницата, което яростно отстояваше линията: „БСП има моралното и конституционно право да управлява още. Дори и върху щикове!“

На 2 февруари сутринта на „Позитано“ 20 започва съвместно закрито заседание на парламентарната група и на ВС на БСП.

Добрев докладва: всички потенциални партньори, синдикатите и много от експертите са му отказали. Вътрешната и международната изолация е факт. Предупреждава, че ако все пак успее да прокара правителство в парламента, то ще трябва да хвърли полицията срещу улицата. Другият вариант е под натиска на улицата да подаде оставка след дни, седмици или два-три месеца най-много. Бележка в тефтерчето му от 16 часа гласи: „Тотален изчерпан ресурс за кабинет, имената (за министри – б.а./ се страхуват.“ Настойчиво моли Костов отново за среща, но този път той му отказва с мотива – НИС на СДС го блокира.

Към края на вечерта все пак успява да сглоби правителство.

На 3 февруари от 10 ч. на „Позитано“ 20 отново заседава пленумът.

Трябва да утвърди проектокабинета на Добрев. Всички го притискат на всяка цена да сформира и прокара правителство. Добрев обяснява: „Ние вече сме в малцинство, дори и правителството да мине при тайно гласуване в НС, то няма да може да управлява поради липсата на парламентарен и обществен ресурс.“ Зове съпартийците си да гласуват „по съвест“ и им заявява: „Не ме упреквайте за отсъствие на гражданска смелост, доблест и социалистическа солидарност.“ И таи надеждата, че пленумът ще бламира кабинета му.

Уви, това не се случва! Поръчението на партията е правителство!

Той обаче вече е взел решение да върне мандата. Казва го и в интервю за Ройтерс в следобедните часове: „Моето мнение за решаване на кризата в България е в пълна хармония с позицията на ЕС. Тя има три пункта – политиците да се разберат за датата на изборите, аз подкрепям и съм радетел за предсрочните избори. Второ, да се споразумеят по програмно, преходно или коалиционно правителство. И трето, да се възстановят разговорите с МВФ. Аз ще върна мандата при тези условия.“

На 4 февруари в 11 ч. за пореден път в соццентралата се събира ръководството на БСП.

В 12 ч. Първанов и Добрев трябва да бъдат при президента.

 

Към 11,15 в залата на „Позитано“ 20 Добрев докладва резултатите от усилията си да състави кабинет: Отиваме при президента с две папки. Но да сме наясно – никакви гласувания повече не може да има в този парламент.Дори ако утре всички гласувате за мен, по-нататък това няма да стане – парламентът е непълноценен! Никой няма интерес да влезе в него освен тези, които искат да имат широки пълномощия за служебно правителство. Да, партията има интерес, разбирам, но кога по-добре ще защитим нейния интерес – сега, като се срутим, или като се срутим втори път по-силно? Мисля, че сега срутването ще е по-малко и ще запазим партията. Това решение (да върне мандата – б.а.) го взех още вчера. Бях длъжен това да ви кажа, за да бъда честен към вас.“
И подканя Първанов да тръгват към „Дондуков“ 2.

Ако БСП реши да разсекрети документите от тези драматични дни, ще стане ясно, че връщането на мандата е било дискутирано на 3 и 4 февруари и че когато двамата тръгват към президента, на „Позитано“ 20 са знаели какво ще се случи там. Ясно и категорично Добрев ги е предупредил, че ново правителство на левицата „няма хоризонт“. Нещо повече, директно им е заявил: „Нали не сте съгласни да заложим златото, за да крепим правителството!“

В 11,45 Първанов и Добрев застават пред президента с две папки и с решение да върнат мандата.

Отварят едната – с проект за кабинет, за да покажат, че са изпълнили връчения им мандат за формиране на правителство. И я затварят.

Подават му втората – с отказ от мандат.

Стоянов не взема нито едната, нито другата. Неясно защо.

„Нито Добрев, нито Първанов върнаха мандата доброволно, за да спасят България. Влязоха при мен с една папка. В нея беше съставът на новия кабинет на БСП с министър-председател Николай Добрев. Ако бях приел тази папка, означаваше се да предложа на НС да гласува това правителство. Отказах категорично да приема предложението за ново правителство на БСП. И след това прекарах може би най-тежките часове от моя живот. Тогава реших да свикам спешно КСНС, за да упражня втори път натиск върху БСП да не предлага кабинет.“ Този разказ на Стоянов съм записала на 3 февруари 2007-а – десет години след случката. Този разказ Стоянов повтаря и днес, 20 години по-късно.

Заявихме му, че имаме готовност за формиране на кабинет, но сме готови да се откажем от мандата, при положение че ще свика Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС). Искахме съветът да приеме документ, чрез който политическите сили, представени в парламента, да гарантират достойния изход от кризата и да набележат мерките за недопускане на ексцесии, политически усложнения и натрапване на напрежение. Нелепа е тезата му, че той ни отказва от мандат в 12 ч. на 4 февруари. Защото това веднага води не до политическа, а до конституционна криза – държавният глава отказва на кандидата за министър-председател предложен от него кабинет.“ Разказът на Първанов е десет години по-късно – на 4 февруари 2007-а. Твърди, че първата реакция на Стоянов е била да се обади на Костов: „Трябваше да изчакаме 30-40 минути отговора на Костов, след което двамата с Добрев си тръгнахме, получили вече потвърждението за готовността на Стоянов да свика КСНС.“

В 15 ч. На 4 февруари Консултативният съвет при президента се събира – всички лидери на парламентарно представените партии заедно с премиера в оставка Виденов и министрите му.

 

Търся истината за този ден и в спомените на Жан Виденов, публикувани в книгата му „Отвъд политическия театър“, която се появи през лятото на 1999-а: „Първанов и Добрев показаха на президента папката с имената на гласувалите предния ден от Демократичната левица кандидат-министри, но не му я връчиха. Вместо това заявиха, че предвид възраженията на другите политически сили не са против да обсъдят и вариант да не внасят проектокабинета в парламента. (След като в 12 ч. Първанов и Добрев заявяват на Стоянов, че връщат мандата, в 18,45 те декларират това и пред членовете на КСНС, за да се приемат формално документите за излизане от политическата криза, с които фактически се реализира отказът от мандат – б.а.) Опитах се да ги отклоня от тази логика, да им заявя, че официалната позиция на управляващата коалиция е съвсем друга, но никой не реагира и аз напуснах КСНС. Първите, на които съобщих, че Кольо и Георги сдават властта, бяха Велко Вълканов и Красимир Премянов.“ Виденов е бесен, а БСП се сдобива с двама „предатели“.

Съветът при президента свърша към 19,30 с подписване на Декларация за национално съгласие и с дата за предсрочни избори.

Първанов и Добрев напускат „Дондуков“ 2 през задния вход и по обиколни улички се връщат на „Позитано“ 20.

Петър Стоянов се появи на балкона на президентството, понесен на всенародната любов и каза: „Най-лошото започва. Чакат ни тежки дни. Трябва да затворим фабриката за илюзии.“

В червената централа посрещат Добрев и Първанов на нож. „Отрежете ми главата, аз не съм предател. Ако останем на власт, не може да освободим улицата без насилие. Не подценявайте масовото недоволство! Второ, ние не можем да спрем летенето към пропастта“, отстоява позицията си Добрев във вечерните часове на 4 февруари пред парламентарната група на левицата.
Разказва на депутатите, че пред КСНС финансовият министър е дал справка на президента какви са задълженията на държавата в двата месеца до изборите и Стоянов никак не е останал доволен.
Подчертава, че главният прокурор е забранил да се довеждат нови резерви (на полицията) от другите райони, „за да пазим Народното събрание“, макар че хората под пагон в София не стигат. И пита съпартийците си: „Мога ли да преживея още веднъж и може ли да има още една нощ като 10-11 януари? Никого не плаша с нея, вие бяхте в залата! Три дни ви питам не дали ще сме на върха във властта, а как ще управляваме?“ Отговори не получава.
Изригва обаче партийният гняв, който ще го следва до смъртта му.
Прибира се и три дни не излиза от дома си.

Появява се на закрито заседание на парламентарната група на левицата на 7 февруари, на което отново е изправен пред другарския съд. И казва: „Вие имате право да ме накажете, да ме опозорите и аз ще се съглася с това. Чуват се гласове да напусна партията. Ако утрешният пленум вземе решение за мен, бъдещето ми ще е ясно – аз ще бъда един енергичен симпатизант на БСП.“

Добрев остана такъв до края на живота си. Виденов никога не му прости „предателството“. Не отиде и на погребението му.
Първанов посвети на Добрев избирането си за президент през 2001-ва и пожела в София да има кръстена на него улица.

Къде са обаче двете папки, които е носил Добрев на президента Стоянов?
До този момент никой не ги е намерил. „Ние му (на Стоянов – б.а.) показахме папките, но не сме му ги връчили. Мандатът за реализиране на правителство не е даден и мандатът не е консумиран. С декларацията, която беше приета на КСНС, ние осъществихме неформален отказ от властта. Това беше нашето разбиране за достоен изход“, обясни Първанов през 2007-а. Днес казва същото.

Така, 20 години по-късно, двамата със Стоянов се разминават в разказите си за този ден.
И колкото повече време минава, толкова по-яростно всеки отстоява позицията си, която, поне засега, се оказва за сметка на истината.
Спорът за двете папки се разгоря и през 2012-а, когато пак направих с тях паралелни интервюта.

Стоянов дори се обиди, че едва ли не го подозираме в състояние на „пълна невменяемост“, ако продължаваме да твърдим, че е имало две папки, едната от които с отказ.

Гневен е и Първанов: „Има една голяма лъжа, с която се боря непрекъснато – че Стоянов ни е убедил в 12 ч. да се откажем от мандат. Нашето решение за това бе взето ден преди 4 февруари и бе базирано на огромна информация.“

Всеки със своя прочит за едно и също събитие. Единият иска да утвърди 4 февруари като ден на поуката, че властта не се брани с всички средства, другият – като ден за налагане на отказ от власт. Затова и няма как да стигнем до помирението. Както още десетки дни от драматичната ни история.

Помолен да коментира изводите от февруарските събития през 1997 г., днес синът на Николай Добрев – Кирил Добрев заяви: „Четвърти февруари раздели БСП, но обедини обществото. В партията едни смятаха, че постъпката на баща ми е предателска, а други- че тя е спасителна. Днес, когото и да попитате, ще ви каже, че постъпката му е била спасителна“. Това е заслуга на Николай Добрев и БСП”.

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

20 години по-късно Петър Стоянов настоява: На 4. II. 1997 г. БСП дойде с папка за съставяне на кабинет, а не за отказ от мандат

 

 

Нашият 4 февруари беше нашата закъсняла Пражка пролет, заяви президентът Петър Стоянов (1997 – 2002) в коментар за събитията отпреди 20 години, съобщи дир.бг.
На 4 февруари 1997 година левицата отказа да състави правителство и промени хода на най-новата ни политическа история.
В интервю за БНР Стоянов разказа:
„От 10 януари до 4 февруари обстановката беше изключително драматична, хората протестираха всеки ден и напрежението беше огромно. През цялото време се страхувах най-много от това да не се случат някакви провокации и нашите мирни иначе демонстрации да се окървавят. Тогава България щеше да се прости със своето желание за членство в НАТО и ЕС, а моята мисия като избран президент беше да започна работа по членството на България в НАТО и ЕС, тъй като много изоставахме“.
Той определи като глупости спекулациите дали протестите не са били бунт на лумпени, подстрекавани от политическа централа.
„10 януари отговори на въпроса безгранично ли е търпението на българите. Оказа се, че не е безгранично“, подчерта Стоянов.
Тогава посланиците от НАТО и ЕС били обезпокоени от изявленията му, че няма да връчи мандат на БСП, а той споделил страховете си, че България може да се изправи пред гражданска война.
„След връчването на проучвателен мандат на БСП, след 7 дни те дойдоха с една папка, в която вече имаше съставен кабинет. Аз отказах да взема тази папка и тук започва голямата моя и лична, и политическа драма, защото аз вече се движех по ръба на своите конституционни правомощия. Конституцията ме задължаваше да взема тази папка, да я внеса в Народното събрание и там абсолютното мнозинство на БСП да състави своя кабинет.
По повод спекулациите, че представителите на БСП са дошли с две папки – за готов кабинет или за отказ от мандат, президентът заяви, че не е имало такава с отказ.
След толкова години ви питам – представяте ли си да са дошли с две папки и в едната от тях да има отказ от мандат. Хайде, кажете ми, коя от двете папки щях да взема, след като четири-пет пъти ги моля публично да не съставят кабинет и това е моята категорична позиция.

Разбира се, че щях да взема папката с отказ от мандат и тогава драмата щеше да приключи. Аз обаче не го направих по една единствена причина – нямаше папка с отказ от мандат. 

В началото на Консултативния съвет по национална сигурност лидерът на левицата Георги Първанов декларира готовност за съставяне на кабинет на Демократичната левица, като признава, че това не е най-доброто решение. Първанов предлага сформиране на временно преходно правителство на широка коалиционна основа, тази идея обаче не се приема, става ясно от стенограмата, на която се позова Стоянов.
В новата ни история силно се вкорени митът, че БСП са спасили България, като доброволно са се отказали да съставят правителство. БСП – това е истината – до последния момент демонстрираха истинско, искрено и неподправено желание за съставяне на нов кабинет“, коментира Стоянов. 

Запитан какво се случи с фабриките за илюзии и бяха ли затворени, той отговори:
„Песимистите ще ви кажат, че тази енергия отиде съвсем напразно. Аз не съм на това мнение. За тези 20 години се случиха много неща. Много неща се промениха.

За Стоянов това, че нещата у нас не са се случили така, както в държавите от Централна и Източна Европа, има своето обяснение, защото там е имало наченки на гражданско общество.

Нашата съпротива срещу комунизма беше първа в Европа – веднага след Втората световна война. Но след това – в последните 20-30 години след падането на комунизма, нито нашата интелигенция беше на своето ниво, нито имаше истинско дисидентско движение. Когато 10 ноември споходи българския народ, ние бяхме в много голяма степен объркани какво точно се случва. Това наше стъписване даде възможност за едно доста сериозно закъснение и това закъснение се оказа фатално“, обобщи Петър Стоянов.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Навършват се 72 години от разстрела на принц Кирил, царските регенти, министри и депутати

 

 

Днес се навършват 72 години от разстрела на принц Кирил, регентите, министри и депутати от няколко царски правителства.

1 февруари се отбелязва официално в България от 2011 г. насам.

Правителството на ГЕРБ с премиер Бойко Борисов утвърди тогава датата по предложение на българския емигрант, журналист и общественик Дими Паница.

Датата е една от най-черните в новата ни история.

На 1 февруари преди 72 години са произнесени присъдите на Първи и Втори състав на т. нар. Народен съд, организиран от правителството на ОФ, по нареждане на Георги Димитров от Москва.

С присъдите през 1945 г. на смърт без право на обжалване са осъдени тримата регенти – княз Кирил Преславски (брат на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, 22-ма министри, 67 депутати от 24-то Народно събрание, 47 генерали и висши офицери и 8 царски съветници.

Черният четвъртък 

така наричат нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Тогава в Орландовци, гробищата на София, под прикритието на нощта, в изровена от бомбардировките яма, с безмилостна жестокост е погубен елитът на нацията.

Осъдени на смърт са 67 депутати, трите правителства за периода януари 1941 г.начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов.

На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон II – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

Оцеляват само един премиер – Константин Муравиев, и неговият кабинет, управлявал страната от 3 септември до 9 септември 1944 г. и свален с преврата (Муравиев получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.).
Присъдата над тях е произнесена в 4 ч. следобед на 1 февруари пред 150-хиляден митинг в центъра на София.

Изпълнена е след няколко часа, а протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма. Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

Навързани на вериги, хората са откарани с камиони до една дупка от паднала бомба в района на Софийските гробища. На тази екзекуция липсват прокурор, свещеник. Разстрелвани са един по един. Първият куршум е за княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III.
Според свидетелства преди изпълнението на присъдите възникват пререкания кой кого лично да разстреля, като най-големи апетити били проявени именно към него (кои са другите вижте най-долу).
Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Александър Станишев, прочут кардиолог и бивш министър на здравето, моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба. Накрая убиват него – застрелват го с пистолет в тила, както е коленичил над последния разстрелян. Труповете са съборени в трапа и зарити със сгурия. Въпреки тайната много бързо след зловещата нощ из София се разнася истината за

избиването на държавниците на България

През следващите дни и месеци близки на загиналите носят цветя и свещи на мястото. За да предотвратят това, комунистите правят отгоре бунище.

Четем в „Спомени“ на Царица Йоанна: „...Изглежда, че на всеки убит (проф. Ал.) Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит… …

Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поколения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб.

Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не с еузна повече нищо. …

Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от „Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години“.

Разстреляните регенти, министри, генерали

Принц Кирил Преславски – регент, брат на цар Борис III

Проф. д-р Богдан Филов – световен учен, археолог, регент, бивш министър-председател
Генерал-лейтанант Никола Михов – регент и военен министър
Проф. Александър Станишев – български хирург, лекар и учен със световна известност, министър на здравето
Димитър Шишманов – дипломат, министър на външните работи
Д-р Иван Вазов – племенник на Иван Вазов, капитан – командир на Балканския полк, герой от войните. Носител на три кръста „за храброст“ и орден „Австрийски орел“.
Д-р Иван Бешков – 49 г., брат на художника Илия Бешков. Герой от Първата световна война, с два ордена „За храброст“, депутат, министър на земеделието.
Александър Сталински – виден юрист, министър на правосъдието
Д-р Борис Йоцов – учен, министър на просвещението
Инж. Борис Колчев – министър на железниците, пощите и телеграфите
Павел Груев – началник на дворцовата канцелария
Ген. Теодоси Даскалов – български офицер, герой, носител на всички отличия на Царство България, министър на войната, внук на Бачо Киро
Генерал-лейтенант Руси Русев – военен министър
Генерал-лейтенант Константин Лукаш – глaвен инспектор на войската и началник на щаба
Генерал-лейтенант Никола Стойчев – командир на Трета българска армия
Генерал-лейтенант Атанас Стефанов – командир на Четвърта българска армия
Генерал-лейтенант Никола Наков – командир на Първа българска армия
Генерал Никола Жеков – командващ българската армия през 1915-1918 г.
Генерал-лейтенант Димитър Айранов – командир на ВВС
Контраадмирал Асен Тошев – командир на Морските войски
Ген. Борис Димитров – герой от войните, един от основателите на Военното училище. Признат за най-ерудирания български офицер след 1939 г. Комендант на жандармерията
и още 20-ина генерали…

На 1 февруари, сряда, от 11 часа в градинката пред Мемориала на жертвите на комунизма в градинката пред НДК в София ще бъде почетена паметта на избития преди 72 години политически елит на Царство България.

Денят за отдаване на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим ще бъде отбелязан с молебен, отслужен от НВП Неврокопски Митрополит Гервасий, поклонение и поднасяне на цветя и венци пред мемориала на жертвите.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

На този ден: 75 години от конференцията по окончателно решаване на еврейския въпрос (СНИМКИ)

На 20 януари 1942 г. в Берлин, нацистите провеждат конференция на тема окончателното решаване на еврейския въпрос. Тя е известна като Конференцията от Ванзее. На нея се , която дава насоки на практиката на масовото ликвидиране на евреи. Шефът на обединяващата всички специални служби на Райха Имперска главна агенция за сигурност обергрупенфюрерът от СС Райнхард Хайдрих кани на „съвещание с последваща закуска“ 15 високопоставени чиновници от 6 министерства, от съдебните и партийни структури.

Сред тях са и подчиненият на Хайдрих шеф на Гестапо Мюлер и личният помощник на Хайдрих по еврейските въпроси оберщурмбанфюрерът от СС Адолф Айхман, припомня факти.бг.

На конференцията се обсъжда по принцип един основен въпрос: физическото унищожаване на европейското еврейство.
Дебатите се стенографират от познатия със своята съвестност и коректност Айхман. Съставеният по-късно от него протокол на конференцията е разпратен на участници и на други ангажирани служби в 30 екземпляра с най-висока степен на поверителност.

Няколко години след войната се е смятало, че всички копия на този протокол са унищожени. Едва през 1949 г. в забравен архив на един от участниците (иронията на историята се е погрижила неговото име да е Мартин Лутер…) е открито случайно копие № 16. Така на бял свят излиза един невероятен по своята бездънна жестокост документ, издържан езиково в безстрастния, комплексно структуриран стил на традиционната германска администрация.

Погрешно е впечатлението, че на Ванзейската конференция било взето самото решение за Холокоста. Унищожаването на евреите от завладените територии на Изток по това време (1942 г.) вече е в пълен ход. На срещата край езерото Ванзее се решава депортирането на всички граждани от еврейски произход в Европа в трудови и в лагери на смъртта.

Какво е трябвало да се случи с тях там е посочено в самото начало на документа. Целта е: „Окончателното решаване на еврейския въпрос“. Изтънчените елитни администратори от министерствата обсъждат с представителите на службите бройките по държави на подлежащите на „финално решаване“ човешки същества, изясняват детайлно кой влиза в дефиницията „евреин“, уточняват най-ефикасните пътища за транспортирането на изчислените 11 милиона евреи от цяла Европа.

В прегледни таблици са посочени точните цифри на обитаващите всяка от страните евреи, които трябва до един да бъдат депортирани в лагерите на Изток. В графата за България са посочени 48 000. Неутрална Швеция фигурира също в таблицата с 8 000 евреи.

Изтънко се обсъжда съдбата на т.н. „мелези от I степен“ – т.е. на децата от брак на еврейка с неевреин и обратно. Тези „мелези“ по принцип се приравняват „по всички въпроси свързани с окончателното решаване на еврейския въпрос с евреите“. Само по изключение и с одобрението на висши партийни и държавни инстанции „мелези от I степен с особени заслуги“ могат да бъдат освободени от депортацията и да останат на територията на Райха. Условието това да стане е, те да се подложат на „доброволна стерилизация“…

След края на националсоциалистическия режим някои от участниците в конференцията заявяват, че не знаели точно какво се крие зад формулировката „окончателно решение на еврейския въпрос“. Което не отговаря на истината – всички държавни секретари изрично са били информирани за депортиранията и изтребленията, а представителите на СС пък са участвали непосредствено в престъпленията.

 

Манипулацията на българската история по БНТ и истинската история на цар Ивайло

 

 

На 16 януари 2017 г. от 21 ч., БНТ в рубриката си ИСТОРИЯ BG, поднесе темата под заглавието „Плебеят който стана цар Ивайло“ с водещ д-р Андрей Захариев. За българското общество темата за Ивайло е известна от това, което е писано от гръцките източници, предимно от Георги Пахимер, византийски историограф от ХІІІ век. Пахимер представя Ивайло така, преведено от М. Войнов в ГИБИ, том 10, стр. 171 : „Там имаше селянин, по име Бърдоква, който пасеше свине срещу заплащане. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижеше за свинете, но към себе си нехаеше – не се грижеше нито за храната си, нито за облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живееше скромно и бедно. Често разговарял с другарите си, които бяха също като него, и беше явно, че той си въобразява много нещо за себе си. Те по-скоро му се подсмиваха, отколкото да му вярваха. После той бе обхванат от толкова големи, не зная откъде появили се надежди, стана внимателен към себе си и отправяше, както можеше, молитви към бога. Та откъде той би знаел и то по памет, божествените молитви, като постоянно живееше бедно и почти на полето сред пасените от него свине? Прочее той прекарваше повечето време замислен и смяташе, че лесно ще вземе някаква валст. Често разправяше на ония селяни и свинепаси, като им разказваше за някакви явления на светии, които го подбуждали да се разбунтува и да вземе властта над народа. И понеже разказваше често тия неща, хората му повярваха и вече се отнасяха с него по-иначе, отколкото преди. Той съобщаваше, че е близо определеното за бунт време. И така един ден каза, че е получил знак за действие и веднага ги привлича за свои помощници. И те го следват, като се надяват, че ще извършат нещо велико. Разпръсват се из страната и разгласяват името на свинепаса, казвайки, че му бил даден знак от бога да управлява. И както говореха, веднага убеждаваха хората и към него всеки ден се присъединяваха повече пирвърженици. Той започна да се облича по-добре, наметна връхна дреха, препаса меч, възседна кон и смело се впусна в дела, съвсем не по силите му…“

Въведението на предаването спомена съкратено този пасаж, а след това се включиха експертите, наши историци, двама професори от СУ, ВТУ, един доцент от ВТУ и гл. асистент от СУ. Подходът на предаването си проличава от самото заглавие на темата. „Плебеят … цар“. Чудя се кой ретрограден мозък го е измислил, дали нашите казионни историци В. Златарски, или неговите последователи?! С такова заглавие в Българската национална телевизия и отношение към нашата история и царе от научната ни общност, какво самочувствие би могло да обземе нашият народ?! Участниците в предаването в ниска степен защитиха някои положителни елементи от живота на Ивайло и неговите съвременници, а доцентът от ВТУ с преобладаващи черти на криптоевреин, охарактеризира с чувство на национална гордост, „Ивайло Лахана като гений на злото, разрушител на българската държавност в края на 13 век“…

Критичното ми отношение към всичко това започва от превода на Г. Пахимер (Γεώργιος Παχυμέρης, „Συγγραφικαί Ιστορίαι“) от Михаил Войнов и появата на името „Бърдоква“. В текста е записано името Кордокувас (Κορδόκουβας), което в гръцки няма обяснение. Откъде идва тая „Бърдоква“ (която в някои български говори означавала салата)? На гръцки на Пахимер му звучало като „лахана“ – сурова салата или маруля. И ето ти едно унизително сравнение и принизяване на българите: селянин – свинар – марула! Та какъв цар може да е тоя!?

Откъде идва прозвището на цар Константин „Тих“? Той не е никак тих, така е писан на латински в заглавията на отделинте глави в историята на Пахимер. Няма отговор в гръцкия извор. Но в българските летописи името му е Кущан Тиган, второто име с хонски (хунски) произход, където „-ган“ навярно е „кан“, „хан“, а Кущан е Константин.

В текста на Г. Пахимер отчетливо се забелязва чувството за превъзходство на византийщината и всяческото принизяване на българщината. От описаните истории е видно намесата на византийския императорски двор във вътрешните работа на българската държава. Императорът (1259-1282 г.) Михаил VІІІ Палеолог е амбициозен, енергичен, лукав, заел се с всякакви средства, дипломатически и военни, да възстанови величието на империята. С помощта на гръцката църква, приета като официална в България, той нагло манипулира българския двор и царските бракосъчетания, които се одобряват от византийския патриарх по предложение на императора. Михаил VІІІ Палеолог жени всички български велможи с царско потекло за свои първородни или незаконни дъщери, както и монголо-татарския кан Ногай, обитаващ Влахия, по който способ им влияе  в управлението, както и преди това ги заклева във вярност към Ромейската държава и императора. И понеже българската държава е приела гръцката религия, впоследствие наречена християнска и православна, тя в повечето случаи се подчинява безропотно и безкритично и фактически се поставя във васална зависимост от Константинопол. Този факт не се отчита в нашата историография никак, още повече, като вреден и разлагащ българските традиции за почитане на Бога и обществото ни по гръцки образец и подобие. С вековете здравите тенгриански нрави и обичаи, безкомпромисните законите Торе, на които се е крепяла българската държавност, законност и ред през хилядолетията назад, отпадат и идейно подпомагат впоследствие за срива на българщината. След приемането на христианството от княз Борис за официална религия, никога вече не се е стигнало до възстановяване на Старата Велика България. Михаил VІІІ Палеолог, благодарение че успява да запази съкровищата на империята, едно от големите по чудо оцеляло да не попадне в ръцете на българския цар Константин, който не знаел че се намира в Енос и не проявил умения и настойчивост да го превземе, имал на разположение много средства за подкупване и купуване на свои приятели и съюзници. Най-значимото му постижение е подкупването на кан (в текста) Ногай, който убива Ивайло.

Между другото трябва да се спомене, че Пахимер изписва татарите „тохари“. Тази „грешка“ може да се изтълкува по два начина и да е вярна. Вероятната етимология е, че „татари“ е преиначеното име на силното монголско племе „тахтари“, което Чингизхан унищожил до крак около 1200 г. Тахтарите са били българско племе в Монголия и Алтайския край, говорещо на български тюрки, назовано по името на великия хон-българския император Атила от рода Дуло, чието родно име е Туки, Тукай, оттам в монголски Тахта. По-малко вероятната етимология би могла да бъде, че това е точно познатото българското племе „тохари“, или „тугари“, т.н. масагети, българи-авари, алани, а от китайските източници като юечжи?! Като се има предвид, че в завоевателните си походи Чингизхан и неговите наследници са наричали всички приобщени към тях и наемани войски „татари“, и това название остава активно употребявано в историята, съвсем уместно е да се предположи, че основните армии на Чингизидите, състоящи се от итбашите (българи в Монголия), тюркмените, киргизите и кипчаците (от Казасхстан), са обитавали територии, които всички са принадлежали в миналото на известните тохари, и са изписвани от Пахимер точно както трябва.

Да подчертая, че както не е известно на българското общество, гръцките и византийски хронографи винаги са изкривявали и принизявали българския народ и неговата история. В тази светлина не се изненадах, че никой от участниците наши учени в предаването, експерти по средновековна история на България, не се спря на каквито и да е истински български източници, а то защото и не им е позната българската история по българските летописи, останали цели във Волжска България. Българската казионна историография продължава да се плъзга по линията на псевдопознанието, заложена от световната еврейска „научност“, зачената и у нас от евреина Константин Иречек, имаща за цел всячески да принизява, фалшифицира и унищожава българската слава и славна история и да се лансират единствено подходящите и удобните на тях гръцки и римски извори. В тази вечерната тема нашите експерти историци, иначе добре познаващи писаната от византийците история, но папагалски повтаряйки я, се изгавриха с историческата личност на Ивайло. По българските летописи Ивайло не е никакъв селянини и свинар, а потомък на най-големия син на хан Аспарух, Абай. И от неговото име, само че на български тюрки (или трек-български език) идва неговото име Абайлъ (от там Ивайло, на български-агилски, т.е. славянобългарски език). И защото името „Ивайло“ няма етимологическо обяснение на славяно-български език.

Угнетяващо впечатление остави историкът доцент от ВТУ, който акцентира всячески върху унизяващите слова на Пахимер за личността на Ивайло и в приповдигнатия му тон отчетливо прозираше наклонноста да осмива цар Ивайло, сякаш изпитваше садистичното удовлетворание, като ритуално кръвопускане от дете християнче в чест на Пасха: „Ивайло идва на власт с убийства и терор, задържа се за известно време на власт с убийства и терор, и затова нашата история и народната памет го деперсонализират, като неговото име е заличено в историческите извори и в митофолклорната култура на българския народ.“ – Зловещо, ретроградно и ужасяващо, революционно по юдейско-болшевишки! Сякаш слушаме това от устата на талмудистки проповедник, или болшевишки оратор троцкист, настанил се удобно в националния ефир и всяка негова втора дума е любимата „терор“! И тоя човек учи българските студенти на лъжеистория. Те съответно ще учат малките българчета на лъжеистория. Любознателните българи може да проверят настроенията, които се носят от това предаване в интернет страницата на БНТ и рубриката ИСТОРИЯ BG от 16.01.2017 г. А трябва да се подчертае, че Ивайло е бил отличен пълководец и е победил във всички битки с византийците и татарите, които са му се случили за няколкото години активна военна и политическа дейност. Не е почтено този пълководец да бъде смехотворно унизяван, като свинар и селянин. От изявите му е видно, че е бил получил подобаващо образование и отлично военно обучение, според неговия сан на български болярин, управител на средновековната Варненска област.

В българските летописи истината за Ивайло е съвсем друга и името на Ивайло трябва да се измие от помията, с която го заляха тая вечер, съвсем не на място, по Българската Национална телевизия!!? Българският зрител даже не би могъл да си зададе въпроса, това полага ли му се, след като цялата ни историография е фалшифицирана и принизена и така се популяризира по БНТ! Нека отново си спомним отчаяния вопъл на Паисий „О, неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш болгарин!?“ А как българинът да се гордее, когато нашите силно казано „български учени“ не знаят и нарочно тъпчат българската история и издигат в единствена и свята истина вражеските византийски интерпретации на българската история и то не къде другаде а по Българската Национална телевизия, издържана от бюджета на българските данъкоплатци. Всеки честен и просветен българин би трябвало да иска обяснения за това кощунство върху българската история в ефира!

Ето защо смятам да запозная българския читател с истинската българска история, писана от български летописци, истории оцелели по чудо от талмудистките и византийски клади.

Тук си позволих да копирам почти изцяло и с някои допълнителни бележки извадка за Ивайло от „Непознатата история на българите“, нещо непознато и неизвестно. Терминологията е изключително автентична на трек-български език (български тюрки), откъдето по-ясно личат етимологиите и произхода на някои имена, етноними, топоними днес в България. Интересуващите се може да погледнат и други публикации за непозната българската история във фейсбук в поста на Валентин Вутов.

„Когато върху Кара-Бурджан (Дунавска България) започнали да се стоварват чести татарски нападения, Кущан (Константин Тих) разделил страната на военни окръзи – илеци, за чиито началници поставял илек-канове или илек-башии. Будимският (Видинският) илек бил управляван от бек (боляр) Шушма (рода Шишман), Илемския (Лом) – бек Ашал, син на Микаил (Яков-Святослав), Билбанският (Плевенският) – бек Астабан, Баръйнският (Варненският) – бек Абайлъ (Ивайло), син на Сарбул…Когато Марям (царица Мария) отровила Ашлу, на негово място за цар бил издигнат Джурги Тертер (Георги Тертер)… Абайлъ бил потомък на големия син на Аспаръйк, Абай [Царят на Кара-Бурджан Атилле-Аспаръйк (Аспарух), който управлявал 30 години (672-701) и умрял през първия месец („алем“) в годината Баръйн, имал трима известни сина – най-големият Агай или Абай („Угай“), средният Айяр или Авар Угил („Вакил“, „Укил“) и най-малкия Тарвил (Тервел). Тарвил царувал при баща си в качеството на съвладетел и после, като самостоятелен владетел 21 години (698-718). Той умрял в седмия месец („читем“)… Негов син бил цар Кермес, царувал 28 години (711-735) и умрял в осмия месец („шехтем“) в годината Джуанъйш, т.е. на „Заека“.], но в началото не страдал от болезнено самочувствие и честно изпълнявал своя дълг. Много пъти той разбивал отряди на татари и урумци (ромеите). Татарите донесли със себе си в Кара-Бурджан чума и изплашеният от мора народ на Самантурайския (Шуменския) окръг се разбунтувал и запътил към столицата за хляб. Кущан заповядал да дадат на хората половината от продоволствените запаси и лично ръководил раздаването на хляб. В това време един от татарските отреди се доближил до Торна-Уба („Жеравно светилище“, Търново ) и устроил побой над гладните хора. За нещастие преди това Мариям оскърбила Астабан, укорявайки го в това, че той изпълнил царската заповед за ненападение на гладните тълпи. Гордият Астабан поискал от царя да го предпази от нападките на жена му, но Марям съвсем пред Кущан отново укорила илекбашията и царят не могъл, както следва, да я постави на място. Като вижда нерешителността на Кущан, оскърбеният Астабан от ярост заминал със своята армия в Билбан (Плевен) и около царя в столицата останал само неголям отряд. На Кущан му се наложило сам да отблъсва татарите от Торна-Уба и при това той се заразил от чума и си счупил крака при падане от коня. Това се случило в 1277 година. Като видял своята безпомощност Кущан не пожелал да предаде юздите на управление на неуравновесената си жена, а назначил сардарбек (главнокомандващ) и му заповядал да прогони от столицата тълпите мародерстващи татари и селяни.

Абайлъ, след като присъединил към своята армия остатъците от войската на убития от татарите бурджански (добруджански) илекбаши Джуреш (или „Риш“ или „Урош„), започнал да си пробива път към Торна-Уба. При това неговите воини унищожили всичките тълпи татари и селяни, без да вземат пленници. Кущан за да облекчи своята задача, заповядал на своя немногочислен отряд да излезе с него от столицата и да посрещне Абайлъ. Царските воини, като положили умиращия от чума цар в каруца, потеглили от столицата на обединение с армията на Абайлъ. По пътя целият отряд на Кущан загива в стълкновенията с бунтовниците и татарите, а самият цар умира от болестта. Добротата и мъжеството на Кущан Тиган го направили свят в очите на народа. По пътя за Торна-Уба Абайлъ срещнал вече мъртвия цар… В същото време и Иджим Бургас, който успял да издигне в илек (окръга) Барадж (Преслав) непреодолими укрепления, се придвижил за съединяване с царя, но по пътя заболял и умрял. Неговата армия се присъединила към Джурги Тертер (Георги Тертер, 1280-1292 г. ) и това доста усилило илекбашията на Илем (Лом). А в същото време към Торна-Уба тръгнал с урумска армия и един от потомците на Улуг-Азан (Иван-Асен ІІ), Джан или Къзъйл-Джан („Красивият Иван“, Иван Асен ІІІ), син на Миджи (Мичо Асен) и зет на кан-урума (Михаил VІІІ Палеолог).

Докато Абайлъ не претендирал за трона, той се ползвал с подръжката на повечето илекбашии. Поради това сардарбекът съвсем спокойно обсадил столицата Торна-Уба, в която се затворила Марям, ненавистната на всички илекбашии. Коварната царица, в желанието да скара илекбашиите, предложила своята ръка и трона на Абайлъ и той пресметливо приел нейното предложение. Това простодушие породило легенда за неговия произход от семейство на свинегледачи, но в това време „свиневъди“ наричали всички баринци (варненци), който развъждали свине за урумците. Когато съседите на баринците искали да ги подиграят, те им говорили например следното: „Вие така угоихте урумците,че от тях няма покой!“ Марям ловко запалила честолюбие в Абайлъ, което го тласнало към гибелна постъпка.

През пролетта на 1278 година Марям открила портите на града за Абайлъ и той станал цар на Кара-Бурджан (Дунавска България). Почти всички илекбашии тутакси осъдили сговора на Абайлъ с Марям и му отказали подръжка. Сред тези илекбашци били и Астабан и Джугри Тертер. На Абайлъ му се наложило сам да отбива нашествията на татарите и урумците, които започнали от същата пролет. След като разбил урумците, тръгнал срещу татарите, но по пътя се скарал със своите войници заради това, че им забранил да грабят крайпътните градове и аули (села). Вбесено от тези забрани, повечето хора от войската внезапно го напуснали и той с неголям отряд бил обсаден от татарите в Тарас-Джолта (Доростол, Силистра). Не желаейки да загине позорно, Абайлъ сключил мир с татарите, заради което се задължил да им плаща данък. За това вождът на татарите Чак, син на хакана на Улаг (Влахия), Нугай (Ногай), започнал да помага на Абайлъ в неговите войни.

Но докато Абайлъ стоял в Тарас-Джолта, бекът Исмай (Смилец), потомък на Айар, средният син на Аспаръйк (Аспарух), оставен в столицата като цар, арестувал Марям и я предал на пристигналия с урумската армия Къзъйл-Джан („Красивият Иван“, Иван Асен ІІІ). Къзъйл-Джан влязал в Торна-Уба и станал новия цар на Кара-Бурджан. Абайлъ не се примирил с това и заедно с татарите обсадил столицата. Когато урумците решили да снемат обсадата й (през лятото на 1279 г.), Абайлъ заедно с Чак ги разбил. Цяла година Къзъйл-Джан, иначе достоен човек, изкарал под обсадата на Абайлъ. Накрая тази обсада му омръзнала и той помолил Исмай да му помогне да си отиде в Урум (Византия), където дотогава той служил и владеел град Атряч-Българ (древния български град Троя на река Скамандър, при Дарданелите). Исмай се промъкнал от столицата в Илем (Лом) при Джугри Тертер и му казал: „Къзъл-Джан обещава да ти отстъпи трона, ако ти му помогнеш да се върне в Урум.“

Зарадван Джугри Тертер, в когото също се пробудило честолюбието, се отправил със своята силна армия към столицата и предал на Чак: „Ако преминеш на моя страна и ми помогнеш да стана цар на Кара-Бурджан, то аз ще ти дам за жена своята дъщеря и щедро ще възнаграда теб и твоите воини.“ Чак не мислил дълго и арестувал Абайлъ, като преминал на страната на Джугри Тертер. Джугри Тертер с помощта на Исмай влязал в столицата и станал цар, а на Къзъл-Джан Атрячски (Троянски) позволил да си замине в Урум. Чак получил от Джугри Тертер богати дарове и заминал с арестувания Абайлъ в столицата на баща си. Там скоро пристигнали и посланици на кан-урума, които платили на Нугай и го уговорили да екзекутира Абайлъ… „

Автор: Валентин Вътов             

Валентин Вътов е роден през 1953 г. Завършил е класическа филология в СУ „Св. Климент Охридски“, ВСШ – Симеоново, публична администрация във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, работил е в Дирекция „Културно-историческо наследство“ при ОСК – Пловдив, преподава старогръцки език в ПУ „П. Хилендарски“. Впоследствие преминава на работа в специалните служби, ОР в НРС, направление Гърция и Балканските страни. След пенсионирането се отдава на първоначалното си увлечение – историята на древните народи, и от патриотични подбуди събира малко познати сведения за историята и живота на българите от най-дълбока древност. Автор е на Непознатата история на българите .

 

 

 

Източник:bultimes.com

Спомени от соца: Момчешкото желание “Балкан“

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското „Дес Кнабен Вюнш“, в превод „Момчешкото желание“ Либиш произвежда мотоциклетите „Бьомерланд“. Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света „Бьомерланд“ с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.

При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название „Урал“ здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките „МЗ“ и „АВО“. Чехословаците се перчат на пазара с традиционната „Ява“(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер – пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед – произвежданите в Ухерски брод „Чехска збройовка“, или „ЧЗ“.

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи „Чепел“ край Будапеща правят марките „Чепел“, „Панония“, „Данувия“. Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, „Юнак“, „Газела“. Страната на съветите е привърженик на многокубиковите „Урал“, „Днепър“, до тях популярният „Иж“, малките „Киев“ и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец „Карпати“. Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката „Томос“, за което се базират конструкционно на австрийската фирма „Пух“. Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод „Балкан“ в Ловеч.


„Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на „Балкан“ 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите „МЗ“ в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък „Балкан 175“ се продава в ГФР…

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: „Балкан М 50“ и „Балкан М 75“. В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат „привлекателен западноевропейски вид“ (прочетено в книгата източник „Двуколесници от Изтока“, немско издание от 2014 г.).
„Балкан М 75“ тежи като перце – 78 кг, развива 90 км в час и „мирише“ бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.


Милата на Тато дъщеря раздава автографи. Снимка Георги ПАНАМСКИ

Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата „Мотобекан“. А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати…

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ

 

 

 

Източник:Блиц

 

165 години от рождението на Тодор Каблешков

Тодор Лулчов Каблешков е виден български революционер, участник в Априлското въстание.

 

 

Тодор Каблешков е роден в заможното семейство на хаджи Лулчо Дончов Каблешков в Копривщица на 13 януари 1851 година. Баща му е заможен копривщенец, занимаващ се с бегликчийство и джелепство. Въпреки че принадлежи към чорбаджиите, хаджи Лулчо е патриот и родолюбец, вдъхновен от големия си брат Илия, който е убит от кърсердари в Берковско през 1858 г.

През есента на 1875 г. след края на Старозагорското въстание в Гюргево се събират видни революционни дейци, за да планират ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на следващата година. Сред създателите на Гюргевския централен революционен комитет са Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев и др. След дълги разисквания те разделят българските земи на четири революционни окръга — Врачански, Търновски, Сливенски и Пловдивски, по-късно преименуван на Панагюрски. Решено е въстанието да избухне на 1 май. В Четвъртия революционен окръг за главен апостол е избран Панайот Волов, като за негов помощник е определен Георги Бенковски. В началото на януари 1876 г. двамата пресичат Дунав при Оряхово и посещават Пловдив, но скоро разбират, че комитетската мрежа е по-добре развита в Задбалканските котловини и преместват революционния център в Панагюрище. Много за делото вече е направено в селищата Панагюрище, Клисура, Брацигово, Пещера, Татар Пазарджик, Калофер, Белово и др. Тук двамата апостоли намират активни помощници в лицето на Каблешков,Кочо Чистеменски, Захари Стоянов, Найден Попстоянов, Иван Арабаджията и много други.

Вечерта на 13 януари в дома на Танчо Шабанов в Копривщица е съставен втори комитет от Панайот Волов. На събранието взимат участие Найден Попстоянов, Танчо Шабанов, отец Никола Белчев, Цоко Будин, Каблешков, Нешо Попбрайков и др. Участниците се заклеват на евангелие, нож и револвер от отец Никола. Клетвата гласяла:
„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан! Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание…“
Волов дава на Каблешков пълномощно, което доказва, че е оторизиран да създава революционни комитети от самото ръководство на въстанието. То е подписано и подпечатано от Волов с фалшивото му име Петър Банков. Каблешков отново се разболява, но това не го спира. На 13 април се провежда събранието в Оборище, където Копривщица е представена от двама делегати – Найден Попстоянов и Тодор Душенчанина, които отнесли със себе си писмо от Каблешков за Волов и Бенковски. Събранието продължило от 13 до 16 април и там е взето решение въстанието да се обяви на 1 май, а в случай на предателство и по-рано. По-късно въстанието е предадено от Ненко Стоянов Терзийски, който е балдьовски делегат.
Първоначално турците подценяват мащабите на съзаклятието — в Копривщица е пратен единствено кърсердаринът Неджиб ага с няколко заптиета да арестуват бунтовниците. Датата е 19 април 1876 г. На 20 април стражите започват арестите. Първоначално арестуват Георги Тусунов, потърсили Брайко Енев и Петко Бояджиев, но те се укриват. Сред хората, които Неджиб ага трябвало да арестува, бил и Каблешков, но неговата майка заблуждава кърсердарина, че той не си у дома, въпреки че тогава Тодор лежи болен в бащината си къща. Изправени пред разгром на въстанието още преди да е започнало, Каблешков, въпреки болестта, взима решение то да се обяви преждевременно. По негова заповед камбаните в градските църкви забиват, обявявайки началото на бунта, останал в българската история като Априлското въстание. Датата е 20 април 1876 г., а часът е около 10 сутринта. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост. Той е първият турчин, убит във въстанието. Тиханек го застрелва с един куршум в главата. Под водачеството на Каблешков конакът е обкръжен, но след кратка обсада Неджиб ага успява да избяга заедно с по-голяма част от хората си, но в бягството са убити няколко заптиета, включително мюдюрина, а агата губи сабята си. Именно тогава Каблешков пише прочутото кърваво писмо, което гласи:
Братия!

Вчера пристигна в село Неджип ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии… Сега,когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!… Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище…

Копривщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков
Накрая на писмото Каблешов рисува християнски кръст с кръвта на мюдюрина. Писмото е отнесено от Никола Салчев до Панагюрище толкова бързо, че конят му умира от преумора. Друго кърваво писмо е изпратено чрез Никола Караджов до Клисура. Известени са и Старо Ново село и Стрелча. Куриерът Тодор Москов заминава за Враца, за да информира комитета и неговия водач – Стоян Заимов, но е заловен в турското село Лъжене и отведен в София. Властта в Копривщица е поета от военен съвет, чийто председател е Каблешков, а секретар – Никола Беловеждов. За щаб на въстаниците е определена спицерията (аптеката) на д-р Спас Абрашев. Всички пътища и пътеки около Копривщица са блокирани от въстанически отряди. Бунтовниците имат кратък сблъсък в село Синджирлии, където са убити 13 турци, а жените и децата са изтеглени към Копривщица. Опразнените от селяните села са запалени по заповед на Каблешков, за да не се използват от турските войски като укрития.
Оцелелите въстаници се изтеглят в планините още на 1 май и се опитват да преминат Стара планина, за да пресекат Дунав и да се укрият в Румъния. На 8 май от четата на Каблешков са останали едва 4 души. Бивакът им е нападнат изненадващо от турци и двама бунтовници са убити на място. Каблешков е заловен, а Найден Попстоянов е ранен в ръката и също пленен. Убитите са обезглавени, а главите им са взети за трофеи. Пленниците са отведени в Троян, а оттам в Ловеч. В ловешкия затвор двамата бунтовници са подложени на мъчения. Там заварват и Захари Стоянов. На 3 юни пленниците са отведени в Търново. След разпити, на които Каблешков не признава нищо, Селями паша тръгва за Пловдив и взима със себе си бунтовниците, за да ги предаде на пловдивския съд. Даскал Попстоянов вече е полумъртъв, а Каблешков знае какво ги чака в града — още мъчения и в крайна сметка бесило. Когато керванът спира да нощува недалеч от Габрово, Каблешков се възползва от невниманието на едно заптие, отнема револвера му и се застрелва в главата.
Датата е 16 юни 1876 г., а Каблешков е едва 25 годишен. На следващия ден габровският архиерейски наместник измолва Селями паша да му даде тялото, за да бъде погребано по християнски. Въстаникът е измит, облечен в нови дрехи и тялото му е погребано близо до гробовете на двама четници от четата на Хаджи Димитър, обесени в Габрово.
През 1883 година тленните останки на Тодор Каблешков са пренесени и погребани в Копривщица. Родната къща на революционера в Копривщица е музей. Там могат да се видят много негови вещи, включително негови снимки, документи, учебници, оръжия, шапката, която е носел, докато е бил началник на гарата в Белово и други.

 

 

Източник: Актуалноhttps://www.actualno.com/chronicles/roden-e-todor-kableshkov-news_586318.html

20 г. от протестите и погрома над парламента на 10 януари 1997-а

 

 

Навършват се 20 години от драматичните събития пред сградата на Народното събрание, които доведоха до свалянето от власт на социалистическото правителство на Жан Виденов.

Припомняме, на 10 януари 1997 г. беше организирано протестно шествие пред Народното събрание, което завърши с обкръжаване на сградата и опит за погром и палеж. При сблъсъците имаше и леко ранени. Това беше най-бурният епизод от всекидневния уличен натиск, започнал още в края на 1996 г., за пълно оттегляне на БСП от властта след управлението на Виденов.

Размириците на 10 януари 1997 г. доведоха до отказ на БСП да състави второ правителство и откри пътя към предсрочни избори, които през април бяха спечелени от СДС.

Недоволството беше породено от тежката икономическа ситуация, фалитите на банки и хиперинфлацията.

В резултат на протестите и дълбоката криза през декември Жан Виденов подава оставката на правителството.

На 8 януари БСП номинира за премиер Николай Добрев. Два дни по-късно – на 10 януари, обаче президентът Желю Желев, въпреки че е длъжен по конституция, отказва да връчи на БСП мандат за съставяне на второ правителство и опозицията начело със СДС обявява национална политическа стачка.

На 21 януари изтича мандата на Желю Желев, седмица по-късно новоизбраният президент Петър Стоянов връчва мандат на БСП за съставяне на ново правителство до 4 февруари, когато БСП връща мандата.

 

 

Източник:news.bg

 

Назад във времето! Ето как се борехме със снега (СНИМКИ)

Блокирана магистрала, затворени пътища, бедстващи села без ток и достъп – това е равносметката в началото на 2017 година. Така българската държава днес се справя със снежното бедствие.

Колегите от специализирания портал socbg.com ни припомнят как се чистиха пътищата през социализма. Все пак е коректно да уточним, че тогава магистрали нямаше, автомобилите бяха много ама много по-малко, а в малките населени места, когато падне снегът изобщо не се почистваше и се очакваше сам да се разтопи – така няколко месеца.

За тези, които имат носталгията за това отминало време безспорно ще е интересно да разгледат фотогалерията на социалистическите снегорини.

Източник: socbg.com

 

138 години от Освобождението на София от турско робство

 

 

На днешния ден през 1878 г. ген. Йосиф Гурко влиза победоносно в София. Първите части от Западния отряд на руската армия навлизат в града в ранния следобед на 4 януари 1878 г.

Операцията по превземането на София и Ботевград (тогава носещ името Орхание) започва на 7 ноември 1877 г. по заповед на император Александър II. София е изключително важна стратегическа точка за по-нататъшно настъпление на руските войски в Тракия. По време на войната градът представлява и основен пункт за снабдяване на турската армия с боеприпаси и продоволствие.

Двадесет хиляди души от силите на Западния отряд, предвождани от ген. Гурко и генерал-майор Отон Раух се насочват към Софийското поле, за да атакуват. Петнадесет хилядната турска армия предвождана от Осман Нури паша заела подстъпите към бъдещата ни столица и укрепленията около нея.

Боевете за София започват на 31 декември при Горни Богров. След като опожаряват селата Долни Богров и Ботунец, османските сили атакуват колоната на генерал-лейтенант Веляминов. Въпреки численото превъзходство на турците атаките им са отбити и на 1 януари руските войни преминават в контранастъпление. На следващия ден силите на генерал-майор Раух преминават река Искър при моста до село Враждебна. Турските части, отбраняващи моста са подложени на силен артилерийски огън, последван от атаката на Лейбгвардейския Преображенски полк*. Виждайки, че губят позицията, войниците на Осман Нури паша запалват моста, за да възпрепятстват преминаването на руснаците. За щастие пожарът бързо е потушен и планът на османците е осуетен. Победният ход на генералите Гурко , Веляминов и Раух продължава.
На 3 януари руснаците превземат селата Кубратово, Биримирци и Орландовци. Пътят на турците за отстъпление към Пловдив е пресечен. Създава се реална възможност османските войски да бъдат обкръжени. За да избегне тази опасност, Осман Нури Паша заповядва незабавно отстъпление към Перник, като изоставя близо 6 000 болни и ранени войници.
Преди да тръгне към Перник издава заповед София да бъде опожарена, а складовете с оръжие – взривени. Предупредени са само консулите на европейските държави в София. Граф Вито Позитано – консул на Италия и Леандър Леге консул на Франция решителто се противопоставят на този варварски акт и отказват да напуснат града. По този героичен начин те спасяват София от опожаряване. След изтеглянето на османските войски граф Позитано сформира доброволчески отряди за борба с мародерите. Малко известен факт е, че след освобождението на София той организира доброволчески пожарен отряд. Награден е с руски орден, а на 20 декември 1878 г. е обявен за почетен гражданин на София.
На 4 януари около 14:00 часа в София влизат първите руски части. Генерал Гурко е посрещнат триумфално, а в църквата „Света Неделя” е отслужен тържествен молебен.
В резултат на сраженията бъдещата столица на Княжество България е освободена, Орханийската османска армия спира съществуването си като организирана военна сила, пътят за настъпление на руската войска по линията София-Пловдив-Одрин е открит, и не на последно място – на Османската империя са нанесени непоправими човешки и материални загуби.
*Лейбгвардейски полк – създаден от цар Петър I (Велики). Изпълнявал ролята на лична охрана на царя и семейството му. В случай на война, полкът изпълнявал и бойни мисии от особена важност и значение, в някои случаи с цената на огромни загуби.Тази войскова част била съставена от малко, но особено добре обучени войници и се е ръководела от изключително предани на царя офицери. Полкът е съществувал до Октомврийската революция.

 

28 и 29 декември 1877г.: Български опълченци и руски войници преминават Балкана от Етрополе към Буново

Паметникът на връх Баба в памет на загиналите

 

 

Паметникът на връх Баба в местността Баба над село Буново. Паметникът е за загиналите през декември 1877 година над 840 руски войници и български опълченци, участвали в Руско-турската война. Те измръзват, затрупани в снега при преминаването на Стара планина. Войските са водени от ген. Виктор Дандевил.

 

На паметната плоча пише:
„Тук, на 28 и 29 декември 1877 колона руски воини под командването на ген. Дандевил премина Балкана от Етрополе към Буново. В похода взеха участие и 720 души българи, а в снежната буря са загинали за нашата свобода 841 войници и 18 офицери.»
На обратната страна на паметника пише:
„Ще минат години и нашите потомци, посещавайки тези дивни планини, с гордост и тържество ще кажат, че тук са минали руските войски и са възкресили славата на Суворовските и Румянцевските богатири».
Тук местните хора все още намират кости и патрони.

Генерал Дандевил започва бойните действия по време на Руско-турската Освободителна война срещу Орханийската турска армия. На 10-12 (22-24) ноември 1877 г. след ожесточени боеве при с. Лопян и Етрополското поле дивизията на генерал-майор Дандевил превзема Етрополе.

Завзема Врачешкия превал във взаимодействие с българската доброволческа чета на Георги Суранджиев и бой на билото на 15-17 (27-29) ноември.

Назначен е за началник на лявата колона на Западния отряд при зимното преминаване на Стара планина състав: 9 батальона, 6 ескадрона, сотни, 14 оръдия.

В помощ на колоната са 700 българи-доброволци за разчистване на маршрута Етрополе — вр. Баба — с. Буново.

По време на преминаването при вр. Баба частите на колоната са застигнати от ужасна снежна буря. Цената е много измръзнали руски войници, българи доброволци в Етрополе. Медицинска помощ оказват българи доброволци, водени от лекаря Георги Цариградски.

Независимо от максимално трудните условия частите преминават вр. Баба на 19 ноември и застрашават десния фланг на Арабаконашката турска позиция.

Генерал Дандевил е командир на предния отряд от състава на Западния отряд на ген. Гурко: 23 000 войници и 150 оръдия.

На 4-5 (16-17) януари 1878 г. при с. Брестник воините на генерал-майор Дандевил и генерал-майор Даниил Краснов нанасят последното поражение на Сюлейман Паша, след което неговият корпус се разпада като организирана бойна сила.

Отрядът участва в освобождаването последователно на Пловдив и Асеновград.

Там служи и неговият син капитан Дандевил, командир на стрелкови батальон. За проявена храброст и командирско умение генерал-майор Дандевил е награден с орден „Свети Георги“ IV и III ст. Повишен е във военно звание генерал-лейтенант.

 

Източник:news-front

 

Домашни соарета и литературни салони осмисляли зимните вечери след Освобождението

Мара Белчева (вляво), Султана Рачо Петрова (в средата) и Евгения Марс (вдясно)
Някогашните български зими били люти и дълги, което налагало човек повече да се заседява вкъщи – около огнището, мангала, кахлената печка. Софийските интелектуалци били щастливи, ако могат да се доберат до кафене-сладкарница “България”, защото там, дори и през студените дни, било топло и уютно.

Можело е – докато пиеш кафето си – да прегледаш новите български и европейски вестници. Вихрят се оживени дискусии, раждат се вражди и приятелства, плетат се интриги, роят се злословия. Кафенето се посещава редовно от Цветан Радославов, Алеко Константинов, Пенчо Славейков, П. К. Яворов, П. Ю. Тодоров, Антон Страшимиров, Андрей Протич… В тези компании неминуемо се появява и тумбестата фигура на проф. Александър Балабанов, шумен и устат. Йовков, известен саможивец, обичал да седи сам на маса.
Според Иван Шишманов атмосферата в кафене “България” често пъти ставала много разгорещена, главно поради политически ежби, затова през 1919 г. Вазов престава да го посещава –

не иска да гледа озлобени морди

По това време София предлага богат избор и на клубове, където всеки член си има любимо място и обслужващият персонал знае неговите навици и предпочитания. Кой пуши пура, кой пие преди ядене мастика, кой чете английски вестници…

Най-популярен е Военният клуб на “Цар Освободител” 7, където има зала за сказки и концерти, тук се организират и балове. От 1893 г. разностранна дейност развива Чешкият клуб на “Кракра” 16, където безукорното обслужване, кнедлите и бирата привличат мнозина. Особено място в живота на софийския елит заема “Юнион клуб”, в който има и читалня, и “столова”, там понякога идва Стамболов или Буров води свои гости чужденци.


Вазов и проф. Шишманов често са заедно в салони и клубове

Първите ни частни “соарета” след Освобождението се организират главно за да се съберат “свои” хора, приятели, които няма да се дърлят за щяло и не щяло. Програмата е по домашному простичка: някой свири, някой пее, поднасят се чаши с чай, сладкиши или пирог, обсъждат се политически, обществени и културни събития. Така се появяват и “салоните”, в които, в определен ден на седмицата,

“своите” хора могат да наминат и без покана.

Домът на писателя Михалаки Георгиев (между “Алабин” и “Граф Игнатиев”) бил привлекателно място за културтрегерите. Стопанинът, изучил се в Чехия, бил сладкодумен и елегантен. Свирел на пиано, на флейта, имал за хоби нумизматиката и минералогията, интересувал се от графология и хиромания. Съпругата му Магдалина Царичинска била възпитаничка на института за благородни девици в Киев, образована дама.

Тук се срещат за първи път завърналият се от Русия Вазов с проф. Иван Шишманов, за да станат неразделни приятели. Тук гостуват с удоволствие д-р Кръстьо Кръстев, проф. Беньо Цонев, Тодор Влайков, Христо Белчев… Тук се огласява годявката на Иван Вазов с Атина Болярска. И пак тук, в този дом, Атина намира подслон, когато свекърва й една вечер заключва под носа й къщната врата с думите:

“Върви си, Иванчо не те рачи!”

За салона на Султана Рачо Петрова има едно изказване на Симеон Радев: “… тук всичко беше европейско: обстановката, прислугата, целият начин на живеене. Не бе чудно, че чуждите дипломати обичаха да посещават тази къща. Самата госпожа Рачо Петрова беше крайно гостолюбива. Тя беше млада, с жив темперамент, може би малко по-шумна, отколкото се полагаше за съвършените дами, весела, духовита. Тя беше много привлекателна събеседница. Така от своя дом… направи център на великосветски живот. Но тя не се задоволи с това. Хрумна й по едно време да държи литературен салон за български писатели. Нищо не беше по-малко подходящо…”. Усеща се иронията в думите на г-н Радев. Навярно и той, като Екатерина Каравелова, е намирал Султана Рачо Петрова за лекомислена кокетка и интригантка.

Истински литературен салон има Евгения Марс

Съпругата на д-р Елмазов пише разкази, свири на пиано, умее да предразполага гостите. Ето какво споделя Иван Вазов след първата си визита там, предхождаща една дълга привързаност: “Тя имаше вълшебна фризура с диадема, която напомня богините в легендите: излъчваше прелест и красота и хармонизираше с нежните черти на лицето. Сервира ми мляко с какао, а по-сетне – чер хайвер на филийка хляб. Разговаряхме за поезия и белетристика и аз констатирах, че тя е начетен човек. Посвири ми и на пиано…”


Хотел-ресторант “България” и сладкарницата, която е любима на интелектуалците

Красивата Мара Белчева, вдовица и вече бивша придворна дама, също има литературен салон. В него обаче идват много тесен кръг приятели на нейния любим Пенчо Славейков, който е бил известен със сприхавостта си и  пиперливия си език. В дома й (на ул. “Христо Белчев”) Пенчо си има подреден кабинет. До него е големият салон с дебел бухарски килим, с меки удобни фотьойли, с маса за 10-12 души гости, украсена винаги с цветя, с колосани ленени покривки и скъпа кристална посуда. Най-често прекрачват прага д-р Кръстев, Петко Ю. Тодоров, Яворов…
“Великани,

при които дребнава мисъл не се докосва”

ще напише тя след години.

До късна нощ – разгорещени разговори на литературни, философски и политически теми. Е, и клюки, естествено. Тук се обсъжда например необичайната чувственост и еротика в творчеството на Кирил Христов. Краен, както винаги, Славейков коментира подигравателно: “Скрий се под полата на изгората, па мъти яйца. Ех, че уши за дърпане!”. И пак в този дом Пенчо Славейков пророкува, че бракът на чирпанлията с Лора Каравелова не е на добро и ще свърши зле.

Тодор Влайков в един период също се опитва да създаде литературно гнездо в Дома на изкуствата (Представителна къща на ъгъла на “Раковски” и “Граф Игнатиев”), като кани на чай писатели с тайната идея да подобри отношенията им.

Свой салон за избрани гости има още Екатерина Каравелова, съпруга, съратница и идейна съмишленица на Петко Каравелов, там наминават главно политици.
В дома на Констанца Ляпчева пък се събират в определен ден състоятелни хора (и техните приятели), защото съпругата на Андрей Ляпчев се занимава с благотворителност и това изисква повече контакти и познанства. А и хубавите жени винаги си търсят повод, за да се изфукат с новите си тоалети и новите си пердета, примерно…

“Юнион клуб”, където писатели, политици и дипломати обичат да обядват или вечерят

Петя АЛЕКСАНДРОВА

 

 

 

Източник:Блиц

 

На 25 декември: През 1989 г. разстрелват Чаушеску, през 1991 г. Горбачов подава оставка

Николай и Елена Чаушеску

 

На 25 декември 800 г. римският папа коронясва Карл Велики за първи император на Свещената Римска империя. На този ден през 1564 г. Иван Грозни отправя в Москва послание, в което обявява намеренията си да се отрече от престола. През 1741 година Андерс Целзий изобретява скалата за измерване на температура, наречена по-късно на негово име Целзиева скала.
На този ден през 1812 г. последните френски войски на Наполеон напускат Русия. През 1979 г. на този ден започва съветската офанзива в Афганистан.
През 1642 г. е роден Исак Нютон – английски физик, математик и астроном. На този ден през 1847 г. е роден Христо Ботев – национален революционер, поет и журналист.
На този ден са родени: английски физик, математик и астроном Исак Нютон, американският автомобилен инженер Луи Шевролет и др.
На този ден умират: през 820 г. умира Лъв V Арменец – византийски император, представител на военната аристокрация от Мала Азия; през 1977 г. умира Чарли Чаплин – английски киноактьор и кинорежисьор.

2015 г.
Над 100 човека загиват при експлозия в газопреработвателен завод в Нигерия.

2014 г.
Русия въвежда мито от 15% плюс 7.5 евро на тон, но не по-малко от 35 евро на тон върху износа на пшеница влизащо в сила от 1 февруари 2015г

2013 г.
От участие в Евровизия 2013 се отказват Босна и Херцеговина, Португалия, Турция и Словакия.

2012 г.
При силни валежи и наводнения в Бразилия загиват 40 човека.

2011 г.
Нигерийската терористична ислямистка организация Боко Харам убивa над 70 души в Нигерия с ултиматум за унищожаване на настоящата политическа система в страната и създаване на мюсюлманска държава. Организацията е създадена през 2002 г. от Мохамед Юсуф в град Майдугури където функционират джамия и училище. На 26 юли 2009 г. Мохамед Юсуф организира метеж с цел създаване на ислямска държава. Загива на 9 август 2009 г. при неизяснени обстоятелства. Съществува връзка между Боко Харам и Ал-Каида в Ислямския Магреб.

Хакери от Anonymous разбиват защитата на мрежата на частната разузнавателна и аналитична компания Стратфор базирана в Остин, Тексас и се добират до 200 GB поверителна информация. В списъка на кредитните карти на клиентите на компанията се оказват ВВС на САЩ, компанията Apple, управлението на полицията на Маями, както и големи банки. Хакерите превеждат част от средствата на благотворителни дружества, включително Червения кръст като коледни дарения.

1991 г.
Президентът на СССР Михаил Горбачов обявява своята оставка, последвала решението за разпадането на Съюза. Михаил Горбачов е генерален секретар на ЦК на КПСС (1985-1991 г.), президент на СССР (1990-1991 г.), секретар на ЦК (1978-1985 г.), член на Политбюро на ЦК (1980 г.) на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1988 г.), председател на Върховния съвет (1989-1990 г.), председател на Съвета за отбрана. Провежда политика на гласност и преустройство в СССР и на сигурност в международните отношения, за намаляване на напрежението в света. Горбачов сключва Договор за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег на действие през 1987 г., за разрешаване по мирен път на конфликтите в Ангола, Афганистан, Камбоджа и Никарагуа, за отбранителна насоченост на военните доктрини, за защита на общочовешките интереси. Получава Нобеловата награда за мир през 1990 г. „за водещата му роля при провеждане на радикалните промени в отношенията между Изтока и Запада“.

1989 г.
Заедно със съпругата си Елена е разстрелян Николае Чаушеску – румънски държавник, общественик, политик. Генерален секретар на РКП (от 1969 г.), председател на Държавния съвет на СРР (от 1967 г.), върховен главнокомандващ на въоръжените сили от 1968 г., президент на СРР (март 1974 г. – декември 1989 г.). Като ръководител на румънските комунисти и държавник налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата. Двамата са разстреляни и погребани в Генчя, Букурещ.

1979 г.
Започва съветската офанзива в Афганистан.

1941 г.
Японската войска превзема Хонконг, отбраняван от англо-канадски гарнизон.

Дебютира песента „White Christmas” – най-добре продаваната коледна песен за всички времена, вдъхновила създаването едноименния филм от 1954 г.

1926 г.
В Япония на престола се възкачва император Хирохито.
Хирохито (1901 – 1989 г.) е японски император. От 1921 г. във връзка със заболяването на своя баща Йосихито е принц регент. След смъртта на баща си (декември 1926 г.) става император. Наследен от сина си Акихито.

1923 г.
За първи път елхата в Белия дом (Вашингтон) е украсена с коледни лампички.

1919 г.
Япония обявява, че няма териториални претенции към Сибир.

1917 г.
Германия допуска на Брест-литовските мирни преговори представители на Централната Рада.

1909 г.
В Русия са арестувани шест души, готвещи покушение срещу император Николай II.
Николай II (Николай Александрович Романов) e последният руски император; от династията Романови. Заема престола на 20 октомври 1894 г. и абдикира на 2 март 1917 г.. Роден е на 18 май 1868 г., син е на Александър III.
Проявява се като твърд и последователен привърженик на традиционните принципи на самодържавието в Русия. Във външната политика продължава линията на своя баща. Има изключително силно влияние в международната политика на Великите сили в Европа и Далечния изток. Заставя княз Фердинанд да се съгласи с покръстването на престолонаследника в източноправославната вяра, след което князът е признат от всички Велики сили. При неговото царуване Русия води неуспешна Руско-японска война (1904-1905 г.). Под натиска на силното либерално движение в Русия се съгласява на известни политически свободи (манифестът от 17 октомври 1905 г.). Активно съдейства за създаването на Антантата (1907 г.) и обуздаването на настъпателната политика на Германия в Европа и света. След избухването на Първата световна война е върховен главнокомандващ на руската армия (1915 г.). Принуден да абдикира след Февруарската революция. Арестуван е с цялото си семейство и интерниран отначало в Тоболск, а после – в Екатеринбург. На 16 срещу 17 юни 1918 г. Николай II e убит заедно с цялото му семейство.

1902 г.
Римският папа Лъв XIII публично поддържа християно-демократическото движение и призовава за борба със социализма.

1870 г.
Коледа става държавен празник в САЩ.

1863 г.
Списание “Харпърс Уикли” на Томас Наст започва да оформя съвременния вид на Дядо Коледа.

1848 г.
Коледното дърво пред Уиндзорския дворец на кралица Виктория въвежда модата на празничната зеленина.

1818 г.
За първи път е изпяна песента „Тиха нощ, свята нощ“ (в църквата Св. Никола в Оберндорф, Австрия).

1812 г.
Последните френски войски на Наполеон напускат Русия.
През 1812 г. Наполеон предприема несполучлив поход в Русия и е принуден да отстъпи и потегля обратно за Франция. Основната му грешка в руския поход е не толкова военна, колкото политическа Вместо да даде свобода на руския народ, като разруши феодално-крепостническата система, премахне самодържавието и въведе конституционно управление, той окупира Русия. Това позволява на Александър I и царедворците да го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. „100 дни“. Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта на му са публикувани неговите „Мемоари от о-в Света Елена“ и „Мемоари“, продиктувани по време на заточението.

1745 г.
Прусия и Австрия подписват Дрезденския договор, според който по-голямата част от Силезия е предадена на Прусия.
Силезия е историческа област в Средна Европа, в горното течение на р. Одер. Обхваща част от територията на съвременна Полша и Чехия. През II-I хил. пр. Хр. областта е заселена от племената, носители на т. нар. лужишка култура, които по-късно играят водеща роля в етногенезиса на зап. славяни. През IХ-Х в. Силезия влиза в състава на Великоморавското княжество, а след това – в Чешката държава. Населението по тези земи обаче е по-близко до полския клон на западните славяни. С влизането на териториите им в състава на полската раннофеодална държава (990 г.) те стават един от основните елементи на формиращата се полска народност. Отрано подложена на набезите на германски феодали. През 1109 г. голямата армия на т. нар. Свещена Рим. империя начело с Хенри V е отблъсната, но германска феодална колонизация се осъществява безпрепятствено. През ХII-ХIV в. Силезия се превръща в най-развитата в икономическо отношение област във феодална Полша. След 1241 г. е подложена на опустошително монголо-татарско нашествие. През ХIV в. се оказва откъсната от Полша (в границите на Чехия) и подложена на германизация. По-късно само 3 силезийски княжества влизат в състава на полската държава – Освиенцим, Затор и Севеж. През 1526 г. Силезия заедно с Чехия попада под австрийска власт, а през ХVIII в. – под пруска власт. Два южни района – Опава и Тешин – остават в Австрия и по-късно влизат в състава на чешките територии. В силезийските земи в рамките на Прусия често избухват селски въстания: въстания на тъкачите (90-те год. на ХVIII в.), полско въстание (1794 г.), отново въстание на тъкачите (1848 г.). Като важен добивен и промишлен район на Прусия там се формира раб. движение. След образуването на Полската държава (1918 г.) в Силезия избухват въстания за присъединяване към Полша (1919-1920 г.), но само т. нар. Горна Силезия е включена в младата държава. След Втората световна война по решение на Берлинската конференция (1945 г.) Силезия е присъединена към Полската народна република под името Шльонск.

1741 г.
Андерс Целзий изобретява скалата за измерване на температура, наречена по-късно на негово име Целзиева скала. Целзиевата скала е температурна скала, в която интервалът между температурите на топене на леда и кипене на водата при нормално атмосферно налягане (101 325 паскала или 760 мм живачен стълб) е разделен на 100 части. Температурата по скалата на Целзий се изразява в градуси на Целзий; при това температурата на топене на леда се приема за равна на 0°, а температурата на кипене на водата – на 100°.

1564 г.
Иван Грозни отправя в Москва послание, в което обявява намеренията си да се отрече от престола.
Иван IV Василевич (Грозни) е роден на 25 август 1530 г., син е на Василий III Иванович. Иван Грозни е велик княз от 1533 г. Той е и първият руски цар (от 1547 г.). Активно се включва в държавната политика от времето на създаването на т. нар. Избрана рада (1549 г.), чийто фактически ръководител е А. Ф. Адашев. Стреми се да укрепи самодържавието и да централизира държавата. През 1549-1560 г. провежда реформи в областта на централното и местното управление, реорганизация на армията и др. В резултат на военните походи на Иван IV Василевич през 1547-1552 г. е присъединено Казанското ханство, през 1556 г. – Астраханското ханство. Под руска зависимост попадат сибирския хан Едигер (1555 г.) и Голямата Нагайска орда (1557 г.). След падането на Радата (1560 г.) Иван IV Василевич еднолично провежда политика за укрепване на самодържавната власт. Воюва неуспешно с Ливония за излаз на Балтийско море, но започва присъединяването на Сибир (1581 г.). Още по време на Ливонската война засилва борбата си с остатъците от феодалната разпокъсаност; най-разпространени методи за борба с политически противници стават заточението и смъртното наказание. През 1565 г. е въведена опричнината. Избити са голяма част от привържениците на Владимир Андреевич Старицки, а през 1569 г., самият Старицки е заставен да изпие отрова. Наказани са Новгород и Псков в обвинение за стремеж към поданство на „литовския крал“. Засилва се крепостническият гнет. Сред народа Иван IV Василевич получава прозвището „Грозни“. Голяма е ролята му в разработването на официалната идеология на самодържавието. Умира на 18 март 1584 г.

800 г.
Римският папа коронясва Карл Велики за първи император на Свещената Римска империя. От 768 г. Карл Велики е франкски крал от династията Каролинги. Син е на Пипин ІІІ Къси. Воюва с лангобарди, авари, сакси, западни славяни. По времето на хан Крум Свещената Римска империя има обща граница с българската държава. Управлението на Карл Велики се характеризира и с културен подем, т. нар. Каролингско възраждане. След смъртта му Свещената Римска империя се разпада.

На тази дата са родени:
1925 г.
Роден е Карлос Кастанеда – английски социолог, антрополог, магистър по изкуствата; доктор по философия. Завършва антропология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Събира информация за целебните билки, използвани от индианците в Сонора, Мексико. Първата му книга – “Учението на дон Хуан” – е разказ за първите 5 год., прекарани с възрастния индианец дон Хуан Матос от племето яки. Следват книгите: “Пътуване към Икстлан”, “Една отделна реалност”, “Приказки за Силата”, “Вторият пръстен на Силата”, “Дарът на орела”, “Огънят отвътре”, “Силата на мълчанието”. Карлос Кастанеда умира през 1998 година.

1918 г.
Роден е Ануар Садат – президент на Египет от 1970 г. През 1978 г. става носител на Нобелова награда за мир, заедно с израелския премиер Менахем Бегин. Убит е от ислямски екстремисти в Кайро през 1981 г.

1878 г.
Роден е Луи Шевролет – американски автомобилен инженер (от френски произход), създател на едноименната марка автомобили.

1642 г.
Роден е Исак Нютон – английски физик, математик и астроном, член (1672 г. ) и президент (1703 г.) на лондонското Кралско дружество. В съчинението си „Математически принципи на натуралната философия“ (1687 г.) формулира основите на класическата механика (Нютонови закони), закона за гравитацията и създава теорията за движението на телата от Слънчевата система. Открива дисперсията на светлината, хроматичната аберация, изследва интерференцията и дифракцията, развива корпускулната теория за светлината, изказва хипотеза, обединяваща корпускулните и вълновите свойства на светлината. Изследванията си в областта на оптиката публикува (1704 г.) във труда си „Оптика“. Построява първия рефлекторен телескоп. В математичния анализ въвежда понятията функция и производна и (заедно с германския математик Г. В. Лайбниц) е основоположник на диференциалното и интегралното смятане.

На тази дата умират:
1977 г.
Умира Чарли Чаплин – английски киноактьор и кинорежисьор, сценарист и продуцент. През 1910–1952 г. работи в САЩ. Негови филми са „Хлапето“ (1921 г.) и „Парижанката“ (1923 г.), „Треска за злато“ (1925 г.), „Светлините на големия град“ (1931 г.),“Модерни времена“ (1936 г.), „Великият диктатор“ (1940 г.), „Светлините на рампата“ (1952 г.). „Светлините на рампата“ печели „Оскар“ за музика . Чарли Чаплин получава „Оскар“ за най-добър режисьор (1927–1928 г.) за филма „Циркът“ и почетен „Оскар“ за цялостен принос в развитието на киноизкуството (1971 г.). Издава „Моята автобиография“ (1964 г.).

1961 г.
Умира Ото Леви – австрийски физиолог, доктор по медицина (1896 г). Емигрира в САЩ през 1940 г. Установява химическата природа на предаването на възбуждането чрез синапс и ролята на ацетилхолина в този процес. Съвместно с Г. Х. Дейл е лауреат на Нобелова награда за 1936 г.

1635 г.
Умира Самюел Шамплен – френски хидролог, изследовател на Канада и североизточната част на САЩ. През 1603 г. организира експедиция по реките Св. Лаврентий и Саген. Изследва Атлантическото крайбрежие на Северна Америка и открива остров Нантакет в периода1604- 1606 г. През 1608 се установява в град Квебек, устието на река Св. Лаврентий. През 1609 изучава река Ришельо – десен приток на Св. Лаврентий, открива езеро, което по-късно е наречено на неговото име. Открива и планините Адирондак и Грийн Маунтайнс. Търси воден път към Тихия океан в периода1609-1615 г. През 1615-1616 г., движейки се по реките Свети Лаврентий , Отава и езеро Написинг, навлиза във вътрешността на континента и достига до езеро Хурон.

820 г.
Умира Лъв V Арменец – византийски император, представител на военната аристокрация от Мала Азия. Коронясан от патриарх Никифор една седмица преди хан Крум да стигне до стените на Константинопол. Лъв V Арменец организира по брега на Златния рог отбрана срещу българската армия. В отговор Крум разорява околностите на византийската столица и срива много крепости в Източна Тракия. През 824 г. с победата си край Месемврия византийският император установява 30-годишен мир с България. Възстановява иконоборството, като отстранява патриарх Никифор през 815 г. и свиква църковен събор през 816 г., отново влизат в сила решенията на т. нар. „Безглав събор“ при Константин V Копроним (754г.) против иконите. Лъв V е убит от заговорници по време на коледна служба.

 

Източник „Фокус“

 

На днешния ден, 20 декември 1943 г., край с. Ястребино са разстреляни 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета“

31689-1807-yastrebino_1024x768_620_348

 

 

На 20 декември 1943 г. край с. Ястребино свистят куршуми. Разстреляни са 18 човека, сред които 6 невръстни деца, останали в летописа като “Шестте ястребинчета”.

Втората световна война е в разгара си. Царство България е на страната на Третия райх, а в страната ни бошуват партизани, противници на водената от правителството профашистка политика. Управляващите правят всичко възможно да неутрализират шумкарите, както самите те подигравателно ги наричат. Когато през есента на 1943 г. се формира Омуртагският партизански отряд, в неговите две чети се включват младежи и девойки от Антоново, Ястребино и други села. Ястребино е снабдителна база на партизаните от отряда. Смелите им акции в този район и помощта, която почти цялото Ястребиноим оказва, карат околийския управител да изрече злокобните думи: В Ястребино всички са комунисти… Цялото село трябва да бъде унищожено.“ По искане на същия управител на Никулден — 19 декември 1943 г. в Тузлука прииждат силни, войскови части, за да започнат разправата със старото комунистическо гнездоЯстребино. В блокадата на Тузлушкия край (операция „Омуртаг“), участват 19-и пехотен полк от Шумен, 7-и пехотен полк, 5-и армейски артилерийски полк, 4-а дивизионна ловна дружина и 3-о товарно артилерийско отделение. Имало е освен войска още полиция и жандармерия. От София лично идва генерал Ковачев, събира командирите в Омуртаг и заповядва да се изтребят помагачите и близките на нелегалните, за да се прекъснат връзките им с базите за подкрепа в разгара на зимата.

Конкретно в Ястребино действа втора картечна рота на 19-и пехотен полк от Шумен с командир подпоручик Константин Йорданов. Към него е приобщен и полицейският агент Стоян Узунов. Подпоручикът имал заповед от командира на полка полк. Атанасов да ликвидира близките само на нелегалните, но явно престаравайки се със служебните си задължения, разстрелва жените и децата наред с мъжете. Командирът на полка не очаквал това и изгубил ума и дума, като чул за извършеното кръвопролитие. Малко след разстрела, дори идва заповед той да бъде отменен. Редовна българска армия, а не полицейски сили извършват убийствата.

Разстреляните на 20 декември 1943 г. са от 6 различни семейства. Общото между тях е, че от всяко едно семейство е излязъл по един човек при партизаните.

Жертвите са: Дядо Стойне Станков, на 75 г., и съпругата му Наста, на 70 г., чийто син Иван е в нелегалност.

Рангел Дончев, на 57 г., и съпругата му Мара, на 58 г. – дъщеря им Райка е партизанка.
Петър Калайджийски, на 50 г., и съпругата му Стоянка, на 48 г., чийто син Рангел е при партизаните, след като избягал от военна служба. С тях са разстреляни и 3 от децата им: Надежда – на 12 г., Иван – на 9 г., и Стойне – на 7 г.

Иван Димитров Янков, на 55 г., и съпругата му Марийка, на 45 г. – синът им Димитър е партизанин. С тях са разстреляни и дъщерите им близначки Ценка и Цветанка – по на 13 г.

Петко Стоичков, на 56 г., и съпругата му Лазарка, на 51 г., чийто син Стойне е партизанин. Разстреляна е и дъщеря им Димитринка, на 11 г.
Димитър Богословов, на 48 г., и съпругата му Станка, на 42 г., чиято дъщеря Катя е партизанка.

След разстрела всички са заровени в плитък гроб, който на следващия ден е разкопан, а телата на загиналите са изгорени на клада. Смислен отговор защо е извършено това зверство няма.

Арестуваните не вярвали, че ще бъдат избити

Денят 20 декември 1943 г. се случил студен и със скреж, но без сняг. Предния ден Ястребино е блокирано от втора картечна рота на 19-и пехотен полк под командването на подпоручик Константин Йорданов. В цивилния си живот е учител, баща на две деца. Той заповядва ареста на семействата на партизаните, включително и на децата, после в общината лично разпитвал задържаните къде са синовете и дъщерите им. Кметството на с. Ястребино е било претъпкано от арестувани, но разпитът не продължава дълго. Въпросите в питащите очички на децата остават без отговор. Малцина, като гимназиста Чавдар Калайджиев, чиито родители са ятаци, а не партизани са осовбодени. Или пък баба Яна Григорова, майка на нелегалния ремсист Георги. Тя показва писмо от дъщеря си от София, че ще се жени, а Георги уж отишъл на сватба там. Да направи така, я подучил обреченият на смърт Рангел Дончев. За другите обаче милост няма. За малко подпоручикът щял да пусне и Петър Калайджийски, който му заявил, че се е бил на фронта за България, дори пленник, но братовчед му Величко Гюров издава, че синът на Петър – Рангел, скоро взел тенекия сирене от тавана на къщата им за партизаните, и това решава съдбата на него, жена му и трите им деца.

 
Родната къща на трите убити деца Стойне, Иван и Надежда Калайджийски.

До последно арестуваните смятат, че ще ги интернират, никой не очаквал да бъде убит. Дори при ареста Лазарка Стоичкова намира сили да се пошегува с войниците: „Почакайте, момчета, да си взема кожуха, че като ме бият, да не ме боли много!“ „А, няма да стане нужда“, отговорили войниците. Тя все пак успява да изпрати и скрие при съседи малките си дъщери Веска и Станка и така им спасява живота. Димитринка също била пратена при комшии, но войниците накарали майката да извика децата си и като чула виковете й, Димитринка пристигнала. Близначето Ценка през този ден било болно на легло с висока температура. Когато идват да приберат семейството, сестричката й Цветанка пък била за вода. Войниците били склонни да нарушат заповедта и да оставят децата, като подберат със себе си само възрастните, но майка им Марийка отказва да тръгне без тях.

18-те били разстреляни към 1 часа по обед.

 
Дървото, до което е убит най-възрастният от 18-те – дядо Стойне.

 След пладне ги извеждат извън селото и най-напред ги повеждат уж към Поляне (днес Антоново), после им заповядат да свърнат към поляна в гората.По пътя бил убит 75-годишният дядо Стойне, тъй като не можел повече да върви. На стотина крачки от селото, посред бял ден затрещели автоматите. За да не бягат, първо стреляли в краката на арестуваните. Въпреки това някои от дечицата побягнали, но застигнати от изстрелите, замрели завинаги на замръзналата земя. Незасегнат между труповете остава седемгодишния Стойне. Зашеметен и уплашен, той моли да не го убиват, но палачът не се смилява над него и детето пада мъртво. Принудили съселяните на убитите да ги погребат. До самото място на разстрела ужасените хора изкопали един общ плитък гроби положили в него разстреляните по семейства. Акцията завършила с разграбване и опожаряване до основи на къщите на жертвите от войниците и офицерите.

На самата екзекуция подпоручик Йорданов не присъства, командвал я по негова заповед фелдфебел школникът Никола Маринов, който бил редовен войник и по ирония на съдбата… ремсист. След 9 септември Йорданов е осъден на смърт от Народния съд, но Маринов се разминава с малко затвор, по-късно е инженер в Плевен.

Малко след разстрела в Ястребино идва офицер на мотор с кош, който носи заповед, че екзекуцията се отменя. Телата на убитите обаче, са вече изстинали. За да заличат престъпленията си, на следващата нощ убийците продължават гаврата с жертвите си. Пак по заповед на подпоручик Йордановвойниците изваждат набързо заринатите трупове, натоварват ги на камион и закарват вкочанените тела в гората край с. Долна Златица, където ги натрупали на клада и изгорили.

 
Паметникът на мястото, където са разстреляни . Издигнат е през август 1946 г.

Сред убитите има всякакви по убеждения хора – от заклетия комунист Рангел Дончев, който се запалва по комунистическите идеи, докато е на гурбет в Америка, до кроткия Димитър Богословов, който бил далеч от нелегалните работи. Той предупреждава дъщерите си Катя (партизанка) и Марийка (политзатворничка), че се набъркват в сериозно и опасно дело и се чуди какво ще стане с тях. Става това – той и съпругата му Станка са разстреляни, Катя загива като партизанка, Марийка попада в затвора.

През 1943 г. Веска Стоичкова, по мъж Моллова, била на 16 години. Било й съдено да се спаси, но да чуе изстрелите, които погубили майка й, баща й и сестра й Димитринка.
Тя разказва: „Предния ден би барабанът, че ще има блокада и никой да не излиза от къщи. Аз не бях толкова страхлива, вдигнах котлите и отидох за вода. Като се върнах, сестричките ми Митка – така наричахме Димитринка, и Станка ги нямаше у дома. До съседите отишли, а аз пак се канех да ида до кладенеца. Като погледнах към портата – полицаи и войници. През това време майка ми готвеше боб, шеташе нещо. Викам:„Мамо, погледни!“. А тя: „Леле, Весе, бягай!“ Тъй ми рече мама и аз от стая в стая (селските къщи имат вътрешни врати), през нивата, та чак в чичови – чичо Илия е брат на татко. Скрих се в обора при кравата ни жива, ни умряла
През това време полицаите казали на родителите ми да побързат, че началникът ги вика в общината. Тръгнали, стигнали до портата и тогава някой се сетил да погледне списъка:
„Тук има и деца, къде са ви децата?“

Майка ми рекла, че не знае къде са. Накарали я да ни вика. Часът бил девет и нещо преди обяд. Димитринка, като чула гласа на мама, хукнала да си ходи. Съседите не я пускали, пък тя: „Щом ме вика мама, ще си вървя“.

Станка, тя беше на 8 години, била в чичови, вкъщи. Тръгнала и тя, но щом видяла въоръжените мъже, се уплашила, снишила се край плета и се мушнала в кошарата на Стамен Василев. Не я дочакали…

Избиха ги насред пладне. Аз все в обора стоях, не са се връщали да ме търсят. Чух, като стрелят – голям гърмеж ми се стори и си помислих, че войниците си правят учение, друго не допусках. По-късно със Станка се върнахме вкъщи и решихме да запалим печката, че беше загаснала, и да доварим боба. Излизам аз на балкончето, там държахме дървата, и гледам полицаи пак в двора – те се върнали да палят къщата. Замръзнах. Излезе и Станка, а те малко се стъписаха: нали всички трябвало да избият, каква е тази работа… Но се намери човек сред тях, прошушна: „Оставете децата, все едно не сте видели нищо“. Те склониха, но къщата ще палят.

Аз занареждах: „Защо ще ни палите, нали отдавна свърши турското робство, нали сме все българи, аз знам, че тогава са палили…“.
Никой не ме слуша, ами ме накараха да пусна добитъка от обора и докато се върна – къщата гори. Сено имаше складирано под една черница – и то гори, и хамбарът гори. Огън до небето. Заповядаха на хората никой да не ни прибира, защото ще го арестуват. Мръкна се, къщата изгоря, стените се срутиха. Най-сетне се ситихме къде да отидем – в плевнята. Тя не беше запалена, защото бе близо до тази на съседа Стамен и той протестирал, че и неговата ще изгори. Там се мушнахме със Станка да спим, помня, че на другата сутрин вече беше паднал сняг. Чичо Илия дойде рано-рано при нас, никой да не го види. Кри ни у тях до март, докато мине блокадата. А мама и татко можеха да се спасят още през юни. Тогава агенти ги карали да се подпишат, че се отказват от сина си Стойне, който беше партизанин. Но те не приели, казали, че имат само един син, как ще се откажат от него.“

Веска Моллова дори не става член на БКП. Пенсионира се като управител на сладкарница в Русе, където живее. Признали я за активен борец чак след третата молба, и то от най-ниската категория – четвърта.

Петранка Коцева, дъщеря на Стоянка и Петър Калайджийски, сестра на разстреляните с тях деца Надежда, Иван и Стойне, също се спасила на косъм от смъртта. От 14-годишна я пратили да работи като слугиня в богати софийски семейства. През декември 1943-а била на 19 години, сгодила се и решила да се жени.

Трябваше нашите от село да ми изпратят някакви документи за сватбата. Не помня какви, но знам, че се вземаха от попа. Взел ги баща ми, запечатал ги в един плик, но започнала блокадата и не може да ми ги прати. Намерих ги след време на една греда вкъщи… Документите не идват, аз се притеснявам в София, хванах влака и тръгнах към село. Слиза се на Попово и после пеш към Ястребино. Пътят ми минаваше през село Долец, близо до Попово, където живееха баба и дядо, родителите на майка ми. Първо се отбих при тях и баба ме задържа на гости. „Утре е Свети Никола, дума, ще отпразнуваме вуйчо ти Никола и тогава ще си вървиш в Ястребино!“
Това ме спаси – един ден по-рано да си бях отишла, щяха да разстрелят и мен“, разказва Петранка. Тя пък се пенсионира като дългогодишна работничка в столичния чорапен завод „Вълчо Иванов”

Преди 1989 г. всички знаят за „Шестте ястребинчета”, учениците учат за трагичната им съдба в час по история, пионерски отряди изследват живота им. Комунистическата власт след Девети септември ги обявява за герои и задейства цялата си пропагандна машина в защита на тази теза. Рангел Калайджийски – партизанинът, заради когото бяха убити родителите, сестричката и двамата му братя, приживе казва друго: „На възрастта, на която загинаха, те нямаха време, не можеха да бъдат герои.”Определя ги по-скоро като великомъченици на свободата. Ако свободата на някои сега звучи пресилено, може да се каже, че разстреляните в Ястребино през декември 1943 г. деца са мъченици на една идея. Известни творци се вдъхновяват от драмата им: писателят Богдан Глогински написва повестта “В Ястребино свирят куршуми”, режисьорът Милен Гетов създава през 1979 г. игралния филм “Юмруци в пръстта” по сценарий на Никола Статков и Иван Славков, Светлин Русев нарисува “Ястребинци”. През септември 1979 г. на метри от лобното място на шестте ястребинчета, Тодор Живков открива Националният пионерски комплекс “Ястребино”. Той е бил място за активна идеологическа и възпитателна дейност с тогавашните пионери и комсомолци в духа на тоталитарното време. Тук са идвали цели класове от цялата страна и в учебно време, които провеждали обучението си под ръководството на учители, назначени на щат към комплекса.

 

 
Националният пионерски комплекс “Ястребино”

Днес в Ястребино на втория етаж на местното читалище, където се е помещавало училището на избитите деца има музей. Заради различната си възраст шестте деца никога не са били в един клас, но навремето е направена възстановка на една класна стая от онова време с три редици зелени чинове. Върху първите стоят табелки с имената на шестимата разстреляни ученици. Най-вляво до прозореца е името на 7-годишния Стойне Калайджийски. Отляво е паметна стена със снимките на децата и кратките им биографии. Единствен Стойне бил толкова малък, че не успели да го фотографират и в духа на времето вместо със снимка художниците го представяли с малка петолъчка.

В стъклена витрина под стената с портретите са подредени ордените „За народна свобода 1941-1944 г. втора степен“, с които децата са удостоени посмъртно.В класната стая и в коридора пред нея са подредени увеличени фотографии, останали от разстреляните. Старо сметало допълва експозицията. В краката му са струпани безразборно папки и албуми, явно останали от някогашните посетители – било е време, когато Ястребино е било тема на реферати и разработки, на пионерски дневници и детско творчество. Най-често в музея гостуват децата, които идват на зелено училище или на летен лагер в детския комплекс край селото.

По време на съпротивата у нас от вражески куршуми загиват и други деца (юноши). Сред тях е и най-малкия партизанин у нас Митко Палаузов. Той пада убит, разкъсан от бомба на 1. април 1944 год. в местността Осеникова поляна край Габрово. Митко остава завинаги четиринайсетгодишен. Завинаги деца остават и Васил и Сава Кокарешкови от Белица; Детелина Минчева от Пазарджишко; Иван Бандаков от кв. Чепино – Велинград; Марин Попов от с. Правище, Пловдивско; Стефко Крайчев от Сливен; Никола Накев от Перущица.

След 9 септември 1944 год., образите на всички загинали в годините на съпротивата деца и юноши се митологизират, наричани са “деца-герои”, приписват им се качества и добродетели, които самите те не са подозирали, че притежават, а делата им някои от тях силно преувеличени, се използват като сюжет за написването на множество книги с партизанска тематика. Направени са и няколко филма показващи детско-юношеската партизанска съпротива в годините на войната, най-популярните от които са сериалите „Неочаквана ваканция”(1981) и „Фильо и Макензен”(1979).

 

 

Източник: СОЦ.БГ

 

В Хитрино е била първата жп катастрофа у нас преди 149 години

main_1481440975

 

 

 

Първата жп катастрофа на територията днешна България е била преди 149 години именно в село Хитрино, където днес дерайлира влак и последва ужасяваща експлозия, която взе 7 жертви, а десетки хора бяха ранени.

Първият инцидент е от месец май 1867 година. Тогава гарата се е наричала Шейтанджик /Хитрино/, която е част от жп линията Русе – Варна, която е построена е от английска компания с главни акционери братята Хенри и Тревор Бъркли.

Тогава не е имало пострадали хора, но са нанесени материални щети. Английското дружество, което е собственик на железницата (в него участва и Уйлям Гладстон), налага солидни парични глоби на служителите, обвинени за допускане на произшествието, става ясно от материал, публикуван в chernomore.bg.

Ето историята. В един от първите броеве на вестник “Черно море”, който започва живота си на 9 юни 1891 г., е публикувана любопитна обява, която рекламира “Увеселителен трен” по направлението Варна – Провадия – Каспичан. Ето каква е историята на тази реклама. През тази година се навършиха 150 години от откриването, на 26 октомври 1866 г., на първата железопътна линия в България. Линията Русе – Варна е открита на 7 ноември 1866 г. Тогава тя е била с дължина 224 км, а разстоянието между двата града се е изминавало за почти 8 часа. За случая са доставени 10 локомотива и 50 пътнически вагона. Общо за обслужване на линията са били поръчани 500 вагона и 30 парни локомотива от Манчестър, който тогава е не само прочут индустриален център, но и авангард в локомотивното строителство.

Първите вагони са с три класи, дълги са по осем метра и разполагат с четири купета. Всяка класа е имала по две отделения – мъжко и женско. На пътниците е било забранено да преминават от едно отделение в друго. И нещо естествено за онова време – вагоните са се осветявали с газени лампи.

За султан Абдул Азис е изработен специален триосен вагон, луксозно и комфортно обзаведен, който по-късно използват княз Александър Батенберг, а след него и цар Фердинанд. Царският влак днес може да се види отлично запазен в открития през 60-те години в дунавската ни столица първи и единствен у нас Национален музей на транспорта. Освен двете крайни гари по нея е имало спирки и в селищата Образцов чифлик, Червена вода, Вятово, Разград, Ясен, Каменяк, Каспичан, Провадия и Белослав, като в Русе, Каспичан и Варна са били открити и локомотивни депа.

Първоначалните намерения са били линията да бъде международна и да стане част от пътя Лондон – Цариград, но некачественото строителство и честите дерайлирания на влаковете попречват за осъществяването на тази идея. Едва по-късно линията е включена в международното трасе Париж –Страсбург – Мюнхен – Виена –Будапеща – Букурещ – Гюргево – Русе –Варна – Цариград. Между Гюргево и Русе пътниците са прехвърляни с парен кораб, а от Варна до Цариград – с кораб на австрийската компания „Лойд“. Между 1883 и 1885 г. от тук минава и прочутият „Ориент експрес“, който се движи през Русе и сега.

Мостовете по трасето са били дървени, а и семафорите най-напред също са били от дърво. Връзката между гарите се осъществява с телеграфни апарати. В изграждането на линията участвали (на ангария) около 15 000 българи.

Скандалното в този строеж е употребата, при построяването на гарите, на трошен камък, добиван при разрушаването на старите български столици Плиска и Велики Преслав. По това време те са били запазени, макар и в руини, с каменните крепости и градовете в тях. През 1873 г. поради политическата нестабилност в империята и неспособността си да се справи със стопанисването на линията Високата порта прехвърля собствеността й на компанията „Източни железници“ на австриеца барон Хирш.

Въпреки че първоначално пътуването било безплатно, хората приемали влака като нещо твърде опасно и избягвали да го използват. Налагало се кондукторите да слизат на гарите и да убеждават резервираните потенциални пътници, че „тренът“ е безопасен, което, разбира се, съвсем не било вярно, защото некачественото строителство довело до първата влакова катастрофа у нас само няколко месеца след откриването на железницата.

През 1867 г. при гара Шейтанджик (Хитрино) от товарен влак се откачва последният вагон и се блъска в пътнически, който тъкмо е потеглил. За щастие няма пострадали хора, но са нанесени материални щети. Английското дружество, което е собственик на железницата (в него участва и Уйлям Гладстон), налага солидни парични глоби на служителите, обвинени за допускане на произшествието.

Железопътното трасе е откупено от българската държава скоро след Освобождението (1888 г.), а в края на века е направено и отклонение за Добрич. Управлението на железниците на младата българска държава взeма едно доста иновативно за времето си решение за популяризиране на железницата, като въвежда т. нар. увеселителни влакове. Първоначално и тази идея трудно се възприема от гражданството.

Ето какво четем в бр. 2 от 16 юни 1891 г., стр. 3, на вестник “Черно море”: “От скоро време, от година – две, у нас се въведоха увеселителни тренове (влакове)”, започва изложението си авторът на материала и уточнява, че такива влакове има по лините Пловдив – София, София – Казичане, Русе – Червена вода – Разград, Варна – Провадия – Каспичан само в празнични дни, като не пропуска да спомене, че: ”Тука, във Варна, например има увеселителен трен, който тръгва в празничен ден сутринта в 7 часа, минава покрай станция Гебедже (Белослав), Провадия и спира на Каспичан, откъдето пристига назад тука (във Варна), в 8-9 часа вечерта.

Какво се постига с това? Каква е тоест разходката? От главния град отивате в околийските и това било удоволствие! Да кажете, че отивате в Шумен – не, щото от гарата до Шумен е 18 километра. Да, друго бихме казали, ако се ходеше в гори и живописни места, за здраве, в месности с чист и прохладен въздух. А не в Провадия, където е стократно по-жежко от Варна, по причина на ония канари, които стискат града, да се ходи е глупаво. Също и на оная гола поляна в Гебедже. Разбира се при такива околности, няма кой да излиза от града си.

Последния път, на 10-ти, текущия месец, имаше в увеселителния трен всичко 4-ма (пътници)”. Явно управата на железниците се съобразява с критиката на медиите или просто подобни линии се оказват нерентабилни, но скоро след тази публикация увеселителните разходки с влак по маршрута Варна – Провадия -Каспичан са прекратени. Инициативата обаче се оказва изключително печеливша по маршрута Русе – Варна, за което свидетелства и публикация в бр. 52 от 28.VІІ.1891 г. на вестник “Черно море”: “С два увеселителни трена, миналия четвъртък, дойдоха в града ни гости от Русе, около 6-700 души. Ний се надяваме, че гостите ни ще останат доволни от разходката си в нашия град, в замяна на парите си, които ни оставят”.

По-нататък в статията авторът пише: “Не знаем дали са се поместили в жилищата спокойно тия гости, защото и преди тях хотелите бяха почти пълни и не е ясно, какво би станало, ако и на другия ден бе дошъл един увеселителен трен, пълен с гости” и се обръща към общината, че за да се чувстват удобно гостите на Варна, трябва да бъдат отделени пари за направата на улиците. Увеселителните влакове между Русе и Варна се превръщат в традиция. Всъщност това са един вид “чартъри”, които водят гости за по ден-два и дават началото на организираните туристически посещения на “баните”, както научаваме от бр. 107 от 8.VІІ.1894 г. на вестник “Черно море”, стр. 2: “Почнали са се увеселителните тренове от Русе за нашия град. В сряда за пръв път дойдоха два трена, с много гости, присъствието на които се чувства по различни места и в морските бани. Весел град имаме и който не дойде ще е пишман. Особено поправената ни, тази година, морска градина, придава на живота цвят за цялото лято. Само пари да имате.”

Всъщност първото пътуване по линията Русе – Варна е осъществено от Митхат паша, който е бил основният лобист за израждането на инфраструктурата. То се случва на 7 ноември 1866 г. или само 6-7 месеца преди първия жп инцидент у нас, пише offnews.bg

 

28 ноември 1943г.: Срещата на “тримата големи“ в Техеран, която промени световната история

1480319363-655-402-teheranska-konferenciia
Техеранската конференция е стратегическа среща, от 28 ноември до 1 декември 1943 г., на трите големи държави съюзници СССР, САЩ и Великобритания. Провежда се в посолството на Съветския съюз в Техеран, Иран, и на нея присъстват „тримата големи“ лидери – Йосиф Сталин, Франклин Рузвелт и Уинстън Чърчил.

Конференцията е насрочена за 16:00 на 28 ноември

Сталин пристига доста преди началото. Той посреща Рузвелт, който вече е с влошено здраве и в инвалидна количка, и е пропътувал 11 000 км., за да присъства.  Това е и първата среща на двамата големи лидери. Чърчил пък пристига с 30-минутно закъснение, придружен от своя генерален щаб.
По време на срещата САЩ и Великобритания искат да се уверят, че СССР ще сътрудничи за победата над Германия. Сталин се съгласява, но разбира се, на определена цена – двете държави да приемат и да не пречат на съветското влияние в Източна Европа, да подкрепят югославската народна освободителна армия и да се съгласят на изтегляне на запад от границата между Полша и СССР.

Лидерите стигат до условията, при които Западните сили ще отворят нов фронт и ще нахлуят в Северна Франция (Операция Овърлорд), нещо, за което Сталин настоява от 1941 г.  Приемат решението, Овърлорд да се осъществи до май 1944 г. Сталин се съгласява да подкрепи операцията, като изпрати огромна офанзива на Източния фронт в Германия, за да отклони немските сили от Северна Франция.

Допълнително Съветския съюз трябва да окаже помощ на Турция, ако тя реши да се включи във войната. Рузвелт, Чърчил и Сталин стигат и до общото заключение, че е най-добре Турция да се присъедини към Антихитлеристката коалиция до края на годината.

Сталин доминира на конференцията, въпреки че се взимат много общи решения от тримата големи. Той използва престижа на СССР след победата в Битката при Курск, една от най-големите операции на Източния фронт, за да склони другите лидери да се съгласят с неговите желания.

Рузвелт се примирява с изискванията на Сталин, но пък си позволява да прави малки изключения, за да задоволи съветския лидер. Чърчил предлага на Сталин изтеглянето на запад от Полша, което той приема, и това дава на поляците индустриализирана немска земя, а на СССР неутрална територия.

Интересни факти за Техеранската конференция:

Сталин предлага екзекуцията на 50 000 – 100 000 немски офицери, за да се предотврати още една война. Рузвелт приема предложението на Сталин като шега и решава да се включи като казва, че „49 000 ще бъдат достатъчни“.

Чърчил строго осъжда това тиранско предложение и отхвърля „студенокръвното убийство на войници, които са се борили за своята страна“. Той казва, че само военнопрестъпниците трябва да бъдат съдени, след което напуска стаята.

Сталин обаче го кара да се върне, твърдейки, че се шегува. Чърчил се съгласява и се радва, че съветският лидер е размислил, но също така осъзнава и че предложението не е било шега, а опипване на почвата.

Всеки от тримата държавници стои на различен стол, това може да се забележи на снимките от конференцията, рзкривайки колко важни всъщност са били столовете за лидерите по това време.  Така Рузвелт, Чърчил и Сталин носят своите столовете навсякъде, където отидат, в случай, че им се наложи да седнат.

Сталин  пък никога не е носел военна униформа до 1943 г., когато получава военния ранг Маршал на Съветския съюз. На снимките от срещата в Техеран той носи обичайната за маршал униформа.
Чърчил приключва своята военна кариера с ранг подполковник в Териториалната армия. На срещата е с униформа на комодор от Кралските военновъздушни сили.

 

Източник: Vesti.bg.

 

 

 

97 г. от Ньойския мирен договор – край на мечтата за национално обединение

 

768x432

 

 

„Изопачаването на истините в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим.“

                                                                                                Александър Малинов

България след Балканските войни се намира в условията на почти пълна изолация – и на Балканите, и в Европа – на прага на Първата световна война.

България между Антантата и Централните сили

В края на XIX и началото на ХХ век в Европа се оформят контурите на двата противостоящи си блока. Изключително бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът ѝ към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, имащи в началото на ХХ век съответно 10 и 4 пъти повече такива територии; желанието ѝ да овладее позиции в Близкия и Средния изток засяга интересите на Англия и Русия; настъплението ѝ в Африка я сблъсква с Франция в Мароко; идеите на пангерманизма плашат непосредствените ѝ съседи.

В своята политика Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия, Франция и Русия.

Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912 г. и първоначално Антантата има по-силни позиции – създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, който обаче не се съхранява напълно. В навечерието на Първата световна война единствено ориентацията на Сърбия към Съглашението и на Турция към Централните сили не буди съмнение, докато останалите държави в района предстои да направят своя съдбоносен избор.

На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник – ерцхерцог Франц Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия.

Започва световният военен конфликт, в който за България има три възможни пътя. Идеята за пълен неутралитет и извличане на придобивки от него е много привлекателна, но историческата практика доказва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални успехи.

Основният въпрос, стоящ пред държавата ни, е националното обединение, а неговото решаване вече минава през корекции в границите ни със съседните страни. Следователно трябва да се търсят съюзници сред Великите сили, да се избира между Антантата и Централните сили.

След избухването на войната правителството на Васил Радославов официално обявява неутралитет.

Съглашението не храни особени надежди да привлече България на своя страна – и поради ориентацията на управляващото в момента правителство и цар Фердинанд, и поради това, че е заложило вече на българските противници на Балканите. Наистина, предприемат се стъпки в тази посока, но те са мудни и крайно неубедителни.

Първото съвсем конкретно предложение идва през май 1915 г., когато Антантата обещава при влизане във войната чрез нападение срещу Турция линията Мидия-Енос, безспорната ѝ част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието и съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа.

Българското правителство обаче е напълно наясно, че тези ангажименти нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на балканските страни. В същото време Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех – цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България.

Освен всичко друго тази позиция на Централните сили (а по-точно – на Германия) има и огромен психологически ефект, защото е насочена в най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.

Разбира се, обещанията не са единственият аргумент в определяне крайната позиция на България. Именно Германия дава на правителството искания заем от 500 млн. марки и по този начин печели още един плюс.

Въпреки влизането на Италия във военните действия на страната на Съглашението, през 1915 г. Централните сили регистрират някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция на Англия и Франция е неуспешна. Това дава допълнителни аргументи на правителството за неговото окончателно решение – счита се, че Тройният съюз има трайно превъзходство и са налице предпоставки за неговата победа.

През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят опит да въздействат за ориентацията на страната посредством среща с цар Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със Съглашението.

През победи към нова загуба

На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия. Под знамената са свикани около 870 хил. души, групирани в три армии. На бойното поле Българската армия постига изключителни успехи на няколко фронта.

Ала това няма особено значение – Централните сили не успяват да се противопоставят на Антантата. През 1918 г. страната ни вече започва да изнемогва. Третата война в рамките на няколко години се оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, шири се недоволство на фронта и тила. Кризата обхваща и управляващите кръгове.

През юни Васил Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.

На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство в жива сила и техника, Антантата предприема голяма офанзива на Солунския фронт. Българската отбранителна линия е пробита при Добро поле и в армията настъпва хаос. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците.

Райко Даскалов обявява т.нар. „Радомирска република“ и повежда бунтовниците към столицата. Във Владайското дефиле, край Княжево и Павлово се водят братоубийствени боеве.

След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември 1918 г. и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира под контрола на съглашенски офицери и да остави като заложници частите, намиращи се западно от Вардар. За втори път в продължение само на 5 години страната ни е поставена на колене.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син – цар Борис III.

Последствията

Те се съдържат в Ньойския мирен договор, подписан на днешната дата преди 97 години – 27 ноември 1919 г. Към загубеното след Балканските войни се прибавят 11 хил. кв. км т.нар. Западни покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско и половин Струмишка околия), които се предават на Сърбия; в Западна Тракия от Места до Марица се въвежда управление на Съглашението, но по-късно територията е предадена на Гърция.

За 37 години страната трябва да изплати репарации в непосилния размер от над 2 млрд. франка; налагат се и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България фактически е лишена и от армия – предвижда се наемната войска заедно с полицията и граничната охрана да не надхвърля 30 хил. души.

От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд граница.

Несъмнено Ньойският диктат е много жесток удар по България. При това крайно несправедлив удар. Версайската система от договори, сключени със загубилите страни от страна на Антантата, поставят на колене и другите държави от Централните сили. Много историци и познавачи посочват, че тези договори са една от преките причини за въвличането на света в най-кървавата война в историята на човечеството, а именно – Втората световна война.

Изборът България да влезе в съюз с Централните сили е направен от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Според общосподелените оценки в българската историография те са сочени за главните виновници за „втората национална катастрофа“. Но както е видно от изложението по-горе, изборът в полза на Централните сили се базира на здрав смисъл, като мотивите за този избор при всички случаи са пробългарски.

В този смисъл да се обвиняват, че България се е обвързала с губещата страна не е коректно, защото те са политици, а не „врачки“. Още повече, че политик като Александър Малинов, който през цялото време симпатизира на Съглашението и остро критикува управляващите за направения избор, след свършека на събитията изрича думите, които са изведени в началото на този текст – думи, призоваващи към реализъм и съобразяване с обстоятелствата.

Да, народът ни дава над 100 хил. жертви, окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Страната ни изпада в тежка международна изолазия. Обаче заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват от „несретната“ си историческа съдба.

Защото ако се направи сравнение със ситуацията в другите губещи държави след Първата световна война, тутакси ще се види, че и там положението е тежко. Работата е там, че там не се говори за „национална катастрофа“.

 

 

Източник:news.bg

 

19 ноември 1885г : Битката при Сливница, в която българските капитани спечелиха войната срещу сръбските генерали!

33065_2934_1320683970

Битката при Цариброд

 

 

Докато в България народът празнува Съединението на 6 септември 1885 г. и българските войски заемат позиции край турската граница, за да посрещнат евентуален удар от Османската империя, войната идва съвсем неочаквано от запад. Уверени в лесния си успех на 2 ноември 1885 г. в пределите на България нахлуват полковете на сръбския крал Милан.Известието за тяхното нахлуване предизвиква възмущение и справедлив гняв в България и народът се вдига, като един, за да защити акта на Съединението. Доброволческото движение придобива голям размах. За него Димитър Благоев пише в своите спомени : »Всички годно да носи оръжие, тичаше да се нареди под знамената на застрашеното Отечество!» Загребският вестник „Свобода” нарича  войната-„измяна, варварство и зверство  на крал Милан”. Дори в Сърбия се чуват гласове на държавници, които са против войната. Така например Ристич заявява: „Всяко посегателство върху българска територия би било крупна политическа грешка! Белградският вестник „Застава” пише, че първият сръбски куршум ще разруши всички мечти за осъществяване на идеята за съюз на балканските народи!” Световните телеграфни агенции съобщават за войната и предричат лека победа на сръбското оръжие. Безпристрастно погледнато, шансовете на сърбите във войната са по-големи, защото съотношението на силите, мобилизационните ресурси, оръжието и опитът са на страната на сръбската армия. Тя е командвана от полковници  и генерали, завършили реномирани военни академии в Русия и Западна Европа,  докато младата българска войска се води от млади поручици и капитани – военният министър Никифор Никифоров е 27 годишен капитан, а началникът на Щаба на армията Рачо Петров е капитан на 24 години! Във сръбските военни справочници обаче никъде няма данни за себеотрицанието и героизма , с които българите се хвърлят към западната си граница, за да преградят пътя  на сръбската армия към София. Пред  този морален потенциал са безсилни хилядите щикове и круповски топове на сръбските генерали.

След вероломното нахлуване в българските предели  на 2 ноември 1885г., сръбската армия се разделила на две оперативни съединения – Нишавска армия,  която настъпва към София и Тимошка армия,  която има за цел да окупира Североизточна България и крепостта Видин.

Българската армия се разделила организационно на два корпуса. Западният корпус под командването на майор Аврам Гуджев разполагал с  36 дружини, 6 ескадрона и 7 батареи – всичко 28 хиляди души.Той имал за цел да спре настъплението на сърбите към столицата.Южният корпус под командването на подполковник Данаил Николаев имал в състава си 52 дружини, 13 ескадрона и 7 батареи – всичко 51 хиляди души. Той заел стратегически позиции на турската граница,  очаквайки  нападение от страна на Османската империя.Младите български командири на военен съвет, провел се на 3 ноември, решително се противопоставят на княз Александър Батенберг да  отстъпи столицата  без бой на сърбите и да  им даде генерално сражение на Вакарелските или Ихтиманските височини .

    Командването на Нишавската армия насочил две дивизии Дунавската и Дринската към центъра на Сливнишката позиция. Други две сръбски дивизии настъпили по направлението:Врабча-Трън към левия фланг на Сливнишката позиция, а Кавалерийска бригада била изпратена в обход на десния фланг на българите и настъпила от север. Щабът на българската армия дал заповед на прикриващите отряди да водят задържащи действия, като изтощават силите на противника и забавят настъплението му до пристигането на Сливница на главните сили на българската армия от южната граница. Въпреки настояването на княза и на заместник началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, всички останали отговорни командири на военен съвет заявили дружно:  «София няма да отстъпим. Ще се бием или на Сливница или никъде другаде!»Голяма роля за бъдещата победа при Сливница изиграват действията на прикриващите отряди и най-вече Радомирския отряд командван от капитан Стефан Кисьов-командир на 2-ри Струмски полк. Отрядът получава задача енергично да атакува Моравската сръбска дивизия при Брезник и на всяка цена  да отклони или забави  придвижването й към Сливница. Началник щаба на войската, капитан Рачо Петров заповядва на капитан Кисьов  по телеграфа : «Заемете Брезник и удържайте неприятеля, во что би не стало.  Ако неприятелят е заминал за Сливница, нападайте го в тила, за да го задържите. Употребете всичките си сили и средства. От вашите удържания зависи съдбата на Сливнишката позиция и армията. Можем да загубим един отряд, но да спасим армията и Отечеството!»

   Въпреки че съотношението на силите е 4:1 в полза на неприятеля, Радомирският отряд дръзко атакувал Моравската дивизия край Брезник. Преди боя капитан Кисов произнася кратка реч , в която казва на своите бойци, че срещу техния малочислен и слабо въоръжен отряд врагът противопоставя цяла дивизия с кавалерия и артилерия. Той подчертал, че вярва в бойците, от които зависят изходът на боя и войната и завършва словото си с думите:„Тази жертва ние трябва да дадем, па макар и костите си да сложим на бойното поле“.Боят продължава повече от три часа. Когато сърбите обхващат фланговете на малобройния български отряд, капитан Кисов дава заповед за отстъпление. Българите отстъпват, но задържат цялата дивизия на полковник Топалович при Брезник чак до обяд на другия ден.Така с цената на 99 убити, над 100 ранени и 116 изчезнали, основната задача-да се задържи непри­ятелят е изпълнена. Настъплението на Моравска­та дивизия е забавено с един ден и това се оказва решаващо. В този ден прииждащите от турската граница български военни части успяват да се съсредоточат и да стабилизират левия фланг на Сливнишката  позиция и да осуетяват опита на противника за обход. Подобни героични подвизи  проявяват и другите прикриващи отряди.  Със своята упорита съпротива Комшицкият, Трънският и Смиловският отряди задържат настъплението на сърбите с цели три дена и това се оказва напълно достатъчно за пристигането на Южнобългарските войски на Сливница . За бързото създаване на ударната групировка, способна да предприеме решителни действия, от голямо значение са маневрените възможности на българските части и подразделения намиращи се в Югоизточна България. В хода на войната, от наличните там 67 дружини и 7 батареи, на западното направление се прегрупират 30 дружини и 4 батареи.

Те извършили онзи чутовен преход, който няма аналог във цялата ни  военна история  и бил наречен от народа “похода на бързите нозе”, който спасил България от сръбска окупация. При похода 8-ми Приморски полк изминал  95 км. за 36 часа, 1-ва и 4-та дружини от 1-ви  Софийски полк изминават 86 км. за 30 часа, без да спят, а 5-та пеша батарея от 1-ви артилерийски полк на капитан Петър Тантилов за два дни изминала 146 км. Затова в труда си „Военноисторическо значение на Сръбско-българската война” германският подполковник Блекнер пише: „Българската армия извършва маршове, които се сравняват с най значителните във военната история от всички времена.”

Сръбското Главно командване начело с крал Милан решило на 5 ноември да атакува Сливнишката позиция, като обхване северния й фланг със своята Кавалерийска бригада. За да осуети  този опит на противника началникът на десния фланг на българите ротмистър Анастас Бендерев предприел удар в предпозиционното  пространство. Той успял да завзема със своите бойци връх Мека црев, като отхвърлил батальоните на Дунавската дивизия и Кавалерийската бригада. По същото време  Дринската дивизия настъпила срещуцентъра на българите, а Шумадийската дивизия  настъпила към левия български фланг. Частите на Дринската дивизия успели за обхванат левия фланг и наближили опасно Преславския и Разградския  редути, но били контраатакувани и отблъснати

На 6 ноември  отрядът на поручик Атила Зафиров  в състав от 1000 души разбил един сръбски батальон при село Ропот и село Комшица и предизвикал истинска паника всред сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска  река, които можели да  се явят в тила на сръбската армия .

Същият ден Дринската и Шумадийската дивизия настъпили, но били спрени със залпов  огън от българите. Частите на ротмистър  Бендерев отново си върнали контрола над връх Мека црев, който били оставили предния ден. По същото време Моравската дивизия успяла да разбие малобройния  Радомирски отряд, но това забавило настъплението  й  към Сливнишката позиция.

На 7 ноември сръбското главно командване  решило да премине към отбрана по целия франт. По това време на Сливница пристигнали още български дружини  от южната граница. Частите на ротмистър Бендерев под прикритието на българската артилерия преминали в настъпление сре щу сръбската позиция на  връх Три уши. Макар разстоянието до неприяте- ля да бе 600-700 крачки, дружините се хвърлиха на нож с вик Ура! Сръбска та верига, като чу вика на българите и видя тяхното стремително нападе- ние, напусна окопите и отстъпи. Две роти обаче бяха настигнати в дола на Сливнишката река и една част хвърли оръжието си и се предаде. Останали- те се разбягаха.  Една дружина от общия резерв, току-що пристигнала на Мека Црев, се спусна скоро надолу, водена от ротмистър Кърджиев. Тогава І-ва рота от Бдинския полк, която се бе приближила на 50 крачки във фланг на сърбите , се хвърли на нож. Виковете й бяха подети от цялата линия, която с бесен порив настъпи по цялото си протежение. Музиката засвири „Шуми Марица“. Обладани от ужас пред тая почти варварска ярост на атаката, сърбите се разбягаха, без да дочакат схватката. Източните височини на Три уши бяха в български ръце. Това принудило сръбската Дунавската дивизия да започне отстъпление към Драгоманското дефиле.  Командирът на Шумадийската дивизия решил да се вклини  в оголения български център и хвърлил за тази цел три батальона в атака срещу три български роти.В този критичен момент началникът на централния участък на Сливнишката позиция, капитан Олимпий Панов оценявайки надвисналата опасност заповядва: «Съберете незабавно музикантите, ординарците, писарите готвачите, въоръжете ги с пушките на убитите  и ранените  и ги разположете в окопите . Кажете им, че в техни ръце  сега е съдбата на България .Така беше някога на Шипка !Тогава техните бащи и братя  издържаха ! Длъжни са да издържат и те!«И те издържат. Притичват им се на помощ и 50 италиански работници от Барон Хиршовата железница, записали се, като санитари в българската войска. Със задружни усилия е отблъснато вражеското настъпление. Отбранителното сражение при Сливница влиза в българската военна история като забележителен образец на активна отбрана. Победата на младата ни армия при Сливница  довежда до отхвърляне на противника и създаване на условия за преминаване в решително контранастъпление.

За победата на българската армия Фридрих Енгелс пише по-късно:” Но противно на всяко очакване, българите без руските офицери,при съотношение на силите две към три, поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението  и възхищението на изумена Европа !»

Дошлият от Пловдив с двамата си братя, непосредствено след битката на Сливница Иван Вазов, потресен от масовия героизъм на българските воини, изважда от вътрешния джоб на сетрето си химически молив и тефтер и написва пет стиха, дошли от най-съкровенните кътчета на сърцето му, които днес светят със златни букви на Паметника на незнайния воин в София. Те са израз на народното преклонение  пред  подвига на героите, отблъснали вероломните нашественици и защитили блестящо на бойното поле Съединението на България:

„  България за тебе те умряха !

Една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойно Майко бяха

и твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх!”….

След Сливнишкото сражение българите преминават в контранастъпление и овладяват Драгоманските височини. Особено жесток е боят за Нешков връх, в който българите разгромяват два сръбски полка. Нишавската армия претърпява поражение и е принудена да отстъпи към Пирот. Това изкарва от равновесие крал Милан и неговият министър Илия Гарашанин, които наблюдават боя. Той заповядва да се разстрелват на място самонаранилите се сръбски войници, наречени „пръсташи” и да се даде на войската двойна дажба ракия, но и това не помага. След кръвопролитен бой пада връх Келташ и Нишавската армия продължава своето отстъпление. На 15 ноември българите превземат Пирот.Сърбите отстъпват към Ниш, където в лагера на българските войски се появява австро-унгарският посланник в Белград, граф Кевенхюлер Меч, който заявява на княз Алекандър , че ако българите продължат своето настъпление ще срещнат и австро-унгарски войски.Боеве са прекратени, но завинаги остават във вазовите стихове .

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и „Лека нощ“ навеки си казахте –

до втората тръба.

На 3 март 1886г. в Букурещ е подписан мирен договор между двете държави, с една единствена точка, че се възстановява мирът между тях.Денят на паметната българска победа  при Сливница – 19 ноември е обявен с решение на Министерския съвет  № 477 от 16 ноември 1992 година  за Празник на Сухопътните войски  на Българската армия  !

 

Полковник от запаса д-р Петър Ненков- военен историк

 

 

Източник:otbrana.com

 

На тази дата: Забравеният вече преврат на 10 ноември 1989 г. свали Тодор Живков от власт

1478757336-aaaa-todor-zhivkov
На 10 ноември 1989 г. вечерта БНР и БНТ съобщават вестта, че на състоялия се същия ден пленум на ЦК на БКП Тодор Живков е освободен от длъжността генерален секретар на БКП и вече не е ръководител на държавата. Новината е посрещната с одобрение от българския народ и с надежди, че „нещо най-после ще се промени”.

Значението на събитието е много оспорвано. Мнозина от лидерите на нововъзникналата опозиция считат за начало на промените в страната не свалянето от власт на Тодор Живков, а датата, на която всеки от тях за първи път е отишъл на опозиционен митинг и е извикал „Долу Живков! Долу БКП!”

Всъщност 10 ноември дава само подтик за промените в страната, той отприщва политическата енергия и срива психическите бариери за начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика. БКП обаче продължава да е единственият ръководен фактор в държавата, като еднопартийната система все още остава да действа и е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след Ноемврийския пленум.

Десетоноемврийският пленум е определян и като преврат или като „конституционна смяна“ на държавното ръководство, а заедно с последвалите събития е наричан и „тихата революция“.
.

Предходни събития

С идването на Михаил Горбачов на власт в Съветския съюз започва процес на „перестройка”. Това оказва въздействие и върху останалите социалистически страни, които са членове на Организацията на Варшавския договор и на Съвета за икономическа взаимопомощ. България, не без основание сочена за един от най-верните на СССР съюзници по онова време, също обявява курс към преустройство на съществуващата в страната общественополитическа и икономическа система.

В България Тодор Живков констатира в различни изказвания, че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество („Ние имаме работа с недоразвито общество“, „социализъмът е едно недоносче“) и се начертава рамка на ново обществено устройство – демократично начало на държавата („Отива се на принципно ново, където държавата не е главният фактор, а главният фактор са хората“, „Очевидно демократизъмът и гласността ще вземат широки размери, но когато хората разберат какво работят и какво получават“). Икономическата рамка също се променя („Онова съдържание, което се съдържа в западните фирми, концерни, напълно нас ни удовлетворява и без него ние не можем да разгърнем фирмената организация“, „Без конвертируемост на нашата валута ние не можем да вървим напред“) от държавно планиране към елементи на частно стопанство („частна практика на всички лекари в свободното време“). За целта се предвиждат промени в конституцията и държавното устройство („отива се към деполитизиране на икономическите отношения и търговските отношения“, „нова конституция, нов устав“). Отчита се трудността на начинанието („Обстановката е изключително тежка. Ще бъде тежка поне година, година и половина, може би две“… „За една страна, малка като България, едно разтърсване… ще бъде фатално“).

При Горбачов и поетия от него курс за самостоятелност на съюзниците, за първи път, откакто Живков е начело, се появяват различия между него и съветски ръководител. Различията взимат връх, когато Горбачов не одобрява прозападния курс на развитие, начертан в Юлската концепция от 1987 г., която залага опити за въвеждане на пазарни механизми и ограничена демокрация, където БКП да не е главен субект на властта. Относно неодобрението на прозападния курс през 1989 г. по-късно Горбачов се изказва противоречиво, че „всичко опира до пазара, до свободното движение на стоки и капитали“, но „И у нас, и у вас има „горещи глави“, които гледат само на Запад“.

„Живков непрекъснато търсеше западен опит и правеше безуспешни опити да го „присади“… нищо не излизаше, защото той следеше да не се разминем с официалната съветска оценка“ (К. Чакъров), което се оказва пречка за въвеждането на новите политически отношения за самостоятелни решения на отделните държави: „което става у вас, във всяка една страна, е въпрос на съответната страна, на съответния народ… Нямаме никакви претенции и ви желаем успех във всички ваши начинания“ (Горбачов).

Последвали събития

Заседание на Политбюро на ЦК на БКП, 9 ноември. В деня преди ноемврийския пленум, на 9 ноември, Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на БКП след оказан от съветското посолство натиск, както и от страна на неговите най-близки съратници Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.

Искането за оставка е организирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Някои от членовете на ЦК като Милко Балев и Димитър Стоянов не са предварително информирани. Живков не подава оставка от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (най-високата длъжност в държавата), предложението за това е направено от името на Политбюро.

Новината започва да се разпространява неофициално.

Пленум на ЦК на БКП, 10 ноември. На пленума вземат участие членове и кандидат членове на ЦК на БКП, секретарят на БЗНС и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС, завеждащ отдели на ЦK на БКП, министри и председатели на областните народни съвети (съобщение на БТА в „Работническо дело“ 11.11.1989 г.).

В дневния ред на Ноемврийския пленум са поставени две точки. Първата е доклад на Тодор Живков за актуалната обстановка в страната и необходимостта от преустройство на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“, а втората е оставката на генералния секретар на ЦК на БКП. Живков произнася встъпителното слово, след което ЦК одобрява доклада му.

На следобедното заседание на пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов на поста Генерален секретар на ЦК на БКП. Пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България.

Заседание на НС, 17 ноември. На 17 ноември, на пряко предавано по телевизията заседание на Народното събрание, Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски подлага на убийствена критика Живков и най-близките му съратници. Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.

Начало на промяна в общественото устройство

Първи свободен митинг, 18 ноември. На 18 ноември се провежда първият свободен митинг, организиран от т. нар. неформални организации, начело с КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред Храм-паметника „Свети Александър Невски“.

Следващи митинги. Опозицията не се задоволява с Ноемврийския пленум, понеже там не са взети никакви решения относно политическия плурализъм и ролята на БКП. В резултат на това на 9 декември в София и други градове се провеждат нови улични демонстрации с искания за оставка на Петър Младенов и замяната му с Желю Желев. Планират се нови митинги. Начело на движението застава Съюзът на демократичните сили, учреден на 7 декември.

Пленум на ЦК на БКП, 11-13 декември. ЦК на БКП взема решение за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.

Митинг на СДС, 14 декември 1989 г. На 14 декември пред парламента се провежда митинг, свикан от опозицията, участниците в който настояват за ускорено премахване на чл. 1 в Конституцията и деполитизация на държавните институции. В парламента по това време вече се обсъжда премахването на член 1, ал. 2 и 3 от Конституцията, гарантираща абсолютната власт на БКП.

Вечерта Петър Младенов прави неуспешен (поради освиркване) опит за обръщение към насъбралите се за съблюдаване на реда. Завършва го с думите: „С този екстремизъм ще докарате България до пропастта“. На влизане обратно в парламентарната сграда, афектиран от случващото се, той се обръща лично към Добри Джуров и Минчо Йовчев с репликата „По-добре танковете да дойдат!“. Тази реплика става причина за оставката му на 6 юли 1990 г. след политическия натиск, включително от Андрей Луканов[. Петър Младенов никога не признава да е изричал тази реплика.

Консултации за кръгла маса. На 3 и 4 януари 1990 г. се провеждат „предварителни консултации“ между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „Национална кръгла маса“, която да очертае рамките на мирния преход“.

Заседание на НС, 15 януари 1990
Съгласно изискването на член 143 от Конституцията Народното събрание гласува отмяната на член първи на 15 януари 1990 г., месец след внасянето на предложението.

Арест на Т. Живков. На 18 януари 1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков е арестуван.

Така бавно, неуверено и колебливо България тръгва по пътя на парламентарната демокрация и пазарна икономика. Първите свободни и демократични избори са на 10 и 17 юни 1990 г. Всички тези събития обаче следват след пленума на 10 ноември.
.
Мнения и оценки за 10 ноември

Свалянето на Живков от власт на 10 ноември 1989 г. е извършено с цел да се удържи властта, но на практика дава начало на верижна реакция, довела до сриване на тоталитарната държава. (Михаил Груев, историк)

Промяната във властта е извършена от хора, чиято цел е да либерализират режима на БКП, но са далеч от мисълта за отказ от ръководната роля на партията или за промяна на икономическите отношения. (Искра Баева, историк)

Промените в България не започват на 10 ноември, а със създаването на политическата опозиция в началото на 1988 г. Ноемврийският пленум е „вътрешнопартиен преврат“, неуспешен опит на БКП да задържи „стратегическата инициатива“ за себе си. (Желю Желев, лидер на СДС (1989-1990), президент (1990-1997))

Ключов фактор в събитията е позицията на Кремъл. С дискретната логистична подкрепа от Москва става възможно Живков да подаде оставка в Политбюро без видима съпротива. Приемането на оставката му от Централния комитет на следващия ден (10 ноември) е чиста формалност. (Йордан Баев, историк)

Промяната на тази дата (10 ноември) не доведе до смяна на властта. Тя запази своя социалистически характер… Пълзящата смяна и преврат се извърши… за периода от януари до юни 1990 г. Носеща конструкция на този преврат бе т. нар. Кръгла маса. (Костадин Чакъров, сътрудник на Т. Живков)

 

 

Източник:Блиц

 

9 ноември 1938 година: Краят на илюзиите на евреите и погромът на “Кристалната нощ“

1478670480-image001-792278

На 9 ноември 1938 година започва едноседмичният погром в Германия, получил “народното” название “Кристална нощ”. 

На тази дата в Париж 17-годишният Хершел Грюнспан, евреин емигрант от Хановер, прострелва германския дипломат Ернст фон Рат като протест срещу антисемитската политика на Адолф Хитлер.

Последвалата вълна от насилие и погроми тръгва от преследване на евреите в провинция Хесен и се плисва из цялата страна за броени часове. Опожарени са над 1400 синагоги, разгромени са хиляди магазини на евреи, хиляди хора са задържани, малтретирани и изпратени в концлагери. Атаките на 9 и 10 ноември 1938 г. са насочени срещу еврейското население на Австрия и Германия. Нацистките банди ограбват еврейски обекти на цялата територия на обединените тогава държави, опожаряват синагоги и арестуват около 30 000 евреи с цел депортиране в концентрационните лагери. Най-малко 90 евреи са били убити по време на насилието, известно още като „Нощта на счупените стъкла“, която според историците възвестява началото на програмата на нацистите да унищожат евреите в Европа.

„Мислех, че разбирам германския характер, но не очаквах този изблик на садистична жестокост“, коментира Смолбоунс. 

Той разказва как евреи от Франкфурт са натъпкани в голяма сграда и принудени да коленичат с глава, забита в земята. Когато някои от тях повърнали, пазачите им ги хващали за врата и забърсвали повръщаното с лицата и косите им. След няколко часа евреите били откарани в концлагера „Бухенвалд“, където много от тях са изтезавани и някои са пребити до смърт. Затворeните били унижавани като били карани да уринират в устата на другия.

В Германия и Австрия е извършен масов погром над еврейски магазини и къщи, останал в историята като Кристалната нощ. Той

бележи началото на активната фаза на холокоста в Третия райх.

Погромът е наричан по няколко начин. Терминът Кристална нощ е пряко следствие на голямото количество разбити витрини на магазини и пръснатите по улиците стъкла. Често за събитието се говори като за Имперската кристална нощ, а в англоезичната литература се употребява Нощта на счупените стъкла, за да се избегне ироничното звучене.

Случилото се в нощта срещу 9 ноември е представено от нацистката пропаганда като „спонтанен гняв на германския народ“, въпреки че погромите са организирани от държавната машина. Събитието е предшествано от опита на Германия в края на октомври да депортира в Полша 17 000 германски евреи от полски произход, които обаче Варшава отказва да приеме и те прекарват няколко студени дни и нощи в ничията земя. В края на краищата Полша отваря границата си. Евреинът Хершел Гринспан, който живее във Франция, получава писмо от депортирани свои роднини, описващо несгодите им. Той опитва да се застъпи за тях пред германското посолство в Париж, но то не показва никакво намерение да помогне. В гнева си на 7 ноември Гринспан застрелва третия секретар в мисията Ернст фон Рат, а смъртта му е използвана от нацистката пропаганда като обяснение за „всенародния гняв срещу евреите“.

При погрома са повредени или унищожени 1574 синагоги, много еврейски гробища, над 7000 магазина, хиляди къщи, убити са 91 души. Малко по-късно около 30 000 евреи са арестувани и изпратени в лагерите „Дахау“, „Бухенвалд“ и „Заксенхаузен“.

През следващите два дни Хитлер дискретно, от позицията на “държавник”, се въздържа от коментари, но оставя на своя министър на пропагандата Йозеф Гьобелс да нагнетява в масовото съзнание версията за “еврейския заговор” и за “платените от световното еврейство провокатори”, които искали да съсипят Германия (нужно ли е на просветени читатели като тукашните да напомням определени паралели с днешния ден в една друга страна?)…

На 10 ноември многолюдни тълпи от арийски съседи плъзват из потрошените обекти и награбват кристал, кожуси, ценни и всекидневни вещи. Еврейските сънародници (които според вече господстващата доктрина са по своите качества близко до животинския свят и не могат да бъдат считани за хора) са унижавани, над тях се издевателства, няколкостотин са убити или стават жертва на неописуеми гаври.

Около 30 000 евреи (главно заможни лица, както наставлява заместник шефът на Гестапо Мюлер) сa poдгонени в колони и са депортирани в лагери като Дахау, който се препълва и предоставя на натиканите там, до скоро блестящи членове на обществото, наистина нечовешки условия.

След седмица властите свирят отбой “за да не се поощряват най-ниските страсти на тълпата”, спират “оправдания народен гняв” и обявяват, че от тук нататък държавата ще се погрижи за това, “еврейският световен заговор” да бъде разбит и, че “борбата с еврейството ще се води вече със средствата на Закона и реда“. Генералната репетиция за физическото унищожаване на еврейския народ е преминала успешно. Участници и зяпачи са доказали своята готовност да се заемат с по-амбициозни и отговорни задачи.

Полигоните скоро ще им бъдат предоставени: Вилно, Хелмно, Понари, Ковно, Бабий Яр, Собибор, Треблинка и Аушвиц… са все още само никому непознати имена. Скоро те ще се превърнат в проклятия. Това е първият голям погром в Западна Европа от векове. От времето на средновековното варварство, възраждащо се в Германия с бързи крачки през 1938 г.

През следващите два дни Хитлер дискретно, от позицията на “държавник”, се въздържа от коментари, но оставя на своя министър на пропагандата Йозеф Гьобелс да нагнетява в масовото съзнание версията за “еврейския заговор” и за “платените от световното еврейство провокатори”, които искали да съсипят Германия (нужно ли е на просветени читатели като тукашните да напомням определени паралели с днешния ден в една друга страна?)…

Особено на 10 ноември многолюдни тълпи от арийски съседи плъзват из потрошените обекти и награбват кристал, кожуси, ценни и всекидневни вещи. Еврейските сънародници (които според вече господстващата доктрина са по своите качества близко до животинския свят и не могат да бъдат считани за хора) са унижавани, над тях се издевателства, няколкостотин са убити или стават жертва на неописуеми гаври.

Около 30 000 евреи (главно заможни лица, както наставлява заместник шефът на Гестапо Мюлер) се подгонват в колони и са депортирани в лагери като Дахау, който се препълва и предоставя на натиканите там, до скоро блестящи членове на обществото, наистина нечовешки условия.

След седмица властите свирят отбой “за да не се поощряват най-ниските страсти на тълпата”, спират “оправдания народен гняв” и обявяват, че от тук нататък държавата ще се погрижи за това, “еврейският световен заговор” да бъде разбит и, че “борбата с еврейството ще се води вече със средствата на Закона и реда”…Генералната репетиция за физическото унищожаване на еврейския народ е преминала успешно.

Участници и зяпачи са доказали своята готовност да се заемат с по-амбициозни и отговорни задачи. Полигоните скоро ще им бъдат предоставени: Вилно, Хелмно, Понари, Ковно, Бабий Яр, Собибор, Треблинка и Аушвиц… са все още само никому непознати имена.

Скоро те ще се превърнат в проклятия.

Погромите от ноември 1938г. продължават няколко дни, макар на 10 ноември министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс да обявява, че ексцесиите са приключили. Специалисти изчисляват, че в най-тежките погроми в Германия от Средновековието насам са загинали около 1500 души.

Kristallnacht е повратен момент по пътя към Холокоста, защото след нея всичко изглежда възможно, пише историкът Рафаел Грос. Режимът навлиза в нови територии и последвалите седмици са въведени серия мерки за унижаване на евреите, изземване на имуществото им, децата на евреи не са допускани вече в обикновени училища, да следват в университети…

Тази радикална промяна обаче остава по-скоро незабелязана от международните наблюдатели. Дори съюзниците италианци пишат пред ноември 1938г., че изглежда „невероятно“ евреите в Германия „един ден да бъдат изправени за разстрел до стената, обречени да се самоубиват, или заключени в гигантски концентрационни лагери.“

Невероятното“ започва да става реалност само три години по-късно.

При идването на власт на Хитлер през 1933 г. в Германия са живеели 560 000 евреи. През 1950 г. обаче в страната е имало само 15 000. След падането на Берлинската стена общността им нарасна, след като Германия даде възможност на евреите от страните от бившия Съветски съюз да се установят в страната. В момента в Германия живее третата по големина еврейска общност в Европа след Франция и Великобритания – около 200 000 души.

 

 

Източник:24news.bg

 

Днес се навършват 99 години от Великата Октомврийска Революция

20121106213412969_2
1917 година е година на революции в Русия.
В нейното начало избухва Февруарската революция.
В нейния край – Октомврийската революция.
Защо 1917 година е година на революции в Русия?
От началото на ХХ век Руската империя е в перманентна социално-икономическа криза, чийто първи израз е революцията от 1905 година.
Кризата се задълбочава по време на Първата световна война (1914 – 1918) и става повод за зараждане на революционна обстановка и падане на царизма. Войната изостря проблемите с изхранването на населението и армията. Намаляващите доходи не могат да компенсират галопиращата инфланция, която сваля стойността на дореволюционната рубла на 7 копейки. Големи размери придобиват спекулата и корупцията.
Въпреки обявената с царски манифест от 1905 година конституционна форма на управление,  възможностите на гражданството за контрол върху властта са ограничени. Практически императорската власт запазва абсолютиските си права във време на европейски конституционализъм и парламентаризъм.
Цар Николай ІІ губи доверието на всички слоеве на руското общество, включително и на Руската православна църква. Царското семейство изпада в изолация.
В началото на 1917 година политическата опозиция на царизма започва да се обединява, което провокира засилване на режима и неговия репресивен апарат.
Липсата на демократични права и свободи, чрез които гражданите да изразяват волята си е предпоставка недоволството им да придобие размерите на революция.
Революцията започва на 23 февруари в Петербург с женска демонстрация срещу глада и войната, която прераства в стачка. В нея се включват 30 000 души, издигайки лозунги “Долу царизма”, “Долу войната”. Многохилядни демонстрации се провеждат и в други руски градове. Депутатите в Държавната Дума се противопоставят на разпоредбата на Николай ІІ за военно смазване на бунта и с представители на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати съставят Временно коалиционно правителство от либерали и социалисти (меншевики и есери). Начело на правителството застава княз Лвов, а по-късно социалистът Керенски.
Част от въоръжените сили  в столицата преминават на страната на новото правителство. На 28 февруари те превземат Зимния дворец и арестуват царското правителство. На 2 март цар Николай ІІ абдикира от престола. Царското семейство е поставено под арест. След революцията в Русия се установява своеобразно двувластие – от една страна, Временното правителство, от друга – Съветът на работническите и войнишките депутати. Правителството приема Декларация за гражданските свободи, всеобща политическа амнистия, премахване на ограниченията по национален и религиозен признак, свобода на сдруженията, премахване на цензурата и свобода на словото и печата. Въведен е монопол върху цените на хляба и купонна система, за да се реши въпросът с глада, но опитите в тази посока са неуспешни. По инициатива на Петроградския съвет във фабриките са създадени самоуправляващи се фобрично-заводски комитети, които избират фабричното ръководство от средите на работниците, Въведен е 8-часов работен ден. Временното правителство декларира провеждането на аграрна реформа – един от болезнените въпроси в Русия, но реална политика в тази сфера не е извършена.

Правителството влиза в остър конфликт с обществеността с декларираната от него позиция, че Русия ще продължи участието си във войната, която поема 80% от държавните разходи. До есента на 1917 година промишленото производство намалява с над 35 %, хлебната купонна дажба намалява на 200 грама на ден, а цената на хляба нараства 16 пъти в сравнение с довоенния период, на картофите – 20 пъти, на захарта – 27 пъти. Огромните разходи във войната, тежкото положение в недобре развитата в сравнение с европейската руска индустрия, която не е в състояние да поеме изпитанията на войната, повишаването на косвените данъци, инфлацията водят до задълбочаване на икономическата криза, която неминуемо прераства в политическа – демокрацията е изправена пред изпитание. През септември – октомври броят на крайно недоволните от управлението на Временното правителство нараства на 2,5 млн. души – почти 8 пъти повече от месец февруари. По селата започва саморазправа между селяни и помешчици – собственици на земя. Критично е положението и на фронта. Засилва се неподчинението на войниците, дезертьорството, което прави участието на държавата във войната неефективно. В големите руски градове започват да се провеждат многохилядни антивоенни протестни митинги, организирани от болшевиките. Тяхното влияние расте във фабричните комитети, в градските съвети, сред войската.

На 3 април от Цюрих през германска територия в специален пломбиран вагон в Петербург пристигат група болшевики начело с техния лидер Владимир Илич Юлянов – Ленин. Още в реч на финландската гара той поставя нова програма за действие, чиято основна цел е взимането на властта в страната.  По-късно от тук – Финланди, укривайки се от властта Ленин ръководи с директиви и разпоредби организирането на Октомврийската революция. На 4 април той официално излага т.нар. “Априлски тезиси”, в които отбелязва, че политиката на Временното правителство не съответства на очакванията на руския народ. То не може да осигури на страната незабавен мир и да осигури земя на селяните – мир и земя. Според Ленин острите социално-икономически проблеми могат да бъдат решени, но при условие, че двувластието в страната бъде ликвидирано и цялата власт бъде предадена на Съветите ( съветите са създадени по време на революцията от 1905 година, като градски самоуправляващи се общини – комуни, на трудещите се. Те възстановяват своята активна дейност по време на Февруарската революция). На този етап “Априлските тезиси” не апелират към пряка революция. Те са програма за мирен преход към болшевишка власт, като втори етап на революционните промени, започнали през февруари 1917 година – социалистически етап, при който цялата власт да премине в ръцете на работниците и бедните селяни, представяни във властта само от Болшевишката партия.

Владимир Илич Ленин (1870-1924) е роден в с. Симбирск в семейството на училищен инспектор. Приет е да учи право в Казанския университет, но е изключен от там поради участие в студентски антиправителствени вълнения.  Именно тук той се запознава с марксистката философия. По-големият му брат  Александър е осъден на смърт заради участие в опит за покушение над цар Александър ІІІ.  През 1890 година Ленин продължава юридическото си образовение в Петербургския университет. През 1895 година заминава за Швейцария, където се среща с Плеханов и с видни деятели на социалистическото движение. Връщайки се в Русия създава организацията Съюз на борбата за освобождение на работническата класа. Заради тази своя политическа дейност е арестуван и изпратен на заточение в Сибир, където пише първите си научни трудове.  След освобождадаването му заминава в емиграция, където започва да издава вестник “Искра” с цел пропаганда на марксизма. Вестникът се превръща в трибуна на създаващите се нелегални болшевишки организации в Русия.  В книгата си “Какво да се прави?”  Ленин излага концепцията си за изграждане на болшевишка партия – немногочислена, строго централизирана, призвана да бъде авангард на работническата класа срещу буржоазията. Тази своя концепция Ленин излага на ІІ Конгрес на Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП) през 1903 година. Предложената от него програма на партията се състои от две части – програма-минимум и програма-максимум. Първата предлага сваляне на царизма и установяване на демократична република, а програмата-максимум определя крайната цел – изграждане на социалистическо общество посредством Диктатура на пролетариата. Предложената от Ленин партийна програма довежда до разкол в партията на “твърди” (неговите подръжници) и “меки”, които отхвърлят радикалните предложения на Ленин. Неговите последователи на конгреса са болшинство – болшевики, като останалата част, малцинството, получават наименованието меншевики. През 1912 година разривът между двете фракции става пълен и Ленин започва да издава изцяло революционния вестник “Правда”. Той не очаква революция през 1917 година, но след нейното избухване през февруари, се завръща в Русия и започва подготовката на нова – социалистическа революция.

През юни – юли 1917 година  ЦК на РСДРП подготвя  масови антивоенни демонстрации в Петербург и други руски градове, за да застави Временното правителство да предаде властта на Съветите. На 3 – 4 юли в Петербург между демонстрантите и защитниците на правителството избухва въоръжено стълкновение, в резултат на което са убити и ранени повече от 700 души. Правителството обвинява болшевиките в предателство и издава  заповед за арестуването на Ленин, Троцки, Каменев и други ръководни лица на партията. Генерал Корнилов, главнокомандващ на въоръжените сили предлага на Временното правителство да забрани митингите, възстанови смъртното наказание, да създаде концентрационни лагери за неподчиняващите се войници и да обяви военно положение. Исканията на Корнилов са подкрепени първоначално от властта, която се опитва да използва генерала за ликвидиране на съветите. Узнавайки за това, болшевиките поемат курс на подготовка на въстание за въоръжено взимане на властта. Същевременно ген. Корнилов се опитва да се възползва от правителствената криза, за да установи  военна авторитарна диктатура. При тези обстоятелства Временното правителство на Керенски го арестува, сформирано е ново правителство от либерали и умерени социалисти – меншевики и есери, без подкрепа на представители на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати, което обявява страната за република с цел да намали революционното напрежение без да е свикано Учредително събрание.
Натрупаните социално-икономически проблеми, изтощителната война, пасивността на Временното правителство за извършване на належащи реформи води до намаляване на неговия авторитет. Негова алтернатива стават болшевиките, предлагащи по-радикални реформи под лозунга – власт на Съветите, мир на народа, земя на селяните, заводите и фабриките на работниците, с който получават широката подкрепа на масите. След опита за военен преврат на ген. Корнилов и налагане на диктатура като възможност за решаване на кризата, те преминават към пряка подготовка на въоръжено въстание за завземане на властта.  На 7 октомври Ленин се премества от Финландия в Петербург, където за ръководен орган на въстанието е създадено Политбюро в състав Ленин, Троцки, Сталин, Бубнов, Зиновиев и Каменев. Създаден е Петроградски Военно-революционен комитет за разработка на плана на въстанието и неговото провеждане, на който съдейства вече съдадената от Троцки Червена армия на Съветите. Засилена е агитацията сред населението за необходимостта от смяна на правителството. Властта отговаря с репресивни мерки срещу болшевиките. Въстанието избухва на 24 октомври. Завзети са сградите на гарата, телеграфопощенската централа, държавната банка, блокирани са мостовете и военните училища. По улиците се водят боеве между войниците на Червената армия и правителствените войски. На 25 (7 ноември) градът е изцяло под контрола на болшевиките. Сутринта на този ден Петроградският съвет разпространява възванието на Ленин – “Към гражданите на Русия”, в което той официално призовава към смяна на властта.
.

 .

В нощта на 25 срещу 26 октомври на Временното правителство е изпратен ултиматум да предаде властта, след което започва щурм на Зимния дворец, сигнал за което дава със залп крайцерът “Аврора”. По това време Ленин е в двореца в Смолни, а практически ръководител на революцията е Троцки. За разлика от Февруарската революция, октомврийският преврат е изключително добре подготвен. До края на октомври е овладяна и Москва.

На 25 срещу 26 октомври Временното правителство е свалено от власт, а членовете му са арестувани. Новото правителство – Съвет на народните комисари начело с Ленин, започва да управлева с декрети до свикването на Учредително събрание. ІІ Общоруски конгрес на Съветите на работническите и войнишките депутати (висш законодателен орган до свикването на Учредително събрание през 1918 година), свикан по време на революцията, приема Декрет за мира и Декрет за земята. Декретът за мира обявява изтеглянето на Русия от войната (Брест-Литовски мирен договор от 1918 година) и съдържа нереален призив към воюващите страни да сключат в рамките на три месеца примирие и мир без анексии и контрибуции.
Декретът за земята декларира премахване на частната собственост върху земата, национализация на земята и земните недра, и конфискация без право на обезщетение на земята на помешчиците и едрите земевладелци и предаването й на разпореждане на местните селски комитети и областни Съвети на селските депутати, които периодически да я преразпределят. Този декрет във втората му част никога не е изпълнен от болшевиките. Декретите имат за цел да отговорят на очакванията на масовата част от населението, то да бъде спечелено от новото правителство, без да се отчита, че тяхната реализация може да доведе до гражданска война.
Идвайки на власт болшевиките се стремят да реализират марксистките теоретични принципи за създаване на общество без класови противоречия. Работата си те считат за застрашена от вътрешни и външни врагове,  поради което отделят специално внимание на създаване на апарат за защита на новата власт. Веднага след завземането на властта е създадена работническо-селска милиция, народни съдилища, революционни трибунали за политическите дела.
През декември 1917 година е създадена Общорусийска Извънредна комисия за борба с контрареволюцията и саботажите  – ВЧК (по-късно ГПУ, НКВД, МГБ, КГБ), начело с Дзержински, която получава широки пълномощия – от арести и следствия, до изпълняване на присъди. Комисията е под държавен контрол и съгласува своите действия с висшите партийни и държавни ръководители. На 12 ноември са проведени избори за Учредително събрание. Резултатите са показателни: от 715 места 16 получават кадетите-либерали, 412 – есерите (социалисти-революционери), 17 – меншевиките (социалдемократи), 183 – болшевиките и 87 мандата получават другите партии. Учредителното събрание трябва да узакони новата власт в Русия и нейното бъдещо развитие. Събранието започва работа на 5 януари 1918 година.
 Болшевиките внасят за обсъждане и приемане “Декларация за правата на трудещия се и експлоатиран народ”, искат утвърждаване на издадените декрети и провъзгласяване на Диктатура на пролетариата като форма на управление. Тъй като Учредителното събрание отлага взимането на решения по тези въпроси, на 6 срещу 7 януари болшевиките го разпускат. На 10 януари ІІІ Общоруски конгрес на Съветите (болшевишкият законодателен орган на управление) гласува името на държавата да бъде Руска Съветска Федеративна Социалистическа република (РСФСР; 1922 – СССР). Така се създават политическите условия за изграждането на еднопартийна тоталитарна система и социалистическа социално-икономическа система.

Преди 60 години унгарците се изправиха срещу съветските танкове

1477208263-uu2

 

 

На 23 октомври 1956 г. унгарците започват всенародно въстание срещу комунизма и съветската окупация, което по мащаб ще остане без аналог в социалистическия лагер. На тази дата в 15 часа под красивия мост „Ержебет“ пред паметника на Шандор Петьофи се събират студенти и техни преподаватели със 16 искания за реформи, издигнати са лозунги „Ruszkik,haza!“ /“Руснаци, отивайте си вкъщи!“/. Сърпът и чукът са изрязани от националния флаг.

Младежите тръгват към паметника на Бем – национален герой от полски произход, борил се на страната на Унгария в революцията 1848-49г. Събират се вече около 300 хиляди души- студенти, преподаватели, работници и войници. Шествието тръгва към парламента. Те искат премахване на червената звезда от сградата на уникалният парламент и правителство на чело с рефоматорът Имре Надь. Голяма група студенти щурмува Националното радио, след отказа да им бъде прочетена декларацията. Стига се до сблъсък със силите на реда, падат първите убити. Това възпламенява страната- хората масово разбиват военни складове и превземат полицейски участъци, въоръжавайки се. Войници преминават на страната на въстанниците.

На 24 октомври в Будапеща са въведени 290 съветски танкове, 120  бронетранспортьори и 6000 съветски войници. Посрещани са с коктейли „Молотов” и дъжд от куршуми. В унгарската столица пристигат съветските величия  Суслов и Микоян. Въстанието  обхваща цялата страна и се радикализира. Превзет е Градският комитет на партията в Будапеща и много комунистически активисти и офицери от Държавна сигурност са убити и обесени. На 27 октомври съветската армия временно отстъпва. На 1 ноември Имре Надь слага край на еднопартийната система, страната провъзгласява неутралитет и напускане на Варшавския договор.  На на 4 ноември 100 000 съветските войниции  нахлуват мощно в Унгария. Започва неравна борба, загиват много граждани. Янош Кадар обявява просъветско правителство. Съпротивата продължава до 10 ноември 1956 г.

ООН, САЩ и Запада предават въстанието. „Дръжте се, идваме!“- тръбят западните  радиостанции, но така и не идват… Имре Надь се скрива в посолството на Югославия, но е предаден и отведен от КГБ в Румъния, а по-късно върнат и екзекутиран на 16 юни 1958г. Кардиналът Миндсенти, благословил революцията, се спасява в Американската легация. Над 2600 загинали,  20 000 ранени и 350 души екзекутирани е тъжната равносметка. Над 200 000 унгарци напускат страната.

Юни 1989г. Имре Надь е реабилитиран, а тленните му останки поставени на поклонение на Площада на героите. Стотици хиляди присъстват, а студентът Виктор Орбан призовава от трибуната, съветските войски да напуснат страната. Отворена е границата с Австрия и хиляди туристи от ГДР, неискащи да се върнат в страната минават на Запад. Пада първата тухла от Берлинската стена. 23 октомври става национален празник на маджарите. Днес, на 60-та годишнина от революцията булевардите са осеяни с огромни фотоси на много убити непълнолетни в неравната борба. Особено вълнуваща е снимката на Ерика Селеш /1941-56/ със шмайзер, сражавайки се срещу съветските танкове с думите: „ Да живее унгарската свобода, да живее родината!“.

Дойде и новината, че по искане на Главния прокурор, Върховният съд на Унгария  символично е отменил смъртната присъда на Имре Надь. На 23 октомври тази година в 15 часа, хиляди унгарци ще дойдат пред парламента за да чуят словата на премиера Виктор Орбан и полския президент Анджей Дуда да почетат паметта на загиналите герои.

Дълбок поклон унгарци!

Георги Марков

 

 

Източник:Блиц

 

Преди 104 години ген. Делов присъединява Кърджали към Майка България

delov_portret

ген. Васил Делов

 

 

На днешния ден през 1912 г. ген. Делов освобождава Кърджали от турско робство и присъединява Източните Родопи към Майка България. Това е едно от най-величавите исторически събития в най-новата ни история, защото освобождението на този край е изцяло българско и народно дело.

Освобождението на Кърджали съвпада исторически с обявяването на Балканската война през 1912 година. Само за три дни градът е превзет от Хасковския отряд, воден от генерал Васил Делов. Войниците му осигуряват тила на 2-ра Българска армия при Одрин. В Кърджали наричат генерала – освободителят.

Настъплението на българите в този край започва на 18 октомври, когато отрядът на Делов тръгва през границата в четири колони – две главни и две за странично прикритие. Ден по-късно те разбиват османските войски при Кованлък (днес Пчеларово) и Гьоклемезлер (Стремци) и се насочват към Кърджали. Корпусът на Явер паша (който наброява почти 24 000 човека) започва да отстъпва от града в безпорядък. С напредването си към Гюмюрджина Хасковският отряд застрашава комуникациите между османските сили в Тракия и Македония. Затова османското главно командване нарежда на Явер паша да контраатакува, преди българите да са достигнали Кърджали. За да изпълни заповедта, той разполага с 9 табора пехота и 8 оръдия, оставен без подкрепление.

В неведение за силите и намеренията на противника, българското главно командване (Щабът на Действащата армия, генерал Иван Фичев) нарежда на 19 октомври на генерал Иванов да спре настъплението на Хасковския отряд като твърде рисковано. Командващият 2-ра армия обаче не отменя заповедта си за превземане на Кърджали и дава на Делов свобода за действие. Хасковският отряд продължава настъплението си и на 20 октомври. Забавен от проливните дъждове и ръчното пренасяне на артилерията, той все пак успява да достигне височините северно от Кърджали преди османците да успеят да се реорганизират.

Рано сутринта на 21 октомври (8 октомври стар стил) Явер паша пресреща българите на подстъпите към града. Благодарение на пълното превъзходство на артилерията си и с удари „на нож“ войските от Хасковския отряд преодоляват османската отбрана и предотвратяват опита да бъдат обходени от запад. Застрашени сами от обход от същата посока, османците отстъпват за втори път през Арда, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение. Към 16 ч. българските войски влизат в Кърджали.

В резултат на тази славна победа по време на Балканската война Кърджали и Източните Родопи са освободени от вековното робство и стават част от независимата българска държава.

 

 

Източник: Фактор

 

Преди 70 години завършва “процесът на столетието“: Нюрнберг и престъпленията на века

1475371103-16123737-303

Нюрнберг, Германия

 

 

Присъдите са произнесени на 1 октомври 1946: дванайсет от общо 24 обвиняеми са осъдени на смърт чрез обесване, седем – на доживотен затвор, трима са оправдани. В гигантския съдебен процес са изслушани огромен брой свидетелски показания, чийто запис запълва 27 000 метра звукозаписна лента и 7000 грамофонни плочи. Присъдите са и финалът на един уникален за тогавашното време съдебен процес. Специално свиканият Международен трибунал въздава справедливост за извършените престъпления.

Никога преди това деспотизмът не е бил изправян на подсъдимата скамейка. Хитлер и неговите помощници са изправени пред международен съд именно в Нюрнберг – градът, в който са били провеждани най-важните партийни конгреси и в който гръмко е била разтръбявана нацистката пропаганда. Увертюрата към Нюрнберг е подписаната на 8 август 1945 г. от страните-победителки Лондонска харта. Това е международноправен договор, благодарение на който Нюрнбергският процес става изобщо възможен.

САЩ са тези, които дават идеята за търсене на наказателна отговорност от водещите нацисти. Още по време на войната американските тайни служби са имали сведения за част от престъпленията, извършвани от нацистка Германия и нейните съюзници в Източна Европа. По време на процеса в Нюрнберг става ясно, че не е особено трудно да се приведат доказателства за тези престъпления, тъй като нацистите си водели педантичен отчет за извършените зверства.

Престъпления срещу човечеството

В крайна сметка е решено да се организира мащабен съдебен процес. В Лондон е постигнато споразумение по основните пунктове на обвинението, които гласят: планиране и провеждане на нападателна война, нарушаване на военните закони (т.е. извършване на военни престъпления) и престъпления срещу човечеството. Последният пункт за пръв път е категоризиран като наказателен състав именно в Лондон. Победителките във войната на практика създават ново международно право.

Дотогава се е смятало че суверенните държави имат право да се разпореждат с гражданите си както пожелаят и да водят войни, ако се чувстват достатъчно силни за това. С Лондонската харта и Нюрнбергските процеси се слага край на подобно правно разбиране. Робърт Джаксън, главният обвинител в Нюрнберг, си поставя възвишена цел: “В света да бъде въведен ред, зачитащ принципите на правото”. Твърде идеалистична представа, както си проличава още в самото началото на процеса. Херман Гьоринг, главнокомандващ ВВС на нацистка Германия и основен обвиняем в Нюрнберг, заявява по време на разпитите, че е юридически неприкосновен: “Всичко, което е ставало в нашата страна, не ви засяга ни най-малко”, подхвърля той саркастично към съдиите и отрича вината си по всички предявени обвинения. Останалите обвиняеми следват същата стратегия – да омаловажават или просто да отричат собствената си вина. Свидетелските показания в хода на процеса обаче оборват техните скалъпени истории.

Конфронтирани с извършените ужаси, някои от обвиняемите постепенно започват да изпитват нещо като покаяние – например Алберт Шпеер, министър на въоръженията и военната промишленост при Хитлер, който обявява в писмо до главния обвинител Джаксън, че е готов да сътрудничи в процеса. Само Херман Гьоринг остава верен на ролята си докрай: високомерен и суетен, без намерение да осъзнае каквото и да е, а в крайна сметка и страхлив. За да избегне произнасянето на присъдата, той се самоубива.

От Нюрнберг към Хага

На 1 октомври 1946 британският съдия сър Джефри Лорънс приключва процеса на века с произнасянето на присъдите. Сред юристите и защитниците на международното право цари разбирането,  че светът вече разполага с правни инструменти, за да съди всички международни престъпления. Това очакване обаче остава несбъднато. Не на последно място поради започналата Студена война. Ситуацията се променя едва между 1989 и 1991 година. Престъпленията срещу цивилни граждани в Югославия и Руанда възраждат идеята за разследване на масови престъпления срещу човечеството.

В Хага са създадени трибунали за Югославия и Руанда, както и Международен наказателен съд. Само че възобновеното търсене на международна наказателно-правна отговорност също се сблъсква с проблеми. От една страна, липсва подкрепата на много държави, а страни като САЩ, Китай и Израел изобщо не желаят да ратифицират статута на съда. Ето защо не е ясно дали присъдите на Международния наказателен съд един ден ще бъдат оценявани също тъй еднозначно, както тези от Нюрнберг. Според историка Карл Дитрих Ердман, в света съществува международен консенсус по това, че Нюрнбергският процес е въздал справедливост.

 

Източник: Дойче веле

 

Архивите говорят : Септемврийското въстание (видео)

lom

Разстреляни в околностите на Лом

 

 

Из книгата „Съпротивата“,
издание на Работническата партия (комунисти) и Нариздат, 1946 г.

 

Земеделският съюз бе повален и разбит след Деветоюнския преврат от 1923 г. Всичките му значителни водачи бяха избити, хвърлени в затворите или прогонени зад граница.

Нищожната шепа на българската реакция, ръководена от двореца и опряна на гермаофилскито висшо команване, на мекедонските шайки и на новоизпечените фашисти вече владееше държавния апарат, но малобройните узурпатори още не чувстваха сигурна почва под краката си. Докато настървените от пролятата кръв на 9 юни нови властници не успяваха да разгромят мощната Комунистическа партия, докато не постигнеха дезорганизирането и обезсилването на стотиците хиляди работници, селяни и народни интелигенти, които следваха тази партия – българските реакционери не можеха дори да мечтаят за победа.

През трите месеца, които делят Септемврийското въстание от Държавния преврат на 9 юни 1923 г. Комунистическата партия разгърна колосална дейност за постигането на Единия демократичен фронт срещу разсвирепялата се реакция.
Тази дейност на Комунистическата партия за сплотяване на всички народни сили трябва да се подчертае дебело, за да се види историческата зрелост на комунистите, тяхното дълбоко родолюбие и загрижеността им за народните съдбини, техните последователни усилия да се спаси държавата от фашизма и от службата й на германците.

septemvri1923_7

 

 

На 23 август 1923 г. Г. Димитров пише във „Работнически вестник“ следното:

 

 

„Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той е в същото време и антинароден. Неговата задача е да се обезпечи в политическо отношение успеха на настъплението на капитала, на експлоатацията и ограбването на народните маси от капиталистическото малцинство над народното мнозинство.

 

Ако фашизмът у нас би успял да се закрепи и да се справи с „комунистическата опасност“, неговите зверски удари ще засегнат по най-чувствителен начин и всички други политически партии и икономически организации, които биха се застъпвали под една или друга форма за интересите и правата на трудещите се. Тези удари не ще могат да избегнат нито социалдемократите, нито радикалите, ако не се съгласят да бъдат слепи оръдия на българските капиталисти…Един общ интерес за трудещите се и техните партии е – с общи усилия да запазят свободите, правата, честта и живота си, като обуздаят още в зародиш надигащата се буржоазна реакция и нейното най-типично проявление – фашизма“.

В отговор на стремежа на Комунистическата партия да събере народните маси в Единния фронт, действащите „на тъмно“ заговорници засилиха провокациите си срещу комунистите и техните водачи, а на 12 септември 1923 г. бе проведен общ удар срещу партията по цялата страна.

проф. Ал. Цанков

проф. Ал. Цанков

 

 

„По сведения на правителството, – казва се в едно обявление, издадено от Цанковата власт, – комунистическите вождове се готвят да „направят първия опит за завземането властта чрез въоръжена сила на 17 септември 1923 г.
Ето защо, днес, на 12 септември, в 6 часа сутринта, правителството арестува всичките им вождове. То ще ги държи арестувани, за да могат да понесат наказанията си, в случай, че се направи опит за въоръжено въстание в страната…“

 

През нощта на 12 септември 1923 г. из цялата страна наистина бяха арестувани над 2 000 комунисти.

В отговор на арестите, Комунистическата партия отговори с призив за обща политическа стачка.

Софийският градски партиен комитет вдига работничеството на демонстрация срещу правителството. Настъпва сблъскване с полицията, при което пада убит нейният командир.

Мнозина от избегналите арестуването антифашисти преминаха в нелегалност, въоръжиха се и продължиха треската си организационна дейност. Други – последваха примера на своите деди и хванаха планините, с което сложиха наченките на първите партизански чети. Те бяха обявени за разбойници – всеки фашист, където и да ги срещнеше, можеше да ги разстреля не само безнаказано, но и да получи награда за престъплението си.

Няколко села в Казанлъшно въстанаха, без да чакат каквото и да било нареждане. Въстаниците задържаха властта, докато можаха, а после се оттеглиха в близките планини.

2

 

 

Над цялата страна надвисна тревожно очакване. Комунисти и земеделци кипяха от негодувание, като виждаха, с какво настървение разгромените, но неизтребени след войната народни предатели отново се вкопчват чрез терора във властта, а някои по-благонравни, демократически настроени граждани, току се питаха:

– Ама как е възможно? Та не изрази ли съвсем ясно народът волята си? И чрез избори, и чрез събори, митинги и събрания, и чрез своите партии? Може ли цял един народ, който вече редеше и държавата си и сдруженията си – да загуби собствената си власт само за една нощ? (бел.ред. има се предвид извършения Държавен преврат на 9 юни 1923 г.) И кой я изтръгна из ръцете му? Та не е ли ясно, че това са същите предатели от 1912/1913  и от 1915/1918 г. – престъпниците, които продадоха срещу книжни марки родината ни на германците – гешефтарите и спекулантите от износителските кантори, от банките и никнещите през и след войната като гъби акционерни дружества? Не са ли същите генерали, които  посрещнаха с УРА кайзера и принцовете му, докато войниците ни гладуваха и мръзнеха като дрипльовци в окопите? Как може да се отрече правото на народа сам да се управлява, когато Конституцията ясно показва пътя, по който може да дойде на власт нова обществена групировка? И не е ли чудно, че демократическите партии подкрепят окървавените превратаджии от рода на проф. Цанков? Не, така не може! Нещо трябва да се направи!…

1

 

 

В тези въпроси имаше голяма доза добродушна наивност, но част от народа и още не беше се опознала с методите на новоизлюпения фашизъм, още не бе прозряла, че зад партиите, които години бяха се наричали демократически, се бе сгрупирала най-реакционната част от българската буржоазия, която, заради собствените си интереси бе продала и бе готова още 33 пъти да продаде родината си. Мнозина, инак, добронамерени, политически наивници още не бяха схванали напълно ясно, че „демократическите“ партии винаги са били и си оставаха само оръдие в ръцете на немския дворцов наместник, все едно дали се наричаше Фердинанд или Борис. И тоя наместник си служеше с тях, защото интересите на монархическата и реакционната върхушка винаги съвпадаха – и едните, и другите печелеха неспирно от германското империалистическо нахлуване на изток, печелеха дори когато цяла България преживяваше катастрофа. Ако немската кауза възтържествуваше напълно – плячката щеше да бъде още по-голяма. Ако загубеше – какво им струваше да се прехвърлят в лагера на германските противници? Нали богатствата и властта им виаги си оставаха непокътнати и гарантирани от чуждата реакция? Ще сменят само някои от заглавията на вестниците си, ще пригодят към новата обстановка цветистите фрази за мира и демокрацията, за реда и законността и ще станат наемници на новите си господари.

004

 

 

Но след 9 юни и последните политически наивници започнаха да се убеждават, че демократизмът на българските буржоазни партии е бил само маска а финансово-спекулативните вълци и тяхното обкръжение, че господа царедворските демократи са готови да потъпчат демокрацията и да плюят върху нея всеки път, когато истинското осъществяване на народовластието заплашва дори част от кастовите им интереси

И не само да плюят, а въоръжени до зъби, да се наредят зад излъчените от собствената им среда стръвници, като Цанков, ген. Велков и ген. Русев, и да тръгнат на кървав поход, тъкмо срещу онези, на които довчера са проповядвали великите демократични принципи.

81

 

 

Затова пък – със същата бързина, с която „демократите“ от „Конституционния блок“ хвърлиха маските си и се наредиха като шпиц-командна гвардия около превратаджиите и македонските главорези – все със същата бързина и по-доверчивите граждани изживяха и вярата си в тяхната „демокрация“, и надеждата си, че народът може по мирен път да изрази и наложи своята воля. Та не беше ли правителството на Александър Стамболийски конституционно? Та не бяха ли представителите на Комунистическата партия в парламента истински народни представители? Щом една шайка, подкрепяна от „демократите“, може чрез силата на оръжието да потъпче свободата и всички повели на Конституцията, народът има не само право, но и свещен дълг да използва същото това оръжие, за да възстанови свободата и повелите на Основния закон в страната.

2894

 

 

Тук трябва да се отхвърли едно вкостеняла вече от четвъртвековната давност клевета, породена и поддържана от същите тези царедворски „демократически“ предатели – че БКП искала, чрез Септемврийското въстание, насила да промени държавния строй, да въведе съветско управление, та затова била подложена на последвалите я през септември 1923 г. преследвания.

 

„В името на какво отиваха на въстание против фашизма българските работници и селяни? – пише Вълко Червенков. – Преди всичко, въстанието целеше да събори от власт правителството на Цанков. Фашизмът трябваше да бъде разгромен и създадено работническо-селско правителство. Такъв беше основният лозунг на въстанието. Работническо-селско правителство, в името на на което беше подето въстанието, се мислеше като правителство демократическо, антифашистко, с участието на представители на всички действително демократически сили в страната. За тази цел ЦК на БКП (т.с.) се обърна с предложение за единно действие към БЗНС, към БРСДП, към Радикалната партия, към Македонската организация. На нейното предложение тогава се отзова само БЗНС, обаче. Платформата на Работническо-селското правителство, предложена от БКП (т.с.) не оставаше никакво съмнение за неговия демократичен характер. Тази платформа предвиждаше тогава прехвърляне на тежестите на мирните договори върху тези, които водеха двете национални катастрофални войни. Тя предвиждаше облекчение на данъчното бреме за работниците, бедните и средните селяни, ограничение на експлоатацията на масите от страна на крупния лихварски и банков капитал чрез създаване на държавен кредит за малоимотните селяни, за занаятчиите, чрез развитието на кооперациите, въвеждане на държавни монополи върху външната търговия, оземляване на безземлените и малоземлени селяни. Платформата предвиждаше и редица мероприятия за подобрение на материалното положение на трудещите се“.

Политическите искания на платформата се заключаваха в пълното възстановяване и разширяване на демократическите права и свободи на народа, пълна свобода на организациите, словото, печата, събранията, разоръжаване и разтуряне на всички фашистки организации, въоръжение на работниците и селяните за защита на демократичния ред от фашистките заговорници, даваше избирателни права на жените и т.н.

В областта а външната политика платформата предвиждаше дружествени отношения със СССР и подчертаваше искането за мир с всички народи“.

Клеветите от народните врагове за „болшевизация“, с които се целеше създаването на приемливо прикритие на безчовечния и противозаконен поход за омаломощаване и хвърляне в робство на народа ни, бяха, всъщност, опровергани още на времето си, непосредствено след въстанието в историческото възвание към българския народ, издадено от водачите на това въстание – Георги Димитров и Васил Коларов:

52ge

 

 

„Борбата се водеше не за установяване на пролетарска диктатура и съветска власт в България, както умишлено лъже сегашното правителство, а против свирепстващата военна диктатура, за широко демократично правителство, създадено от огромното мнозинство на българския народ, от неговата трудеща се част. И там, където въстаналият народ взе властта в ръцете си, никъде не беше установена съветска власт, както лъжливо утвърждава правителството, а бяха организирани само общи революционни комитети на работническо-селското правителство“.

 

В името на така подробно изложените искания и стремежи, настъпи историческото сдружаване на работници и селяни. Те зарязваха и дом, и работа, сбираха се около посветените в тайните на подготвящите се събития, осведомяваха се, въоръжаваха се и чакаха съдбоносния призив на останалата самичка като организирана сила Комунистическа партия (тесни социалисти), подкрепена от още невъстановения организационно Земеделски съюз.

Редом с политическата си дейност, Комунистическата партия взе редица военно-организационни мерки за посрещане на готвещия се удар от фашистите и за нанасяне на противоудара – за смъкване от върха на държавната машина фашистки бандити.

Военно-революционният комитет на партията изработва необходимите планове, създава военни ръководства, установява връзки с военните части, които са готови да преминат на народна страна, привежда в известност недостатъчното оръжие, разработва методи за нападението.

99ult

 

 

Всички партийни кадри, в които се включват и по-възрастните членове на Комунистическия младежки съюз, се разпределят на военни формации със свои командири – по „десетари“ и пред всеки бъдещ боец се поставя задача да не чака непременно оръжие на готово, а сам да се въоръжава.

Въодушевлението и готовността за борба и жертви действително бяха безгранични и можеха да се сравнят само с ентусиазма на Априлското въстание. Човешките резерви, които можеха да бъдат включени в борбата, бяха също така неограничени – цял един народ, всички работници и всички селяни, наскоро излезли от битките и страданията на Европейската война, за да преживят покрусата на своите надежди на 9 юни 1923 г. – всички само чакаха Комунистическата партия да ги поведе.

Да ги поведе като защитница а погазените народни права и свободи, без оглед на различията в политическите им разбирания – да ги поведе като една народна партия, която с цялото си минало съществуване е доказала, че няма в дейността си друга задача и друга цел, освен постигането на всеобщото добруване, че водачите й нямат други интереси, освен народните.

Народната вяра в тази партия, в нейната обществената чистота и безкористност, в нейната висока идейност и желязна воля да не се отстъпва пред никакви трудности и жертви – също беше безгранична. И това народно доверие в Комунистическата партия бе здравата психологическа основа за разгръщането не само на Септемврийското въстание, но и на всички последвали го борби. Стотици хиляди мъже и жени, които никога отблизо не бяха изучавали и опознали голямата идеология на партията, й се доверяваха само въз основа на делата й, на примера на просветените й членове и на великите й водачи.

281)

 

Това народно доверие беше и си остава най-значителният е непрестанно нарастващ обществен капитал на партията на комунистите.

 

 

През юли, август и септември 1923 г., загриженият и възмутен от предателството на военно-монархическата шайка народ, чакаше и се вслушваше в разпоредбите на БКП. Нейното върховно ръководство, въпреки късото време, с което разполагаше, трескаво работеше за овладяване надигащите се събития, като обхване военно-организационно огромния антифашистки човешки резерв, като разработи общия метод на въстанието и разреши многото особени подробности на въоръжената борба.

Първото всенародно, организирано въстание срещу фашизма в света трябваше да избухне на 22 срещу 23 септември 1923 г. в малката, разсипана от две последователни войни България.

За нещастие, едно предателство, извършено след арестуването на един от участниците във въоръжената подготовка, не само че разкрива пред полицията целия план на въстанието, но и насочва врага към седалището на военно-революционния комитет в София.

На 21 септември, само един ден педи избухването на борбата – полицията връхлита върху седалището на комитета и след ожесточена престрелка арестува повечето от участниците в главното военно ръководство. Един от неговите ръководители, Димитър Гичев, се самоубива, за да не се предаде жив на омразните си врагове.
Предателството нанася мъчно поправим удар: лишава въстаниците от централно ръководство, и то само един де преди неговото обявяване, когато няма време за изграждането на нови планове и нови връзки.

309

 

Освен това, предателят посочва и военните части, които са щели да преминат на страната на въоръжения народ – фашистите бързо ги разоръжават и поставят на местата им верни свои военни части.

 

 

Но колелото на историята е вече търкулнато, и нищо не може да задържи развихрянето на народното негодувание срещу фашистките узурпатори.

 

 

 

Първите въстанически огнища пламват в Мъглиш и Енина, и още на 20 септември пожарът се разрастват по целия героичен Старозагорски окръг с градовете: Стара Загора, Нова Загора, Казанлък и Чирпан, преминава в Пловдивски окръг с Брацигово и Перущица, в Петричко – с Разлог, Горна Джумая и Неврокоп, пламва още на десетки места във Варненско, Шуменско, Бургаско, Плевенско, за да се разгори стихийно в незабравимата всенародна епопея на Северо-западна България – в Берковица, Фердинандско, Ломско, Оряховско, Белослатинско, Врачанско и Видинско, където ръководството бе поето от първия организатор на народните борби за свобода – Георги Димитров и неговите верни другари – Васил Коларов и Гаврил Генов.

300px-PozivSeptemvri23

 

 

В Старозагорско най-ярка е победата на предвожданите от Петко Енев въстаници, които овладяват град Нова Загора и се отбраняват в течение на няколко дена срещу прииждащите от големите околии гарнизонни врагове. Завзет е за кратко и град Ихтиман, прекъсната е важната ж.п. линия София – Пловдив. Завладяна е и Разлог, където войниците пленяват офицерите си.

 

Навсякъде, където БКП и БЗНС призовават народа на бой срещу фашизма – народът въстана. И навсякъде, където народът въстана, комунистите и земеделците вървят в братско единство – рамо до рамо отиваха на смърт в името на освобождението на страната от фашизма.

Десетки хиляди селяни връхлитаха срещу укрепленията на фашистите, превземаха полицейските участъци, разбиваха наемниците и доброволните фашистки шпиц-команди, съставени от по-младите синове на реакционерите от „демократическите“ партии и възстановяваха, макар и за кратко, погазените свободи.

Въоръжените пушки без патрони, с брадви, коси, криваци и слънчогледови стъбла, въоръжаващите се в течение на самите сражения с оръжието на разбитите врагове народни герои падаха със стотици, покосявани от картечниците и оръдията на подготвените и отлично въоръжение катили, за да разкрият пред света несломимата воля на своя народ, да покажат още веднъж след Априлското въстание през 1876 г., след Шипка, Шейново и Стара Загора, как се брани свобода и независимост.

BONSS_srestu_tzankov студенти срещу цанков

 

До вечерта на 23 септември въстаниците от Северозападна България овладяват по-голямата част от Врачански окръг и селата а Ломска околия, включително град Михайловград, но без градовете Враца, Берковица и Лом. Фашистката полиция, самите фашисти и намиращите се из въстаналите райони войскови поделения са обезоръжени. Въстаналите вземат към 2000 пушки, 5 картечници и едно оръдие.

 

Дунавският пристанищен град Лом също е овладян от въстаниците, а гарнизонът на града се забарикадирва в укрепените казарми и отбива редуващите се пристъпи на хилядите нападатели, стекли се и от града, и от околните села.

Една врачанска войскова част успява наново да превземе Михайловград, но на следния ден, 24 септември, придошлите в подкрепа отряди от Лопушна и Соточино разбиват войската и пак овладяват града. Част от войниците преминават на страната на борещия се народ.

По всички завладени селища властта преминава в ръцете на работническо-селските комитети, а в Михайловград заседава главният Революционен комитет за въстаналите райони, в който също участват двама земеделци. В това отношение, пише Вълко Червенков, – революционните комитети на Септемврийското въстание от 1923 г. са предтечи на комитетите на Отечествения фронт.

Западен е един от историческите документи – заповед, издадена в Михайловград:

Clipboard0133

 

„Работници, бедни селяни и малоимотни граждани! На 9 юни шайка от фалирали генерали, бюрократи и стръвни спекуланти заграби властта чрез преврат, в името уж на реда, законността и „свободата на всички граждани и организации в страната“.

 

Вие посрещнахте с пълно недоверие оръдията на алчната и кръвожадна буржоазия. Като разбраха, че ги презирате и че не ще се хванете на тяхната въдица, властващите съзаклятници против народа, напълниха затворите с хиляди работници-комунисти и бедни селяни-дружбаши, подложиха ги на адски мъки, зверски побои и свирепи убийства и дадоха воля на своята класова мъст и кръвожадност чрез чудовищни присъди над невинните жертви.

Туй не помогна. Стана ясно и за слепците, че враговете на народа по пътя на законната, легална борба не ще могат да управляват, ако предварително не смажат водителката на трудовия народ – комунистическата партия и организацията на селяните – Земеделския съюз. Тока само, притягайки свободно въжето о шията на поробения народ ще могат да го отрупат с непосилни данъци и да го хвърлят отново в кървави националистически войни, които от мизерията, жертвите, мъките и сълзите народни изливат златоносен дъжд в касите на спекулантите.

На 12 септември рано сутринта подлите народни врагове заловиха най- произволно по домовете им хиляди комунисти и дружбаши и ги хвърлиха в затворите, защото на 2 септември уж сме „произвели мобилизация“ на младежките си дружества, а на 17 септември сме „готвели преврат“ за завладяване на властта. Но Комунистическата партия искаше само от правителството да назначи по-скоро законодателни избори и да гарантира обещаната свобода на народа, който ще съумее да наложи едно работническо-селско правителство, единствено напълно възможно и спасително правителство за страната. Но такова правителство би било чума за банкерите, спекулантите и капиталистите, та властниците обявиха война на народа, като плюха на легалната борба и свободата, в които лицемерно се кълняха на 9 юни. Комунистическата партия и сдружените земеделци се поставиха пред дилемата: да паднал ли мърцина пред лапите на народните врагове или да приемат наложената им борба.

1923sept v

 

Ние избрахме пътя на борбата!

 

 

Ние високо ценим човешкия живот и скърбим за всяка капка човешка кръв, но врагът ни наложи борбата с оръжие в ръка, и въру него единствено пада цялата отговорност за човешки и материални жертви, за болките и страданията , които неизбежно придружават обявената и разпалена гражданска война.

На 23 септември организираните работници и бедни селяни се стекоха масово на зова на Комунистическата партия и се хвърлиха с дивен героизъм и ненадмината самоотверженост във великата борба против народните душмани. Правителствената банда е свалена, и в героизма и солидарността на трудещия се народ се издига гордо знамето на работническо-селското правителство, на републиката на работниците и селяните, които единтвено ще наложат траен мир и братство на балканските народи.

Народе от всички полета на труда!

Притечи се многобройно от села и градове под разветите червени знамена. Хвърли се смело и мъжки в славната борба. Блясъкът на показалата се победа ще озари твоето изпито лице, ще смекчи болките на разкъсаното ти сърце и ще хвърли в дива злоба от безсилие твоите врагове. От свещаната кръв на борбата ще изгрее зората на свободата, благоденствието и мира. Напред, на смила и славна борба! Напред към свободата!
Да живее републиката на работниците и селяните!
Да живее работническо-селското правителство, правителството на труда!“

septemvri1923_3

 

 

Комитетът започва бъдещото сформиране на доста крупни, макар и слабо въоръжени дружини, които сред невиждан народен ентусиазъм, под развените червени и оранжеви знамена събират сили за удар срещу големия окръжен военно-артилерийски център Враца, както и срещу град Берковица. Изпраща  се отряд с картечница и оръдие в помо на въстаническите части в берковско, които се командват от Замфир Попов.Съединените отряди след улични боеве, особено тежки към гарата, овладяват град Берковица на 24 септември 1923 г.

 

И град Враца, както всички по-големи градове в страната, не въстава. Още от 12 септември затворът е препълнен с местните дейци на Комунистическата партия и по-дейните земеделци. На свобода е укрилият се навреме главен ръководител на окръга Гаврил Генов, който, заедно с пристигащите с големи рискове членове на ЦК на БКП, Георги Димитров и Васил Коларов, се намира в средището на въстанието.

Арестите във Враца не спират. Полицията и доброволните фашистки шайки заляват дори старите майки, бащи и всички близки на комунистите. Полицейският участък, затворът и голямата сграда на прогимназията  „Иванчо Младенов“ са натъпкани с арестувани. Укриват се само неколцина членове на Младежкото комунистическо дружество, които, въпреки пълната си готовност за лична жертва, не знаят какво да предприемат. Градът чрез няколко пояса от военни постове е напълно откъснат. Надеждата и на арестувани, и на малцината свободни е в удара, който се очаква откъм въстаналите райони. За неговото посрещане се готвят и самите фашисти – те са смъкнали от намиращата се в планината медна мина „Плакалница“ няколко стотици руски белогвардейци, които трябва да подсилят немного надеждния врачански гарнизон. Фашистите знаеха, че този гарнизон, съставен от синовете на селяните от въстаналите околии, при първи по-сериозен удар не само че ще се откаже от всякаква съпротива, но и ще премине към въстаналите. Затова те чрез всички възможни съобщителни средства искаха и молеха от превратаджийкото правителство да изпрати час по-скоро по-сигурни войскови части: опасността за града била много голяма, а неговото завладяване щяло да докара непоправими беди, защото невъоръжените хиляди маси на въстаниците ще се въоръжат и засилят…

septemvri1923_4

 

Тревогата на фашистите за град Враца е била твърде основателна. Откъм голямото село Кнежа, през Бала Слатина, Борован, откъм всички големи села на белослатинска околия се придвижва и нараства големият въстанически отряд, под водителството на Фердинанд Козовски и Георги Михайлов.

В Искърския район около град Мездра откъдето е окръжният организатор на БКП Иван Ат. Канов също се струпват въстанически маси, защото всичко, буквално всичко живо, което можеше да носи кривак или пушка, бе готово да тръгне за разгромяването на предателската заговорническа шайка.

Командването на фашистките войски във Враца вече знае, че неговата войскова част във Фердинанд е унищожена и че двата околийски центъра са вече в ръцете на въстаналия народ. Фашистите с тревога очакват атакуването на Враца.

Революционният комитет в Михайловград също много добре съзнава, че главният удар трябва да се нанесе срещу окръжния център, където покрай богатото въоръжаване би се създала здрава стратегическа опора за по-нататъшното разгръщане на борбата.

Затова въстаническият щаб в Михайловград, чийто началник е Ас. Греков, изпраща на 24 септември след обед шест бойни дружини в две посоки към Враца.

septemvri1923_5

 

По първото направление София-Криводол- Враца се насочват:

 

 

Дружината от Михайловград, под командването на Иван Михайлов, Челястнишката дружина с командир Тодор Атанасов, Крапченската, командвана от Янаки Панов.

По второто направление тръгват три дружини:

Лютенската с командир Владимир Петков, Лопушанската с командир Георги Дамянов и Белимелската с командри Коста Иванов.

Но насочените от Михайловград за овладяването на Враца отряди, под общото ръководство на окръжния организатор на БКП Гаврил Генов, на н-к щаба Ас. Греков и на споменатите дружинни командири – са  принудени да свърнат встрани, за да отбият застрашителното нападение на значителен правителствен отряд. Около гара Бойчиновци на 25 септември се завързва тежко сражение, в което въстаниците напълно разбиват войсковите части и вземат трофеи – нови 400 пушки, няколко вагона муниции, 2 артилерийски оръдия и 6 картечници.

Septemvri1923arestuvani

 

След завършване на боя се получават сведения за насочването на нови правителствени части откъм Враца, откъм София през Петрохан, откъм Белоградчик и откъм Видин – Брусарци, т.е. от всички страни на въстаналите райони.

Основните въстанически сили под командването на Г. Дамянов продължават настъплението си към Криводол-Враца, но на 26 септември наново са ангажирани с тежки сражения с постоянно засилващите се правителствени войски. След упорит бой, който трае цял ден въстаниците са принудени да отстъпят.

В същото време щабът отделя сили и срещу настъпващите по другите посоки противници – към Петрохан излиза полкът на Замфир Попов, към Лом-Видин – отряд с 2 оръдия и 4 картечници, командван от поп Андрей и Кирил Митов, и друг отряд към Белоградчик.

Един след други слабо въоръжените отряди са разбити и преминават в отстъпление.

Укрепенета в ломските казарми войскова част получава пехотна и артилерийска подкрепа от Видин, та и тамошните народни дружини преминават в отстъпление.

Разбит е и отрядът на славния поп Андрей от Медковец.

Към 28-29 септември прииждащите правителствени войски, подкрепени от въоръжените сиове на реакционерите, събрани в т.нар. „шпиц-команди“ – започват „възстановяването на реда“.

Загиват Иван Мих. Бобанов, командири на Превалската дружина, Владимир Петков, командир на Лютенската дружина, д-р Стамен Илиев  и др. видни дейци.

Разстреляни са народните представители от БЗНС Ив. Първанов и Горан Петков от Михайловград.

Арестувани комунисти 1923 г 8

 

Над страната се развихря невиждан в света до онова десетилетие кървав терор, който ясно предвещаваше какво ще донесе на човечеството фашизмът, ако овреме не се вземат мерки за смазването му.

 

Септемврийските дни и нощи се наситиха с ужас. Наказателните команди, съставени от садисти-офицери, като ген. Лазаров, полк. Кузманов, кап. Харлаков, кап. Монев и македонски наемници-палачи, събираха населението по стъгдите и масово разстрелваха мъже и жени, деца и младежи. От претъпканите с арестувани селяни и работници участъци и училища се изкарваха върволици „виновни“ и невинни към братските им гробници. Димът на подпалените къщи и миризмата на оставените за „назидание“ разлагащи се трупове се носеха над почернелите селища.

Учители, лекари, адвокати, юноши и девойки, ръководната сила, цветът на българския народ, бе покосен с настървение, непознато при ничие враже нашествие в България.

Хиляди и хиляди участници в борбите емигрираха, други стотици хиляди изпълниха затворите, арестите, казармите и училищата.

Стените на затворите, карцерите и казармите видяха масови изтезания, каквито не познава нито едно от средновековните инквизиторски мъчилища. Кръвта довеждаше палачите до безумно опиянение и взе дори да ги задавя. Целият прогресивен свят се вдигна на протест. Палачите се сепнаха.

„Стига кръв! – провикна се в едно свое официално нареждане техният водач ген. Русев, прочутият първи министър  на външните работи от Цанковия кабинет. – Движението на родоотстъпниците, на хората, които, забравили чувството за родина и отечество, на хората, които си бяха поставили за цел да смутят мира и спокойствието на страна, е вече смазано.
Заповедта ми в този момент към всички е: стига кръв, дайте мир и спокойствие на страната“.

В същото време водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов отправят своето историческо „Отворено писмо до работниците и селяните в България“.

ВМРО реже глави на комунисти и земеделци, 1923 г-

ВМРО реже глави на комунисти и земеделци, 1923 г-

 

 

 

 

 

 

 

 

 

„Драги другари,

След големите революционни борби, които за сега завършиха неуспешно за народните маси, ние бяхме принудени да напуснем, заедно с много други борци, нашата страна, за да продължим да служим на великото дело на своя народ. Макара и да се намираме временно далеч от вас, ролята, която ни се пада да играем в тази борба, ни налага да се обърнем към вас с това отворено писмо.

Горе главите! Кървавото отмъщение а изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко е бъде работническо-селско правителство в България!“

Тъкмо партиите на капиталистите и чорбаджиите, които наляво и надясно викат за „ред и законност“, на 9 юни 1923 г. те извършиха един въоръжен преврат и с това сложиха началото на гражданската война, то която септемврийските събития са само един крупен епизод, и който не може да завърши другояче, осве с окончателната победа на трудещия се народ над неговите кървави потисници, експлоататори и грабители.

Трудещите се селяни и работници в България имаха 2 големи политически организации за защита на своите жизнени интереси – БЗНС и БКП.

Белогвардейското правителство използва сравнително леката си победа на 9 юни, за да нанесе един голям удар на БЗНС. Всички първи негови хора от градове и села бяха арестувани, голям брой от тях подло и зверски избити, с хиляди работници и селяни, обявени за метежници, подложени на зверски побоища, хвърлени в затворите и предадени в ръцете на съдилищата на класовото отмъщение. Самият БЗНС, многочислената партия на България – беше обявен за резтурен, вестниците му спрени, имотите му запечатани и всяка негова политическа дейност забранена.

Участници в Септемврийското въстание в Одеса, 1923 г.

Участници в Септемврийското въстание в Одеса, 1923 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Считайки опасността от БЗНС вече премахната, генералско-банкерското правителство обърна погледите си към другата масова организация на трудовия народ – БКП. Още след 9 юни 1923г. то арестува голям брой комунисти, поради тяхната борба срещу преврата и ги подхвърли на още по-тежка участ, отколкото даже самите земеделци. И в своите офицерски лиги и конспиративни банди то продължи непрекъснато нападенията си върху тях. Известно е, как една вечер всички търновски комунисти, бидоха грабнати от властите, отвлечени в казармите и там премазани от бой от преоблечени офицери. Известно е нападението на фашистиките банди в Берковица, които в продължение на цяла седмица тероризираха, под покровителството на властта, комунистическото население в този град и околиите. Известни са безброй подобни нападения по други градове и села. Цялото трудещо се население, което не искаше да се примири с новата насилническа власт, живееше под непрекъснати терзания, заплашвания и насилие. Никое село не беше сигурно за спокойствието си, никой работник и селянин не бе уверен в живота си.

В същото време не надигнаха и агентите на алчната и хищническата буржоазия, които използваха властта за своите грабителски цели. Надигнаха се земеделските крупни собственици, за да си върнат отнетата им земя, нададоха вой големите домопритежатели, за да си върнат свободата да дерат кожата на бедните наематели, туриха ръка на банковите средства големите спекуланти и експортьори, за да обират работника и бедния селянин, експлоатацията на работническия труд ставаше все по-свирепа – с една дума градските капиталисти и селските чорбаджии станаха пълни господари на народа и страната. Всичко това караше трудещия се народ да негодува още по-силно против новата власт. А особено силно се вълнуваха народните маси от външната политика на правителството, съставено от старите националистически и войнстващи партии и елементи, които тласнаха народа в две национални катастрофи. Непрекъснатите конфликти със Съветска Русия и съседните държави ги караха да се боят, че всеки ден Бъгария може да бъде въвлечена в една нова още по-катастрофална война.

Znameto_Ne_Padna

 

 

При тези условия, обединената около властта буржоазия трябваше да проведе избори, за да „узакони“ положението си. Но да получи доверието на мнозинството от народа, тя нямаше никаква надежда, докато БКП стоеше твърдо на поста си и мъжки защитаваше интересите и правата на целокупна трудеща се България. Опасността от нея ставаше толкова по-голяма, че тя – БКП – прогласявайки Единния фронт на трудещите се от градовете и селата, протягаше братска ръка към сдружените земедели, помогна им да възстановят разбитите си дружби и по такъв начин на дело обяви съюза между градските работници и трудовите селяни. Еднаквите интереси и общата неволя на градския и селския работен народ фактически съюзиха БЗНС и БКП в цялата страна. Тогава генералско-банкерско-професорското правителство се реши да провокира БКП и се разправи с нея така, както се разправи с БЗНС. За целта правителството съчини лъжливото обвинение, че БКП щяла да прави преврат на 16 септември и за да осуети уж преврата, то извърши на 12 септември 1923 г. масови арести на комунисти из цялата страна.

 

Комунистическата партия не бе насрочила никаква обща  или частична въоръжена акция срещу правителството на 16 и 17 септември или на някоя друга по-късна дата. Напротив, БКП се готвеше усърдно за изборна борба, защото бе всеизвестно, че при свободни избори трудещото се мнозинство в страната, начело с БЗНС и БКП, щеше без друго да провали узурпаторското правителство и да създаде своята работническо-селска власт. Правителството, което тури ръка на всички партийни архиви, не може да намери доказателства за подобно решение и никога няма да намери доказателства, освен ако не ги съчини, защото те не съществуват. Но нему бе необходим предлог да си разчисти сметката с БКП и то намери такъв в една измислица, без да помисли за страшните последствия, кои 24то неговото предизвикателство можеше да има за целия народ.

 

Посягането върху Комунистическата партия, арестуването на хиляди нейни дейци от градове и села, закриването на работнически клубове, синдикати и кооперации, слагането на ръка върху техните архиви, спирането на целия комунистически и работнически печат, забраняването на комунистическата агитация и на всяко движение на комунисти и работници по селата, преля чашата на търпението.

Septemvri_1923

 

За всички  стана ясно, че правителството не ще допусне никаква легална борба. Не само комунистите, но и широките народни маси се почувстваха засегнати и заплашени. Много от дирените да бъдат арестувани и малтретирани комунисти из селата избягаха в горите, последвани от маса съчувстващи. Белогвардейското правителство безцеремонно ги обяви за разбойници и изпрати войска да ги преследва и изтреби.

 

На този удар Комунистическата партия реши да отговори с 24-часова мирна протестна стачка в градовете и с масови протестни събрания из цялата страна. Обаче, правителството вдигна всичките си сили на крак, за да задуши тоя протест. Станаха кървави инциденти в София и на други места, предизвикани от бруталността на властта. Въдвореният повсеместен и небивал в България терор засилваше непрекъснато всеобщото възмущение, стълпотворенията, докато последните почнаха да вземат характер на народни въстание против развилнявалата се и обявила война на цулото трудещо се население власт.

В тези критически моменти, когато правителството задуши всяка борба и народните маси на много места се вдигаха стихийно, Комунистическата партия беше поставена на изпитание. Да остави ли масите да въстанат сами и да бъдат бити по части или да се обяви на тяхна страна и да се опита да обобщи движението, да го обедини и да му даде политическо и организационно ръководство?

Комунистическата партия, макар и да съзнаваше всичките трудности на борбата и недъзите на организацията, като партия на трудещия се народ, не може да стори друго, освен да прегърне делото на народа и при най-мъчни условия да даде паролата за общо действие по цялата страна, заедно с БЗНС на 23 септември 1923 г.

Каква бе паролата?

 

Целият народ знае, че тя бе – събарянето на днешното узурпаторско, превратаджийско и насилническо правителство и заместването му с едно работническо-селско правителство.

1305044514_na.kazh.kilom.s01_05

 

Борбата не бе за установяване на диктатура и за въдворяване на съветска власт в България, както умишлено лъжеше тогава правителството. Борбата беше против вилнеещата тогава диктатура и за едно широко демократично правителство, изцяло из средата на огромното мнозинство на българския народ – неговата трудеща се част. И в течение на борбата, там дето въстаналият народ взе властта в ръцете си, нигде не бе установена съветска власт. Бяха уредени само общи революционни комитети на работническо-селското правителство.

 

Ако Комунистическата партия даде паролата, то тя пък беше подета, както от масите, които вървят заедно с нея, така и от селяните, следващи БЗНС и от цялото трудещо се население. Целокупният трудещ се народ, като един човек и с небивал ентусиазъм, се вдигна да извоюва политическите си свободи, да защити жизнените си интереси и да установи своята собствена власт.

Септемврийските революционни борби бяха в пълния смисъл на думата едно общо народно движение и те носеха отличителните белези на такова именно движение. Народът, стремящ се към осъществяването на един идеал, никъде не се отдаде а изстъпления, грабежи и актове на лично отмъщение. Банките бяха най-строго охранявани. Имотите на всички пазени, малцината врагове на революцията бяха обезвредени в отделни места чрез арестуване, но никъде те не бяха малтретирани и избивани – нито косъм не е паднал от главата на никого. Клевета е, че били уреждани чрезвичайни и и издавани смъртни присъди по време на Септемврийското въстание. Пленниците бяха запазени, ранените и от двете страни най-грижливо гледани, даже и живота на пленените врангелови банди, изпращани от правителството срещу въстаналия народ, бе великодушно запазен.

80059977

 

 

След близо 2-седмични епически боеве, народното въстание бе сломено от правителството, което разполагаше изобилно с артилерия и картечници, и успя да мобилизира множество банди от запасни офицери, подофицери и хиляди врангелови контра-революционери, докато въстаналият народ имаше съвършено недостатъчно оръжие.

 

 

Веднъж господар на положението, изплашената до смърт буржоазия даде израз на своята страшна злоба и ненавист към трудещия се народ, който се осмели да раздруса основите на нейното господство.

През нашите очи нейните озверели банди започнаха масово избиване на въстаналия народ. Не пощадиха дори ранените и мирното население, жените и децата. Посегнаха и на селата, и на имотите на трудещите се във въстаналите области.

Но ние не искаме да говорим за кървавото отмъщение на тържествуващата белогвардейщина – вие, които стенете под нейните удари, по-добре от нас го познавате. Това отмъщение ще бъде жестоко, варварско, то ще надмине по своите ужаси белогвардейските жестокости във всички други страни. Но затова то ще прокара още по-дълбока кървава бразда между класата на потисниците и експлоататорите от една страна и трудещия се народ от друга.

Цар Борис III

Цар Борис III

 

 

И никога вече между тях няма да има мир!

 

 

Само срутването на кървавата банкерско-монархическа власт и установяването на работническо-селско правителство ще даде удовлетворение и ще донесе успокояване на народните маси и на страната.

 

 

Драги другари,

Ние съвместно се борим за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити. Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят. Българският трудещ се народ никога не ще се помири с белогвардейската власт на едно нищожно, хищническо и насилническо малцинство, с каквито и заучени фрази да се кичи и с каквито „демократични“ реформи и да парадира тя. От поражението си ние ще почерпим поуки и утре ние ще бъдем по-силни, отколкото бяхме вчера, а нашите врагове все повече ще губят почва под краката си.

Изпълнени с дълбока вяра в нашето дело, което е свещено народно дело, ние, всички трудещи се, героически ще понесем болките и страданията на поражението и с по-голяма енергия и повишено въодушевление ще се предадем отново на служба на народното дело и не ще отдъхнем, докато не победим.

Ние отново ще съберем и сгъстим нашите разстроени и разделени редове. Ние ще пристъпим бързо към изцеряване на нанесените ни рани.

С общи усилия и жертви, ние ще помогнем на останалите вдовици и сираци, на бедстващите семейства и на прокудените в чужбина другари.

Ние не ще пръскаме силите си в отделни терористични действия, помнейки добре, че ние ще победим само с организираната борба на трудещия се народ и че най-жестокото отмъщение на народните палачи ще бъде събарянето на белогвардейското правителство и окончателната победа а работническо-селската власт.

Особено ние ще пазим и закриляме Съюза на всички трудещи се от градове и села, който в септемврийските борби биде подпечатан с общо пролятата кръв на хиляди борци, паднали за общото народно дело.

Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие!

Горе главите, славни борци! Да живее работническо-селското правителство! Да живее трудеща се България!

Октомври 1923 г.
Васил Коларов
Георги Димитров

Белогвардейци в БГ 1919-1923 otezd

 

 

Когато ще се дава оценка на приноса, който българският народ е вложил в борбата на народите срещу фашизма, когато ще се характеризира отношението на този народ към собствената му власт, към германо-италианския фашизъм и международната реакция, когато ще се направят опити да се покрие народа ни с правителствата, които са го управлявали през последните 20 години, годините на възхода на фашизма, нека не се забравя нито войнишкото въстание, нито въстанието на 9 юни, нито първата славна епопея на съпротивителното движение в България – Септемврийското въстание през 1923 г., предвождано от БКП, при активното съдействие на Земеделския народен съюз.

И втората победа на фашистите след 9 юни не се дължеше на реалния превес на техните сили. Ако би било постигнато единно ръководство на борбата в цялата страна, ако то бе успяло да съгласува масовите действия и по място и по време, което би премахнало наблюдаваната несъгласуваност дори между съседни центрове, ако би насочило тези действия към превъзмогване на гибелната за всяко истинско въстание отбрана в преминаването към решително нападение и разширяване на въстаналите райони – от центровете към периферията, ако натискът срещу фашистката власт бе проведе не само от селата към градовете, но и чрез удар в самите градове, особено в големите работнически средища, начело със София и Пловдив, ако мнозина от местните водачи не повтаряха клишираната фраза „нашето оръжие е в казармите“, а бяха взели конкретни мерки да се отзоват на молбите на стотиците войници да им се дадат сигурни връзки и точни указания, кога, как да постъпят, за да овладеят казармите, ако към тая войнишка готовност отвътре се притуреше и планово организиран щурм отвън, та войската в процеса на бой да бъде разположена, ако постигналите успешно завладяване на територии въстаници не чакаха и съседите им да сторят същото, а веднага се насочеха към закъсващите райони, разраствайки старите и организирани нови отряди – на противника нямаше да се позволи да се опомни, да събере силите си по застрашените области и от отбрана да премине към победно настъпление.

68066958_Hristozov_N__Po_sledam_bez_vesti_propavshih_big

 

За нашия преглед на антифашистката въоръжена борба не е толкова важно подробното изтъкване на грешките и слабостите, показани при организирането и осъществяването на въстанието. Спираме се на тях само, за да посочим, как чрез преодоляването на тези грешки се стигна по-късно до победата.

 

 

По-важно от това наше изследване е да изтъкнем и покажем, колко далечни и дълбоки са корените, от които се разрасна боевият съюз между БКП и БЗНС, и колко непоклатим е днес могъщият ствол на Отечествения фронт. Само в светлината на миналото може да се разбере цялата правда в думите на нашите антифашистки водачи, че ОФ не е една временна, случайна партийна комбинация, а епохален боен съюз за довършване на българската реакция, за утвърждаване на истинската демокрация.

За да се разбере, какво би било действителното поведение на България в събитията, които предхождаха Втората световна война и поведението й през самата война, трябва да се зададе въпросът:

Как би постъпила България, ако народът ни не беше повален чрез заговори и предателството на кобург-готския дворец и военнофашистката клика, ако страната би продължавала да се управлява демократично чрез свободно избраните свои народни представители и произхождащо от свободния парламент правителство?

 

Отговорът е ясен за всеки честен човек:

ген. Иван Вълков, участник в убийството на комунисти и земеделци през 1923 г.

ген. Иван Вълков, участник в убийството на комунисти и земеделци през 1923 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

Ако народът, изпил на два пъти прелестите на германо-империалистическото „приятелство“ през Балканската и Първата световна война, би могъл свободно да реди политиката на своята държава, той в никакъв случай не би позволил повтарянето на старите престъпления, а би вървял рамо до рамо със своя велик Освободител от турското иго в съюза му със западните демокрации.

Септемврийското въстание от 1923 г. в България е първата масова всенародна въоръжена проява на онова гигантско световна съпротивително движение срещу фашизма, което, заедно с развитието и укрепването на самия фашизъм, се развиваше и крепнеше във всички свободолюбиви страни, за да прелее при подлото германско нападение, в страшната Втора световна война.

Само заради Септемврийското въстание през 1923 г., когато българите дадоха първия сигнал за опасностите, които фашизмът носи на света, на страните ни, трябва да се признае правото на народа ни да се реди с открито чело между свободните и освободени народи.

Из книгата „Съпротивата“,
издание на Работническата партия (комунисти) и Нариздат, 1946 г.

d181d0b5d0bfd182d0b5d0bcd0b2d180d0b8d0b9d181d0bad0be-d0b2d18ad181d182d0b0d0bdd0b8d0b5-poplilov-1024x719

 

 

Източник:bgr.news-front.info

 

93 години от Септемврийското въстание – трагична страница в българската история

 

 

b94e0e9f7d18fcce4243d2df5e96b8ee_400x300

Арестувани въстаници във Враца, септември 1923 г.
Снимка: архив

 

Времето е единственото мерило за стойността на дадено историческо събитие. От тази гледна точка изминалите 90 г. от Септемврийското въстание вече дава възможност за спокойна и обектива оценка на станалото в поредния драматичен септемврийски ден от новата ни история.

Още преди 1989 г. в учебниците по история на БКП вече се даваше по-сдържана и обективна оценка на Септемврийското въстание. Допуснатите от организаторите му „грешки“ се обясняваха с левичарски уклони. И се критикуваха умерено Димитър Благоев, Тодор Луканов и третия член на ръководството на партията – Никола Пенев -гласували против коминтерновската авантюра. Политическият опит и мъдрост на патриарха на социалистическото движение в България Димитър Благоев съвсем основателно го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Както и става. А че Септемеврийското въстание е било авантюра, извършена единствено под натиска на Москва, днес никой не оспорва.
През 1923 г. светът вече излиза от кризата, предизвикана от Първата световна война. Икономиката се стабилизира, дори и в смазаната в Ньой България. Ликвидирани са опитите за революции в Германия и Унгария, туширани са броженията в други страни. А в Италия Бенито Мусолини е започнал да гради антитезата на комунистическата държава – фашистката. В БКП обаче връх вземат Георги Димитров и Васил Коларов. Те въодушевено прегръщат продължаващия

 

курс на Кремъл да се запали „световната революция“

 

включително и с военна инвазия. Но нахлулата през 1920 г. в Полша Червена армия е разбита, без да стигне до Германия. Въпреки това болшевиките упорито продължават същата линия. „Българската революция трябваше да стане пролог на германската“, пише Лев Троцки, който тогава е безспорният лидер в Москва. В успеха на българското въстание не е имало съмнения. Така с организираното дестабилизиране на България и въвличането на народа в гражданска война се прилага болшевишкият модел за завладяване на политическа власт.
След съответните инструкции, получени в Москва, от 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП, на които се взема решението за организирането на въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и отделни анархисти. Създаден е комитет за военно-техническа подготовка на въстанието, като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.
В България тайни няма. Правителството

 

арестува превантивно над 2000 видни дейци на БКП

 

на 12 септември. На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Водачите Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие Северозападна България, непосредствено до границата с Югославия. Планът предполага то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Целта не е промяната на държавния строй, а само „установяването на работническо-селско правителство“. Като че ли е нещо различно…

 

Като реакция на арестите въстанието започва да избухва стихийно по места – на 12 септември в казанлъшките села Мъглиж и Енина, които дълго време спореха за съмнителната чест кой е дал първия изстрел. В същия ден в Стара Загора е съставен акционен комитет, който решава окръгът да се вдигне на 19 срещу 20 септември. Въстанието там започва в уреченото време, но бързо е смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19-20 септември се вдигат села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши бунта в Старозагорско. На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта

 

е превзет град Фердинанд – днес Монтана

 

Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември комунистите изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Позиции на бунтовниците са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

 

Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската армия, обявява военно положение на 22 септември и мобилизира 3000 запасни офицери и подофицери с разрешението на Съюзническата контролна комисия. Срещу въстаниците се сражават и формирования от цивилни доброволци – също предимно офицери и подофицери от запаса, известни като шпицкоманди (от модните тогава обувки с остри носове – „шпиц“). Към тях се присъединяват и

 

руските белоемигранти, които изпадат в ужас

 

от думата „революция“ и от перспективата отново да поемат пътя на изгнанието. А също и четите на ВМРО, за които и комунисти, и земеделци са по презумпция национални предатели. Които на всичко отгоре са нарушили „джентълменското споразумение“ в Пиринския край да не се вдига бунт.

 

Останалото е известно. Въстанието остава ограничено в Северозападна България и за 5 дни е ликвидирано. В помощ на обкръжените от въстаниците в Лом конен полк и доброволци е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Не помага и прословутото оръдие на Червения поп Андрей. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом. На 25 септември бунтовниците нападат войскови части при гара Бойчиновци и след ожесточено сражение ги разбиват, но на свой ред са разгромени при Брусарци. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия, където първи се оказват Георги Димитров, Васил Коларов и другите водачи. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд.

 

След потушаването правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд, където са избивани комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали в бунта. Именно тези ексцесии са

 

вдъхновили Антон Страшимиров да напише „Хоро“

 

който е по действителен случай. Но като цяло оценката за броя на жертвите е манипулирана. Казионната историография говореше за 30 000 души, но според едно изследването на някогашния Музей на революционното движение в България, публикувано в книгата „Звезди във вековете“, във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Съвременни изследвания оценяват броя на жертвите на около 5000 души.

 

И, разбира се, манипулираше се и със самия характер на въстанието. То беше обявено за първото антифашистко въстание в Европа, тъй като правителството на Александър Цанков съответно бе квалифицирано като фашистко.
Вярна остава само мисълта на един от главните виновници за това братоубийство – Васил Коларов – че въстанието издълба кървава пропаст“. Пропаст, която още не сме затрупали напълно. И ехото от септемврийските залпове още кънти в общественото съзнание. И днес пред паметниците на жертвите от 1923-а някои политици няма да издържат на изкушението да разделят отново нацията по оста „комунизъм – антикомунизъм“.

 

 

Източник:standartnews

Каймакчаланската битка през 1916 г. – забравена епопея на българския войник през Първата световна война

vasilen1

 

 

През есента на 2015-та се навършват 100 години от участието на България в Първата световна война – резултат от желанието на отечеството ни да довърши своето обединение. Започнало с Балканската война през 1912 г., то остава незавършено поради злополучният край на последвалата Междусъюзническа война от 1913 г. В пламването на големия европейски пожар през 1914 -та българските политици виждат шанс за държавата ни да получи териториите, населени с българи в Македония, Тракия и Добруджа, останали извън националните предели. А това не би могло да се осъществи само с политиката на неутралитет, която първоначално поддържаме. След продължително изчакване и притегляне на шансовете на двете воюващи групировки: Антантата(или Съглашението, състоящо се от Англия, Франция и Русия) и Централните Сили (Австро-Унгария, Германия и Турция), България се намесва на страната на последните.

С бързи и решителни действия, само за няколко месеца през 1915 г., българските войски разгромяват сръбската армия и освобождават Вардарска Македония. Отечеството ни най-после познава радостта на обединението, чакано от 1878 г. насам. Победоносните български войни достигат сръбско-гръцката граница, където по заповед на германското съюзническо командване спират. Тук, по протежение на границата изграждат Солунският фронт, на който в следващите три години ще водят сражения с обединените сили на Съглашението (Англия, Франция, Русия и Италия), към които са придадени и остатъците от сръбската армия.
Връх Каймакчалан, висок 2524 м. е най-високият връх на планината Нидже, която затваря Битолското поле и е естествена силна отбранителна позиция. След завладяването му той е преименуван на вр. Борис, в чест на българския престолонаследник княз Борис Търновски. Върхът е гол, покрит само с алпийска растителност и се характеризира със суров климат, постоянни мъгли и ранно настъпваща зима. По склоновете му, прорязани с уврази и скали, изгражда своите отбранителни позиции(окопи и телени заграждения) Трета Балканска дивизия, състояща се от 11-ти Сливенски полк, 24-ти Черноморски, 33-ти Свищовски, 43, 46, 56 и 58 пехотни полкове, заедно с четири артилерийски батареи. Неин командир е полк. Алекси Попов, родом от Малко Търново. Срещу тях се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски батареи, 2-ра и 4-та руски бригади, снабдявани по преминаващата наблизо ж.п. линия непрекъснато с муниции. След безредното си бягство на гръцкия о.Корфу в края на 1915 г., сръбските войници са преоборудвани и са отпочинали. Те наброяват 120 000 души и са с огромно желание да се включат в битката за Битоля, за да измият позора от бързия си разгром.
Епопеята на Каймакчалан е може би единствената битка в световната военна история, водена на такава надморска височина. Сраженията започват на 12-ти септември 1916 г. и продължават до края на месеца. Със заповяданата атака на Каймакчалан Съглашението има за цел да облекчи положението на Румъния, която се включва във войната към Антантата, след като й обещават Трансилвания. Целта е да се пробие българската отбрана и да се напредне по долината на р. Вардар, а оттам – към София, като се принуди България да капитулира.
Огънят на съглашенската артилерия е безспирен и подлудяващ. В резултат на безмилостното бомбардиране връх Каймакчалан загубва 10 метра от височината си. Въпреки ужаса на десетките френски и сръбски оръдия, българските войници отбиват 60 атаки на противника. Каймакчаланаската епопея продължава цели осемнадесет дни. Върхът преминава от български във сръбски ръце на няколко пъти. За жалост българската артилерия е принудена да пести снарядите, за разлика от противниковата, поради трудното си планинско снабдяване. Липсват изградени укрития и защитниците са принудени да се крият зад скалите и ямите, изкопани от бомбите. Ето какво си спомня командващият позицията полк. Богданов за тези паметни дни: “ …град от хиляди разни калибрени снаряди и множество мини се изсипваше ураганно над него и го превръщаше в грамаден кипящ котел. Целият връх бе пламнал, земята кънтеше. Нашите защитници, останали само с две картечници, сгушени в полусринатите окопи, с пушки в сцепенените си ръце, очакваха последния момент – атаката на врага, за да го срещнат на нож.“ (1). На 22-ри септември завалява дъжд, а после и сняг, придружени със студени ветрове. Окопите на позицията се заледяват. Към загиналите до този момент сега се прибавят и много измръзнали. На 30 септември 1916 г. сърбите, получили допълнителна помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-ти пехотен полк внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите си и своите другари. Унищожен е 3/4 от офицерския състав. Българските батареи на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не могат да се поднесат. Мълчат и окопите, в които на вечна стража са останали само мъртвите герои. На 30 септември българските войски се изтеглят на север. Сръбските войски заемат нашите позиции, но не могат да разширят настъплението си и се окопават тук. Руините от българския параклис на върха днес
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници, 51 офицери, 5941 ранени войници и 126 офицери. Загубите на 11-ти пехотен Сливенски полк, гръбнакът на българската отбрана на върха, по релационните дневници са 23 убити офицери (+1 починал в болница), 39 ранени офицери и офицерски кандидати, 3 полудели, 1 безследно изчезнал. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524, безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени 22. (или 3/4 от състава на полка). (2). Жертвите на сърбите варират от 2500 до 3800 (няма точни данни). Загиналите българи са погребани в общо гробище на върха, следите на което към днешна дата са заличени.
Понастоящем на върха има сръбски параклис, построен през 1928 г., както и костница, в която се предполага, че освен тленните останки на сръбски войници има останки и на българските защитници на Каймакчалан. През краткото българско управление на Македония (1941-44 г.) е изграден и български параклис. За жалост, той по-късно е унищожен от югославските власти, който са нямали търпимост към нищо българско. Днес споменът за нашето присъствие на върха се изчерпва с три полуразрушени стени, останали от параклиса,както и от все още намиращи се остатъци от снаряди и гранати, магазини на пушки и патрони.
Няма как и с какво да си обясним забравата, която тегне над тази епопея. Не са виновни само идеологическите постулати, които някога, а за жалост, като че ли и днес, налагаха подобни събития да се заобикалят в часовете по история. Виновни сме и ние, потомците – вчерашни и днешни – че сме позволили името Каймакчалан да бъде почти напълно изтрито от националната и от родовата ни памет. Наближаващата 100 годишнина е добър повод да се обърнем назад и да сторим каквото е нужно, за да поправим тази несправедливост. Как точно? По най-естественият начин – като поставим липсващият толкова години паметен знак на върха и се постараем колкото се може повече хора да се запознаят с тази страница от историята ни. Тогава ще бъдем малко по-достойни да се наречем потомци на онези славни мъже, които като спартанци не пожалиха живота си за България. И нека накрая чуем част от спомена на оцелял участник в битката, подписал се само като Валентин:
„Цял треперя при спомена за теб, Каймакчалан – свещена българска Голгота… По-силна от библейската Голгота…И вечер, щом месец изгрее и сутринта щом разлее меките си дипли, по самия връх Каймакчалан се долавя неговата сянка – сянката на българския войн…Спокоен и горд, взора му се губи някъде на север…И чака…чака нас, живата стража на нашата родина, да спасим от поругания свещената памет на нашите герои, останали там…на нашата Голгота!“ (3)

(1), (2), (3) : Цитатите са от книгата на Георги Кременаров „Единадесети Сливенски пехотен полк по пътя на безсмъртието: 1885 – 1945 г. „, Пловдив, 2013 г.

Снимки: Интернет и личен архив

 

Василен Васевски
кореспондент на в. „България“

 

 

Източник:bulgaria-weekly.com

 

България отбелязва 108 години независимост

1474449536-image-5774089-308-0

 

 

На 22 септември се навършват 108 години от обявяването на независимостта на България.

На днешния ден, през 1908 г. във Велико Търново княз Фердинанд обявява независимостта на България и се обявява за цар на Царство България. След това Османската империя, която има формални васални връзки с Княжество България, и Великите сили признават официално българската независимост.

Провъзгласяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов.

Според договора териториите на Северна България са включени в т. нар. Княжество България – автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили).

Компанията на Източните железници запазва своите права на територията на Княжеството. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави.

На 22 септември 1908 г. с акта на провъзгласяването независимостта на България, княз Фердинанд I приема титлата цар. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.).

Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да ѝ изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост.

С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България.

 

От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България. С провъзгласяването Независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

 

22 септември е обявен за официален празник през 1998 година.

 

Денят на Независимостта се отбелязва тържествено в различни краища на страната, но център на националното честване е Велико Търново.

 

От 7.30 часа в църква „ Свети 40 мъченици” ще се проведе Празнична света литургия, отслужена от Негово Високопреосвещенство Великотърновския митрополит Григорий с участието на квартет „Ангелски гласове”, на която ще присъстват министърът на туризма Николина Ангелкова и зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов. От 9 часа следва Водосвет и поръсване на бойното знаме на НВУ „Васил Левски” и на знамената на държавни и общински институции, учебни заведения и неправителствени организации.

От 10,30 часа на хълма „Царевец” ще започне Военен ритуал за издигане националното знаме на България. В 11 часа ще бъдат поднесени венци и цветя на Пирамидата на Независимостта. В 11,30 часа празничното шествие ще тръгне към паметник „Майка България”.

От 11,30 часа ген. Румен Радев ще се включи в празничното шествие от Царевец до паметник “Майка България“. От 12,30 часа пред сградата на Български пощи ще започне Шоу-спектакъл на участниците в Международния фестивал на военните оркестри.

Министърът на отбраната Николай Ненчев и началникът на отбраната генерал Константин Попов ще участват в честванията по повод 108-та годишнина от обявяване Независимостта на България.

 

От 14 до 16.30 часа пред сградата на Община Велико Търново ще се проведе Концерт на любителски формации.
От 16 часа в музей „Възраждане и Учредително събрание” ще се проведе тържествен ритуал по удостояване със званието „Почетен гражданин на Велико Търново” и с „Доктор хонорис кауза” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ на г-жа Мехрибан Алиева, президент на Фондация „Гайдар Алиев“, Азърбайджан.

От 17 до 18 часа пред сградата на Община Велико Търново ще се проведе концерт на Поли Паскова, Здравко Мандаджиев и танцова формация. От 19 часа на площад „Цар Асен І” ще се проведе изпълнение на строеви хватки с оръжие от Представителна част на НВУ „Васил Левски”. Следват Тържествена проверка в 19.30 часа и Аудио-визуален спектакъл „Царевград Търнов – звук и светлина”.

От 11 часа на площад „Княз Александър I” Столична община организира тържествено честване на 108-та годишнина от обявяването на Независимостта на България.

В програмата пред Паметника на Независимостта ще участват Софийският духов оркестър и хор „Света София” с художествен ръководител Валентин Бобевски. Водещ на събитието ще бъде актьорът Пламен Манасиев. Националната гвардейска част ще изпълни военен ритуал.

Слова ще произнесат д-р Тодор Чобанов – заместник-кмет на Столична община и доц. д-р Тодор Тодоров – преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски”.

 

Днес, през 1898 г. е роден великият Христо Смирненски

0113874001400953221_563260_600x458

 

 

На 17 септември 1898 година е роден един от най-известните български поети – Христо Смирненски.Неговото творчество оставя ярка следа в българската литература, а самият той се определя като един от първите представители на постсимволизма в България. Поезията на Христо Смирненски се отличава със социална насоченост и реализъм. Смята се, че творчеството на Смирненски осъжда социалната несправедливост и представя реални събития с въздействащи персонажи. Днес Христо Смирненски се определя като важен представител на българската литература, а неговите произведения попадат в категорията на българска класика.

Христо Смирненски е роден през 1898 година в град Кукуш, който тогава е част от Османската империя. Родителите на Смирненски разполагат със скромни възможности, но се стремят да осигурят добро образование на своите деца. Цялото семейство на поета взима активно участие в църковните борби на македонските българи. След като през 1912 година избухва Балканската война, град Кукуш е освободен от влиянието на Османската империя. Радостта на местното население продължава малко време, тъй като малко след това започва Междусъюзническата война. Гръцките войски обграждат Кукуш и искат да опожарят града. Местното население е принудено да търси различни начини за бягство. Семейството на малкия Христо също е принудено да напусне града. Поетът е едва на 13 години, когато напуска родния си град и се мести с родителите си в София. В българската столица семейството на Смирненски попада в затруднено финансово положение. Въпреки липсата на средства, родителите на Христо го карат да продължи образованието си и той се записва в Техническото училище в столицата. Когато не е в учебни занятия, младото момче работи като вестникар, за да помага на родителите си.

През 1915 година той случайно попада в хумористичното издание „К’во да е”, където започва да издава различни хумористични текстове под псевдонима Ведбал. На следващата година започва да пише хумористични стихове и фейлетони за вестниците „Българан”, „Родна лира”, „Смях и сълзи” и други.През 1917 година младият Христо за първи път използва псевдонима Смирненски. Именно с него в последствие става известен в българската литература. След избухването на Първата световна война, той постъпва като юнкер във Военното училище в София. В края на 1917 година избухва Октомврийската революция, която допринася за разпространението на социалистическите идеи у нас. Въпреки опитите на българското правителство да ограничи влиянието на комунистическата идеология, в действителност социалистическите идеи намират привърженици в България. Смирненски също е почитател на социалистическата система и след като става свидетел на бруталното потушаване на Войнишкото въстание през 1918 година, става член на Комунистическата партия. Същата година той става част от редакционната колегия на „Българан” и започва да публикува различни произведения в изданието.

В края на 1919 година Комунистическата партия в България създава седмичното художествено-литературно списание „Червен смях”. Христо Смирненски участва в неговото издаване и публикува много от своите произведения на неговите страници. Периодът от 1920 до 1921 година се оказва изключително успешен за българския поет. Той публикува много свои стихотворения в седмичното литературно списание. Сред издадените му произведения се отличават „Ний”, „Червените ескадрони”, „Утрешния ден”, „Йохан” и други. През 1922 година партийното издание на Комунистическата партия помага на Смирненски да публикува стихосбирката си „Да бъде ден!”. Тя излиза в 1500 бройки, но поради големия интерес към нея е преиздадена. Стиховете в „Да бъде ден!” се отличават със сериозна социална ангажираност и осъждат социалните неравенства. Това са определя като една от най-успешните и въздействащи стихосбирки на Смирненски. Същата година, в която е публикувана стихосбирката „Да бъде ден!”, здравословното състояние на поета рязко се влошава. Смирненски се разболява от туберкулоза и въпреки че не спира да твори, тежката болест постепенно изчерпва силите му.

В началото на месец април 1923 година, семейството на Христо Смирненски го настанява в просторна квартира в Горна Баня. Благоприятният климат помага да се стабилизира здравословното състояние на поета. На 5 юни същата година Смирненски получава тежък кръвоизлив. Той незабавно е приет в болница, но здравословното му състояние продължава да се влошава. На 18 юни 1923 година Христо Смирненски умира в следствие на усложнения от своето заболяване. Българският поет е само на 24 години. Въпреки ранната си смърт, неговите произведения се превръщат във важна част от българската литература. Той оставя ярка следа в българската поезия, а творчеството му продължава да има почитатели до ден днешен.Източник:

 

Как и защо САЩ свалиха Салвадор Алиенде

zx450y250_2138304

Пиночет и Алиенде

 

 

В началото на април 1973 г. започна операцията по свалянето на социалистическото правителство в Чили

Преди 43 години, в началото на месец април 1973 г., активисти на фашистката организация „Патриа и либертад“ разлепиха на стените на сградите в Сантяго листовки „Операция САКО се привежда в действие!“. Сако е абревиатура от английски на: „Система за организирано гражданско движение“. Така САЩ обявиха война на правителството на Салвадор Алиенде.

До 4 март 1973 г. във Вашингтон хранеха големи надежди за конституционното сваляне на Алиенде чрез победата на парламентарните избори на проамерикански партии, които имаха за задача да получат две трети от местата в парламента. Но блокът „Народно единство“ неочаквано засили позиците си, получавайки 7 % повече гласове от президентските избори. И макар политическото преимущество в парламента да беше все още в ръцете на управляваната от САЩ опозиция – 56.61 % гласове, беше очевидно, че привържениците на олигархията губят привържениците си.

allende2Смятайки Чили за суровинна колония, САЩ всячески пречат на победата на доктор Алиенде още на президентските избори през ноември 1970 г., но след изкачването му на власт Вашингтон реши да покаже на цяла Латинска Америка, че марксистите са способни да донесат на народите си само страдания. Но в Чили, въпреки всички усилия на Белия дом, идеите на социализма сериозно се разпространяват. Затова представителят на Държавния департамент Джон Криминс, бивш посланик на САЩ в Доминиканската Република, срещайки се с посланиците на Алиенде веднага след парламентарните избори, недвусмислено казва в края на срещата: „Няма да ви дадем възможност да спечелите време“.

Политиката на Салвадор Алиенде е уникална с това, че социализмът в Чили победи по мирен път в условия на почти стопроцентова манипулация на общественото мнение от страна на проамериканските средства за масова информация.

Олихархията смята, че историята се прави от личности, затова е важно да се открие такъв креативен лидер, който, от една страна, на думи за проповядва човешки ценности, но на дело жестоко да защитава интересите на монополите. Подобен ценен кадър бил намерен. Това станал лидерът на Националната фаланга Едуардо Фрей Монталв – човек, който за много години бил политическия опонент на Алиенде. Фрей бил интересен като политик. Умеел да говори и обещава. Той красноречиво изтъквал плюсовете на християнския хуманизъм и призовавал да се построи „комунитарно“ общество, в което успешно да си сътрудничат богатите и работническата класа.

1349919767_originalИ Алиенде, и Фрей са преминали през школата на протестното студентско движение. През 1957 г. Фрей, възглавявайки християнско – демократичната партия, започва да се заиграва с недоволните маси, прицелвайки се в римските папи, и едновременно предлагайки идеята за социален мир със свръхбогатите, които отвреме-навреме трябвало да хвърлят комат хляб на гладните.

А Алиенде през 1954 година посещава СССР. Той искал да разбере вътрешното устройство и всекидневния живот на съветските хора и да анализира принципните различия между общественото устройство в СССР и капиталистическия начин на живот. И най-главното – да разбере какво е по-важно: стоковото свръхпроизводство и излишното потребление, достъпни само за част от обществото, или относително поравно разпределените блага за всички. Той търсел този отговор в СССР и се запознал със съветското законодателство, и, най-вече, със системата на здравеопазване и образование.

Изводите от посещението в СССР потвърдили убедеността му, че плюсовете не са в полза на чилийското общество, независимо от това, че СССР тъкмо били преживели най-тежката война в историята на човечеството. В Чили имало прекалено много хора, за които платената медицина била недостъпна. Чувствала се огромна липса на образование на децата. Обиктновените хора в Чили нямали нищо общо с лъскавите витрини, с пълните със стоки магазини, с луксозните ресторанти, с разкошните автомобили и красивите домове. Обикновените чилийци живеели трудно, хранели се оскъдно и не можели да се лекуват. Именно затова бедняците искали промени, а монополите се стремели на всяка цена да съхранят статуса си.

„Народното стопанство в Чили се обуславя главно от доходите от минното дело. Експортът на минерали (мед, желязо, селитра и сяра) дава 83 % от получаваната от страната валута, при това 61 % от всичко е търговията с мед. Големите рудни предприятия в Чили са във властта на чуждестранни монополи, главно американски, които добиват 88 % от медта в страната“, – пише Алиенде в статията си „Бобата на народа на Чили за национална независимост“, публикувана във вестник „Правда“ по време на пребиваването му в СССР.

През 1958 г. Алиенде има всички шансове да стане президент на Чили, но олигархията успявада изтегли от него гласове чрез включилия се в борбата на демагога-поп Антонио Саморано, който обещава да направи от всички бедняци богаташи, а жените – щастливи. Но най-вече – Фрей неочаквано издигнал практически същите лозунги, които Салвадор Алиенде, което разрушило единството на левите сили. В крайна сметка победил Хорхе Алесандри, богаташ, тясно свънзан с американските монополи. Той позиционирал себе си като „приятел на народа“, създавайки безпартийна гражданска платформа. Алиенде се отнасял критически към обещанията на Хорхе, защото смятал, че „вълкът не може да бъде приятел на овцете“.

Алиенде останал втори.

На следващите президентски избори неговити противници създали истинска индустрия на страха. В католическия университет дори излязла книга „Победи Алиенде“, в която се описва дантевия ад в случай на избирането му за президент. Главният лозунг на потивниците на левите сили бил слогана „Да изберем Едуардо Фрей, иначе кръв и страдание“. Антикомунисти от Унгария и Куба разказват на студентите за страшните масови репресии в техните страни, в сравнение с които концлагерите и полицейските разследвания на чилийските политически затворници (в частност арестът на поета Пабло Неруда), били върха на правосъдието и справедливостта.

На 4 септември 1970 г. Салвадор Алиенде победил хитрия и красноречев Едуардо Фрея. Веднага след обявяването на резултатите, новият президент дал интервю на списание „Ерсиля“, в което казал:

– Какви реформи в историята на човечеството предизвикват Вашето одобрение?

– Реформите на първобитното християнство и социализма.

– За каква идея си струва човек да умре?

– За тази, без която не си струва да живее.

В същото време посланикът на САЩ Корри настоял Фрея да не сдава властта. „Едуардо, не бъдете страхливец, – крещял той на още действащия президент на Чили. Но умният Фрей не се подчинил, защото съзнавал, че трябва да залее Чили с кръв, а после да избяга, за да предостави властта на новия американски галеник, неопетнен от терора. Фрей се направил на „самовлюбено момче“ и предпочел парламентарната опизиця – „вършете си черната работа сами“. Гневът на Корри бил разбираем – Държавният департамент на САЩ изсипал 200 милиона долара, за да не допусне Алиенде във властта.

На 3 ноември 1970 г. в чилийския конгрес Фрей тържествено предал властта на новия президент. След церемонията, Салвадор Алиенде отговорил на въпросите на мексиканския журналист Хулио Шерер Гарсия.

– Казват, че се прекланяте пред Хо Ши Мин, Мао Дзе -дун, Че Гевара и Кастро.

– Прекланям се пред Христос, Ласаро Карденас, Боливар, Морелос, Миранда и Ленин.

– Но Вие имате в дома си портрети на Хо, Мао, Че и Кастро?

– Да, това са фотографии с автографи. Какво да се прави, не мога да си набавя снимка с автограф от Христос.

Първото, което направил Алиенде, ставайки президент на Чили – било предоставянето на всички деца на ежедневно безплатно литър мляко, замразил редица цени на услуги, разгърнал мащабно строителство, въвел безплатно медицинско обслужване в болниците и в медицинските пунктове.

Никой не се надявал, че парламентът ще подкрепи закона за национализацията. Но се оказало, че по време на десетилетното проамериканско управление, не бил отменен закон Номер 520, приет още през 1932 г. от социалистическата република, която просъществувала само 12 дена. В закона пишело, че „могат да бъдат поставени под контрол на държавата предприятията, които произвеждат и продават предмети от първа необходимост“. Другият начин, по който Алиенде решил да се намеси, за да разруши статуквото, е като изкупувал акции, за да получи държавата контролния пакет. Така били национализирани големи банкови групи и предприятия от химическата, цементовата, енергийната система, стоманодобива…

През юни 1971 г. Алиенде успял да убеди конгреса да направи конституционна поправка, която гласяла следното: „държават има пълното, изключителното и неотменното право върху всички рудници, залежите, месоторожденията на руда, нефт и газ и другите полезни изкопаеми…“. След година правителството установило контрол над 85 % от експортните и повече от 50 % от импортните операции.

Всичко това предизвикало буря от негодувания в САЩ, защото успешният президент Алиенде предизвиквал загуби на Вашингтон в цяла Южна Америка.

Ню-йоркският вестник „Нешанъл обзървър“ откровено пише, че Алиенде просто ще го убият. Ставало дума за огромни пари, за които чилийският лидер говорел от трибуната на ООН. С влизането си в президентския дворец и имайки достъп до финансовите отчети на компаниите, той изчислил реалната печалба на американските монополии. Оказало се, че това били повече от 4 милиарда долара, докато първоначалните им капиталовложения не надвишавали 30 милиона долара. Станало ясно, че благополучието на западните държави, най-вече САЩ, в голяма степен се дължи на грандиозната експлоатация на трети страни.

Американците не останали длъжни и приложили познатите мерки за ликвидиране на неизгодните им държави. Те понижили цената на медта от 68 на 48 цента за 1 фунт на световния пазар за цветни метали. Чили все още нямало селско стопанство. Земята, която се ползвала от 2.7 хиляди семейства на крупни земевладелци, практически била изведена от селскостопанския оборот. Допълнителни трудности възникнали след земетресението на 17 юни 1971 г. Но най-тежкото наследство от миналото управление бил външният дълг – 4 милиарда 226 милиона долара, който трябвало да се обслужва.

През декември 1972 г. Алиенде за трети път пристигнал в СССР. Той отново се опитал да свери часовника си с Москва и отново видял, че животът на обикновените хора в СССР бил значително по-добър от този на хората в Латинска Америка, при положение, че се налагало СССР да притежава най-големите въоръжени сили в света.

През лятото на 1973 г. в Чили практически започнала гражданска война, но Алиенде както преди се надявал, че армията ще остане лоялна към правителството, както това се случило на 29 юни същата година, когато 2-ри бронетанков полк под командването на майор Роберто Супер направил опит за завземе „Ла- Монеда“.

Но на 11 септември 1973 г. военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет, командващият ВМС адмирал Хосе Марино, командващият ВВС генарал Густаво Ли извършва военен преврат. Алиенде бил убит и тайно погребан в гробището в град Виня-дел-Мар. През 1990 г. тялото му било ексхумирано за препогребване в Сантяго. Комисията от 7 чилийски патоанапома и пет международни съдебно медицински експерти поставили точка на спора около смъртта му. Салвадор Алиенде се застрелял с автомата Калашников, който държал между краката си. Останалите 30 куршума влязали в бездиханното му тяло след акто пучистите завзели двореца.

Той умрял за идеята, без която нямало смисъл да живее.

 

 

На 11 септември 1973 г. с военнен преврат, организиран с активната подкрепа на ЦРУ, е свален демократично избраният президент на Чили Салвадор Алиенде

salvador_allende

Салвадор Алиенде

 

 

11 септември 1973 г. с военнен преврат, организиран с активната подкрепа на ЦРУ, е свален демократично избраният президент на Чили Салвадор Алиенде. Вместо да се остави да бъде убит „като плъх“, Алиенде се самоубива, но преди това прави последното си обръщение към чилийския народ:
„Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се!“

„El pueblo unido, jamás será vencido“, написана броени месеци преди преврата, става символ на протеста срещу последвалата диктатура на Пиночет. „Обединени хората никога няма да бъдат победени“ е преведена на множество езици. Под нейните звуци са проведени едни от най-значимите демонстрации в света. „El pueblo unido“ е сред най-известните, ако не и най-известната, песен на протеста в историята на човечеството.

11 септември е символ на смазаните с военен ботуш мечти на обикновения човек. 11 септември е и ден за надежда, защото обединени хората никога няма да бъдат победени!

 

 

 

Източник:bultimes.com

 

9 септември – датата, която още ни разделя. Никой на никого не прости

main_1473350858

Посрещането на Червената армия в София. Една от най-популярните снимки в учебниците по история от годините преди 10 ноември 1989 г.

 

 

9 септември е датата, която в най-голяма степен разделя българското общество и ще продължи да го разделя.

Какво е станало на 9 септември 1944 г. – преврат или революция?

Колко са истинските жертви на терора преди 9 септември? А след това – на Народния съд?

Какви бяха годините от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. – на подем или на откъсване на България от европейската й същност.

По тези въпроси дори историците трудно спорят безпристрастно. А обикновените граждани имат своята убеденост, основана върху родовата памет. Което означава само едно – раната не може да заздравее, докато има поне двама души, за които 9 септември не е просто лист от календара.

„В мазите на къщите в нашия край още има знамена на ВМРО от времето на македонските чети“, каза неотдавна един приятел, докато бистрехме политиката. А в нашия край – казах аз – от Септемврийското въстание. Приятелят ми е от най-западните части на Родината, аз – от Врачанско. А фактът, че си говорим за тези неща сякаш са станали вчера, доказва за сетен път нещо, което и така всички знаят – у нас историята не е подходяща тема за разговор в непозната компания.

Всяка година на 9 септември има две процесии – едните поднасят цветя на Братската могила в Борисовата градина, другите – на Паметника на жертвите на комунизма пред НДК.

Преди две години се навършиха 70 години от онзи Девети. И на едно и също място имаше две конференции за годишнината. Едната – организирана от Отечествения съюз, другата – от фондация „Конрад Аденауер“. Всяка година на тази дата в Народното събрание се четат две декларации – „за“ и „против“.

„Ако ни е необходимо историческо отрицание на 9 септември, то няма да дойде по пътя на декларации, а ще дойде, когато България пропълзи малко до онзи жизнен стандарт, който имаше при „презираното“ комунистическо минало.“ Думите са на проф. Андрей Пантев, изречени са от парламентарната трибуна на 9 септември 2010 г., но могат да бъдат казани и днес.

Защото точно това – оценката как живяхме, е в основата на честването от толкова много хора на 9 септември като светла дата, а не ден на траур.

Да, в нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. се извършва насилствена промяна в държавната власт в България, правителството на Константин Муравиев е свалено и на власт идва правителство на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев. Да, преди тях е антифашистката съпротива и Септемврийското въстание от 1923 г., след тях – Народният съд. Спомням си, че в едно телевизионно интервю в началото на 90-те д-р Петър Дертлиев отбеляза, че българските села са разделени след Септемврийското въстание. Знам едно такова село, тичах в него като дете.

Жертвите на антифашистката съпротива са (според почетния председател на Българския антифашистки съюз Велко Вълканов)  – 9140 убити партизани, 20 070 убити ятаци, 2139 изпепелени яташки и партизански къщи.

Според различни оценки броят на убитите в периода след 9 септември 1944 г. е между 20 000 и 40 000 души. Осъдените на смърт от Народния съд са 2730 души – министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници.

Да, процесите след 9 септември у нас не са изолирано явление, а част от тогавашния политически модел, договорен и наложен от страните победителки във Втората световна война. Филми като „Малена“ и „Глава в облаците“ все пак не отразяват българската действителност.

Но след онзи Девети хиляди голодранци, селянчета от забравени от Бога места, получават възможност да завършат висше образование и да имат живот, за който родителите им дори не са мечтали (факт, който личи и от биографиите на мнозина днешни политици, включително и на такива, които твърдят, че 9 септември е ден на позор и чиито имена няма да спомена, защото все някой ще изпусна). След онзи Девети България става индустриална страна с икономика много по-мощна от тази на съседите й (няма да привеждам числа, проф. Иван Ангелов направи това в една статия за Епицентър.бг неотдавна). След онзи Девети в страната настъпва подем, който най-добре олицетворява бригадирското движение. Днес мнозина (особено политици) могат да се смеят на онези младежи, но защо не формулират идея, която да породи поне част от онзи ентусиазъм?

Не случайно Иван Славков – Батето казваше на новизпечените антикомунисти – не можете да продадете това, което ние построихме.

Вярно е и друго. След Девети България се оказа от едната страна на Желязната завеса. Страната бе оградена с телени мрежи, издигнати за три дена, както неотдавна припомни зам.-председателя на АБВ Румен Петков макар и в по-друг контекст. След онзи Девети хиляди получиха възможност да учат, но не и да пътуват извън рамките на социалистическия лагер. Средният българин тогава може би беше по-начетен от днешния и знаеше много повече за древния Рим или древна Гърция, например, но не можеше да отиде до Партенона или Колизея за разлика от днешния българин. Да не говорим за онези хиляди българи, които директно се оказаха в лагери и чиито съдби, както и тези на близките им бяха пречупени. Тяхната гледна точка изрази от парламентарната трибуна бившият премиер Иван Костов. „На 9 септември 1944 г. бе прекъснат европейският път на страната. България бе вкарана в социалистическия лагер, унищожена бе многопартийната система, у нас започна утопичен експеримент, който забави с десетилетия нашето развитие“, каза той преди десетина години. Но същото може да се каже и днес.

9 септември е повратна дата, на която едни преследвани и избивани хора взимат властта, но започват да репресират другите, твърди проф. Искра Баева. Тя също има отговор на въпроса какво е станало на 9 септември 1944 г. – въстание, преврат, поврат или революция. „Ако анализираме събитията и документите от епохата, отговорът е, че в ставащото тогава може да се намери по малко от всичко изброено: в страната има множество въстанически прояви, в столицата властта е овладяна чрез класически преврат, в съдбата на България се осъществява политически поврат, а през следващите години социално-икономическото развитие показва всички белези на дълбока обществена революция“, смята проф. Искра Баева.

Във всяка революция има спечелили и загубили и техните оценки не могат да бъдат еднакви.

Ще припомня само думи на Симеон Сакскобургготски от последното му интервю в БТВ. Запитан дали е простил за страшните за него времена след 9 септември 1944 г., царят отговаря: „Това ми е принципът. Може би религиозната част или не. Не забравям, но какво печеля, ако не простя? Остава един такъв горчив привкус, който не води до нищо позитивно.“

Много изстрадана житейска мъдрост има в тези думи.

Наистина – какво спечелихме от това, че не си прощаваме?

Може би е по-добре да направим първата крачка по пътя, който да ни отведе до обществото, в което можем не само да знаем повече за света (както тогава), който днес можем да видим отблизо. Но и да имаме пари за билет.

 

Красина Кръстева

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Ген. Иван Колев – бащата на българската конница

kolev2

 

 

Иван Колев Стоянов, известен като Иван Колев, е български военен офицер (генерал-лейтенант), наричан бащата на българската конница.

Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка в Руската империя (днешна Одеска област, Украйна), разположено на 25 км източно от Болград и създадено от български преселници от с. Чоба, Пловдивска област през 1821 г.

Основното си образование завършва в родното си село, след което през 1875 г. постъпва в Болградската гимназия и я завършва през 1882 г. Желанието на младия Иван е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех по-късно става писар в общината.

През 1884 г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност е повишен в секретар.

На 2 ноември 1885 г. се обявява Сръбско-българската война, на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886 г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Колев като отличник е определен за артилерист. Още от малък се увлича по ездата и затова при новината, че ще става артилерист, заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа – ще се уволня!“.

На 27 април 1887 г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и е зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892 г., след успешно положени изпити, постъпва във Военната академия в Торино.

На 2 август 1894 г. е произведен в чин ротмистър и, вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа, по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери, става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневри в Румъния. На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и е зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908 г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

В началото на Балканската война (1912–1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа – в битките при Куртбунар, Кочмар и Карапелит, Добрич, Мустафа ачи – Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници – румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав.

На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916 г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“

На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен – главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!”

На 28 юли 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София в Централните гробища, зад църквата в парцел 48.

Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзера Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.

На него са наименувани 2 български села – Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич), и главният варненски булевард, свързващ центъра на града с квартал „Левски“ и централна улица в град Добрич.

Проект за паметник

Въпреки голямата признателност, получена приживе и след преждевременната му смърт, на ген. Иван Колев никога не е издигнат паметник. Историята на този непостроен монумент обаче е почти столетна. Още през септември 1917 г. се създава фонд за „волни пoжертвования“ за издигане на паметник на генерала в София. Изработени са редица проекти за паметника от известни склуптори, сред които Андрей Николов (изработил релефен портрет на генерала, днес съхраняван в Националната художествена галерия), Кирил Тодоров (изработил проекти за бюст и паметник, представящ ген. Колев на кон) и италианеца Арналдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание. През 1942 г. събраните средства достигат 1 842 000 лв. Наложените през Втората световна война ограничения за ползване на бронза обаче отлагат издигането на паметника.

След връщането на Южна Добруджа към България в Добрич се възстановяват структурите на запасното воинство. То подкрепя инициатора за възраждане идеята за издигане паметник на героя от Първата световна война – полк. Петър Добрев. Решено е монументът да се издигне не в София, а в Добрич – център на Южна Добруджа. Така с подкрепата на Община град Добрич се създава Фонд „Построяване на паметник на ген. Иван Колев“. Дейни участници по набиране на средства са ген. Тодор Кантарджиев, добричките 8-и конен полк и 46-и пехотен полк, гимназия „Цар Борис III“ и прогимназия „Райко Цончев“. Организират се театрални представления и вечерники с благотворителна цел, много граждани даряват пари, получени като подарък за рождени и имени дни. Селските кметове от общината също организират дарителска дейност. Налице са стотици частни дарители. Така заедно със събраните до 1942 г. средства Фондът разполага с 2 191 000 лв. в края на 1943 г.

Политическият преврат от 9 септември1944 г. променя обществено-политическата система. Новата власт заклеймява името на ген. Иван Колев поради победните боеве, които е водил в Добруджа срещу руската армия. Със Заповед № 4098/1.XII.1944 г. на Антон Югов Съюзът на запасните офицери е закрит, защото според новата власт той представлява „фашизирана структура“. Събраните средства за паметника на ген. Колев са иззети от държавата.

През 2007 г. се създава сдружение за изграждане паметник на ген. Иван Колев в Добрич, понастоящем то се председателства от акад. Георги Марков.

Извън пределите на България, през 2010 година е открит паметник на генерал Иван Колев в центъра на родното му село Бановка в Бесарабия, Украйна. Инициативата е на Тодор Нинов – председател на сдружението за изграждане на паметник на генерала в Добрич и на други дарители и бизнесмени от Добрич. Бронзовият бюст е дарен от скулптора Димитър Янков. Монтиран е върху постамент от червен гранит. Общата височина на паметника е 2,2 м.

Награди:

Български:

Бронзов медал за 1885 година
Възпоменателен кръст за възшествието на княз Фердинанд на престола (1 юни 1888)
Орден „За заслуга“ на обикновена лента (20 февруари 1896)
Знак за 10 годишна служба (2 август 1897)
Народен орден „За военна заслуга“ V степен с корона (14 февруари 1904)
Знак за 20 годишна служба (15 август 1907)
Кръст за Независимостта (8 юни 1910)
Княжеский орден „Св. Александър“ III степен с мечове по средата (7 юли 1913)
Военен орден „За храброст“ III степен (18 септември 1913)
Военен орден „За храброст“ III степен, 1-ви клас (1917)
Военен орден „За храброст“ II степен (1917)

Чуждестранни

Орден „Румънска корона“ III степен, Румъния (21 февруари 1903)
Орден „Италианска корона“ IV степен, Италия (27 август 1903)
Орден „Св. Станислав“ II степен, Русия (8 октомври 1903)
Медал за 60 год. царуване на император Франц Йосиф II, Австрия (1907)
Орден „Белий Орел“ III степен, Сърбия (11 февруари 1915)
Орден „Железен кръст“ I степен, Германия (1916)
Орден „Железен кръст“ II степен, Германия (1917)
Орден „Железен полумесец“, Турция (1916)

 

Източник: Уикипедия

 

 

Неразказаните истории за Съединението

main_1473144185

Стамболов

 

 

„Празнуваме Съединение, защото това е била мечтата на България. Тя е намерила израз в Цариградската конференция и Санстефанска България, обаче на Берлинския договор тя е разединена. На 30 май 1885 година е Лондон между Русия и Англия е подписан строго секретен договор, който разделя и унищожава Санстефанска България. Берлинският конгрес е само един театър“, разказа в България сутрин историкът проф. Петър Куцаров.

Тоест България е разделена предварително и на Берлинския конгрес това става узаконено.

По думите му наречена е Източна Румелия, защото всички западна сили са действали са искали да се загуби българският характер на тази област, с цел тя да се откъсне.

„Русия е имала за цел да се създаде силна държава на Балканите. В процеса на войната обаче граф. Игнатиев не участва, а това значи, че Русия няма интерес от голяма държава на Балканите, защото тя в бъдеще може да претендира за проливите. Затова на Балканите трябва да бъдат създадени малки държавици. Русия се съгласява за разпокъсването на България на три части“, обясни професорът.

Той сподели, че разпокъсването се изобразява като тези три сестри, наречени Княжество България, Източна Румелия и Македония, а после си подават ръце, за да се обединят.

Относно предателите, работещи срещу Съединението гостът посочи, че са били подкупени българските телеграфисти

„Драган Цанков е получавал пари, за да не се меси“, разказа още историкът.

Той посочи и заслугата на Стефан Стамболов, който подменя всички телеграфисти и им заповядва да сменят цифрите, като ги слагат по средата, а крайните цифри отпред. Така се изпращала информация с военен шифър.

„Когато човек се рови в архивите, може да изпита гордост от тази стъпка, как е бил объркан този процес“, счита дипломатът.

Според него Захари Стоянов има голяма заслуга, защото в Пловдивско 21 села са били неприсъединени и са били в границата на Румелия, но понеже там е живяло такова население, той подкупва султана и нито един от конниците на тези села не напада България по време на Сръбско- Българската война.

Вижте видеото с още интересни неразказани разкази от проф. Куцаров

http://www.bgonair.bg/sutreshen-blok/2016-09-06/nerazkazanite-istorii-za-saedinenieto

 

 

 

Източник:bgonair.bg

 

 

Съединение напук на Великите сили

main_1473054323

 

 

в.“Марица“

Отбелязването на годишнини винаги е свързано с казионно-патетични речи или с академични дискусии – и за самото събитие, и за главните действащи лица. Това важи и за Съединението, което празнуваме на 6 септември.

Но както е казал Наполеон, от великото до смешното има само една крачка. Ако трябва да допълним думите на великия корсиканец, двете неща вървят едно след друго в крачка. И превръщат историята в по-занимателно четиво от роман.

Фактите, изпълващи краткотрайното съществуване на Източна Румелия, както и самото Съединение, са повече от любопитни.

 

Щом става дума за Съединението, следва да се започне с названието Източна Румелия. Това понятие изобщо не добива гражданственост. Автономията, Областта, Тракия или направо Южна България – това са синонимите, с които хората от двете страни на Балкана наричат уродливото недоносче на Берлинския конгрес. И неслучайно в манифеста на княз Александър I Батенберг относно Съединението самият той се обявява за „княз на Северна и Южна България“.

 

Малцина обаче знаят, че юридически Източна Румелия остава чак до 1908 г., когато се обявява независимостта на Царство България. Съгласно формулата от договора от 1886-а, с който окончателно се признава Съединението, князът на България автоматично се назначава от султана и за генерал-губернатор на Източна Румелия. Така честолюбието на Османската империя е пощадено – хем вълкът сит, хем агнето цяло.

 

Заговори ли се за генерал-губернаторите на Източна Румелия, все още не докрай е оценена ролята на Гаврил Кръстевич за Съединението – вторият и последен на този пост. Ето какво свидетелства за него Симеон Радев в своите „Строители на съвременна България: „На 9 часа вечерта (5 септември – б.р.) директорите се събраха на съвет под председателството на Кръстевича. В това заседание се взе решение да се изпрати едно телеграфическо съобщение до Портата, с което да се донесе, че в областта има силно вълнение против правителството и че местната власт (в случай на по-голямо усложнение) не щяла да бъде в състояние да запази реда и тишината. То било изпратено в телеграфната станция, но след 5 минути генерал-губернаторът Г. Кръстевич сам лично повикал ординареца веднага да отиде и да възвърне телеграмата, като казал: „Не трябва да се съобщава в Цариград. И аз съм българин: каквото стане, нека стане.“

 

Така той посреща утрото на 6 септември, свалянето си и отвеждането в Голямо Конаре. Където, вече спокоен и за живота си, и за по-нататъшната си съдба, убива времето с игра на табла, осигурена му от безспорно най-колоритната фигура на Съединението – Чардафон Велики. Габровецът Продан Тишков е роден през 1860 г. и си спечелва прякора Чердата.
„Смешник, пияница и патриот“ – така го охарактеризира Захарий Стоянов, който иронично му дава и прозвището Велики. Как обаче Продан става Чардафон? За известно време шеф на милицията, т.е. на армията в областта, е полско-немският аристократ Август фон Дригалски. За това приятелите на Продан Тишков започват да му викат на подбив „фон Черда“. Словосъчетанието обаче е неудобно за произнасяне и е обърнато в Чардафон. Продан Тишков е човекът, който на своя глава обявява Съединението още на 5 септември, когато префектът на Пловдив Петър Димитров пристига в Голямо Конаре, за да въдвори ред в селото. Чардафон го посреща с думите: „Господин префект! В името на българския княз Александър обявявам днес съединението на Източна Румелия с България!“. И така ускорява планираната за 15 септември акция.

 

Знае се, че руският император Александър III е категорично против Съединението. Руските офицери в Източна Румелия обаче нямат никакво намерение да се противопоставят на волята на българския народ. Командирът на кавалерията. Казашкият капитан Дубовски, който е посветен в конспирацията, предава командването на ескадрона си на фелдфебела българин с думите: „Нека той да прави, каквото знае“. По същия начин реагира и капитан Фрайберг, командир на артилерията. А вечерта на 6 септември в руското консулство се организира банкет от руските офицери за техните български колеги. Шампанското се лее като вода, а подполковник Чичагов дава указания на българските офицери къде да се съсредоточат войските при евентуален ответен удар от Турция.

 

А Захарий Стоянов, един от главните герои на Съединението, е човекът, който точно тогава въвежда понятието „шуробаджанащина“ в политическия ни език. Но е принуден да се примири с факта, че неговият съратник, легендарният македонски войвода капитан Коста Паница, е баджанак на майор Данаил Николаев, командир на милицията, както са наричали въоръжените сили на областта. И че съответното роднинство трябва да се използва за каузата.

 

И може би най-малко известният около Съединението факт е, че в крайна сметка България е принудена да направи малък териториален компромис – връща Кърджали и района Тъмръш в Родопите на Османската империя. В Народното събрание депутатите обвиняват правителството в малодушие и пораженство. Край на дебата слага премиерът Петко Каравелов със знаменитата си фраза: „Господа, яйцето го изядохме ние, черупките останаха за другите!“.

 

Каравелов се ослушва, Цанков е против

 

Днес е прието да се говори за необичайното за българите единодушие относно осъществяването и приемането на Съединението. Това далеч не е така. Министър-председателят Петко Каравелов първоначално обявява самата идея за Съединение за глупост. Не че е по принцип против. Но разсъждава не толкова дори като политик, знаещ руската позиция по въпроса, а по-скоро като главен счетоводител. „Не искам да прибавям румелийския борч към финансите на Княжеството!“ – това всъщност е основният му мотив. Затова и съзаклятниците, включително и княз Александър, го държат настрана от заверата. И на 6 септември 1885 г. Каравелов е изненадан от станалото. Но пристигайки в Търново, той е посрещнат от многохилядна тълпа с викове: „Да живее Съединението! Да живее Каравелов!“. Той веднага разбира, че не може да върви срещу народната воля и прави характерния за българските политици завой на 180 градуса, като произнася пламенна реч, в която накрая взривява тълпата с думите: „Тая година в Тракия, догодина в Македония!“.

 

За разлика от него обаче патриархът на българската политика Драган Цанков остава непримирим противник на всичко, което не е съгласувано с Русия – и което може да укрепи властта на княз Александър Батенберг.

 

Лондон подлива вода на Петербург

 

Дълбоко вкоренен в масовото съзнание на нашето общество е митът за традиционната българофобия сред управляващите британски кръгове. Но както е казал лорд Палмерстън, няма вечни врагове и приятели, а само вечни интереси. И ако през 70-те години на XIX век Лондон е защитавал яростно целостта на Османската империя, десетина години по-късно нещата се обръщат. Правителството на Нейно Величество Виктория разбира, че България не е „Задунайская губерния“, а възкръснал народ, който в името на националните си идеали е готов да се опълчи срещу „Освободителката“. Следователно, трябва да бъде подкрепен.

 

Затова и един британски дипломат се явява най-активният радетел на Съединението. Хенри Джонс, британски консул в Пловдив от 1883 до 1889 г., е типично по английски оригинална личност. Според Симеон Радев „подир обед той бе редовно пиян, но до пладне имаше необикновена дълбочина в идеите и в тоя полуден на трезвеност той пишеше до правителството си рапорти, които са образци на ясност и на документация… През всичкото време на румелийската криза той ободряваше националистите, повтаряйки им, че Русия е безсилна да им повреди и, че Турция няма да предприеме никаква военна намеса“.

 

Още по-подробно за британската политика свидетелстват спомените на художника Антон Митов, участник в Съединението.
„Когато очаквахме нападение от турците, нападнаха ни сърбите… Затова всички наши войски бяха отправени на Сливница, а на турската граница около река Арда бяхме събрали наше въоръжено с кримки население под командата на тогавашния поручик Чардафон Великий.

 

Един ден, когато бях на телеграфния апарат, от станцията на Кърджалии викат спешно Пловдив, на което моментално отговорих. От нея станция говореше сам Чардафон, като искаше да предам една телеграма до правителството в София, в която той излагаше едно твърде опасно и сериозно положение на поверената му граница: той разправяше, че големи маси турска кавалерия са се натрупали на турския бряг на река Арда и търсят бродове за преминаване на реката, като искаше наставления какво да прави, какъв отпор да окаже със своите „печенеги“ или да отстъпва. Положението беше много критическо. Покойният министър-председател П. Каравелов, комуто предадох телеграмата, тоз час ми предаде по телефона да отида при пловдивския английски консул капитан Джонс и да му предам телеграмата на Чардафон. Той, след като прочете внимателно, ми каза да почакам малко и седна, та написа една шифрована телеграма до английския посланик в Цариград. На другия ден се получи телеграма отговор направо от Лондон до капитан Джонс, подписан от министъра лорд Солсбъри, не вече шифрована, а открита на французки език, в която се казваше: „Кажете на българското правителство да не се безпокои, турците не ще посмеят да преминат реката Арда“.

 

Ултиматум

 

Стамболов към княз Александър:

 

Или към Пловдив,
или към Дармщат!

 

Стефан ШИВАЧЕВ, директор на Регионалния исторически музей-Пловдив

 

В навечерието на Съединението председателят на Народното събрание Стефан Стамболов и князът се намират във Варна. Това не е случайно, защото знаят за подготвяните събития, но се дистанцират от тях в първия момент. Стамболов се обръща към Александър т и му предначертава адве възможности – князът да поеме пътя към Пловдив или този към Дармщат.

 

В този момент българският владетел съзнава, че това е един изключителен шанс за него. Той е на 28 години. Дошъл е в България на 21-22 г. като офицер от пруската армия. Първите години не са успешни за него, защото се люшка между интересите на Русия и другите големи сили. Не познава българите и не говори техния език. В един момент той разбира, че може да се превърне в героя на България. Застава начело, съзнавайки много добре риска, защото Русия в този момент не одобрява Съединението, а всички знаят, че царят никога не прощава стъпки, предприети преди него. Знае, че Русия ще се дистанцира, знае, че най-вероятно ще стане изкупителната жертва, както се случва една година по-късно. Но той като български княз пристига в Пловдив на 8 септември и това е неговият звезден момент. Влиза откъм „Кършияка“, минава по моста по днешната улица „Райко Даскалов“ и стига до Джумаята. Там е посрещнат официално от православния и католишкия владика, от народа. Следващата му стъпка е много интересна. Той влиза в джамията, където участва в молебен за здравето на султана. По този начин той заявява: ние правим Съединение, но то не е насочено към султана. Българските турци разбират жеста. Неслучайно един месец по-късно, когато сърбите нападат България, турците правят отряд, събират пари, въоръжават го и този отряд е готов да брани родината.

 

Тато възхитен от паметника

 

„Вечна слава на тия героични чада на нашия народ, които със слово и меч осъществиха Съединението“. С тези думи и под звуците на националния химн на 6 септември 1985 година първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива Паметника на Съединението. Скулптор на внушителната 12-метрова фигура е Величко Минеков. Тато толкова много я харесал, че се провикнал към Минеков: „Величко, ти надмина себе си“. Паметникът е издигнат в Пловдив по случай 100-годишнината от Съединението. По време на тържестватаа за откриването парашутният полк е почетен караул. „Спомням си онзи ден, защото в целия град цареше едно празнично, приповдигнато настроение. На самото откриване се бяха събрали стотици хора, игла да хвърлиш, нямаше къде да падне“, спомня си 85-годишният Петър Станков. Възрастният мъж живее на метри от паметника и в последните години не е пропускал честванията на празника. Освен статуята булевардът, кръстен на 6 септември, е приютил няколко емблематични сгради. Едната е на аптека „Марица“. И въпреки че е разрушена в началото на 70-те, няма пловдивчанин, който да не знае къде се е намирала. Вероятно защото е била най-красивата сграда в града. Оригиналната аптека „Марица“ е закупена през 1908-а от дарителя Харитон Кутев, който брои суха пара на двама братя арменци фармацевти. Реконструира я основно и я открива през 1911 г. Тогава цялата преса пише за невероятната пловдивска сграда. Славата минава българските граници. Но това не спира комунистическата власт да я събори, понеже запречвала изгледа към днешния блок.

 

„Навремето на мястото на Областната управа се помещаваше една външнотърговска фирма. По комунистическо това беше една от най-модерните сгради. Живко Желев често правеше предавания във фоайето. Отпред имаше паметник на партизанката Йорданка Николова. Ама какво се случи с него, не знам“, разказва Станков. Сред забележителните здания на булеварда е и Регионалният исторически музей – Зала Съединение. Както и Спортното училище, което се гордее с 8 олимпийски, 49 световни, 47 европейски титли. То е дало на България велики спортисти като Стефка Костадинова, Йордан Йовчев, Петър Мерков, Мария Петрова, Асен Златев, Стоян Делчев, Севдалин Маринов, Николай Бухалов, Ваня Гешева, Наим Сюлейманов, Милен Добрев, Ива Пранджева, Цветана Пиронкова.

в

вв. „Марица“

в. „Марица“

„М

 

арица“

Отбелязваме 100 години от Тутраканската епопея

Превземането-на-Тутракан-Боят-при-Тутракан-Гюдженов (1)

 

 

На 28 юни 1913 година в румънската столица е подписан Букурещкият мир, който слага край на Междусъюзническата война. С този договор България губи Южна Добруджа в полза на Румъния, която напада страната, за да си вземе „компенсациите“, дължими от Първата Балканска война. Новата граница е определена по линията Тутракан-Балчик. След този договор цар Фердинанд заявява „Свиваме знамената в раклите за по-добри дни“.

Граници на България според Букурещкия мирен договор от 1913 годинаГраници на България според Букурещкия мирен договор от 1913 година

Въпреки че тази война приключва, съвсем скоро на хоризонта се задава нов конфликт, който назрява от дълго време – Голямата война от 1914-1918 година. И двата враждуващи блока се опитват да привлекат България на своя страна. Антантата предлага източна Тракия до линията Мидия-Енос, която да се окупира веднага; безспорна зона в Македония, която ще бъде получена след войната; Егейска Македония, ако Гърция получи компенсация в Мала Азия или се присъедини към Германия; Южна Добруджа, но след войната и ако Румъния бъде компенсирана с Трансилвания. Твърде много „ако“, а българите помнят какво им причиняват съюзниците и уж приятелски настроената Румъния.

От другата страна са немските предложения, които включват и земи, откъснати от българското землище през 1834 и 1878 година – Ниш, Пирот и Враня и западно от р. Тимок чак до р. Морава; половин Косово; цяла Вардарска Македония с част от Източна Албания; при намеса на Румъния и Гърция на страната на Антантата – Южна и Северна Добруджа и Егейска Македония. По-късно, при сключването на договора, Турция отстъпва 2000 кв. км. в Източна Тракия край Одрин.

България се присъединява на страната на Централните сили през 1915 година, в пореден опит да обедини изконните си територии.

На 17 август 1916 година Румъния се включва във войната на страната на Съглашението. Към изпратените срещу България войски се включват и две пехотни и една кавалерийска дивизия. Така в Добруджа и по брега на р. Дунав са разположени 136 дружини, 135 батальона и 24 ескадрона. Срещу тази сила се изправя Трета армия, начело с ген. Тошев., разполагаща с 63 дружини, 55 батальона и 24 ескадрона. Румънци и руснаци ни превъзхождат в съотношение 2:1. Интересното е, че генералът не знае за това огромно превъзходство, тъй като разузнаването съобщава за по-малка сила от българската. Все още не е известно, че руските сили вече са пристигнали и немският отбранителен план е отхвърлен. Решено е да се настъпи и Добруджа да се освободи. Планът предвижда незабавно превземане на крепостите Тутракан и Силистра, като по този начин да се пресече възможността румънската армия да получава подкрепления през пристанищата им.

Изходът от този сблъсък изглежда предрешен. Но на наша страна е бойният дух на българските войници, които отиват да се бият

Ген. Стефан ТошевГен. Стефан Тошев

за своята земя и семейства и горящи от нетърпение да си го върнат за вероломството отпреди три години. Новата ни история многократно доказва, че в такива случаи числеността на противника е без значение.

На 2 септември Трета българска армия навлиза в Добруджа, като главният удар е насочен срещу Тутракан. Атаката на крепостта е възложена на ген. Киселов, командир на 4-та дивизия. Към него временно е предадена и цялата артилерия на армията – време за дълга обсада няма.

На 3 и 4 септември българските части се разполагат срещу града, като се провеждат отделни схватки и започват подготовка за атака. Още на 3-ти към Тутракан е изпратено подкрепление, което е пресрещнато от конницата на ген. Иван Колев.

Крепостта е силно укрепена – изградени са 15 форта, дълбок овраг, картечни гнезда, оръдия, укрити в блиндажи и окопи. Гарнизонът ѝ се състои от 30 000 души и още 10 000 резерв. Бойното поле е разделено на 3 сектора. I сектор с фортове 1 до 5 е поверен за охрана на 9 и половина батальона, II сектор с фортове 6 до 9 разполага с 4 батальона и III сектор с фортове 10 до 15 е с 14 батальона. Главната атака е насочена срещу II сектор, където българите разполагат с 9 батальона, 80 оръдия, 12 картечници и 1 ескадрон – общо 18 000 войници срещу 6500 румънци.

Атаката започва точно в 6:30 сутринта на 5 септември. В 7:40 е забелязано отстъпление на румънски войници от фортове 5 и 6. В 8 часа е наредено настъплението на пехотата, лично ръководено от офицерите, за повдигане на духа и личен пример. Войските ни са посрещнати от картечен огън, но под символичното прикритие на артилерията в 10:30 успяват да пробият защитата и фортовете са превзети. Въпреки сериозния отпор, форт 7 също е пробит и превзет до 11 часа. До 13 часа пада и форт 8. В другите два сектора атаката също е успешна и това води до общо румънско отстъпление към втора отбранителна линия, която се превръща в бягство към спасението.

Противникът се опитва да се установи на слабо защитената линия, за да може на другия ден да контраатакува. Сутринта на 6 септември, в 4:40, българската артилерия открива огън. След това започва масирана атака от всички страни. В помощ на града от Силистра са изпратени 5 батальона, 4 батареи и 2 ескадрона, които са разбити по пътя и не успяват да стигнат до защитниците. Румънците са изтласкани към самия град, а нашите части достигат до възвишението, от което Тутракан ясно се вижда.

Превземането на Тутракан- картина Гюдженов Превземането на Тутракан- картина Гюдженов

Румънският командващ, ген. Теодореску, нарежда оттегляне през р. Дунав и лично се качва на първия шлеп. Отстъплението се превръща в бягство. Българската артилерия се разполага по брега на реката и започва обстрел по всички плаващи средства. Пламват дори петролните складове в отсрещния румънски град Олтения, а съвсем скоро и самият град.

За 36 часа армията ни успява да спечели една от най-големите си победи през войната. В крайна сметка от 40 000 войници около 28 000 се предават или са заловени в плен, заедно с тях и 400 офицери. В наши ръце попада цялото военно имущество на врага. От българска страна убитите и ранените са 8000 души.

С тази битка започва освобождението на Южна Добруджа и разгрома на Румъния. От нея остава и изразът „Власите се давят накрай Дунава“.

Мястото, където се разиграва битката, днес е военно гробище и е част от Стоте национални туристически обекта.

 

На този ден: 30 август – Стефка Костадинова поставя световен рекорд в скока на височина – 209 см

Stefka-Kostadinova

 

 

Стефка Георгиева Костадинова е българска спортистка, състезателка по лека атлетика. Олимпийска шампионка и многократна носителка на европейски и световни титли, световна рекордьорка в дисциплината скок на височина.[1] Понастоящем е председател на Българския олимпийски комитет.

Биография

Стефка Костадинова е родена на 25 март 1965 г. в Пловдив. Кариерата си започва с гимнастика и плуване. Учи в Средно спортно училище „Васил Левски“ в град Пловдив. В 7-ми клас вече е „майстор на спорта“, а в 10-и клас скача 190 см. Първият си скок над 2 метра прави на 25 август 1984 г. в София. След спортното училище, завършва спортен педагогически профил в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

През 1989 г. се омъжва за своя треньор Николай Петров. През 1995 г. става майка на син на име Николай. По-късно Петров и Костадинова се разделят. На 9 юни 2007 г. в курорта „Елените“ се омъжва за дългогодишния си приятел Николай Попвасилев.

През 1999 г. Стефка Костадинова става вицепрезидент на Българската федерация по лека атлетика. През 2002 г. е избрана за заместник-председател на Държавната агенция за младежта и спорта. На 11 ноември 2005 г. е избрана за председател на Българския олимпийски комитет, а четири години по-късно е преизбрана за втори мандат. На 9 май 2013 г. Стефка Костадинова е избрана за трети път като председател на Българския олимпийски комитет. Владее английски и руски език.

Успехи

На 30 август 1987 г. на Световното първенство по лека атлетика в Рим, Италия, поставя световен рекорд в скока на височина от 209 см. Този рекорд още не е подобрен. През 1997 г. се отказва официално от състезателната си кариера.

  • Две световни титли на открито – Рим 1987 и Гьотеборг 1995 г.
  • Пет световни титли в зала – Париж 1985 и 1997 г., Индианаполис 1987 г., Будапеща 1989 г. и Торонто 1993 г.
  • Една европейска титла на открито – Щутгарт 1986 г.
  • Четири европейски титли в зала – Пирея 1985 г., Лиевен 1987 г., Будапеща 1988 г. и Париж 1994 г.
  • Победителка във финала на Световната купа – Канбера 1985 г.
  • Олимпийски шампион от летните олимпийски игри в Аталанта през 1996 г.
  • Cребърен медал от летните олимпийски игри в Сеул през 1988 г.

Признание и награди

  • Носителка на орден „Стара планина“, I степен през 1996 г.
  • Почетен гражданин на Пловдив
  • Приета в „Залата на славата на световната атлетика“ през 2012 г.
  • Най-добър спортист на Балканите за 1985, 1987, 1995, 1996 и 1997 г.
  • Спортист №1 на България за 1985, 1987, 1995 и 1996 г.
  • Спортист №2 на България за 1986, 1988 и 1997 г.
  • Спортист №3 на България за 1989 г.
  • В Топ-10 при определяне на най-добър спортист на България за 1993 г.

 

 

Източник:sputnik.bg

 

Днес е кървав ден в българската история! Преди 32 години бомбен атентат извършен от протурски терористи, уби жена и рани 42-ма (СНИМКИ)

1472571071-0aace606862b72228212e7929cc061bb

Пловдив, България

 

 

Десетки българи загиват или са ранени при терористичните атентати през 80-те години на ХХ век, организирани от протурски групировки. Днес за терора почти не се говори, а на местата с пролята кръв само малки паметни плочи напомнят за трагедиите. Така е „отбелязан“ и атентатът на гара Пловдив, от който тази година се навършват точно 32  години. На 30 август 1984 г. в 17, 29 ч. е взривена бомба в чакалнята на жп гара Пловдив.

Неправителствената организация „Национална Съпротива“ организира поклонение по случай годишнината от атентата на Централна гара в Пловдив. Тогава на място загива 50-годишната Добра Паслиева от Кърджали, а 13-годишно дете остава без око. Ранени са 42-ма души.

Сборният пункт за всички желаещи да присъстват на поклонението е кино „Гео Милев“, в 19:00 ч. на 30-ти август. Групата ще извърви краткия маршрут от киното до Централна гара, където е разположена плочата в памет на загиналата. По време на разяснителните слова за самия атентат, ще бъдат поднесени цветя.

Историята на кървавия атентат

Адската машина на гарата под тепетата е била поставена до кошче за отпадъци в дъното на залата, при обществените телефони. На място загива 50-годишната Добра Паслиева, ранени са 42-ма души.

Бомбата разрушава металния покрив и някои стени на чакалнята. Точно 36 минути по-късно, в 18,05 ч., е взривено ново устройство пред сградата на аерогара Варна. Поставено е в бетонен цветарник на паркинга. Ранени са две жени.

Разследването тече при огромна секретност и с инструкция да не се дава никаква информация на медиите и на обществото. Милицията установява, че двата атентата са координирана атака на протурски терористи. Те са планирани така, че да съвпаднат с посещението на държавния глава Тодор Живков в двата най-големи града извън столицата.

Връзката между двата случая е очевидна – бомбите са еднотипни, изработени са от свързани шашки амонит 6 по около 200 грама всяка. Детонирани са с електрически взривател, захранван от плоска 4,5-волтова батерия и часовников механизъм – будилник „Слава“. Били са поставени в консервна кутия във Варна, а в Пловдив – в буркан.

Затова е предизвикано късо съединение на контактната мрежа, но службите на реда предотвратяват трагедията. Навръх националния празник 3 март през 1984 г. е организирана нова провокация – на автогара “Юг”, близо до железопътната гара в Пловдив продавачка забелязва забравен куфар и уведомява милицията.

Униформеният и началникът му отварят багажа и намират вътре позив и увита във вестник спирателна обувка. Поставена на релсите, тя може да дерайлира влак.

На 22 май същата година протурски терористи взривяват с 4,5 килограма тротил църквата в село Бенковски. През есента властите установяват опит за саботаж, който има за цел да предизвика влакова катастрофа на гара Айтос.

През 1985 г. избухва взрив в супермаркет в Бургас, т. нар. Хлебаровска диверсионна група взривява в Разградско електропроводи и унищожава селскостопанска техника, извършен е атентат със самоделно устройство с часовников механизъм, взривено до спортна площадка, направен е нов опит за саботаж с късо съединение в контактната мрежа край гара Карнобат.

Подривната дейност продължава и през 1986 г., когато на 31 юли в курорта Дружба е поставена мощна бомба с електрически взривател с часовник „Слава“, която трябва да експлодира в 15,30 ч. Експлозивът е 3 килограма – 5 шашки амонит и скаленит, 2,5 килограма амониева селитра, поставен в 5-литров съд за мляко, увит в хартия, найлон и поставен в плетена мрежа. Бомбата е случайно открита от плажните спасители, след сигнал на курортист за забравен багаж. Тя е обезвредена от МВР на безопасно място.

По време на коледните празници, на 26 декември 1986 г. са хвърлени отрови за растителна защита в шахтата на резервоара за питейна вода на кърджалийското село Люляково, разпространени са и позиви с протурско съдържание.

Няколко дни след това е опожарена балирана слама в района на Провадия. Към онзи момент наказани за провокациите няма и терористите стават още по-смели. На 7 юли 1987 г. трима протурски терористи отвличат с кола 12-годишния Дарин Христов и Николай Петков (15 г.) от Добрич. Децата е трябвало да послужат за жив щит в осигуряването на коридор за бягството на тримата в Турция.

Похитителите са тежко въоръжени – носят и дузина осколочни бойни гранати, като взривяват 3 от тях пред хотел „Интернационал“ в Златни пясъци. Ранени са българин и двама чужди курортисти. Специалните части им устройват засада и терористите се оттеглят по осигурен коридор към турската граница. В Странджа похитителите се натъкват на нова засада и взривяват колата със заложниците.

Двете деца са ранени, като едното остава инвалид за цял живот. Двама от терористите загиват при взрива, а третият по-късно е осъден на смърт и разстрелян. Същата година се подготвя и трети атентат в Слънчев бряг, осигурени са взривни вещества и часовников механизъм. Бомбата трябва да гръмне навръх празника на света Богородица, но терористите са разкрити и арестувани и атентатът е предотвратен.

Зад мрачната статистика в периода 1983 – 1987 г. по време на т.нар. „възродителен процес“ в България има разкрити 42 нелегални протурски групи. Многобройни атентати и убийства извършва групата, наречена „Мерзавците“. Един от най-големите терористични актове е на гара Буново. В 21,32 ч. на 9 март 1985 г. те взривяват вагона за майки с деца на бърз влак Бургас – София. Бомбата е с часовников механизъм, а часът е планирано да съвпадне с навлизането на влака в тунела „Гълъбец” преди гара Буново. Загиват две деца, една жена и трима мъже, тежко ранени са 9 човека.

Дни наред властта крие информация за атентатите. Едва два дни по-късно БТА разпространява съобщение: „Железопътна злополука – на 9 март т. г. в района на гара Буново в 21 часа и 40 минути е станал инцидент с вагон номер 5 на бързия влак № 326 по линията Бургас – София. Загинали са 7 души и са ранени 9. Комисия от специалисти разследва причините за злополуката.” Информацията е публикувана в долната част на вътрешните страници, а над нея изпъква новината на деня – смъртта на съветския ръководител Константин Черненко.

Към Шесто управление на Държавна сигурност се създава специално направление за борба с тероризма. Тъй като всички експлозиви са задействани с часовников механизъм, на всички часовникарски магазини в страната е наредено да вземат паспортните данни на хората, които купуват будилници.

Минава година без никакъв резултат при издирванията, защото, както по-късно се оказва, инструкциите на ДС не са спазвани стриктно. Чиста случайност извежда разследващите към истинската следа. На 31 юли 1986 г. на плажа в курорта Дружба летовник сигнализира спасителите за забравен багаж. Милицията открива часовниковия механизъм, взривно вещество, поставено в гюм за мляко, и покривка от вагон-ресторант на БДЖ. Оказва се, че гюмът е произведен в Бургас, а чантата – в Асеновград.

Така разследващите влизат в следите на 40-годишния турчин Емин Мехмедали, който по това време е с българско име Елин Маджаров. Разкрити са още Абдула Чакъров (Алцек) и Саафет Реджеб (Сава Георгиев). След подслушан разговор между Маджаров и Чакъров милицията разбира, че те подготвят нов атентат. На 10 август Чакъров купува часовник от магазин за сувенири в Созопол, а при обиска на ДС са открити компонентите за бомба.

Оказва се, че начело на групата стои Елин Маджаров. Той осигурява свръзките и разпределя задачите. Той поставя взрива на пловдивската гара, а Чакъров – на варненското летище и във влака до гара Буново. Делото срещу тримата се гледа през април 1988 г. при закрити врати и те са осъдени на смърт. След няколко месеца присъдата е потвърдена от Държавния съвет на НРБ и атентаторите са екзекутирани.

За помагачество са осъдени Севдалин Маджаров (Сабри Мехмедали), брат на Елин. Той лежи 2 г., амнистиран е от Желю Желев и е освободен през 1990 г., като получава 50 000 лева обезщетение от държавата. Другите осъдени са Никола Николов, Севда Латинова и Милко Вълканов. Терористите стават обект на сделка с Турция и са разменени. По-късно Севдалин Маджаров става областен координатор на ДПС за Бургас.

 

По материали на desant.bg

 

На днешната дата: Умира цар Борис III

br3 (1)

 

 

На днешната дата през 1943 година умира българският монарх цар Борис III, известен още с титлата принц Търновски. Борис III е цар на България от 3 октомври 1918 година до внезапната си смърт през 1943 година. Цар Борис III наследява престола от своя баща – Фердинанд I. Неговото управление е свързано с много противоречиви и драматични събития, които оставят ярка следа в българската история.

Борис III е роден на 30 януари 1894 година в София. Той е първородният син на Фердинанд I. Борис III има един брат и две сестри. След раждането негов католически кръстник става папа Лъв XIII, а за православен кръстник се избира император Николай II. По време на Балканската война бъдещият престолонаследник изпълнява длъжността на офицер за свръзки по фронтовете.

В Първата световна война заема позицията на генерал-майор. Трагичният край на войната за България носи много критики срещу управлението на Фердинанд I. Това е причината той да абдикира и да отстъпи престола на най-големия си син – Борис III. На 3 октомври 1918 година е извършена официалната коронация. Следват доста бурни времена за България, като участие в международни конфликти и загуба на територии.

“ Първото препятствие, което се появява пред цар Борис III е политическият преврат, извършен на 19 май 1934 година. Тогава политическият кръг „Звено” и Военният съюз отменят Търновската конституция, разпускат Народното събрание и забраняват съществуването на разнообразни политически формации. На власт идва Кимон Георгиев, а страната се управлява с помощта на парламентарен мажоритаризъм, който се контролира от царя. Създава се законна правителствена опозиция и се насрочват нови парламентарни избори.

След избухването на Втората световна война, България се присъединява към Оста (Рим – Берлин – Токио). Сътрудничеството с Берлин и Москва помага за връщането на част от българските територии, които са несправедливо отнети след загубата на Първата световна война. Така районът около Южна Добруджа, който преди това е под румънско владение, се връща на България. Това става благодарение на Крайовската спогодба, която е подписана през 1940 година.

Същата година Германия настоява българското правителство да ограничи правата на евреите. Така се създава Закон за защита на нацията, който цели да отнеме по-голямата част от правомощията на еврейското население в България. През 1941 година Борис III се съгласява страната ни да се присъедини към Тристранния пакт. През пролетта на същата година, немски войски преминават през българската територия, за да навлязат в Югославия и Гърция. По този начин България се превръща в съюзник на нацистка Германия. Краят на бойните нападения дава възможност на цар Борис III да възстанови част от предишните български земи. Сред върнатите територии са Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Това е причината българите да започнат да го наричат цар Обединител.

След избухването на войната между Съветския съюз и Германия, България се опитва да поддържа дипломатически отношения и с двете държави. Въпреки това по настояване на Хитлер, на 13 декември 1941 година българската държава официално обявява война на Великобритания и САЩ. Така страната ни се превръща в активен участник във военните действия.

Цар Борис III умира на 28 август 1943 година след кратко боледуване. Малко преди това той се връща от визита при немския фюрер. Официалната версия за внезапната смърт на Борис III е инфаркт. Въпреки това през годините се появяват различни спекулации, които твърдят, че българският монарх е бил отровен по заповед на Хитлер. Първоначално тленните останки на Борис III са погребани в Рилския манастир. След смяната на политическия режим през 1944 година, останките на българския цар са преместени в малък параклис в двореца „Врана”. През 1949 година социалистическата власт нарежда взривяване на параклиса. След промяната на политическата власт през 1989 година, новото правителство разпорежда издирване на тленните останки на цар Борис III. През 1993 година останките са открити и отново са погребани в Рилския манастир.

 

73 години от битката при Курската дъга – най-голямата танкова битка в историята ( 5 юли -23 август 1943 г.) (видео)

401843227

 

 

По време на Втората световна война (1939 – 1945 г.) започва битката при Курската дъга – най-голямата танкова битка в историята. Курската битка се води на Източния фронт от 5 юли до 23 август 1943 г. След поражението в Сталинградската битка (1942 – 1943) командването на Вермахта планира голямо настъпление на Източния фронт, за да си върне изгубената стратегическа инициатива. В района на Курската дъга са съсредоточени до 50 германски дивизии, 2 танкови бригади, 3 отделни танкови батальона и 8 дивизиона щурмови оръдия, влизащи в състава на IХ и II армия от групата армии “Център”, IV танкова армия и оперативна група “Камп” на групата армии “Юг”. Нацистката армия включва в настъплението 900 000 души, до 10 000 оръдия и минохвъргачки, около 2700 танка и щурмови оръдия и повече от 2000 самолета. Към фланговете на ударните групировки действат около 20 други дивизии. В началото на юли на Курската дъга Червената армия разполага с повече от 1,3 милиона души, до 200 000 оръдия и минохвъргачки, около 3600 танка и самоходни оръдия и до 2800 самолета. Германските войски започват настъпление на 5 юли в северната част на Курската дъга. За 5 дни успяват да проникнат на 10-12 км в отбраната на Червената армия. В южната част нацистите успяват да постигнат значително превъзходство, но успяват да проникнат само на около 35 км. На 12 юли в битката се включват съветските стратегически резерви. В района на с. Прохоровка става едно от най-големите в историята на войните танково сражение, в което от двете страни участват 1500 танка и самоходни оръдия и много авиация. За един ден германците загубват повече от 350 танка и повече от 10 000 души. На 12 юли е преломът в Курската битка; германската армия преминава към отбрана и от 16 юли започва отстъпление. На 12 юли в настъплението се включват и войските на Западния фронт и Брянския фронт. На 26 юли нацистките войски отстъпват Орел (освободен на 5 август). В резултат на контранастъплението Червената армия се придвижва на 140 км на запад и създава условия за общо настъпление за освобождаване на Украйна.
В Курската битка са унищожени около 30 фашистки дивизии, от които 7 танкови. Общите загуби на германците са повече от 500 000 души. Битката е коренен прелом в хода на войната на Източния фронт и влияе върху хода на цялата Втора световна война. След Курската битка, стратегическата инициатива окончателно преминава в ръцете на съветското командване.

 

 

Eastern Front 1943-02 to 1943-08.png

Източният фронт по време на битката при Курск. Оранжевата зона показва отстъпените от Червената армия територии по време на битката при Харков, а зелената зона – настъплението на германската армия при Курск.

 

Карта на бойните действия

 

Карта на бойните действия

 

 

Историкът Иван Петрински: Ако Шипка беше паднала, то освобождението…

20120917.plqlrvdaqo

Боевете на Шипка

 

 

Ако Шипка беше паднала, щеше да е фатално за цялата Руско-турска война. Това щеше силно за затрудни и значително да забави освобождението на България. Това заяви историкът Иван Петрински, цитиран БГНЕС.

Ако защитата не бе издържала, щяха да се съединят двете турски войски и щеше да избутат руските войски на север от река Дунав и можеше да се наложи прегрупиране на руската войска в земите на север от Дунав, обясни той с уточнението, че по принцип в историята няма „ако…“.

Значението на тази битка е било известно на бранителите на Шипка, подпомагани от местното население. За българските опълченци има още една изключителна опасност и това е случващото се в Стара Загора, Нова Загора и Казанлък, които предният руски отряд изоставя в края на юли и началото на август, за да укрепи билото на Стара планина.

Тези населени места са подложени от турците на изключителна жестокост. Много българи са избити. Ако османците бяха разбили защитата на прохода – това щеше да е съдбата на всички селища между Стара планина и Плевен – десетки хиляди българи щяха да загинат.

До защитата на Шипка се стига, след като т.нар. Преден руски отряд под командването на ген. Гурко на 17 юли освобождава Казанлък, след като е преминал през прохода на Републиката. Пред ген. Гурко стои задачата да намери подходящо място, където да бъде организирана отбраната срещу голямата турска войска, оглавявана от Сюлейман паша – дали това да бъде по билото на Стара планина или в селищата южно от планината – Казанлък, Стара Загора и Нова Загора. Той започва с отбрана, базирана пред Стара планина и затова е това преминаване на прохода Хаинбоаз, който е бил слабо охраняван. В същото време Шипченският проход е силно охраняван, но срещу руските войски, идващи от север. Османската войска вече се е била укрепила на Шипченския проход, поради което ген. Гурко минава през Прохода на Републиката, обясни историкът.

Завземайки района на Казанлък, Стара Загора и Нова Загора в средата на юли 1877 г. ген. Гурко установява, че битката там не е успешна, защото предният отряд е бил принуден да се върне и да организира отбрана по билото на Стара планина, тъй като от северна Албания с помощта на английски параходи се прекарвала турска войска към Нова и Стара Загора.

Армията на Сюлейман паша е изключително опасна. Тя е от над 37 хил. души редовна войска, отделно отряди от турско опълчение, което в нашата история е известно като башибозук, познат със своята жестокост.

В крайна сметка руската отбрана е създадена на Шипченския проход като са използвани някои от османските военни съоръжения, които са били построени там, но са обърнати с фронт на юг. Отбраната е била организирана буквално за часове.

Освен това е неравностоен броят на защитниците на Шипка при връх Св. Никола (сега връх Столетов) и настъпващата армия на Сюлейман. Той идва с 37 хил. души плюс опълченските отряди, докато защитниците на прохода са от само един руски полк и опълченци, заедно с два български отряда – общо 5.5 хил. души. Седем пъти повече са настъпващите османци, каза Петрински.

Интересен факт е, че жените от селцата от северната страна на Балкана участват заедно с децата като носят храна и вода на защитниците на Шипка. Това наистина е една епопея и най-рисковата битка в цялата Освободителна руско-турска война от 1877-1878 г.

Смята се, че Шипка е бойното кръщене на българските опълченски отряди, но това не е вярно. Бойното кръщение на опълченците ни е при отбраната на Стара Загора по-рано, когато петима знаменосци на Самарското знаме загиват. След това за втори път вече опълченците се сражават рамо до рамо с редовната руска войска на Шипка, обясни историкът.

Защитата на Шипка е немислима без заслугата от военна гледна точка на руското командване и без предния руски отряд, който се отбранява там. Ген. Столетов чисто военно е този, който изгражда отбраната.

От друга страна опитът, който вече е натрупан на руските военни съединения е също от огромно значение. Руската войска разполага и с 27 оръдия, което също не е без значение. От друга страна няколко стотици български опълченци бранят живота на своите съграждани. Те вече знаят съдбата на Стара Загора и жестоките кланета там. Това ги мотивира много силно. Всички опълченци се бият отчаяно и с последни сили и не според силите си, а многократно увеличавайки силите си, компенсирайки знанията и уменията на една редовна войска, разказа Петрински.

 

Отбелязваме 139 години от героичната Шипченска епопея

main_1457014191

 

 

Отбелязва се 139 години от героичните боеве на старопланинския връх Шипка, които останаха в историята като Шипченската епопея. Стотици българи изкачват историческия връх всяка година, за да отдадат почит на героите, загинали за свободата на България, предава БГНЕС.

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по време на Руско-турската Освободителна война през 1877-1878 г.

Боевете, които се водят от 09/21 до 13/26 август 1877 г. между защитниците на прохода и турската армия влизат в българската история под името Шипченска епопея.

Задачата на малобройния руско-български отряд под командването на ген. Н.Г. Столетов, наброяващ около 7 500 души е да спре превъзхождащата я по численост армия на Сюлейман паша /около 27 000 души и резерв от 10 000/, да не й позволи да премине Балкана и да се съедини с турските части в Североизточна България в помощ на обсадената в Плевен армия на Осман паша.

Сраженията за Шипка започват на 09/21 август 1877 г. В течение на шест дни българи и руси с огън и щик отблъскват непрекъснатите атаки на турските табори. Най-тежък и решаващ за отбраната е третият ден – 11/23 август, когато турците все повече затягат обръча около защитниците, а боеприпасите са на привършване.

Следобед Сюлейман паша хвърля в боя всичките си резерви срещу центъра на отбраната. В този най-критичен момент, когато изглеждало, че Шипка ще падне, от Габрово пристига първото подкрепление, изпратено от ген. Радецки. Надвечер пристигат всички роти на 16 стрелкови батальон и след ожесточен бой турците отстъпват. Шипка е спасена! Боевете продължават и през следващите три дни, но проходът вече е здраво в ръцете на руската армия. отбраната на Шипка продължава и през есента и зимата на 1877 г.

Този период влиза в историята като „Зимно шипченско стоене“. Въпреки студа и мъглата, въпреки снежните бури и виелици, защитниците на Шипка геройски бранят прохода. За тези изпълнени с мъжество и саможертва дни телеграфът съобщава с кратката фраза: „На Шипка всичко е спокойно“. Руските войници и българските опълченци превръщат прохода в непристъпна крепост, „в затворена врата за настъплението на турците към Северна България и отворена врата за победния поход на руската армия към Цариград“, по думите на ген. Радецки.

След падането на Плевен ( 29 ноември/10 декември 1977 г.) руските войски преминават Балкана при изключително тежки зимни условия и пленяват турската армия на Вейсел паша в шейновския укрепен лагер на 28 декември 1877 г./ 9 януари 1878 г.

Победата при Шипка-Шейново е достоен завършек на Шипченската епопея. Жертвите, които руските полкове и българските дружини дават на Шипка и в полето на Шейново са около 11 000 – убити, ранени и безследно изчезнали, а над 9 000 души са замръзналите и заболелите по време на Зимното шипченско стоене. Основният камък на Паметника на Свободата е положен на 26 август 1922 г. Паметникът е завършен през 1930 г. На 26 август 1934 г. паметникът на връх „Свети Никола“ е тържествено открит от цар Борис III. Паметникът е висок 31,5 метра и към него водят 890 стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв – символ на българската държавност. На останалите три страни са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора – бойните полета, напомнящи за подвига на българските опълченци.

 

Операция „Мавзолей“: Преди 17 години цяла седмица взривяват мавзолея

1471620906-43-mavzolei7-foto-grigorov

Снимки: Иван ГРИГОРОВ

 

 

На 21 август 1999 г. точно в 14,37 ч. центърът на столицата е разтърсен от взрив. Това е началото на най-комичния терористичен акт срещу низвергнатия вече комунистически режим на България. Атентатът срещу половин век от българската история се точи една седмица и след три взрива завършва успешно на 27 август. Ръководи го вицепремиерът на Иван Костов Евгений Бакърджиев, който поема историческата отговорност за победоносната операция, припомня вестник „ШОУ“.

Всъщност в историята с прословутото взривяване на мавзолея има доста бели петна и загадки. Първоначалното решение е то да стане с минимален бюджет. След време отговорникът по безопасността на обекта Теодор Дечев признава, че общинарите дотолкова се стиснали да се пръскат народна пара, заради някакъв си архитектурен комунистически изрод от бетон и желязо, че били на косъм от решението да се търсят спонсори за закупуването на експлозива.

Но това е само половината от резила. Решението да се взривява наведнъж, а не поетапно разочарова сеирджиите, които очакваха по-дълго представление. Началото на операцията обаче подсказва, че сеирът няма да свърши за един ден. Първия път, въпреки, че е похарчено най-голямото количество експлозив, гробницата на „фараона” Димитров не само не се разпадна, ами и трясъкът се оказа по-слаб и от този на черешовото топче.

Бомбаджиите и инженер Евгений Бакърджиев и хал-хабер си нямали, че мавзолеят бил скрит в специална дървена конструкция, натъпкана с чували с пясък, а фасадата била само за камуфлаж. Едва тогава се разбира, че мавзолеят може да бъде срутен наведнъж само с такова количество взрив, че покрай него да хвръкнат във въздуха и царският дворец барабар с Народната банка.

Най-идиотското в цялата история е, че резилът би могъл да бъде избегнат, ако някой си беше направил труда да издири заснеманията, извършени от групата на проф. Киров от ВИАС. От тях щеше да се види, че общата дебелина на ограждащата конструкция е повече от 140 см.

По идиотизма си кончината на мавзолея се доближава до някои моменти от неговото построяване, ако оставим настрана парадокса, че строежът продължава един ден по-малко от бомбаджийското му разрушаване.


Според мълвата това не е бил истинският Димитров

Георги Димитров умира на 2 юли 1949 г. в Москва. МС на НРБ взема светкавично решение тялото му да бъде балсамирано и изложено в мавзолей, където да му се кланят бъдните поколения. Египетските пирамиди може да са строени векове наред, но гробницата на вожда трябвало да бъде готова за осем дни,  до 10 юли. В този срок влизат и трите дни, които се дават на архитект Георги Овчаров за изготвяне на проекта. Когато професорът го представя пред Политбюро на ЦК на БКП, всички застиват като мумифицирани от потрес. Арх. Овчаров дотолкова се  вживял , че изготвил проект в свой стил, с дорийски колони дори… Естествено светилото е натирено обратно с проекта си със задачата да изготви за отрицателно време нов, опростен, със строги и ясно очертани форми.

Малко по-различна е интерпретацията на сина на именития архитект. Според неговия разказ в деня, в който умира Димитров някъде около 22 ч., в дома им идва директорът на „Главпроект” арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща му, че на заседание на Министерския съвет са взели решение да се направи мавзолей. Задачата е възложена на „Главпроект”, а няколко архитекти трябва да представят проектите си  много бързо, до… 12 ч. на следващия ден. На импровизирания конкурс одобряват проекта на баща му. Започва бясно строителство и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие. Върху един от трудоваците се срутва огромен камък и го смазва. Тази кошмарна смърт пред десетки свидетели убива част от ентусиазма на строителите. За деня на погребението остава недовършен един корниз, който е прикрит с черна драперия.
Има и истински опит за атентат


През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев-Тони подготвя взривяването на мавзолея по време на първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм трябвало да избухнат точно, когато на трибуната са най-важните личности на държавата и партията. Така в наказателната акция пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали и всякакви други отговорни другари. С безумния си замисъл Стоян Зарев–Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към България. Смятал, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Зарев успял да привлече към групата си още 14 души. Освен мавзолея заговорниците планирали да гръмнат и пет важни министерства. Групата обаче прекалено дълго умува върху акциите си, планът и изпълнението се забавят прекалено и в крайна сметка конспирацията е разкрита. Атентаторите са арестувани от Държавна сигурност през февруари 1960 г.

Балсамираният труп сега е в Москва?


На 18 юли 1990 г. правителството на Луканов взема първото историческо решение по казуса с гробницата на Димитров. Според него тялото на Вожда трябва да бъде извадено от мавзолея и насочено към крематориума на Софийски централни гробища. Официално решението е мотивирано като спасяване на мумията от „уличен натиск и поругаване”. Медиите пък обявяват, че самите близки на Димитров настояват трупът му най-после да намери покой чрез християнски ритуал.

В малките часове на следващия ден тялото на героя от Лайпцигския процес  е изнесено набързо от сградата-фетиш и отнесено… незнайно къде. Има свидетели само на изнасянето му. Според официалната информация мумията на безсмъртния мъртвец е изгорена в крематориума на Софийски централни гробища. Веднага плъзват и първите съмнения, че това наистина се е случило. От някогашната охрана на гробницата под сурдинка започват да доверяват, че всъщност Димитров е изгорен в пещите на Кремиковци. По технически причини изгарянето не могло да се осъществи в крематориума на Орландовци заради специалната железария, с която бил укрепен скелетът.

С тези мълви мистериите около мумията на Димитров не свършват. Руски балсаматори, които се грижат и досега за тленните останки на Ленин, разкриват, че истинският Димитров бил откаран със секретен полет до московския институт по балсамация, специално институционализиран към мавзолея на Ленин и в момента още се намира там.

Има и още по-невероятни интерпретации на вярата в безсмъртието на комунистическите вождове. Те се приписват на проф. Иля Збарски, който е балсамирал Димитров и се грижел за „поддръжката” на Ленин. Той е източникът, на когото се приписват твърденията за експерименти, свързани с клониране, защото в мумиите дремели запазени ДНК, които един ден биха могли да бъдат активирани.

Което означава, че комунизмът никога не си е отивал от България, а наред с вожда Георги Димитров един ден могат да се пръкнат на бял свят новите Ленин, Хо Ши Мин, Мао Цзедун и Ким Ир Сен.

Славей Костадинов  

 

 

 

Източник:Блиц

 

20 август 917 г.: Цар Симеон Велики разгромява византийците при Ахелой

main_1471696784

 

 

На 20 август 917 г., край малката река Ахелой, се разиграва една от най-мащабните битки във вековния двубой на средновековната българска държава с Византийската империя. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. В него вземат участие над 120 000 войници.

Източниците леко се различават в данните си, но по-достоверните от тях твърдят, че българската войска възлизала на близо 60 000 души, ръководена лично от цар Симеон. За византийците, самият Николай Мистик разказва, че са съсредоточили войските си от цялата империя. Към византийците били прибавени и арменски части, а благодарение на мирния договор с арабите, армията от Мала Азия също била налице. С това те събират около 62 000 души, от които 12 000 конници, начело на които застава великият доместик Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята.

Преди решителният сблъсък, византийските управници правят опити да организират антибългарска коалиция и да привлекат на своя страна печенегите, както и маджарските и сръбски племена на Петър Гойникович. Българската дипломация обаче успява напълно да обърка византийския план и дори да привлече на своя страна маджарите и печенегите.

Все още има спорове за точното място на провеждане на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия (дн. Несебър), или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало (дн. Поморие) и с. Ахелой.

Фронтът на имперската армия бил обърнат с лице на север, с предполагаема дължина над 4 км, докато този на българската армия бил успореден на ромеите и с лице на юг. Началото на битката започва с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са вземани. Постепенно ромеите започват да надделяват, но макар българския център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва.

Обстановката за ромеите се усложнила при отстъпването на българите от височините към р. Ахелой. В този момент, по думите на византийския патриарх Николай Мистик, цар Симеон лично повел в битката резерва си. Отстъпващите български части се спрели и на свой ред също се обърнали срещу преследващия ги противник. Резервът бил насочен към тила на главните византийски сили, а не към техния стан. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор.

Конят на цар Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат. Пред тях се изпречва тинестата и дълбока в мястотото за преход река Ахелой, където те били настигнати от българите. Започва страшна сеч. Византийците са напълно разгромени.

Теофан свидетелства: ”И тъй като божиите решения са неиздирими и непроследими – ромеите и цялата войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се едни други, други били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало”.

Главнокомандващият ромеите Лъв Фока едва успял да се спаси с бягство в Месемврия, откъдето отново се спасява с бягство, този път с кораб, тъй като крепостта била превзета от българите.

Според византийски източници от Х век, жертвите на ромеите достигнали 60 000 души. Спасили се само 2000 души – конници от невлязъл в действие отряд. Това се потвърждава и от Лъв Дякон, който посещавайки полесражението 50 години по-късно възкликва: “И днес могат да се видят край Ахелой купища от кости на позорно изкланата, бягаща ромейска войска”.

Жертвите от страна на българите били около 20 000 души, предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.

За военната загуба на империята допринесло и обстоятелството, че византийският флот не успял да изпълни възложената му задача, тъй като цар Симеон успял да привлече на своя страна част от печенежките племена. Спокоен за своя тил, след поражението на византийската армия, Симеон предприел стратегическо преследване към Цариград. Лъв Фока набързо събрал нови войски, за да посрещне българите, но при Катасирти – недалеч от Константинопол, те били разбити.

Цар Симеон изпраща една армия към владенията на сръбския княз Петър Гойникович начело с Теодор Сигрица и Мармаис. Те успяват да заловят сръбския княз и го откарват като пленник във Велики Преслав, където го хвърлят в тъмница и там умира. Неговото място заема Павел Бранович, синът на ослепения от Петър Гойникович Бран Мутимирович, забягнал в България. По този начин в сръбските земи е установено българско политическо влияние.

Войната през 917 г. с битката при р. Ахелой в българската историческа летопис е определена като връхна точка в двубоя между България и Византия по време на великия цар Симеон и най-голяма за времето си в Европа. Тази паметна битка е една от най-славните страници на българската история от епохата на могъщата Първа българска държава.

По заповед на цар Симеон, преди битката край Ахелой за първи път е отслужен водосвет на бойните знамена. До падането на България под турско робство преди всяка битка, която води българската войска, се извършва водосвет.

След Освобождението тази традиция е възстановена от първия военен министър на Княжество България – Пьотр Паренсов и продължава до 1946 г. След демократичните промени у нас ритуалът Водосвет на бойните знамена е възстановен през 1993 г.

Оттогава, всяка година на 6-ти януари – Богоявление, във всички гарнизони в страната, най-висшият йерарх на Българската православна църква в епархията, след прочитане на молитвата „За успех на народа”, ръси със светена вода за здраве и успехи представителни части на Българската армия и нейните бойни знамена.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Навършват се 133 години от Илинденско-преображенскoтo въстание

d48bb0116d71207c8a88fec2a176eca8

 

 

През 1903 г. избухва Илинденско-преображенското въстание в Македония и Одринско. То е е връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Има поверие, че на този ден морето взима най-много жертви като курбан за Св. Илия. Поверията твърдят, че ако на този ден вали и гърми, лешниците и орехите ще са кухи и изгнили.

Организатор на въстанието е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). През януари 1903 г. част от членовете на ЦК свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 2 август (Илинден), припомня БГНЕС.

Началото на бойните действия в Одринско се определя за 19 август (Преображение), а Серският окръг трябва да се вдигне на 27 септември (Кръстьовден). Следователно се възприема идеята за перманентна революция. Въстанието обхваща едновременно всички райони на Битолския революционен окръг. Освободени са планински райони на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевската кааза (околия). В освободеното Крушево е обявено временно управление, известно под името Крушевска република, която просъществува 10 дни. В града е образувано временно правителство, в което влизат представители на трите общности – българи, власи и гъркомани. Никой не посяга срещу мирното турско население. „Доблестно въстание срещу цяла империя“ – възхищава се един австро-унгарски дипломат. Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия.

Съгласно с решенията на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгрес в местността Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват. Освободени са Василико (дн. Царево) и Ахтопол, изтласкват се турските части към Малко Търново и Лозенград. Според данните на мемоара на вътрешната организация от 1904 г. в Битолския и Одринския революционен окръг са станали 239 сражения, в които вземат участие 26 000 въстаници срещу 350-хилядна войска.

В сраженията загиват 994 въстаници, опожарени са 201 села, убити са 4600 души от мирното население, а други 25 000 души, жители от Македония и Одринско, избягват в Княжеството. Тези цифри са доказателство за непримиримостта на населението в Македония и Одринско със съществуващия национален и социален гнет, за непреклонната му воля да живее свободно, за стремежа му да отхвърли окончателно османското господство. И ако в днешния ден за новите поколения това е отдалечено време, погледнато с много романтичен или скептичен поглед, нека се върнат към него със стиховете или дневниците на Пейо Яворов. А винаги тетралогията на Димитър Талев ще бъде не само звън на Преспанските камбани или Гласовете, които звучат, а и най-възвишеният паметник за Илинден, каквото може да бъде само писменото слово.

Паметна дата в историята на България! 113 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание

vmro1903

 

 

Навършват се 113 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание – естествено продължение на опитите за политическо и духовно освобождение и обединение на българския народ. Въстанието избухва в Битолски, Солунски и Скопски революционен окръг.

В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Д. Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л.Маджаров и Ст. Икономов.

Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и име му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.

На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство.

Последното, предупредено от западните Велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовава на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание изиграва огромно значение.
То показва на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

 

Разсекретиха протокола от разпита на фелдмаршал Паулус

1466983331-paulus1

 

 

Централният архив на Министерството на отбраната на РФ представи документи, които опровергават твърденията, имащи за цел да фалшифицират историята на Русия, че Съветският съюз е готвел нападение над Германия още в началото на 1940 г. Сред разсекретените документи е и протоколът от разпита на германския фелдмаршал Фридрих Паулус, пише „Взгляд“.

Началникът на Централния архив на МО Игор Пермяков представи документите на международната научна конференция „75 години от началото на Великата Отечествена война: на ръба на катастрофата“, която се провежда в рамките на заседанието на Общоруското историческо събрание, предава РИА „Новости“, цитирана от „Руски дневник“.

„Дори само тези документи са нагледно свидетелство, че Съветският Съюз не е имал никакви агресивни намерения спрямо Германия и съюзниците й“, каза Пермяков по време на конференцията. Твърденията, че СССР е готвел нападение над Германия, са опит за фалшифициране на историята , добави той.

Пермяков посочи, че от трофейните документи на германското военно командване за периода 1940–1941 г. относно подготовката на войната срещу СССР,  еднозначно следва, че Германия е очаквала от съветския Съюз само отбранителни действия.

Началникът на Централния архив на МО представи и протокол от един от разпитите на немския военачалник Фридрих Паулус, пленен от Червената армия по време на Сталинградската битка.

Документът е със заглавие: „Показанията на генерал-фелдмаршала от германската армия Фридрих Паулус относно причините за отказа от провеждането на операция „Морски лъв“ (разработена, но нереализирана операция за прехвърляне на германски части на Британските острови, бел. ред.)“.

„Първоначално този документ се съхраняваше под строго секретен режим, но по-късно, когато възникна необходимост от обнародване на документите, опровергаващи опитите за фалшифициране на историята, взехме решение той да бъде разсекретен и предоставен за научни нужди“, каза Пермяков.Той прочете част от показанията на Паулус. Немският военачалник съобщил, че причината Германия да се откаже от прехвърлянето на германски войски в Англия са появилите се през лятото на 1940 г. планове за нападение на Германия над СССР.

„Неслучайно акцентирам върху този документ. Много историци прекрасно знаят как се интерпретира операцията „Морски лъв“ от съвременната западна историческа общност. Свидетелството на един от водещите специалисти на германския Генерален щаб, какъвто е бил Фридрих Паулус, говори само по себе си“, каза Пермяков.

Той припомни директивата на Хитлер от март 1941 г. за сътрудничество между Германия и Япония. „Още в първата й точка се отбелязва, че пред Япония не бива да се правят никакви изявления за операция „Барбароса“ (нападението на Германия над СССР).

Това показва, че докато е подготвяло вероломното си нападение срещу нашата страна, военно-политическото ръководството на нацистка Германия с цел запазване в тайна на плановете си, не е възнамерявало да информира за тях дори близък съюзник като Япония, коментира Пермяков.
От архивните документи могат да се направят два извода, добави той.

„Първият е, че въпреки упорито разпространяваните, особено в западните страни, лъжливи твърдения, Съветският Съюз не е планирал военна агресия спрямо когото и да било, а военните му планове са били изцяло насочени към подсигуряване на отбранителните способности на страната. Настъпателни военни действия са обсъждани само в отговор на евентуално нападение. За това има документални доказателства, в това число и германски документи“, посочи Пермяков.

„Вторият извод е, че твърденията за това, че никой в ръководството на СССР не е вярвал във възможността за военен сблъсък между Германия и съюзниците й, също са неоснователни, недобросъвестни и дилетантски. Изучаването на архивните документи показав, че ръководството на СССР си е давало сметка за обективната обстановка и е предприело съответните мерки, съобразно военните и икономически възможности на страната. Друг въпрос е доколко ефективни и достатъчни са били тези мерки към началото на войната“, добави началникът на военния архив.

 

 

Източник:Блиц

 

Планът на Фюрера: Да се унищожат чрез изтребление руския и другите славянски народи, за останалите – глад и болести!

main_1466512840

 

 

Втората световна война е най-чудовищното, най-зловещото, най-античовешкото, най-мащабното и велико събитие в човешката история. Води се на територията на три континента – Европа, Азия и Африка, с участието на над 100 милиона армии от 61 държави. Светът, разделен на два непримирими лагера – фашистки и антифашистки, цели 6 години живее с кошмара и ужасите на войната, с чувството на неизвестност и обреченост. Тези мрачни години са най-съдбовния период за много държави и народи, за запазването на хилядолетната цивилизация. Броят на жертвите и мащабите на разрушенията са без аналог в историята на света. Загиват над 60 милиона, разрушени са десетки хиляди градове и села, унищожени са безценни паметници на културата и произведения на изкуството.

От септември 1939 г. до април 1941 г. Германия води война за разгромяване на държавите – противници на фашисткия лагер, и за завладяване на военно-икономическия им потенциал. В края на пролетта на 1941 г. тя разполага с огромна материална мощ и отлично въоръжена и със сериозен боен опит, армия. Този колосален военен и икономически потенциал на Третия райх дава основание и увереност на Хитлер да пристъпи към изпълнение на втория, по-важен етап на войната – нападение и разгром на Съветския съюз и унищожаване на източноевропейските народи.

Характерът и целите на войната срещу съветската държава, започнала на 22 юни 1941 г., са различни от тези срещу останалите европейски държави. Народите на Западна Европа трябва за бъдат завладяни, държани в пълно подчинение и принудени да работят за Германия. На източноевропейците е отредена друга съдба. Те подлежат на напълно унищожаване, за да освободят „жизнено пространство“ за богоизбраната арийска раса, върху която, заедно с територията на Германия, се създава общосветовна германска империя.

 

Този план е разработен в „програмния“ документ на Хитлер – „Моята борба“ и конкретизиран в редица негови указания и директиви. Така например, само няколко дни след нападението над СССР в реч пред офицери и генерали в Берлин фюрерът заявява: „Биологическата сила на руския и другите славянски народи трябва да се подкопае посредством изтребване на големи маси хора. Ние сме длъжни да унищожим поне една трета от тях.“  За останалите Хитлер препоръча по-бавна, но също сигурна смърт, като: „преднамерено организиране на глад, премахване на медицинското и санитарното обслужване, ликвидиране на интелигенцията… За нас вредно би било, ако русите, украинците, киргизите и др. народи умеят да четат и пишат. Забранявам нашите хигенни мероприятия да се разпространяват в тези области.“ „Целта на моята мисия на Изток, пояснява Хитлер, се свежда в крайна сметка в превръщането на това пространство в район за заселване на 100 милиона немци.

Директивите на фюрера са закон, който се изпълнява стриктно и педантично от цялата нацистка администрация и военното командване. Още на 8 юни 1941 г., например, фелдмаршал  Кайтел, началник на щаба на германската армия, издава заповед в духа на директивите: „В тази война отнасянето с врага в съответствие с човешките норми на поведение и международното право е недопустимо.“

Варварска разпоредба, която обяснява причините за огромните жертви, които дават народите на Източна Европа – Съветския съюз – 27 милиона, Полша 6 милиона, огромна част от които цивилно население.

Секретните документи на Третия райх и директивите на Хитлер свидетелстват за плановете на Германия след победоносния поход на Изток да приключат със завоюването на всички европейски държави, без изключение. За всяка една от тях има разработен детайлен военен план с кодово название, както и какъв да бъде характера на окупационния режим. За Великобритания, например „новият ред“ се възлага на Гестапо, което трябва да наложи масов терор над англичаните, за да се предотварти всякаква съпротива срещу германските окупатори. Политическият и интелектуалният елит трябва да бъде арестуван и държан като заложник, а мъжете от 17 до 45 годишна възраст да бъдат интернирани и разселени в европейски държави с цел рязко ограничаване на демографските процеси. Това се налагало, защото според Хитлер, и англичаните са расово непълноценна нация.

Плановете на хитлеристка Германия изключват съществуването на независими държави на планетата, включително неутралните и съюзническите страни. След унищожаването на СССР германската армия ще бъде насочена към Швейцария, Испания, Португалия, Швеция и накрая съюзника Италия. Така, поставяйки под пълен контрол европейския континент и заграбените колониални владения, „хилядолетният“ германски райх става пълен господар на планетата.

Тези налудничави идеи стъписват дори такъв краен германофил като българския цар Борис III. Уплашен за короната си, а не за съдбата на българския народ, той разпорежда на „учени“, да „докажат“ неславянския произход на българите, както и родовата им близост до немците. По негово указание, и да се хареса на Хитлер, е отменено честването на 24 май – празника на славянската писменост,  българската просвета и култура.

Реалността през 1941 г. е смразяваща. Заплахата, надвиснала над човечеството и неговата хилядолетна история, е факт. Очертаващата се гибел провокира чувството за планетарна отговорност на народите на нефашистките държави и техните лидери, които единодушно отчитат, че изходът от надвисналата катастрофа е един единствен – единен съюз срещу общия враг на човешкия род – нацизма. В името на тази цел са пренебрегнати  всички различия – идеологически, политически, икономически, религиозни. Най-големите противници до 1941 г. – СССР, САЩ, Великобритания – изграждат велик по мощ и безпрецедентен по последователност и взаимодействие военен съюз, който успя да разгроми един страховит противник и изкорени една варварска идеология – нацизма.

Правителствата на трите съюзнически държави показаха в този критичен момент безпрецедентен политически прагматизъм, впечатляваща държавническа мъдрост и безрезевна преданост към своите народи. Те доказаха, че идеологиите са временни, а интересите на държавите и народите – вечни.

Надеждите на някои фашистки среди за разкол в антихитлеристката коалиция търпят пълен провал. Два дни след нападението над СССР Уинстън Чърчил прави едно от най-забележителните си изявления: „Никой през последните 25 години не е бил по-ярък противник на комунизма, отколкото аз. Аз не вземам нито една дума, която съм казал за него, но това сега не играе никаква роля….. Ако Хитлер смята, че нападението срещу Съветска Русия може да доведе и до най-малки изменения на голямите цели и да отслаби нашите усилия, които правим за неговото унищожение, той дълбоко се заблуждава.“

Същият велик английски държавник в края на войната – февруари 1945 г., заявява: „Съветската армия обезглави германското военно чудовище.“ Подвига на тази армия Чърчил нарича „триумф, който предизвика безграничното възхищение на нейните съюзници, и който реши участта на германския милитаризъм.“

Втората световна война е поредното доказателство за тесните връзки и взаимна зависимост на европейските държави и Русия. Без съветската армия победата над хитлеристка Германия е немислима, но и без европейските народи и особено без Англия и САЩ, цената на победата би била много по-голяма.

Втората световна война е един драматичен период в историята, в който се откроява решаващата роля на Съветския съюз в спасяването на европейските народи. Факт е, че преди няколко столетия руският народ с участието и на други европейски народи спря мощното нашествие на Чингиз Хан. Руската империя, след поредица от успешни войни, довели до освобождаването на много народи, успя да обезкръви и ликвидира най-деспотичната и агресивна сила, стъпила на европейския континент – Османската империя. Няма и в началото на XIX век има военна сила в Европа, освен Русия, която е в състояние да спре териториалната експанзия на Наполеон? Разгромът през Първата световна война на страховитата армия на кайзерова Германия е също тясно свързан с участието и огромните жертви на руската армия.

Предизвикателства и заплахите за сигурността на Европа днес са отново очевидна реалност. Тероризмът, религиозният фанатизъм и трансолигархичната войнствена прослойка, целяща разбиването на националните държави, са само част от тях. На тези заплахи европейските страни могат успешно да се противопоставят само в тясно взаимодействие и сътрудничество с Русия.

Нестабилната, динамичната и бързо променяща се международна обстановка налага конфронтацията в отношенията „ЕС – Русия”, чиито инициатори са някои американски крайнодесни сили, да бъде заменена с политиката на диалог и взаимно изгодно сътрудничество. Както през вековете, така и днес, двете страни  жизнено се нуждаят една от друга.

 

Автор Йордан Величков

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

Сталин изпада в шок след нахлуването на немските войски на съветска територия

Сталин5

 

 

На 22 юни 1941 г. рано сутринта Германия напада Съветския съюз. Съгласно плана „Барбароса”, до съветската граница са съсредоточени 180 дивизии (от тях 19 танкови и 14 механизирани), 4 въздушни флота, финландски и румънски войски. Цялата групировка включва 3,9 млн. души, 3600 танка, повече от 46 000 полеви оръдия и минохвъргачки и около 4400 бойни самолета. От архивните записи, запечатали действията на съветското ръководство в първите дни на войната, се набива на очи отсъствието на името на Йосиф Сталин.

Сталин излиза с обръщение към нацията по радиото едва на дванадесетия ден от началото на войната. На 3 юли 1941 г. той казва: „Войната с фашистка Германия не трябва да се приема като обичайна война. Нашата война за свободата на Отечеството ще се слее с борбата на народите от Европа и Америка за независимост и демократични свободи…” Започва двеминутното си изявление почти нечленоразделно, гласът му е глух, звучи измъчено – като на човек, преминал през всички кръгове на ада, но полагащ нечовешки усилия да „изплува” на повърхността.

ВЪЗХОД И ПАДЕНИЕ

И най-силните хора имат своите часове на драматизъм и психически сривове. Изпадалите в подобна ситуация са запознати с емоционалния вихър от бързо сменящи се чувства – паника, гняв, недоумение, страх, безсилие, страдание, болка, угризения за допуснатите грешки, депресия и прострация.

През същата емоционална преса преминава и Сталин в деня на нахлуването на немски войски на съветска територия. Обявеният за един от най-големите сатрапи в световната история изпада в шок след връчената нота, изглежда като човек, получил мозъчен удар. И лошата вест за войната е съобщена на народа от министъра на външните работи Вячеслав Молотов.

Молотов: „Защо аз, а не Сталин? Той не искаше да говори пръв. Нужна му беше по-ясна картина…Каза, че ще почака няколко дни, когато ситуацията на фронта се изясни”.

Маршал Жуков: „Сталин беше волеви човек, както се казва, не беше от страхливите. Смутен и объркан съм го виждал само веднъж. Това беше на 22 юни на разсъмване, когато фашистка Германия нападна нашата страна. Първият ден той не успя да се вземе в ръце и да управлява събитията. Шокът от нападението за него бе толкова силен, че даже гласът му заглъхна, а заповедите му по организацията на въоръжената отбрана не винаги съответстваха на реалната ситуация”.

Никита Хрушчов, член на Политбюро: ”Берия ни каза следното: когато започна войната, при Сталин са се събрали членове на Политбюро. Не знам дали всички, или само определена група, която най-често се срещаше със Сталин. Сталин бил рухнал психически, депресиран и направил следното изявление: „Започна войната и тя се развива катастрофично. Ленин ни остави пролетарската държава, а ние я посрахме“. Точно така се е изразил. „Аз – казал той – се отказвам от ръководството” и излязъл. Излязъл, качил се в колата и заминал за вилата си”.

Хрушчов обаче премълчава факта, че стои в основата на слуховете, насаждани с години: отивайки във вилата си, Сталин се е отдал на безпаметно пиянство в продължение на 12 дни, като преди това е казал, че генералите му са забъркали войната и трябва да се оправят сами, че не е допускал никого до себе си – дори членовете на Политбюро.

Този многогодишен мит бе развенчан с публикуване на копие от книгата за прием на посетители в Кремъл, в която са отбелязвани срещите на Сталин. От нея се вижда, че е започнал да приема членове на съветското правителствено и военно ръководство още на 21 юни, когато в 23:00 часа от кабинета му излизат Молотов, Берия и Жуков. Часът на влизането им не е отбелязан, вероятно по нареждане на Сталин.

На 22 юни той започва да приема от 5:45 часа сутринта и работи до 16:45 часа без прекъсване.

На 23 юни приема хора от 15:20 часа до 00: 55 часа.

На 24 юни приема посетители в продължение на 5 часа.

На 25 юни установява рекорд и не спира със срещите цели 24 часа.

На 26 юни работи 11 часа

 

На 27 юни – 10 часа.

Имената на високопоставени членове на съветското ръководство, с които се е срещал, не се цитират. Една от възможните причина е, че срещите са пазени в тайна от определен кръг хора, вероятно в това число и Хрушчов; което може да означава, че е имал съмнения относно лоялността на някои от членовете на Политбюро. Това е най-вероятната причина да имитира отсъствие от Кремъл.

Сталин напуска Кремъл на 27 юни и заминава за крайградската правителствена вила. „Губят” му се пет дни до радио обръщението на 3 юли, но с оглед интензивния работен график и изненадата от нападението, може да се предположи, че „изчезването“ му е в резултат на пълно психическо и физическо изтощение. За изтощението на Сталин говорят и други хора, някои от които са били свидетели и на процеса на възстановяването му.

ЗАЩО СТАЛИН НЕ Е НАНЕСЪЛ ИЗПРЕВАРВАЩ УДАР

Според някои автори, Сталин е изпаднал в депресия най-вече от чувството за вина. Британското разузнаване многократно е предупреждавало Кремъл, че Хитлер ще нападне СССР, въпреки сключения договор за ненападение. Но Сталин е пренебрегвал сигналите заради честата смяна на датата, а вероятно е разчитал повече на своя нюх и анализите на своя екип, че това няма да се случи преди Вермахта да прегази Англия.

Не са малко експертите, които смятат, че е трябвало да нанесе изпреварващ удар и отчитат пасивността му като груба грешка, коствала живота на стотици хиляди в началото на войната.

По-сериозните анализатори смятат, че грешка би било да нападне Германия. Откриването на фронт срещу Хитлер в началната фаза на войната, би поставил Съветския съюз в неблагоприятна ситуация – да воюва на чужда територия, с много по-малко шансове за успех, и без гаранции, че нападнатите вече страни ще пожелаят да се включат в общ фронт със СССР.

ДОКЛАДЪТ НА РИХАРД ЗОРГЕ

Първоначалното объркване на Сталин, с последвалата временна депресия със симптоми на угризения на съвестта, се свързва и с пренебрегнатия доклад на Рихард Зорге, който е предупредил с телеграма за деня и часа на нападението.

Този мит продължава да бъде много популярен, въпреки че няма никакви следи в съветския архив, че някога е постъпвал такъв. Но след смъртта на Сталин се използва като коз за прехвърляне на цялата отговорност върху него за големите загуби в началото на войната: постъпил лекомислено, проявил е самонадеяност, подценил е предупрежденията.

Лансира се и друга теза: Зорге е изпратил предупреждението, но то не е достигнало до Сталин, укрито вероятно от негов приближен – скрит поддръжник на Третия райх или враг на Сталин.

При условие, че в тази хипотеза има нещо вярно, подозренията падат най-вече върху дясната ръка на Сталин, грузинеца Лаврентий Берия. Поддръжниците на тезата се позовават на факта, че по време на конференциите в Техеран, Ялта и Потсдам Берия се изказва категорично против разчленяването на Германия, а британската и американска страна настояват за разделяне на Германия на четири или пет самостоятелни държави, с цел обезсилване на провинцията Прусия – гнездото на нацизма.

НЕОЧАКВАНИЯТ ОЧАКВАН УДАР

В началото на войната Хитлер отправя предложение СССР да се включи към пакта Германия- Италия- Япония и да завземат заедно Англия, но Сталин отклонява предложението с оправданието, че няма гаранция за успех. Но Сталин е бил сигурен, че този отказ няма да остане без последици. На 5 май 1941 г. той изнася реч пред випускниците на военните академии в Москва, заявявайки: „Войната с Германия е неизбежна. Ако другарят Молотов успее да отложи войната с два или три месеца, това ще бъде добре за нас, но самите вие трябва да отидете и да вземете мерки за повишаване на боеготовността на нашите сили“.

Въпреки че изпада в шок при вестта за войната, Сталин е очаквал този удар. Но вероятно до последно се е надявал /или такива са били прогнозите на екипа му/,че първите нападения имат провокационен характер, и Хитлер няма да бърза с инвазията.

Днес със сигурност може да се каже, че

СТАЛИН Е ЗНАЕЛ ЗА НАПАДЕНИЕТО ОЩЕ НА 18 ЮНИ

Преди години излезе автобиографичната книга на летеца-изтребител Захаров, в която авторът твърди, че още на 18 юни, а вероятно и много по-рано, Сталин е знаел, че Германия се готви да нападне Съветския съюз. Вероятно по тази причина на тази дата полковник Захаров получава задачата за разузнавателен полет в близост до завзетия от германците граничен полски град Бялисток. Летецът забелязва, че немските части провеждат учение в близост до границата с Беларус и докладва видяното. Сталин веднага изпраща съобщение до Берлин с молба Молотов да бъде приет за взаимни консултации. Получава отказ, без всякакви обяснения. Този факт е описан и в биографията на началника на немския генерален щаб Франц Халдер.

ЗАД ВСЕКИ ЛИДЕР СТОИ ПО ЕДИН ЛАВРЕНТИЙ БЕРИЯ

Сталин е описван като човек със суров огнен темперамент, интуитивен, но доверчив и подозрителен едновременно, лесно манипулируем от хората, на които е имал доверие. Понякога е създавал впечатление, че няма сензори за човешките недостатъци, пренебрегвал ги е, фиксирайки се само върху качествата на хората около себе си. Бил е разсъдлив, добър стратег, но на моменти е надценявал своите възможности, реагирал е със закъснение на процеси, съдържащи „гориво” да прераснат в сериозни проблеми.

Освен гореизброените недостатъци, другата ахилесова пета на Сталин носи името Лаврентий Берия- сивият кардинал в съветското правителство, дясната ръка на Сталин. Берия е първи заместник-председател на съвета на министрите на СССР, по-късно министър на външните работи, бил е енергичен човек, твърд в начинанията си, безкомпромисен, дори безчувствен и със садистични наклонности, с почти хипнотично въздействие върху Сталин. Успявал е да го убеди да парафира собствените му планове за установяване диктатурата на съветската власт и за рестриктивните мерки с несъгласните.

А в биографията на Берия е имало достатъчно сигнали, че не трябва да бъде натоварван с много власт и отговорности, но грузинският му корен се превръща в предимство, за да се превърне в доверено лице на Сталин. През есента на 1919 г. Берия става контраразузнавач към Комитета за държавна отбрана на Азербайджан. Заподозрян е за съпричастност и подкрепа на азерските националисти, и даже за английски агент, но с писма до видни партийни функционери успява да разбие тези подозрения и даже да израсне в кариерата.

Няколко месеца след смъртта на Сталин (5 март, 1953 г.) и снемане курса на култа към личността, съветските архиви разкриват зловещи документи, които недвусмислено разкриват съпричастността на Берия за извършването на множество репресии и политически убийства още по времето на Втората световна война и след нея.

След встъпването в длъжност на Хрушчов, Берия е свален от власт, обвинен в шпионаж, държавна измяна и разправа с невинни граждани. Престъпленията му включват отговорността за екзекуцията на милиони хора или изпращането им в трудовите лагери ГУЛАГ Има достатъчно данни да се приеме, че е отговорен и за смъртта на Сталин. На 23 декември 1953 г. е осъден на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена същия ден. След смъртта му съветското правителство полага много грижи името и престъпните му дела да бъдат заличени и забравени.

Възходът и паденията на личността са пряко свързани с два порока: личните слабости и изборът на съветници, способни да отключат или заключат тези слабости. При историческите личности по традиция се случва първото – отключването.

В случая със Сталин и Берия се потвърждава доказаното през вековете правило – големите владетели неусетно са се превръщали в инструмент за реализация на личните амбиции на своите съветници. Сталин, който след първоначалните загуби, успява да обърне хода на войната и да триумфира като победител, под въздействие на Берия развива почти клинична параноя, която слага грозен отпечатък върху съветската история.

Извод: Зад всеки лидерски провал, стои поне по един Берия.

Сталин и Берия

Източник:mejdu-redovete.com

 

22 юни 1941 г.: Ден на памет и скръб за Русия – начало на Великата Отечествена война

20160621.mhwxxzlerf

Германски танкове очакват заповедта за нахлуване в СССР

 

 

Преди разсъмване на 22 юни 1941 г. Хитлер лично дава началото на операция „Барбароса” и германският Вермахт нахлува в Съветския съюз: 159 немски и 42 съюзни дивизии, 3.9 милиона войници с 600 000 моторни превозни средства и 750 000 коне, подкрепени от румънски, италиански и финландски войски, пресичат границата на 2900-километров фронт.

„Когато започне „Барбароса”, светът ще затаи дъх и няма да коментира” – заявил преди това в тясно обкръжение германският фюрер Адолф Хитлер. Планирано е до есента Вермахтът да напредне до линията минаваща от Архангелск до Волга, като окупира цялата източна част на Европа. „Трябва само да ритнем вратата и цялата гнила структура ще се срути” – самоуверено заявява Хитлер.

Операция „Барбароса” обхваща само началния период на войната: тя предвижда настъпление срещу Ленинград, символично превземане на Москва и икономическа стратегия за овладяване на петролните полета в юга отвъд Украйна. Хитлер и неговите генерали обаче имат разногласия относно кои от тези аспекти да получат приоритет и къде трябва Германия да фокусира енергията си. Решението за приоритета изисква компромис, но Хитлер се счита за политически и военен гений.

Хитлер е самоуверен след бързите успехи в Западна Европа и е убеден в неподготвеността на Червената армия след Зимната война срещу Финландия през 1939–1940. Той очаква победа за няколко месеца и следователно не се подготвя за война, продължаваща през зимата. Това означава, че за неговите войници не са подготвени необходимите топли дрехи и подготовка за дълга кампания. Убеждението, че Съветският съюз бързо ще капитулира, предопределя крайната загуба на войната.

Червената армия отблъсква най-силния удар на Вермахта, но положението на Съветския също остава бедствено. Тактически германците постигат множество големи победи и окупират някои от най-важните региони на Съветския съюз, главно в Украйна. Въпреки тези успехи, германците са отблъснати при Москва през декември и не съумяват отново да организират едновременна офанзива по целия стратегически германосъветски фронт.

Операция „Барбароса” се проваля по две основни причини: руските ресурси и издръжливост са по-големи от очакваните; самият Хитлер се намесва, давайки заповед за концентриране на войските срещу Москва, след като Ленинград вече е обкръжен, а в същото време придвижва танковите войски от центъра в южна посока за обкръжаването на Киев, като по този начин облекчава защитата на Москва. До настъпването на зимата само южната армейска група успява да изпълни първоначалните задачи.

За край на първоначалния план „Барбароса” се счита 5 декември 1941 г., когато започва Битката за Москва. След нея Хитлер окончателно ще разбере, че разчетите за блицкрийг са били илюзорни.

Провалът на операция „Барбароса“ води до искания от Хитлер за повече следващи операции в Съветския съюз, които в крайна сметка също се провалят. Битката за Москва (1941) спира неудържимия настъпателен устрем на Вермахта, битката край Сталинград (1942-1943) обръща хода на войната, а след Курската битка (1943) Съветската армия окончателно взема стратегическата инициатива и като цяло изходът на войната е предрешен.

През май 1945 г. руските войници за трети път в своята военна история влизат в Берлин. Те затвърждават правилото, че неканените гости трябва да се изпращат до дома им.

 

 

Източник:Блиц

 

75 години от началото на Великата отечествена война: Как Русия стана свръхдържава

main_1466504096

Червеното знаме над Райхстага.

 

 

На 22 юни се навършват 75 години от нападението на хитлеристка Германия над Съветския съюз и началото на Великата отечествена война. В четири часа сутринта започва операция „Барбароса“.

Името „Велика отечествена война“ се използва в Съветския съюз след обръщението на Сталин към народа по радиото на 3 юли 1941 г. Тогава той заявява: „Започна Великата отечествена война на съветския народ против немско-фашистките завоеватели. Нашето дело е правилно! Врагът ще бъде разбит. Ние ще победим!“

„Райхът ще постигне истинско величие, само след като победи Русия… Вие разбирате ли това, Паулус?“ Това пък са думите на Адолф Хитлер в деня на завършването на плана „Барбароса“, отправени към неговия главен теоретик Фридрих Паулус.

Според руския историк Олег Будницки терминът „Велика отечествена война“ се налага по аналогия с Отечествената война против Наполеон през 1812 г.

75-годишнината е повод за множество статии не само в руската преса. И много анализи от типа „какво би станало, ако…?“ По темата пише и американското издание „National Interest“. Авторът на изданието Майкъл Пек отбелязва като един от най-големите парадокси на историята факта, че Адолф Хитлер е бил обсебен от идеята да превърне Русия в обширна немска колония, а народите й – в роби, но вместо това Червената армия окупирала половин Германия, а немците станали поданици на руската империя.

„Когато рано сутринта на 22 юни 1941 г. четири милиона немски войници пресичат границата на Съветския съюз, те мечтаят да видят върховете на кремълските кули. Но вместо това полагат началото на верига събития, последиците от които до ден днешен определят характера и състоянието на нашия свят“, пише Майкъл Пек в статия, озаглавена „Как Хитлер превърна Русия в свръхдържава“.

„Би било глупаво да се твърди, че преди Хитлер Русия не е била велика държава. С нейната огромна територия, ресурси и население, тази страна мина в „тежката“ категория още в края на XVIII век. Това е била толкова мощна държава, че е успяла да унищожи армията на Наполеон (който също си мислел, че Русия е лесна плячка). Но три четвърти век след германското нападение над Русия е трудно да се разбере, колко различен е бил тогава балансът на силите“, смята Майкъл Пек. Той припомня, че в края на 30-те години на ХХ век армията на САЩ е била по-малка от румънската, а Британия е владеела една четвърт от земната суша. Всички държави били принудени да се съобразяват с британците, тъй като притежавали най-силния военноморски флот в света. Франция днес може да е повод за вицове на тема: „Предавам се!“, но според преобладаващите мнения тогава, тази държава притежавала най-мощната сухопътна армия в Западна Европа. Самата Германия пък от 1870 г. не спирала да тероризира своите съседи.

 

„Русия по онова време е загадъчен комунистически гигант, разтърсван от сталинските чистки колос на глинени крака, който през 1939 – 1940 г. едва успял да надвие мъничката Финландия. Не само Хитлер и неговите генерали смятали, че Русия ще рухне като къща от карти. Британските и американски генерали също не смятали, че Москва ще преживее хитлеристкия блицкриг. Но през май 1945 г. Британия е разорена, Франция – опустошена, а немците гледали как руските танкове гърмят по паважа на разрушения Берлин. Русия, също като боксьор, който е целия в кръв, но не иска да се предаде, успяла да се задържи на крака и да стане една от двете световни свръхдържави. И да се задържи на тази позиция повече от четиридесет години“, пише американският журналист. Той припомня, че през 1939 г. светът е многополюсен и много