Tyxo.bg counter

Category: Минало

140 години от Плевенската епопея

 

 

3 март нямаше да бъде възможен  без великата Плевенска епопея.  След петмесечна обсада Плевен е освободен с цената на хиляди животи. Историците определят битката за града като най-важната военна операция, която до голяма степен решава хода на Руско-турската освободителна война. „Вече сме свободни“ – това можели да си кажат жителите на Плевен на 10 декември 1877  година.

Плевенската епопея се свързва от години предимно с името на ген. Скобелев. Историците обаче отдавна са поправили тази грешка, като на преден план излиза истинският спасител не само на града, но и на цялата война. Това е генералът от немски произход Едуард Тотлебен.

На 29 септември 1877 г. на руския генерал от инженерните войски Едуард Тотлебен е поверено ръководството по обсадата на Плевен и този избор в значителна степен предопределя благополучния изход за войната, който вече е поставен под съмнение.

Обсадата на Плевен задържа основното руско настъпление, като в същото време умелата защита на турците впечатлява не само Европа, но и света. При трите атаки на града (юли-септември 1877 г.), разпоредени от ген. Скобелев руснаците и румънците дават близо 30 000 жертви. Това са колосални загуби, които руският император Александър II решително решава да прекрати и да промени изцяло стратегията за превземането на Плевен. Затова заповядва командването да се поеме от 59-годишния генерал Тотлебен. Той е учил години наред във Франция, Белгия, Холандия и Германия.

Участвал е в редица сражения – все спечелени от него.

Генерал Тотлебен е специално командирован в Дунавската армия от Русия и фактически поема командването на Западния отряд. Той изработва план, който предвижда пълна блокада на армията на Осман паша в Плевен и противодействие на системата от редути – непревземаеми до този момент.

По това време турската армия разполага със запаси от жито, като меле брашното в малки воденички по околните рекички и потоци. Ген. Тотлебен разпорежда водите им да бъдат преградени чрез поредица от язове, които в определен момент са верижно разрушени и образувалата се вълна помита воденичките.

Към началото на ноември Осман паша успява да съсредоточи в Плевен 50 хил. войници и 72 оръдия. Заема инженерно изградена отбранителна линия от 20-25 км., разделена на пет отбранителни участъка.

На 4 (16 ноември) военният съвет на Действащата Руска армия започва плътната блокада на Плевен. Западният руски отряд е усилен до 122 хил. войници и нови 28 обсадни оръдия.

Осман паша изпитва все по-остра нужда от хранителни припаси. На 30 октомври/11 ноември обаче отказва предложената капитулация.

На 22 ноември (4 декември) Сюлейман паша оставя под Шипка Вейсел паша и с основните сили на Централната османска армия преминава Стара планина, превзема гр. Елена, но не успява да отклони руски части от блокадата на Плевен. Понесъл много загуби, той прекратява похода към Плевен.

В този критичен момент Осман паша решава да пробие блокадната линия при моста на р. Вит и да се изтегли към София. На 28 ноември (10 декември) Осман паша атакува на фронт от 3 км. Руските части обаче отблъскват атаката и контраатакуват и разбиват Западната османска армия. Пленени са 10 паши, 2128 офицери, 37 200 войници, 88 оръдия и 7 знамена.

Превземането на Плевен е решителния преломен момент във войната. Прави го ген. Тотлебен. След превземането на града той е назначен за главнокомандващ на Действащата руска армия на Балканския полуостров от април 1878 г. до януари 1879 г.

 

Избирам социализма пред крадливата демокрация. За 12 лева почивахме 14 дни в станция

 

 

Често по нашите медии и най-вече някои телевизии слушам да хулят и отричат социализма. И в Народното събрание депутати от ГЕРБ изричат хиляди лъжи и сипят злъч по социализма. Но те сигурно са родени след Десети ноември или са възпитани от хора, които не са успели през времето на соца. Аз съм живял в три епохи – в царско време, при социализма и при крадливата демокрация. Ще дам пример с моето родно село Орешец, Харманлийско.

Първо – през царско време много от къщите бяха покрити със сламени покриви. Електричество нямаше, светехме си с газени лампи. Като бях дете, помня, че в центъра на селото имаше поставен фенер и ние децата си играехме около него. През нощта улиците бяха кални, вода пиехме от кладенците по дворовете си, ако някой се разболееше, го откарваха на лекар с волска кола в Харманли. Селяните едва се изхранваха и семействата им гладуваха.

Второ – дойде 9 септември и първата задача на отечественофронтовското правителство беше да прекара електричество. Селото бе водоснабдено с питейна и поливна вода, построиха две чешми. Създаде се образцово трудовокооперативно стопанство. Селяните отначало се бояха да се влязат в него, вярно, имаше малко насилие, но после взеха да се записват. Не беше лесно, защото получаваха по 1-2 стотинки трудоден. После обаче се замогнаха и взеха да се записват масово в стопанството. Пристигна и механизация, създаде се строителна бригада. За 120 дни вдигнаха двуетажна тухлена къща. Направиха стопанска постройка и работилници за ремонт на техниката. Построи се ново училище, детска градина, чуваше се детска глъч по дворовете. Тогава младите хора имаха работа, раждаха деца. С 12 лв. за 14 дни селяните почиваха в станциите из цяла България и в други страни от социалистическия лагер.

Трето – дойде крадливата демокрация. Тогава правителството на Филип Димитров назначи ликвидационните съвети – това бяха хора, които никога не са работили никъде. Тези некадърници ликвидираха и събориха всичко, което беше построено с труда на обществото. И сега хората мизерстват.

Панайот Пулев, Димитровград

Източник:

 

Източник:Ретро

 

Последното писмо на полк. Борис Дрангов към сина му Кирил

 

 

Борис Дрангов е роден през 1872 г. в Скопие и на 19-годишна възраст постъпва във Военното училище в София. Още тук той се отличава с волеви характер, желязна логика, трудолюбие, стремеж към непрекъснато самоусъвършенстване, силно изразено чувство за справедливост, чест и достойнство.

Офицерът е участник във войните за национално обединение. Поради опита си като преподавател във Военното училище, а и заради славата си на добър педагог с многобройни публикации, през май 1916 г. Дрангов е назначен за началник на образуваната Школа за запасни подпоручици в родното му Скопие

Борис Дрангов е човек с чист възрожденски патриотизъм, но и голям военен педагог. Неговата отдаденост на националната кауза е олицетворение на непреклонен дух, който няма да има покой, докато не бъде освободена Македония.

През март 1917 г., в разгара на Първата световна война, Дрангов е назначен за командир на 9 Пловдивски пехотен полк, но на 26 май загива при Завоя на Черна, тъй като отказва да се прикрива от вражеския обстрел. Посмъртно е произведен в чин полковник.

Дни преди трагичната си гибел, гениалният български военен педагог пише писмо от фронта, адресирано до Кирил Дрангов – неговия син.  То е написано точно две седмици преди смъртта на полковника по повод 11 май – Деня на Св. Св. Кирил и Методий. Макар и кратко, неговото съдържание ни разкрива по един ясен начин добродетелите и идеалите на героя.

Драги Кириле,

поздравявам те сърдечно с именния ти ден – празника, който тук се вижда най-добре, че е велик и тържествен.

За да се носи свободно духът на великите просветители в родната земя, българската войска върши чудеса от юначество и себеотрицание.

Всичко е будно и бодро на своя пост, всякога готово да срещне врага и да го срази.

Аз съм здрав, бодър, както рядко в живота.

Желая от сърце и вие да бъдете здрави, бодри, спокойни.

Целувам нежно всички ви.

Здравствуйте!

Любещия те татко.
09. V. 1917 година

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Как живеехме по времето на соца

 

 

Омръзна ми да чета колко лошо е било при социализма и колко хубаво е сега, при „демокрацията”. И да слушам как еди-кое си било много „соц”. Това определение се използва за мебели, за дрехи, за всичко, което е демоде и носи белега на „cpaмнoтo“ ни минaлo. Haпpимep: Aбe, тoя pecтopaнт e мнoгo соц, пaнeлĸитe ca многo соц и пр.

Едно време имаше дoбpo здpaвeoпaзвaнe, paвeн дocтъп дo бoлничнa пoмoщ – тoвa ако е соц, лошо ли е? Какво да кажем днес, когато е чудо да попаднеш на свестни лекари и добро отношение, в системата цари небивал хаос, а пациентът е оставен на произвола на съдбата.

При социализма с eднa зaплaтa мoжeше дa cи плaтиш цялaтa мeceчнa cмeтĸa зa пapнo, тoĸ, вoдa, чe и дa ти ocтaнaт пapи за храна и обувки. Че и да почиваш на море в станция за 14 дни. А сега се чудиш какви фокуси да правиш и откъде да вземеш заеми, за да закърпиш бюджета. Живееш на кредити и в постоянен стрес, пише socbg.com.

C eднa пeнcия можеше дa ce xpaниш пълноценно и да си платиш сметките, а не да мизерстваш като сега, да ядеш месо един път в месеца и да си на ръба на оцеляването. Πpecтъпнocттa клонеше към нулата, а побоища и агресия сред децата не съществуваха. Живееше се спокойно – ако това е много соц, аз нямам нищо против социализма.

Дa ядеш кренвирши от месо, да cи изxвъpлиш бoĸлyĸa в ĸoфaтa зa смет вмecтo пpeз пpoзopeцa, да помогнеш на човек в беда – да, и това ретроградно и демоде, „лошо” наследство от социализма…

Днес се смята за срамно и демоде да си възпитан, дa нaпpaвиш мяcтo в автобуса на възpacтeн чoвeĸ – дотук го докарахме с демокрацията. А неграмотността е издигната в норма на най-високо държавно ниво. Затова по телевизиите гледаме някакви силиконови девойки, които смятат, че столицата на Белгия е Холандия.

Ценностите при нашата „демокрация” са други – да си чел две книги, да си агресивен, нахален и безпардонен и това да е повод за самочувствие. Ама сега сме имали голяма свобода. Но нямаме държава, няма ред, младите емигрират, възрастните мизерстват, нацията се топи. А колко лошо било при социализма…

 

 

През 716 година България спасява Европа от ислямизация (ВИДЕО)

Битката на Кан Тервел с арабите при Константинопол, Васил Горанов

 

През 716 година след Христа, България спасява Европа от ислямизация. 716 година след Христа, българите под ръководството на Хан Тервел спират арабското нашествие пред вратите на Константинопол, като помагат на Византийската империя да се справи с опасността.

В жизненоважна битка през 718 година след Христа, българската кавалерия побеждава над 60 000 хилядна арабска армия и спасява Европа от заплахата.

От тогава много хроники наричат Тервел – „спасителят на Европа“.

Ето и повече информация:

На 15 август 718 година канасюбиги* Тервел напада обсадилите Цариград арабски войски. С първия си сблъсък той печели толкова впечатляващо, че арабите се скриват в стана си и седят под обсадата на българите почти дванадесет месеци. Заплашени от гладна смърт и изнемощели, след година арабите водени от Маслама, излизат в открито сражение. По-голямата част от тях загиват – успяват да се спасят едва само 5 кораба. С това кампанията им за нахлуване в Европа откъм Балканите приключва завинаги. 20 години по-късно опитват с три пъти по-малка армия да нахлуят през Южна Франция, отново са спрени от Карл Мартен, с това се отказват от походите си към Европа. Кан Тервел е обявен за спасител на Старият континент и християнството, а по-късно е обявен за светец.

Зад това иначе

кратко разказче обаче се крие една гениално проведена операция – военна и политическа. Тази операция е така добре подготвена и изпълнена, че може да влезе във военните учебници, на нея би завидял и всеки шахматен гросмайстор. За това нека се спрем по-подробно на фактите.

През лятото на 716 година арабите предприемат поредната си и най-мощна атака към Византия. Тяхната 200 хилядна армия предвождана от Маслама се прехвърля през Дарданелите на Балканите, унищожава всичко до Южна Тракия и обсажда Цариград. Подпомогната е от огромна флотилия от 2500 кораба, която атакува града по море. Византийците няколко пъти искат помощ от кан Тервел, но той не отговаря сякаш пази неутралитет. На 15 август 718 година защитниците на Цариград са отчаяни и очакват в следващите няколко дена да се случи и най-лошото. Изненадващо с 20 хиляди конници кан Тервел напада огромната арабска армия и смелостта му ги смразява. Между 6 и 7 хиляди арабски войни загиват срещу почти никакви загуби от страна на българите. Арабски хронист от това време пише – българите били толкова силни, че един български воин с голи ръце би могъл да унищожи тежко въоръжен арабски войн. След този първи сблъсък арабите се окопават в лагера си и не смеят дa излязат година. Според византийски летописец арабите са яли камъни, което показва че единственото безопасно място за арабите е само лагерът им.

Нека да поразсъждаваме над това, защо кан Тервел е помогнал на Византия? Според мен отговорът е повече от ясен. Византия макар и огромна империя с хилядолетна история е все пак е побеждавана от българите, докато още по-огромният Арабски халифат е доста по-неудобен съсед. Тук въпросът е и как да се осъществи помощта – историята показва че ювиги кан Тервел го е направил по най-перфектен начин – обезкуражени арабите повече не се връщат. Явно операцията е имала и психологичен ефект, който не е случаен, а е прецизно подбран и изпълнен от кан Тервел. Дългото му „пасивно” изчакване не е имало за цел да накаже вероломните ромеи, а просто да влезе в битката в най-подходящия момент. А моментът е, когато арабите са се виждали победители и са предвкусвали очакваната плячка. Именно когато арабите се виждали обкичени с лаври и злато – се появяват българите и им показват, че ги чакат още дълги битки. При това българската войска изненадва всички, дори самите ромеи. По онова време придвижването от българската граница до Цариград на 20 хилядна конница, при това незабелязано, би отнело поне седмица. Но седмично забавяне би означавало влизане на арабите в Цариград, което би направило кампанията на българите безсмислена и рискована. Тази прецизност на маневрите и ударът в точния момент е равносилна на гросмайсторска комбинация, в която партията се печели само поради правото на първи ход. Това ни говори и още нещо – кан Тервел е знаел отлично какво става под стените на Цариград.
Вторият решителен момент е и сразяващият първи сблъсък. Това всъщност е и най-добрият ход за всеки, който тръгва срещу 10 пъти по-многоброен противник. След като кан Тервел е информиран, какво става около Цариград – със сигурност е знаел, че армията му е по-малка от екипажа на обсаждащия флот и 10 пъти по-малка от армията на Маслама. Явно този решителен първи сблъсък е съвсем добре подготвян от кан Тервел. Той е познавал стила на воюване на арабите и е подготвил войската си за успешен бой с тях. За това е взел в кампанията си само около една трета от цялата си армия – подбрал е най-подготвените.

Моето предположение за същността на тази подготовка е базирано на сравнение между арабските и българските войни. И едните и другите са добри ездачи, в стрелбата с лък може би българите имат леко превъзходство. Голямата разлика идва в основното оръжие. Арабският ятаган е закривен и тежък – предназначен за нанасяне на мощен разсичащ удар, докато българският меч е тънък, по-лек, леко закривен и заострен – предназначен е за нанасяне на бързи и разсичащи и мушкащи удари. Според мен тази разлика е използвана от канасюбиги Тервел за да подготви войската си за ефектната си първа победа. Явно докато се е правел на неутрален кан Тервел усилено я е подготвял за съвсем конкретен сблъсък.
Не зная кога са се зародили поговорките: „Играе ли мечката у съседа, ще дойде и у нас” и „На страха очите са големи”. Със сигурност канасюбиги Тервел използва техните мъдрости за решаването на един държавен проблем, оказал влияние върху цялата последваща Европейска история. Прецизността на решенията взети от ювиги кан Тервел ме удивяват дотолкова че съм убеден, че ако преди 1300 години съществуваше титла гросмайстор на военната стратегия и тактика с положителност канасюбиги Тервел щеше да я има!

Автор: Петър Божинов

 

 

 

Източник:kmeta.bg

 

Преди 98 г. Ньойският договор слага край на мечтите за национално обединение

 

 

Изопачаването на истините в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим.“

                                                                                           Александър Малинов

На този ден (27 ноември) преди 98 години (1919 г.) е подписан Ньойският мирен договор.

България след Балканските войни се намира в почти пълна изолация – и на Балканите, и в Европа – на прага на Първата световна война.

България между Антантата и Централните сили

В края на XIX и началото на ХХ век в Европа се оформят контурите на двата противостоящи си блока. Изключително бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът ѝ към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, имащи в началото на ХХ век съответно 10 и 4 пъти повече такива територии; желанието ѝ да овладее позиции в Близкия и Средния изток засяга интересите на Англия и Русия; настъплението ѝ в Африка я сблъсква с Франция в Мароко; идеите на пангерманизма плашат непосредствените ѝ съседи.

В своята политика Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия, Франция и Русия.

Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912 г. и първоначално Антантата има по-силни позиции – създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, който обаче не се съхранява напълно. В навечерието на Първата световна война единствено ориентацията на Сърбия към Съглашението и на Турция към Централните сили не буди съмнение, докато останалите държави в района предстои да направят своя съдбоносен избор.

На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник – ерцхерцог Франц Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия.

Започва световният военен конфликт, в който за България има три възможни пътя. Идеята за пълен неутралитет и извличане на придобивки от него е много привлекателна, но историческата практика доказва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални успехи.

Основният въпрос, стоящ пред държавата ни, е националното обединение, а неговото решаване вече минава през корекции в границите ни със съседните страни. Следователно трябва да се търсят съюзници сред Великите сили, да се избира между Антантата и Централните сили.

След избухването на войната правителството на Васил Радославов официално обявява неутралитет.

Съглашението не храни особени надежди да привлече България на своя страна – и поради ориентацията на управляващото в момента правителство и цар Фердинанд, и поради това, че е заложило вече на българските противници на Балканите. Наистина, предприемат се стъпки в тази посока, но те са мудни и крайно неубедителни.

Първото съвсем конкретно предложение идва през май 1915 г., когато Антантата обещава при влизане във войната чрез нападение срещу Турция линията Мидия-Енос, безспорната ѝ част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието и съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа.

Българското правителство обаче е напълно наясно, че тези ангажименти нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на балканските страни. В същото време Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех – цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България.

Освен всичко друго тази позиция на Централните сили (а по-точно – на Германия) има и огромен психологически ефект, защото е насочена в най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.

Разбира се, обещанията не са единственият аргумент в определяне крайната позиция на България. Именно Германия дава на правителството искания заем от 500 млн. марки и по този начин печели още един плюс.

Въпреки влизането на Италия във военните действия на страната на Съглашението, през 1915 г. Централните сили регистрират някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция на Англия и Франция е неуспешна. Това дава допълнителни аргументи на правителството за неговото окончателно решение – счита се, че Тройният съюз има трайно превъзходство и са налице предпоставки за неговата победа.

През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят опит да въздействат за ориентацията на страната посредством среща с цар Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със Съглашението.

През победи към нова загуба

На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия. Под знамената са свикани около 870 хил. души, групирани в три армии. На бойното поле Българската армия постига изключителни успехи на няколко фронта.

Ала това няма особено значение – Централните сили не успяват да се противопоставят на Антантата. През 1918 г. страната ни вече започва да изнемогва. Третата война в рамките на няколко години се оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, шири се недоволство на фронта и тила. Кризата обхваща и управляващите кръгове.

През юни Васил Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.

На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство в жива сила и техника, Антантата предприема голяма офанзива на Солунския фронт. Българската отбранителна линия е пробита при Добро поле и в армията настъпва хаос. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците.

Райко Даскалов обявява т.нар. „Радомирска република“ и повежда бунтовниците към столицата. Във Владайското дефиле, край Княжево и Павлово се водят братоубийствени боеве.

След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември 1918 г. и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира под контрола на съглашенски офицери и да остави като заложници частите, намиращи се западно от Вардар. За втори път в продължение само на 5 години страната ни е поставена на колене.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син – цар Борис III.

Последствията

Те се съдържат в Ньойския мирен договор, подписан на днешната дата преди 97 години – 27 ноември 1919 г. Към загубеното след Балканските войни се прибавят 11 хил. кв. км т.нар. Западни покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско и половин Струмишка околия), които се предават на Сърбия; в Западна Тракия от Места до Марица се въвежда управление на Съглашението, но по-късно територията е предадена на Гърция.

За 37 години страната трябва да изплати репарации в непосилния размер от над 2 млрд. франка; налагат се и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България фактически е лишена и от армия – предвижда се наемната войска заедно с полицията и граничната охрана да не надхвърля 30 хил. души.

От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд граница.

Несъмнено Ньойският диктат е много жесток удар по България. При това крайно несправедлив удар. Версайската система от договори, сключени със загубилите страни от страна на Антантата, поставят на колене и другите държави от Централните сили. Много историци и познавачи посочват, че тези договори са една от преките причини за въвличането на света в най-кървавата война в историята на човечеството, а именно – Втората световна война.

Изборът България да влезе в съюз с Централните сили е направен от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Според общосподелените оценки в българската историография те са сочени за главните виновници за „втората национална катастрофа“. Но както е видно от изложението по-горе, изборът в полза на Централните сили се базира на здрав смисъл, като мотивите за този избор при всички случаи са пробългарски.

В този смисъл да се обвиняват, че България се е обвързала с губещата страна не е коректно, защото те са политици, а не „врачки“. Още повече, че политик като Александър Малинов, който през цялото време симпатизира на Съглашението и остро критикува управляващите за направения избор, след свършека на събитията изрича думите, които са изведени в началото на този текст – думи, призоваващи към реализъм и съобразяване с обстоятелствата.

Да, народът ни дава над 100 хил. жертви, окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Страната ни изпада в тежка международна изолазия. Обаче заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват от „несретната“ си историческа съдба.

Защото ако се направи сравнение със ситуацията в другите губещи държави след Първата световна война, тутакси ще се види, че и там положението е тежко. Работата е там, че там не се говори за „национална катастрофа“.

 

 

Източник:news.bg

 

Разсекретени архиви: С провокация от въздуха САЩ искали да започнат война с СССР

МиГ-17

 

Вашингтон планирал да въвлече Москва във въоръжен конфликт, инсценирайки нападение на съветски самолет на американска или съюзническа база, се казва в документ, публикуван на сайта на Националния архив на САЩ.

Предполагало се Пентагонът да „прекопира” или да купи от трета страна самолет съветско производство. Разглеждал е вариант за използване на техника, отвлечена от дезертьори. В списъка на „предпочитаната” техника попаднали изтребителите МиГ-17 и МиГ-19 или транспортният Ил-14.

„Такива самолети може да се използват за въвеждане на пилотите на противника в заблуда, за внезапни атаки по обекти на противника, а също за провокации, по време на които летателни апарати съветско производство ще нанесат удари по американски или съюзнически бази, давайки повод за намеса от страна на САЩ” – се казва в разсекретения файл.

За отбелязване е, че подобна провокация е обсъждана на най-високо равнище. На срещата на Специалната разширена група през март 1962 г., където е повдигнат този въпрос, присъствали авторът на плана Робърт Кенеди (тогава генерален прокурор), държавният секретар Дийн Ръск, директорът на ЦРУ Джон Маккоун, помощникът на президента по националната сигурност Макджордж Банди и председателят на комитета на началниците на щабове на ВС на САЩ Лаймън Лемнитцър, съобщи Sputnik International.

На 17 ноември Националният архив на САЩ публикува още 11 хиляди документа свързани с убийството на Джон Кенеди на днешния ден (22 ноември) 1963 г.

 

 

Източник:Блиц

 

132 години от избухването на Сръбско-българската война: “Войната на капитаните срещу генералите“

 

 

На 14 ноември се навършват 132 години от избухването на Сръбско-българската война /1885 г./, която ще остане в историята с наименованието „Войната на капитаните срещу генералите“

Съединението и Балканите

На 6 септември 1885 г. в Пловдив, седем години след Руско-турската освободителна война, България е била разделена на две – Източна Румелия и Княжество България – под руско влияние. Тогава чрез безкръвен преврат е обявено Съединението на България. Балканските ни съседи са недоволни от това, че в региона се образува една силна държава, която по територия и население е по-голяма от тях.

Веднага след Съединението Гърция и Румъния са готови да извършат мобилизация и да търсят компенсации за сметка на България. Първата се насочва към населената с българи Македония, а втората иска да заграби Южна Добруджа. Само намесата на Великите сили ги възпира да не обявят война на страната ни.

Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите, е категорично против Съединението. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.

Съотношение на силите

Подтикната от Австро-Унгария Сърбия ни напада изненадващо на 14 ноември /по нов стил/ 1885 г. Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир: 1. цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава; 2. сръбска окупация над останалата част от Княжеството; 3. преместване на българската столица от София в Търново; 4. огромна парична компенсация.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с пушки Mаузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души, от които 103 000 редовна армия.

Българите не разполагат с достатъчно офицери, защото Русия е изтеглила своите офицери след обявяването на Съединението. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си. Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000. Българската пехота разполага със стари пушки, а артилерията с 200 артилерийски оръдия, които са обаче доста по-добри от сръбските антики, но 40 от тях са повредени и неизползваеми.

Сливнишката епопея

 

Българските военни тогава решават твърдо сливнишките височини да бъдат позицията, където да спрат нападението на сръбския военен елит, докато правителството, водено от княз Александър I Батенберг, иска да чака сърбите край Вакарел. Българските капитани обаче не са съгласни с това и въпреки намеренията на Батенберг, искат да задържат сръбската войска на Сливница.

По тази причина и първите сръбски отряди, които се насочват в местността, са неприятно изненадани, когато виждат над Сливница на хълмовете в Гълъбово, Три уши и Малово българските отряди. Другата част, която на третия ден се насочва в посока Божурище се изкачва южно от Войводино, Могила и Шезуб. Там българите разполагат с осем оръдия. Именно с техните изстрели, нашите спират сърбите, когато прииждат за два дни – 15 и 16 ноември. През тези два дни сърбите сломяват съпротивата край Калотина, Драгоман, минават през Габер. Заради тези успехи сръбският крал Милан казва, че ще си пие кафето вечерта пред турската джамия в центъра на София – нещо, което скоро разбира, че няма да стане.

Българските капитани, които се намират в позицията над Сливница, използват трикове върху сърбите. Тогава все още войската ни е била малобройна. Българските отряди се придвижват за две денонощия от турската граница до Сливница. Имало е по това време влак единствено до гара Септември, от там те са вървели пеша и на коне по трима души. Когато пристигат веднага се включват във военните действия.

Интересен факт е, че самият капитан Коста Паница с неговия малоброен отряд е правил няколко задвижвания на полето, за да създаде впечатление пред сърбите, че българската войска е по-многобройна.

Най-тежки са боевете при Сливница на 17-19 ноември /нов стил/, когато се решава и изходът от войната. Изходът от сражението е бил 50 на 50. Тогава обаче сръбският отряд на Моравската дивизия, който минава през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци. Тогава командващ артилерията ни е кап. Христо Попов. Тя внася сериозен смут сред сърбите, чието намерение е било през с. Златуша и Банкя да влязат директно в София. Затова боевете край Гургулят изиграват основна роля за хода на цялата битка, защото Моравската дивизия не успява да премине в настъпление, а 1200 души са пленени.

Ходът на войната е преобърнат сърбите отстъпват, а българите последователно освобождават всички територии и стигат до Пирот. Великите не позволяват по-нататъшно българско настъпление и на 28 ноември 1885 г. бойните действия са прекратени. Войната трае само 14 дни, а мирът между българи и сърби е възстановен в Букурещ.

 

 

Източник:БГНЕС

 

Спомени от соца: Как Тодор Живков интегрира циганите

 

 

За да се реши циганският въпрос властта по времето на Тодор Живков предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК, пише Соц бг.

Той е първият и единственият засега циганин, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше:

Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.

Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал „Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Циганският въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“. На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва: Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на циганите.

Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт.

А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще : Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!

Кой е Господин Колев ?

Господин Колев е роден на 20 януари 1923 г. в циганската махала в Сливен в семейство на текстилни работници. 17-годишен става член на РМС, през 1942 г. за дейността му в организацията заедно с три други циганчета и много българи е осъден на 5 години затвор, които „излежава“ в Сливен и Варна. Членува в БКП от пролетта на 1944 г., по-късно е военен, след това – експерт по малцинствените въпроси в ЦК на БКП.  Без притеснения споделял как са го наричали близки и познати – „циганинът от ЦК“. Там работи до 1990 г. – 30 години, и издадената си преди години книга нарича с обич, вероятно и с носталгия, „Един циганин в ЦК на БКП“. Умира на 6 януари 2011 г. в родния си град.

Георги Атанасов: Възмутен съм от правителствата на прехода! Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха.

 

 

Днес даваме думата на един от най-важните фактори по време на пленума на 10-ти ноември 1989 година – Георги Атанасов, по това време министър-председател, който води заседанието на пленума на ЦК на БКП и, който отказва да даде последната дума на Тодор Живков. Това решава успеха на пленума с гласуването на оставката на Първия.

А после? Какво очаква Георги Атанасов и какво се случва всъщност?

„В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. С т.нар. аграрна реформа земеделието се върна 60-70 години назад. Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода.“

 

Това ми казва ГЕОРГИ АТАНАСОВ на10 ноември 2009 г.

Ето как протече разговорът ни.

Още в началото бившият премиер сам отвори темата за сакралния ден от най-новата история на България:

„Има три фактора за промяната на 10 ноември 1989-а.

Първият − другомислието в българското общество се появи първо в БКП. Вторият − все по-ярките изяви на дисидентите, които декларираха своите цели, особено през пролетта на 1989-а.

И третият − ролята на геополитическите процеси. Още в началото на 70-те години социализмът в Централна и Източна Европа вече бе загубил жизненост.“

 

С тази оценка на Георги Атанасов влизаме в темата за началото на българския преход.

− Значи отдавна сте усещали, г-н Атанасов, че промяната е неизбежна?
− Да, виждахме, че нещата вървят към криза. Чувствахме я. Изнемогвахме в икономиката, съзнавахме и негативите в живота.

− А защо не променихте политиката?
− Търсехме нови решения, но линията, която следвахме, не съответстваше на реалната острота на проблемите. След курса за преустройство в СССР в част от ръководството на БКП започна да назрява убеждението, че можем да се освободим от недъзите само чрез поражението на тоталитарната система, а това с Тодор Живков не можеше да стане. През пролетта на 1989-а се проведоха конгресите на творческите съюзи, които бяха показателни за новите процеси и нагласи. България навлезе в период на остра политическа криза. Разговорите на тази тема помежду ни(извън кръга на Живков) станаха системни. Виждахме, че кризата на доверието към властта прераства в криза на властта. С това разбиране още на 6 юли 1989 г. (в навечерието на традиционната среща с дипломатическия корпус в Смолян) се договорихме с Петър Младенов, че трябва да се отиде на открит политически сблъсък с Тодор Живков и той да бъде отстранен от ръководството на партията и на държавата. На следващия ден посветихме в плана си Добри Джуров и Андрей Луканов. Така четиримата станахме ядрото на акцията за смяна на ръководството на партията и държавата.

− Страхувахте ли се, че опозицията може да ви изпревари?
− Каква опозиция? Имаше натрупано недоволство в обществото. Но сериозна, организирана опозиция в България нямаше. След 10 ноември ‘89-а те научиха на улицата, че Живков е свален.

− Как точно стана заверата срещу Живков?
− След като ние, четиримата, се разбрахме, уточнихме се аз да направя анализ за икономиката, Петър − за политическата обстановка и партията. Трябваше да създадем организация, която да гарантира, че промяната ще е не само успешна, но и радикална. На 13 юли 1989-а в Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП се състоя обсъждане на проблемите на икономиката. Моите тези коренно се разминаха с постановките на Живков. В същия дух се изказа и Луканов. Втори сблъсък имахме в края на август ’89-а, когато Живков внесе в Политбюро предложение за свикване на ХIV конгрес, а повечето членове на ПБ изразиха несъгласие с основните постановки на материалите. Тогава той разбра, че вече не владее положението.

− А вие от заверата какво направихте?
− След като Петър Младенов написа писмото си, с което подаде оставка и го депозира в Политбюро, Живков свика Политбюро, за да се обсъди. Тогава Луканов ми съобщи, че с Пенчо Кубадински и с други дейци са решили Петър да си изтегли писмото. Възпротивих се категорично:„Андрей, рубиконът е минат. Трябва да действаме!“ Предложих му аз и Добри Джуров да отидем при Живков и директно да му поискаме оставката. Но това да стане 2-3 дни преди пленума на 10 ноември, за да няма време Живков да организира нещо, да разсъждава много и т.н. Андрей се съгласи. На 7 ноември поднасяме венци пред паметника на Ленин по случай Октомврийската революция. Джуров идва при мен и ми казва: „Абе, Гошо, ти предлагаш двамата с теб да ходим при Живков. Разбираш ли за какво става дума − председателят на Министерския съвет и военният министър да отидат и лично да искат оставката на Тодор Живков. Това е преврат! Предлагам друго. Ние − Йордан Йотов, Димитър Станишев и аз − сме съпартизани на Живков. Ние ще отидем и ще му кажем.

 

− Да се разберат по партизански, така ли?
− Да. Съгласих се. Срещата им бе на 8 ноември в 9 ч. Към 11,30 бай Добри ми съобщи, че Живков приел да се оттегли на някой от следващите пленуми. Скочих: „Абе, Добри, как на някой от следващите пленуми? На тоя пленум, бе, който ще бъде вдругиден, трябва да се оттегли!“ Добри се затюхка: „Ами, ние пак трябва да искаме среща.“ –„Ще искате!“ И на следващия ден, на 9-и, те бяха отново при Живков. Тогава го убедили. В същия ден следобед при мен влиза Григор Стоичков:„Другарю Атанасов, бях при другаря Живков и той ми каза, че трябва утре да си даде оставката. Как може така ненадейно? Казах му, че не бива да бърза.“ Скочих: „Абе, Григоре, ти ще объркаш цялата работа.“ Поисках среща с Живков. Разбрах, че при него са Балевски, Георги Джагаров и Панталей. Изчаках ги във фоайето пред кабинета му да излязат. И понеже знам правилата на политиката, веднага минах в настъпление: „Другарю Живков, какво ще правим утре на пленума?“И без да чуя отговора му, продължих: „Разумната, вярната, точната позиция е вие да си дадете оставката веднага!“ Настъпи тягостно мълчание. Живков имаше едни малки ръчички. Мълчи, тупа нервно с пръсти по масата и в един момент ми отвръща: „Георги, аз съм решил! Ей сега, в 6 ч. на заседанието на Политбюро ще си подам оставката и ще предложа теб за генерален секретар.“Възразих: „Важното е да разберете, че е правилно да се оттеглите. Защото от няколко години Тодор Живков работи против Тодор Живков. Ние сме допускали и грешки, но народът има и хубави впечатления от това ръководство и не бива да се направи нещо, което да срине хубавите впечатления.“ Той кима с глава и ме пита: „Ти кого предлагаш за генерален секретар?“ -„Защо да не бъде Петър Младенов?“  –„И-и-и-и.“ Смръщи вежди!

Да. И на мен Живков ми е казвал, че не харесва Петър Младенов. Защо?
− Смяташе, че не е оперативен човек.

− И в мемоарите си Живков го пише това.
− Тодор Живков имаше много ценни качества и като човек, и като ръководител, и като партиен деятел. Но имаше и сериозни недостатъци. Първо, знаеше как да съхранява властта си и второ, беше отмъстителен и субективен в оценките си. За всички, които са били против него − Чудомир Александров, Георги Атанасов, Андрей Луканов, Петър Младенов − се изказа зле. А хвалеше Гриша Филипов, който нанесе такива поражения на държавата. Но тогава, след заседанието на Политбюро преди пленума на следващия ден, тримата: аз, Добри и Петър, отидохме при Живков. Беше разстроен. Уточнихме се за реда на пленума и си тръгнахме.

− След като всичко е било решено, защо на пленума Живков изглеждаше така зле, сякаш гръм от ясно небе го е ударил?
− Заради това му изражение по-късно някой ме попита: „Вярно ли е, че сте го дрогирали?“ Никой не го е дрогирал. В началото той изнесе великолепен доклад. Беше капнал да стои прав и да говори. Все пак беше на 78 години. После, когато стана гласуването и видя резултата, Живков си даде сметката, че това е краят, че от утре вече не е генерален секретар. А 35 години е бил на този пост! Всеки човек в такъв момент връща лентата назад, отново изживява изминалите години. И изведнъж някой му казва: „Дотук!“ Ами това действа психически. Вярно е, че той положи усилия с помощта на някои свои близки хора в ЦК да промени хода на пленума − точката за оставката му да се отложи. По време на обедната почивка Милко Балев го е навивал да не се съгласява с освобождаването му като председател на Държавния съвет. Сигурно затова в началото на второто заседание Живков ми каза: „Георги, защо ме освобождавате и като председател на Държавния съвет?“ Отвърнах му: „Тези въпроси са уточнени, вече има решение на Политбюро и връщане назад не може да има.“

− Той как реагира?
− Само продума: „Ами добре, както кажеш.“ После, по време на заседанието, като тръгнаха изказванията, двамата седим един до друг и по едно време Живков ми казва: „Георги, хубаво е да ми дадеш думата да кажа няколко неща.“ –„Но, другарю Живков, вие сутринта говорихте два часа, говорихте много хубаво, защо е нужно сега?“ – „Добре, както кажеш!“ Точно така ми каза. Разбирах състоянието му, но не му дадох думата. Даже някои след това казаха: „Ей, ти си много жесток, даже не му даде думата да благодари на тоя Централен комитет.“

− Защо го лишихте от последната дума?
− Добре, ще му дам думата, ама знам ли какво ще говори. Да не объркаме работата.

− Тези детайли не сте ги разказвали досега.
− Не. Не.

Не сте ли се притеснявали за това, че той може да вдигне силите за сигурност срещу вас? Все пак вие сте едни превратаджии.
− Да. Аз съм малко тепегьоз на тая тема. Чувах, че някои са имали известни опасения. Аз бях спокоен. Какво… като ме арестуват? Даже и да предположим, че ще ме убият, което няма да стане, защото времената вече са други, какво от това? Нищо! Бай Добри ми разказваше след това, че бил доста притеснен как ще реагират Вътрешните войски, които бяха до Горубляне. Там имаше голямо поделение. По някое време Добри даже съзрял, че има раздвижване и бил доста смутен. Защото, ако това се допусне, няма да е добре и за България, и за партията. Но явно Живков е бил разумен. И нямаме основание да го подозираме в каквито и да е екстремни действия. Ето, така стана промяната − това бе един обикновен ноемврийски ден.

− Но той обърна историята, начерта нов път за България.
− Една обичайна промяна в партията, която предопредели много сериозни неща в развитието на България. Впрочем много хора не си дават сметка какво точно стана след това? Десети ноември като първи акт на промяната не е всичко, това бе само началото. Лошото е, че мнозина със задна дата се опитаха да си напишат героична биография.

− Дайте оценка, г-н Атанасов, за годините след 10 ноември 1989-а. И леви, и десни твърдят, че нашият преход е провал. Защо?
− Мислехме, че промяната ще е за хубаво. И сме се борили да бъде хубаво. Несъмнени са демократичните ни постижения и приобщаването на България към ценностите на Европа. Но не допусках, че след 10 ноември всичко така катастрофално ще се срути. При такава радикална промяна естествено е да се върнем и назад в някои сфери, да се преориентираме в икономиката, но нищо не оправдава нагона към разрушение, който ни завладя. В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. С т.нар. аграрна реформа земеделието се върна 60-70 години назад. Да не би в Чехия по-малко да са ненавиждали комунизма? Но те не унищожиха способността на селското стопанство да произвежда и да се развива. Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха. 20 години вече ние не знаем кои са ни приоритетите. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода!

− Защо от всички? Имаше и леви правителства.
− Всички бяха в плен на икономическа безпътица и без визия за формиране на нова философия на националния живот. Характерно за българския преход е безхаберието на държавната администрация. Това е страшно опасно! И стремежът на политическите партии е да политизират нейната дейност. А в сферата на сигурността основни политически централи се опитват да изграждат собствени структури, собствени източници на информация. Много съм смутен. Говоря за първи път така открито. Държавата е пробито корито! Продънено корито! Дано Бойко Борисов разчисти тия авгиеви обори. Трябва да удря и наляво, и надясно! Лошото е, че на тази основа вече се възражда духът на омразата от началото на 90-те години. И вместо проблемите да се решават, в България те се наслагват върху съзнанието и морала на поколенията. Така стана с т.нар. червени куфарчета. Тази легенда се затлачи в съзнанието на моето поколение. И още не можем да се освободим от тези лъжливи за всички окови. Защото над нас тегне прокобата! Не по-малко лъжлива и опасна е другата легенда − за изнесените милиарди. Някои говореха за 17-20 милиарда.

− Но тези някои, г-н Атанасов, са дейци от вашата партия. Защо да не им вярваме?
− Защо никой не се запита откъде са тези огромни количества пари? Че ние тогава, в края на 80-те, нямахме с какво да платим елементарни доставки. Обвиняват ни, че сме изнесли милиони. Нямаше какво да изнасяме. Но такава е орисията българска − всичко около нас да тъне в тъма, да се давим в омраза.

− Но Станишев имаше четири години власт (2005−2009). Защо не успя да обърне съзнанието, да наложи нов морал?
− Година преди изборите казах на Станишев, че ролята на един лидер на управляваща партия не е само да движи основните проблеми на държавата, а и да ръководи общественото мнение. Второ, истината става истина, когато хората я приемат като истина. И третото правило в политиката − за управляващите е най-трудно да разберат истините на живота. В БСП не разбраха, че още през януари-февруари 2008-а в обществото започнаха да се наслояват негативи към управлението. Засилиха се, когато Румен Овчаров подаде оставка, и се взривиха, когато и Румен Петков подаде оставка. След това вече нямаше сила да спре негативизма. Загубата на изборите бе предопределена.

− Накъде върви след тази криза БСП?
− Поради сериозните слабости в управлението през последните четири години БСП е в изключително трудна ситуация. Никога след 10 ноември не е била в такава трудна ситуация. Полагат се сериозни усилия на БСП като първостепенна политическа сила да се сложи кръст. Партията не може да бъде унищожена, тъй като има дълбоки корени и традиции, но стремежът е да бъде сведена до третостепенна политическа сила. С 10-15 депутати в парламента, да лаят там, да бъдат манифестация на политическия плурализъм на българското общество. Безпокои ме фактът, че ръководството на БСП не осъзнава всичко това. То дължи отговор на обществото − ако има лъжи в обвиненията, това трябва не само да се каже, но и да се докаже.

− А Бойко Борисов ще успее ли?
− Дано. Желая му го. Но не с оръжията на омразата. За съжаление той се опитва да върне омразата. Това е опасно. Симеон може да има много грехове, но той успокои политическите страсти. Безпокои фактът, че в името на моментен политически интерес Бойко започна да намеква за забрана на БСП. Комунистите били разстрелвали, а кой разстрелваше комунистите? И докога ще живеем с миналото? Няма ли да постъпим като Гърция, като Испания и да кажем: „Стига!“

− След 10 ноември ви осъдиха на 10 години по т.нар. сирашко дело − за помощи на сираци от антифашистката борба. Тогава ви посетих в Кремиковския затвор. Днес съжалявате ли за нещо?
− Не съжалявам, че бях в затвора.

− Защо?
− Защото видях живота от опаката страна, която никога нямаше да опозная, ако не бях попаднал зад решетките. Аз съм много любопитен. Аз съм човек, на когото, ако му дадеш една кирка, ще отиде и ще копае и това няма да го приеме за унизително. Израсъл съм с труд и с труд. Друг е въпросът, че тогава към мен се извърши несправедливост. Осем месеца ме държаха в ареста сам в стая.

− Как минават дните в единочка?
− Не е лесно. Що книги съм изчел, що бележки съм си водил. Тогава, разсъждавайки за несправедливостта, си казах: трябва да се намери начин всеки, който се изкачи на отговорна позиция в обществото, за една седмица да бъде поставен в такива условия. Да види, че животът има и друга страна. И да си отваря очите. Въпреки че аз не ги бях затворил. Напротив, помогнах на 43-ма кръгли сираци. Бойко защо прати самолет за един български гражданин от Азия да го докара тук? Нали и това струва пари. Аз какво съм направил? Хора, чиито бащи и майки са загинали в антифашистката борба, израсли са по домове и общежития и като зрели граждани са поискали от Политбюро да им се построи по едно жилище, пък те ще си го платят? Но заради промени в цените от началото на строежите до завършването ни помолиха да им компенсираме разликата. Правителството отдели от резерва по 5000 лева на човек. Имах това право. После, като разбраха, че ме арестуват и ще ме съдят, всички върнаха парите. При разумен подход на съдебната система трябваше да се каже: край на проблема, парите са върнати в бюджета − и толкоз.

− А защо ви осъдиха?
− След 10 ноември на десницата  трябваше отдушник за собствените  неудачи. И искаха да осъдят Георги Атанасов. Беше им нужен затворник, да се види, че както ние сме съдили през 1944–1945 г. техните бащи и дядовци, сега пък те съдят нас. И го направиха.

− Това не ви ли озлоби?
− Не. Към кого?

− Към авторите на тази несправедливост.
− Към несправедливостта − да. Но към личности − не. Даже към Татарчев, който ме вкара в затвора, не изпитвах нищо. В политиката човек трябва да си ги обяснява тези неща. Но не приемам личната обида. Ако знаете в какви условия бях поставен.

− Видях кофата в стаята ви…
− Като ме закараха в затвора в Кремиковци, си нямате представа какво чудо беше. Ужас! За един 60-годишен човек това бе все едно да го вземат войник. Рухва. Физически и психически. Обаче обикновените хора са по-умни от тези, които ги ръководят. Настаниха ме в килия с още 7 души. Веднага един се хвана да ми бъде охрана. Разведоха ме из всички помещения на затворниците да ме запознаят с другите, да пием заедно кафе. На следващия ден дойде една делегация на циганите и казва: „Г-н Атанасов, ние правихме събрание да обсъдим какво да бъде отношението ни към вас. И решихме, че ние сме ви яли хляба и ще бъдем вашата подкрепа.“ И наистина по време на целия ми престой в затвора една чаша вода не съм изпил от чешмите, от които пият затворниците. Тези от тях, които работеха в комбината „Кремиковци“, ми носеха оттам минерална вода. Всяка вечер по няколко шишета запечатани, за да се види, че са оттам. Нито един път не съм отишъл да се храня в столовата. Знаеха, че имам здравословен проблем, и затворници готвеха при мен. А приятели − да не говорим как ми носеха или пращаха провизии. Така изкарах първите няколко месеца, но стана неудобно. Идеята е била да ме пратят на работа в комбината, но от ръководството не ме искаха, защото им знаех номерата и те се страхуваха, че ще видя как се източва „Кремиковци“. Затова ме пратиха в един птичарник да гледаме пилета.

− Къде?
− В Долни Богров. 5000 пилета съм гледал. От тях измряха само 150, което е показател за много ниска смъртност. Казаха, че това е чудо. Отвърнах им: „Тия пилета се гледат от хора от министър нагоре.“

− Колко време гледахте пилета?
− Няколко месеца.

− И днес не съжалявате за това?
− Какво да съжалявам?

− Това не е ли смазващо за личността?
− Смазващо е, но трябва да има дух. Човек трябва да умее да се бори и със себе си, и с обстоятелствата.

− А възмездието?
− Ако някой е сгрешил, да отива в затвора. Но не бива да се говорят непроверени факти, защото животът ще ги събори. Какъв смисъл има? Да уязвят предишните. Да ги натикат в ъгъла. Добре. Но после това като бумеранг ще се върне.

Днес Георги Атанасов е още по-недоволен от политиците.  Разговаряме отново и той ми казва: „Ще успее онзи държавник, който извади страната от беднотията и я върне в коловоза на икономически развитите страни“, е формулата му за проспериращ управленски екип. Дано да го чуят!

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Тодор Живков, 1997: Оставката ми бе най-голямата грешка! Не допусках каква машина ще се завърти…

Тодор Живков, 1997

 

 

Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”.

Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях.

Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си.

А моите съдници се отрекоха от всичко.

Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят.

И от жените и децата си щяха да се отрекат.

Такова падение!

Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване“.

Това ми каза Тодор Живков 8 години след  историческия пленум на 10-ти ноември 89-та, който преобърна живота в България.

Как започна нашият разговор.

15  юли 1997 г.

Поискала съм среща с Живков и след няколко дни от „Секвоя” ми се обаждат: „Г-н Живков е готов да ви приеме”. В уречения час, малко преди обяд, съм при него. Този път излизаме на верандата на вилата. Както обикновено,  Живков е  безупречно облечен, в настроение.  Знае, че интересът към него расте и че е дошло време да се разправи с опонентите си… Както винаги при разговорите си с него, в началото му давам възможност да изложи тезите си,  пък после постепенно започвам да го настъпвам…

– С какво искате да ви запомнят поколенията, г-н Живков?

– Преди всичко дължа благодарност на огромната част от българския народ, който разбра цялата вандалщина срещу мен и още по време на процеса ми даде подкрепата си… (От две години на Живков е разрешено да напуска жилището си. Той посети два пъти Правец, обходи Родопите и навсякъде бе носен на вълната на възторга и преклонението. Като репортер отразявах тези посещения, следях отблизо вълненията му и вече бях наясно с позициите му. По това време се запознах и с Бойко Борисов, който като шеф на охранителната фирма „Ипон” бе  поел личната охрана на бившия Първи и винаги ми осигуряваше неограничен достъп до Живков. И сега, докато траеше този разговор, Бойко бе някъде из къщата, деликатно ни оставяше сами. От време на време някое от неговите момчета донасяше кафе или от онзи френски коняк, който Живков криеше в библиотеката на кабинета си и си позволяваше да пийва по 50 грама – б.а.) …Аз се оказах най-обругаваният политически деец в цялата ни история след 1878 година. Да не говорим за света. Личните ми качества, убеждения и дела бяха съзнателно тълкувани чрез едно унизително за нацията издевателство. За никого в България не е тайна, че този процес бе политически, скалъпен от някои т. нар. мои креатури (Живков имаше предвид Луканов, но избягваше да спомене името му. Това бе в състояние да го извади от равновесие.) Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят лесни политически дивиденти, необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната. Никой не представи доказателства за това, в което ме обвиняваха. Поколенията ще разберат, че аз съм посветил целия си съзнателен живот в служба на народа. Никога не съм унивал, не съм губил вяра, защото пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който изпълних. Посветих се на добруването на България и на българския народ. (Много по-късно, едва в началото на 2007 г., финансовият ревизор Кирил Лалов изнесе в „Труд”  неизвестни данни за злоупотребите по време на управлението на Живков, за тайните извънбюджетни сметки на фамилията Живкови и цялото партийно ръководство, които бяха публикувани в книгата „Власт, пари, комунизъм” на издателство „Труд”.)

– Защо досега нито партията, нито изследователите, никой не се нае да направи обективна оценка на вашето управление?

– Страхуват се от мен. Много се страхуват. Страхуват се от народа. Не ми дават възможност да изложа вижданията си пред обществото. Не ме канят в телевизията. В медиите се пускат само отрицателни неща за мен. В мемоарите си не заигравам с фактите от нашата история. Изнасям нещата такива, каквито са били, показвам какво стана след 1989-а година: ограбването на народа, налагането на реставрацията и реваншизма. Обвиняваха ме, че като председател на валутната комисия съм отговорен за изтичането на средства в чужбина. Да, валутният резерв, който аз създадох през 1962-а година, бе под мой контрол, но до 1985-а, когато прехвърлихме комисията към Министерския съвет и тя бе оглавена от Андрей Луканов. Спомням си малко след това при мен дойде Васил Коларов, тогавашният председател на БНБ, и ми каза: „Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара”. След известно време пак ми каза: „Похарчени са 200 милиона долара”. Така че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били изтеглени 700 милиона долара. Оставаха 1 милиард и 300 милиона, които бяха в чуждестранни банки. Питам сега къде отидоха тези пари?  Още в края на 1988-а започнахме изграждането на фирмена организация. Беше утвърден Указ 56. Аз съм го подписал. Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха. И оттук започна разграбването. Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки. Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. (Прав се оказа.)  Всичко изчезна, потъна. Окрадоха го разбойници. Към това трябва да се прибави и ограбването по времето на Филип Димитров, което набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения. Кое ме мъчи най-много сега? Хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците (има предвид Петър Младенов и Луканов – б.а.). Държавността е разбита и това трябва да се каже на народа.

– В Мемоарите си казвате, че вашата най-голяма грешка е оставката ви през 1989-а. Защо?

– Защото тогава проблемът не беше за лидера, а за системата. Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Ние имахме достатъчно резерви, а щяхме да получим помощ и от приятелски социалистически и западни страни. (Живков упорито развиваше тази теза, която предизвика възмущението на Луканов. „Това е връх на политическото и човешко лицемерие и неискреност”, заяви по-късно в интервю пред мен Луканов.) Дали щях да успея, не знам. Сигурно щях да бъда притиснат и от външни, и от вътрешни сили, но трябваше докрай да поема този риск. За съжаление тогава не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.

– Какво щяхте да постигнете, след като твърдите, че още от 1963-а сте бил сигурен, че социалистическата система не е ефективна, а през 1988-а формулирате тезата, че тя трябва да бъде сменена?

– Аз не критикувам социалистическия строй, а критикувах управлението на строя. И това бе в основата на разрива ми с Горбачов. Глас в пустинята останаха моите тези за необходимостта от провеждането на новото историческо съдържание в страните от социалистическата общност. С горчилка споделям – ние не можахме да постигнем единомислие и единодействие в преустройството на нашите обществени системи. За съжаление всяка страна бе оставена сама да провежда преустройството. Обвиняваха ме, че не съм имал куража да увелича цените, въпреки че съм съзирал икономическите затруднения. Това не е вярно! Просто съзнателно не исках да предприемам подобен ход, преди да изчерпим всички налични възможности. А възможности имаше – твърдя го съвсем отговорно. Защо българинът трябваше да бъде наказан? И то жестоко? Заради авантюристичния, недомислен, разсипващ икономиката курс на перестройката. Ако до 1986-а година в определена степен компенсирахме недъзите на системата с осигурени суровини и пазари, след това естественият разумен ход бе да се измъкваме постепенно. Да се спасяваме с всички възможни средства. Но срещнах невероятна съпротива. И у нас, и в Москва. Оказа се, че още от самото начало, когато Горбачов бе избран за генерален секретар, той е заигравал с всички страни на СИВ, с техните ръководства. Разбира се, това не му пречеше да бъде винаги йезуитски усмихнат. Историята ще помни този генерален секретар, който тотално ни продаде – като общност от държави, като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ…

– Ръководни дейци на БКП обаче твърдят, че през 80-те години вече е имало силно настроение срещу вас вътре в партията. Усещахте ли го?

– Да, знаех това. След идването на Горбачов на власт аз усещах, че започва настройването на наши ръководни кадри срещу мен. Дойдоха сигнали, че от Москва се провежда ударна кампания против мен. В моето „обкръжение” имаше хора, за които знаех, че заиграват. Оказа се, че заиграването не било никак „безобидно”. Тук, в България, срещу мен работеше огромна армия от разведчици. Започнаха да инспирират действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите в България процеси. И докладваха. И ме предаваха. Луканов е генетически заложен като предател. Неговият дядо по време на Септемврийското въстание 1923 дава контрапарола. Баща му през 30-те години е бил следовател в съветското ГПУ, когато милиони хора са били избити. Той отива в Испания, но не за да помага честно на революцията, а като представител на НКВД.

– Добре, казвате,  че Луканов е бил генетически заложен като предател, а Петър Младенов защо ви предаде, г-н Живков?

 Петър Младенов е лековат човек. Той е неподготвен, няма качества на лидер.

– Защо тогава толкова дълго време го държахте като външен министър?

– Имах намерение да го сменям, но той влизаше от операция в операция. Жалех го. Никога не съм ползвал нито един от материалите, които той ми е предоставял! А в това министерство имаше способни хора.

– В книгата намеквате, че Москва е стояла зад неговата кандидатура като ваш приемник.

– Не Москва, а Горбачов го харесваше.

– Защо не си подготвихте наследник за партията , г-н Живков?

– Бяхме решили да подготвим Чудомир Александров за мой заместник. Първо го взехме в ЦК, после го пратихме първи секретар в провинцията, там да го проверим, след това стана секретар на ГК на БКП в София. Тогава в партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. И главната информация е идвала не от кого да е, а от Чудомир Александров. Той изпращал доноси до съответните органи с отрицателна характеристика за нея. Двамата заедно работили в институт, където Чудомир бил комсомолски секретар. Човекът, на когото е давал информацията, е жив. Извиках Чудомир и го попитах: „Вярно ли е това?”. Той отрече. Казах му: „Няма никакво значение фактът, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро” и т.н. До последния момент той не призна. Как може да се разчита на такъв човек? А за жена му имах сведения, че се държи много добре.

– А как дойде предложението за Георги Атанасов?

– Следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Но когато въпросът за избор на нов генерален секретар трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика, все пак аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включени в Политбюро…

– И Лилов ли не ставаше?

– И към неговата кандидатура се бях ориентирал. Когато го освобождавахме през 1983 година от състава на ЦК, изрично посочих, че той притежава значителни интелектуални качества. Ако вземете стенограмата, ще видите какво съм казал тогава: „Дядо Господ, когато му е наливал интелект, не е държал никаква сметка. Дал му повече от необходимото.” Но Лилов не беше за организационен работник, той е кабинетен човек.

– Имате ли обяснение защо Славчо Трънски произнесе в парламента речта срещу вас веднага след освобождаването ви от поста председател на Държавния съвет?

– Аморален ход. Славчо Трънски изсипа върху мен и семейството ми такива мръсотии, каквито нормалният човешки разсъдък трудно може да проумее. И досега не знам кому бе нужна тази помия. Бях стъписан пред наглостта му. После разбрах, че си е правил самокритика – изпълнявал поръчка. Имаше някои партизани, които смятаха, че всичко им е позволено, че са солта на живота. Но едно е да си герой, друго е да имаш морал.

– От книгата ви разбрах, че вашата следствена разработка е била под кода „Директор”, а Милко Балев е бил обектът „Секретар”. Откъде знаете това?

– Така е. Впоследствие разбрах, че тогавашният главен прокурор Евтим Стоименов е бил подложен на масиран натиск, за да бъда арестуван. Навярно в него е имало колебание. Затова нееднократно е бил привикван на шотландска ледена ракия не от кой да е, а от президент-председателя Петър Младенов. По същия начин съдебният състав на процеса срещу Трайчо Костов е бил привикван навремето от Васил Коларов. Младенов е блъскал и удрял по бюрото пред Стоименов: „Искам да видя документ за задържане под стража.” Очевидно Младенов е нямал покой. Времето не е работило за него, събитията – също. Няма съмнение, че е бил под натиск и от своите задгранични наставници, сигурен съм, че арестуването ми е било съгласувано с Горбачов.

– Всички казват, г-н Живков, че са се страхували от вас, а в същото време са ви предавали. Защо?

– Кой се e страхувал от мен? Такъв въпрос е неправилен. Ние работехме дружно.

– Но се оплакват, че сте ги местили като пешки по шахматна дъска.

– За толкова години партията не може да не се променя. Всяка година първичните организации избираха нови ръководства. Ами колко пъти се промени Министерският съвет! Може ли за повече от три десетилетия да няма промени? Това е нормално. Щом някой няма качества, ще бъде сменен, разбира се. И решенията се взимаха от държавните или от съответните партийни органи, не от мен. Никога не съм „гонил” хора без причина.

– Каква е оценката ви за българските дисиденти?

– В България дисидентство не се създаде. Една част от тези, които се мислеха за дисиденти, отидоха в опозицията, друга част остана в БСП, трети заеха неутрална позиция.

– В какво се излъгахте след пленума на 10 ноември 1989-а?

 Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”. Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. А моите съдници се отрекоха от всичко. Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят. И от жените и децата си щяха да се отрекат. Такова падение! Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване.

– С отварянето на досиетата ще излязат ли скривани истини за партията?

– Нищо няма да излезе.

– А от архива на Гешев?

– Той е открит. Аз съм гледал досието си. Три пъти съм бил арестуван в Дирекция на полицията.

– Възможно ли е Шесто управление на ДС да е следило и вас, г-н Живков?

– Не. Когато идва Горбачов на власт, тогава е възможно да са ме следили от съветската разведка у нас, а тя беше във връзка с нашата.

– Вие нареждал ли сте някой да бъде следен? 

– Не съм се занимавал с такива работи. Сега научавам от печата и за някои сътрудници. Как е възможно, след като ръководя цялата държава, отгоре на всичко да следя персонално кой работи в ДС? Пък и не са ме занимавали. Не е било и редно.

– Знаехте ли, че Шесто е прибирало хора за това, че са разказвали вицове срещу вас?

– Забраних да се преследват хора, които разказват вицове, които говорят против мен. Дори им казах – ако има някой интересен виц, да ми го съобщят. Не виждах нищо страшно в това някой да приказва срещу мен и не желаех да ме занимават с това.

– Ако бяхте успели да спрете перестройката, каква би била България днес?

– Ключът за развръзката между двата противоположни лагера беше в наши ръце, в ръцете на Москва. Западът нямаше ключ и това го изненада. Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация. Но лисица или котка ми мина път.

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

Другарите обещавали на Тодор Живков “достойни старини“. Седмица по-късно започва разправата

Тодор Живков и Михаил Горбачов разговарят в София на 22 октомври 1985 г.

 

 

Вечерта на 10 ноември 1989 г. цяла България е пред телевизорите. Смайването е огромно. Тато, както го наричат всички, е подал оставка!
Докато българите не вярват на очите и ушите си, Живков изпълнява обичайната си програма. „След като се прибрах, последва кратък отдих. Вечерях и седнах пред телевизора. Общо взето бях доволен от видяното и чутото…“ Така описва той първата си вечер извън властта, точно на 10 ноември 1989 година.
На партийния връх Живков се задържа цели 35 години! 1989-а е най-тежката от тях. Връзките с Москва са обтегнати, заради „възродителния процес“ България е в международна изолация, икономиката буксува. В света се усеща вятърът на промяната.
Изглежда този път Живков сериозно подготвя оттеглянето си. Но кой ще го наследи? Може ли да се спечели още малко време? Можеше ли Първия да арестува заговорниците? В търсене на отговори възстановихме последните дни на власт на Живков – с помощта на спомени и на разговори с неговата внучка Евгения Живкова и с ген. Георги Милушев, шеф на митичното УБО (Управление за безопасност и охрана, чийто наследник е НСО). Ген. Милушев е начело на службата от 1986 г. до 14 ноември 1989-а.

Събитията непосредствено преди генералната рокада

На 26 октомври 1989 г. в градинката пред „Кристал“ в София започва подписка срещу строителството на хидротехнически съоръжения в Рила. Цялото МВР е накрак. Около 30 от участниците са арестувани. Акцията става известна като „боя пред „Кристал“.
Шамарите, които тогава отнасят участниците, не спират ентусиазма. На 3 ноември около Светия синод се виждат плакати с емблемата на „Екогласност“ и портрети на съветския ръководител Михаил Горбачов. Целта на митингуващите е да връчат петиция на депутатите за запазване на Рила. Докато изминават краткото разстояние до парламента в 17 часа, камбаните на „Св. Александър Невски“ започват да бият. Превъзбудените участници го приемат като знак. Знак, че този ден не е като другите.

И все пак колко от тях предвиждаха, че седмица по-късно ще започне голямата промяна? Че Тодор Живков (1911-1998), доайенът сред партийните ръководители в Източна Европа, ще бъде свален от всички постове? Че на 9 ноември 1989 г. ще рухне Берлинската стена, символ на разделението след Втората световна война? Изглежда малцина.

Предчувстваше ли Тодор Живков наближаващата буря?

Съдбата си Живков трябва да е доловил отчетливо на 6 октомври 1989 г. в Берлин. Там текат внушителни тържества по случай 40-годишнината на ГДР. Атмосферата е необичайна.Започнали са масовите бягства от „витрината на социализма“. По улиците гражданите на ГДР скандират „Горби, Горби“. Рядко се чува някой да вика „Ерих, Ерих“…
Ерих е първото име на Хонекер, дългогодишния ръководител на ГДР. „Горби, спаси ни“, се чете на плакатите. В последния момент Горбачов наистина е решил да присъства на тържествата. Щом научава тази новина, и Живков бързо стяга куфарите. Това ще се окаже последното му пътуване в чужбина. На тържествената сесия в сградата на парламента между Горбачов и Хонекер прехвърчат искри. Плъзва слух: под натиск от Москва Хонекер ще бъде сменен с по-младия Егон Кренц. На 17 октомври рокадата е факт. (Кренц се задържа на поста едва шест седмици. След обединението на Германия е осъден на 6,5 години затвор за заповеди за стрелба срещу бегълци през Берлинската стена.)
Днес случилото се в Берлин изглежда като генерална репетиция за ноемврийските събития в София.

***

На 4 ноември преди обед Живков вика при себе си шефа на УБО ген. Милушев. Интересува се от шествието на „Екогласност“. Ген. Милушев докладва – участвали са 4000 души.
Живков изглежда разтревожен. Следобед тръгва за родния Правец. Там го чакат Васил Коларов (шеф на БНБ от 1984 до 1989 г. – б. а.) и Петко Данчев, вицепремиер в правителството на Георги Атанасов. На вечерята тема на разговор е акцията на природозащитниците.

На 5 и 6 ноември Живков, Коларов и Данчев работят активно. Според ген. Милушев – по икономически въпроси. И по кадрови. „Гласяха Данчев за премиер, а Коларов – за финансов министър. Освобождаването на Георги Атанасов предстоеше“, предполага шефът на УБО.
В Правец няколко пъти звъни съветският посланик Виктор Шарапов (генерал-майор от КГБ – б. а.). Привечер на 6 октомври първият партиен и държавен ръководител тръгва за София за разговор с Шарапов. На 7 ноември преди обед – нова среща с Шарапов. Темата – предстоящото оттегляне. И най- вече –

кой да е наследникът?

Изборът на Горбачов е Петър Младенов. Живков се колебае. Или може би лавира?
В 19 ч. в съветското посолство започва прием по случай Великата октомврийска социалистическа революция. Живков се слави с два навика: точност и спазване на протокола. Този път нарушава правилата. Вместо през главния вход влиза през страничния. В залата отива 15 минути по-късно. Потиснат е. „Обикновено върви сред присъстващите, поздравява ги. Сега беше много мълчалив. Дори не ме забеляза. Остана около час“, спомня си Георги Милушев днес.
Внучката Евгения Живкова има по-ведри впечатления. На 7 ноември навършва 24 години. Млада и влюбена. На приема придружава дядо си. „Не беше напрегнат. Останали сме след 20 ч. Закъснявах за партито вкъщи. Бях поканила гости и оставих Андрей (бъдещия й съпруг – б. р.) да ги посрещне.“ По принцип Живков спестява тревоги на близките си. „Пред нас, децата, той се владееше доста добре“, казва Живкова. И един любопитен факт: Живков не подарява нищо на Жени за рождения ден. „Мисля, че нищо не бях пожелала“, уточнява тя.

На 8 ноември Живков води важни разговори – с Добри Джуров (член на Политбюро и военен министър), с Йордан Йотов (член на Политбюро) и с Димитър Станишев (секретар на ЦК на БКП), бойните другари от отряд „Чавдар“. Безрезервно доверие той изпитва към Джуров – но каква ирония, точно „чавдарецът“, който играе една от най-активните роли в отстраняването му. „Добре, ще си подам оставката“, казва Живков. С уговорката дали това не можело да стане на следващия пленум (по спомени на Йордан Йотов). За наследник споменава едно име: Александър Лилов.

9 ноември, 17 ч. В Партийния дом с петолъчката започва напрегнат дебат на Политбюро за съдбата на Първия – прекъсват го, водят разговори с Кремъл. Заседанието не е записано в седмичната програма, която излиза в четири екземпляра – за Живков, за секретарката му, за началника на кабинета му и за шефа на УБО. Затова ген. Милушев не знае за събитието. Научава от ген. Владилен Фьодоров – ръководител на групата на КГБ към българското вътрешно министерство. Обикновено началникът на УБО напуска работното си място, след като Живков се е прибрал вкъщи. Този път ген. Милушев нарушава реда, защото допуска, че заседанието ще се проточи – стои до 20,30 ч. в управлението, прибира се, освобождава шофьора, хвърля костюма. Звъни петолъчката. Петър Младенов: „Другарю генерал, можете ли да дойдете при мен?“ Тъй като началникът на УБО може да бъде повикан само от първия държавен ръководител, ген. Милушев информира вътрешния министър Димитър Стоянов. „Отивай, отивай – казва Стоянов. – Младенов ти става началник.“
Във външно министерство Младенов дава указания за 10-и ноември: да бъде засилен медицинският екип, тъй като „другарят Живков е на възраст, а моментът е емоционален“, да бъдат подготвени два екипа за охрана – за Живков и за него. Но някак не е сигурен, че ще бъде наследникът. „Не ми честити, ще видим какво ще стане на пленума“, казва пред ген. Милушев.

След смъртта на съпругата си Мара Малеева (през 1971-ва) и на дъщеря си Людмила десет години по-късно Живков живее много самотно. Най-често общува с Жени. Ляга си късно, към 12 ч. Гледа новините по БНТ. Ако закъснее, му ги записват. Гледа записа. Чете материали от ЦК, МВР, Градския комитет на БКП, бюлетините на БТА. Дали на 9 ноември
е видял телевизионните кадри с рухването на Берлинската стена? Да, ако е бил верен на навиците си. Впрочем Живков наричал Берлинската стена „недоумица“, която рано или късно ще падне.

Развръзката на 10 ноември

При спартанския си начин на живот Живков става рано. На 10 ноември сутринта събира на кафе служителите в „Банкя“. Съобщава им за оставката. В асансьора към третия етаж на Дом №1 в „Бояна“, който отива директно в неговия кабинет, обяснява на ген. Милушев: „Нека дойде по-млад човек, по-енергчен.“ И все пак допълва: „Ще видим на пленума.“ Не споменава, че Младенов ще го наследи.

Заседанието започва в 9 ч. Живков държи едночасова импровизирана реч. В обедната почивка е заедно с медицинската сестра Ани Младенова и ген. Милушев. Мълчи. Не се докосва до яденето. Живков има проблеми със съня. Пие дормикум. Крие ги и по джобовете, за всеки случай. В този ден на обяд таблетка му дава Младенова.

 

В 15 ч. започва решителният сблъсък. И голямата изненада! Живков е подготвил заключителна реч. Не му дават думата. На обсъждане се поставя въпросът с оставката. От всички постове, включително председател на Държавния съвет. Живков е шокиран. През това време Шарапов и Фьодоров нетърпеливо звънят на ген. Милушев. Избран ли е Младенов, питат. Но се налага да чакат. Тече оживена дискусия. Иван Масларов (1912-1992) (главен секретар на Министерството на външната търговия, свекър на Емилия Масларова – б. а.) категорично се обявява срещу Младенов. Предлага Лилов. Думата взема философът акад. Николай Ирибаджаков (1920-2008) и иска да се отложи приемането на оставката. Георги Атанасов реагира светкавично. Дава почивка. За допълнителна обработка на участниците? Малко преди 18 ч. оставката е приета, Младенов – избран. В „Банкя“ Живков уверява Жени, че Петър Младенов е обещал лично да се погрижи за децата на Людмила Живкова. Че на него ще му бъдат осигурени „достойни старини“, вила, където да живее, кола, обслужващ персонал. Живков няма лична собственост освен родната къща в Правец.
На 11 ноември вечерта Жени представя на дядо си Андрей – бъдещия й съпруг. Смята, че го е харесал.

Разправата започва седмица след обещанията

Противно на всички обещания в „Банкя“ Живков остава до 16-17 ноември. Започва лашкането му от вила на вила. Първо – във вила „Калина“ в Бояна. През декември е изолиран. Достъп до него получават само Жени и синът му Владимир. Започват обиските в домовете на Владимир, на зет му Иван Славков, на Евгения.
На Коледа Живков е заедно с Жени и Владимир. БНТ предава развоя на румънската революция и разстрела на Николае Чаушеску (лидер на комунистическа Румъния от 1965 до 1989 г. – б. а.). В тази вечер, пред зловещите кадри, Живков предупреждава семейството си, че трябва да са подготвени за всичко…
По-нататък събитията са известни. На 18 януари Живков е арестуван. През 1992-ра – осъден на 7 г. затвор, през 1996- а – оправдан като държавен глава. Срещу него се водят общо пет дела. През 1997-а домашният му арест е заменен с подписка. На 5 август 1998 г. издъхна в Правителствена болница.

През 1997 г. Живков изненадващо споделя: „Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.“ Наивно признание?
Странно, но десетилетия след случилото се има различни версии за събитията на 10 ноември.
„Извърши се конституционна смяна. Знаехме намеренията и на Москва, и на Вашингтон за смяната на Живков. Но той не беше авантюрист. Казваше, че няма да тръгне срещу две велики сили и да направи курбан от България“, споделя политическият съветник на бившия Първи Костадин Чакъров.
Евгения Живкова е категорична, че дядо й отдавна смятал да се оттегли от партията. Трябвало е да запази поста си на държавен глава и да работи по новата конституция.
Според ген. Милушев Живков е разчитал да забави оставката си. До 14-ия конгрес на БКП.

Таня Джоева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Ген. Милушев, последният шеф на УБО: Живков се надяваше пленумът да не гласува оставката му (снимки)

Ген. Милушев, последният шеф на УБО

 

 

В навечерието на годишнината от историческия пленум на БКП, който ознаменува началото на Промяната, Епицентър.бг публикува архивни материали и автентични разкази на участници в събитията.

„На пленума на 10 ноември 89-та Живков разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути!“

Това са думи на последния шеф на УБО ген. Георги Милушев, който завежда Тодор Живков на пленума, а после го отвежда, вече като свален генерален секретар на ЦК на БКП.

Последният шеф на УБО – на него историята му отреди да бъде спътник в последните мигове на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, да бъде свидетел на трудните му отношения с Михаил Горбачов, да поема част от мъката му по загубата на Людмила, да укротява ядовете му по разгулния Владко.

Тодор Живков назначава ген. Милушев за началник на най-страховитата
тайна структура на държавата на 6 октомври 1986-а след само­
убийството на митичния ú шеф ген. Илия Кашев (за ген. Кашев виж
интервюто с Борис Джибров). Три години по-късно Петър Младенов го
сваля от този пост на 14 ноември 1989-а, четири дни след пленума, на
който Живков подава оставка. И за да го елиминира от събитията, да
пресече влиянието му сред кадрите на партията, му предлага да бъде
изпратен като посланик в Лисабон. Генералът отказва − не разбира
от дипломация. Тогава идва второ предложение − Петър Башикаров,
по това време министър на външната търговия, му нарежда да
замине като зам. търговски представител във Виетнам. Милушев
отново отказва. Но този път заповедта е придружена от паспорт
и два самолетни билета − за него и за съпругата му. И през март
1989-а Милушев поема за Сайгон… А после? Превратностите на съдбата
м живота на ген. Милушев му са достойни за филмова продукция.

Днес ген. Милушев е собственик и ръководи заедно със синове, дъщери и внуци прочутата търговска верига ЗОРА.

Заедно с ген. Милушев се връщаме в онези ноемврийски дни преди 28 години.

Живков усещаше ли, ген. Милушев, че идва краят на властта му?
− Усещаше, разбира се. От една страна, годините вече му тежаха, от друга, виждаше, че съветското ръководство е силно негативно настроено към него. През последните години след идването на Горбачов Живков фактически беше изолиран от Москва. В същото време по линия на Луканов и Младенов към Москва отиваше много информация от България, което се криеше от Живков. Това го отвращаваше.
Знаеше, че е обграден с предатели. Но за много от тях не научи истината. Например до последно той не разбра, че Нико Яхиел (съветник на Живков), който 20 години е до него, е агент на чуждо разузнаване, че в обкръжението му има двойни агенти.
Второто му голямо притеснение бе, че нещата в страната не вървяха.

− Той оплакваше ли ви се от това, че се чувства предаден?
− Живков много внимателно наблюдаваше процесите. Преди Юлския пленум през 1989-а бяхме в резиденция „Перла“ и още тогава той изрази опасения, че русна­ците няма да приемат Юлската концепция.

− В нея той нарича социализма „недоносче“, нали?
− Да. Още по време на първото посещение у нас на Горбачов като генерален секретар на КПСС Живков подготви „Съображения“ за това, че социализмът изоста­ва сериозно от развитието на капиталистическия свят, че трябва да се предприемат кардинални мерки, че СИВ не е локомотив, а задържащ фактор за развитието на страните. И ги предаде на Горбачов. Въпросите бяха основателни и правилни. Горба­чов обаче не прие тезите му.

− Искал ли е Живков да излезем от Варшавския договор, каквато версия
се появи през годините?

− Не! Никога не е мислил в тази насока. В средата на 80-те години у нас на спе­циална мисия дойде високопоставен американски държавен служител. Среща се с Живков и му подсказва, че ако той е готов поне малко да се откъсне от СИВ, то България ще получи допълнителни отстъпки по КОКОМ (Координационен комитет за контрол на износа), който създаваше ограничения в търговията между Запада и Изтока. Живков категорично отказа. Заяви, че СИВ и Варшавскиятдоговор имат общи цели и задачи и не може всеки да провежда своя собствена линия. Живков критику­ваше социализма, но не беше предател. Проблемът, който не му даваше мира, беше икономическата ситуация в страната. Много пъти с болка, с голяма загриженост ми  споделяше, че външният дълг се увеличава. На всичкото отгоре се заредиха три су­шави години, появи се Русенският комитет, неформалите… Всичко това го тормозе­ше. На всичкото отгоре Живков виждаше, че изпуска и ръководството на държавата. Каквото предприеме, то веднага отива в Москва и оттам по същия начин, по който навремето наложиха Априлската линия, сега за всяко нещо му казваха: „Тук си прав,  тук не!“. Горбачов направо го навикваше: „Как може да се отказваш от ръководната роля на партията?“ Това беше залегнало в четвъртия принцип на Юлската концеп­ция − разграничаване на стопанската дейност от организаторската и политическата дейност на партията. Живков беше разбрал, че това са две различни неща, а Горба­чов му се караше.

− Да насоча вниманието ви към събитията около 10 ноември 1989-а. Вие
кога разбрахте, че Живков ще подаде оставка на пленума?

− На 9-и вечерта Петър Младенов ме извика и ми каза, че на заседанието на По­литбюро е решено на пленума на ЦК на БКП на следващия ден Живков да подаде ос­тавка: „Беше дълго заседание, наложи се да го прекратяваме, за да се консултираме с Москва, и в крайна сметка предложението е да бъде издигната моята кандидатура за генерален секретар на ЦК на БКП.“ Честитих му. „Не, нека да видим какво ще реши
пленумът“, каза Младенов. Докато разговаряхме, дойде Виктор Шарапов (съветският посланик с решаващ принос за свалянето на Живков − б.а.) и каза, че в Москва са много удовлетворени от решението на Политбюро и ме посъветва да вземем мерки. Каза ми да има подсилен медицински екип, за „да не стане нещо с другаря Живков, все пак толкова години е бил начело на партията, пък е и на години, това е силен емо­
ционален момент“. Обадих се на проф. Младен Григоров, началник на Правителстве­ната болница тогава, и на началника „Лични охрани“ в УБО Атанас Вълев и му наредих да подготви два екипа медицински коли. След заседанието на Политбюро Живков се прибра в резиденцията си в Банкя, а на 10-и сутринта събрал на кафе момчетата от охраната и сестра Ани Младенова, която се грижеше за него, и им казал: „Снощи си  подадох оставката, днес ще бъде гласувана.“ Ани Младенов ми се обади и ми съобщи това. Когато Живков пристигна в „Бояна“, аз го чаках на входа, за да го кача с асансьо­ра до залата на пленума. В асансьора ми каза: „Генерале, приеха ми оставката, трудна е ситуацията, много проблеми има, трябва един по-млад човек да се захване, да има
повече енергия, Петър Младенов ще ме наследи, но… нека да видим все пак какво ще реши пленумът.“

Значи е имал някаква надежда, че пленумът може да не му гласува ос-
тавката?

− Да. Затова в началото на пленума Живков произнесе едночасово пламенно слово, без да чете. Само бележките му бяха отпред. Нарече отново социализма „недо­носче“, громеше системата, нямаше и нотка, че очаква да бъде сменен. Когато Георги Атанасов прекрати изказванията, дадоха почивка за обяд. Кабинетът на Живков беше зад залата и той ме извика заедно с Ани Младенова. Обядвахме тримата заедно. Беше  много тягостно. Той се опитваше нещо да говори, но разговорът не вървеше. Защото Живков таеше надеждата, че няма да му гласуват оставката. Това за него щеше да бъде силен коз срещу съветското ръководство в смисъл: „Вие може да не ме харес­вате, но ето, хората ме искат.“ Той това очакваше, но не се получи. Смяташе, че както
преди година беше подал оставка и тя не бе приета, така и сега ще стане същото.

Значи последният обяд на Живков като генерален секретар на ЦК на БКП е бил с вас и с Ани Младенова?

− Да.

− Какво стана след обяда?
− Ани Младенова му даде приспивателно − дормиком, за да може да заспи и да си почине преди второто заседание на пленума. Това беше закон при него − незави­симо къде сме, поне един час след обяд лягаше да отдъхне. В стаята зад кабинета си имаше легло за почивка.

− Дори и на обяд е вземал приспивателни? Не е ли в повече?
− Да, да. След един час го събудиха. В 15,30 започна второто заседание на пле­нума.

− А защо беше тази негова невнятна физиономия, която стана като ембле-
ма от този пленум?
− Защото тогава разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути! Пленумът при­ключи към 18,30, аз го изпратих в Банкя заедно с Ани Младенова и се върнах в залата, където се събра Политбюро, за да обсъжда решенията на пленума. Като свършиха, излязоха Добри Джуров и Петър Младенов и тръгнахме заедно. Тогава Джуров ми каза: „Генерале, трябва да се полагат грижи за другаря Живков.“ Младенов го под­крепи. На следващия ден следобед Живков ме извика да „разчистим всички сметки“.

− Какви сметки, имал ли е изобщо Живков в джоба си пари?
− Абсолютно всичко, което се купуваше, се плащаше по негова сметка. Костюм ще си шие, плат си избира, риза си избира, купува се за Жени (Живкова), купува се за Владо. До стотинка се плащаше. При мен идваха всички сметки за храна, облекло и за вилите на Жени и на Владко. На Евгения той я плати 100% − около 150 000 лева, на Владко − 50%, защото Владо работеше. Като получи заплата, Живков я слага в касата
и от тази каса ми даваше да плащам за разходите му. Нямаше влогове, нямаше нищо. По едно време научи, че са му оставили един малък апартамент от две стаи и холче в кооперацията на ЦК на „Оборище“. В него имаха жилища Йордан Йотов, Пенчо Ку­бадински, Жени, Владко и още други. Че като ми се развика: „Милушев, какъв е този апартамент, който ми пазите, на мен не ми трябва нищо повече от една дупка два на два метра и едно одеяло да ме завиете, защо ми е апартамент, какви са тези работи!“ Беше страшно, като избухне. Това стана на четвъртия месец, откакто бях поел УБО. Вече го бях опознал и само по лицето му разбирах дали е ядосан, или не. Ядосан ли е − тирадата му няма спиране, няма почивки. Слушах, слушах и накрая казах, че нищо
не знам и ще проверя. Разбрах, че генерал Кашев е наредил (кооперацията се строи, преди той да почине − б.а.) на втория или на третия етаж да оставят за Живков един малък апартамент. Наредих да го отпишат от Живков и го дадоха на друг. Той не ха­ресваше и резиденцията в Банкя: „Не мога в нея да живея, тя ме смразява, тя ме уни­щожава.“ Отиде да живее там след смъртта на Людмила, но не му харесваше. Прину­дихме се да направим леки преустройства, за да има някакъв уют. Даже имахме дата Живков да се върне във вила „Калина“ в Бояна, в която сега живеят президентите.

− В тази вила Людмила намира смъртта си, нали?

− Да. След нейната смърт там настанявахме делегации. Плановете на Живков бяха да се съединят помещенията, където бяха кабинетът на Людмила и нейната спалня, и да стане голяма заседателна зала. Казваше: „Като идват членовете на По­литбюро, да можем да сядаме и да обсъждаме.“ И ние започнахме ремонта, махнахме ваната, в която Людмила почина, бяхме почти на финала, когато дойде 10 ноември.

Имаше ли разлика в отношението му към Людмила и към Владко?
− Много тъгуваше за Людмила, много мъка беше за нея. Все за Милка (така я наричаше) говореше. Нейната смърт го срина. Силно негативно въздействие му оказ­ваше поведението на Владо, ядосваше се, че не ходи на работа. При всяко пътуване извън страната все ми заръчваше: „Помагайте! Какво прави, наглеждайте го!“ А Владо не ходеше нито на работа, нито при него. Страхуваше се от баща си и се появяваше  при него само ако го извика.

− А как се отнасяше Живков към тези, които го венцехвалеха?
− След един такъв случай ми каза: „Виж ги какви подмазвачи са, двуличници!“ Така ги наричаше „двуличници“.

− От него знам − до края на живота си не обичаше нито Петър Младенов,
нито Луканов и не им прости „предателствата“.

− Да, Живков мразеше много Луканов. Но до последния момент нямаше ясна представа за размера на предателството на Петър Младенов. Имаше специално от­ ношение към него, наричаше го „Пешо, Пешо“. Към нас се обръщаше: „Внимавайте с него, той има операция на сърцето“ и т.н. Нещо повече, Живков искаше Петър Младе­нов да стане председател на Народното събрание, защото го смяташе за балансиран  човек. След Луканов намрази и Георги Атанасов. Даже имаше намерения да го сменя и на негово място като министър-председател да издигне Петко Данчев. И ако беше останал на върха на държавата, тази промяна щеше да бъде факт.

Вас ви уволнява Петър Младенов. Защо? С какъв мотив?
− Нищо не ми каза. Което го приемам за недостойно, обидно дори. На 14 декем­ври 1989-а, три дни след като наследи Тодор Живков, Петър Младенов ме извика в 10 ч. в кабинета си в партийния дом. Беше ми казал преди това, че иска да се преобра­зува директната му телефонна връзка с членовете на Политбюро и със секретарите  на ЦК. Живков нямаше такава пряка връзка. В УБО имахме отдел „Правителствена връзка“ и аз бях наредил на началника да изпълнят молбата на другаря Младенов. С Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, се уговорихме в 10 без нещо да бъдем в ЦК, за да видим докъде сме свършили работата. Младенов влезе и още от  вратата: „О, генерале, здравей, здравей, как е?“, ведър, усмихнат. Връзките бяха опра­вени, всичко бе наред и на раздяла влязохме в стаичката зад кабинета, в който довче­ра бе седял Живков, и какво да видя − нямаше и помен от предишната обстановка.
За 12 часа Младенов бе променил всичко, беше си донесъл дори велоергометър…

− Доста бързо е действал, да няма и следа от Живков?

− Да. Тръгнах и на излизане от партийния дом ми звънна секретарят на УБО Чавдар Томов: „Другарю генерал, търси ви министър Георги Танев. (Георги Танев − бивш първи секретар на Комсомола, министър на вътрешните работи (1988–1989) в правителството на последния комунистически министър-председател Георги Атанасов. Заради побоя над демонстрантите пред „Кристал“ в края на 1989-а е отстранен от поста, а през 1990 година е изключен от БКП“ − б.а.) Поех към МВР и по пътя се чудя защо Танев ме търси. Влизам в кабинета му, а малко след мен влиза Сава Джендов (ген. Сава Джендов, зам.-началник на Шесто управление, назначен за началник на УБО след ген. Милушев − б. а.) и Георги Танев направо ми казва: „Вие сте осво­боден от длъжността началник на УБО.“ Питам: „Добре, откога, причина? Когато ме назначаваха, имаше решение на Политбюро, сега има ли?“ „Не − казва Танев, − това е разпореждането.“ Разбрах, че ме наследява Сава Джендов. В това време звънна теле­фонът, Танев вдигна слушалката и като опарен ми я хвърли. Казвам „Ало“ и чувам гла­са на Живков. По това време Тодор Живков освобождаваше кабинета си в Държав­ния съвет, потърсил ме и са му казали, че съм при министъра. И Живков ми нарежда  в слушалката: „Милушев, виж сега, задръж мерцедеса, който Владко иска да даде на Валя (Владимир Живков, роден 1952 г., известен с гуляйджийското си поведение преди 1989-а, което създава много главоболия на УБО. От първия брак на Владимир с Маруся се ражда синът им Тодор Живков, който в момента живее с майка си в САЩ, а от  втория му с Валя е дъщеря им Елизабет Живкова − б.а.), и въпреки настояванията му не го давай на Валя.“ Казах: „Добре.

− Само това ли беше?
− Не, още нещо му предложих. На следващия ден Евгения Живкова трябваше да пътува за Швейцария, тъй като Тошко Славков беше там. (Тодор Славков по това време следва в Швейцария. През 1988 г. срещу него е заведено дело за групово изнасилване на Мила Гешева, което е прекратено поради липса на доказателства и възобновено  веднага след падането на дядо му Тодор Живков от власт. Едва през 1995 г. Тодор- младши е екстрадиран в България, а през 2000 г. е оневинен окончателно − б.а.) Казах: „Другарю Живков, мисля, че не е най-подходящият момент Евгения да пътува сега. След тези промени, които станаха, журналистите ще я посрещнат, ще започнат да  задават въпроси, едва ли трябва това момиче да отговаря, по-добре да си остане, а след месец-два да замине.“ Живков отвърна: „Правилно, съгласен съм, извикай я и кажи.“ В този момент обаче той не знаеше, дори не допускаше какво става с мен.

− Не знае, че фактически вече не сте шеф на УБО?
− Да. Звъннах на секретаря и казах Жени Живкова да дойде в 2 ч. След предста­вянето на ген. Джендов на ръководния състав на УБО ги запознах с Евгения, съобщих какво сме се разбрали с дядо .

− Излиза, че смяната на върха в УБО през ‘89-а става в кабинета на МВР
шефа за няколко минути. Нищо ли не ви каза министър Танев?

− Георги Танев ми нареди: „Сега си отиваш вкъщи и няма да ходиш никъде!“ „Аз да не съм арестуван“, учудих се. „Вдруги ден ще има пленум, не е желателно да идваш и на пленума.“ „Чакай, чакай − ядосах се, − както ти си член на ЦК, така и аз съм член на ЦК. Ако има някаква забранителна мярка, искам да знам.“ Той замълча.

(Става въпрос за пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г., с който започва чистката по върховете на БКП. Партията изхвърля от ръководството си Гриша Филипов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Владимир Живков и предлага Петър Младенов да бъде избран за председател на Държавния съвет. Това става на 17 януари 1990 г., когато Тодор Живков е свален и от този пост. На този пленум за първи път прозвучават публични обвинения срещу доскорошния първи човек в държавата. Изненадващо Славчо Трънски скача остро срещу Живков и го обвинява заедно с неговото най-близко обкръжение в тежки грехове: семейственост, безстопанственост, безнравственост, толерантност, безочие. Пътят към затвора на Живков е открит − б.а.)

Можеше ли Живков да нареди да арестуват например и Петър Младенов, и Добри Джуров преди пленума на 10 ноември ?

Можеше и това да стане. Сега не мога да преценя точно, но Живков виждаше, че вече е в пълна изолация от Москва и от Горбачов, и не се знаеше как ще реагира.  Джуров обаче сигурно е допускал, че Живков може да изправи срещу тях военни структури. Затова всички бързаха на пленума да се реши въпроса с оставката му и от двата поста.

Ген. Георги Милушев

Пленумът на 10 ноември 89-та

Петър Младенов

Прочутата физиономия на Тодор Живков на планума, когато разбира, че го свалят и от председател на Държавния съвет

Петър Младенов говори на пленума

Петър Младенов говори на пленума

Тодор Живков и Петър Младенов

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пленумът на 10 ноември 1989-а: “Никакво отлагане на оставката! Има опасност да се пролее кръв…“ (снимки)

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Петър Младенов вече е Първият

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 година по коридорите на властта

Като обикновено, на 10 ноември 1989-та Тодор Живков става рано, не изневерява на спартанския си начин на живот. Събира на кафе служителите в „Банкя“. Съобщава им, че ще подаде оставка на пленума, който започва в 10 часа.

В асансьора към третия етаж на Дом №1 в „Бояна“, който отива директно в неговия кабинет, обяснява на шефа на УБО ген. Милушев за решенията на снощното заседание на Политбюро: „Нека дойде по-млад човек, по-енергичен.“ И все пак допълва: „Ще видим на пленума.“ Не споменава, че е е решено Петър Младенов да го наследи.

Заседанието на пленума на ЦК на БКП започва в 10 ч.

Тодор Живков държи едночасова импровизирана реч. С нищо не подсказва, че е готов да подаде оставка. Надява се с речта да завладее пленума. В обедната почивка се оттегля  заедно с медицинската сестра Ани Младенова и ген. Милушев. Мълчи. Не се докосва до яденето. Живков има проблеми със съня. Пие дормикум. Крие хапчетата и по джобовете, за всеки случай. В този ден на обяд таблетка му дава Ани Младенова. Все пак успява да поспи около час.

В 15.30 ч. започва решителният сблъсък. И голямата изненада! Живков е подготвил заключителна реч. Но Георги Атанасов не му дава думата. На обсъждане се поставя въпросът с оставката му. От всички постове, включително и като председател на Държавния съвет. Живков е шокиран. Именно тогава долната му челюст увисва. През това време Шарапов и Фьодоров нетърпеливо звънят на ген. Милушев, шефа на УБО. Избран ли е Младенов, питат, човекът, когото лично Горбачов е предложил за наследник на Живков. Но се налага да чакат. Тече оживена дискусия. Иван Масларов (1912-1992) (главен секретар на Министерството на външната търговия, свекър на Емилия Масларова – б. а.) категорично се обявява срещу Младенов. Предлага Лилов. Думата взема философът акад. Николай Ирибаджаков (1920-2008) и иска да се отложи приемането на оставката. Георги Атанасов реагира светкавично. Прекратява дискусията. Изказали са се 15 души. Стига! Дава почивка. За допълнителна обработка на участниците.

След почивката веднага подлага на гласуване оставката на Генералния секретар на ЦК на БКП от всички постове. Планумът гласува.

Малко преди 18 ч. оставката на Живков е приета.

От всички постове…

Половин час по-късно ген. Милушев го отвежда в „Бояна“.

Ето денят Десети ноември през погледа на Георги Йорданов.

Четем го в книгата „Откровения“, втората част от трилогията „Притаени мигове“, на издателства „Захарий Стоянов“ и „Светулка 44 АТЕНЕЙ“.

Публикуваме текста без съкращения.

6.00 ч. Спортни занимания.

7.45 ч. В Министерския съвет. Преса. По информацията до Политбюро за българо-турската среща в Кувейт.

9.45 ч. Бояна. Дом № 1 – за пленума на Централния комитет на БКП..

Николай Жишев ми каза, че идва от срещата на Георги Атанасов и Димитър Стоянов с първите секретари на областните партийни комитети. Присъствал и Продан Стоянов. Информирали ги за снощното заседание на Политбюро.

Попита ме: „Вие единодушно ли решихте Петър Младенов да замени др. Тодор Живков?“

Разбира се. По принцип и по традиция всички решения на Политбюро се утвърждават с консенсус на участниците в заседанието.“

Н. Жишев сподели, че решението на Политбюро ги изненадало. Някои от колегите му прибрали предварително подготвените си изказвания в чантите. Уверили Г. Атанасов и Д. Стоянов, че заедно с членовете на ЦК от областите им ще подкрепят решението на Политбюро.

10 ч. Заседание на Централния комитет в пленарната зала на Дом № 1. Присъстват и гости: Постоянното присъствие на БЗНС, поканени отговорни дейци от науката, изкуството, стопанския живот, управлението.

Др. Тодор Живков изнася доклад за по-нататъшното развитие на страната в сегашната сложна политическа обстановка. Докладът му е повторение на тезисите, публикувани на 29 октомври, когато пленумът на ЦК на БКП бе насрочен. Поглежда към писмения текст, но повечето време говори свободно. Мисълта му е ясна. С поведението си не подсказва, че е разстроен или смутен след снощното заседание на Политбюро. На моменти дори се опитва да се шегува.

12.15 ч. Обяви се обедна почивка.

……

Следващото заседание на пленума ще бъде закрито – само за членове и кандидат членове на Централния комитет и членовете на Централната контролно-ревизионна комисия.

Обяд в ресторанта на Дом № 2. Небивало оживление… Новината за оставката на др. Тодор Живков вече бе известна на всички.

15 ч. Закрито заседание на ЦК на БКП. Георги Атанасов дава думата на Димитър Стоянов, който чете решението на Политбюро от 9 ноември – за приетата оставка на др. Тодор Живков като генерален секретар на ЦК на БКП и предложението др. Петър Младенов да бъде избран за генерален секретар на Централния комитет.

Кратки изказвания в подкрепа на решението на Политбюро направиха Ганчо Ганев – бивш ректор на Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Стефан Нинов – председател на Столичния народен съвет, Пантелей Пачов и Минчо Йовчев – първи секретари на областните комитети на БКП в Пловдив и Хасково.

Иван Масларов заяви, че приема оставката на др. Т. Живков. Не познава добре Петър Младенов и предлага да се обсъди и кандидатурата на Александър Лилов.

Академик Николай Ирибаджаков заяви, че поради голямата значимост на длъжността генерален секретар на ЦК заседанието е добре да се отложи, а решението за смяната да се вземе след двайсетина дни – на следващо заседание на Централния комитет. Залата зашумя.

Георги Атанасов обяви 30 минутна почивка и съобщи, че пръв след нея ще говори Лазар Причкапов – първи секретар на Софийския областен партиен комитет.

Край масите, заредени с безалкохолни напитки и плодове – небивало оживени разговори.

При мене дойдоха академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Пантелей Зарев. Бяха възбудени. Бачо Ангел каза, че „шефът“ (Тодор Живков – б.м.) им предложил някой от тях да се изкаже. „Посочих Жоро (Георги Джагаров). Той смотолеви нещо, но отказа. Зарев мълчеше. Живков ни изгледа и се оттегли, без да каже дума. Сигурно ни се разсърди…“

Заобиколиха ме и други мои приятели. Работниците – герои на социалистическия труд Ради Кузманов, Стефан Рангелов, Константин Джатев, Тенчо Кънев споделиха, че Милко Балев им казал някой от тях да се изкаже от името на работническата класа. Ради Кузманов, към когото гледаха другарите му, отсече: „Вече сме поели по тоя път. Решението на Политбюро трябва да се изпълни“…

След тях акад. Илчо Димитров пък ми сподели, че Гриша Филипов агитира да има изказвания по предложението на Николай Ирибаджаков.

Потърсих Георги Атанасов. Той бе в помощната стая. Заедно с Тодор Живков, Петър Младенов и Йордан Йотов пиеха кафе и спокойно разговаряха. Дадох знак на Георги Атанасов, че трябва да говорим. Тодор Живков ме изгледа с остър, изпитателен поглед.

Георги Атанасов изслуша разказа ми за тревогата на академиците и героите на труда, но нищо не каза…

Ангел Балевски, Пантелей Зарев и Георги Джагаров отново ме намериха. Бяха разтревожени. Джагаров бе развълнуван: „Никакво отлагане на решението! Има опасност да се пролее кръв...“

Илчо Димитров мислеше, че обстановката се усложнява: „Напрежението сред хората продължава да расте…“

Отново потърсих Георги Атанасов. Преценихме, че е добре Лазар Причкапов да предложи изказванията да се прекратят.

Срещнах се с Л. Причкапов. Той не възрази след краткото си изказване да предложи разискванията по решението на Политбюро да приключат. Така и стори.

Георги Атанасов: „Който е съгласен с решението на Политбюро… моля да гласува… Решението се приема.“

Генерал Славчо Трънски и още няколко другари поискаха да говорят, но Георги Атанасов не ги забеляза и даде думата на новоизбрания генерален секретар Петър Младенов.

Петър Младенов благодари за доверието и изказа сърдечна благодарност на Тодор Живков за повече от тридесетилетната му успешна ръководна дейност начело на партията и държавата.

 След като Г. Атанасов закри заседанието на ЦК, Продан Стоянов покани Политбюро в кръглата зала за кратко заседание.

Петър Младенов предложи на Тодор Живков да се предостави за обитаване служебна вила в Бояна, лека кола и шофьор, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване. Сподели, че е правилно пенсията му да бъде равна на заплатата на председател на Държавния съвет и да остане член на Комисията по изменение на Конституцията.

Политбюро прие предложенията на новия генерален секретар на ЦК на БКП без възражения.

Разделихме се с бодро настроение…

20 ч. Телевизия.

21 ч. Класическа музика – CD.

Литература…

––––––––-

11 ноември 1989 г. Заседание на Политбюро на ЦК на БКП.

Обсъжда се пенсията на Тодор Живков. Досега е получавал 2500 лева заплата като генерален сектерат на ЦК на БКП и още 1500 лева като Председател на Държавния съвет. Младенов предлага пенсията на Живкова да остане колкото е била заплатата му – 2500 лева и никой не възразява. След това се обсъжда заплатата на новия генерален секретар. Предлага се да бъде 2500, но Младенов отказва и заявява, че 1500 лева му стигат. В крайна сметка се взима решение заплатата му да бъде 1800 лева.

Разправата

Противно на всички обещания на другарите Тодор Живков остава в резиденцията в Банкя само седмица – до 16-17 ноември.  След това започва лашкането му от вила на вила. Първо – във вила „Калина“ в Бояна. През декември е изолиран. Достъп до него получават само Жени и синът му Владимир. Започват обиските в домовете на Владимир, на зет му Иван Славков, на Евгения.

По-нататък събитията са известни. На 18 януари Живков е арестуван. През 1992-ра – осъден на 7 години затвор, през 1996-а – оправдан като държавен глава. Срещу него се водят общо пет дела. През 1997-а домашният му арест е заменен с подписка.  На 5 август 1998 г. издъхна в Правителствена болница.

Валерия Велева

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Живков прознася доклада си

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Живков е разбрал, че го свалят и от поста Председател на Държавния съвет

Източник:епицентър.бг

28 години от “дворцовия преврат“ в БКП

 

 

Kакво се случи на 10 ноември 1989 година и последвалите събития.

Всичко започва ден по-рано – на 9 ноември – денят, в която пада Берлинската стена. Свидетелствата разказват, че тогава висшите партийни функционери ген. Добри Джуров, проф. Йордан Йотов и Димитър Станишев отиват в кабинета на Живков, за да го убедят сам да се оттегли от властта и това да бъде съобщено на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП.

Причината е натиск от Москва. С идването на Михаил Горбачов на власт в СССР започва процес на перестройка и България също обявява курс към преустройство. За първи път обаче се появяват различия между Тодор Живков и съветски ръководител. Така, неочакваното събитие става факт – Тато, както народът го нарича, пада от власт след цели 35 г.

По време на онзи разговор пред партийните си другари той казва, че ще подаде оставка.

Но на пленума, който започва сутринта на 10 ноември, Живков очевидно се надява да му се размине. Произнася доклад за преустройството на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“ и дори не изглежда притеснен.

Проф. Димитър Луджев по-късно пише в книгата „Революцията в България. 1989-1991“:

„Може би тайно се е надявал на чудо, на лоялност от страна на тези хора, които той издига и които до вчера треперят пред него и демонстрират преданост и послушание“.

По-късно е дадена е почивка, по време на която вече мълвата, че се очаква Живков да бъде свален от власт се разпространява.

След години тогавашният премиер Георги Атанасов разкрива пред „24 часа“ какво му казва той в онези минути:

„Георги, мислех, че ме освобождавате само като генерален секретар на ЦК на БКП. Сега разбирам, че ще бъда освободен и като председател на Държавния съвет. Защо? Бих могъл да ви бъда още полезен…“ „Отговорих му, че този въпрос вече е обсъждан и решен на вечерното заседание на Политбюро на 9 ноември и връщане назад не може да има!“.

След почивката на Живков изобщо не е дадена думата. Атанасов веднага заявява, че е постъпила молба от него за освобождаването му от двете длъжности и обявява „единодушното решение на Политбюро да я приеме“. В залата цари пълно мълчание, а Тато не изглежда на себе си, очевидно осъзнавайки, че срещу него има истински заговор.

За нов генерален секретар на БКП е предложен Петър Младенов – най-дългогодишният външен министър на страната – от 1971 г. От трибуната той благодари на Живков.

По-късно в мемоарите си Тато не признава, че е бил свален, пише, че подал оставка заради напреднала възраст и лошото си здравословно състояние.

Пред проф. Недю Недев, който се среща с него няколко пъти през 1996 и 1997 г., пък той казва: „Оставката, която подадох, е най-голямата ми грешка в живота…“

На другия ден

Още на 11 ноември потисканата до този момент опозиция се активизира. В редакцията на сп. „Социологическа мисъл“ се събират 50-на души от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и „Екогласност“. Сред тях е бъдещият първи демократично избран президент – д-р Желю Желев.

„Имаше слухове за движение на танкове към София, за опасност от съпротива на генерали и приближени на Живков. Тогава думата „демокрация“ още не можеше да се произнася свободно, да не говорим за „Долу БКП!“. Този лозунг се появи чак в началото на януари 1990 г.“, разказва още Луджев.

Въпреки това, решават да направят митинг в подкрепа на демокрацията и политическите и икономически реформи.

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по националната телевизията, Младенов е избран за председател на Държавния съвет.

Още на другия ден се провежда първият свободен митинг, организиран от КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред храм-паметника „Свети Александър Невски“.

Младенов за Живков: „След мен – потоп“

В тези условия Петър Младенов поема курс към пълно отричане на режима, към който е бил част дотогава. За това свидетелстват извадки от доклада му на пленума на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г., отпечатан в брой 346 на партийния орган “Работническо дело” на следващия ден:

„През последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

За всички нас влошаването на положението не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции. Това бе дълбоко обидно за нашия народ.

За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения. Тези деформации се задълбочиха, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на повишаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена: „След мен – потоп”. По такъв начин българският народ получава в наследство отдосегашния режим една тежка ипотека.

Главната причина за създалото се положение бе неизживяната административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението.

Първо: В последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ: Особено опасна е нарастващата “пропаст” между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само за 1989 г. се очакват свободните парични средства да се увеличат с още 1.6 млрд. лева!

Трето: Много години наред държавният бюджет приключва с големи дефицити. Непризнаването на инфлацията ускорява обезценяването на българския лев, намалява неговата вътрешна и външна покупателна сила. Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободна конвертируема валута.

“Нагоре” вървеше лъжлива информация, “надолу” – завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа. Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на “икономика в сянка”, за най-различни мафии. Икономиката на командите “от горе” беше на път да унищожи прекрасната българска природа.

Разклати се вярата на населението към закона, защото той постоянно се нарушаваше. Намесата в дейността на правозащитните органи стана постоянно явление“.

Опитите на Петър Младенов да убеди българите, че режимът е свършил обаче са компрометирани по много начини. Първите свободни и демократични избори след над 45 години комунистически режим се провеждат повече от половин година след това – на 10 и 17 юни 1990 г.

Междувременно – през януари 1990 г., вътрешният министър ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна заповед – да бъдат унищожени досиетата на Държавна сигурност. Тайната операция цели БКП да запази контрола на своя агентурен апарат и да прочисти архивите от компрометиращи материали.

Съдбата на Тато

В същото време новата стара власт продължава да се опитва да се разграничи от Тодор Живков, който само два месеца се радва на оставените му екстри – персонална пенсия, охрана, мерцедес и вила.

На 18 януари 1990 г. той е арестуван. На 4 септември 1992 г. Върховният съд му налага присъда от 7 години затвор за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат – за жилища, коли и др.

На 9 февруари 1996 г. обаче Общото събрание на наказателните колегии на Върховния съд признава на Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него.

На 5 август 1998 г. Тодор Живков умира. След смъртта му са прекратени и другите дела, заведени срещу него – за фонд „Москва“, за раздадени помощи на компартии и държави от Третия свят) и за Възродителния процес.

Плахи стъпки към демокрацията

На 7 декември 1989 г. е създаден Съюзът на демократичните сили (СДС). Месец по-късно започват консултации между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „кръгла маса“ за мирен преход. „Кръглата маса“ заседава от 16 януари до 15 май 1990 г. и приема споразумения за политическата система, за изменения и допълнения на Конституцията и законопроекти за политическите партии и изборите за Велико народно събрание (ВНС).

На 3 април 1990 г. парламентът избира Петър Младенов за президент (председател) на България. В този ден БКП се преименува на Българска социалистическа партия (БСП).

Изборите за седмо ВНС през юни са спечелени от БСП. СДС оспорва резултата и започва протести, подкрепени и от студентите, които в крайна сметка водят до свалянето на Младенов. Под натиска им и заради прословутата реплика „По-добре е танковете да дойдат“, той подава оставка на 6 юли 1990 г.

На 1 август 1990 г. ВНС избира Желю Желев за президент. Две години по-късно той печели първите демократични избори.

Немалко българи и до днес не мислят, че преходът е завършил успешно, някои дори си спомнят с носталгия за Тодор Живков. Други обаче ценят най-важното за тях – свободата…

 

28 години по-късно: Живков и 17-те! Какво се случи на инфарктното тайно заседание на Политбюро на 9 ноември 89-та

 

 

В началото на ноември се връщаме 28 години назад, когато драматични събития белязаха началото на Промяната.

Какво се случи в първите дни на ноември 1989 година и как стана смяната на властта у нас? Докъде стига намесата на Москва? Ролята на Горбачов, на посланик Шарапов. Волята на Живков. Страха от разправа. Наясно ли е партийното ръководство в София, че е времето му изтича? Знаят ли какво ще е бъдещето? Имат ли идея каква ще промяната и какво идва след това?

Отваряме архивите.

На 2 ноември 1989 г. руският посланик Виктор Шарапов пристига в България.

На 3 ноември 1989 г. иска и получава веднага среща с Тодор Живков – Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет. Шарапов го уведомява за позицията на Генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов, че перестройката изисква нови ръководители – в Берлин Ерих Хонекер вече е подал оставка на 1 ноември 89-та. Очаква същото и от София. Живков е смутен и объркан. В миг на откровение споделя, че отдавна мисли за оттегляне от партийния пост. Но до категорично решение за оставка в този ден не се стига. На 3 ноември 1989 г. иска и получава веднага среща с Тодор Живков – Генерален секретар на ЦК на БКП и Председател на Държавния съвет. Шапапов го уведомява за позицията на Генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов, че перестройката изисква нови ръководители – в Берлин Ерих Хонекер вече е подал оставка на 1 ноември 89-та. Очаква същото и от София. Живков е смутен и объркан. В миг на откровение споделя, че отдавна мисли за оттегляне от партийния пост. Но до категорично решение за оставка в този ден не се стига.

На 5 ноември Шарапов иска нова среща с Първия. Натискът на Москва върху Живков да си ходи е огромен.  Посланикът е поканен на обяд в Банкя, по време на който той казва на Първия: „Съветското ръководство с голямо разбиране се отнася към вашето решение да подадете оставка и ми поръча да ви предам, че вие постъпвате много мъдро. Оторизиран съм да ви изкажа голяма благодарност за дългогодишното ползотворно сътрудничество, за вашите чувства на любов и дружба към СССР и КПСС.“
Живков е объркан. Той все още не е казал категорично, че ще се оттегли. В разговора с посланика благодари на ръководството на КПСС за доброто разбиране и за изказаната към него благодарност, но изразява опасения, че партията няма готовност за такава промяна, защото липсва подходящ другар,който да притежава многостранните качества да поеме и води съдбините на партията и народа, на държавата. Посланик Шарапов не отстъпва – държи твърдата позиция, че оставката трябва да бъде подадена на предстоящия пленум, свикан за 10-ти ноември. Пак не се стига до договорка.

На 6 ноември – трета поредна среща между Тодор Живков и Шарапов.  Живков окончателно разбира, че Горбачов го е отписал. Съветският посланик предава на първия партиен и държавен ръководител в България, че ръководството на СССР препоръчва на предстоящия пленум за Генерален секретар на ЦК на БКП да бъде предложен, и то от самия Тодор Живков, външния министър Петър Младенов. За първи път в този разговор Тодор Живков се съгласява да си подаде оставката като Генерален секретар на партията, но настоява да остане като председател на Държавния съвет. Посланик Шарапов е категоричен – Живков трябва да напусне и партийния, и държавния пост! Това иска Москва.

На 7 ноември е четвъртата среща между двамата, този път в съветското посолство по случай националния празник на СССР. Разговорът е тягостен. Живков е нервен. Настоява да остане председател на Държавния съвет. Отговорът от страна на Шарапов: „Това не е възможно!“

На 8 ноември Живков води важни разговори със съпартийците си  – с Добри Джуров (член на Политбюро и военен министър), с Йордан Йотов (член на Политбюро) и с Димитър Станишев (секретар на ЦК на БКП), бойните другари от отряд „Чавдар“. Безрезервно доверие той изпитва към Джуров – каква ирония, точно „чавдарецът“, който играе една от най-активните роли в отстраняването му. „Добре, ще си подам оставката“, казва Живков.

А какво точно сe случва по коридорите на властта на 9 и 10 ноември 1989 година четем в документалната книга на Георги Йорданов „Откровения“, втора част от трилогията „Притаени мигове“(издателства „Захарий Стоянов“ и Светулка 44 АТЕНЕЙ“), която излезе преди две седмици.

ДЕВЕТИ НОЕМВРИ 1989 ГОДИНА 

Тодор Живков заявява пред Политбюро на ЦК на БКП: Категорично искам да бъда освободен като Генерален секретар на БКП.

Драматичното заседание на Политбюро на ЦК на БКП, което се провежда на 9 ноември 1989 година, в навечерието на историческия пленум на 10-ти ноември, фактически отваря пътя за освобождаването на Тодор Живков от партийния пост, с което започва дълбоката промяна в първо в партията, а после и в държавата. Заседанието не е записано в седмичната програма, която излиза в четири екземпляра – за Живков, за секретарката му, за началника на кабинета му и за шефа на УБО. Ген. Милушев не знае за събитието. Научава от ген. Владилен Фьодоров – ръководител на групата на КГБ към българското вътрешно министерство.

Стенограмата от това заседание за първи път се публикува.

На заседанието присъстват 17 души: Тодор Живков, Георги Атанасов, Петър Младенов, Андрей Луканов, Георги Йорданов, Добри Джуров, Стоян Овчаров, Димитър Стоянов, Васил Цанов, Петко Данчев, Милко Балев, Йордан Йотов, Емил Христов, Григор Стоичков, Димитър Станишев, Начо Папазов, Пенчо Кубадински.

Заседанието започва в 17.00 часа и завършва в 19.10 с една почивка от 20 минути. Дискусията е оживена, сянката на някаква обреченост, на неизвестност е легнала в лоното на властта. В изказванията си членовете на Политбюро подчертават, че обстановката и в партията, и в държавата е кризисна и това налага промени, признават, че страната изпитва големи трудности в икономиката.

Още в самото му начало Тодор Живков заявява категорично, че иска да бъде освободен като генерален секретар на партията и предлага за този пост Георги Атанасов, който към този момент е министър-председател.

Георги Атанасов адмирира решението на Живков , но си прави отвод и предлага всички да се обединят още същата вечер около кандидатурата на Петър Младенов, да отидат единни на утрешния пленум и да „изкажат благодарност на др. Тодор Живков за дългогодишната му работа“. Настъпва гробовно мълчание, което трае няколко минути. Никой не знае как да реагира. Живков пита искат ли почивка, но Джуров настоява да продължат разискванията.

Луканов определя решението на Живков да се оттегли като „акт на политическа мъдрост“ и подчертава, че „всяка друга позиция е лоша услуга и на др. Живков, и на партията“.

Георги Йорданов заявява, че дълг на членовете на Политбюро е да дадат „пример за цивилизованост при вземането на това изключително важно, съдбовно решение“, но накрая на изказването си прави неочаквана констатация: „Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в „панаири на суетата“? „Това не бива да го допускаме“, отговаря Живков.

Как точно се развива ситуацията – четете цялата стенограма от заседанието на Политбюро, която публикуваме без съкращения,

както и случилото се на 9 ноември 1989 година,

през погледа на ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ.

Зазори се. От Витоша се спусна приятен хлад.

6.30 ч. Обичайната игра на футбол в голямата зала на „Герена“ с постоянния състав – Иван Вуцов, Добромир Жечев, Иван Колев, Гаврил Стоянов, Тодор Колев, Воин Войнов, Кирил Ивков, Тодор Барзов, Венцеслав Арсов, Стефан Павлов и другите.

8.30 ч. В Министерския съвет. Среща със съветници и сътрудници – проф. д-р Евгени Апостолов, Йордан Радичков, Богомил Нонев, Николай Тодоров, Руси Божанов, проф. Милчо Брайнов, ген. Тако Кръстев, ген. Анев, Иван Живин, Елена Кумбиева.

9.30 ч. – Проверка на изпълнението на Постановлението на МС за задоволяване на вътрешния пазар през есенно-зимните месеци.

10.30 ч. – Поредната среща с Андрей Луканов в коридора на Министерския съвет. Тук разговаряме по няколко пъти на ден. Той носи последната информация от посланика на СССР Виктор Шарапов, с когото се среща и в сауната на спортния посолски комплекс. Андрей се възмущава, че Тодор Живков се изказал остро и неодобрително срещу „много от нас“ пред Шарапов. Предложил Александър Лилов за генерален секретар. Запитах: „А ти какво мислиш?“ „Това в никакъв случай не бива да се допуска. Казах го и на Шарапов. Ако Лилов дойде, ние ще се избием. Съветските другари са се спрели на Петър Младенов.“ „Нима си забравил, че той правеше и прави най-острите изказвания срещу интелигенцията. Предлагаше крайни мерки срещу участниците в Русенския комитет и неформалните групи“. „Да, така е. Но той правеше това по тактически съображения.“ „Едва ли. Ала след като Горбачов така е решил…“

Дадохме си взаимни уверения, че нямаме никакви претенции за друга работа; трябва да останем в Министерския съвет, за да изпълним задълженията, които имаме за преодоляване на затрудненията и кризата в страната.

11 ч. – Със сътрудници обсъждаме изпълнението на решенията по жилищното строителство.

11.30 ч. – С министър акад. Радой Попиванов, акад. Атанас Малеев, проф. д-р Евгени Апостолов и експерти работим по проекта на Постановление на Министерския съвет за подобряване на здравеопазването.

12.30 ч. – С акад. Ангел Балевски. Отново размишлява след вчерашната среща на Тодор Живков с него, Георги Джагаров и Пантелей Зарев, и разговорът при мен след това. „Както неведнъж сме споделяли, беше крайно време шефът (Т. Живков – б. м.) да се оттегли. Но какво ще последва, след като неподготвени и безлични хора се тъкмят да го заместят…“

13 ч. – Поздравление на Стефан Досев по случай 60-та му годишнина, която ще се отбележи през следващите дни.

14.30 ч. – Проверка в някои търговски обекти.

15.30 ч. – Нова среща с Андрей Луканов на същото място. Той отново споделя за поредния разговор с Шарапов, който го уверил, че изборът за Петър Младенов е лично на Горбачов и на Политбюро на ЦК на КПСС. Размяна на мисли за изказванията ни на предстоящото заседание на Политбюро.

17 ч. – заседание на Политбюро, на което присъстват и секретарите на ЦК на БКП и председателя на Централната контролно-ревизионна комисия Начо Папазов. Отсъства Гриша Филипов, който е в Прага на съвещание на секретарите на ЦК на компартиите по икономика, Иван Панев – поради заболяване, и Петър Дюлгеров, председател на ЦС на Профсъюзите. (През почивката на заседанието Начо Папазов нервно ми сподели, че Дюлгеров му е обещал да присъства на това важно заседание и е изненадан, че не е тук.)

Точно в 17 часа Тодор Живков, който никога не закъснява, небрежно притваря вратата зад гърба си, оглежда насядалите в елипсовидната зала. Не пита за отсъстващите и без увод започва.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари,

Утре е насрочен пленумът на Централния комитет и аз искам да поставя един предварителен въпрос, с който съм запознал някои от вас. Знаете, че преди известно време направих писмено предложение да бъда освободен като генерален секретар на партията. Сега отново поставям този въпрос и смятам, че на утрешното заседание на ЦК трябва да се включи в дневния ред да се разгледа моята молба за освобождаването ми от поста генерален секретар.

Причините са: първо, в това, че стоя вече 30 и няколко години начело на партията и държавата; второ, наближавам 80. Очевидно годините са си години, а постът генерален секретар изисква голямо напрежение. Независимо какви преустройства ще правим, как ще се движим напред, генералният секретар на партията ще бъде винаги претоварен. Нашата партия е авангард, водеща партия, тя няма да отстъпи своите позиции на водеща партия. Затова и работата на генералния секретар няма да бъде лека, тя ще го държи в голямо напрежение.

Преди няколко месеца, когато разговаряхме по този въпрос, имаше се предвид да се издигне по-млад другар, примерно от поколението след революцията или по време на революцията, когато е бил младеж. Някакъв подобен вариант.

Така че аз отново поставям този въпрос. Миналия път го поставих писмено и сега поддържам това, което съм поставил писмено.

Кой да бъде избран за генерален секретар – това е работа на Политбюро. Аз съм разговарял поотделно с всеки един от членовете на Политбюро, с изключение на някои, които бяха издигнати в Политбюро в последно време, да се помисли кой да бъде издигнат. Когато внесох този писмен документ, вече се беше формирало становището кой да бъде издигнат на поста генерален секретар на партията. Аз мога да кажа сега, че становището, което беше формирано тогава, беше за другаря Георги Атанасов. С изключение на един другар, който се колебаеше, всички останали другари застанаха зад тази кандидатура. Разбира се, оттогава мина време, а и не само време, правилно е всеки член на Политбюро сега да се спре на кандидатура. Тук не бива да има ограничения. Може да бъде от състава на Политбюро, от секретарите на ЦК, а може да бъде от състава на ЦК на партията. Освен това ние по Устава на партията – мисля, че това е така – може да кооптираме в състава на ЦК. Това сме го правили. Ако се прецени, че такъв подходящ човек има извън ЦК, може да се отиде на кооптиране.

Така че моля Политбюро да се занимае и утре на пленума да се предложи моето освобождаване като генерален секретар на ЦК на партията.

Смятам, че пленумът трябва да протече спокойно, а да се възложи на новоизбрания генерален секретар да внесе предложение за Политбюро и Секретариат. Аз смятам, че трябва да се преустрои в известна степен и самият Централен комитет, и Политбюро, и Секретариатът на ЦК. Но едва ли утре ние ще можем да направим това.

Това е, което мога да кажа по този въпрос. Но категорично поставям въпроса да бъда освободен. Пак искам да подчертая, че все пак аз съм на възраст, тук се иска млад човек. Може би в началото ще има трудности, но той постепенно ще набере опит и ще се адаптира, щом има подкрепата на Политбюро и на Централния комитет на партията.

МИЛКО БАЛЕВ: Отчитате ли, др. Живков, временната обстановка сега?

ТОДОР ЖИВКОВ: Отчитам я. Навсякъде обстановката е сложна. Аз свърших по този въпрос.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Другари,

Аз смятам, че този въпрос извън другата работа на пленума заслужава специално да се обсъди, тъй като става дума за съществен политически акт на Централния комитет на партията – за избор на ръководител на партията, на генерален секретар.

Аз лично, другари, трябва да кажа, че приемам предложе­нието на др. Живков като политически целесъобразно, обективно назряло и като предложение, което, ако бъде прието, може да съз­даде допълнителни условия за по-нататъшно разгръщане на процеса на преустройство в страната. Ние трябва да кажем, и вероятно това утре ще се каже на пленума, че извървяхме един голям път след Априлския пленум. Аз смятам, че това е достоен път с едно достойно ръководство на страната, на партията начело с др. Живков. Но животът си е живот. И това съображение, което др. Живков изложи тук, е човешко съображение и същевременно, доколкото става дума за политически деец, това е едновременно и политическо съображение.

Смятам, другари, че ние по тези въпроси трябва да действаме не под напора на обстоятелствата, а преди обстоя­телствата. Има един израз, че политиката е изкуство на възмож­ното, но политиката е изкуство на умение да се ориентираш в обста­новката. И аз смятам, че тази ориентация, която др. Живков направи и от която формулира своето предложение, е правилна. Аз лично го подкрепям и смятам, че така трябва да постъпи.

Ние знаем обстановката в страната. Заедно с извършеното много обстоятелства действат негативно и тези обстоятелства са както обективни, така и субективни. И ние трябва да създадем условия за едно развитие на процесите по-нататък.

Аз трябва да кажа и един втори аргумент. Това, че ние утре ще обявим свикването на конгреса на партията, в поли­тически план е най-подходящият момент, за да се извърши тази назряла промяна поради съображенията, които бяха изложени.

Обявява се конгресът, поема си ръководството един нов генерален секретар. Той ще си предложи промени в ръководството, не утре, разбира се, а на следващия пленум и по този начин подготовката на конгреса ще се поеме в ръцете на едно ръководство, което след това ще провежда решенията на конгреса. Иначе, другари, особено като имаме предвид и възрастовия състав на нашето ръководство, рискуваме да създадем луфтове, които са много опасни от гледна точка на приемственост в линията и политиката. Това е много важно.

Смятам, че всички тези съображения налагат да се отне­сем с разбиране и да подкрепим предложението на др. Живков, да приемем неговата оставка от поста генерален секретар.

Естествено изборът на нов генерален секретар е също много важен въпрос. Другари, аз напълно искам да кажа, че може да е имал такива разговори в Политбюро с отделни членове наПолитбюро, може да е имал и такава ориентация на определен етап и аз да бъда обсъждан. Но много моля, сега, когато гледаме този въпрос от гледна точка на един акт, който утре Централният комитет трябва да извърши, да се изслушат и моите съображения.

Аз моля моята кандидатура да не се има предвид и да не се обсъжда. Трябва да ви кажа, че на мен е поверена една изключителна отговорност като член на Политбюро. Трябва да ви кажа, че аз дори тази отговорност трудно нося. Говоря искрено, не мога да не говоря искрено. Защото аз предпочитам да бъда един силен член на Политбюро, а не слаб генерален секретар.

Струва ми се, че този пост изисква освен всичко друго, което аз имам, и някои други качества. Аз винаги съм се стремял да се отнасям самокритично към моята работа, чувствам, че нямам достатъчно сили. Доколкото силите ми позволяват и докато се ползвам с доверието аз, разбира се, ще работя на сегашната или на друга работа, но много моля да се има предвид, че аз просто не чувствам достатъчно сили да се справя с това много високо за мене задължение. Изключително задължение. Никой друг пост в партията не може изобщо да се равнява с отговорността, бих казал, в определен аспект историческа отговорност на генерал­ния секретар.

Към това бих добавил и следните неща, които много моля също да се отчитат. Ние не можем да не видим, че в нашето общество, в т.ч. и в икономиката, за която правителството носи особена отговорност, са натрупани редица проблеми. Някои от тях, разбира се, имат по-дългосрочна давност като тенденции и като процеси, а някои изцяло са формирани, откогато аз съм начело на правителството. Аз трябва да ви кажа, че определено смятам, че генералният секретар, който ние ще изберем, в определен смисъл трябва да бъде свободен от това бреме, което е свързано с проблеми, създадени и по време на мандата на това правителство, което аз оглавявам. Това винаги ме е притеснявало и от гледна точка на мерки, и от гледна точка на инициатива, която трябва да се проявява. Пак подчертавам, не че всичко сега е предопре­делено през тези три години, откакто съм аз, но много въпроси се изостриха през този период. Има и обективни причини, но аз смятам, че това е много важно обстоятелство да търсим това, което във всичко друго можем да кажем да бъде с еднакви възможности, но да има и тази свобода. Това също е важно обстоятелство.

Аз бих казал и това, че на един ръководител на партията му е нужна една по-голяма решителност, отколкото аз я имам.

Аз много моля в това обсъждане, което ние ще направим,моята кандидатура от гледна точка на тези съображения дане се има предвид. Аз иначе дълбоко уважавам мнението, становището на другарите, но ако имам някакво положително качество, бих казал, че това е именно да бъда безпощаден със себе си.

И в името на това аз ви моля моята кандидатура да не се обсъжда.

Аз, другари, имам предложение. Предлагам да се обединим около кандидатурата на другаря Петър Младенов. Познаваме го 18 години в партийното ръководство. Един от най-младите членове на партийното ръководство. Това, разбира се, не е главното, но в съчетание с другите качества, то е плюс и предимство. Това първо.

Второ, ние всички познаваме другаря Петър Младенов, той е образован и подготвен, с известност и добро име и тук, в България, и зад граница. Аз лично смятам, че ще се посрещне добре и в пар­тията, и от обществеността. Дълбоко съм убеден в това.

На трето място бих посочил, че другарят Петър Младенов е едно добро съчетание на единството и приемствеността между поко­ленията и линията на партията. Това е много важно. Той е свързан с тази линия, с априлската линия на партията, израсна в този период и същевременно е достатъчно млад, за да поеме тези отговорности, които ще осъществяваме през следващия период.

Освен това трябва да кажа, че познавам Петър Младенов от дълги години. Той умее да работи с хората, да се вслушва. Стру­ва ми се, че по природа е чужд на авторитарния стил на работа, което е много важно за генералния секретар. Проявява широта, умее да се вслушва в хората. И същевременно той е решителен, може да отстоява позиция и да провежда линия. Това е много важно.

Аз смятам, че ние в партийното ръководство имаме хора (в случая предлагам да обсъдим кандидатурата на Петър Младенов), които притежават онези качества, подготовка и спо­собност да провеждат политическата линия, която е необходима, за да може да решим въпроса за генерален секретар от гледна точка на това да отстоим, защитим и последователно осъществим преустройството в нашата страна.

Аз мисля, че др. Петър Младенов има всички качества.

Ние сме колектив, ние не избираме вожд на партията, а избираме генерален секретар, който ще се опира на колектива, на колек­тивната позиция, на колективната подкрепа и заедно ще вървим напред.

Аз смятам, другари, че ние сме във възможността именно да се обединим около тази кандидатура, да отидем единни на пленума, да изкажем благодарност на др. Живков за дългогодишната работакато генерален секретар, да изразим увереност в този път, който осъществяваме и който характеризираме като преустройство, и да подкрепим кандидатурата на др. Петър Младенов, който да застане начело на нашия колектив, и да разгръщаме преустрой­ството по-нататък и в икономиката, и в политиката, и в духов­ната сфера, и навсякъде.

Моля другарите да обсъдят и това предложение, което правя за нов генерален секретар.

Повече от 2 минути никой не взема думата.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Може би да дадем почивка на другарите, да помислят.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние становища сме изразявали.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Да дадем ли почивка?

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Не е необходимо.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз сега научавам това предложение и съм не само притеснен, но и много изненадан. В такъв смисъл, че ние сега сме в един етап, когато искаме да разгърнем на широк фронт преустройството, когато ни остава една година до конгреса,когато се налага една по-голяма стабилност от всеки друг път, тъй като виждаме какво става наоколо в другите социалистически страни. И на този етап опитът, авторитетът на др. Живков ни е необходим. И не виждам защо една година преди конгреса трябва да се прави тази генерална промяна.

Аз смятам, че трябва да се обсъди и да се намали доизвестна степен работното време на др. Живков, да се разпредели работата на повече другари. Ние трябва тази сравнително здраваобстановка, която имаме в сравнение с другите страни, да яразвиваме, да я укрепваме и да отидем на конгреса на партията.

Аз смятам, че сега ние не сме подготвени да извършим една такава радикална промяна в нашето ръководство и до известна степен се съгласявам с др. Георги Атанасов, че това са въпроси, за които е необходимо време да се подготвят и да се обсъждат, за да не се получат сътресения, които са опасни сега в това време, което, ние преживяваме, и може да нанесем на страната и на партията сериозни вреди.

Предлагам да обсъждаме въпроса за едно разтоварване на др. Живков, за една по-добра организация, но до конгреса дане правим промени. Аз не виждам нищо, което да налага сега да се правят промени. Напротив, ние имаме всичките основания да твърдим, че нещата се разработиха от др. Живков и от Политбюро през този период с такава дълбочина с Юлската концепция, с такава последователност, с неимоверни усилия, в резултат на което страната, макар с трудности, си върви към преустройството, осъществява своето преустройство, без да са създадени ситуации на кризи и на нестабилност, въпреки опитите на противника и на Запада да го стори. Това е моето становище.

СТОЯН ОВЧАРОВ:

Аз мисля, че предложението, което направи др. Живков, е правилно, необходимо, то отговаря на интересите на партията, то отговаря на интересите на народа, то отговаря и на необходи­мостта да поддържаме стратегическото сътрудничество със Съвет­ския съюз.

Във връзка с това мисля, че това решение е мъдро и ние трябва да го уважим.

Разбира се, трябва да се изкаже благодарност на др. Живков за всичко, което е извършено под негово ръководство, и същевременно ние трябва ясно да осъзнаваме, че в обществото има проблеми, че обществото се нуждае от промени и че тези про­мени могат да бъдат извършени само след едно обновление.

Мисля също така, че е правилно предложението да се издигне кандидатурата на др. Петър Младенов, защото всички тук го познаваме много добре. Аз може би го познавам по-малко от другите. Мисля, че времето, за което познавам др. Петър Младенов, е достатъчно, за да изразя моята убеденост, че това е една кандидатура, която ще бъде посрещната положително от пар­тията, положително и от българския народ. Също така искам да подчертая, че тази кандидатура ще бъде добре посрещната и в международен аспект. Другарят Младенов се ползва с голям авторитет и в братските партии, и в световната общественост. Мисля, че той ще съумее да проправи път на България в света. Затова аз мисля, че ще бъде правилно Политбюро да подкрепи кандидатурата на др. Младенов.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Другари, в живота на всеки обществен организъм има дни и решения, от които за дълго време зависи неговата съдба и бъдеще. Днес или утре за нас са такива дни и всеки, мисля, че е изправен пред една изключителна политическа и човешка отговорност. Ние нямаме право да сгрешим, защото за такива грешки се плаща скъпо.

Аз категорично и безусловно подкрепям изказаното мнение тук в подкрепа на предложението на др. Живков. Мисля, че това предложение му прави чест. Именно сега, на този пленум, без половинчатост и без двусмислие този въпрос трябва да намери решение. Другарят Живков вярно е преценил момента. Това е назрял за нашето общество, за нашата партия въпрос.

Мисля, че и партията, и народът очакват такова решение и всяко друго решение, всяко двусмислие в нашето решение, всяка непоследователност може само да усложни обстановката и да обре­мени политическата атмосфера, да засили негативните настроения. Ако ние твърдим, както току-що направи др. Стоянов, че у нас всичко е наред, че ние се развиваме безкризисно, ще направим фатална грешка.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Цитирай по-точно.

АНДРЕЙ ЛУКАНОВ:

Аз поне така те разбрах. Ние трябва да стъпим на реал­ностите и да започнем от реалностите в усилията за по-нататъшно разгръщане на преустройството на базата на решенията на Юлския пленум, на Юлската концепция. Аз пак повтарям, в тази обстановка предложението на др. Живков е акт с политическа мъдрост. И ние трябва да под­крепим всячески този акт, другарски да го приветстваме, да изразим благодарност на др. Живков и да вървим напред, да оси­гурим единство на ЦК, по-нататъшно сплотяване на партията. Всяка друга позиция е лоша услуга и на др. Живков, и на партията.

Мисля, че предложението на др. Атанасов също трябва да бъде подкрепено. Аз може би най-добре от всички познавам др. Младенов и тази характеристика, която му направи др. Атанасов, е абсолютно точна. Аз подкрепям това.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ

Аз си спомням когато др. Живков преди известно време постави въпроса да бъде освободен. Той даже не един път, а няколко пъти в продължение на последните години поставяше въпроса да бъде освободен от поста генерален секретар на ЦК на партията по мотиви, че е вече възрастен, че трябва да се даде път на по-млади другари и да се върви напред. Ние сме възразявали, и аз съм възразявал. Аз възразих, когато той писмено направи предложе­ние, като сметнах, че той има голям политически и житейски опит, авторитет и вътре в страната, и вън от страната. Но сега, щом др. Живков сам поставя въпроса да бъде освободен и излага същите мотиви, мисля, че трябва да уважим това негово искане. Той е доста сериозно премислил и преценил обстановката и това, че трябва да станат някои персонални промени в Политбюро, както той каза, за да се отговори на времето.

Другари, вижте какво става в ГДР. ГДР заявиха отначало (ние не сме заявили, ние бяхме за преустройството), че няма какво да се преустройват. В продължение само на една година нещата там се измениха коренно. Такива неща стават и в други страни.

Аз лично смятам, че др. Живков 30 и толкова години е начело на нашата партия, той е водил и партията, и страната по много пътища на възход и ние трябва и тук, и в Централния комитет на партията да му изразим благодарност. Трябва всичко, което правим, да го правим мъдро, спокойно, за да не създаваме обстанов­ка в страната да стават нежелателни неща.

Мен напоследък много ме тревожат тези неща, които стават в България, не само тези групи. Сред наши партийни членове, сред активни борци се създава едно негодувание, едно настроение, което аз сам не мога може би да си обясня докрай.

И смятам, че една такава законна и нормална подмяна ще послужи като отдушник в нашата партия. Иначе можем да стигнем до положе­нието, до което искат да ни докарат тези неформални групи, които вече изкараха хиляди хора на площада. Трябва да се намерят пътища, докато не сме се разделили от нашия народ, да поемат щафетата по-млади другари и да се омиротвори страната. Защото аз не смятам, че тези неща, които стават, са край. Те са начало. И ние трябва да бъдем достатъчно предвидливи и мъдри и да преценяваме обста­новката. Само с един обединен Централен комитет и Политбюро ние можем да вървим напред.

Колкото и на мен да ми е тежко, тъй като ние с др. Живков работим толкова години, аз виждам, че трябва да стане промяна. Убеден съм, че трябва да стане тази промяна.

Що се отнася до това кой да бъде генерален секретар, др. Живков има право единствен той да посочи кой трябва да бъде генерален секретар на партията и да го постави на обсъждане.

Той направи това. Значи той е мислил по тези неща. Аз не съм на мнението на др. Георги Атанасов, че той няма достатъчно качест­ва, защото той е политически изработен, оформен човек. Още от младежка възраст той беше секретар на ЦК на Комсомола, беше през много етапи в Централния комитет на партията, беше на стопанска дейност и от няколко години е министър-председател на страната.

И малко се учудвам на това, че той си прави отвод. Но щом си прави отвод, Политбюро и Централният комитет са в правото си да се изкажат.

Аз смятам, че др. Петър Младенов притежава качества както по произход, така също е доказал и качества в своята дейност от най-малка възраст, а и в дейността му в ЦК на Комсомола, и в дейността му като първи секретар във Видин, откъдето имам най-непосредствени впечатления за неговата работа. Той беше обединил кадрите. Въпреки че Видин беше неголям окръг, но тежък окръг, той съумя да обедини кадрите при тези стари дрязги, които имаше.

Другарят Петър Младенов има също международно име. Той е ерудиран дипломат и политик, владее езици, в центъра намеждународната дейност е.

И аз смятам, че той има качествата,чувството и чуткостта на стопански ръководител, на партиен ръко­водител и на човек, който владее международните въпроси. След като др. Георги Атанасов се отказва и си прави такъв сериозен отвод, аз също подкрепям изказаното и от него, и от дру­гите другари мнение, че др. Петър Младенов има всички качества дастане генерален секретар, с изключение само на едно, че физи­ческото му състояние може би не е добро.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Искаш да кажеш, здравословното му състояние, а не физическото.

ПЕНЧО КУБАДИНСКИ:

Да, в такъв смисъл, здравословното му състояние в мина­лото, но предполагам, че в това отношение всичко е минало благо­получно…

Вижте какво, другари, ние трябва да предвидим нещата. Ако отидем малко разединени на пленума на ЦК, ще станат едни работи, които не бива да допускаме. Ние оттук трябва да отидем единни и да овладеем положението, за да можем да отидем единни на конгреса на нашата партия. Разработките са дадени, сега трябва да се назначи комисия да работи по Устава.

Но аз мисля, че много е важен подходът и нашето отиване на пленума, след пленума и на конгреса.

Ние трябва да направим всичко необходимо да успокоимкадрите.

А що се отнася до една категория по-стари кадри, в които съм и аз от Политбюро, ние сме винаги готови, когато се каже, да слезем и да отстъпим на по-млади хора, тъй като това е живо­тът, такава е логиката, и не само логиката, а и практиката, и не бива да създаваме затруднения на Централния комитет на партията.

С това искам да приключа. Смятам, че др. Тодор Живков беше толкова години начело на партията Аз нямам предвид само от Априлския пленум, а имам предвид от неговото участие в борбата против фашизма. Той като държавник в историята на България, втози откъс от време, е запълнил един исторически отрязък от разви­тието на България и от развитието на социализма у нас. И като войнстващ марксист-ленинец, и като приятел на Съветския съюз той е дал всичко, което е можел да даде. Аз не смятам, че той не може още да даде. Но обстоятелствата са такива сега, че без тези промени, аз лично преценявам, че ще има негативни послед­ствия в нашата партия, ако не отидем сега към окончателно реше­ние.

Предлагам да обсъдим въпроса, да бъдем единни, да отидем на пленума и да не дадем възможност за приказки и разни други работи, а да си вършим работата.

НАЧО ПАПАЗОВ:

Мисля, че в случая др. Живков, когото ние дълбоко уважа­ваме като държавник, стоял начело на цяла епоха в развитието на България, постъпва съвършено мъдро и правилно.

Обстановката у нас е такава, че се налагат промени.

Аз смятам, че в това отношение не бива да има никакво колеба­ние. Ще бъде неправилно да кажем, че обстановката е добра. Напро­тив, обстановката никак не е добра. И бъдещото ръководство трябва да приеме нещата от позицията на Юлската концепция към изпълнение на тази концепция от всички слоеве на населението и от всички етажи на партията и страната.

Аз уважавам много скромността и самокритичността на др. Георги Атанасов. Той просто ме развълнува. Но смятам, той все пак знае по-добре, че следва да се вземат предвид неговите съображения. И моето мнение е, че едно съчетание между др. Георги Атанасов и др. Петър Младенов ще бъде едно хубаво съчетание.

Аз имам предвид, че др. Петър Младенов като министър на външните работи показа, че умее да работи с колектива и да не командва, което е най-опасното за един генерален секретар. Той показа, че може да развива демократизма, което сега е изклю­чително важно за нас и което е една от мъзгите на самата Юлска концепция.

Така че в този смисъл мисля, че заслужава да бъде издигнат за генерален секретар, като се имат предвид всички негови качества на организатор, на човек, минал през партийните редове и ръководства, а също така и през държавните инстанции и особено пък на международната арена.

Мисля, другари, че не само трябва да се благодари на др. Живков, а трябва да се намери съответна формулировка пред пленума на Централния комитет на партията, че това не е една отстъпка от активна дейност на един обикновен човек. ДругарятЖивков е един необикновен човек в нашата партия и в нашата стра­на. Той така трябва да остане в съзнанието на хората. Ние в никакъв случай не трябва да се поддаваме нито на нихилизъм, нито на черногледство, нито на стереотип. Точно това иска сега врагът и някои среди. А точно сега именно Политбюро, Централният комитет,партията трябва да застанат зад това решение на др. Живков ида го защитят с оглед да се спаси, аз бих казал, да се съхрани всичко най-хубаво, което е създадено през този период, и на основата на това всичко най-хубаво ние по-нататък да тикнем живо­та в духа на това, в което досега ни е учил и ни е давал пример на активност, на енергия и на творчество.

Аз смятам, че пред пленума на ЦК, в тази международна обстановка, а и у нас вътре, няма място за колебание по отношение на единството. Трябва да има единно мнение. Иначе ще ни разнася улицата и ще станем предмет на разисквания в цялата страна и сами ще си създадем трудности, и не само трудности, а просто затруднения, които не така лесно ще бъдат преодолени. Още повече че такава е обстановката сега във всички наши страни, включително и в Съветския съюз, особено в ГДР.

Затова аз подкрепям предложението.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Другари, обсъждаме един изключително важен въпрос, свър­зан с ръководството на нашата партия, въпроса за освобождаването на досегашния генерален секретар на нашата партия и определяне на нов генерален секретар. При това, бих казал, в една изключително сложна вътрешна, общностна и международна обстановка.

Затова що се касае до въпроса дали да отидем на среща на предложението, мен ми се струва, че не бива да има абсолютно никакво колебание. Предложението на др. Живков именно в контекста на тази сложност у нас, имам предвид и нашата социалистическа общност, и в международен аспект, просто му прави чест. Това е едно мъдро предложение. В него се оглежда реалната оценка на обстановката у нас. А обстановката у нас, ако погледнем с очите на реалисти, за което претендираме всички, е в трите сфери на нашия обществено-политически живот: в сферата на партията, в сферата на икономиката и в духовната сфера. Тя е сложна с опре­делени кризисни явления. Става дума в исторически план и аспект за освобождаване на досегашния генерален секретар и за избиране на нов генерален секретар.

Има две алтернативи за излизане от положението. Едната алтернатива е със старото ръководство начело с др. Живков да се опитаме да излезем от това тежко кризисно положение в нашата страна. Втората алтернатива е с ново ръководство.

Съпоставяйки едната алтернатива с другата, аз съм дълбоко убеден, че старото ръководство няма да може да излезе от тази именно обстановка, защото старото ръководство е загубило доверието и в партията, и в народа. Ако искаме да видим нещата такива, каквито са, те именно така стоят.

Затова в този контекст, във връзка с това ми се чини, че трябва да отидем към приемането на оставката на др. Живков като генерален секретар и председател на Държавния съвет. Разбира се, трябва по човешки, без предвзетости, без чувства, но с човеш­ко отношение да се отнесем към неговото дело. Никой няма да е в състояние да отрече това голямо дело, което в периода, през който той възглавяваше нашата партия, се извърши. Поради това именно по човешки и по партийному трябва да се отнесем към оцен­ката на неговата работа.

Във връзка с това предлагам, когато утре ще се третира въпросът на пленума, предварително да се подготви един документ, с който да излезе Политбюро.

Това е по отношение на освобождаването на др. Живков.

Що се касае до избора на нов генерален секретар. Другари, ние се познаваме, ние работим заедно не от вчера и ми се струва, че ако подходим с критериите и изискванията на времето, на етапа на нашето развитие по пътя на преустройството, ако изходим от повелята именно на това време и особено от повелята на нашата Юлска концепция, от повелята на всички процеси, които се развиват в международен план и т.н., очевидно по мое дълбоко убеждение друга кандидатура от кандидатурата на др. Петър Младенов аз не виждам. Известен е, знаем го, годините му знаем, физическото му състояние знаем, аз му знам и здравословното състояние. Той има няколко характерни черти в себе си, които привличат хората и които ще му дадат възможност в колектива, с който ще работи и тук, и по вертикала надолу, и т.н., да обединява кадрите, изпол­звайки опита на тези именно кадри. Що се касае до вътрешен план, той е добре запознат с всички тези слагаеми, от които се определя обстановката на този ден – 9 ноември 1989 г.

Второ, като партиен работник той е вървял по вертикала отдолу нагоре. Следователно има поглед върху организационната работа по вертикала до висшия орган на нашата партия – Политбюро. Още един път искам да подчертая, той е добре запознат с нашите вътрешни проблеми, особено с проблемите, свързани с възродителния процес. Следователно няма да му е нужно много време, за да запрет­не ръкави и да влезе в кухнята с всичките тези слагаеми, които определят обстановката в нашата страна сега.

И на трето място – във външнополитически план другарят Петър Младенов добре вижда и знае състоянието и по региона, и по континента, и в глобален мащаб и т.н. Тенденциите на развитие в това отношение също така не са далеч от него. Следователно и в този план като генерален секретар няма да е необходимо много време, за да влезе в курса на тези сложни международни проблеми по нашия регион, по континента и в мащабите на нашата грешна земя.

Поради това аз напълно поддържам предложението, което беше направено от др. Георги Атанасов. Да се обединим около тази именно кандидатура, като към документа, с който ще излезем пред пленума, първата част да се отнася до др. Живков (аз вече изказах съображения как да се подготви), а във втората част кратко, ясно и точно да се даде характеристика на др. Петър Младенов.

Очевидно след тази наша стъпка утре на пленума ще се наложи в този състав под ръководството на новия генерален секретар, ако пленумът го избере, да преминем незабавно към обсъждане на онези остри проблеми, които стоят у нас в икономическата сфера, онези остри проблеми, които стоят в партията – и структурите ѝ, и кадрови, ако щете, и нормативни, за да може с това преустройст­во, за което ние говорим, че трябва да започнем от себе си, имам предвид партийната структура, да можем на един близък пленум на ЦК на партията да излезем със съответни виждания. Затова защото много важно е сега да определим какво трябва да правим във всич­ките тези направления. А отговорът на този въпрос не е лек. Как да го правим? И в какво астрономическо време да го правим?

Следователно след пленума очевидно ще се наложи заседание на Политбюро – аз така виждам нещата, за да могат поне конспективно да се видят проблемите и да бъдат адресирани към съответните структури, към съответните органи и съответните кадри и да запрет­нем ръкави и да работим.

Смятам, че по двете предложения – за освобождаването на др. Живков и за избирането на нов генерален секретар – трябва да се обединим. С това, че др. Живков отива сам към освобождаване, ние отнемаме изключително остри козове от ръцете на нашия против­ник и на нашите врагове, които копаят и подкопават и т.н., т.е. че именно той сам взема инициативата, че не сме принудени, така да се каже, отвън, от външни сили.

Това са съображенията, които исках да изкажа. Когато хората се разделят, става дума по служба, очевидно на всеки му е терсене, мъчно му е и т.н. Очевидно и на нас, и на мен ни е терсене. А аз с него съм работил много време и като партизани, и особено в онези трудни години след 9 септември непосредствено. Но времената се менят, задачите на тези времена нарастват. Всяко време и всяка епоха поставя своите задачи. За тези именно задачи трябват нови хора.

Що се касае до нас – старите, до нас – възрастните, нека новото ръководство да решава кой кога трябва да отстъпи място на младите. Този процес трябва да има по-голяма динамика, защото нека да погледнем седящите на този ред. Ние сме попораснали. Така че новото ръководство в това отношение трябва да направи всичко необходимо овреме, по човешки, по партийному, да благодари, да освобождава и да попълва с младо попълнение. Кадровата работа на партията, на централното ръководство, особено на висшия ешелон, трябва да бъде подчинена на принципа, който ние прилагаме в армията – от взвод, включително до командир на полк, трябва да бъдат млади хора. Още повече че ние имаме интелигенция по всички направления. Ние работим в областта на електрониката във връзка с автоматизираната система за управление на страната и на войските в Народна република България с директори на предприя­тия, непосредствено с ръководители на цехове и трябва да ви кажа, че просто се възхищавам от компетенцията на тези именно хора, от виждането на тези хора. Не само на дъската да ти прочете лекция, а в практически план и как виждат тенденциите на развитието.

Ние говорим за компютризация. Сега имаме съвършено нов етап в развитието на електрониката. Правя това отклонение, за да под­чертая, че новият генерален секретар и новото Политбюро, които постепенно ще се освобождават и т.н., трябва да имат предвид, че имаме потенциал, който трябва да видим и който трябва да изпол­зваме по вертикала и по хоризонтала във всички направления.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Другари,

Мисля, че партията и страната се намират пред сложен, труден избор. Очевидно е: от политическата далновидност, която утре ще прояви Централният комитет по предложение на Политбюро, ще зависи бъдещото развитие на нашата държава. България се ползва с име на стабилна страна. Дори когато сме правили грешки, у нас не съществуваха условия за разединение на народа, за колебания и разкол в партията. Сега сме пред ново голямо предизвикателство, пред огромно политическо изпитание. Ако постъпим мъдро, ще улесним процеса на преустройството – най-трудния изпит в историческото ни развитие през последните десетилетия.

Именно поради това дълбоко съм убеден, че другарят Тодор Живков отговорно е обмислил предложението си да подаде оставка. Смятам, че решението му е достойно, целесъобразно. И аз на свой ред напълно го подкрепям.

Едва ли сега е време за цялостна оценка на десетилетния път, който извървяхме като колективно ръководство, оглавявано от другаря Тодор Живков. Надали е възможно и потребно начаса да правим дълбок анализ на причините, които предизвикаха сериозно напрежение в обществото, доведоха до големите трудности, които предстои да преодоляваме в областта на икономиката. Ала днес, като приемаме оставката на др. Живков, имаме достатъчно основания да му изкажем искрена благодарност. Благодарност за повече от тридесетилетната му дейност начело на партията и държавата. Без съмнение, историята ще даде безпристрастна, но вярна оценка за неговите заслуги като държавник и честен радетел за социалистическата модернизация на България.

Днес обсъждаме въпроса за смяна на нашия първи ръководител, на нашия примус интер парем (първи между равните). Смятам, че е наш дълг да дадем пример за цивилизованост при вземането на това изключително важно, дори съдбовно решение. Нека да предпазим партийните среди и обществеността от произволни тълкувания, от възможни усложнения. Защо да създаваме възможност на улицата и на мълвата да отклоняват вниманието на хората от стратегическите цели на България? Потребно е да изберем новия генерален секретар на Централния комитет на партията с вътрешно убеждение и с пълно единодушие; както са се изразявали възрожденците – с висшегласие.

Нека нашата дискусия да е честна, открита, абсолютно откровена. В случая всяка тайнственост ще бъде вредна. Пък и има ли тайна, която може да се опази? Както казва един философ, по-лесно е да задържиш въглен на езика си, отколкото тайна.

Въпросът за бъдещия първи ръководител на партията, който постави другарят Тодор Живков, е с историческа важност. Мисля, че другарят Георги Атанасов беше искрен и убедителен, като оттегли своята кандидатура за тая най-висока длъжност. Познавам го отлично и твърдя, че заявлението му е чистосърдечно. С Георги дълго време сме работили заедно – още от младежката организация в Софийския университет. Винаги ме е впечатлявала неговата трудоспособност и всеотдайност. Той вече е утвърден партиен и държавен деец. Неговата опитност, умението му да се опира на добри професионалисти допринасят за успешната му дейност като председател на Министерския съвет. Той е организиран и отговорен. Ако преценява, че възможностите му и интересите на управлението изискват да продължи да заема досегашната длъжност на премиер, ние трябва да го разберем и да уважим неговото желание и предложение. Защото в случая не става дума за персонално предимство, а за огромната отговорност, която ще поеме един от нас, един от нашите другари. Той пък е длъжен да си дава сметка в състояние ли е да бъде на висотата на най-важната служба в страната.

Искам ясно да заявя: аз също споделям току-що изказаното мнение от Георги Атанасов и другите преждеговорящи, че другарят Петър Младенов може да бъде кандидатурата на Политбюро за генерален секретар на ЦК на БКП. Той е образован, придоби опит като един от секретарите на ЦК на ДКМС и за кратко – като първи секретар на Видинския окръжен партиен комитет. Предимство на кандидатурата му е обстоятелството, че работи дълго време като министър на външните работи. Това му даде възможност да се запознае с видни политици и да проникне в същността на противоречивите и сложни процеси в съвременния свят. Особено важно е, че кандидатурата му се ползва с пълното одобрение на ръководството на КПСС и на съветската държава. Смятам, че Петър ще бъде приет с подобаващо уважение от много дейци на международното работническо и комунистическо движение. Ето защо утре ще гласувам другарят Петър Младенов да бъде избран от пленума за генерален секретар на Централния комитет на партията.

Надявам се, че предстоящата промяна ще се осъществи спокойно, разумно. Тя не бива да бъде повод за импровизации и волнодумства, за обществен хаос. Длъжни сме да извлечем поука от негативния опит в някои братски страни, в които вече се извършиха промени във върха на властта.

Другари,

Някои от вас са споделяли, че се чувстват възрастни, уморени. Искам да заявя пред Политбюро: макар че съм „на попрището жизнено в средата“, готов съм още сега да се оттегля от длъжностите, които заемам в партията и държавата. Защо да не дадем път на нови дейци? Те ще компенсират липсата на опитност и популярност „с надежди занапред“. Подчертавам: това е мое лично мнение, с което не ща да ангажирам никого от вас. Ала едва ли някой ще възрази – новият генерален секретар трябва да има пълна свобода при избора на бъдещия ръководен екип, който трябва да се ползва с неговото абсолютно доверие. Казано още по-ясно, ако се прецени, че е целесъобразно да мина на друга работа или да премина в пенсия, без задръжки и аз ще си подам оставката. Защото не е важно кой каква длъжност заема. Същественото е кой каква работа върши в полза на обществото и държавата, достоен ли е за поста, който му е поверен. Хората очакват от нас, от Политбюро да дадем пример на скромност и отговорност. И на готовност да разкрием простор за изява на личности, които ще сътворят нови полезни дела.

От дълго време ме занимава една мисъл, по-точно една тревога. Питам се: защо в КПСС, в нашите комунистически партии естествените промени в ръководствата се превръщат в драми, понякога дори в „панаири на суетата“?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това не бива да го допускаме.

ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ:

Да, наистина не бива вече да го допускаме. Защото все още при неизбежния процес на смяна в ръководството на различни равнища, както и при поколенческо обновление се вихрят страсти за реванш, отмъстителност, разчистване на сметки. Поверили са на човека някаква длъжност – голяма или малка, дошло е време или се налага той да я отстъпи другиму. Какво по-логично и по-естествено от това? По тоя начин, както е в развити демократични общества, се изковават добри традиции, осъществява се приемственост. И държавата постига напредък. Другото е път към простащина и разруха. Така хората се възпитават да бъдат добри граждани, да уважават своята държава. Пък и да не се започва все отначало. А нека новите служители на обществото се задължават да допринесат поне колкото своите предходници, ако не и много повече.

У нас всяка промяна се съпътства с интриги, клюки. Подалият оставка или освободеният от длъжност по целесъобразност се подлага на унижения и незаслужени обиди. Нерядко беди и огорчения понасят неговото семейство, близките на изолирания довчерашен колега, приятел, другар. Всеки може да посочи примери как лица, заслужаващи признателност, се обливат с кал и хули. Дано със сегашната промяна на върха дадем доказателства за справедливост и, пак повтарям, за цивилизованост.

И като заключение: както протича това наше заседание на Политбюро – откровено, честно, принципно, така утре трябва да премине пленумът на Централния комитет. По тоя начин ще се създадат благоприятни условия под ръководството на новия генерален секретар на ЦК да се подготви добре предстоящият партиен конгрес, а България да излезе на големия път на обновлението и прогреса.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, да смятаме, че приемате решението. Аз бих предложил да се обединим около това.

МИЛКО БАЛЕВ:

Може някой да има възражение.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Ако някой има възражения, да ги каже. Но аз моля да се обединим около формиращото се становище.

По искане на останалите участници в заседанието на Политбюро на Централния комитет на БКП др. Тодор Живков дава почивка от 20 минути, след която заседанието продължава до 19 часа…

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Това заседание има изключително принципно значение за по-нататъшната работа на нашата партия. И бих искал просто да се присъединя към думите на др. Живков в неговото изложение за причините за даване на оставка от поста генерален секретар.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Моля само една бележка да направя. Аз не бягам от труд­ностите, но нямам сили да работя в такава обстановка поради въз­растта ми. Аз не се плаша от трудностите. Само който не ме поз­нава, той може да направи такова заключение.

ДИМИТЪР СТАНИШЕВ:

Аз точно това казвам. Тази е постъпка на политически деец, който правилно оценява именно времето, когато трябва да напусне. И аз смятам, че това трябва да залегне в оценката, която трябва да бъде дадена за др. Живков, че той правилно оценява времето, когато трябва да напусне този пост. И по-рано този въпрос беше поставен, но ние казахме: не, не трябва, не бива др. Живков да напуска този пост. Той беше нужен и правилно постъпихме. Но времето сега е такова и той съвършено правилно и навреме поставя този въпрос пред Политбюро на Централния комитет. И аз мисля, че това решение на Политбюро ще бъде много високо оценено от ЦК на нашата партия и от нашия народ. Ако ние бяхме закъснели с това, то би нанесло вреда на неговия авторитет.

Затова аз напълно подкрепям неговото предложение.

Що се отнася до избора на нов генерален секретар, мен ме радва, че ние така задълбочено и колективно обсъждаме този проблем. Мисля, че това решение, че формата и начинът на остав­ката на др. Живков с подаването на молба за освобождаване от поста генерален секретар и изборът на нов генерален секретар ще има действително не само вътрешно, но и международно звучене. Отново нашата партия ще покаже своята същност като партия мъдра, партия творческа. Защото ние виждаме как в отделните партии тези проблеми се решават, как се решава обновлението или подмладяването. Това стана трагедия за някои партии, защото те бяха изостаналив своето мислене, в своите виждания и доведоха до сериозни последствия тези партии и народи.

Мисля, че този наш опит ще бъде изучаван, именно цивилизованият начин на освобождаване и на избиране на нов генерален секретар.

Що се отнася до предложението, което се направи за нов генерален секретар, на мен ми направи силно впечатление, честно казано, изказването на др. Георги Атанасов. Неговата честност, скромност, вглеждане в себе си, в своите възможности – това е един пример за всички. И тъй като се поставя въпросът за др. Младенов, аз мисля, че това предложение е правилно, защото действително в него се съчетават онези качества, които сега са ни особено нужни на този етап, когато ние смятам, че трябва качествено да изменим нашето общество, качествено да изменим нашия стил и методи на работа, качествено в нова степен да включим активно цялото общество.

И трябва да се провежда изключително дълбока реорганизация на нашето общество, на живота и в икономиката, и в политиката, и в духовната област. Той има натрупан опит. Аз бих искал да подчер­тая, особено на сегашния етап на развитие, когато светът действи­телно е единен, взаимнообвързан, взаимнозависим, натрупаният опит за неговата работа, неговото име, неговият авторитет ще изиграят още по-голямо значение за укрепване на този авторитет на нашата партия и страна на международната арена, тъй като той е познат. Сега и личните връзки имат голямо значение за решаването на проб­лемите.

Ето защо аз смятам, че това решение ще бъде посрещнато от пленума на ЦК на нашата партия не само положително, но то ще бъде посрещнато, така да се каже, оптимистично за осъществяване именно на тази линия, която беше разработена под непосредственото участие на др. Живков – юлската линия на нашата партия.

ГРИГОР СТОИЧКОВ:

Другари, нашата страна се развива вече 45 години по възходяща линия. Нашата страна не изживя такива сътресения, каквито изживяха другите страни. Нашата страна и в този момент има по-стабилно положение от другите социалистически страни. Нашата партия и страна са авторитетни. Определена заслуга за всичко това има др. Живков. И това трябва да се каже утре на пленума. По-голямата част от присъстващите около тази маса сме израс­нали под ръководството и подкрепата на др. Живков. Ние винаги сме се вслушвали в него. Мисля, че и сега също трябва да се вслу­шаме в него за това, което той направи, че е политически обмис­лено и че е в интерес на делото. Мисля, че му прави чест. Както друг път ни е давал пример, така и сега ни дава пример.

Другарят Живков предложи за нов генерален секретар др. Георги Атанасов. Той има всички качества за такъв. Другарят Георги Атанасов предложи др. Петър Младенов. И той има всички качества. И аз мисля, че това е един плюс на Политбюро на нашата партия, че има възможност да избира.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Плурализъм.

ГРИГОР СТОИЧКОВ

Аз като слушах сега другарите, сравнявам Георги Атанасов и Петър Младенов. Какво се иска за един генерален секретар? Орга­низационен опит. Имат го и двамата. Политически опит. Имат го и двамата. Стопански опит. Георги Атанасов има по-голям стопански опит, тъй като той през последните години непосредствено се занимава с тези въпроси. Но Петър Младенов има по-голям международен опит, който също е важен. Двамата могат да работят с кадрите, да спло­тяват кадрите. И може би казаното от др. Начо Папазов е много сполучливо, че едно съчетание между двамата ще бъде в интерес на общото дело. Но аз считам, че при всички случаи Политбюро трябва да излезе с единно мнение и това единно мнение да прозвучи убедително и в Централния комитет, а след това и в цялата партия. Разбира се, с това въпросите на етапа не се решават. Ако някой счита, че с това ние излизаме от преустройството – не. Въпросът е на базата на юлската концепция нещата да се доведат докрай както в икономиката, така и в преустройството на партията.

Аз мисля, че за всичко това, което тази вечер обсъждаме, ние сме една партия, която стои близко до КПСС. Може би още тази вечер трябва да се информира ръководството на КПСС. Да се оформи едно решение на Политбюро. Може би др. Живков да извика съветския посланик и да го информира. Нека все пак КПСС да научи от нас, а не от западните радиостанции.

ЕМИЛ ХРИСТОВ:

Аз не искам да повтарям това, което се каза, защото го споделям. Съгласен съм с двете предложения. Искам да добавя само едно нещо. Нашата партия има две ценности от висш порядък, които ние трябва на всяка цена да запазим. Едната ценност е един­ството на партията. И двете предложения са насочени към запазване на това единство. Поради това и двете ще имат една много висока историческа стойност.

Втората ценност е ние да не позволим да бъдат оплюти ценностите на социализма. Двете неща са свързани помежду си, тъй като ако ние не действаме като единна партия, каквато сме били досега, нас ще ни бият поотделно, но главното е, че ще бъдат оплюти ценностите на социализма, както това стана в някои от братските страни.

Искам да кажа нещо за Георги Атанасов. Аз бях от онези, които лично пред др. Живков с убеденост защитих кандидатурата му да бъде негов приемник в партията. Но сега приемам неговия отвод. Мисля, че в сегашната обстановка той трябва да работи на мястото, където е сега.

ЙОРДАН ЙОТОВ:

Аз също ще се опитам да избягна да повторя всичко онова,което беше казано за мъдростта на предложението на др. Живков.

Приемам всички съображения, които бяха изложени относно това,че една такава промяна ceгa ще съдейства за извършването на преустройството. Това е обаче едната страна. Трябва да си дадем сметка и за другата страна, а именно, че тази промяна е свързанаи с редица трудности в осъществяването на този процес, всички да си дадем сметка за това, тъй като ние се лишаваме от един ръководител с най-голям опит между всички нас. Изключителен опит и в революционната борба, и в строителството на социализма от първия до днешния ден.

Подчертавам това, за да разберем с приемането на това предложение какво бреме поемаме върху себе си, тъй като ние трябва да се напрегнем да работим с още по-големи сили, отколкото досега, в търсене на опорни точки в себе си, тъй като няма да имаме една такава опора, каквато досега сме имали. Мисля, че това ще бъде споделено от всички другари.

Искам да подкрепя идеята, че трябва да направим тази промяна цивилизовано. Ние имаме примера на редица братски страни, където новите ръководни екипи, не казвам само новите ръководители, се опитват и изграждат своя авторитет върху широкото използване, щедрото използване на черната боя за миналото – и за отделния деец, и покрай отделния деец отиват до отричане на всичко, каквото е постигнато.

Тук др. Джуров каза, че никой не може да отрече това, което е постигнато. За съжаление има хора и сега, които правят това. Аз се запознах със стенограмата на Клуба за гласност. Ами там няма нито една буквичка, не думичка, за положителна оценка на този извървян път от нашия народ.

Аз имам молба към всички другари, които присъстват тук, нека да си обещаем, нека да се закълнем, че ние не ще се поддадем на изкушението да тръгнем по този гибелен за партията ни път.

По отношение на новия генерален секретар. Преди да премина към двете кандидатури, бих искал да изкажа едно съображение. Мисля, че ние трябва да предявим едно основно изискване към бъдещия генерален секретар. Как се извършва преустройството в нашата общност? Преустройството в някои страни измени своята посока. От посока към развитие и усъвършенстване на социализма преус­тройството се измени и взе посока към реставрация на капитализ­ма.

И аз мисля, че на новия генерален секретар трябва просто да внушим това, да му го поръчаме и да му обещаем, че в развитие­то на преустройството в тази посока той би имал нашата подкрепа.

Аз мисля, че двете кандидатури, които бяха издигнати,по възможности двамата другари, бих казал, са равностойни, тъй като и двамата имат необходимия стопански опит, и двамата познават нашата икономика, разбира се, в различна степен, защото всеки от тях работи в различна сфера. Имат необходимия органи­зационен опит. Подкрепям оформилото се общо становище за др. Петър Младенов, само с една забележка: с тази обща подкрепа да не го поставим в условия, в които неговото здравословно със­тояние да се влоши. Това е единственото ми съображение.

МИЛКО БАЛЕВ:

Искам да кажа няколко думи. Аз не случайно зададох въпро­са: „Вие преценили ли сте обстановката, в която подновявате това Ваше предложение?“

ТОДОР ЖИВКОВ:

Очевидно съм мислил.

МИЛКО БАЛЕВ:

Ние не сме разговаряли предварително по този въпрос.

Преди месеци ние обсъдихме Ваше писмено предложение, по-рано устно в Политбюро, и тогава пак единодушно всички се обединихме около становището, че не бива да се приема тогава оставката Ви или оттеглянето Ви по-точно по редица и международни, и вътреш­ни съображения. Обстановката сега е сложна. Вие сам предлагате да се обединим около общото предложение, което се формира тук, но поддържам съображенията, които др. Йотов каза. Всички ние сме свързани тук и с априлската линия, и с нейното продължение – Юлската концепция и юлската линия. Заедно под Ваше ръководство това се осъществяваше. Смятам, че ако пленумът приеме предложението, което ще се направи, този курс, тази линия трябва да продължи.

Всички ние тук сме подчертавали и стабилността, и разли­чията, които има нашата страна от някои нестабилни явления и процеси в други братски страни. Проблемът е сериозен. И ако се отиде с такова предложение, трябва да се помисли как плену­мът на ЦК ще приеме тези съображения и тези предложения.

Но Вие, другарю Живков, отправихте апел да се обединим и да се излезе с единно предложение пред пленума.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Това е много важно. Цивилизовано трябва да стане.

МИЛКО БАЛЕВ.

Много е важно, като имаме предвид и миналото. Аз си спом­ням как се проведе и Априлският пленум, и тази стабилност, която има в единството на партийното ръководство. Имаме си и отделни чувства, отделни лични свързаности.

Аз сега не мога да отрека, толкова години съм израсъл под крилото на др. Живков, толкова години бях и началник на неговия кабинет. Другарят Петър Младенов също под това крило израсна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Някой път ще се срещнем да пием кафе.

ДОБРИ ДЖУРОВ:

Защо не троянска сливова?

ТОДОР ЖИВКОВ:

Няма ли да се срещнем някой път да пием по нещо?

МИЛКО БАЛЕВ:

Вашият и вътрешен, и международен авторитет е изключител­но голям.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Другари, вие чувствате спокойствието, с което аз се отна­сям към този въпрос, значи аз съм го премислил. В това трябва да бъдете убедени…

МИЛКО БАЛЕВ

Очевидно трябва да се обединим около предложението, което се прави. От друга страна, трябва да има и по-нататък такова ръко­водство, Политбюро, което да осъществи начертаната линия и задачи­те, които ще се предприемат. И аз съм от тези, още нямам 70 години, но ги наближавам.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Седемдесет години е творческа възраст.

МИЛКО БАЛЕВ:

Вие говорите за две възрасти – биологическа и календарна.

ТОДОР ЖИВКОВ:

Осемдесет години – това е друго нещо.

ПЕТКО ДАНЧЕВ:

Аз съм съгласен, че сега единството и при приемането,и при провеждането на решенията в този сложен етап, в който се намира нашата страна и партията, е решаващо. Това, което другарят Живков е добре обмислил, преценил и ни предлага като решение, ако се приеме това решение, защото и пленумът трябва да го приеме, аз разбирам, че важното е единството, да се обединим около това решение.

Аз подкрепям оформилото се общо становище за новия генерален секретар, който се предлага.

ВАСИЛ ЦАНОВ

Другарю Живков, май останах единствен, който не е взел отношение. Няма да повтарям всичко онова, което казаха другарите. В името на единството изказвам своето съгласие по предложенията, които се направиха.

ДИМИТЪР СТОЯНОВ:

Другари, аз се извинявам, че втори път ще взема думата. Когато чух това предложение на др. Живков в началото на заседанието, у мен настъпи много голямо вълнение. Все пак при тази обста­новка – другарю Луканов, аз мисля, че я познавам доста добре, не по-лошо от теб – исках да си представя трудностите и необходимостта при решаването на тези въпроси на вътрешния и международен опит и авторитет на др. Живков.

Сега обаче от този разговор, от неговите реплики и от отговора, който той даде във вид на шега, той намира сили да се шегува даже, при положението, че категорично поставя въпроса за освобождаването, аз мисля, че действително, както се изказаха всички другари, трябва да приемем това обмислено от него предложение.

По втория въпрос. Ние с др. Атанасов сме работили дълги години в Комсомола. Аз винаги съм уважавал у него тази чистота в отношенията, всеотдайност, напоритост и чувство за отговорност, с която той се отнася към работата. Тази вечер той също показа тези качества по един силен начин. Той навлезе доста в работата на Министерския съвет и сега в условията на разграничаване на функциите неговите съображения да продължи работата в Министерския съвет заслужават внимание и доверие.

По кандидатурата на др. Петър Младенов. Аз смятам, че предложението е много правилно. И не казвам това от някаква куртоазия или някакви застраховки. Ние с др. Младенов сме работили като колеги повече от 15 години. В нашата работа през тези 15-16 години е имало атмосфера на доверие, уважение, принципност и стремеж да не създаваме с нашата работа проблеми на Политбюро и на др. Живков. В тази наша съвместна работа мен винаги ме е радвало това, че в нашата партия се издига такъв човек, с една висока култура в работата, в отношенията, с авторитет в страната и извън страната. Тук се казаха неща, с които аз съм съгласен и не искам да ги повтарям.

Смятам, че сега повече от всеки друг път се налага обеди­няването на нашите усилия около новия генерален секретар. Ще бъдат правени много опити за подкопаване на нашето единство, за най-различни спекулации, защото има хора, на които за това им плащат, а има и хора, които сами са решили да се занимават с това и вътре в страната, и извън страната. Напълно е правилно ние като партия и Централен комитет да се обединим и то не само на пленума, аи след пленума в една целенасочена работа за преодоляване наонези големи трудности, които сега имаме и вътре в страната, и извън страната.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Другарю Живков, другари, аз смятам, че ние присъст­ваме на едно историческо заседание на Политбюро на нашата партия. Другарят Тодор Живков – това е етап в историята на Българската комунистическа партия, и то славен период, голям период, който, както и да се опитват, каквото и да правят да го зачеркнат някои, да го очернят, не биха успели. Това е създаването на социа­лизма в България. Това е развитието на съвременна България. Съвременна България такава, каквато тя е сега с всичките плюсове и с някои недостатъци, каквито всяка държава може да има. Това е Тодор Живков. Тодор Живков – това е олицетворение на партията, на всичко, което е направено досега и което сигурно ще се прави дълго време.

Аз така си мисля, че който и ще да бъде след него, ще му бъде ужасно трудно, много трудно, тъй като, ако се огледаме тук, те с бай Добри, с Йордан, с Митко са били заедно партизани. Заедно е започнал с др. Кубадински, даже малко по-късно след априлския пленум. Начо е бил първи секретар на градския комитет по време на Априлския пленум. Ние другите сме по-млади, след това сме дошли, но така или иначе ние сме негово творение в определена степен с всичките положителни качества, които може да имаме сега, и с недостатъците, които сме имали заложени у себе си.

ГЕОРГИ АТАНАСОВ:

Помагаше ни, грижеше се за нас…

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ

Така е, така е.

Аз си мисля, че нашата партия ще даде вярна оценка за делото на др. Тодор Живков. Тя не може да сгреши, това е партия мъдра. Понякога може да се появят някои грешки у някой човек, някъде могат да се появят някои емоции, някъде да сгрешим и т.н., но като партия е изключено тя да сгреши, тя не може да сгреши. Неговият живот е посветен на революционното дело, на работническа­та класа, на нашата комунистическа партия изцяло от началото на съзнателната му дейност и до сега. И аз вярвам, другари, че този живот ще продължи да бъде посветен на партията, докато кръвта пулсира в жилите му.

Аз мисля, че ние имаме цялото основание на пленума да изкажем дълбока благодарност за всичко, което той е сътворил в историята на България, в историята на нашата партия, в историята на социализма.

Другарю Живков, тук се говори дали да бъде Георги, дали да бъде Петър. Няма никакво значение дали ще бъде Георги, Петър или Митко. Въпросът не е в това. Може да бъде Георги, може Андрей, може и Петко, и всеки може. Въпросът е в друго, че ние трябва да умеем да ценим нашите стойности, които сме създали като партия, като държава и да не става така, както става на други места, грубо, нецивилизовано, некултурно, невъзпитателно за това поколение, което идва след нас.

Аз мисля, че утре трябва да благодарим на др. Живков за всичко, което той е направил. Той каза, ние не се прощаваме, ние сме другари, ние ще бъдем заедно, докато можем.

Благодаря на всички за това, че казахте, че мога да бъда. Всеки може да бъде. Партията ни е създала такива кадри, че всеки, който стои зад тази маса, може да бъде.

Леко ли ще ми бъде? Няма да ми бъде леко. Би ли бил Георги по-добър? Много е възможно, че би бил по-добър. Но сега така се решава, ще бъда временно тук, ще работя временно, след това ще дойдат други времена, ще бъдат други тук. Отново повтарям, че не това е най-важното. Важното е, че трябва да работим така, че партията ни да върви напред, партията ни да има лице, така както го е имала, такова, каквото е останало от Благоев, от Георги Димитров, от Тодор Живков. Да се опитаме да запазим това лице.

Другарю Живков, отново Ви благодаря. Що се отнася до пленума, може би след това да го решаваме.

ДОБРИ ДЖУРОВ

Става дума кой ще подготви документа и кой ще го прочете.

ТОДОР ЖИВКОВ.

Дайте да се договорим.

ПЕТЪР МЛАДЕНОВ. Другарю Живков, може би утре…

ТОДОР ЖИВКОВ. Ти поемай ръководството сега, но не те е избрал Централният комитет. Ще извиняваш тогава…

 Заседанието на Политбюро на ЦК на БКП приключи в 19 ч. и 10 минути.

 21 ч. – Телевизия

22 ч. – Литература, музика

––-

Б.Р. Малко след завършване на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП в София, в Берлин започва първата атака срещу Берлинската стена. В 19.57 часа обявяват, че има пробив в Стената, а в 22. 45 часа Берлинската стена е отворена. Комунистическият строй рухва.

В София започва смяната на властта. Обикновено началникът на УБО напуска работното си място, след като Тодор Живков се е прибрал вкъщи. Тази вечер ген. Георги Милушев нарушава реда, защото допуска, че заседанието на Политбюро ще се проточи – стои до 20,30 ч. в управлението, след това се прибира, освобождава шофьора, хвърля костюма.

Неочаквано петолъчката звъни. Чува гласа на Петър Младенов: „Другарю генерал, можете ли да дойдете при мен?“

Тъй като началникът на УБО може да бъде повикан само от първия държавен ръководител, ген. Милушев информира вътрешния министър Димитър Стоянов. „Отивай, отивай – казва Стоянов. – Младенов ти става началник.“

По това време във външно министерство Петър Младенов вече дава указания за пленума на 10-и ноември: да бъде засилен медицинският екип, тъй като „другарят Живков е на възраст, а моментът е емоционален“, да бъдат подготвени два екипа за охрана – за Живков и за него. Но някак не е сигурен, че ще бъде наследникът.

„Не ми честити, ще видим какво ще стане на пленума“, казва Младенов пред ген. Милушев.

Валерия Велева

Източник:епицентър.бг

Славно минало! Преди 105 години българка първа литна в бойна мисия (СНИМКИ)

 

 

Денят е 30 октомври 1912 г. – само 25 дни след началото на Балканската война. От летището край Мустафа паша (Свиленград) с разузнавателна мисия излита българският аероплан “Воазен”, пилотиран от подпоручик Стефан Калинов. За първи път на борда на военен самолет лети представителка на нежния пол – 15-годишната доброволка Райна Касабова. По време на полета, продължил 43 минути, девойката хвърля позиви на турски над обсадения Одрин с призиви да се спре войната, която е безсмислена за турците.

Коя е смелата българка?

Райна Касабова е карловка от буден борчески род, правнучка на хайдут Велко и дъщеря на опълченец. Щом обявяват войната, тя зарязва школото и бащин дом и се записва доброволка Военните я приемат и така попада като милосърдна сестра в Първа полева болница в Свиленград. 

Тя сама пожелала да лети, свидетелстват по-късно очевидци. Един авиатор й дал коженото си яке, друг – пилотската си маска срещу вятъра. Храбро се качила на самолета и казала “Сега ще наплашим читаците!”.

През 1963 г. първата жена космонавт Валентина Терешкова при посещението си в България се среща с Райна Касабова

След полета командирът на Аеропланното отделение поручик Радул Милков се скарал на подпоручик Калинов за своеволието, но след това размислил и решил, че едно геройско дело отменя наказанието за нарушена летателна дисциплина. Така само с един-единствен полет Райна Касабова остава завинаги в историята на българската и световната авиация. Мисията й е на боен самолет, но е с най-хуманната цел – да се спре кръвопролитието.

И след войните Райна не слиза от страниците на вестниците.

През 30-те години  печели конкурс за най-хубавата жена на Черноморието

Не се омъжва, защото се грижи за безнадеждно болния си брат, който е бил четник на Яне Сандански.

След Втората световна война често я канят на тържества, за да разказва спомени на младите. Паметна за нея ще остане и срещата й с първата жена космонавт Валентина Терешкова през 1963 г. по време на посещението й в България.

Не след дълго – през есен­та на 1969 г., храбрата българка си отива от този свят, но остава завинаги в историята на бойната авиация.

Името й е увековечено на Антарктида

Райна Касабова доживява до 1969 г., когато умира на 71-годишна възраст. Всичките й близки са починали преди нея. Изоставена, забравена, в последното й жилище я изпраща само ветеранът авиотехник Георги Хайверов.

Скоро и той умира и няма кой да се грижи за гроба й, тънещ в буренаци. Вече никой не си спомня за първата жена, летяла с боен самолет.

Едва през 1996 г. Дружеството за защита на паметниците и гробовете на хора, загинали за България, се сеща за нея и с голяма трудност намира гроба й. Надписите на мраморната плоча са почти изтрити, но успяват да ги възстановят. От десетина години грижите за гроба, намиращ се на Централните софийски гробища, поема дружество „Райна Касабова“. Бившите военни се грижат и за паметната плоча на ул. „Ивайло“ в Карлово, близо до родния дом на Райна. През 2013 г. родолюбците отбелязват тържествено и 100-годишнината от героичната мисия на самарянката. Една от първите плочи в новата Алея на воинската слава в Карлово е нейната.

През октомври 2012 г., пo пoвoд 100-гoдишнинaтa oт Бaлкaнcкaтa вoйнa и изпoлзвaнeтo нa caмoлeтa кaтo бoйнo cpeдcтвo в Meмopиaлния кoмплeкc нa лeтищe Узyнджoвo кpaй Xacкoвo e oткpитa пaмeтнa плoчa c имeтo нa Paйнa Kacaбoвa. Под нея, както и под паметните плочи с имената на Paдyл Mилкoв и Пpoдaн Tapaкчиeв, е заровена гилза с послание за поколенията: „Запазете небето на България ясно и чисто! Запазете земите на траките, населени с българи, от врагове! Не допускайте България да граничи със собствени територии! Дълбок поклон пред падналите за свободата на България!“. И до последния си миг първата жена, покорила небето с боен самолет, е била горда. И тъжна заради нерадостната си съдба, оставила я без семейство и деца, тъй като любовта на живота й загива във войните. Отишла си е от този свят обаче с вяра. В България…

На името на Райна Касабова през 2012 г. е наречен и един от ледниците на Земя Греъм в Антарктида. Toй e c дължинa 6 км и шиpинa 3,5 км, paзпoлoжeн нa бpяг Дeйвиc oт зaпaднaтa cтpaнa нa Aнтapктичecкия пoлyocтpoв – един скромен символ на нейния дух, устремен винаги към първооткривателството.

Любомир МИХАЙЛОВ

 

Източник:Блиц

 

Исторически очерк: Как германският император и богат руски евреин помогнаха на Ленин да направи революцията

 

Малцина знаят, че Октомврийската революция се осъществява с активната подкрепа на тогавашна Германия. Сметката на император Вилхелм Втори е проста: дестабилизиране на Русия с цел да се намали натискът по Източния фронт, пише „Дойче веле“.

Цюрих, 9 април 1917 година: 32-ма руски емигранти чакат на перона своя влак. Група протестиращи вика насреща им „Предатели, лумпени, свине!“, но заминаващите имат и привърженици. В крайна сметка, въпреки опитите да се блокира коловозът, влакът си пробива път и поема към Русия.

Този извънреден влак е предоставен от германския император Вилхелм Втори, който си е поставил за цел да налее още масло в огъня на руската революция. В един от вагоните се е настанил не друг, а лично Владимир Илич Улянов, наречен Ленин. С германска помощ той напуска своето швейцарско убежище и седмица по-късно достига целта си: Петроград. В Русия току-що е завършила Февруарската революция, която е свалила от трона цар Николай Втори и е инсталирала така нареченото „временно правителство“. Следващата голяма революция вече чука на вратата.

В Берлин с голямо внимание следят завръщането на прочутия емигрант Владимир Илич в Русия. „Пристигането на Ленин премина успешно. Работи изцяло според желанията“, пише германското Главно командване в телеграма до външното министерство. Истински политически парадокс: Вилхелм Втори се съюзява с комуниста Ленин. Германският император цели едно: окончателно да отслаби Русия, с която така наречените „централни сили“ Германия и Австро-Унгария воюват от 1914 година.

Сметката на Берлин е проста: Ленин и неговите болшевики трябва да дестабилизират Русия и по този начин да намалят натиска по Източния фронт през Първата световна война. Планът сработва. Германската империя успешно се възползва от едно старо дипломатическо правило: врагът на моя враг е мой приятел.

Човекът, който написа сценария за революцията Израил Лазаревич Гелфанд

Идеята и концепцията не са нови. Техен автор е един човек, който носи комунистическия псевдоним „Парвус“ („Малкият“): Израил Лазаревич Гелфанд. Той е богат руски евреин, който още през 1914 година предлага на германския посланик в Цариград „съюз между германския байонет и руския пролетарски юмрук“. Парвус смята, че интересите на Германия и на руските революционери са идентични. Първоначално предложенията му срещат смесени реакции, но след известно време Парвус е поканен в Берлин.

Парвус, който обича да живее нашироко и да е заобиколен от красавици, за пръв път се появява в Германия още през 1891 година. По онова време пише под различни псевдоними за леви вестници и се среща с комунистически лидери като Роза Люксембург, Карл Кауцки, Ленин и Троцки. Но като го гледат как живее, те не му се доверяват особено.

След „кървавата неделя“ на 22 януари 1905 година, когато царят нарежда да се открие огън срещу демонстрантите в Петербург, Гелфанд и Троцки са сред първите руски емигранти, които се завръщат в родината си. Двамата оглавяват работнически съвети, но полицията ги арестува. Гелфанд е заточен в Сибир, но успява да избяга, след което прави в Цариград бърза и успешна бизнес-кариера. Понеже притежава фирми и банки, неговите някогашни приятели-комунисти му обръщат гръб. Троцки дори пише „Некролог за един жив приятел“. После обаче избухва войната и пред Парвус се открива възможността отново да се намеси в политиката.

След разговора си с германския посланик в Цариград, Парвус е поканен от германското външно министерство, за което разработва сценарий за революция. Сценарий, който месеци по-късно наистина се осъществява. На 23 машинописни страници Парвус в подробности описва как в Русия може да се извърши преврат, подкрепен отвън. В сценария се говори за пари, саботажи и сваляне на правителството. Месец по-късно ковчежничеството на император Вилхелм отпуска 2 милиона марки за „подкрепа на революционната пропаганда в Русия“.

Парвус не остава бездеен и занапред. Още повече, че при него трудно може да се направи разграничение между политически цели и бизнес-интереси. Парвус е типичният представител на онези, които не се свенят да се облажат от войната. Търгува с всичко: оръжие, метали, коняк, хайвер, платове. Тъй като фронтът е затворил търговските пътища между Изтока и Запада, хората на Парвус прекарват стоките си през финландско-шведската граница – по онова време тази територия е част от Руската империя. Щом чуят паролата „Нося поздрави от Олга“, подкупените граничари пропускат какви ли не пратки, предназначени за руските революционери: пропагандни материали, оръжия, динамит. С помощта на тези „подаръци от Германия“ революционерите потапят кораби в Архангелск и организират палежи на пристанища. Дейността на Парвус се координира от германския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-Ранцау.

„Ще инсценираме подобна революция и в Германия“

Така шеметният план на Парвус наистина се осъществява. На 7 ноември 1917 година е извършен преврат, който влиза в историята под името „Октомврийска революция“. Временното правителство е свалено, съветите поемат властта, а седмици по-късно Русия напуска военния съюз с Франция и Англия, известен още като Антантата. С това за Русия войната на практика приключва. Отслабването ѝ Вилхелм Втори заплаща със сума, която днес би възлизала на половин милиард евро.

Самият Парвус действа като директен посредник на германския император. Той е „сводникът на империализма“, както по-късно го нарича германската марксистка Клара Цеткин. През 1924 година Парвус умира едва 57-годишен от мозъчен удар в Берлин. Историческата му роля е обвита в мълчание както от Съветския съюз, така и от официален Берлин. Ленин на 17 април 1917 – ден след пристигането му в Петроград

По-малко от година след Октомврийската революция Ленин признава официално, че превратът е бил осъществен с германски пари. И добавя следното: „Никога не съм отричал този факт, но искам да допълня, че с руски пари ще инсценираме подобна революция и в Германия“.

7 ноември: 100 г. от началото на болшевишката революция в Русия – хаос, трагедия и величие

 

 

На 7 ноември (25 октомври стар стил) в руската столица Петроград по артилерийски сигнал от крайцера „Аврора” е извършен въоръжен държавен преврат, който впоследствие прераства в Октомврийска революция, наричана още Болшевишката революция. Превратът е предшестван от тридневни граждански бунтове в Петроград, предизвикани от военното изтощение на страната, от тежки икономически проблеми и политическата криза.

В нощта срещу преврата Болшевишката партия разполага със силите на 10 хил. моряци и 20-30 хил. войници. На страната на правителството на Александър Керенски са едва 500-1000 войници и гвардия от 1000 жени, които единствени се опитват да окажат някаква съпротива. Като цяло превратът е почти безкръвен – ранени са само неколцина от щурмуващите войници.

Първоначално революцията е наричана просто Октомврийско въстание или Октомврийски преврат. По-късно съветската пропаганда въвежда названието Велика октомврийска социалистическа революция (ВОСР), което сега почти не се използва.

Болшевиките не разполагат с общонационален мандат за управление на страната – едва 0,3% от тогавашното руско общество. Те обаче оглавяват най-радикално настроената част от народа в административните и твърде малкото промишлени центрове на страната.

Революцията е ръководена от Руската социалдемократическа работническа партия (болшевики), която от 1918 г. е преименувана на Руска комунистическа партия (болшевики), чийто водачи са Владимир Ленин и Лев Троцки.

Като цяло народните маси не правят избор в полза на „пролетарския социализъм”, но искат „своя власт”. На тези стремежи най-пълно отговаряли болшевиките, ставайки изразители на жизнени интереси на широките слоеве в руското общество, които не искат повече да се бият по фронтовете, а да орат и сеят земята, да създават блага.

Крайната цел на тази революция е сваляне на буржоазното управление, което идва на власт след Февруарската революция от 12 февруари същата година. Като цяло тя е извършена под знака на общочовешки ценности и демокрация, но скоро започнала да се утвърждава по пътя на невиждано класово насилие. Провъзгласената от болшевиките Съветска власт просъществувала 73 г.

Още в първия си ден (25 октомври стар стил) новото правителство издава Декрет за мира, в който призовава участващите във войната страни към справедлив и демократичен мир. На следващия ден правителството оповестява Декрет за земята, чиято точка първа гласи: „Помешчическата собственост върху земята се премахва незабавно без всякакъв откуп.”

Почти веднага след това започва Гражданската война в Русия, продължила пет години, в която и двете страни почти не вземат пленници, но дават почти по милион жертви. Армията на генерал Юденич първа се устремява към Петроград. Скоро около генералите Корнилов, Деникин, Колчак, Каледин и др. се създават военни формирования, наричани събирателно Бялата гвардия.

Срещу Съветска Русия се изправят доста разнородни противници: царисти (привърженици на идеята за конституционна монархия), буржоазно ориентирани републиканци и социалисти-революционери. Някои от техните командващи продължават да се позовават на властта, произлязла от Февруарската буржоазна революция, но с течение на времето все по-голяма част от тях искат връщане на предишната политическа и държавна система по времето на императора.

Най-голямата трагедия на Октомврийската революция е обусловена от два фактора:

Първо, в Русия все още няма масов промишлен пролетарият, революцията става едва 56 г. след отмяната на феодалното крепостничество;

Второ, водачите на революцията нямат никаква представа какъв икономически ред ще бъде въведен. През 1921 г. Ленин въвежда НЕП (нова икономическа политика), връщаща частично частната собственост и пазарните отношения главно в селското стопанство. За да обясни необходимостта от НЕП, Ленин казва: „Не сме достатъчно цивилизовани за социализма“. На въпроса докога ще продължи, той отговаря: „Боя се, че е за много дълго време”. След смъртта на Ленин НЕП е отменена при Сталин и е въведено централно планиране (петгодишни планове).

Съществуват широк спектър от диаметрално разнопосочни оценки на Октомврийската революция. Владимир Путин може би пръв успя да примири непримиримите, като отдаде на всички дължимото уважение, че са се сражавали и умирали за бъдещето на Русия така, както са го виждали с разум и сърце.

„Революцията винаги е резултат от дефицит на отговорност както у тези, на които им се е искало тогава да консервират, да замразят изостаналия и явно нуждаещ се от преустройство обществен порядък, така и у онези, които започват промени включително и чрез граждански конфликти и разрушително противопоставяне“, заявява неотдавна Путин в своя реч, произнесена в Сочи. Той признава, че в Октомврийската революция са преплетени негативни и позитивни последствия.

 

Източник:Блиц

 

Спомени от соца: Заглавията на пресата след свалянето на Тодор Живков

 

 

От днешна гледна точка начинът, по който вестниците в комунистическа България, съобщават на 11 ноември за свалянето на Тодор Живков от върха, е направо неразбираем. Най-важната информация е укрита дълбоко в текста на „информацията“. За събитието е написано, като че ли то е най-очакваното и се вписва отлично в „избрания път“, пише сайтът „СоцБГ“.

За читателя от онова време, свикнал да търси смисъла между редовете, всичко е ясно. Той знае, че автори на подобни писания са проверени партийни кадри, а не журналисти, че всяка информация се проверява преди да бъде отпечатана. Всеки може да разбере, че става дума за партиен преврат. Тодор Живков, който не харесва курса на съветския ръководител Михаил Горбачов към преустройство на социализма, и който не е харесван от Кремъл, е пожертван. На негово място е издигнат смятания за по-гъвкав и по-приемлив за Москва Петър Младенов.

Благодарностите към Тодор Живков се разчитат като прелюдия на пълното му сриване. И наистина – на следващ пленум през декември БКП вече се разграничава от него и го изключва. Не много преди това – му се посвещават произведения на изкуството, сценаристи на игрални филми написват ролята му на партизанин и борец – антифашист, снима се документалният филм „Човек от народа“. А народът го нарича „бай Тошо“, докато комунистическата пропаганда го титулува „първи партиен и държавен ръководител“.

Другарят Петър Младенов – генерален секретар на ЦК на БКП“, „Пленум на ЦК на БКП, насрочен е ХIV конгрес на БКП в края на 1990 г.“,„Ще вървим неотклонно по избрания път заедно с народа и в името на народа!“ Тези три заглавия са по първите страници на официозите в. „Работническо дело“, в. „Земеделско знаме“ и в. „Отечествен фронт“ след пленума на ЦК на БКП на 10 ноември 1989 г., когато от власт е свален дългогодишният тоталитарен водач Тодор Живков.

В нито едно от заглавията или подзаглавията на трите вестника не е споменато името на Живков, оглавявал партията и държавата в продължение на 35 години.

Биографията на новия генсек Петър Младенов е придружена със снимка – единственият фотоматериал на първите страници на трите вестника. Публикувано е и заключителното му слово „Ще вървим неотклонно по избрания път заедно с народа и в името на народа“.

От обзора „Светът коментира решенията на ЦК на БКП“ се разбира, че „съветските средства за масова информация отразиха широко работата на пленума на ЦК на БКП, състоял се на 10 ноември“, че съобщението за решението на пленума „заема централно място“ във всички медии в ГДР и ФРГ, че „белгийската телевизия и радио отделиха значително място в своите информационни блокове за работата на пленума“.

Информацията за отразения в чуждия печат пленум обаче се свеждат само до избора на Петър Младенов и акценти от работата му като външен министър.

60 години от изпращането на първото живо същество в Космоса – кучето Лайка

 

 

Преди 60 години, на 3 ноември Съветският съюз изстреля втория изкуствен спътник на Земята с кучето Лайка на борда от космодрума Байконур. Лайка стана първото живо същество, което напусна пределите на Земята, но умира от прегряване в околоземната орбита 5-7 часа след изстрелването.

След успешното изпращане в космоса на първия изкуствен спътник на Земята на 4 октомври 1957 г., ръководството на СССР решава да затвърди постижението, което има не само научно-техническо, но и политическо значение за страната.

На 12 октомври е взето официално решение за изстрелването на втори изкуствен спътник с куче на борда. За полети са избирани непородисти кучета, защото те са издръжливи и непретенциозни.

Кандидатите за полета на „Спутник-2“ са три животни. Сред тях е избрано двегодишното куче Лайка с тегло около шест килограма. Резерва става Албина, която обаче междувременно се сдобива с поколение и е пожалена. Третото куче Муха използват за изпитания на измервателна апаратура и системи за поддържане на живота.

На всички тях са имплантирани сензори за измерване на кръвното налягане, честотата на дишането и за електрокардиограма.

От самото начало е известно, че животното ще загине. Невъзможно е „Спутник-2“ да се завърне на Земята, тъй като дотогава няма разработена технология за многократно използване на космическите апарати.

Космическият кораб „Спутник-2“ е с височина около 4 метра и диаметър при основата 2 метра. Общото му тегло е 508,3 килограма.

През 2008 г. в Москва е издигнат паметник на Лайка, изработен в реални размери. Статуя в памет на животното е построена и в Холандия близо до Амстердам. Композиция с кучетата Лайка, Белка и Стрелка има и в музей на гръцкия остров Крит.

 

Георги Йорданов в историческо писмо до Андрей Луканов, 1991г.: Ти беше истински галеник на мафията!

 

 

Историческото писмо на Георги Йорданов до Андрей Луканов, в което той остро критикува неговата политика и личностните му качества, излезе на бял свят.

Документът е публикуван във втория том Откровения от трилогията на Георги Йорданов„Притаени мигове„. (Издателства „Захарий Стоянов“ и „Светулка 44 АТЕНЕЙ“) 

В писмото авторът, който по това време е напуснал всички партийни и държавни постове, атакува с изключително силни думи Луканов за неговото „егоцентрично властолюбие“, за „огромните поразии“, които е направил в партията и държавата, за „свирепото отрицание на половинвековния път на България“, за кариеризма му, за омразата, посята и с негова помощ сред народа. „Какво ли има още да пати клета България, щом недалновидни политици като теб поведоха към моралната гилотина множество нейни чеда, чиято единствена вина е, че са вярвали в един идеал, работили при една система, която си отива...“, пише Георги Йорданов.

И директно обвинява Луканов: „Нали ти стоиш в основата на някои скалъпени съдебни процеси и следствени дела?“

Най-тежката вина, която Йорданов вменява на Луканов са „заслугите“ му за мафиотизирането на държавата: „Ти не знаеш ли, че ако е имало мафия, един от главните мафиози се казва Андрей Луканов?Ти не само не се отдели от „мафията“, не само че не бе отлъчен от нея, а се подвизаваше в ядрото ѝ като истински галеник…“.

Писмото е написано в тежкото политическо лято на 1991 гдина – на 15.07.1991 година,  три дни след приемането на новата Конституция на България на 12 юли 1991 година, гласувана от VII Велико народно събрание. На следващия ден след гласуването, на 13 юли, Великото народно събрание се разпуска и продължава своята работа като Обикновено народно събрание. По това време Андрей Луканов е депутат, след като е имал два неуспешни мандата като министър-председател на България в две поредни правителства през 1990 г. – първото управлява страната от 8 февруари до 21 септември, а второто от 22 ноември до 20 декември. 

Писмото е дълго с много факти, с емоционални изблици, с много стаена болка на човек, който се е почувствал предаден от свой съмишленик и колега.

Георги Йорданов прави обзор на политиката на Живков, на близкия му кръг, назовава нещата с конкретни имена. Писмото показва картината на България и държавното ръководство в последните години от управлението на Тодор Живков.

Публикуваме текста без съкращения. 

 

Satis, Андрей!

Принуден съм да ти кажа: „достатъчно!“. Напълно съм убеден, че е крайно време да спреш, да размислиш. Тогава, надявам се, ще разбереш, че освен омайната песен на славолюбието и жаждата за власт, които те разсипват, добре е да чуеш и друго мнение за себе си.

Ще бъда и поради това по човешки откровен, нелицеприятен. Защото почтеността повелява укорите да се казват в очите, а хвалбите може да се отправят и задочно, зад гърба на оня, който ги заслужава. Съжалявам, че поне засега няма какво да се говори зад гърба ти. И тъй като ще споделя с теб истини, а не клевети, сигурен съм, че няма да останеш равнодушен. Вероятно в писмото ми ще съзреш думи, от които бягаш, мисли, които не щеш да чуеш. Очевидно е, че за теб е по-примамлива мелодията на сирените, скрити в дълбоките води на властта. Но човек не бива да отвръща взор от грубото лице на суровата правда.

Нравственият ми дълг ме насърчава да ти кажа какво мисля за теб, за постъпките ти. Та ние бяхме освен друго, и колеги. Споделяли сме мнения, които в ония години можеха скъпо да ни струват. Повече от десетилетие бяхме един до друг на заседания и срещи, на форуми и тържества, на работа и почивка… А и аналогични мисли за теб и постъпките ти, като съдържащите се в това писмо, имат други уважавани хора, които те познават отблизо.

Бързам да те успокоя: не се оплаквам, за нищо не моля, нищо не искам. Участта, която навярно съм заслужил, не ме сломи. Пък и, както казва народът, „Всяко зло – за добро“. Времето на коренната промяна ми помогна да опозная същността на лукавството, коварството, хулите, лъжата, клеветата, неблагодарността, но и на търпението, на волята да не се говори, когато по-справедливо е да се мълчи. Това е полезно, защото който трупа познание, трупа страдание, но и достойнство.

Доста съм патил и преживял, за да не страдам от юношески захлас по илюзии. Вече не се вторачвам и в миражите на обществения живот. Далеч от фалша и суетата на политическата врява, по-ясно съзнавам относителността на нещата. Убедих се: общественото пространство е цяла вселена, в която най-отдалечени могат да се окажат хора, вървели по сроден път, окриляни от една вяра.

И тъй, да се чуди човек, да се мае: сякаш България е страната на чудесата. Хора, които раболепно, а може би съзнателно свиреха в оркестъра на отхвърлената власт, изведнъж се предрешиха и като клоуни в цирка закрещяха на смаяната публика: Ето ни нас – ангелите, преживели в утробата на миналото, нямащи нищо общо с времето, което си отиде; ето ни нас – едновременно извънземни и месии, с които се захваща новото летоброене. Излиза, че животът е трескав сън – събудиш се изпотен и вече не си същият. Това са асоциациите, нахлуващи в съзнанието ми, колчем помисля и за теб.

За теб, политика, който иска да внуши, че преди 10 ноември 1989 г. не е бил нищо друго освен скритото зачатие на всебългарско бъдеще. Та повече от година и половина, смятайки, че людете са безпаметни, самонаслаждавайки се като паун на перата си, ти се мислиш за светеца на новото време – наполовина герой, наполовина мъченик. Повече от година и половина ти се киприш на самия връх. А над него, по израза на бай Йовчо Големанов, е само небето. Комай повярва, че това е единственото място, за което си призван. Ала не е зле от време на време да поглеждаш и към земята, и към пътя, по който си вървял в продължение на няколко десетилетия.

Надявам се, помниш какво ми каза в навечерието на голямата промяна. Разговаряхме в коридора на Министерския съвет, за да не ни подслушват. Поводът отново бе оставката, която Тодор Живков бе принуден да си даде на предстоящия пленум на ЦК на БКП. Ти твърдо заяви, че оставаш на същата длъжност. Осведомеността ти не ме изненада. Не само аз знаех откъде черпиш сведения, кураж, самочувствие. По-скоро се зарадвах, че в тоя особено важен политически момент и ти ратуваш за смяната на всесилния Първи не поради лични интереси, не за повишение и слава. За себе си бях взел твърдо решение. В протокола на заседанието на Политбюро на 9.11.1989 г. е записано изказването ми, в което, заявявайки, че Тодор Живков трябва да се оттегли от ръководството, предложих своята оставка, въпреки че не съм възрастен. Подканих и други да сторят същото. Сигурно не си забравил как някои ме изгледаха с изненада. Ала това бе дълбокото ми вътрешно убеждение. И днес мисля, че още тогава почти целите състави и на Политбюро, и на Секретариата на ЦК на БКП, в това число естествено и ти, трябваше да се оттеглят, за да се даде път на нови, свежи сили.

Затова се учудих, когато само след няколко дни ми каза, че ще ставаш член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Багажът за високия полет беше стегнат; пътникът бе уверен, спокоен, самодоволен. В онези условия това означаваше, че ставаш вторият човек в партията и държавата. Познавах необуздания порив на твоето егоцентрично властолюбие, както и качествата и характера на новия генерален, и не бе трудно да си представя как скоро ще изземеш по-голямата част от неговите правомощия. Така и стана. Без да имаш достатъчен опит, знания и прозорливост за тая длъжност, без да спазваш правила, приличие и мярка, ти начаса се развихри като фактически лидер. И днес не мога да проумея защо няколко души от тогавашното ръководство се примириха с твоите крайности и ти разрешиха да разполагаш с власт без граници. Оттук нататък вече никой не можеше да те спре. Повярвал в своята изключителност, ти помисли, че „морето е до колене“. За няколко месеца направи поразии, които скоро, много скоро времето и хората ще назоват с истинските им имена. Оказва се, че си инициатор, вдъхновител и проводник на необоснованата и безотговорна, с нищо неоправдана и крайно вредна практика на всеобщо отрицание на всичко и всички, свързани с половинвековния път на България! Като че ли хората са безмисловни твари, живели единствено в глухота и непрогледен мрак. Като че ли всички дейци, назовани с неточно преведената и произволно употребявана латинска дума „номенклатура“, са освирепели простаци, лениви кърлежи; не сторили нищо добро, те трябва да благодарят на довчерашните си другари и колеги, изведнъж оказали се техни жертви, че все още ги оставят да живеят.

Убеден съм, че не си предвиждал докъде ще се стигне. Сега и Диоген не би могъл да съзре дори едно плодно зрънце по пътя на страната след 9.09.1944 г. Това са резултатите от свирепото отрицание. „Само глупаците започват всичко отначало“ – твърди един гениален творец. Но едва ли е потребна голяма мъдрост, за да се проумее, че нищо, абсолютно нищо не става на пусто място, че тоталното отрицание не вещае добро. А и примерът на честолюбеца Херострат, изгорил храма на Артемида Ефеска, за да се сдобие със слава на всяка цена, не би могъл да се повтори. Нима не можеше да се заимства от опита на Испания, в която, след като падна диктаторският режим на Франко, националното съгласие и търпимостта надделяха разрушителната стихия на враждата и противопоставянето. Нима земята на тоя темпераментен народ е по-великодушна от древната земя на българите, та приюти в един гроб синовете си, оказали се от двете страни на огъня в една от най-големите граждански войни на века.

Някои трубадури на клеветата могат да бъдат разбрани. Стояли в сянка, неосъществени и озлобени, те робуват на инстинкти за мъст. Но как e възможно ти да бъдеш разбран, когато „ни лук ял, ни лук мирисал“, правиш кариера, като неоснователно скверниш довчерашни твои другари, за които знаеш, че зло никому не са сторили. Те заплатиха и продължават да плащат заедно със семействата си за своите и чуждите прегрешения. А като знаят, че често доброто побеждава, след като няма да ни има, те намират нравствена опора единствено в търпението и мълчанието.

Разбира се, тук не става реч за извършителите на престъпления, установени с влязла в сила законна присъда. Те не заслужават нито милост, нито пощада. Жестоката логика на живота и справедливостта, диреща възмездие, поставят на място всекиго и всичко. Но дотогава? Даваш ли си сметка какво мислят и как се чувстват много честни, способни, непровинени социалисти и безпартийни, дамгосани като „номенклатурчици“. Не е тайна, че новоизлюпени властогонци, които преди 10 ноември 1989 г. не са заемали желани от тях постове, надянаха маските на „потърпевши“. Именно те залюляха балканската игра на омразата и хлевоустата сплетня. Как да се даде простор на нови лица, на професионалисти, след като тези самонадеяни дилетанти и кариеристи, в чийто подбор немалък дял имаш и ти, държат със зъби и нокти длъжности, които не заслужават, обричайки на провал всяка дейност, до която се домогват. Знайно е, че сред тях са твои фаворити и фаворитки. Вече не е трудно да се предвиди, че верижната реакция на противопоставянето тепърва ще размахва косата на унижението и унищожението. А колко социална енергия отива на вятъра, колко опитни и одарени люде се откъсват от съзиданието, запратени в мелницата на общественото самоизяждане. Чудно ли е, че производството се задъхва, че инфлацията, спекулата, престъпността и безредието достигат недопустими размери, а творчеството линее? И понеже враждата вражда поражда, а пропастта пропаст копае, нашенските страсти не оставят нищо свято.

Ругатните постепенно изместиха достолепния поздрав на предците ни – „Добър ден!“. Докъде ще се стигне, един Бог знае. Какво ли има още да пати клетата България, щом недалновидни политици като теб поведоха към моралната гилотина множество нейни чеда, чиято единствена вина е, че са вярвали в един идеал, работили са при една система, която си отива. Вече няма място и за логичния въпрос: А как би могло да се постъпи при обществено-политическите условия, породени от конкретната историческа обстановка, утвърдена с благословията на велики сили и полубожества на онова време? Лесно се пишат рецепти за болести, които едва сега се откриват, а занапред ще се лекуват.

Не е възможно да се намери оправдание за твоето съпричастие с акцията за саморазправа в партията.

С горчив привкус четем разказите на „очевидци“ за твоето юначество след 10 ноември. Тръгнал да формираш опозиция, ти не се посвени да участваш в кампанията за компрометиране и дискредитиране на твои другари, които, ако не са по-достойни, с нищо не са по-провинили се от теб. Не зная с каква съвест преживяваш съобщенията на д-р Пройчев и други свидетели, че през ноември и декември 1989 г. активно си ги съветвал как да се пишат плакати и списъци с искания за оставки, издигани на опозиционните митинги.

Да, Андрей, ти предаде свои другари, забравяйки пророческия вик на Дантон: „Максимилиане, ти си следващият!“.

А като дойде твоят ред и бумерангът се стовари върху главата ти, изгуби самообладание, започна да просиш милостиня. Прочетох нескопосаното ти писмо до главния прокурор и искрено те съжалих. Поне да не бе ползвал „юридическите доводи“, писани сякаш от първокурсник по право. Но думата е за друго. Та нали ти откри ерата на „новите политически процеси“. Като председател на партийно-държавната комисия по деформациите започна да разчистваш лични сметки, да хвърляш прах в очите, измисляйки провинения на организации с идеална цел, да се занимаваш с маловажни въпроси. А не пожела да изучиш истината за лагерите в Белене, Ловеч, Скравена и другаде, за убийствения външен дълг и бюджетния дефицит на държавата, за стопански и политически престъпления. Нали ти даде пример как да се прилага правилото: аргументум ад хоминем, т.е. удари човека, остави фактите! Нали ти стоиш в основата на някои скалъпени съдебни процеси и следствени дела? Случаите на приспособяване на правни норми към политически потребности и пристрастия на деня съвпадат с управлението на оглавяваните от теб правителства. Преди повече от година един от ръководителите на Главната прокуратура заяви пред мен: „Какъв е този Андрей Луканов? Той много ни натиска. Не знае ли, че има закони?“. Нима наистина не съзнаваш, че вече са твърде много и твоите жертви – едни излъга, „пращайки ги за зелен хайвер“, други предаде, трети набеди, за четвърти подвикна „Дръжте ги!“.

Колко мъдро постъпиха властите в Унгария, която преживя бурята на 1956 г., отнела живота на няколко десетки хиляди нейни синове и дъщери. Обществените усилия в тази страна се насочват не към отмъщение, а към съзидание. Не е ли твърде късна йезуитската ти реакция срещу злото, което, ако не се усмири, ще роди и примери на съдебен произвол. За запътената към истинска демокрация страна това би било нещастие.

А какво да се каже за крайния популизъм, който се развихри не без твое участие. Днес неговите абсурдни изяви разбъркват морални ценности, деформират общественото съзнание, а клеветите му, макар и отхвърлени от фактите, провокират и без това бушуващите страсти. Превъплъщенията на политическата ти пластичност и морална безпардонност като че нямат край. Това все пак може да се обясни. В политиката какво ли няма. Но бедата е, че обществото вече е принудено да слуша как фактите на отминалия ден се обясняват единствено с критериите и обстоятелствата на днешните политически пристрастия и предубеждения. Навред се сее омраза. Защото безогледното отрицание, междуличностната вражда, скрита във воала на мними общи интереси, писането и продаването на индулгенции, многобройните изблици на мъст преминаха всички граници, преодолявайки и последните нравствени задръжки.

Чудно ли е, че злобата и отрицанието заливат като с вулканична лава и сухо, и зелено, и лошо, и хубаво, и чужди, и свои, и виновни, и набедени. А бесовете запращат не една жертва на омразата към дълбините на тъмното житейско езеро. Това вече е трагично. Ясно е, че немалко „радетели“ за нов ред не познават чувството да се уважава сътвореното, защото не са вградили и една тухла в него. Кой не знае, че ненавистта към хората и делата трябва да се търси там, където нищо не е заченато. С това може да се обясни и твоята почти криминална намеса в последната редакция на прословутото приложение към Декларацията на ВПС за вината и отговорността.

Ти падна толкова ниско, че си присвои правото на абсолютен съдник. Законен е въпросът: С каква съвест изключи себе си от кръга на отговорните, включвайки имена, които дори ВПС не е обсъждал? Случаят – груба злоупотреба с права, е достоен не само за съжаление, но и за партийно разследване. Но спекулацията, с която целиш да се самохарактеризираш за потърпевш от миналия режим, не може никого да заблуди.

Хората основателно са възмутени от едноличното управление на Тодор Живков. Дълбокото разочарование от житейската непригодност на обществено-политическата система, довела до нейния крах в Източна Европа, преля в буен протест. Но несръчната ти и користолюбива режисура, започнала на заседанието на Народното събрание на 17.11.1989 г., която продължава и до днес, дава достатъчно доказателства за нечисти намерения и цели. Не може да не ти се признае известен успех. Подведени от самохвалството ти, от публикации на подставени лица и от изявления на ласкатели, мнозина повярваха, че при сваления режим на Тодор Живков си бил „бяла врана“, „политически труп“, борец. Така измислицата комай се домогва до представата за нещата, които ти служат. И тъй като „лъжата може да обиколи света, докато истината си връзва обувките“, ти самодоволно започна да се къпеш в пяната на илюзиите. Не само това. Пред очите на стотици бивши дейци, които знаят как се развиха събитията, ти започна да създаваш нова пяна от блъфове.

Някои моменти от словесния карнавал, организиран от теб, принудиха зрители, слушатели и читатели да се чувстват неудобно. Спомням си например как министър от първия ти правителствен екип в твое присъствие с патос заяви, че България никога не е имала по-добър премиер от тебе. Бяха изминали само два-три месеца, откакто ти бе оседлал българското управление. Иронична усмивка предизвикват разказите за безпрецедентната ти родова принадлежност, за твоята ярка мисъл, проблясвала като светкавица в мрака на тоталитаризма; за личната ти смелост, увенчана със сцената: баща, самоотвержено запътен към съвременни Термопили, се прощава със сина си. А твоите „Термопили“ бяха две безопасни заседания на Политбюро и на ЦК на БКП. Това се знае от мнозина съвременници, които взеха участие в тях.

Питам те, Андрей, наистина ли не разбираш кое не е уместно, че все пак има мярка, зад която нещата стават карикатурни, превръщат се в гротеска и парадокси. Дори когато човек е обладан от властнически унес, не бива да загърбва чувството за свян и стил. За голямо съжаление фактите показват, че това чувство ти е чуждо. Ти се разбъбри, стана още по-словоохотлив. Пред мен е интервюто, което си дал за „Отечествен вестник“, отпечатано на 21.06.1991 г. Чета и не вярвам на очите си: „Въпреки всички опити да бъда представен като централна фигура в тогавашната управляваща мафия (к.м.) – пишеш ти, – този, който ме познава, знае, че съм живял различно и съм имал своя позиция. Това бе причина за проблемите ми“(к.м.). И още: „Хората гледаха на мен като на политически труп“ (к.м.).

Е, бива, бива демагогия, но това е цинизъм. Бива, бива безочие, но това е хлевоусто самохвалство. Идва ми наум една мисъл на Христо Ботев: „Кучето, което лае на месечина, е способно да препикае и олтара“. Прости ми за откровението, ала ти препикаваш олтара на истината, на простата истина. Как можа да скалъпиш и тая лъжа? Ти ли си „имал своя позиция“? Нима не пропагандираше и не провеждаше у нас и в чужбина тогавашната политика на БКП и НРБ?

Нима си забравил, че в края на 80-те години в САЩ именно ти заяви, че под ръководството на Тодор Живков България по икономически резултати се нарежда до Южна Корея. Да, и ти си имал различно гледище по отделни въпроси, но то никога не е било в разрез, в остро противоречие, в опозиция на официалната партийна и държавна политическа линия. Това може да се прочете в протоколите, архивите, печата; да се чуе от хората, с които си работил, от очевидци на твои действия и бездействия, от изявленията ти в продължение на много години.

Да, вярно е, че някои от нас, в това число и ти, негодувахме от крайни действия, намерения, изказвания, кадрови решения и произволи на Генералния. Но коментарите не излизаха от тесния кръг на доверени и посветени.Нямахме нито увереност в разклатената си вяра, нито смелост открито да се противопоставим, да се „пуснем от хорото“. Движехме се в омагьосан кръг, блъскахме се в безизходицата, внушавайки си, че можем с нещо да бъдем полезни на делото, в което вярвахме, на хората, с които живеехме. Може би един ден цялата абсурдност и драматизъм на ситуацията в годините на т.нар. реален социализъм ще бъде по-пълно разбрана, по-справедливо оценена. Кой знае? Ала едно е ясно: свързани сме и с политически грешки, за които носим човешка и политическа отговорност.

Наистина през последните една-две години Тодор Живков показваше, че доверието му в теб е намаляло. Чувал съм го да говори и пред други колеги: „Луканов служи на чужди интереси“, „не върши конкретна работа“, „представя труда на други за свой“ и т.н. Но той не те низвергна, не те отстрани. Остави те в ръководството; остави те не защото се е страхувал от теб, както наивно твърдиш, а защото е отчитал, че дълго си вървял с него. Така че няма как да зачеркнеш голяма част от себе си, Андрей. Може да съжаляваш, да се каеш, да се проклинаш, да си посипваш главата с пепел. Ето защо е потребно честно да признаеш и своя грях, а не да го стоварваш върху други. Защото, както казва Антоан дьо Сент Екзюпери: „Да си човек, това значи преди всичко да си отговорен“.

Не можеш да посочиш факти, които да доказват голословното ти заявление, че си живял „различно от тогавашната управляваща мафия“. 

Ти ли не знаеш, че ако е имало мафия, един от главните мафиози се казва Андрей Луканов? Та ти беше във висшето ръководство на партията и държавата цели 14 години! Колцина от тогавашните дейци бяха като теб близко и толкова близки на Тодор Живков? Нима си забравил, че преди бързата си стремителна кариера, а може би и като подготовка за нея, ти бе фактически сътрудник в кабинета на Първия. Нима си забравил как за невероятно кратко време пробяга стъпалата от служител и заместник-министър на външната търговия до заместник-председател на Министерския съвет и кандидат-член на Политбюро. Още изпитвам потрес от интригата, която заедно с Милко Балев изплетохте срещу тогавашния твой шеф – министъра на външната търговия Иван Недев.

Свидетел съм на грозния монтаж и писмото на Тодор Живков до колегиума на Министерството на външната търговия от 21.11.1976 г. В него честният министър бе обруган и унизен, защото ти пречел да растеш. Този документ е показателен пример за вероломството на едноличната власт и за безнравствеността на кариеризма.

А за това, че си „живял различно“, хайде да не ровим! Бих могъл да ти припомня много любопитни обстоятелства – от начина, по който уреждаше дори капризите на твоите близки, до аристократизма в поведението ти.

И тъй ти не само не се отдели от „мафията“, не само че не бе отлъчен от нея, а се подвизаваше в ядрото ѝ като истински галеник. Смешно е, че след 10 ноември 1989 г. начаса забрави какъв си бил, що си говорил и вършил.

Странно е, че именно ти започна да раздаваш върховно правосъдие срещу едно отречено време на съзидание, ала и с противоречия, срутени надежди, изгасена вяра, неотразими разочарования, човешки и житейски трагедии.Ала всуе си въобразяваш, Андрей! Твоята сянка е вградена в миналото. Жалки са опитите, сизифовски са твоите усилия да се „разграничиш“ от самия себе си. От онова, което си издумал, сторил, надробил, което не си свършил.

Под път и над път говориш, че си бил изолиран и пренебрегван. Дори искаш хората да мислят, че твоята личност е злощастна, сполетяна от орисията на „политически труп“. А „политическият труп“ Андрей Луканов е най-чест посетител на Първия; той си е присвоил задълженията да го съветва и информира едва ли не за всичко, да злепоставя и свои колеги. „Политическият труп“ е редом с Първия в много партийно-правителствени делегации, представлява го пред не един държавен мъж – Кадафи, Йозал, Чаушеску, Фидел Кастро и т.н.

„Политическият труп“ фактически държи ключовете с имането на България, защото повече от десетилетие разрешава и пропуска обращението почти на целия национален доход през територията, която управлява. Може би именно затова ти се противопоставяше на потребността да се премахнат монополът и прекалената централизация във външната търговия. „Политическият труп“ разработва, подготвя, съгласува операциите и договореностите по икономическите въпроси със Съветския съюз и страните от СИВ, с развитите и развиващите се страни. Като неизменен ръководител на Комисията за икономическо и научнотехническо сътрудничество при Министерския съвет той, „политическият труп“, одобрява споразумения с партньори от други държави, играе решаваща роля по валутните проблеми. Изпадналият в „немилост и изолация“, в „непоносимост“ с Бащицата „политически труп“ Андрей Луканов през 1986 г. е издигнат за първи заместник-председател на Министерския съвет и получава заплата като първи вицепремиер чак до 10.11.1989 г.

Да, Тодор Живков както залюбваше, така и разлюбваше отделни дейци. Тази негова игра на фаворити, особено на „вундеркинди“ в икономиката, беше станала банална, досадна. Но разлюбеният, „скастреният“ не беше ничия жертва. Дори някои от „снетите“ живееха по-добре от действащите. Тодор Живков ни държеше в страхова психоза, противопоставяше ни, не криеше ревността си към по-младите и различните от него, ограничаваше или отстраняваше свои съперници.

Податлив на внушенията на най-близките си приятели и съветници, Генералният допусна някои хрумвания да се превърнат в големи политически грешки. Лишен от дълбоки познания, Тодор Живков абсолютизираше ролята на помощниците си. А някои двуличници като Милко Балев и Никола Стефанов, работещи на тъмно, превърнаха кабинета му във всесилен комитет. „На кафето“ се решаваха въпроси с голяма важност; започна да се прилага и практиката на „последния срещнат“.

В тези ненормални условия много лица на ръководна длъжност имаха остри проблеми, лични терзания. Но колцина се осмелиха открито да протестират и да се борят. Желязната партийна дисциплина и угрозата да те обявят за враг на своите ни заставяха да се примиряваме и с решенията, в целесъобразността на които не бяхме убедени. Така едноличната воля на Първия срещаше одобрение, а не съпротива.

Ето защо не може всичко да се стоварва единствено върху него и най-близкото му обкръжение. И членовете на Политбюро, на Министерския съвет, на Държавния съвет, на ЦК на БКП, депутати в Народното събрание и т.н. сме обременени от морален и политически дълг, който цял живот ще ни тежи и гнети.

Основателно ни упрекват, че дълго, прекалено дълго сме се примирявали с агонията в управлението на Тодор Живков като едноличен ръководител, олицетворяващ командно-административната система. Но през 80-те години нито бе толкова ясно, както сега, че това е краят и на цялата система, която наричахме зрял социализъм, нито бяха налице условията да се осъществи дълбоката промяна само у нас. Днес „храбреците“ лесно пишат присъди със задна дата. Но колцина от тях рискуваха като прочутите дисиденти от СССР и други страни на Източна Европа.

Прав е Фолкнер, който в Нобеловата си реч определи страха като „основно чувство на века“. Това не бе страх само за „собствената глава“, нито за съдбата на семейството и близките. Това е невероятното, сложното преживяване, което би могло да се определи като нашата драма. А отгде се взе, откъде извира стихийният порой на всеобщо разрушение, науката един ден вероятно ще може да обясни.

Надявам се, че ще преоцениш много неща, които станаха или се провалиха през 1990 г. Едва ли трябва да се подчертава, че който получава, взема много, дължи много. Сам се домогваше до най-високи постове, сам трябва да събираш и бурените от сеитбата. Работа на историците е да дават цялостна оценка на отминалата година. А и времето ще сложи всичко на своя най-точен кантар.

Но още днес много тревожни въпроси дирят ответ. Ето някои от тях:

Нима не бе възможнооглавяваните от теб правителства, вместо да политиканстват, да организират по-безболезнен преход към свободно пазарно стопанство?

Защо се обърна гръб на производството – царицата на всяко благополучие?

Защо не се създадоха поне елементарни условия да се притъпи убийствената острота на външния дълг – не с мораториум на плащанията, а с известните нормални управленчески стопански способи?

Защо се провали възможното подобряване на вътрешния пазар в съответствие и със Закона за бюджета и плана за 1990 г.? Нима това не допринесе за сегашната невъобразима скъпотия?

Защо бяха пренебрегнати тъй бързо механизмите за снабдяване, плащания, доставки от традиционни партньори, трансфер на технологии и т.н., преди да се създадат нови?

Защо не се използваха пълноценно знанията, умението и трудът на много добри професионалисти, които въпреки партийната си принадлежност можеха да бъдат полезни на страната?

Защо се разбиха вратите към хаоса, към потайни пластове на живота, в който стават страшни неща?

Защо не се проведоха ползотворни начинания срещу инфлацията, спекулата, недостига на стоки, на материали за основните производствени дейности? Не си ли съгласен, че това задълбочи кризата, води към стопански колапс.

Защо започна да линее творческият процес, лишен от достатъчна помощ и грижа на своите вековни меценати обществото и държавата?

Защо твоите правителства не започнаха икономическата реформа, приватизацията, новото ценообразуване?

Защо не се създадоха най-благоприятни условия за чуждите инвестиции? Обясненията, че липсвала нормативна база, са елементарни, тъй като законите утвърждават създадените обществени отношения, а не ги измислят.

Защо толкова рязко и внезапно се разрушиха отколешни връзки на икономиката ни със стопанството на други страни? Защо изгубихме завоювани позиции на огромния съветски пазар и не доставихме от него договорирани суровини, материали, машини? С това не се ли създадоха поводи за превъплъщенията на антисъветизма?

Зная, че не си твърде организиран, че не познаваш живия живот, съзидателната практика. И все пак с какво би обяснил бездействието и вредните решения на твоите две правителства?

Знайна е склонността ти да даваш обещания, равна на лекомислието, с което не ги изпълняваш. И все пак как би оправдал провала на много уверения, които даде пред обществеността?

Познавам необуздаността на твоето властолюбие. Ала как би пояснил неприлични твои набези към нови високи държавни постове? А безкрайната ти борба за лидерство, свързана с опасност от разкол в изпитващата угризения Българска социалистическа партия тепърва ще бъде осветлявана. Въпросите – все основателни и тежки, могат да продължат…

Но ще спра дотук.

Накрая ще те попитам: Не мислиш ли, че е дошло време да престанеш постоянно да занимаваш всички със своята личност? Не мислиш ли, че е време да си припомниш най-гордата мисъл: „Бъди безпощаден към себе си!“.

Защо не се опиташ да заживееш като обикновените хора? Това би било честно, достойно. Защото рано или късно те, гражданите на България, а не самозвани властогонци, ще въздигнат отечеството.

София, 15. 07. 1991 г.

С пожелание за добро телесно

и духовно здраве

Г. Йорданов

 

 Б.Р. Година по-късно, на 7 юли 1992 г. по искане на главния прокурор Татарчев и с решение на парламента  на Луканов му е отнет депутатският имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност с предположение, че като първи заместник-председател на МС в периода 1986 – 1989 г., при условията на продължаващо престъпление, действайки в съучастие с длъжностни лица, е присвоил обществено имущество в особено големи размери. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г.

Четири години по-късно, на 2 октомври 1996 г., Андрей Луканов е застрелян с 4 куршума пред дома си на ул. „Латинка“ 15.

Началото на писмото

Краят на писмото на Георги Йорданов до Луканов

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Спомени от соца: Как се роди най-голямата софийска колективна спалня “Люлин“?

 

 

Статията е от 1974 г. и отразява началния момент на застрояване на бъдещия жилищен комплекс Люлин или, както се е наричал тогава, Модерно предградие. Приятно четене!

,,Започна строителството на комплекс Модерно предградие, за повече от 120 000 жители, колкото град Русе. Огромно строителство, обособено -в 11 микрорайона, което ще продължи 9 години на терена с граници: на изток — парк „Христо Смирненски“, на запад — зелена площ, околовръстния път и планината Люлин, на север — бул. „Баба Парашке­ва“ и на юг — Западния парк.

Хиляда хектара за це­лия комплекс, от които 700 за жилищната част — на такава площ ще бъде построен първият спътник на нашата столица, съгласно съвременните изисква­ния за разделението на големите градове на по-мал­ки жизнено, комуникационни и търговски обедине­ни селища, свързани с центъра по различни посоки и същевременно разделени от него с обширни зелени паркови гори.

Само преди пет години колектив с ръководител арх. Кирил Бочков изработи първоначалния генерален план, а в последствие и детайлните градоуст­ройствени планове за жилищния комплекс Мо­дерно предградие. Днес комплексът вече расте и извисява блоковете си; изниква сякаш от житата, които неотдавна растяха там. Строителството за почна отначало с улиците, водоснабдяването, кана­лизацията, отоплителните и телефонни централи, детски ясли и градини, училища, магазини, хотели, болници… Може би цифрите ще илюстрират по-до­бре това внушително строителство: досега, само за три години, са изградени 40 километра канали, в то­ва число 7 500 м колектори и 4 500 м канални от­клонения и 20 километра водопроводи. През 1973 г. са асфалтирани 16 000 м2 улици, през тази годи­на три пъти повече, а през 1975 г. — 250 000 квад­ратни метра /пет пъти повече/.

С бързи темпове се осъществява и електрозахранването на комплекса — в проходими кабелни колектори. Захранването на трафопостовете и блоко­вете е двустранно, което осигурява непрекъснато подаване на електрическата енергия. Осветлението на улиците се изпълнява с живачни осветителни те­ла, монтирани на стоманобетонни и железотръбни стълбове.

За разлика от други столични жилищни ком­плекси, тук са предвидени и много административ­ни сгради. В пропее на проектиране е и главният об­ществен център в зона „Ц“.

Жителите на Модерно предградие ще бъдат първите щастливци в нашата столица, пък и в стра ната, които ще се ползват от удобствата на газа. Отначало, според разработките на Енергопроект,с газ ще се захрани топлоелектрическата централа на комплекса, а по-късно, като се използва близостта на минаващия оттук газопровод, ще се газифицират за битови нужди блоковете на комплекса.

Още първият етап от изграждането на софий­ския метрополитен, т. е. построяването на линията от центъра до комплекс Модерно предградие, ко­ето ще започне през 1976 година, ще съвпадне с окончателното построяване на комплекса и 1300 годишнината на Българската държава. А дотогава за жителите на Модерно предградие ще бъде осигу­рен традиционният автобусен и трамваен тран­спорт. Обсъжда се продължаването на трамвайна та линия №3 до комплекса, както и за достатъчни автобусни линии, които да осигурят транспорта на жителите.

Новост е гражданското строителство на канал­ните отклонения. Те се построяват предварително и служат за отводняване и канализиране на бъдещи те блокове. По този начин не се допуска разкопава нето на пътните настилки след построяването на всяка сграда, което не само че е неприятно, но на­рушава ритъма на движението по тротоарите и улиците.

Друга характерна особеност за жилищния ком­плекс Модерно предградие е, че зеленината ще „царува“ тук навсякъде — и между бул. „Баба Па­рашкева“ и комплекса, и между околовръстното шо­се и комплекса, и между София и комплекса. Един град-спътник, част от северозападния град, с въз­можности за нови оригинални градоустройствени решения и правилно решаване на жизнено важния за цялото човечество и за нас проблем — съхраня ване на околната среда.

В плановото решение на жилищата се търси ед­но по голямо планово разнообразие с оглед да бъдат задоволени различните изисквания и възможности на отделните семейства. Наред с решените в традиционната планово-композиционна схема апартаменти търсени са и такива решения, които, въпреки малката квадратура, предлагат богати въз­можности за разнообразно обединяване и приоб­щаване на пространствата на групата помещения за дневно пребиваване: кухня, столова и дневна. Във външната архитектура се търси раздвижва­не на обемите на сградите и създаване на по-интересен силует.

Неотдавна в софийските вестници се появи обявление, с което се приканваха гражданите да предложат ново име за този комплекс. Каквото и да е то, ние сме сигурни, че след построяването му сто­лицата ще има едно наистина модерно предградие.

Интересни данни за комплекса Модерно пред­градие: през настоящата петилетка се предвижда навлизането в първите 7 микрорайона, а през седмата петилетка, съгласно разработения етапен план, ще започне строителството и в останалите 4 района, като територията за частична реконструк­ция, с възможности за изграждане приблизително на 1 800 апартамента за всеки микрорайон.

В първите 3 микрорайона се предвижда изграждането на 9 050 апартамента, а след предложеното и прието уплътняване, те са 10 853, включително общежитията и ведомствените апартаменти и ще бъ­дат обитавани от около 35 000 души.

До края на шестата петилетка ще бъдат изградени приблизително 9010 апартамента или 83% от цялото жилищно строителство на тези микрорайони. Останалите апартаменти ще се изградят и ще влязат в експлоатация през следващата петилетка. Те ще бъдат в блокове, изграждани предимно по системата „пълзящ кофраж“ и „пакетно-повдигащи плочи“.

Сегашното състояние на проектната готовност на обектите ог търговията и битовото обслужване не дава възможност за ускорено строителство и ре­ално започването им ще стане през 1976 година. Са­мите те представляват двуетажни постройки с око­ло 1600 кв. м. разгъната застроена площ.

В първи микрорайон се предвижда да бъдат из­градени: супермаркет, два битови комбината, поликлиника, кинотеатър, 5 многоетажни гаражи за по 150 коли.

Във втори микрорайон се предвиждат два самостоятелни магазина на по 2 етажа, 2 битови комбината и 9  многоетажни гаража.

В трети микрорайон се предвиждат 2 самостоятелни магазина, 2 битови комбината, едно училища, супермаркет, заведение за обществено хранене със сладкарница, ресторант, автоматична телефонна централа с поща, дом за стари хора и 6 гаража.

Младежкото и спортното строителство и в трите микрорайона ще се проектира и изпълни през седмата петилетка.“

 

 

Източник:Блиц

 

 

105 години Военновъздушни сили: малко известни факти (Видео)

 

 

На 16 октомври българските Военновъздушни сили отбелязват 105-та си годишнина. Тази година се навършва и един век от създаването на изтребителната ни авиация. От 1912 година досега българските Военновъздушни сили са повод за гордост и пример за храброст. Любопитни и малко известни факти за бойната ни авиация, за пионерите и ентусиастите, които първи политат в небето над България – разказва Александър Марков.

За рождена дата на Българската авиация се приема 16 октомври 1912 година, но фактическото начало е доста по-рано.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: България е стара авиационна държава, трябва да се знае, с много приноси в световната история. 03:18 – Българската авиация започва да се създава и на практика се реализира първият авиационен проект на самолет, на летателен апарат, по-тежък от въздуха, през 1902 година от наш колега, офицер, поручик Харалампи Джамджиев и той лети на 8 март 1902 година, тоест преди братята Райт.
20.04.1906 г. с указ на цар Фердинанд е създадено „Въздухоплавателното отделение“

През 1906 година с указ на цар Фердинанд е създадено Въздухоплавателно отделение в София. 6 години по-късно България има 17 обучени в чужбина пилоти и 7 бойни самолета.

16.10.1912 г.

Радул Милков и Продан Таракчиев хвърлят бомби над жп гарата в Караагач

През 1912 година в Балканската война поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев облитат непревземаемата Одринска крепост и хвърлят няколко бомби. И до днес се спори дали това е първата бомбардировка в световната история.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“ – 05:50 – Много се говори, че италианците за първи път, ама срещу тях са се били племена. – Над Триполи? – Да, срещу тях е нямало реален противник във въздуха, докато ние сме имали въздушен противник, тоест реално това е първата въздушна война.
В Балканската война България е вече авиационна сила.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: България е била 7-ма авиационна сила в света и всички военни кореспонденти и съветници на практика са идвали на първото ни оперативно летище „Мустафа Паша“, да се учат как се създава система и как се създава бойна авиация.
юни, 1912 г.

лейт. Симеон Петров приземява за първи път самолет с изключен двигател

Първият човек, приземил самолет с изключен двигател, е лейтенант Симеон Петров. Пратен е във Франция да се учи, но постижението му влиза в учебниците – да се учат от него.

13.08.1912 г.

лейт. Симеон Петров извършва първия български полет в небето над България

По-късно Петров извършва и първият полет в небето над София със самолет.

12.11.1912 г.

Райна Касабова за първи път в света осъществява полет във военни условия

Първата жена, осъществила полет във военни условия, е българка. Райна Касабова хвърля позиви над Одрин през 1912 година.

Веселина Атанасова, Музей на авиацията в Крумово: Тя е била самарянка по време на Балканската война, била е много близко до войниците, до авиационното отделение и взема участие в един от полетите, бойните полети със самолет, разузнавателни, които са правени.

10.08.1915 г.

19-годишният Асен Йорданов конструира първият български самолет „Експрес“

Първият български самолет е конструиран от едва 19-годишният Асен Йорданов през 1915-а.

Освен че е всепризнат в целия свят и по негова книга се е обучавал лично първият човек, стъпил на Луната – Нийл Армстронг, българският авиоконструктор и инженер Асен Йорданов има кръстен не само булевард на негово име в София, а и цял залив. И то некъде да е – а в Антарктика. „Йорданов залив“.

08.07.1917 г.

първата въздушна победа на новосформираната българска изтребителна авиация

През 1917-а е създадена изтребителната ни авиация на летище Левуново.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Емблематична е първата победа – бият се двама срещу шестима британци и свалят капитан О’Дуайър, командира на 17-а британска ескадрила, елитно формирование британско, и капитана го приземяват. Могли са да го убият, между другото, защото те засягат самолета му, Балан прострелва двигателя, но не го убива, лети успоредно и му дава възможност да кацне, да се спаси човека. О’Дуайър хвърля един бял шал, дава сигнал. Тогава са били рицарски времената, така че нашите момчета са действали смело и рицарски.
През Втората световна война, когато България е бомбардирана, нашите 120 самолета се бият срещу над 1500 американски.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Реално във въздушните боеве, там, където са се сблъсквали изтребители с противник, съотношението е варирало от 1 към 3 до 1 към 40 в полза на противника. И което е важно да отбележим е, че дори при тая обречена борба, в която между другото българските политици са ни вкарали, обявявайки война на Съединените щати, българските пилоти са я водили докрай. Няма хора, които да са избягали, да са свърнали, даже има случаи на неподготвени пилоти, които умишлено са излитали, за да вземат участие и са загивали, без да реално да участват, защото са били неопитни.
20.12.1943 г.

първата българска „жива торпила“ Димитър Списаревски

17.04.1944 г.

кап. Неделчо Бончев – втората българска „жива торпила“, оцелява

Капитаните Димитър Списаревски и Неделчо Бончев прибягват до последното средство в авиацията – врязват самолетите си в американски бомбардировачи. Списаревски загива на място, а Бончев оцелява.

1989-2004 г.

закриване на авиобази в България

В годините на социализма до 1989-та година България разполага с между 700 и 900 самолета. От 1998 до 2003 година, обаче, България закрива 9 авиобази.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Закриването на бази, нарязването на самолети с остатъчен ресурс – това е щета за държавата. Това са решения, които бъдещите поколения със сигурност ще порицаят, защото това са грешни решения. И те ще тежат на съвестта на конкретни хора, които тогава са взимали тези решения.
Със 105-годишна бойна слава сега бойната ни авиация очаква своята модернизация.

 

 

Източник: bnt

 

Кървавата история на тракийските бежанци (ВИДЕО)

 

 

На днешния ден преди 104 години започват трагичните за стотици българи бежанци събития в Арамаганската долина край днешния гръцки град Димотика. Този епизод е сред най-кървавите в съдбата на тракийските бежанци в края на Междусъюзническата война.

Тогава насилствено от турци, а в последствие и от гърци, започва обезбългаряването на Източна и Западна Тракия, което трае години наред. В етнографския труд на Любомир Милетич за разорението на тракийци разказът за Армаганската долина е въз основа на очевидци на тогавашните събития. Днес потомците на бежанците разказват въз основа на чутото от дедите си, съобщава БНТ.

От Дедеагач, днешен Александруполис, през Фере и безводната долина, наречена Армаганска заради чешмата, която е възприемана като подарък, арамаган по турски. Това е пътят на българските бежанци към пределите на стара България. С оскъдните снимки от 20-те години на миналия век и чутото от своята баба Мара – снаха в семейството, Кирил Сарджев се връща към преживяното в рода му. Нападението от башибозука в долината било заради богатството, което хората бягайки, заравяли в земята.

„Народът се разписква, разбягва. Те са имали, знаете населението тогава е било с много деца. Започват да изоставят децата, бягат. И тогава може би моят дядо – дядо Митрю, който е описан в Милетич, и понеже този район е негов, той го познава, той започнал да събира тия дечица. Те са били много. Сега в историята е написано някъде 8-10. Но аз знам от моята баба – около 30-35 деца“, разказва Кирил Сарджев.

Дядо Митрю досущ приличал на сина си Кирю на тази снимка. Той приютява децата в своя чифлик в долината, където гледал близо 2000 глави добитък. Мислел, че родителите им ще се върнат да ги вземат. Никой не очаквал, че нещата ще са необратими.

„Изведнъж се оказва в едно много такова положение. Баба ми разправяше – Без да иска става майка на толкова много деца. Тя викаше – той не е гледал неговите си деца, а сега взе чужди деца да гледа, по силата на тези събития“, казва още Сарджев.

Децата били малки – от 2 до 4 годишни. Той правел попара за тях в копаните за животни, за да може да има за всички и всички заедно да се хранят.

„Те го имат като майка, вика – бяха му начикани. Аз не знам тази дума дали сте я чували. Начикано е като има въшки. Тя го казва: начикани му бяха по краката, т.е. държаха го за краката, по двечки, по трички и му се молят. Той им е майката фактически. И казва – това беше една много тягостна, тежка картина“, добавя той.

Дядо Митрю опазва децата две седмици. При ново нахлуване на башибозук в долината, той е убит. А децата без него умират. Оцеляват едно – две, които се срещат с родителите си след години. Бежанците, които успяват да се спасят, нарекли пътя от Фере до Маджарово Пътя на спасението.

„Разстоянието в километри е може би 180 – 200 км. Хората се ориентираха по забрадките на бягащите. Никой не носи знаменце. По забрадката, защото тя носи традиции, може да е на 100 метра – 200 – по забрадката се ориентираш дали това са твоите хора“.

Преди три години Кирил Сарджев се върнал в долината, за да търси мястото, където е бил чифликът на прадядо му, наречен Сарджеви колиби. Открил чешмата армаган, дала името на долината. Намерил и камъка, на който седял по думите му воеводата Димитър Маджаров, защитавал бежанците в трагичния им поход към България. Решил е на мястото на чифлика да издигне параклис с патрон Св. Георги, за да се знае за историята на дядо Митрю и от следващите поколения.

„За моите деца какво да ви кажа. В периода, в който те осъзнаха кои са, що са, заминаха за Германия като много други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят откъде са дошли. Малко обидно, но не са били още там“, признава Сарджиев.

„За моите деца какво да ви кажа. В периода, в който те осъзнаха кои са, що са, заминаха за Германия като много други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят откъде са дошли. Малко обидно, но не са били още там“, признава Сарджиев.

А имането, за което снахата на Сарджеви баба Мара разказвала, никой от рода не намерил. Като останалите по-имотни българи и дядо Митрю заровил съкровище в чифлика, в който намерил смъртта си.

 

 

Уникални СНИМКИ от 1961 година показаха България такава, каквато отдавна не е!

 

 

Не е сигурно дали всички тъжат за времената от соца. Както и не е сигурно дали повечето проявяват просто историческо любопитство към отминалите времена. Едно обаче е категорично – всички обичат да се връщат назад във времето и да видят нещата, такива каквито отдавна не са.

Улисани в ерата на технологиите все по-рядко забравяме да отворим старите албуми. Е, днес може да се върнете назад с уникални снимки. Те са направени в различни кътчета на България, но всички през далечната 1961 година.

 

Източник: socbg.com

1003 години от смъртта на Самуил, Цар Български !

 

На 6 октомври 2017 г. се навършиха 1003 г. от смъртта на величавия български владетел, чиято историческа личност свързваме с героичната епопея на Първата българска държава в края на X и началото на XI век.

Самуил е най-малкият брат от тъй наречените комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил – синове на ”велемощния” комит Никола. След падането на Източна България под византийска власт през 970 г. комитопулите стават фактически управители на България.

През 973-976 г. братята започват военни действия срещу Византия, но още в началото Давид е убит от скитащи власи, а Мойсей загива при обсадата на Сяр. След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи през 976 г. от Константинопол избягват пленените Петрови синове Борис ІІ и Роман. На границата Борис ІІ е убит погрешка, а Роман благополучно е приет от Самуил и е обявен за български цар.

Цар Роман (977-991) се отдава на църковни дела. Фактически България е управлявана от Самуил като главен пълководец в борбата с Византия.

Още през 977 г. Самуил предприема походи в Тракия, Тесалея и Пелопонес, като освобождава българските земи, проявявайки изключителна упоритост и постоянство. От Лариса пренася мощите на Св. Ахил в специално построената църква на о-в „”Свети Ахил” в Преспанското езеро и превръща Преспа в своя главна резиденция. Така за едно десетилетие Самуил успява да утвърди българската власт в западните части на Балканския полуостров.

Арон, който управлява Средец, влиза в споразумение с новия византийски император Василий ІІ (976-1025), което трябвало да бъде скрепено с брак със сестрата на василевса, но бива излъган в надеждите си.

През 986 г. император Василий ІІ предприема поход срещу България. Той достига Средец и го обсажда в продължение на 20 дни.  Като не успява да превземе града, императорът се връща обратно през Ихтиманския проход. Войските на Самуил му устройват засада в местността Траянови врата. На 17 август 986 г. българите нанасят съкрушително поражение на византийците, унищожават голяма част от пехотата и цялата конница. Самият император едва се спасява с бягство.

 

Самуил научава за съглашателството на Арон с византийците. На 14 юни 987 г. изменникът е екзекутиран с цялото му семейство. Пощаден е само първородният му син Иван Владислав по застъпничеството на братовчед му Гаврил Радомир. В България остават да управляват цар Роман и Самуил, но главна роля има пълководецът.

През 989-991 г. Самуил освобождава Североизточна България, отвъддунавски територии и част от Тракия. Императорът пък превзема Скопие в 991 г., пленява цар Роман и го отвежда в Цариград.

Така след 991 г. Самуил става самовластен господар на България.

Той предприема походи на юг и югозапад. В 996 г. постига голяма победа пред стените на Солун и пленява Ашот – синът на местния управител.

Същата година Самуил навлиза дълбоко в Гърция и достига до Пелопонес, като приобщава местните славянски племена. На връщане при р. Сперхей се среща с войската на Никифор Уран. Византийците успяват да изненадат българския лагер и спечелват победа. Самуил е ранен, но благодарение на хитростта на своя син Гаврил Радомир двамата се спасяват, престорвайки се на мъртви на бойното поле.

През 997 г. плененият цар Роман умира в Цариград. Това дава право на Самуил да приеме короната като законен български владетел. Има основание да се предполага, че е потърсил признание на царското си достойнство от папата.

През 997-998 г. цар Самуил предприема голям поход по Адриатическото крайбрежие и покорява сръбските княжества. Пленява княза на Зета Иван Владимир и го оженва за дъщеря си Теодора-Косара. Другата си дъщеря Мирослава дава на Ашот Таронит и го прави управител на Драч. С династичен брак урежда и отношенията си с унгарците, като жени Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския крал Геза. Така Самуил успява да установи българската власт до Адриатическото крайбрежие и Карпатите и да получи международно признание.

Недоволен от разширението и засилването на България, Василий ІІ започва от 1001 г. поредица походи, решен окончателно да ликвидира българската държава. Войната се води с променлив успех. Самуил е принуден да защитава областите от Североизточна България до Драч. В продължение на 13 години  императорът продължава да откъсва територии и да пролива българска кръв.

През 1014 г. българският владетел събира голяма войска, за да даде решително сражение на императора. Той съсредоточва войската си при р. Струма и изгражда силно укрепена преграда на мястото, откъдето ще минат византийците.

Решителната битка става на 29 юли 1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Византийците  стигат до българското укрепление и срещат упорита съпротива. Василий ІІ изпраща един отряд по обиколен път да удари българите в гръб. Войските на Самуил са притиснати от две страни. Ромеите успяват да пробият преградите да разгромят защитниците на прохода. Една част от войниците е избита, повечето попадат в плен. Цар Самуил е ранен, но с помощта на своя син Гаврил Радомир се качва на коня си и достига до крепостта Прилеп.

Престолонаследникът проявява мъжество и отблъсква един от елитните отряди на ромеите, като убива пълководеца Теофилакт, любимец на Василий ІІ.

Тогава императорът извършва нечувана жестокост: нарежда да бъдат ослепи 15 000 пленници, като на всеки 100 души оставя по един с едно здраво око – да ги води. За това злодеяние Василий ІІ получава прозвището ”Българоубиец”. Осакатената и изранена  българска войска пристига при своя цар. При ужасния вид на своите войни Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира – на 6 октомври 1014 г. Властта над българското царство е поета от сина му – Гаврил Радомир (1014-1015).

Гробът на цар Самуил е открит през 1969 г. в църквата ”Св. Ахил”  на острова със същото име в Преспанското езеро.  Преспа е последната столица на Самуил.

Този български владетел се нарежда по величие и трагизъм до най-прославените ханове и царе. Този ”непоколебим по сила и ненадминат по храброст мъж” – по определенията на византийските хронисти – успява в продължение на повече от 3 десетилетия да запази и утвърди българската власт в западните части на Балканския полуостров и да ги присъедини към Тракия, Мизия и Отвъддунавска България. По времето на Самуил държавата отново достига и дори надминава размерите на Симеонова България.

 

 

Историята на цар Борис III: Вярна ли е конспирацията, че змийска отрова е погубила монарха?

 

 

„Германските лекари, които лекуват цар Борис III, правят таен доклад до Хитлер. В този доклад те изказват доста тактично и сдържано мнението, че царят е отровен от змийска отрова.”, казва проф. Недю Недев в предаване, посветено на смъртта на българския владетел.

„Главният аргумент на германските лекари е, че се появяват следсмъртни зачервени петна по тялото на царя. Според тях те са признак на отравяне. Българските лекари, начело с проф. Стоян Киркович, никъде не изказват такава теза, макар че те са проучили стомашните сокове, кръвната картина, направили са аутопсия. Интересен факт е, че личният лекар на цар Борис III – доктор Стефан Даскалов, не е преследван, а всички съветници на царя са екзекутирани“, разказва историкът цитиран от Bulgaria on air.

Той добавя, че през годините на прехода се появява нова хипотеза – че цар Борис III е отровен по заповед на Сталин.

В свой разговор с Богдан Филов пък царят е признал, че е толкова депресиран и отчаян, че би предпочел да го срещне вражески самолет и да се свърши с него.

Цар Борис ІІІ е син на цар Фердинанд Сакскобургготски и на княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Негов кръстник е папа Лъв ХІІІ и кръщелникът получава имената Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав и титлата княз Борис Търновски. През 1896 г. преминава в православната вяра с кръстник руският император Николай ІІ.

Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му умира, когато е петгодишен. Получава средното си образование в Двореца от учители от Първа мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София.

Още твърде млад, 24 годишен, Борис ІІІ поема царската корона поради абдикацията на Фердинанд на 03 октомври 1918 г. Ситуацията в страната е напрегната, на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски (1919-1923), а на 27 ноември 1919 г. е подписан унизителният Ньойски договор.

Превратът на 09 юни 1923 г. сваля с военна сила и жестоко убийство земеделския вожд Стамболийски. Съставен е кабинетът на Александър Цанков. В отговор на това избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите по внушение на Коминтерна. Страната е разтърсена от терористични акции, атентати и противоборства между левите сили и правителството на превратаджиите.

На 14 април 1925 г. в прохода Арабаконак анархисти извършват покушение над цар Борис ІІІ, но не успяват да го убият. Същият ден в София е застрелян ген. К. Георгиев, председател на Демократическия сговор. След два дни при опелото на генерала в църквата ”Св Неделя” е извършен атентат и загиват много хора. Цар Борис отново се спасява поради закъснението си за церемонията.

Монархът призовава политическите сили към помирение. На 06 януари 1926 г. е съставено новото правителство на Демократическия сговор начело с Андрей Ляпчев. През 1931 г. на власт идва Народният блок (Демократическата партия, БЗНС ”Врабча”, Радикалната и Националлибералната партия). Включването на земеделци в управлението е важна стъпка към преодоляването на политическото разделение.

Царят се заема с външната политика. През 1933 г. провежда три срещи с краля на Югославия Александър, на които се постига сближаване на двете страни. Посещава европейските столици Брюксел, Берлин и Париж. Постепенно Борис ІІІ се утвърждава като фактор в международната политика. България стабилизира своето вътрешно и международно положение след преврата на 19 май 1934 г., извършен от Военната лига. Съставено е правителството на Кимон Георгиев, което възстановява дипломатическите отношения със СССР, ликвидира ВМРО и други организации. На 23 ноември 1935 г. е съставено правителството на Георги Кьосеиванов – първият безпартиен кабинет, който управлява до 16 февруари 1940 г. Провеждат се радикални реформи, които въвеждат едноличния режим на цар Борис ІІІ.

В навечерието на Втората световна война българският монарх следи внимателно европейските междудържавни отношения и събития, осъжда агресията и тоталитаризма. През 1938 г. той отказва да присъедини България към оста Рим-Берлин. Търси сближаване с Лондон. България не се включва и в Балканския пакт поради националните си интереси.

На 01 септември 1939 г. Германия напада Полша. Започва Втората световна война. България обявява неутралитет. По инициатива на цар Борис се провеждат сондажи в Берлин и Москва относно връщането на Южна Добруджа.

През октомври 1939 г. е разпуснато ХХІV ОНС. През февруари 1940 г. правителството на Георги Кьосеиванов е заменено с правителството на Богдан Филов. Борис ІІІ продължава да твърди, че България ще запази ”безусловен неутралитет”.

Но събитията тръгват в друга посока. На 07 септември 1940 г. в Крайова под натиска на Германия Румъния подписва договора за връщане на Южна Добруджа на България. На 01 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт.

Цар Борис ІІІ не успява да запази така желания от него неутралитет. На 13 декември 1941 г. България обявява ”символична война” на Англия и САЩ. Още през април 1941 г. британски и югославски самолети бомбардират София и Кюстендил. Въздушните нападения стават най-интензивни и разрушителни през 1943 г.

Въпреки своите способности да лавира и изчаква, Цар Борис ІІІ не успява да избегне войната. С подкрепата на германците са присъединени Македония и част от Беломорието. След разпускането на ХХІV ОНС и отстраняването на Георги Кьосеиванов от премиерския пост Борис ІІІ понася цялата политическа отговорност. Негови постижения са неучастието на български войски на Източния фронт и противопоставянето на германската политика спрямо евреите. Непосилното бреме на политическите отговорности довеждат до ранната и неочаквана смърт на цар Борис ІІІ. Той умира на 28 август 1943 г.

Защо избухна Септемврийското въстание в България

 

 

Ролята на Българската комунистическа партия – тесни социалисти, и на Коминтерна

През 1923 г. в България избухва Септемврийското въстание, което цели свалянето на управлението на Демократичния сговор, който взема властта след Деветоюнския преврат. Въстанието е организирано от БКП и под натиска на Комунистическия интернационал, който е известен със съкращението Коминтерн или Трети интернационал. Той обединява комунистическите партии в целия свят, за които основната идеология е марксизмът-ленинизмът. Третият интернационал съществува от 1919 до 1943 г., с щабквартира в Москва. Коминтернът има за цел да мобилизира и финансира комунистическите партии в света за световна революция, за ликвидиране на капитализма и установяване на диктатура на пролетариата в целия свят. Председател на Коминтерна е Григорий Зиновиев. Председател на българската му секция е Георги Димитров.

Във въстанието се включват леви земеделци и анархисти. То цели “установяване на работническо-селско правителство” в страната. Българската марксистка историография нарича събитието “Септемврийско въстание”, а съвременната историография – “Септемврийски бунтове”.

Защо БКП запазва неутралитет

Към Деветоюнския преврат и Юнското въстание БКП заема позицията на неутралитет и нарича събитията “борба за власт между градската и селската буржоазия”. Димитър Благоев и Тодор Луканов смята, че в България не са назрели условията за революция, още повече че БКП е парламентарно представена с 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС. Благоев се противопоставя на прибързаните революционни действия на левите комунисти в БКП и се опасява партията да не изпадне в изолация. Някои партийни организации се обявяват за противодействие на преврата и дори се включват в Юнското въстание.
Коминтернът осъжда неутралитета на БКП и дава указания за организирането на въстание и обща стачка. За да приведе в изпълнение това решение, в България пристига Васил Коларов, който се налага над част от ръководството на партията, което не приема решението.

От 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП, на които младите дейци на партията начело с Димитров и Коларов, подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

В основата на този курс е стремежът на Съветския съюз да се организира световна революция и в Европа да се създадат социалистически републики.

Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември организира акция за предотвратяването му; арестувани са около 2 хиляди дейци на БКП, щабът на въстанието в София е ликвидиран. Като реакция на арестите въстания избухват стихийно по места, най-напред в Мъглиж.

На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решението въстанието да бъде обявено на 22 срещу 23 септември. Димитров и Коларов избират за своята дейност Северозападна България. Планът предвижда въстанието да бъде масово във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Целта на въстанието, която е прокламирана, не е смяната на държавния строй, а “установяването на работническо-селско” правителство.

Началото на въстанието

Въстаническите действия най-напред започват в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 срещу 14 септември. Към въстаниците се включва и организацията от село Голямо Дряново. Въстаналите завземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации в съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж, те се оттеглят в планините.

На 12 септември в Стара Загора е създаден комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но бързо е смазано от правителствените части.

По същото време се вдига и Нова Загора; въстаниците почти овладяват града и цялата околия. На 19-20 септември въстават села около Чирпан; направен е неуспешен опит за завземането на града. Въстанието в Бургаско се проваля. Правителството мобилизира войскови части за потушаване на въстанието в Старозагорско; упорити боеве се водят за Мъглиж, Енина и Шипка.

На 22 септември революционният комитет в състав Димитров, Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта е завзет град Фердинанд, днес Монтана. Правителството изпраща войскова част там и тя отблъсква въстаниците от града. Въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и завзема отново града. Въстанието избухва почти във всичките села в околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и завземат града. Един ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Как протича въстанието в Северозападна България

Правителството на А. Цанков обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи военни части за потушаване на въстанието. Срещу въстаналите се сражават и цивилни доброволци, наречени шпицкоманди – паравоенни формирования, чието име идва от острите върхове на обувките, които носят. Ръководството на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването отряди на работническо-селската власт, създават се и транспортни и снабдителни отряди в овладените от въстанието райони.

На помощ на конния полк и въоръжените от властта цивилни в Лом, обкръжени от въстаниците, е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември под ръководството на Гаврил Генов въстаниците нападат войсковите части при гара Бойчиновци, които се насочват в тила на въстанието във Фердинанд, и след ожесточено сражение ги разбиват. Бойният дух на въстаниците е повдигнат и те се насочват към Враца, но са отблъснати в сражение с правителствената армия. Въстанически сили са разбити при Брусарци след бой с частите на Видинския гарнизон. По това време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройна армия напредва към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците, революционният комитет на въстанието дава заповед за отстъпление към Югославия. На 27 септември правителствените части влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армейските части.

Въстанието в други части на страната

В Пловдив местното население не подкрепя въстанието и то не избухва.
В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей. София също не подготвя избухването на въстание. Организиран е военноревюлюционен комитет с членове Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, но те са арестувани още на 21 септември.

Въстанието избухва ограничено в Ихтиманско и Самоковско, в отделни села около София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците бързо са разгромени от правителствените части, дошли от София.

Преди въстанието между БКП и ВМРО е сключено споразумение, според което БКП не бива да вдига въстание в Пиринско, а ВМРО няма да пречи на подготовката му в други части на страната. БКП обаче не спазва споразумението. Разложка околия въстава; въстаниците са ръководени от Владимир Поптомов. На 23 септември въстаниците завземат Разлог. ВМРО се намесва на страната на правителството.

Въстания избухват в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.

Защо не успява Септемврийското въстание

Арестите на видни комунисти преди избухването на въстанието водят до слаба организация на въоръжените действия. Много комунисти в страната не приемат идеята за въстанието с ентусиазъм. То не избухва в големите промишлени центрове – София, Варна, Бургас, Пловдив, където са съсредоточени повечето от привържениците на БКП. Така правителството използва големите войскови части срещу въстанието в селските райони. Въпреки че повечето войници произлизат от бедни семейства, като цяло армията е на страната на правителството.

Жестокостта на шпицкомандите и правителствените части към въстаниците и мирното население

След потушаването на въстанието правителствени части, ВМРО и шпицкоманди извършват масови изстъпления във въстаналите райони. Зверствата са най-големи край Фердинанд. Избити са комунисти, земеделци и хора, не участвали във въстанието. Според историографията при социализма загиналите са 30 хиляди души, според книгата “Звезди във вековете” във въстанието и при репресиите след него са загинали 841 въстаници. Според историка Георги Марков жертвите са около пет хиляди души.

В сраженията край Фердинанд да убити 337 души, извършени са масови разстрели в Септемврийци, Вършец, Берковица и Фердинанд.

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Цанков да се представи пред Европа като борец срещу комунистическата опасност и пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени на България с Ньойския договор.

Българската комунистическа историография разглежда правителството на Цанков като фашистко, а Септемврийското въстание окачествява като първото антифашистко въстание в Европа. След десети ноември 1989 г. повечето български историци отказват да определят режима на Цанков като фашистки.

Според английския историк Ричард Крамптън още в замисъла си въстанието е безперспективно, защото дори комунистите да бяха взели властта, “западните сили биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както стана в Будапеща през 1919 г.

През 1963 г. на Септемврийското въстание е наречено село Сараньово, което оттогава се нарича Септември.

 

 

Източник:Издателство “Распер”

23 септември: 94 г. от началото на Септемврийското въстание

Арестувани въстаници във Враца през септември 1923 г.

 

На 23 септември 1923 г. в България избухва Септемврийското въстание. Съвременните историци, като отчитат организацията, мащабите и резултатите на септемврийските събития от 1923 г., ги окачествяват като Септемврийски бунтове. Първи въстават в казанлъшките села Мъглиж и Голямо Дряново още на 13 септември.

Всеки опит за кратка и еднозначна оценка на септемврийските събития ще даде неточен резултат. От една страна дори историците-марксисти не отричат, че въстанието (бунтовете) е инспирирано от външни сили – директивата е дадена от Коминтерна като изпълнение на амбициите и политиката на Съветския съюз за разпалване на Световна социалистическа революция и за установяване на нови Съветски социалистически републики в Европа, т. нар. износ на революция.

От друга страна е неоспоримо, че действията на комунистите и левите земеделци са насочени към сваляне на съвършено нелегитимното правителство на Военния съюз и на Народния сговор начело с Александър Цанков, узурпирало властта с преврат на 9 юни и убийството на законно избрания премиер Александър Стамболийски.

Двигателят на бунтовете се захранва от неизразходената политическа енергия при противопоставянето на Деветоюнския преврат и последвалото неуспешно Юнско въстание. Защото е безспорен факт, че в Септемврийските бунтове основно участват не работници, а именно селски маси. Големите градски центрове с промишлен пролетариат, който е традиционна опора на БКП (т.с.), остават извън епицентъра на събитията.

Превратът от 9 юни не може да бъде мотивиран с основания за управленска криза в страната и изчерпване на властовия ресурс на БЗНС. Превратът идва само 47 дни след като на 21 май заработва новото 20-то Обикновено народно събрание (изборите са на 22 април). При това БЗНС има 212 депутати от всичките 245.

БКП (т.с.) взема курс на въоръжена борба, без да има за това в страната необходимите условия, сили и политическа воля. Именно затова преди това тя не подкрепя Юнските бунтове против превратаджиите в защита на земеделското правителство и обявява неутралитет.

Старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, основателно считат, че в България не е назряла революционна обстановка. Те са противници на радикален курс на борба, тъй като БКП (т.с) е легална и парламентарно представена партия с 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС.

Дългият политически опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на левите комунисти в БКП, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Времето показва, че партийният авантюризъм е взел връх над политическата мъдрост и довежда до хиляди жертви, включително избиването през 1925 г. на цвета на българската интелигенция.

От 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП (т.с.), на които младите и радикално настроени дейци на партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов надделяват в полза на организирането на това въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

Правителството на Александър Цанков своевременно научава за надигащата се заплаха и взема мерки за осуетяване на въстанието, като на 12 септември арестува повече от 2000 видни дейци на БКП. Като реакция на тези арести въстанието избухва най-напред в Казанлъшко.

Сега непрекъснато се правят опити за омаловажаване на размаха и географския обхват на въстанието. Но тогава правителството на Александър Цанков изразява опасения, че гарантиращите сигурността армия и полиция (33 хил. души) могат да се окажат недостатъчни за запазване на вътрешния ред. Затова правителството още на 18 септември иска и получава разрешение от Междусъюзническата военнотехническа комисия за свикване на 3000 наборници за потушаване на предстоящите комунистически бунтове.

Всъщност превратаджиите са малко притеснени как ще се представят пред Европа с две кръвополитни намеси на армията за 2,5 месеца. Затова във външнополитически план те подготвят образа си на борец с пълзящата към Европа „болшевишка чума” откъм Съветска Русия. А само ден преди въстанието, на 22 септември, трескаво е съставено новото 42-ро правителство на Демократическия сговор, в което освен Народния сговор сега влизат и Демократическата, Радикалдемократическата и Обединената народно-прогресивна партия.

На 12 септември в Стара Загора е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците.

На 19/20 септември въстават и села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.

На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември.

Правителството на Александър Цанков обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне с метежа.

Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие района на Северозападна България. Планът на въстанието предполага първоначално то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София и да установи „работническо-селско правителство“. Ръководството на въстанието обаче няма виждания за промяна на обществено-политическата система.

На 23 септември сутринта е завзет град Фердинанд (дн. Монтана). Правителството изпраща войскова част от Враца, която след бой отблъсква въстаниците от града. На свой ред прeвъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и завземат града.

Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото ръководство на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването на отряди на работническо-селската власт.

В помощ на обкръжения от въстаниците в Лом конен полк и въоръжени от властта цивилни е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември въстаниците разбиват войсковите части при гара Бойчиновци и Брусарци. В същото време многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към град Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд.

Въстанието обхваща в по-ограничен мащаб Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.

В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей (сега Септември).

Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там срещу въстаниците в други части на страната.

Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.

Причините за провала са много и различни. На първо място са арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември, което води до слаба организация на въоръжените действия. Много от партийните организации не посрещат идеята с готовност. Армията застава твърдо зад правителството.

Изключително стойностно е мнението на английския историк Ричард Крамптън, според когото въстанието е безперспективно още в своя замисъл, защото дори и комунистите да бяха завзели властта, „западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.“

След потушаването на въстанието правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са дори и дейни комунисти и земеделци, които не са участвали във въстанието. Това дава основание на писателя Антон Страшимиров да възкликне с потрес в знаменития си позив: „Клаха народа така, както турчин не го е клал!”

Оценката за жертвите са противоречиви. Според изследване на Музея на революционното движение в България, във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Съвременни изследвания обаче оценяват броя на жертвите на около 5000 души.

Най-много са загинали в района на град Фердинанд. Там във водените боеве и след потушаване на въстанието са убити общо 337 човека. Извършени са масови разстрели в с. Горна Гнойница (сега Септемврийци), Вършец, Берковица).

За размера на репресиите и за последвалата „демократичност” на Демократическия сговор говори следният косвен факт: Седем месеца след предходните парламентарни избори, на 18.11.1923 г. са проведени нови избори, на които управляващите печелят 70% от депутатските мандати в парламента. Какво се е случило за половин година, че депутатите на БЗНС намаляват 7 пъти – от 212 на 30, при условие, че България пак си е 80% селска страна? Отговорът е един: масови репресии!!!

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени над България с Ньойския договор.

Манифест за провъзгласяване независимостта на България, прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново

 

 

«По волята на незабвенния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!»

 

 

Честваме Независимостта на България

 

 

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново, с манифест, княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта (Турция), а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България – една от най-старите държави в Европа, отново се появява на световната карта след петвековно османско владичество.

През лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария – една от Великите сили наложили Берлинският договор, се готвела да анексира двете от провинциите на империята – Босна и Херцеговина – т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат се във Виена) да съгласуват действията си.

Междувременно, българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда „известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата „Св. 40 мъченици“ княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.

Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието – да започнат преговори между българското правителство и Високата порта (Турция). Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях, Високата порта иска България да плаща голям данък. В качеството си на министър-председател Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига до частична мобилизация на българската армия.

Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Oфициално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

 

9 септември в българската история: На 9 септември е имало не само преврат или революция

 

 

На 9 септември в България е имало не само преврат или революция. Оказва се, че регентите, който по-късно ще бъдат съдени, също са излъчени на 9 септември. А много по-рано цар Симеон Велики застава пред стените на Константинопол.

Ето какво се е случвало на тази дата в българската история.

На тази дата през 924 г. – пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна. През 1885 г. княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски, Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.
На тази дата през 1943 г. в нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов, член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Година по-късно – 1944 г. – в България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. През 1948 г. умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз (1887 – 1908) и цар (1908 – 1918). Основател на династията на Кобургите в България.

2000 г.
Международната организация за отчитане на корупцията класира България на 52-ро място от 90 страни. От 16 страни от Източна Европа България е на 9-о място.

Публикуват се официални статистически данни, съгласно които през последните 7 години от започването на приватизацията 5330 предприятия са станали частни. Съществуват още около 1000 държавни предприятия, които могат да бъдат приватизирани. До този момент между 50 и 80 % от собствеността вече е частна, а разликата се дължи на различните критерии за отчитане.

1975 г.
Започва редовно да се излъчва Втора програма по Българската телевизия. Експерименталното излъчване започва година по-рано. От 01 юни 1992 г. Втора програма е именувана като „Ефир 2“. Тя е закрита на 4 октомври 1998 г.

1974 г.

Прекратено е заглушаването на всички честоти на предаванията на радио „Гласът на Америка“. В края на 1977 г., обаче то е подновено и предизвиква протестите на посолството на САЩ в България.

Започват денонощни излъчвания на програма „Хоризонт“ на Българското национално радио.
Програма “Хоризонт” е създадена през 1971 г. като алтернатива на официалната програма “Христо Ботев”.

1972 г.
Българската национална телевизия излъчва първото си цветно предаване – манифестацията от площад „9 септември“ (днешен „Александър Батенберг“). Започва работа Варненското телевизионно студио.

1945 г.
За първи път се чества „Денят на свободата“ – официален празник и неприсъствен ден. Във връзка с годишнината на 9 септември са помилвани и освободени от затвора около 900 души, осъдени от т.нар. Народен съд (вкл. Никола Мушанов и Димитър Гичев), а над 1000 души са пуснати от трудовите лагери.

От Москва в страната се завръща Васил Коларов.
Той се завръща в България през 1945 г. и се включва в ръководството на БРП (к). Започва да се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945 г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15 септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г.

1944 г.
В България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. Превратът е извършен с помощта на действащи офицери от Българската армия, преминали на страната на ОФ, съветските войски, навлезли в България на 8 септември и партизани.
Отечественият фронт (ОФ) е обществено-политическа организация, образувана през 1942 г. от левите политически сили у нас. Главната й цел е обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В организацията членуват Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз „Пладне“, Политическия кръг „Звено“, Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Веднага след това Политбюро на Централния комитет на Работническата партия и Главния щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) изработват план и започват да го осъществяват още на другия ден – 6 септември. В редица селища на страната се установява отечественофронтовска власт, разбиват се затвори. Избухват стачки – на трамвайните служители в столицата, на миньорите в Перник и др., организират се демонстрации и митинги. Преминаването на границата от съветските войски на 8 септември дава нов тласък на революционните събития в страната. Правителството на Константин Муравиев дава заповед на българската войска да не оказва въоръжена съпротива на частите на Съветската армия.
Главният удар на промяната е насрочен за 8 срещу 9 септември 1944 г. Малко след 2 часа след полунощ е завладяно Военното министерство, след което се слага ръка на другите стратегически обекти в столицата – Министерството на вътрешните работи, Централната поща, Радиото, Централната гара и др. Веднага след това е формирано правителство с министър-председател Кимон Георгиев (от Политически кръг „Звено“) и в следния състав: Българската работническа партия има 4-ма представители – Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов; БЗНС – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), Политически кръг „Звено“ – 4-ма (Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), Българската работническа социалдемократическа партия (БРДСП) – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и независимите интелектуалци – 2-ма (Петко Стоянов и Димо Казасов). В противоречие с конституцията, правителството издава постановления за освобождаване от длъжност на регентите проф. Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов и за назначаване на нов Регентски съвет, в който влизат проф. Венелин Ганев (независим), Цвятко Бобошевски (независим) и Тодор Павлов (комунист). Членовете на освободеното регентство са арестувани веднага след освобождаването им от длъжност. По-късно са осъдени на смърт от Народния съд и са екзекутирани на 1 и 2 февруари 1945 г.
Рано сутринта на 9 септември кабинетът се обръща по радиото с манифест към българския народ.
В същия ден правителство се обръща към СССР с молба за примирие и съветското командване прекратява военните действия срещу България от 22 ч. българско време.

1943 г.
В нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов (на снимката), член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза.
Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен.
Регентството е временно управление на едно или няколко лица, когато монархът е малолетен, продължително боледува или отсъства от страната или престолът е овакантен.

1908 г.
В периода 5 – 9 септември в Източните железници е организирана стачка от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата.

1903 г.
Главният щаб на Илинденско-Преображенското въстание се обръща към българското правителство с молба за оказване на помощ.
Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То има за цел да освободи останалите под Османска власт български земи в Македония и Одринско.
По силата на Берлинския договор (1878 г.) Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание (1902 г.), провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточва големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Дамян Груев, Георги (Георче) Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Дамян (Дамян) Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Гоце Делчев. При все това подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и името му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.

1885 г.
Княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски (на снимката), Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.

Комисарството в Южна България е временна институция, създадена след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То управлява Източна Румелия от името на княз Александър I Батенберг. Пристъпва се постепенно към обединяване на администрацията й с тази на Княжеството. От 1 януари 1886 г. в Източна Румелия влизат в сила приетите в Княжеството закони. Комисарството престава да съществува след международното признаване на Съединението, последвало след подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. От 24 юни същата година функциите му се поемат от Народното събрание в Княжеството.

924 г.
Пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна.
Симеон I Велики е български княз (от 893 г. до 917 г.) и цар (от 917 г. до 927 г.). Син е на княз Борис I (заемал престола от 852 г. до 889 г.). Роден е през 864 г. Завършва Магнаурската школа в периода на най-големия й разцвет, като при обучението си в нея се запознава с произведенията на античните писатели и философи (Магнаурската школа е висше училище във византийската столица Константинопол, считано за едно от най-добрите учебни заведения в средновековието). Съвременниците на Симеон І Велики го наричат „полугрък“, „цар книголюбец“ и „нов Птолемей“ заради много доброто му елино-византийско образование. Замонашава се в Цариград още преди завършването на висшето си образование.
След завръщането си в България (886 г.) е подготвян от баща си за глава на българската църква. През 893 г. княз Владимир – Расате (първородният син на княз Борис І и престолонаследник) се отрича от християнството и започва да възвръща в България езичеството. Княз Борис І сваля от престола Владимир, заповядва да бъде ослепен и поставя начело на държавата другия си син – Симеон.
Веднага след като Симеон І заема престола отношенията с Византия се изострят поради факта, че византийският император Лъв VI Философ премества тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той води 4 войни с Византия, предизвикани от нея.
През 913 г. Симеон I с българската войска достига стените на Цариград. Това принуждава Византия да признае на Симеон I титлата цар, която е по-висша от титлата княз. През 914 г. Византийската власт анулира това свое решение. Тогава българските войски нахлуват отново в Източна Тракия и превземат Одрин.
На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Вследствие на тази победа през 918 г. Симеон І се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх.
През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явява пред стените на Цариград. Византия поисква да започнат преговори за мир. Такъв не е сключен, но българите снемат обсадата. След това се насочва към Сърбия (924 г.), която е превърната в българска провинция.
Започва приготовления за нова война с Византия, но на 27 май 927 г. внезапно умира от сърдечен удар.
При управлението на Симеон I България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. България опира на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Симеон I има титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоюва автокефалност (независимост). Царуването на Симеон I се определя като Златен век за българската книжнина и култура. Осъществява културна и религиозна реформа, като заменя гръцкия език и книжнина със старобългарска и византийското духовенство с българско. България се превръща в духовен център на славянския свят. Голям разцвет достигат архитектурата и изкуството. Построени са много нови църкви, крепости, пътища. Столицата е преместена във Велики Преслав, който по време на управлението на Симеон І се превръща в един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, съперничещ на Цариград по великолепие. В България пристигат учениците на светите равноапостоли Кирил и Методий. Сам се занимава с книжовна дейност и участва в културния живот на страната. Някои автори отъждествяват Симеон I с Черноризец Храбър.

На тази дата умират:

1948 г.
Умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз /1887 – 1908/ и цар /1908 – 1918/. Основател на династията на Кобургите в България.

1932 г.
Умира Стоян Стоянов Заимов –български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден е на 12 август 1853 г. в Чирпан. През 1867 г. постъпва в класното училище в Стара Загора. Член е на революционен комитет в града. Прехвърля се в Пловдив, където завършва педагогически курс (1870-1871 г.) и започва да учителства. След покушение над хасковски чорбаджия е заточен в Диарбекир, откъдето впоследствие избягва. През 1874 г. се прехвърля в Румъния. В Браила редактира в-к „Михал“ (1875 г.). Участва в основаването на Гюргевския централен комитет, определен е за апостол на Врачанския революционен окръг. Заловен е от турските власти и е осъден на доживотен затвор в Мала Азия (крепостта „Сен Жан д’Акр“). След Освобождението учи в Педагогическия институт в Москва (1880-1882 г.), учителства в различни градове на България, директор е на Народната библиотека в София и др. Автор е на мемоарното произведение „Миналото“ (1884-1888 г.), от което излизат само 4 от замислените 12 тома. Популярна е и биографичната му книга „Васил Левски. Живот и дейност“ (1895 г.).

На тази дата са родени:

1941 г.
Роден е Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) – български белетрист, драматург и сценарист. През 1968 г. завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1962 г. работи като фрезист в завод “Васил Коларов”. В периода 1986-1976 г. е редактор на в-к “Стършел”. Член е на Съюза на българските писатели. За първи път печата през 1958 г. във в-к “Средношколско знаме”. Първите си успехи постига в прозата с творбите “Пътешествие без куфар”, “Самотните вятърни мелници”, “Диви пчели”, “Кратко слънце”, “Пейзаж с куче”, “Живот в небето”, “Замъци от слама”. Утвърждава се като един от най-талантливите и смели сатирици изобличители в българска театър – “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”, “Земята се върти”, “От другата страна”, “Подробности от пейзажа”, “Мамут”, “Балкански синдром”, “Живот в небето”, “Българският модел”. През 1993 г. излизат като отделни книги “Българският модел” и “Упражнения по другост”. В киното започва с името на утвърден прозаик и драматург. Сценариите му, написани професионално, са преимуществено адаптации на негови пиеси и повести. В тях критикува консумативния дух на т. нар. зряло социално общество. С редки изключения филмите, реализирани по негови сценарии, се радват на радушен зрителски прием: “Пазачът на крепостта” (1973 г.), “Гардеробът” (тв, 1975 г.), “Формула’73”, “Кратко слънце” (1979 г.), “Слънце на детството” (тв, 1981 г.), “Оркестър без име” (1982 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Българският модел’93” (тв, 1993 г.), “Оркестър без име” II (1994 г.). Награди: на София за литература и театър; “Чудомир” за хумористичен разказ; “Хитър Петър” за сатирична книга (1993 г.). През 1991 г. взема първа награда на Международния конкурс за европейски пиеси в Мобьож, Франция. През 1993 г. печели Втора награда на Световен конкурс, за драма на ВВС. Носител е на сребърен медал на Московския кинофестивал. Пиеса “Мотиви за кларинет” (2001 г.). Умира на 9 септември 2001 г.

1828 г.
Роден е Йоаким Груев (Й. Г. Пройчев) – български възрожденски писател и педагог. Учи при З. Круша, Н. Рилски, Хр. Пулеков. От 1844 г. е ученик в гръцки училище в Пловдив. От 1856 г. до 1868 г. е учител в българското класно училище в Пловдив, взема участие в църковната борба. Изпълнява редица длъжности в турската администрация. По време на Априлското въстание е затворен в Пловдивския затвор. След Освобождението работи в съдебната власт, директор е на просвещението в Източна Румелия (1879-1884 г.), помощник-княжески комисар на Пловдивска област, директор на Пловдивската девическа гимназия. Дописен член е на българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., редовен член е от 1884 г. Разнообразна е дейността му в областите филология (един от създателите е на пловдивската правописна етимологична школа, преводач е, побългарител е, поет е, съставител е на учебници по граматика), етнография, естествени науки и др. Създател е на народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. Умира на 1 август 1912 г. в Пловдив.

 

Източник агенция „Фокус“

 

Когато САЩ изравниха Северна Корея със земята

 

 

От шест десетилетия насам режимът в Северна Корея пълни главите на хората с омраза към САЩ. Пропагандата функционира отлично заради колективния спомен за Корейската война, когато САЩ изравняват Северна Корея със земята.

Много неща липсват в Северна Корея. Но това го има в изобилие и функционира безотказно: пропагандата. Още в детската градина се насаждат омраза към САЩ и страх от „империалистическия агресор“ във Вашингтон. Тази пропаганда функционира отлично, защото се позовава на колективния спомен за Корейската война. Тази война и до днес определя живота и светогледа на севернокорейците, включително и поради факта, че още не е приключила – мирен договор няма, от над шест десетилетия насам е в сила само военно примирие.

Началото

На 25 юни 1950 година севернокорейските войски преминават 38-ия паралел. С нахлуването си Пхенян цели да предизвика повторното обединение на Корейския полуостров. Казано в прав текст: Северна Корея сама предизвиква началото на тази война. Но когато сега американският президент Доналд Тръмп заплашва съвсем недвусмислено, че Северна Корея щяла „да се сблъска с неща, които изобщо не е смятала за възможни“, това се вписва много добре както в пропагандата на Пхенян, така и в колективния спомен за събитията отпреди над шест десетилетия. А когато американският министър на отбраната Джеймс Матис обвинява севернокорейското ръководство, че „унищожава собствения си народ“, пропагандата отново съживява болезнената национална травма. Защото между 1950 и 1953 година севернокорейците вече веднъж преживяха унищожение.

Навремето американските бойни самолети бомбардират Северна Корея в продължение на цели три години. Без изобщо да мислят за цивилното население, както твърди американският историк Брус Камингс, окачествил действията на САЩ като военно престъпление.

„Имахме пълно превъзходство, бомбардирахме всичко“

В онези години американците хвърлят над Северна Корея повече бомби и напалм, отколкото в битката срещу Япония през Втората световна война. По време на бомбардировките загиват 20 процента от цялото севернокорейско население, твърди генерал Къртис ЛеМей, който по време на Корейската война командва американските ВВС. В интервю от 1984 година той казва следното: „По един или друг начин изравнихме всеки град със земята. Също и някои градове в Южна Корея. Разрушихме дори град Пусан. По невнимание“.

Подобна оценка прави и бившият американски външен министър Дийн Ръск, който по време на Корейската война отговаря за Източна Азия: „Между 38-ия паралел и китайската граница бомбардирахме всичко, което се движеше. Имахме пълно превъзходство във въздуха и изравнихме Северна Корея със земята“. А в интервю от 1954 година главнокомандащият съюзническите войски генерал Дъглас МакАртър изразява съжалението си, че не е получил разрешение да осъществи плана си за приключване на войната в рамките на десет дни. Този план предвиждал хвърлянето на „30 до 50 атомни бомби“. Освен това генерал МакАртър искал да превърне границата на Северна Корея с Китай в непроходима зона, като я опаше с петкилометров пояс от радиоактивен кобалт. Целта била да бъде осуетена по-нататъшна подкрепа за Северна Корея от страна на Китай. В крайна сметка обаче ООН и американското външно министерство отхвърлят плана на МакАртър.

Нечовешки жестокости

Към нелицеприятните исторически истини, които на Запад отдавна вече са забравени, но в съзнанието на севернокорейците са живи и до днес, спадат и масовите кланета. Като това в Но Гун Ри. Както стана ясно през 1999 година, американски войници са избили на това място стотици цивилни граждани, тръгнали да бягат от военните действия.

Още по-жестоки са антикомунистическите чистки, които провежда южнокорейската армия. Непосредствено след началото на войната са избити хиляди истински или просто предполагаеми комунисти и симпатизанти на Северна Корея. Със знанието и пред очите на американските офицери. Тъй като са засекретени десетилетия наред, докладите и снимките от тези престъпления виждат бял свят чак през 2008 година. Т.нар. Комисия за помирение, назначена от бившия южнокорейски президент Ро Мо Хюн, изчислява броя на жертвите на най-малко 100 000 души. За много от тези кланета неправомерно са обвинени севернокорейците. Но в интерес на истината трябва да се каже, че те също са провеждали кървави чистки.

 

Матиас фон Хайн, „Дойче веле“

 

На днешния ден през 1974 година в България е пусната в действие АЕЦ Козлодуй

 

 

На днешния ден през 1974 година в България е пуснат в действие първият реактор на АЕЦ Козлодуй. Атомната електроцентрала е мечта на много хора и нейната реализация се възприема като възход и подем.

Предприятието позволява на страната да е сред най-независимите в енергийно отношение. За хората от северозапада пък това е огромна стъпка напред. Осигурени са заетост и постоянни доходи на хиляди семейства. Страховете са много по-малко от надеждите в първите години на единствената ни ядрена централа. Обектът е със значение за националната сигурност и от самото начало е добре уреден и охраняван.

С годините обаче централата постепенно намалява мощностите си. След 1990 г. постепенно се закриват първоначално 1. и 2. блок на централата, а впоследствие 3-и и 4-и.

През 2003 г. след натиск от Европейския съюз (ЕС) е започната процедура за спиране на четирите реактора с мощност 440 MW, тъй като не отговарят на европейските стандарти за сигурност. През 2004 г. са затворени 1-ви и 2-ри блок на АЕЦ „Козлодуй“, а в началото на 2007 г. са затворени и 3-и и 4-и блок. Пети и шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ все още работят. Мощностите, затворени досега, са 1760 MW, а работещите и в момента са 2000 MW.

Така мечтата постепенно се изпарява, макар с нея да продължават да спекулират много партийни централи.

2 септември- Денят на войнска слава и краят на Втората световна война

Най-голямата война в историята на човечеството продължава шест години- от 1 септември 1939 година и до 2 септември 1945 година.
В тази война са въвлечени 61 държави, а общата численост на човешките ресурси надхвърля 1,7 милиарда души.
На 8 май 1945 година в Берлин е подписан окончателния Акт за капитулация на фашистка Германия и въоръжените й сили, а 9 май СССР обявява за Ден на Победата.Краят на  Великата Отечествена войн. 
За да обезопаси границите си в Далечния Изток  СССР приема решение заедно с ръководителите на още 3 съюзни  държави да встъпи във война с Япония два-три месеца след края на войната с Германия.
На 8 август 1945 година, в съответствие с поетите обезателства Съветския Съюз обявява война на Япония и на 9 август започва военни действия,
По време на заключителният етап от Втората световна война, в хода на Маничужирската, Южно-сахалинската настъпателна и Курилско десантната операции, Въоръжените сили на СССР в Далечния Изток разгромяват войските на японската Квантунска армия, освобождавайки северо-източен Китай, Северна Корея, Южен Сахалин и Курилските острови.
Военно-икономическият потенциал на Япония се оказал сериозно разклатен, а разгромът на Квантунската армия принудил страната да капитулира. Втората световна война била завършена донасяйки неизчислими разрушения и огромни загуби на всички участвали в нея страни.
Победата на СССР над нацистка Германия и милитаристична Япония в тази война се оказват събития имащи световно-историческо значение, които имат огромно влияние върху цялото следвоенно развитие на човечеството и променят коренно разпределението на политическите сили в света.
Историята на Русия винаги е била богата на знаменателни събития, достойни да бъдат увековечени в народната памет. През всички векове героизмът и мъжеството на руските воини, мощта и славата на руското оръжие са били неотделима част от величието на Руската държава. 
Паметната дата 2 септември — е своеобразен ден на Победата- победата над Япония, която слага край на Втората световна война. Чест и слава, поклон пред героите!

.

Източник:Българска редакция News Front.

Христо Данов – човекът, който дари книгата на българския народ

 

 

Тази история започва на 27 август 1828г. Мястото е сред средищата на Българското възраждане – Подбалкана или по-точно, малкото градче Клисура, в близост до Карлово. Там е роден човекът, който „дава“ книгата на българския народ, Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други, той незаслужено е сред достойните българи, за които не знаем достатъчно.

христо дановОще като ученик бъдещият книжовник има щастието да черпи знания и опит от двама бележити будители в Копривщица – Йоаким Груев и Найден Геров. Преди това той учи в килийните училища в родния си град и в Панагюрище. След завършване на образованието си, Данов учителства в продължение на 9 години, от 1849г. до 1858г. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета във всички населени с българи райони.

Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата сред българите. Тази идея намира своята реализация през 1862г., когато създадената 5г. по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ в съдружие с Йоаким Груев се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години то се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867г.), а после в София и Лом (1880г.).

Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица”, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението, а първият му брой излиза непосредствено след Берлинския конгрес. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той също така ни завещава първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“. Те се издават в продължение на 8г. в Дановия календар „Летоструй“.

Издателството на Данов продължава своята дейност и в наши дни. След смъртта на основателя, делото му е продължено от неговите синове до 1947г., когато е ликвидирано, а през 1960г. подновява своята дейност, макар и вече национализирано. Дружеството има широк асортимент българска и чуждестранна литература, учебници, карти, списания и вестници. Броят им до одържавяването достига 1000, а след това 2400 заглавия. Освен издателска, то развива и широка книгоразпространителна дейност най-вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението, с помощта на княз Черкаски и временното руско управление.

Печатницата на Христо Данов в ПловдивПечатницата на Христо Данов в Пловдив

Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897г.-1899г.). Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най- големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911г.

Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуването с „Христо Г. Данов“ на улици, училища и читалища. Ежегодно от 1999г. насам Министерството на културата присъжда национална награда на негово име за „принос към книжовната култура“. Церемонията се провежда в къщата-музей на възрожденеца в стария Пловдив, чиито каменни основи се вплитат в скалите по много красив начин, а експозицията в нея предлага оригинали от кабинета и книжарницата на книгоиздателя.

Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, името му остава встрани от тези на възрожденците-революционери, а всъщност духовната и физическата революция са неразривно свързани и за да може робът да изпита потребност да хване оръжието и да се бори за изконното си право на свобода, той първо трябва да хване книгата, която да освободи съзнанието му. В края на много от материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат, защото според нас това е един сигурен начин да илюстрираме техния мащаб. Ето и цитатът от Христо Г. Данов:

„Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?“

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Безценни спомени от соца: Десет култови неща, които изчезнаха от Българското Черноморие!

 

 

Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак. По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода: 

1. Малките рибарски кейове 
Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.

2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия 
Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.

3. Сергията за вестници 
Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.

4. Книжарницата 
Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.

5. Компактдискът 
Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.

6. Стъклената риба сувенир 
Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.

7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер
Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.

8. Плажният фотограф 
Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.

9. Пионерският лагер 
Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.

10. Старият гларус прихващач
Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.

 

 

Източник: Марица.бг

 

Трагичната гибел на цар Борис Трети (снимки, видео)

снимки:БГНЕС

Уникална фотосесия от 41 снимки представя за пръв път траурната церемония по изпращането на цар Борис Трети, състояла се на 5 септември 1943 г. Тя ни пренася в един от най-трагичните моменти в историята на Третата Българска държава.

 На 28 август 1943 г. неочаквано умира цар Борис Трети. До ден-днешен това трагично събитие предизвиква интереса както на българските историци, така и на обществото като цяло. Има редица версии за тази изненадваща смърт.

 Цар Борис Трети е изключително обичан от българското общество и е изпратен от стотици хиляди в последния си път. Траурната процесия от 5 септември 1943 г. е запечатана на една уникална колекция от снимки, която ни представя целия трагизъм, и едновременно с това – величие на този нещастен в историята на България момент.

 Смъртта на цар Борис Трети е изненада за нас българите, защото в разгара на Втората световна война /1939-1945 г./ ние сме разчитали на държавния глава, че ще извади този път България от войната, без да претърпим национална катастрофа. Като имаме предвид, че той умира на 49 години и преди това е бил в добро здравословно състояние, като изключим ишиаса, който е лекувал от времето на Първата световна война /1914-1918 г./, това е една драма за нас българите, за нашата национална съдба.

 Цар Борис Трети умира на Голяма Богородица, а поклонението пред неговите тленни останки е цели 5 дни в храма „Свети Александър Невски“. Затова време 379 000 души са свели глава пред ковчега му. Опашката започвала от храма „Свети Александър Невски“, минавала покрай Академията на науките, после – по бул. „Цар Освободител“, по улица „Раковски“ и стигала чак до площад „Славейков“. Няма такова грандиозно поклонение не само в българската, но и в балканската история. Това са били хора, дошли не само от София, но и от цялата страна. Българите са наричали своя цар „Г-на с меката шапка“, защото често са го виждали по различни краища на България да ходи така облечен.

 Изпращането на цар Борис Трети през погледа на фотографа

 След поклонението на 5 септември 1943 г. се е състояло и траурното шествие, което фотографът е запечатал. То започнало от храма „Свети Александър Невски“ и минавало по „Цар Освободител“. Снимките са направени,когато шествието преминавало покрай Военния клуб. След това то продължавало до вече несъществуващата улица „Търговска“, „Княгиня Мария-Луиза“ и чак до Централна гара. Оттам с влак тленните останки на монарха са транспортирани до Кочериново и до любимия му Рилски манастир, където Борис Трети е погребан по негово желание, без да е оставил писмено завещание.

 Едно от най-впечатляващите неща, които е уловил фотографът, е състава на процесията. След оръдейния лафет с ковчега на царя са били царица Йоанна и княз Кирил, сестрите княгини Надежда и Евдокия, забулени в черно, а също и сестрата на царица Йоанна – принцеса Мафалда Савойска. Малко след погребението тя става жертва на Хитлер и Гьобелс, които я обвиняват, че нейният баща, италианският крал Виктор Емануил Трети, който само предиедин месец е свалил от власт Мусолини, този път е отровил зет си цар Борис Трети. Това, естествено, не е вярно. Самата Мафалда има трагична съдба – загива в концентрационния лагер Дахау от британските бомби.

 След представителите на царската фамилия следват останалите официални лица, които са гости на погребението. Това са представителите на Тристранния пакт. От името на фюрера присъства великият адмирал Ерих Редер, до него е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, който е началник-щаб на действащата германска армия Вермахта, следват представителя на Японската империя и на Мусолини, който въпреки че е свален от власт с помощта на Хитлер, се е окопал в Северна Италия. Най-общо – това са представителите на силите на Оста Рим-Берлин-Токио. След тях на траурната церемония са представителите на нашите по-малки съюзници – Финландия, Словакия, Унгария, Румъния и Хърватия.

 На съюзниците е отредено видно място, за да се подчертае, че, въпреки смъртта на Борис Трети, Царство България ще остане в състава на Тристранния пакт. Защото веднага след кончината на владетеля започва пропаганда, особено по Би Би Си, че това е началото на края, че след смъртта на цар Борис Трети България ще се отцепи от Пакта, че Хитлер бил отровил царя, за да се настрои народът срещу Германия. Затова не е случайно, че представителите на съюзниците са на такова видно място, непосредствено след семейството и най-близките на покойния цар Борис Трети.

 Следващата група, която виждаме на снимките, са военните аташета. Сред тях, обаче, не се вижда представителят на СССР. България е единствената страна от Тристранния пакт, която по време на войната поддържа дипломатически отношения с Москва. Съветският военен аташе най-вероятно също е положил венец, но това е станало в „Свети Александър Невски“, а след това не се евключил в траурната церемония по разбираеми причини – не е можел да застане един до друг с германските представители, с които са били във война.

 Има многобройни представители на българското духовенство, което е много тясно свързано с царя. Всеизвестно е, че монархът е покровител на Българската православна църква. Той редовно се е застъпвал за нея, когато са се правели бюджетите на Царство България, първо – за армията, а след това – за бюджета на Светия Синод.По тази причина той е бил много уважаван от духовенството и миряните.

 Ясно се виждат на снимките и представителите на различните родове войски. По това време България е във военно положение и поддържа армия от над половин милион военнослужещи. На фотографиите виждаме как отдават почит представителите на сухопътните войски, на военноморския флот, на ВВС. Те се прекланят пред своя Върховен началник /днес наричаме – върховен главнокомандващ/ на българските Въоръжени сили в мирно и военно време. Цар Борис Трети, както по-рано и неговият баща – цар Фердинанд, по време на тържествените церемонии винаги е носил военна униформа.

Българска трагедия

 Трагедията на цар Борис Трети е била в това, че той не е вярвал в победата на германското оръжие. Вече е имал горчивия опит от фронтовете на Първата световна война и казвал:да, германците са най-добрата армия, организирана и обучена, но Германия няма ресурс да води война срещу останалия свят. Българският монарх не е вярвал в победата на Германия, особено след като Хитлер напада Съветския съюз. Борис Трети е държал да бъде Цар Обединител, както го нарича народът, след като в периода 1940-1941 г. си връщаме не само Южна Добруджа, но и Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Но той е бил реалист и също е казвал: по-добре да запазим малкото, отколкото както баща ми се хвърляше наведнъж да осъществи националния идеал за обединение.

 Цар Борис Трети е много различен от своя баща –бил е разумен. Още през 1943 г. той вече разбира, че България попада в съветска зона. Малко по-рано, през май 1942 г. народният комисар по външните работи Вячеслав Молотов подписва с Уинстън Чърчил съюзен договор в Лондон, в който се дава правото на санитарен кордон на Сталин спрямо Германия. Този санитарен кордон включва Финландия, Прибалтика, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Без Гърция, защото на последната Чърчил много държи заради морските комуникации на Британската империя в Средиземно море и Суецкия канал за Индия и Австралия. Царят е знаел, че ние ще бъдем предадени в съветската зона, това е бил неговият кошмар.

 Когато Борис Трети се завръща от срещата си с Хитлер във Вълчата бърлога, състояла се на 14-15 август 1943 г., при кацането на самолета на летище „Враждебна“ казва на брат си Кирил: „Моето представление свърши. Някога ние спасихме царството, но този път няма да го спасим“.

Дори със сърдечна криза цар Борис Трети изкачва връх Мусала. Но вече усеща своята обреченост. Монархът вижда края на България, не само на династията, но и на царството.

 Борис е българският цар, който е роден в България,възпитан е в България, воюва по фронтовете на България и умира в България. Той чувства България като свое отечество и е виждал, че тя ще попадне в съветската зона, ще бъде болшевизирана, което и става на 9 октомври 1944 г. Тогава на Московската конференция Чърчил отстъпва на Сталин 80% съветско господство в Царство България, което ние преживяхме 45 години.

 След смъртта на цар Борис Трети Регентският съвет не е в състояние пълноценно да изпълнява функциите си. Същото важи и за правителството на Добри Божилов. От една страна цар Борис Трети си отиде рано, на 49 години, но от друга – това бе една достойна смърт и остави добър спомен сред народа си.

Академик Георги Марков

 

 

Източник:БГНЕС

 

Борис III открива Паметника на Шипка на 26 август, деня на великата епопея

Н.В. Цар Борис III произнася реч при откриването на Паметника на свободата на връх Шипка, 26 август 1934 г.

 

 

На днешния ден, 26 август, преди 83 години Борис III, цар на българите, открива тържествено един от най-величествените ни паметници – на връх Шипка.

Датата не е избрана случайно. От 21 до 26 август е битката при Шипка, решителна за изхода на Руско-турската освободителна война и затова наричана Шипченската епопея. Руските войни и българските опълченци не позволяват на основните османски части, предвождани от Сюлейман паша, да преминат Стара планина и да се съединят с обсадените в Плевен части на Осман паша. Малобройният отряд българи и руси, наброяващ едва 7500 души, спира 30-хилядната османска армия.

Заради героизма на българските опълченци и руските войни още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. възниква идеята да се издигне такъв монумент. Дават я народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков.

Политически боричкания, финансови проблеми, три войни и претенциите на съседните държави забавят строителството.  Замислен още през 1879 г. мемориалът е готов през 1934 г.

Когато най-сетне паметникът е издигнат, към него се стичат над сто хиляди души. Присъстват и 80 живи опълченци.

894 стъпала водят към Паметника на свободата. Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата“ – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

Народният поет Петко Славейков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“. Но минават години и нищо не се случва. Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата, и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.

През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност.

Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.

Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.


Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. – в блога „Питагорид“ се разказват подробности от строителството на паметника).

И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.

Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.
Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и „поставен“ на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад. Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.

Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат. Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.

Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират. При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.

По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.

През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“. Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея.

През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников. На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Каква бе линията КРАЛИ МАРКО, която стопираше турската армия

 

 

Линията „Крали Марко“ или неподвижните огневи точки по Южната граница. Специално изградена защитна линия, известна като отбранителна линия Крали Марко бе изградена по протежение на цялата граница с Турция. Тя бе силно подсилена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV, които бяха живо страшилище за всеки враг!  Някога Южната ни граница бе най-мощно и зорко пазената граница на Балканите ! И днес има останки, който да ни напомнят за едни отминали времена, в който България имаше над 2000 танка, а днес имаме само няколко! Някога в България се вкопаваха танкове и се покриваха с бетон – така наречените неподвижни огневи точки !

Все още тези точки се водят класифицирана информация за това няма да изпадаме в подробности ! Днес хора по границата ни попадат на такива огневи точки останали от времената когато България имаше Армия и бе най-страховитият страж на соцлагера ! Днес е друго – трудно можем да кажем, че имаме армия, нямаме достатъчно чест и достойнство, а хората възпитани в родолюбие и патриотизъм са предадени от номенклатурните канцеларски плъхове на държавна служба ! Но някога по цялата ни южна граница можехме да видиме тези дула.

Срам и позор, а някога през тази граница и пиле не можеше да префръкне, а днес си коментирам, че орди от орки – нагло и безгрижно минават и ако някой се опита да ги спре – има голяма опасност да пострада ! Всяка майка граничар не ражда и да си граничар това бе призвание, дълг и чест за малцина, които денонощно са били готови да дадат и животът си за Отечеството !

Ние сме територия на кръстопътят на историята на която още можем да видим останки от защитна линия, която неофициално носеше гордо легендарното име „Крали Марко“. Ето коментарите на бивши и настоящи военни от нет-форумите по темата: Но както показа живота – линията „Крали Марко“ изигра огромна роля за колекционерството на военни антики в световен мащаб.

Бъдещият музей в ямболските казарми…“ – Там тези танкове стоят, просто защото няма къде другаде. След като вече покойният Петко Йотов (онзи с големите бакенбарди) ги обяви за лишени от каквато и да е стойност отпадъци… Специално по отношение на Pz IV – почти пълна сбирка модификации! Не случайно при изкопаването на танковете световната колекционерска общественост настръхна! Тези неща са безкрайно редки, по света има запазени само отделни бройки и от тук нататък просто няма от къде да се появят други! Същността е съсипването на ПЪРВОЕШЕЛОННАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ на България срещу Турция.

Една полоса с 0ръдия, картечници,бункери,както и много подготвени окопи,траншеи и гнезда за стрелба с право мерене. Голяма част от съоръженията се използваха реално и се поддържаха от изнесените Предни отряди. Потвърждават ги в различни статии ген.Панайотов/к-р 7 МСД/,бр.ген.Т.Георгиев/служил дълги години в 12 МСП и разузн.бат.-Елхово.

И аз мога да добавя много подробности,но проблема е друг

-ТАЗИ ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ има още военно-стратегически ресурс и стойност,защото:

– Много от съоръженията могат да се реновират с малко средства и да се използват за действия при учения и тренировки на механизираните ни бригади и части от БА.

– Защо да ги наричаме ‘бивши’тези 45 години укрепвани и поддържани райони по Маричинското,Тунджанското,Воденското и т.н. направления?

Сега се чудим какво да правим със сравнително добра танкова техника-Т55. И доката израелците я модифицират в съвременни варианти на ББМ, ниe ги режем или продаваме за скраб. А защо не се помисли за СЪВРЕМЕНЕН ВАРИАНТ на Укрепени райони по границата-с използване на полезното /защото релефа не се е променил и 1%/,и доразработване на МОБИЛНА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ-не с вкопаване на танковете, а с пълна инженерна подготвеност/като фортификация и минни полета/ и мобилно заемане на 2-3-4 вариантни позиции при тревога от мобилизирани резервисти,които 2 пъти годишно многократно са отработвали прехода от бази и заемане на кодовия район при тревога. Ако бяхме като Люксембург,Щвейцария,Белгия, Дания с тяхното обкръжение от държави,можехме да разчитаме на НАТО и да нищим въпроса дали ни трябва армия и какава.

НО ние сме на Балканите-и сме яли попарата на всички,които сега ни се пишат добри комшии.И тъй като сега е модно да се говори за Балканската война,е редно да припомня, че тъкмо Турция на 30 юни 1913 г. премина линията Мидия-Енос без каквото и да е предупреждение, за да спре на сегашната ни граница. И затвори клопката за България. Оказахме се на колене, в обръч от наши бивши“съюзници“. Нека да видим какво прави Българската армия днес.

Командването на опер.сили и бригадите са погълнати от създаването и сертифицирането на т.н.ББГ /батальонни бойни групи/ за оценка „боеготов’.В това няма нищо лошо.Но главната цел на това интегриране със силите на НАТО е за мироопазващи и мироподдържащи операции в чужбина.А националната отбранителна стратегия?Ние сме в центъра на Балканите,с ограничена територия по дълбочина.На кого да разчитаме при военнен конфликт?Къде ще бъде след 2 часа след „Ч“ един Армейски корпус,настъпил примерно по Тунджанското направление?

А силите на НАТО се развръщат след 3 седмици и нататък. А ние нямаме и Доброволен резерв още. С колко намалява годишно.като няма наборна армия?А в Турция Всеобщата военна служба от 15 месеца не е мръднала досега. Военното състояние на армията ни рефлектира и върху националния ни суверенитет,националната сигурност и терит.цялост.ОТСЛАБЕНАТА НИ АРМИЯ взе да влияе директно на политиката и националното ни самочувствие.

Започнахме да правим недопустими за българския патриотизъм отстъпки и манталитет на „Преклонена главичка“ и васалщина.Парламентът преди години осъди Възродителния процес /и стопирахме исканията на Тракийските бежанци-сега и турците ще искат обезщетения/,имаме турска партия в Парламента,турски предавания по ТВ, заговори се и за турски учебници по майчин език,поддържаме Турция за ЕС с две ръце и т.н.И как не-2-ра по сила армия в НАТО е срещу нас.

А нашите подразделения учат ли учат теми като патрулиране в град,действия при засада,обезвреждане на ИВУ,действия на КПП и т.н… Та да се върнем на въпроса-Имаме ли потребност днес от Укрепена линия по границите ни? Продължава ли да е стойностен елемент от отбраната? МОжем ли да разработим модерна стратегия на Подвижна отбранителна линия,със заемане на главен рубеж,а в последствие отстъп на запасни или готовност за настъпателни действия?

Имаме ли свободна материална част да осъществим такава стратегия?Можем ли да подготвим специалисти в Сливен и Учебните бази за л.с. в страната?Може ли това да залегне в Плана за бойна подготовка на СВ до 2020 г? От друга страна -Една Укрепена линия е отлично средство за обновяване на ПНП и КНП на съединенията, за учения и тренировки по бойните планове, за обучение на част от Доброволния резерв.Природата ни е дала прекрасна планинско-гориста местност,която,умело използвана, може да ни защити с малко сили средства срещу тройно/а Ирак и Афганистан се оказа-и срещу десеторно/по-мощен противник. Тук си спомням урока на един генерал.Бях пехотен офицер в 53 МСП-Грудово ,лейтенант,командвах мотострелкови взвод в 6 МСР.

Изнесохме се по тревога през март на 1971 г.на границата-някъде по линията Вълчи Извор-Горска поляна. На Инжелибаир бе КП на ротата,а на Сарлъка -на 2МСБ.Командир му беше подп.Цонков. Цяла седмица копахме траншеи,укрития за БТР и т.н.и отигравахме отбрана в ПГМ. Снегът още не беше се стопил,земя тук-таме се виждаше още.И по полевото тапче ни прозвъни подп.Цонков-„Стягайте се, генерал Карамфилов идва !“?Тогава ген.Борис Карамфилов бе командир на 7 МСД/Ямбол/.След малко той наистина пристигна ,с една КЩМ,с куполите,верижна.Носеше танкистки черни очила, и/за пръв път тогава видях генерал с полева униформа като нас-кафявите/ .Слезе от щабната машина,командира на ротата-ст.лт. Цирков му се представи,след него-аз, и започна преглед на позициите на ротата.

Ние бяхме спокойни-всичко беше по устав направено-с отделни позиции за картечарите и РПГ,с дълбочините на траншеи и добре замаскиран бойни машини,дори и картички за секторите за стрелба и ориентирите бяха в командирите на отделения.И първото нещо,което направи бе,че влезе в един БТР и взе да върти голямокалибрената картечница в сектора й за стрелба.Излезе.Повика ротния и му каза-„На колко метра примерно напред може да стреляш от тази позиция?“Ст.лт.Цирков му отговори-„Най-малко на около 500-600 м.“.“Правилно!“-каза генерала-“

А на колко стреля картечницата на БТР-а?/ставаше въпрос за „Владимиров“-14.5 мм/ -„До 2 километра,а до 800 м.пробива леки бронирани цели’-доложи Цирков.Е,защо не използвате този ресурс?Я вижте как е нагънат релефа и 3/4 е възможностите й са в „мъртва зона“. Слязохме около 150-200 м.надолу и се ширнаха секторите за стрелба в пълен обем.И тогава генерала разпореди-“ Изнеси ротата на нови позиции и започвайте отначало.

“На нас не ни стана приятно-едноседмичен труд отиде на вятъра и студа“Генералът разбра това и добави-“ Тук ВСЕКИ ТАНК И ВСЯКА ОГНЕВА ТОЧКА ПО ГРАНИЦАТА ЛИЧНО СЪМ ГИ ПОСТАВЯЛ И ЛИЧНО СЪМ ГИ ПРОСТРЕЛЯЛ! ТУК ПОЗНАВАМ ВСЯКА ГЪНКА НА ПЛАНИНАТА,ЗАТОВА ТЕ СЪВЕТВАМ.“

Г. Георгиев и офицери от резерва

 

 

Източник: uniconbg

 

“Горяха даже камъните“: Най-страшната бомбардировка във Втората световна война

 

Точно преди 75 години, на 23 август 1942 година, Сталинград е подложен на първата масирана въздушна бомбардировка, която буквално го изравнява със земята.

Четвърти въздушен флот на Луфтвафе се хвърля върху града с цялата си мощ и за половин ден унищожава над половината от жилищния фонд на града.
След тежките фугасни бомби, които изринали домовете до основите им, били хвърлени запалителни боеприпаси, предизвикали многобройни пожари.
Огромният огнен вихър опустошил централните райони и се прехвърлил към покрайнините.
Процъфтяващият преди войната Сталинград заприличал на разорано поле, от което стърчали само основите на сградите.
Загинали над 40 хиляди човека…
Изглеждало, че потъналият в огън и дим град повече няма да може да се съпротивлява.
Но бомбардировките на 23 август били само началото на героичната отбрана на Сталинград от войските на СССР
Огненият ад
Сталинград в огне. Великая Отечественная война
Към началото на бомбардировките от 400 хиляди жители на града били евакуирани само 100 хиляди.
Болшинството останали възрастни и деца били задействани във фортификационните работи — издигали барикади, дълбаели траншеи и противотанкови ровове, маскирали стратегически важните обекти.
Подготовката на Сталинград към продължителна обсада се извършвала спешно — вермахтът вече бил близо.
Към 16 часа на 23 август ударната групировка на 6-та немска армия пробила към Волга близо до северните покрайнини на Сталинград, в района на селищата Литошинка, Акатовка, Ринок.
Първият удар на бронетехниката на 14-ти танков корпус поели съветските зенитни батареи на 1077-ти полк.
Завързал се ожесточен бой.
Няколко часа по-късно над града се чул тътенът от стотици бомбардировачи.
Самолетите с кръстове на крилете тръгвали към Сталинград вълна след вълна, по 30-40 самолети наведнъж.
Първите бомби блъснали града около шест часа вечерта.
Според спомени от очевидци, земята буквално се тресяла.
Мощните взривове били в интервал 10-30 секунди, а грохотът бил такъв, че нищо друго не се чувало.
Немски самолет над Сталинград. 1942 год
«Това, което видяхме на 23 август в Сталинград, ни порази като тежък кошмар, — вече след войната пише в спомените си Маршалът на СССР Андрей Иванович Еременко. — Огромните стълбове огън се издигаха до небето  в района на нефтохранилището.
Потоци горящ нефт и бензин се устремиха към Волга.
Гореше реката, горяха корабите, горяха камъните.
Горящият асфалт задушаваше.
Като кибрит избухваха телеграфните стълбове.
Имаше невъобразим шум, раздиращ слуха с адската си музика.
Свистенето на летящите към земята бомби се смесваше с взривовете.
Сградите се сриваха.
Трясък и бушуващ огън.
Загиващите хора стенеха.
Чуваше се истеричен плач.
Някой търсеше жена си и детето».
Източник:News Front

На днешния ден е спасена цяла България

 

 

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.

В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.

В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша. Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов /5 500 души/. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша наброява 27 000 души и 48 оръдия /без резервите/. С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо, се оказва мястото, което е атакувано ожесточено през целия ден от турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки. Опълченецът от 1. дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.

В разгара на боя на позициите пристига 35. пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден – 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35. пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на 2. и 3. опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”. Преди мигове майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България”.

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени.Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България. Изходът на войната, е решен на Шипка. На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“.

 

На днешната дата през 1944 година българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия

 

 

Българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия. От 25 август започва насилствено обезоръжаване на немските войски на българска територия и на места се стига до въоръжени сблъсъци. До 7 септември са обезоръжени около 15 000 германски войници. България обявява „пълен неутралитет“, но не излиза от Тристранния пакт.
България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. България обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. тя е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Жертвите, които дава страната ни са повече от 32 000 души, но противниците на Германия не признават България за свой съюзник. Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж.
Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватска и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др.

 

 

 

Битката за Сталинград: “Руснаците стоят пред града като каменни блокове“

 

 

Точно преди 75 години, на 23 август 1942 година, Сталинград е подложен на първата масирана въздушна бомбардировка, която буквално го изравнява със земята.

Само за един ден фашистите извършили над града над 2 хиляди самолетни полети. В атаката участвали около хиляда самолета от различни видове.

Бомбите се хвърляли подред, не се избирали конкретни цели.

Те трябвало да покрият града като килим.

Пред летците от Луфтвафе стояла една задача — Сталинград да бъде заличен от лицето на земята.

Трябва да каже, че те се справили повече от успешно.

Към края на деня основата част от Сталинград лежала в руини.

Само на 23 август, по данни на източници, са загинали от 40 до 90 хиляди човека.

Около 50 хиляди са ранени.

Разрушени са 309 градски предприятия.

Заводите  «Красный Октябрь», СТЗ, «Баррикады» изгубили голяма част от цеховете и оборудването си.

Унищожена била инфраструктурата и всички връзки.

Ситуацията в града се утежнявала от факта, че бушуващите пожари практически не можели да бъдат изгасени — водопроводът бил бомбардиран.

Не можело да се пренася вода и от Волга — на повърхността й плувал нефт.

Разбира се, Сталинград се съпротивлявал на фашистите.

Авиацията на СССР и зенитната артилерия на 23 август 1942 година унищожили от 90 до 120 немски самолети.

Но скоро след началото на бомбардировката градът бил покрит в плътна димна завеса.

Ситуацията се усложнявала от факта, че на зенитчиците (мъже и жени) от 1077 полк им било забранено да стрелят по самолетите, нямало достатъчно боеприпаси.

Те трябвало да сдържат настъплението на настъпващите немски танкове от северните покрайнини на града.

Тежката зенитна артилерия нямала достатъчно противотанкови средства.

СССР имал в Сталинград на 23 август само 37 оръдия.

 

Хитлеровски самолет, свален в боя над Сталинград
Известен е случаят, в който на помощ пристигнали от тракторния завод два танка и три трактора, обшити с бронирана стомана, в подкрепа на батальона дошли работниците от завода.
Други войски в Сталинград нямало — частите на 62-а армия продължавали да сдържат противника на няколко десетки километра от града на левия бряг на Дон.
Защитниците успели да удържат натиска на врага — немците така и не успели на 23 август, а и в последващите дни да пробият северния рубеж на отбраната на града.
Командващият 14-ти танков корпус на вермахта генерал фон Витерсхейм за провала на настъплението бил отстранен от командването.
Освобождението на Сталинград. Боеве по улиците на града. Илюстрация от книгата «Безсмъртният полк»
Главната цел на бомбардировките била потушаване на съпротивата на войните на СССР, които отбранявали града, последващият щурм към Сталинград от сухопътните части на 23 август немците така и не успели да извършат.
Според редица военни историци, вермахтът не успял да се възползва от резултатите на Луфтвафе.
Бомбардировката на Сталинград изглеждала не като военна операция, а по-скоро като терористичен акт.
Точно така може да са охарактеризира факта, че немците така ожесточено бомбардирали транспорта с евакуиращите се от града граждани.
«Прехвърлянето на хората на левия бряг на Волга се извършваше от корабите на Сталинградския речен флот и от Волжската военна флотилия. На 23-24 август сталинградските речни специалисти организираха прехвърлянето на хората с катери и баркаси, пише в книгата си «Сталинград. Зад Волга за нас няма земя» военният историк Алексей Исаев. — Този етап на евакуацията продължи под ударите от въздуха и дори под артилерийския огън на противника.

Санитарният параход  «Бородино» с 700 ранени беше буквално разстреля, потъна, спасиха се само около 300 човека. 

Тази участ постигна и парахода «Йосиф Сталин» с жители, които биваха евакуирани.

От намиращите се на кораба 1200 човека се спасиха само около 150 човека».

Независимо от това, издържайки на първия и най-страшния въздушен удар, защитниците на Сталинград успяват да се подготвят за отбрана.

Към тях пробива подкрепление, а опълченците и мирните жители  превърнали развалините в свои домове и мрежа от крепости и огневи точки.

И когато немците на 14 септември 1942 година за първи път се врязали в града, ги очаквал горещ и горчив прием.

Тежкораненият Сталинград дълго и последователно отмъщавал до 2 февруари 1943 година, влизайки в историята като символ на героичната съпротива на народите на СССР и гроб за почти милион немски войници.

Фразата, записана в дневника на един от тях, става известна по целия свят:

«Трябва да се приближим към Волга само още един километър, но по никакъв начин не можем да направим това.

Водим войната за този километър повече, отколкото за цяла Франция.

Руснаците стоят като каменни блокове…

Не мога да повярвам на очите си».

 

Източник:news-front

 

Божидар Димитров: Ролята на прабългарите, славяните и траките в образуването на българската държава и народност

 

 

Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траките в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. Затова постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту прабългарите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народност е формирана в VII–IX век от три равностойни етнически компонента — траки, славяни и прабългари.

Най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския компонент в българската народност. Траките са наистина огромен народ, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейска (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разделен е обаче на многобройни племена, които никога не са обединени в една държава. Най-голямото тракийско държавно обединение — Одриското царство, формирано около 480 г. пр.Хр., се разпада само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр.Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политическите, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (III-I в. пр.Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от Филип II Македонски като заселници (във Филипопол), други търсещи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр.Хр. и първата половина на I в. сл.Хр. траките в днешните български земи са покорени от римляните, но в края на този период са обявени за пълноправни римски граждани. В тракийските земи са настанени на юг от Балкана хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия изток, а на север от Балкана — римски колонисти. От хилядите открити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл.Хр. По-важно обаче е другото — населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Римската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл.Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на император Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание — римляни (ромеи), граждани на Римската империя.

Какво се случва с това население в столетията до заселването на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в която нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владения на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на народите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодородните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извършват по един модел: населението се избива, имуществото му, храните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римските власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тракия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска империя, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби“.

Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387–389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг — в непревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архипелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Балканите (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се заселват вече от различно по произход ромейско население — малоазиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко страдащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунската инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападенията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни региони на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между средата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на равностоен трети контингент в процеса на образуването на българската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да отбележа твърдението на някои византийски хронисти, че в навечерието на славянското заселване на Балканите в първата половина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.

Защо тогава в 70-те години на XX век се роди митът за траките като трети компонент в процеса на образуването на българската народност в VII–IX век? Огромният брой тракийски съкровища, принадлежали на тракийски аристократи, открити в земите ни през втората половина на XX век, и успехът на уредените изложби на тракийското злато в световните столици в началото на 70-те години подмамиха някои български политици от кръга на Людмила Живкова да обявят българите и България за носители на наследството им — от културата до кръвта. До известна степен сработи според мен и някакъв компенсаторен механизъм. След две десетилетия на политика на национален нихилизъм и криворазбран пролетарски интернационализъм по-младото поколение комунистически ръководители люшна махалото в обратна посока. Завръщането към патриотизма доведе до сериозни усилия в разкриването и изучаването на културноисторическото наследство в българските земи, съпроводено обаче и с деформации на научната истина по някои дискусионни въпроси. И един от тях бе митът за съществената роля на траките във формирането на българския народ, култура и дори народопсихология.

Съществуващите източници (средновековни чужди и български хроники, истории, житийни разкази и други документи) убедително свидетелстват, че роля и участие в създаването на държавата и българската народност имат в VII–IX век два народа — българите (прабългарите) и славяните.

Как точно българите (прабългарите) участват в създаването на българската, т.е. на собствената си държава, стана ясно в предходната глава. Но не се шегувам, имаше в края на 40-те и през 50-те години на XX век „научни“ студии с такива заглавия: „Роля и значение на прабългарите при образуването на българската държава.“ Съгласете се, че това звучи горе-долу като „роля и значение на майката при раждането на детето й“, като, разбира се, се търси под вола теле, за да се омаловажи максимално тази роля и се докаже, че майка е съседката.

Но за съжаление имаше такива времена. Мястото и значението на двата етноса при образуването и функционирането на българската държава и в процеса на образуването на единна българска народност в границите на българската държава сравнително точно бяха определени от историците ни в началото на XX век, когато се раждаше и академичната българска историография. Включително и в първия цялостен корпус по средновековна българска история на проф. В. Златарски. Но през 30-те години на XX век започнаха първите деформации на историческата истина за двата процеса, родили митологеми. Тези митологеми за чест на българската академична наука не произлязоха от редиците на водещите учени-историци. Тези митове бяха рожба на исторически публицисти, следващи като ветропоказатели повеите на политическата конюнктура.

А политическата конюнктура през 30-те години на XX век беше следната. През 1933 г. в Германия дойде на власт Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, която бързо установи еднолична диктатура. Хитлер бързо започна да превръща Германия във велика политическа и военна сила. Германия на Хитлер заяви без сянка от колебание, че ще се бори за премахването на Версайската система от договори, маркиращи ситуацията в Европа и в света след Първата световна война, и до началото на Втората световна война отбеляза ред успехи в това направление — възвърна си областта Саар, Судетска област, направи Чехия свой протекторат, анексира Австрия. Определени политически кръгове в България (които бяха на власт или близки до властта) с възторг наблюдаваха успехите на Адолф Хитлер, симпатизираха му, стараеха се страната да установи съюзнически отношения с нацистка Германия и в края на краищата успяха — на 2 март 1941 г. България се присъедини към Оста — военнополитическия съюз Рим—Берлин—Токио. Тези български политици смятаха (може би искрено), че чрез победата на този военнополитически съюз в назряващия нов световен военен конфликт България ще реши проблемите си, породени от същата тази Версайска система от договори. На първо място, разбира се, възвръщане на загубените територии — Македония, Беломорска Тракия, Добруджа, ограниченията във въоръженията и числеността на армията, репарациите и т.н.

Но какво общо имат с всичко това славяните от VII–IX век, ще се запитат читателите, особено по-младите. Работата е в това, че водеща страна в Оста бе Германия, а Германия се управляваше от Адолф Хитлер. А той управляваше Германия с идеите на националсоциализма, а идеите на националсоциализма бяха създадени и изложени пак от Адолф Хитлер в книгата му — библия на национализма — „Моята борба“ (Майн Кампф). Според тези идеи, основополагащи „Новия ред“, който трябва да се установи на Земята, човешките раси се делят на пълноценни и непълноценни. Всъщност пълноценна според Хитлер бе само една раса — арийската, към която спадаха германците и някой и друг скандинавец. Останалите раси бяха непълноценни и между най-непълноценните бе славянската. Тя трябваше да служи за „тор на немската нация“ (цитат от „Моята борба“ — б.а.).

Тракийска гробница в Мезек

Българските политици, ратуващи за военнополитически съюз с Германия на Хитлер, се сетиха, че малко трудно ще обяснят на българския народ необходимостта от съюз с тази Германия при положение, че славяните имат сериозно участие в създаването на българската държава и българския народ и че той продължава да се смята за част от съвременната славянска общност. Затова група угодливи историци (най-посредствените) и исторически публицисти се напънаха да доказват, че славяните, „един народ с примитивна култура“, нямат нищо общо нито с образуването и функционирането на българската средновековна държава, нито с формирането на единната българска народност. Прабългарите бяха „все и вся“. Славяните в най-добрия случай бяха „тестото, от което прабългарската мая“ забърка българската държава и народност. След 9 септември България пък стана съюзник за 45 години на СССР формално това бе една многонационална държава на една идеология (комунизма), но на практика постепенно (особено в годините на Втората световна война) тя се превърна в руска, т.е. славянска империя. Една от тезите на националсоциализма, използвана като доказателство за расовата непълноценност на славяните, бе фактът, че в Ранното Средновековие славянският елит никъде не успява да формира сам силна държава. В Чехия държавата създава франкският (германският) търговец Само, в Русия — шведското племе роси, в България — българите (прабългарите). Поради това управляващата в България партия — БКП, даде инструкция ролята на прабългарите в създаването на държавата и народа, който и тогава, и днес носеше името им, да бъде сведено до минимум. Тъй като страната, както и в 30-те години, се управляваше по тоталитарен начин, намериха се историци (отново най-посредствените), исторически публицисти и автори на учебници, които ни убеждаваха, че когато българите на Аспарух дошли тук, вече имало формирана държава (на седем славянски племена в Мизия), че Аспарух и дружината му били наети като най-обикновени наемници за една война с Византия, а те след победата взели, че узурпирали властта в държавата. Но нямало страшно — прабългарите били само 10 000 души и бързо били претопени в славянското море. Академик Державин отиде най-далече, като заяви, че Аспаруховата дружина била пославянчена още преди да премине Дунава. Тези, които все пак нямаха този смел поглед върху нещата и признаваха, че прабългарите нещо не мязат на славяни, пишеха, че освен че са десетина хиляди, прабългарите са номади, т.е. народ с примитивна култура, който, ще-не ще, бързо възприел (за да живее, естествено, по-добре) по-високата славянска култура. В какво се състоеше по-високата славянска култура в VII–IX век, авторите не обясняваха, тъй като в цялото пространство, в което живееха славяни (от Одер до Волга), археолозите, включително и съветските, не бяха открили нещо по-високо от сламена колиба. А най-често откриваха землянки. Ах, тези землянки — масовото славянско жилище в тази епоха. Те бяха един малък ужас за тогавашните археолози, които трябваше да доказват висока славянска култура. Дълбали са ги нашите прадеди дори в средата на почти оцелели тухлени или каменни сгради в завладените римовизантийски градове, на които е изгорял само покривът. А те, вместо да го поправят, си копат землянката и си светят с борина, вместо да използват най-простия по-висш цивилизационен белег, търкалящ се наоколо в десетки екземпляри — римската глинена лампа.

Траки, Свещарска гробница

На този мит за ниското цивилизационно равнище на прабългарите ужасно пречеха монументалните развалини на Плиска, Преслав, Дръстър и други ранносредновековни български градове. С тях, въпреки сериозните усилия, не бяха успели да се справят, и то за 500 години, дори стотиците турски варници, работещи сред въпросните градове. Как така примитивен номадски народ ще строи огромни градове (Плиска е на 23 квадратни километра площ, Преслав — на 7 квадратни километра) и огромни сгради в тях от добре оформени каменни квадри с тегло от стотици килограми.

Е, конюнктурщиците в историята намериха решение и на този проблем. Един негодник (проф. Крънжалов) обяви старите ни столици за римски градове, в които българите се настанили наготово. Друг негодник (проф. Всеволод Николаев) обяви Мадарския конник за паметник на цар Дарий Хистасп, изсечен в VI в. пр.Хр. при похода му срещу скитите. Нищо че походът му е бил по брега на Черно море и че на паметника се е подписал кан Тервел. Трети негодник пък обяви Мадарския релеф за Тракийски конник. По патриот излезе човекът — нали все пак и на траките сме някакви потомци.

За нравите на тази епоха ни разказваше в студентските ми години един от моите професори, който е бил студент именно в тази епоха. „На лятната практика — казваше той — през деня копаехме край Плиска славянски землянки. Копаехме освен обикновения четириъгълник, каквито са били землянките, и прилепени към тях още няколко четириъгълника — хол, спални, кухни, трапезария, детска стая. Макар и в землянки, славянската жилищна култура трябваше да бъде на високо ниво. А вечер търчахме до римския град край с. Войвода (на 8 км от Плиска — б.а.), пълнехме торби с римска керамика и я пръскахме из Плиска. За да я намерят на сутринта професорът и асистентите му и да я публикуват като доказателство за римския произход на първата българска столица. Веднъж обаче написахме на доста правилен латински върху цяла римска керамична плоча, че дворецът на Омуртаг е построен от първи римски домостроителен комбинат с директор Октавиан Август и партиен секретар Марк Аврелий, и ни изгониха от разкопките. Искаха и да ни изключват от СУ, но професорите Косев и Бурмов ни спасиха. Даже ни писаха шест по латински, без да ни изпитват.“

Тази галимация и съответно постановките на мита постепенно бяха отстранени от публичното пространство в началото на 60-те до началото на 70-те години на XX век. Причините бяха най-малко две — отслабване на съветския натиск върху българската историческа наука и еволюцията на висшето ръководство на Българската комунистическа партия от краен нихилизъм към историческото минало до един своеобразен комунистически патриотизъм. Тези два факта позволиха както историческата наука, така и историческата публицистика да станат по-обективни. Именно обективни — за разлика от колегите си в Скопие или Букурещ,

управляващите в България комунисти нямаха нужда да принуждават историците да „създават история“, а само да я изследват обективно, въз основа на научен анализ на изворната информация. Историята на България и българите е достатъчно древна и велика, за да се „подгрява“ и „обогатява“ с измислици и митове.

Изцепките и в двете противопоставени деформационни линии на мита за ролята и значението на славяни и българи в първите два века на българската държава неочаквано придобиха нова сила и публичност в годините на демокрация и свобода на словото и печата след 1989 г., като по-гласовити са привържениците на мита, че прабългарите са „все и вся“. Тук нещата са стигнали до пароксизъм. Според някои автори българите са създатели на всички древни цивилизации — Шумер, Акад, Египет… Някои дори ги смятат за посланици на извънземен разум с особена мисия на Земята. Каква точно, тук мненията се разделят — от „замразени“ бойци, които да спасят при нужда планетата от гибел, до мисионери, които трябва да наливат ум, разум и култура в тъпите глави на автохтонните обитатели на планетата. Като гледам как ние самите се управляваме, май е по-вероятно първото мнение. Въобще от Усури до Мисури тези автори виждат само кутригури. Излишно е да казвам, че повечето от тези автори са възторжени неспециалисти в историята, а единственият с научна степен и звание е стар пациент на едно медицинско учреждение, разположено на 4-и километър от София в посока Пловдив.

Каква е наистина ролята на славяните в двата процеса — държавно- и народообразувателния. За да я уточним, трябва да започнем отначало. Според изследванията на учени от всички страни, които са се занимавали с тях, те са народ от индоевропейската раса. Към тази раса спадат германците, иранците, келтите, индийците. Прародината на тази раса е Централна Европа и появата й датира от IV хил. пр.Хр. В третото хилядолетие пр.Хр. започва разселването на иранците и индийците към днешните им местоживелища. Славяните, заемащи територията от Одер до Двина, също в резултат на демографския прираст, се разселват на изток, достигайки в I хил. пр.Хр. до река Ока в днешна Русия.

Славяните — и поради географските особености на прародината си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отдалечеността си от напредналите в технологично отношение средиземноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл.Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Това, разбира се, няма нищо общо с расовите особености. Те са от същата раса, от която са и германците, и българите. Живеят в землянки и сламени колиби в малки села, прехранват се със скотовъдство, лов, риболов, пчеларство и примитивно земеделие. Организацията на обществото е на родове, обединяващи се племена.

В края на I в. сл.Хр. античните автори, като Тацит и Плиний, най-сетне ги забелязват, тъй като славянски родове в процеса на разселването на юг се приближават до границите на Римската империя, заемайки земи в днешна Чехия, Словакия, Унгария, Трансилвания, Молдова, Централна и Южна Украйна. Търговските контакти с Рим стимулират производството, но в областта на технологиите напредъкът засяга главно въоръжението. Това е достатъчно за славянските вождове и младите мъже, за които грабежът в богатите римски села и градчета е далеч по-доходоносен и осигуряващ лесно препитание на семействата им, отколкото изнурителното чоплене на студените средноевропейски равнини.

В III–IV век славянски дружини участват, кога доброволно, кога насила, в нападенията на готите в източната част на Римската империя, т.е. в балканските й владения. В V век те ще правят това заедно с аварите и хуните. Впрочем още в IV век славяните ще преминат Карпатите и ще заселят плътно влашките и молдовските равнини. Оттук нататък, с оглед историята на българските земи, ще разгледаме действията именно на тази славянска група. Изглежда, че е била достатъчно силна и многобройна, след като формираният и доста силен Аварски хаганат в Панония (днешна Унгария) не успява да ги подчини и границата му с тази славянски група минава по билото на Карпатите.

През целия VI век тази самостоятелна славянска група през година-две напада византийските владения на юг от Дунава. Това са страшни и унищожителни нападения. Прадедите ни по тази линия хич не са били онези мирни, кротки хора, както ги рисува романтичната историография. Населението на опустошаваните области се избива, движимото му имущество се отнася като плячка, а недвижимото се гори и разрушава. Въпреки че нямат никакво предпазно въоръжение (шлемове, ризници, наколенници) и конница, пехотните славянски отряди, въоръжени само с меч, две къси копия и примитивен дървен щит, храбро се хвърлят в бой с византийските войски, облечени само с ризи, а понякога и голи до кръста. Заслужава да се отбележи, че дакийските славяни (Дакия — античното име на Влашко) почти всяко нападение в VI век осъществяват заедно с българите, които навярно им компенсират липсата на конница.

Още в средата на VI век славяните се научават да превземат крепости. Към края на века непревзети на Балканите остават само Константинопол и Солун, които славяните на няколко пъти (особено последния град) безуспешно се опитват да превземат, макар че за целта усилията си обединяват няколко славянски племена. Липсата на трайни славянски племенни съюзи, които евентуално биха могли да прераснат в държави, е слабост, забелязана от византийските историци. В „Стратегикона“ (учебник за армейски офицери) с авторство, приписвано на император Маврикий, е записано: „Те (князете на отделните племена — б.а.) или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, някой веднага го нарушава, като противниците враждуват до смърт и никой не иска да отстъпи другиму.“

Последният опит на Византия да задържи славяните на дунавската граница бил през 602 г. Неуспехът му и започналата тежка война с Персия, продължила до 627 г., оголила от византийска войска Балканите и те станали лесна плячка за славяните. Но този път славяните нямали намерение да се оттеглят, а да се заселят на полуострова. Само за десетина години почти цялото славянско население от Дакия (Влашко) се прехвърлило на юг от Дунав, заемайки пространството от Дунав до Пелопонес включително.

Славянското заселване обаче едва ли е било равномерно по цялата територия на Балканския полуостров. Македонският археолог Микулчич в издадения си в края на XX век обобщаващ труд върху разкопките в 538 укрепени селища в Македония установява, че липсват следи както от старите византийски поселници в тях, така и следи от славянско населване в тях между VI–VII век. Микулчич предполага, че „високите студени полета и голи планини на Вардарска Македония не са били атрактивни за славяните и те се заселили на юг — в облъхваните с топлина полета край Солун, Тесалийската и Атическата равнина и Пелопонес“. Редички са и славянските поселения в Мизия и Тракия.

Очевидно е, че главният мотив за дакийските славяни да напускат севернодунавските равнини е да търсят по-благоприятни като климат земи (с по-малко продължителна и по-топла зима) и съответно по-плодородна за земеделие земя. Демографският ресурс на днешната Влашка равнина едва ли е бил достатъчен, за да насели плътно цялата южнодунавска част на Балканския полуостров, а само най-„атрактивната“ й южна част. Но несъмнено в следващите десетилетия и едно-две столетия демографският прираст е тласкал излишъка от хора да заселват и по-малко „атрактивните“ места — високите полета и планините.

След края на персийската война (627 г.) Византия прави успешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото славянско население. И успява доста бързо да върне границата си отново на Дунав и да направи славяните поданно население със статут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Византия пък към 650 г. е била пълна.

Причините за византийския успех са няколко. Първо, създадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разредено след преселението на юг от Дунав в 602–612 г. Съюзът на Византия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски нападатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси копия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отдалечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите“ (славянските княжества), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни задължения — рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море — Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силистра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.

От сведенията на византийските хронисти, описващи войната между България и Византия в 680–681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обединени в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза — севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI–началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспарух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-кратките и преки пътища между българската и византийската столици, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славяни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680–681 г. на българска страна — само това би оправдало огромното доверие, оказано им от българските държавни власти.

Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена“ е участвал във войната през 680–681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че тези славянски племена най-вероятно са останали неутрални в грандиозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас“.

Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под договор“ и „под данък“. Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.

Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас“, ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножието на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Византия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) прабългарите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.

Договорът със „Седемте славянски племена“ изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначално от славяните, благоприятните последствия на договора с българската власт е бил почувстван още в следващите години. Славяните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жертва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от редките византийски гарнизони. А и византийските власти не им прощавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една крина жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключително държащата на престижа си държава пращала конните си корпуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на Франкската империя и България) не е отбелязано нито едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в териториите, където са били преместени федерираните с България седем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славяните от седемте племена, не е проникнал и един византийски войник, освен като пленник.

Читателят едва ли си има представа какво означава за средновековните хора, чиито поселения и стопанство през 4–5 години стават жертва на войни, вътрешни политически или религиозни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъсне и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш добитък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържениците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Мизия и Влахия на административни области, управлявани от пряко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безразличие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения славяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, както е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.

С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родопите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Протести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх“, в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в отнетите от Византия и Аварския хаганат територии.

Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръстването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпатите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море започват да се наричат българи“, пише скопският учен Иван Микулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.

В това се състои ролята на славяните в създаването и функционирането на българската държавност. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.

То и не може — държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обитават, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.

Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност — процес, който, изглежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина българи, но очевидно още тогава говори на славянски език, след като управляващият политически екип на цар Борис I, съставен изцяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единствената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган — Народния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да създадат още в 855 година славянска писменост и да преведат богослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че славянският език е бил говорен от преобладаващата част от поданиците на България.

Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено превъзходство на славянското население в България още при създаването и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото“ превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски“ думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.

Казано честно — изворните източници (древни хроники, археологически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малобройността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспарух преди федерирането със „Седемте славянски племена“ има 500–600 000 население, след като може да противопостави срещу 60-хилядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контролира не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изостави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държавата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, установил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен славяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в V–VI век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преобладава мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобладаващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският“ език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабългарите наистина бяха тюрки.

Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че прабългарите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Централна и Северна Европа. Дори в многотомната история на България, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):

„Смята се, че в IV хил. пр.Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминологията на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Преди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спадащи към индоевропейската общност, са били още по-малки.“

Казано по-простичко, VII–IX век славяни и прабългари, живеещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-вероятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лексиката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежедневния живот на разположените едно до друго славянски и прабългарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на природата — известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обратно. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабългарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е записал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение“. Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея — Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом техни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките — съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори когато става дума за престолонаследници.

От средата на VIII век археолозите са регистрирали множество смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.

Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаровани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на формирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на славяните и прабългарите в границата на българската държава през VII–IX век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие машина на времето.

Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меняща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация“ на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV–IX век, би трябвало да знаят, че съвременният български народ не е биологически продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента“, слели се в VII–IX век, а историческа категория, формираща се непрекъснато през VII–XX век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи само през Средните векове — авари и моравци през IX век, печенеги и узи през X–XII век, кумани през XII–XIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наброяват стотици хиляди (при общо население на територията, населена от българи, 2–2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава — Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се наричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските християнски села, за да отработят за 15–20 години свободата си от пленилия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимилират в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от черногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни — съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII–IX век, има стойност само за познанието на миналото.

Божидар Димитров

 

 

 

Източник:news-front

 

 

На 20 август 917 г. цар Симеон разбива византийските войски в битката при Ахелой

 

Битката при Ахелой се е състояла на на 20 август 917 г. край река А

хелой, между българските войски, водени от цар Симеон I Велики и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока. България печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. В него вземат участие над 120 000 души.

Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 година.
Начело на българската войска стои цар Симеон, който лично участва в самото сражение. Най-вероятно сред командния състав на българската армия са и предводителите на последвалия наказателен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.

Начело византийската армия е доместика на схолите Лъв Фока. В съставеното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник”. За разлика сведенията за командването на българската армия, командния състав на византийците е подробно описан в хрониките. Патрицият Константин Липс заедно с Леонтий придружава военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на отряда на ескувитите е Йоан Грапсон, а на иканатите – синът му Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв, Варда Фока и магистър Мелиас, командващ арменците. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин.
Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която макар да не е особено пълноводна, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка за да е сравнително безопасна за преминаване.
Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия, или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало и Ахелой.
Тъй като е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то има вероятност битката да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а обикновените войници, които не са осведомени като командния състав за района биха предпочели да побягнат по обратния път и нямаше да има толкова голям брой удавени.
От друга страна, ромейската армия никога не би се построила за сражение с гръб към морето, което говори против теорията, битката да е проведена на изток от Ахелой. Подобно разположение противоречи на всички стратегикони. В случай на неудачно развитие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и лагера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой на сражението.
Не бива да се пропуска и факта, че източно от Ахелой няма големи хълмове, които Симеон би използвал за да скрие своя резерв. Такива хълмове се наблюдават в северния край на Анхиалското поле, т.е. на около 4-5 km. западно от устието на реката.

Фронтът на имперската армия е разположен на север и е навярно с дължина над 4 km., докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.
Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, великият доместик магистър Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното й крило губят бойно построение.
В този критичен момент, българският цар Симеон със своята тежка конница и скрити резерви зад хълма до днешното село Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейските войници се паникьосват и започват да бягат. Същевременно българския център и ляво крило контраатакуват. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на ромеите и бягството им от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част са избити, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. От разгромът се спасяват непокътнати само 2 000 ромейски конника, от невлязъл в действие отряд. Те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византйците укрепен град Анхиало. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички висши ромейски офицери са покосени на бойното поле.

Българската страна също дава доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.
Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършва с нов разгром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в значителна степен управлението на императрицата, която е регент на своя син. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената отново излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919 г. Лакапин омъжил дъщеря си за младия император Константин VІІ и се обявява за василеопатор, а през септември 919 г. е обявен за кесар. На следната година – през декември 920 г. е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се провъзгласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на неговото управление.
Въпреки успеха при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при преговорите с маджарите срещу България. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове.

 

Българите са единствените побеждавали Чингис хан и монголската империя

 

 

Българите са единствените побеждавали Монголската империя докато Чингис Хан е жив

Есента на 1223, българите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили в битка , станала известна като “Овчата битка”. 

“…тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи”

Ибн Ал Хасир

Волжките българи са първите в света, които нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло.

През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара врагът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано – самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.

Според визатийският стратег – Лъв Философ, живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: ”те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй” От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най-изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 воина, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни.

Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно своите воини. През 1223 битката “разстърсила вселената”, и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив. 

След грандиозният провал на монголите, те не посмели да нападнат отново поне докато Чингиз Хан бил жив. След неговата смърт последвали три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235. Едва в 1236 монголците успели да пробият защитата на нашите братя у поволжието. Според Казанският историк А.Халилов: 

“Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение”

 

 

Източник:alterinformation

 

114 години от Илинденско-Преображенското въстание

 

 

На 19 август 1903 година избухва втора част от Илинденско-Преображенско въстание в Одрин. Тогава така нареченият Одрински вилает организира своите чети и влиза в бойни сражения. Две седмици по-рано, на 2 август 1903 година, избухва въстанието в Битолския и Солунския вилает. Илинденско-Преображенското въстание се определя в историята като една от най-яростните съпротиви срещу управлението на Османската империя. Основната цел на въстанието е да освободи от турско владичество областите около Македония и Одрин. Илинденско-Преображенско въстание е важна битка в национално-освободителната борба на македонските и тракийските българи.

Предпоставки за избухването на въстанието се появяват в началото на 1903 година. Тогава напрежението между турските власти и българите в Македония значително нараства. След избухването на Горноджумайското въстание, българите в този регион искат да предприемат по-сериозни действия срещу османското владичество. Междувременно Османската империя засилва своите позиции и разполага голям брой военни части по тези територии. Засиленото военно присъствие води до създаване на безредици и прояви на неподчинение сред местното население. Поради тези причини през януари 1903 година Централният комитет на ВМОРО, начело с Иван Гарванов, взима решение за организиране на въстание в Македония и Одрин. Местният клон на организацията в София подкрепя гласуваното решение. Следва сформиране на чети и създаване на военна тактика. Именно изборът на военна стратегия се оказва сериозен проблем за организацията. Според известния революционер Гоце Делчев, въстанието трябва да започне чрез поредица от терористични актове, които да не засягат населените райони. Той смята, че по този начин ще се създаде хаос в османските военни редици и успехът на българите ще бъде гарантиран. Групата около революционера Гьорче Петров настоява за провеждането на перманентна революция, която ще запази силите на въстаниците и няма да причини изтощение сред войските. Революционерът смята, че трябва да се постигне по-широк териториален обхват. Окончателното решение на Централния комитет е за провеждане на масово въстание, което ще използва всички ресурси на организацията и ще мобилизира по-голямата част от населението.

В края на април 1903 година, поредица от терористични атентати в Солун ускорява процеса по подготовка на въстанието. През май 1903 година, Централният комитет на ВМОРО мобилизира населението в района и разпределя бойните сили. Създават се чети и различни силови отряди. Малко преди началото на въстанието, Централният комитет изпраща писмо до българския военен министър, Михаил Савов, с молба за военна помощ. Тогава министърът отговаря, че българските войски са демобилизирани и родната ни армия не притежава сили за нова битка. Савов предлага на революционната организация да отложи избухването на въстанието с около една година. Централният комитет отказва да приеме препоръката на министъра и подготовката по Илинденско-Преображенското въстание продължава. На 2 август 1903 година започват бойните действия в Македония. Постепенно въстанието се разраства и започва да обхваща различни райони. След окръг Битоля, въстават регионите около Лерин, Костур, Охрид и Кичево.По тези земи се провеждат около 150 сражения, в които участват над 20 000 български революционери. Въпреки бойния ентусиазъм на българите, турската армия притежава числено превъзходство. Османската империя изпраща близо 300 000 войници, които да потушат бойните действия. След избухването на въстанието в битолския окръг, започват военни действия в региона на Одрин. За кратко време са освободени Царево, Ахтопол и други населени райони в Странджа, а турските сили са отблъснати към Малко Търново.

Турското правителство насочва цялата си енергия в прекратяване на битката. Постепенно българските сили започват да се изчерпват и въстаниците не могат да разчитат на първоначалния си ентусиазъм. Турският султан усеща отслабването на българските позиции и изпраща писмо, в което приканва българите да се откажат от бойните сражения. През ноември 1903 година бойните действия в Илинденско-Преображенското въстание официално приключват. След като не получават подкрепа от българската армия, революционните чети са разгромени. Над 200 села са опожарени, а близо 1000 души са убити или ранени. Районите около Македония и Одринска Тракия дават голям брой жертви. Над 70 000 души остават без дом, което причина за масовото преселване на бежанци на територията на днешен Бургас.Избухването на Илинденско-Преображенското въстание поставя на дневен ред въпросът за земите около Македония и привлича вниманието на международната дипломация. Въпреки своя неуспех, това остава като една от най-ярките битки от национално-освободителното движение.

 

Божидар Димитров: Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи

 

 

Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Европа след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехранвали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито школуваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Западната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи. И досега някой съвременен политолог, за да обясни грабежите на съвременните политици или администратори, пише: „Какво искате, като грабежът е бил основно средство за препитание на този народ още с пръкването му.“

Честно казано, съм се питал как и откъде са се пръкнали подробностите в този мит. Нито византийските, нито други средновековни чужди автори пишат подобни неща за българите. Склонността на последните няколко поколения българи към самоунижение (след краха в Първата световна война), изглежда, си е казала думата. Защото подобни неща не са писали и старите ни историци, за които съм писал и по-рано и обявих за главни виновници за раждането на много национални митове, свързани с историята.

Признавам, че доскоро въпросите с произхода и прародината на древните българи не бяха достатъчно добре изяснени и по тях се водеха яростни дискусии. Но днес е вече почти сигурно, че прабългарите не са тюрки и монголоиди, а спадат към иранската племенна група (т.е. българите са европеиди) и прародината им не е Монголия, а земята Балхара в подножието на Хиндокуш, т.е. равнините на днешния Северен Афганистан.

Физическият тип на древните българи (прабългарите) също отдавна не е тайна, тъй като археологическите разкопки в некрополите (гробищата) в Североизточна България показаха, че ръстът на скелетите е 175–180 см. Това е висок ръст дори за съвременните хора, а в Средните векове българите са изглеждали като исполини. Защото средният ръст в Европа и в Близкия изток е бил 155–160 см. Един арабски географ от тази епоха така си и пише: „Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин.“

Високият ръст на българите не е загадка. Съвременната наука отдавна е установила връзката между количеството консумирано месо и ръста на човека. Повече месо — по-висок ръст, и обратното. Българите (митът поне това не ни отрича) са консумирали много месо, тъй като са имали огромни стада от всякакъв добитък. Като прибавим и огромните физически усилия при военното обучение, започващо в ранна детска възраст, ясно е защо българите са били „исполини по ръст“ в сравнение с останалите европейци и араби, консумиращи в тази епоха твърде малко месо.

Но обстоятелството, че българите имат огромни стада, не означава, че те са примитивни чергари, бродещи по евразийските степи без цел и посока. Тук сме виновни и ние, учените, че не обясняваме популярно какво означава номадизъм в производството на блага и че номадизъм не означава непременно чергарство. Даже почти никога, когато става дума за животновъдство. Номадство означава екстензивно ползване на земята, като се разчита не на изкуствено отглеждани ливади или на предварително събран фураж за отглеждане на животните на ясли, а на естествената трева. В този случай стадата и овчарите изминават, преследвайки свежата зелена трева, понякога огромни разстояния, но в определен цикъл и в едни и същи територии. За пример — котленските, жеравненските, смолянските, широколъшките и странджанските овчари напролет отглеждаха овцете си в равнините на Добруджа, Тракия или Беломорската равнина, а когато през юли тревата в равнините вече прегоряваше, качваха стадата по билата на Стара планина, Странджа и Родопите. През зимата слизаха в равнините край Черно и Бяло море, където рядко пада сняг и има зелена трева дори през зимата. Разбира се, през цялото това време овчарите са живели в колиби, изграждани от пръти и слама, но семействата им и част от братята и сестрите си живеят в крупни селища от градски тип, като Котел, Жеравна, Копривщица, Малко Търново, Златоград, Широка лъка, Смолян, в огромни три- и четириетажни къщи, построени от камък и дърво с магазини и главно работилници под тях, преработващи суровини, идващи от овчарските стада — кожи и вълна. Това е номадският начин на животновъдство, но никой не нарича възрожденските българи от тези селища номади.

Както и гореспоменатите възрожденски българи, така и древните българи (прабългарите) не са били само овчари, тази прослойка е била не повече от 10–15% от населението. Необходимостта да се преработят ценните суровини, идващи от стадата, са стимулирали развитието на занаятите кожарство и тъкачество. Отлично обработените български кожи и вълнени платове са занимание на хиляди други българи и с тях народът ни е станал известен още в VII–VIII век. Ще напомня, че с тези занаяти с древен корен българите се занимават до втората половина на XIX век, те хранят и обличат не само българския народ, но и милионната османска армия, доходите от тези занаяти са в генезиса на появата на българската буржоазия, започнала светкавично борба за национално и духовно освобождение.

Ако бяха чергари, българите би трябвало да ядат само месо. А месото, колкото и питателна храна да е, не е достатъчно за нормалното развитие на човешкия организъм, дори ако към него прибавим и рибата от големите реки (към които по необходимост се придържат стадата), която българите с умение са ловили според византийския хронист Теофан Изповедник в VII век, а вероятно и много по-рано. Необходими са веществата, съдържащи се в хляба от зърнени култури. Признавам, че доскоро и аз не предполагах, че древните българи са били добри земеделци. Но в последните 30 години бяха открити и в южноруските степи, и в Североизточна България, в чертите на прабългарски селища, делви със запазено жито и просо. Анализът на зърното, направен от агрономи, е с изумителни резултати — пшеницата и просото са високодобивни сортове, които могат да се получат само след неколкостотин годишна селекция. Това означава, че българите имат вековни традиции в земеделието още преди да дойдат в днешните си земи — най-вероятно придобити още в прародината си Балхара, където може би столетия са живели уседнал живот.

Пак там прабългарите вероятно усвояват и много други умения на високите цивилизации на епохата. Или сами стигат до тях. Календарът им (най-точен и до днес в света) може и да е заимстван от китайския, но именно усъвършенстването му до тази прецизна точност свидетелства за добра астрономическа и математическа наука. Много черепи на погребани прабългари свидетелстват, че древните български медици са правили и сложната и днес хирургическа операция — трепанация на черепа, и оперираният е оздравявал и живял още 20–30–40 години. Отличното въоръжение на българите, за което са били нужни хиляди тонове желязо, означава и рудодобив, металургия, и майстори, способни да обработват суровото желязо и да изработват прецизни оръжия и земеделски сечива.

Строителството е друг пример за високите цивилизационни умения на древните българи. Арменски географ още в IV век отбелязва, че от народите, живеещи на север от арменците в Кавказ, само българите имат каменни градове. Арменският географ не е излъгал — още с идването си на Балканите българите строят отново градове със сгради и крепостни стени от камък — Плиска, Преслав, Дръстър, Мадара… Предположението, че на каменно строителство българите са се научили от пленени или избягали византийци, не е състоятелно. По това време (от векове преди това) Византия строи с дребен ломен камък и с тухли. Достатъчно е читателят да види две оцелели византийски сгради в центъра на днешната ни столица София — църквите „Св. София“ и „Св. Георги“. Докато българите строят сградите си от огромни квадри с тегло от неколкостотин килограма. Това е непознат вид строителство в тези географски ширини, но отлично известен в регионите около и в прародината на древните българи.

И така, изследванията на историците и археолозите днес убедително доказват, че българите не са примитивен чергарски народ, не са монголоиди с ниска битова култура. Българите са народ с висока цивилизация (продукт както на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им), а и със собствени постижения. Всичко това обаче предполага и една сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. Както гореописаният номадски (пак повтарям, не чергарски) начин на животновъдство, така и животът в каменни градове, занаятите, рудодобивът, металолеенето и обработката на метала изискват твърд политически контрол (което означава и военен) над обширни територии. Такъв контрол може да осъществи само държава с развито законодателство, определящо правата и задълженията на всеки член на обществото.

Държава българите са имали очевидно още в IV–III век (а вероятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, но как се е случило така, че прабългарски групи се устремяват по всички посоки в началото на първото хилядолетие от Христа, не деградират ли по пътя тези групи и не се ли превръщат в примитивни чергари? Очевидно не — след като не са загубили цивилизационните си умения (от монументалното каменно строителство, през металодобива, до сложните хирургически операции). Но и разселването е факт — куп съвременни народи в Поволжието и Средна Азия (Татарстан, Чувашия, Кабардино, Болкария, Казахстан, Азербайджан, твърдят, че са потомци на древните българи. Източниците от европейски произход сочат и преселване на прабългарски групи в Бавария, Ломбардия, Унгария.

Преди всичко никой не се е постарал да уточни причината за преселванията. Вярно, сведения в наличните досега източници няма, но тази причина не би могла да бъде друга, освен валидната за всички други древни общества, излъчващи преселници. А тя е — пренаселване на веднъж усвоената от държавата територия, която в един момент вече не може да изхрани порасналото поради демографска експлозия (резултат впрочем на добър живот) население на държавата.

При високоорганизирани и на високоцивилизационно равнище общества преселването става по план на държавата. Ще припомня как е при гръцките полиси (градове-държави). Търговци или разузнавателни мисии издирват свободни и подходящи за пълноценен живот територии. Понякога ги купуват от местното население, ако има такова. След това в един ден, натоварени на кораби, тръгват на дълъг път и след 10–20 дни плаване пристигат на новото място, светкавично основавайки не колония, а нова държава. Тя е на същото цивилизационно равнище по отношение на бита, културата и технологиите, като държавата-майка, тъй като преселническата група е комплектувана от специалисти във всички направления.

Изглежда, съвременният български историк Петър Добрев е прав, когато твърди, че по същия модел са се комплектували и древнобългарските преселнически групи. При изчерпване на ресурсите на държавната територия се е формирала с държавна помощ изселническата група, разбира се, далеч по-многочислена от изселническите групи на древногръцките полиси. Откривана е или завладявана с армията на държавата плодородна територия, наблизо, а понякога и доста далеч от родината-майка. След това, смята Добрев, в рамките на 25–30 дни изселниците се прехвърлят с всичко необходимо за производство и отбрана на новата територия, формирайки новата българска държава. На свой ред при пренаселване след време тя или разширява териториите си след спешни войни със съседите, или формира нова изселническа група, която по гореописания модел формира друга българска държава по широкия свят.

Тази древнобългарска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света в Поволжието (Котраг), в Македония (Кубер), в Северното Причерноморие (Кубрат). Стремежът към собствената държавност е генетично заложен в българите, факт е, че в единоверна Византия, където българите не са дискриминирани, за 168 години вдигат 3 въстания, за да възстановят държавата си. Факт е, че в мюсюлманската османска империя, където българите са дискриминирани и верски, и икономически, те не вдигат нито едно въстание с религиозни или икономически искания, както е по това време в Европа. Всичките ни въстания — и това на Константин и Фружин, и двете Търновски, и Чипровското, Карпошовото и Априлското въстание, си поставят само една цел — възстановяването на държавата България.

Божидар Димитров

 

 

Източник:news-front

На днешния ден отбелязваме годишнина от едно позорно събитие в историята на човечеството

 

 

На 13 август отбелязваме годишнина от издигането на Берлинската стена, едно позорно разделение на един велик град, символ на разделението на един народ, на разделението на света на Източен и Западен блок.

След Втората световна война победителите Франция, Великобритания, САЩ и Съветския съюз окупираха Германия и столицата й Берлин.

Когато Съветският съюз наложи Берлинската блокада през 1948 г., излезе наяве голямо напрежение между западните съюзници и СССР. Страхът от комунистическия режим доведе до увеличаване на броя на източногерманците, които емигрират в Западна Германия.

Между 1949 и 1961 г. около 3 милиона граждани на разпадналата се Германска демократична република (ГДР) са пътували през Берлин до Федерална република Германия (ФРГ).

За ГДР провалът на планираната икономика, наложена от Москва, съчетана с бягството на работниците и трафика на стоки между Изтока и Запада, представляваше сериозен икономически проблем. Решението е взето – изграждането на стена. Работата започна в ранните часове на 13 август 1961 г.

Така, на днешната дата през 1961 г., Берлин се събуди в шок: източногерманската армия започна строителството на скандалната стена. Тя първоначално бе локализирана в средата на града и постепенно разширявана през следващите месеци.

Зидът напълно прекъсна Западен Берлин, като попречи на източногерманците да преминат в Западна Германия.

Стената бързо се превърна в символ на Студената война и отдели хиляди семейства, роднини, съграждани, сънародници, за цяло едно поколение.

През 1987 г. американският президент Роналд Рейгън на митинг в Западен Берлин призова съветския лидер Горб