Tyxo.bg counter

Category: Минало

105 години Военновъздушни сили: малко известни факти (Видео)

 

 

На 16 октомври българските Военновъздушни сили отбелязват 105-та си годишнина. Тази година се навършва и един век от създаването на изтребителната ни авиация. От 1912 година досега българските Военновъздушни сили са повод за гордост и пример за храброст. Любопитни и малко известни факти за бойната ни авиация, за пионерите и ентусиастите, които първи политат в небето над България – разказва Александър Марков.

За рождена дата на Българската авиация се приема 16 октомври 1912 година, но фактическото начало е доста по-рано.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: България е стара авиационна държава, трябва да се знае, с много приноси в световната история. 03:18 – Българската авиация започва да се създава и на практика се реализира първият авиационен проект на самолет, на летателен апарат, по-тежък от въздуха, през 1902 година от наш колега, офицер, поручик Харалампи Джамджиев и той лети на 8 март 1902 година, тоест преди братята Райт.
20.04.1906 г. с указ на цар Фердинанд е създадено „Въздухоплавателното отделение“

През 1906 година с указ на цар Фердинанд е създадено Въздухоплавателно отделение в София. 6 години по-късно България има 17 обучени в чужбина пилоти и 7 бойни самолета.

16.10.1912 г.

Радул Милков и Продан Таракчиев хвърлят бомби над жп гарата в Караагач

През 1912 година в Балканската война поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев облитат непревземаемата Одринска крепост и хвърлят няколко бомби. И до днес се спори дали това е първата бомбардировка в световната история.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“ – 05:50 – Много се говори, че италианците за първи път, ама срещу тях са се били племена. – Над Триполи? – Да, срещу тях е нямало реален противник във въздуха, докато ние сме имали въздушен противник, тоест реално това е първата въздушна война.
В Балканската война България е вече авиационна сила.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: България е била 7-ма авиационна сила в света и всички военни кореспонденти и съветници на практика са идвали на първото ни оперативно летище „Мустафа Паша“, да се учат как се създава система и как се създава бойна авиация.
юни, 1912 г.

лейт. Симеон Петров приземява за първи път самолет с изключен двигател

Първият човек, приземил самолет с изключен двигател, е лейтенант Симеон Петров. Пратен е във Франция да се учи, но постижението му влиза в учебниците – да се учат от него.

13.08.1912 г.

лейт. Симеон Петров извършва първия български полет в небето над България

По-късно Петров извършва и първият полет в небето над София със самолет.

12.11.1912 г.

Райна Касабова за първи път в света осъществява полет във военни условия

Първата жена, осъществила полет във военни условия, е българка. Райна Касабова хвърля позиви над Одрин през 1912 година.

Веселина Атанасова, Музей на авиацията в Крумово: Тя е била самарянка по време на Балканската война, била е много близко до войниците, до авиационното отделение и взема участие в един от полетите, бойните полети със самолет, разузнавателни, които са правени.

10.08.1915 г.

19-годишният Асен Йорданов конструира първият български самолет „Експрес“

Първият български самолет е конструиран от едва 19-годишният Асен Йорданов през 1915-а.

Освен че е всепризнат в целия свят и по негова книга се е обучавал лично първият човек, стъпил на Луната – Нийл Армстронг, българският авиоконструктор и инженер Асен Йорданов има кръстен не само булевард на негово име в София, а и цял залив. И то некъде да е – а в Антарктика. „Йорданов залив“.

08.07.1917 г.

първата въздушна победа на новосформираната българска изтребителна авиация

През 1917-а е създадена изтребителната ни авиация на летище Левуново.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Емблематична е първата победа – бият се двама срещу шестима британци и свалят капитан О’Дуайър, командира на 17-а британска ескадрила, елитно формирование британско, и капитана го приземяват. Могли са да го убият, между другото, защото те засягат самолета му, Балан прострелва двигателя, но не го убива, лети успоредно и му дава възможност да кацне, да се спаси човека. О’Дуайър хвърля един бял шал, дава сигнал. Тогава са били рицарски времената, така че нашите момчета са действали смело и рицарски.
През Втората световна война, когато България е бомбардирана, нашите 120 самолета се бият срещу над 1500 американски.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Реално във въздушните боеве, там, където са се сблъсквали изтребители с противник, съотношението е варирало от 1 към 3 до 1 към 40 в полза на противника. И което е важно да отбележим е, че дори при тая обречена борба, в която между другото българските политици са ни вкарали, обявявайки война на Съединените щати, българските пилоти са я водили докрай. Няма хора, които да са избягали, да са свърнали, даже има случаи на неподготвени пилоти, които умишлено са излитали, за да вземат участие и са загивали, без да реално да участват, защото са били неопитни.
20.12.1943 г.

първата българска „жива торпила“ Димитър Списаревски

17.04.1944 г.

кап. Неделчо Бончев – втората българска „жива торпила“, оцелява

Капитаните Димитър Списаревски и Неделчо Бончев прибягват до последното средство в авиацията – врязват самолетите си в американски бомбардировачи. Списаревски загива на място, а Бончев оцелява.

1989-2004 г.

закриване на авиобази в България

В годините на социализма до 1989-та година България разполага с между 700 и 900 самолета. От 1998 до 2003 година, обаче, България закрива 9 авиобази.

Проф. полк. Димитър Недялков, нач. катедра „Военновъздушни сили и противоракетна отбрана“ – Военна академия „Г.С. Раковски“: Закриването на бази, нарязването на самолети с остатъчен ресурс – това е щета за държавата. Това са решения, които бъдещите поколения със сигурност ще порицаят, защото това са грешни решения. И те ще тежат на съвестта на конкретни хора, които тогава са взимали тези решения.
Със 105-годишна бойна слава сега бойната ни авиация очаква своята модернизация.

 

 

Източник: bnt

 

Кървавата история на тракийските бежанци (ВИДЕО)

 

 

На днешния ден преди 104 години започват трагичните за стотици българи бежанци събития в Арамаганската долина край днешния гръцки град Димотика. Този епизод е сред най-кървавите в съдбата на тракийските бежанци в края на Междусъюзническата война.

Тогава насилствено от турци, а в последствие и от гърци, започва обезбългаряването на Източна и Западна Тракия, което трае години наред. В етнографския труд на Любомир Милетич за разорението на тракийци разказът за Армаганската долина е въз основа на очевидци на тогавашните събития. Днес потомците на бежанците разказват въз основа на чутото от дедите си, съобщава БНТ.

От Дедеагач, днешен Александруполис, през Фере и безводната долина, наречена Армаганска заради чешмата, която е възприемана като подарък, арамаган по турски. Това е пътят на българските бежанци към пределите на стара България. С оскъдните снимки от 20-те години на миналия век и чутото от своята баба Мара – снаха в семейството, Кирил Сарджев се връща към преживяното в рода му. Нападението от башибозука в долината било заради богатството, което хората бягайки, заравяли в земята.

„Народът се разписква, разбягва. Те са имали, знаете населението тогава е било с много деца. Започват да изоставят децата, бягат. И тогава може би моят дядо – дядо Митрю, който е описан в Милетич, и понеже този район е негов, той го познава, той започнал да събира тия дечица. Те са били много. Сега в историята е написано някъде 8-10. Но аз знам от моята баба – около 30-35 деца“, разказва Кирил Сарджев.

Дядо Митрю досущ приличал на сина си Кирю на тази снимка. Той приютява децата в своя чифлик в долината, където гледал близо 2000 глави добитък. Мислел, че родителите им ще се върнат да ги вземат. Никой не очаквал, че нещата ще са необратими.

„Изведнъж се оказва в едно много такова положение. Баба ми разправяше – Без да иска става майка на толкова много деца. Тя викаше – той не е гледал неговите си деца, а сега взе чужди деца да гледа, по силата на тези събития“, казва още Сарджев.

Децата били малки – от 2 до 4 годишни. Той правел попара за тях в копаните за животни, за да може да има за всички и всички заедно да се хранят.

„Те го имат като майка, вика – бяха му начикани. Аз не знам тази дума дали сте я чували. Начикано е като има въшки. Тя го казва: начикани му бяха по краката, т.е. държаха го за краката, по двечки, по трички и му се молят. Той им е майката фактически. И казва – това беше една много тягостна, тежка картина“, добавя той.

Дядо Митрю опазва децата две седмици. При ново нахлуване на башибозук в долината, той е убит. А децата без него умират. Оцеляват едно – две, които се срещат с родителите си след години. Бежанците, които успяват да се спасят, нарекли пътя от Фере до Маджарово Пътя на спасението.

„Разстоянието в километри е може би 180 – 200 км. Хората се ориентираха по забрадките на бягащите. Никой не носи знаменце. По забрадката, защото тя носи традиции, може да е на 100 метра – 200 – по забрадката се ориентираш дали това са твоите хора“.

Преди три години Кирил Сарджев се върнал в долината, за да търси мястото, където е бил чифликът на прадядо му, наречен Сарджеви колиби. Открил чешмата армаган, дала името на долината. Намерил и камъка, на който седял по думите му воеводата Димитър Маджаров, защитавал бежанците в трагичния им поход към България. Решил е на мястото на чифлика да издигне параклис с патрон Св. Георги, за да се знае за историята на дядо Митрю и от следващите поколения.

„За моите деца какво да ви кажа. В периода, в който те осъзнаха кои са, що са, заминаха за Германия като много други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят откъде са дошли. Малко обидно, но не са били още там“, признава Сарджиев.

„За моите деца какво да ви кажа. В периода, в който те осъзнаха кои са, що са, заминаха за Германия като много други деца от България. Сега са там. И аз се мъча да ги заведа да видят откъде са дошли. Малко обидно, но не са били още там“, признава Сарджиев.

А имането, за което снахата на Сарджеви баба Мара разказвала, никой от рода не намерил. Като останалите по-имотни българи и дядо Митрю заровил съкровище в чифлика, в който намерил смъртта си.

 

 

Уникални СНИМКИ от 1961 година показаха България такава, каквато отдавна не е!

 

 

Не е сигурно дали всички тъжат за времената от соца. Както и не е сигурно дали повечето проявяват просто историческо любопитство към отминалите времена. Едно обаче е категорично – всички обичат да се връщат назад във времето и да видят нещата, такива каквито отдавна не са.

Улисани в ерата на технологиите все по-рядко забравяме да отворим старите албуми. Е, днес може да се върнете назад с уникални снимки. Те са направени в различни кътчета на България, но всички през далечната 1961 година.

 

Източник: socbg.com

1003 години от смъртта на Самуил, Цар Български !

 

На 6 октомври 2017 г. се навършиха 1003 г. от смъртта на величавия български владетел, чиято историческа личност свързваме с героичната епопея на Първата българска държава в края на X и началото на XI век.

Самуил е най-малкият брат от тъй наречените комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил – синове на ”велемощния” комит Никола. След падането на Източна България под византийска власт през 970 г. комитопулите стават фактически управители на България.

През 973-976 г. братята започват военни действия срещу Византия, но още в началото Давид е убит от скитащи власи, а Мойсей загива при обсадата на Сяр. След смъртта на византийския император Йоан Цимисхи през 976 г. от Константинопол избягват пленените Петрови синове Борис ІІ и Роман. На границата Борис ІІ е убит погрешка, а Роман благополучно е приет от Самуил и е обявен за български цар.

Цар Роман (977-991) се отдава на църковни дела. Фактически България е управлявана от Самуил като главен пълководец в борбата с Византия.

Още през 977 г. Самуил предприема походи в Тракия, Тесалея и Пелопонес, като освобождава българските земи, проявявайки изключителна упоритост и постоянство. От Лариса пренася мощите на Св. Ахил в специално построената църква на о-в „”Свети Ахил” в Преспанското езеро и превръща Преспа в своя главна резиденция. Така за едно десетилетие Самуил успява да утвърди българската власт в западните части на Балканския полуостров.

Арон, който управлява Средец, влиза в споразумение с новия византийски император Василий ІІ (976-1025), което трябвало да бъде скрепено с брак със сестрата на василевса, но бива излъган в надеждите си.

През 986 г. император Василий ІІ предприема поход срещу България. Той достига Средец и го обсажда в продължение на 20 дни.  Като не успява да превземе града, императорът се връща обратно през Ихтиманския проход. Войските на Самуил му устройват засада в местността Траянови врата. На 17 август 986 г. българите нанасят съкрушително поражение на византийците, унищожават голяма част от пехотата и цялата конница. Самият император едва се спасява с бягство.

 

Самуил научава за съглашателството на Арон с византийците. На 14 юни 987 г. изменникът е екзекутиран с цялото му семейство. Пощаден е само първородният му син Иван Владислав по застъпничеството на братовчед му Гаврил Радомир. В България остават да управляват цар Роман и Самуил, но главна роля има пълководецът.

През 989-991 г. Самуил освобождава Североизточна България, отвъддунавски територии и част от Тракия. Императорът пък превзема Скопие в 991 г., пленява цар Роман и го отвежда в Цариград.

Така след 991 г. Самуил става самовластен господар на България.

Той предприема походи на юг и югозапад. В 996 г. постига голяма победа пред стените на Солун и пленява Ашот – синът на местния управител.

Същата година Самуил навлиза дълбоко в Гърция и достига до Пелопонес, като приобщава местните славянски племена. На връщане при р. Сперхей се среща с войската на Никифор Уран. Византийците успяват да изненадат българския лагер и спечелват победа. Самуил е ранен, но благодарение на хитростта на своя син Гаврил Радомир двамата се спасяват, престорвайки се на мъртви на бойното поле.

През 997 г. плененият цар Роман умира в Цариград. Това дава право на Самуил да приеме короната като законен български владетел. Има основание да се предполага, че е потърсил признание на царското си достойнство от папата.

През 997-998 г. цар Самуил предприема голям поход по Адриатическото крайбрежие и покорява сръбските княжества. Пленява княза на Зета Иван Владимир и го оженва за дъщеря си Теодора-Косара. Другата си дъщеря Мирослава дава на Ашот Таронит и го прави управител на Драч. С династичен брак урежда и отношенията си с унгарците, като жени Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския крал Геза. Така Самуил успява да установи българската власт до Адриатическото крайбрежие и Карпатите и да получи международно признание.

Недоволен от разширението и засилването на България, Василий ІІ започва от 1001 г. поредица походи, решен окончателно да ликвидира българската държава. Войната се води с променлив успех. Самуил е принуден да защитава областите от Североизточна България до Драч. В продължение на 13 години  императорът продължава да откъсва територии и да пролива българска кръв.

През 1014 г. българският владетел събира голяма войска, за да даде решително сражение на императора. Той съсредоточва войската си при р. Струма и изгражда силно укрепена преграда на мястото, откъдето ще минат византийците.

Решителната битка става на 29 юли 1014 г. при с. Ключ в подножието на планината Беласица. Византийците  стигат до българското укрепление и срещат упорита съпротива. Василий ІІ изпраща един отряд по обиколен път да удари българите в гръб. Войските на Самуил са притиснати от две страни. Ромеите успяват да пробият преградите да разгромят защитниците на прохода. Една част от войниците е избита, повечето попадат в плен. Цар Самуил е ранен, но с помощта на своя син Гаврил Радомир се качва на коня си и достига до крепостта Прилеп.

Престолонаследникът проявява мъжество и отблъсква един от елитните отряди на ромеите, като убива пълководеца Теофилакт, любимец на Василий ІІ.

Тогава императорът извършва нечувана жестокост: нарежда да бъдат ослепи 15 000 пленници, като на всеки 100 души оставя по един с едно здраво око – да ги води. За това злодеяние Василий ІІ получава прозвището ”Българоубиец”. Осакатената и изранена  българска войска пристига при своя цар. При ужасния вид на своите войни Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира – на 6 октомври 1014 г. Властта над българското царство е поета от сина му – Гаврил Радомир (1014-1015).

Гробът на цар Самуил е открит през 1969 г. в църквата ”Св. Ахил”  на острова със същото име в Преспанското езеро.  Преспа е последната столица на Самуил.

Този български владетел се нарежда по величие и трагизъм до най-прославените ханове и царе. Този ”непоколебим по сила и ненадминат по храброст мъж” – по определенията на византийските хронисти – успява в продължение на повече от 3 десетилетия да запази и утвърди българската власт в западните части на Балканския полуостров и да ги присъедини към Тракия, Мизия и Отвъддунавска България. По времето на Самуил държавата отново достига и дори надминава размерите на Симеонова България.

 

 

Историята на цар Борис III: Вярна ли е конспирацията, че змийска отрова е погубила монарха?

 

 

„Германските лекари, които лекуват цар Борис III, правят таен доклад до Хитлер. В този доклад те изказват доста тактично и сдържано мнението, че царят е отровен от змийска отрова.”, казва проф. Недю Недев в предаване, посветено на смъртта на българския владетел.

„Главният аргумент на германските лекари е, че се появяват следсмъртни зачервени петна по тялото на царя. Според тях те са признак на отравяне. Българските лекари, начело с проф. Стоян Киркович, никъде не изказват такава теза, макар че те са проучили стомашните сокове, кръвната картина, направили са аутопсия. Интересен факт е, че личният лекар на цар Борис III – доктор Стефан Даскалов, не е преследван, а всички съветници на царя са екзекутирани“, разказва историкът цитиран от Bulgaria on air.

Той добавя, че през годините на прехода се появява нова хипотеза – че цар Борис III е отровен по заповед на Сталин.

В свой разговор с Богдан Филов пък царят е признал, че е толкова депресиран и отчаян, че би предпочел да го срещне вражески самолет и да се свърши с него.

Цар Борис ІІІ е син на цар Фердинанд Сакскобургготски и на княгиня Мария Луиза. Роден е на 30 януари 1894 г. в София. Негов кръстник е папа Лъв ХІІІ и кръщелникът получава имената Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав и титлата княз Борис Търновски. През 1896 г. преминава в православната вяра с кръстник руският император Николай ІІ.

Престолонаследникът израства под опеката на деспотичния си баща, тъй като майка му умира, когато е петгодишен. Получава средното си образование в Двореца от учители от Първа мъжка гимназия. Завършва Военното училище в София.

Още твърде млад, 24 годишен, Борис ІІІ поема царската корона поради абдикацията на Фердинанд на 03 октомври 1918 г. Ситуацията в страната е напрегната, на власт идва земеделското правителство на Александър Стамболийски (1919-1923), а на 27 ноември 1919 г. е подписан унизителният Ньойски договор.

Превратът на 09 юни 1923 г. сваля с военна сила и жестоко убийство земеделския вожд Стамболийски. Съставен е кабинетът на Александър Цанков. В отговор на това избухва Септемврийското въстание, организирано от комунистите по внушение на Коминтерна. Страната е разтърсена от терористични акции, атентати и противоборства между левите сили и правителството на превратаджиите.

На 14 април 1925 г. в прохода Арабаконак анархисти извършват покушение над цар Борис ІІІ, но не успяват да го убият. Същият ден в София е застрелян ген. К. Георгиев, председател на Демократическия сговор. След два дни при опелото на генерала в църквата ”Св Неделя” е извършен атентат и загиват много хора. Цар Борис отново се спасява поради закъснението си за церемонията.

Монархът призовава политическите сили към помирение. На 06 януари 1926 г. е съставено новото правителство на Демократическия сговор начело с Андрей Ляпчев. През 1931 г. на власт идва Народният блок (Демократическата партия, БЗНС ”Врабча”, Радикалната и Националлибералната партия). Включването на земеделци в управлението е важна стъпка към преодоляването на политическото разделение.

Царят се заема с външната политика. През 1933 г. провежда три срещи с краля на Югославия Александър, на които се постига сближаване на двете страни. Посещава европейските столици Брюксел, Берлин и Париж. Постепенно Борис ІІІ се утвърждава като фактор в международната политика. България стабилизира своето вътрешно и международно положение след преврата на 19 май 1934 г., извършен от Военната лига. Съставено е правителството на Кимон Георгиев, което възстановява дипломатическите отношения със СССР, ликвидира ВМРО и други организации. На 23 ноември 1935 г. е съставено правителството на Георги Кьосеиванов – първият безпартиен кабинет, който управлява до 16 февруари 1940 г. Провеждат се радикални реформи, които въвеждат едноличния режим на цар Борис ІІІ.

В навечерието на Втората световна война българският монарх следи внимателно европейските междудържавни отношения и събития, осъжда агресията и тоталитаризма. През 1938 г. той отказва да присъедини България към оста Рим-Берлин. Търси сближаване с Лондон. България не се включва и в Балканския пакт поради националните си интереси.

На 01 септември 1939 г. Германия напада Полша. Започва Втората световна война. България обявява неутралитет. По инициатива на цар Борис се провеждат сондажи в Берлин и Москва относно връщането на Южна Добруджа.

През октомври 1939 г. е разпуснато ХХІV ОНС. През февруари 1940 г. правителството на Георги Кьосеиванов е заменено с правителството на Богдан Филов. Борис ІІІ продължава да твърди, че България ще запази ”безусловен неутралитет”.

Но събитията тръгват в друга посока. На 07 септември 1940 г. в Крайова под натиска на Германия Румъния подписва договора за връщане на Южна Добруджа на България. На 01 март 1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва протокола за присъединяване на България към Тристранния пакт.

Цар Борис ІІІ не успява да запази така желания от него неутралитет. На 13 декември 1941 г. България обявява ”символична война” на Англия и САЩ. Още през април 1941 г. британски и югославски самолети бомбардират София и Кюстендил. Въздушните нападения стават най-интензивни и разрушителни през 1943 г.

Въпреки своите способности да лавира и изчаква, Цар Борис ІІІ не успява да избегне войната. С подкрепата на германците са присъединени Македония и част от Беломорието. След разпускането на ХХІV ОНС и отстраняването на Георги Кьосеиванов от премиерския пост Борис ІІІ понася цялата политическа отговорност. Негови постижения са неучастието на български войски на Източния фронт и противопоставянето на германската политика спрямо евреите. Непосилното бреме на политическите отговорности довеждат до ранната и неочаквана смърт на цар Борис ІІІ. Той умира на 28 август 1943 г.

Защо избухна Септемврийското въстание в България

 

 

Ролята на Българската комунистическа партия – тесни социалисти, и на Коминтерна

През 1923 г. в България избухва Септемврийското въстание, което цели свалянето на управлението на Демократичния сговор, който взема властта след Деветоюнския преврат. Въстанието е организирано от БКП и под натиска на Комунистическия интернационал, който е известен със съкращението Коминтерн или Трети интернационал. Той обединява комунистическите партии в целия свят, за които основната идеология е марксизмът-ленинизмът. Третият интернационал съществува от 1919 до 1943 г., с щабквартира в Москва. Коминтернът има за цел да мобилизира и финансира комунистическите партии в света за световна революция, за ликвидиране на капитализма и установяване на диктатура на пролетариата в целия свят. Председател на Коминтерна е Григорий Зиновиев. Председател на българската му секция е Георги Димитров.

Във въстанието се включват леви земеделци и анархисти. То цели “установяване на работническо-селско правителство” в страната. Българската марксистка историография нарича събитието “Септемврийско въстание”, а съвременната историография – “Септемврийски бунтове”.

Защо БКП запазва неутралитет

Към Деветоюнския преврат и Юнското въстание БКП заема позицията на неутралитет и нарича събитията “борба за власт между градската и селската буржоазия”. Димитър Благоев и Тодор Луканов смята, че в България не са назрели условията за революция, още повече че БКП е парламентарно представена с 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС. Благоев се противопоставя на прибързаните революционни действия на левите комунисти в БКП и се опасява партията да не изпадне в изолация. Някои партийни организации се обявяват за противодействие на преврата и дори се включват в Юнското въстание.
Коминтернът осъжда неутралитета на БКП и дава указания за организирането на въстание и обща стачка. За да приведе в изпълнение това решение, в България пристига Васил Коларов, който се налага над част от ръководството на партията, което не приема решението.

От 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП, на които младите дейци на партията начело с Димитров и Коларов, подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

В основата на този курс е стремежът на Съветския съюз да се организира световна революция и в Европа да се създадат социалистически републики.

Правителството получава информация за подготвяното въстание и на 12 септември организира акция за предотвратяването му; арестувани са около 2 хиляди дейци на БКП, щабът на въстанието в София е ликвидиран. Като реакция на арестите въстания избухват стихийно по места, най-напред в Мъглиж.

На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решението въстанието да бъде обявено на 22 срещу 23 септември. Димитров и Коларов избират за своята дейност Северозападна България. Планът предвижда въстанието да бъде масово във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Целта на въстанието, която е прокламирана, не е смяната на държавния строй, а “установяването на работническо-селско” правителство.

Началото на въстанието

Въстаническите действия най-напред започват в село Мъглиж, Казанлъшко, на 13 срещу 14 септември. Към въстаниците се включва и организацията от село Голямо Дряново. Въстаналите завземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации в съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж, те се оттеглят в планините.

На 12 септември в Стара Загора е създаден комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но бързо е смазано от правителствените части.

По същото време се вдига и Нова Загора; въстаниците почти овладяват града и цялата околия. На 19-20 септември въстават села около Чирпан; направен е неуспешен опит за завземането на града. Въстанието в Бургаско се проваля. Правителството мобилизира войскови части за потушаване на въстанието в Старозагорско; упорити боеве се водят за Мъглиж, Енина и Шипка.

На 22 септември революционният комитет в състав Димитров, Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта е завзет град Фердинанд, днес Монтана. Правителството изпраща войскова част там и тя отблъсква въстаниците от града. Въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и завзема отново града. Въстанието избухва почти във всичките села в околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и завземат града. Един ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Как протича въстанието в Северозападна България

Правителството на А. Цанков обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи военни части за потушаване на въстанието. Срещу въстаналите се сражават и цивилни доброволци, наречени шпицкоманди – паравоенни формирования, чието име идва от острите върхове на обувките, които носят. Ръководството на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването отряди на работническо-селската власт, създават се и транспортни и снабдителни отряди в овладените от въстанието райони.

На помощ на конния полк и въоръжените от властта цивилни в Лом, обкръжени от въстаниците, е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември под ръководството на Гаврил Генов въстаниците нападат войсковите части при гара Бойчиновци, които се насочват в тила на въстанието във Фердинанд, и след ожесточено сражение ги разбиват. Бойният дух на въстаниците е повдигнат и те се насочват към Враца, но са отблъснати в сражение с правителствената армия. Въстанически сили са разбити при Брусарци след бой с частите на Видинския гарнизон. По това време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройна армия напредва към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците, революционният комитет на въстанието дава заповед за отстъпление към Югославия. На 27 септември правителствените части влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армейските части.

Въстанието в други части на страната

В Пловдив местното население не подкрепя въстанието и то не избухва.
В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей. София също не подготвя избухването на въстание. Организиран е военноревюлюционен комитет с членове Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, но те са арестувани още на 21 септември.

Въстанието избухва ограничено в Ихтиманско и Самоковско, в отделни села около София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците бързо са разгромени от правителствените части, дошли от София.

Преди въстанието между БКП и ВМРО е сключено споразумение, според което БКП не бива да вдига въстание в Пиринско, а ВМРО няма да пречи на подготовката му в други части на страната. БКП обаче не спазва споразумението. Разложка околия въстава; въстаниците са ръководени от Владимир Поптомов. На 23 септември въстаниците завземат Разлог. ВМРО се намесва на страната на правителството.

Въстания избухват в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.

Защо не успява Септемврийското въстание

Арестите на видни комунисти преди избухването на въстанието водят до слаба организация на въоръжените действия. Много комунисти в страната не приемат идеята за въстанието с ентусиазъм. То не избухва в големите промишлени центрове – София, Варна, Бургас, Пловдив, където са съсредоточени повечето от привържениците на БКП. Така правителството използва големите войскови части срещу въстанието в селските райони. Въпреки че повечето войници произлизат от бедни семейства, като цяло армията е на страната на правителството.

Жестокостта на шпицкомандите и правителствените части към въстаниците и мирното население

След потушаването на въстанието правителствени части, ВМРО и шпицкоманди извършват масови изстъпления във въстаналите райони. Зверствата са най-големи край Фердинанд. Избити са комунисти, земеделци и хора, не участвали във въстанието. Според историографията при социализма загиналите са 30 хиляди души, според книгата “Звезди във вековете” във въстанието и при репресиите след него са загинали 841 въстаници. Според историка Георги Марков жертвите са около пет хиляди души.

В сраженията край Фердинанд да убити 337 души, извършени са масови разстрели в Септемврийци, Вършец, Берковица и Фердинанд.

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Цанков да се представи пред Европа като борец срещу комунистическата опасност и пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени на България с Ньойския договор.

Българската комунистическа историография разглежда правителството на Цанков като фашистко, а Септемврийското въстание окачествява като първото антифашистко въстание в Европа. След десети ноември 1989 г. повечето български историци отказват да определят режима на Цанков като фашистки.

Според английския историк Ричард Крамптън още в замисъла си въстанието е безперспективно, защото дори комунистите да бяха взели властта, “западните сили биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както стана в Будапеща през 1919 г.

През 1963 г. на Септемврийското въстание е наречено село Сараньово, което оттогава се нарича Септември.

 

 

Източник:Издателство “Распер”

23 септември: 94 г. от началото на Септемврийското въстание

Арестувани въстаници във Враца през септември 1923 г.

 

На 23 септември 1923 г. в България избухва Септемврийското въстание. Съвременните историци, като отчитат организацията, мащабите и резултатите на септемврийските събития от 1923 г., ги окачествяват като Септемврийски бунтове. Първи въстават в казанлъшките села Мъглиж и Голямо Дряново още на 13 септември.

Всеки опит за кратка и еднозначна оценка на септемврийските събития ще даде неточен резултат. От една страна дори историците-марксисти не отричат, че въстанието (бунтовете) е инспирирано от външни сили – директивата е дадена от Коминтерна като изпълнение на амбициите и политиката на Съветския съюз за разпалване на Световна социалистическа революция и за установяване на нови Съветски социалистически републики в Европа, т. нар. износ на революция.

От друга страна е неоспоримо, че действията на комунистите и левите земеделци са насочени към сваляне на съвършено нелегитимното правителство на Военния съюз и на Народния сговор начело с Александър Цанков, узурпирало властта с преврат на 9 юни и убийството на законно избрания премиер Александър Стамболийски.

Двигателят на бунтовете се захранва от неизразходената политическа енергия при противопоставянето на Деветоюнския преврат и последвалото неуспешно Юнско въстание. Защото е безспорен факт, че в Септемврийските бунтове основно участват не работници, а именно селски маси. Големите градски центрове с промишлен пролетариат, който е традиционна опора на БКП (т.с.), остават извън епицентъра на събитията.

Превратът от 9 юни не може да бъде мотивиран с основания за управленска криза в страната и изчерпване на властовия ресурс на БЗНС. Превратът идва само 47 дни след като на 21 май заработва новото 20-то Обикновено народно събрание (изборите са на 22 април). При това БЗНС има 212 депутати от всичките 245.

БКП (т.с.) взема курс на въоръжена борба, без да има за това в страната необходимите условия, сили и политическа воля. Именно затова преди това тя не подкрепя Юнските бунтове против превратаджиите в защита на земеделското правителство и обявява неутралитет.

Старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, основателно считат, че в България не е назряла революционна обстановка. Те са противници на радикален курс на борба, тъй като БКП (т.с) е легална и парламентарно представена партия с 16 депутати и е втората политическа сила след БЗНС.

Дългият политически опит на създателя на социалистическото движение в България Димитър Благоев го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия на левите комунисти в БКП, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Времето показва, че партийният авантюризъм е взел връх над политическата мъдрост и довежда до хиляди жертви, включително избиването през 1925 г. на цвета на българската интелигенция.

От 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП (т.с.), на които младите и радикално настроени дейци на партията начело с Георги Димитров и Васил Коларов надделяват в полза на организирането на това въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

Правителството на Александър Цанков своевременно научава за надигащата се заплаха и взема мерки за осуетяване на въстанието, като на 12 септември арестува повече от 2000 видни дейци на БКП. Като реакция на тези арести въстанието избухва най-напред в Казанлъшко.

Сега непрекъснато се правят опити за омаловажаване на размаха и географския обхват на въстанието. Но тогава правителството на Александър Цанков изразява опасения, че гарантиращите сигурността армия и полиция (33 хил. души) могат да се окажат недостатъчни за запазване на вътрешния ред. Затова правителството още на 18 септември иска и получава разрешение от Междусъюзническата военнотехническа комисия за свикване на 3000 наборници за потушаване на предстоящите комунистически бунтове.

Всъщност превратаджиите са малко притеснени как ще се представят пред Европа с две кръвополитни намеси на армията за 2,5 месеца. Затова във външнополитически план те подготвят образа си на борец с пълзящата към Европа „болшевишка чума” откъм Съветска Русия. А само ден преди въстанието, на 22 септември, трескаво е съставено новото 42-ро правителство на Демократическия сговор, в което освен Народния сговор сега влизат и Демократическата, Радикалдемократическата и Обединената народно-прогресивна партия.

На 12 септември в Стара Загора е съставен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците.

На 19/20 септември въстават и села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.

На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември.

Правителството на Александър Цанков обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне с метежа.

Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие района на Северозападна България. Планът на въстанието предполага първоначално то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София и да установи „работническо-селско правителство“. Ръководството на въстанието обаче няма виждания за промяна на обществено-политическата система.

На 23 септември сутринта е завзет град Фердинанд (дн. Монтана). Правителството изпраща войскова част от Враца, която след бой отблъсква въстаниците от града. На свой ред прeвъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и завземат града.

Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно шпицкомандаджии. Комунистическото ръководство на въстанието също обявява военна мобилизация за създаването на отряди на работническо-селската власт.

В помощ на обкръжения от въстаниците в Лом конен полк и въоръжени от властта цивилни е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември въстаниците разбиват войсковите части при гара Бойчиновци и Брусарци. В същото време многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към град Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд.

Въстанието обхваща в по-ограничен мащаб Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.

В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей (сега Септември).

Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там срещу въстаниците в други части на страната.

Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.

Причините за провала са много и различни. На първо място са арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември, което води до слаба организация на въоръжените действия. Много от партийните организации не посрещат идеята с готовност. Армията застава твърдо зад правителството.

Изключително стойностно е мнението на английския историк Ричард Крамптън, според когото въстанието е безперспективно още в своя замисъл, защото дори и комунистите да бяха завзели властта, „западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г.“

След потушаването на въстанието правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са дори и дейни комунисти и земеделци, които не са участвали във въстанието. Това дава основание на писателя Антон Страшимиров да възкликне с потрес в знаменития си позив: „Клаха народа така, както турчин не го е клал!”

Оценката за жертвите са противоречиви. Според изследване на Музея на революционното движение в България, във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Съвременни изследвания обаче оценяват броя на жертвите на около 5000 души.

Най-много са загинали в района на град Фердинанд. Там във водените боеве и след потушаване на въстанието са убити общо 337 човека. Извършени са масови разстрели в с. Горна Гнойница (сега Септемврийци), Вършец, Берковица).

За размера на репресиите и за последвалата „демократичност” на Демократическия сговор говори следният косвен факт: Седем месеца след предходните парламентарни избори, на 18.11.1923 г. са проведени нови избори, на които управляващите печелят 70% от депутатските мандати в парламента. Какво се е случило за половин година, че депутатите на БЗНС намаляват 7 пъти – от 212 на 30, при условие, че България пак си е 80% селска страна? Отговорът е един: масови репресии!!!

Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени над България с Ньойския договор.

Манифест за провъзгласяване независимостта на България, прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново

 

 

«По волята на незабвенния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!»

 

 

Честваме Независимостта на България

 

 

На 22 септември 1908 г. във Велико Търново, с манифест, княз Фердинанд обявява независимостта на България. С този акт на практика се отхвърлят последните васални връзки с Османската империя. Княжество България става независима държава начело с коронования цар Фердинанд. Високата порта (Турция), а след това и Великите сили признават официално българската независимост. Обявен за официален празник с решение на Народното събрание от 10 септември 1998 г. Дълго време значимостта на това събитие от новата история не се оценява, но на тази дата през 1908 г. България – една от най-старите държави в Европа, отново се появява на световната карта след петвековно османско владичество.

През лятото на 1908 г. младотурска революция в Османската империя завършва с успех за реформистите. Австро-Унгария – една от Великите сили наложили Берлинският договор, се готвела да анексира двете от провинциите на империята – Босна и Херцеговина – т.е. да го наруши. Затова и българският княз Фердинанд се обърнал директно към император Франц-Йосиф (срещат се във Виена) да съгласуват действията си.

Междувременно, българските власти завземат източните железници в Южна България и това поражда „известни“ икономически противоречия между Австро-Унгария и страната ни. Дори за кратко стресва Фердинанд, който се уплашва да обяви независимостта. Но правителството вече било решило това да стане на 22 септември 1908 г. в черквата „Св. 40 мъченици“ в старата българска столица Велико Търново – символичен акт на продължение на Второто българско царство. Австро-Унгария обявява анексията на Босна и Херцеговина на 20 септември. Два дни по-късно в черквата „Св. 40 мъченици“ княз Фердинанд прочита манифеста за обявяването на независимостта и се отслужва молебен за благоденствието на българската държава. След това министър-председателят Малинов прочита отново манифеста на историческия хълм Царевец пред събралото се хилядно множество. Провъзгласяването на независимостта не само е голям успех за българската дипломация, но и след него васалното княжество започва да се нарича царство България, а българският владетел вече се титулувал – цар.

Деликатната ситуация, която настъпва след нарушаването на Берлинския договор e успешно разрешена. Първо била спечелена Британската империя, която поставя условието – да започнат преговори между българското правителство и Високата порта (Турция). Преговорите започват веднага и българската делегация е водена от Андрей Ляпчев. По време на тях, Високата порта иска България да плаща голям данък. В качеството си на министър-председател Малинов заявява, че независимост не се откупува, дори се стига до частична мобилизация на българската армия.

Русия не желае военен конфликт на Балканите и се заема да посредничи в преговорите. Тя се съгласява да опрости дълга на Османската империя, останал още от Руско-турската война от 1877-78 г., в замяна на което Високата порта се отказва да иска обезщетение от България и признава независимостта й. Oфициално това става на 6 април 1909 г., след което в продължение на 10 дни европейските сили признават България за царство и за независима държава.

 

9 септември в българската история: На 9 септември е имало не само преврат или революция

 

 

На 9 септември в България е имало не само преврат или революция. Оказва се, че регентите, който по-късно ще бъдат съдени, също са излъчени на 9 септември. А много по-рано цар Симеон Велики застава пред стените на Константинопол.

Ето какво се е случвало на тази дата в българската история.

На тази дата през 924 г. – пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна. През 1885 г. княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски, Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.
На тази дата през 1943 г. в нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов, член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Година по-късно – 1944 г. – в България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. През 1948 г. умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз (1887 – 1908) и цар (1908 – 1918). Основател на династията на Кобургите в България.

2000 г.
Международната организация за отчитане на корупцията класира България на 52-ро място от 90 страни. От 16 страни от Източна Европа България е на 9-о място.

Публикуват се официални статистически данни, съгласно които през последните 7 години от започването на приватизацията 5330 предприятия са станали частни. Съществуват още около 1000 държавни предприятия, които могат да бъдат приватизирани. До този момент между 50 и 80 % от собствеността вече е частна, а разликата се дължи на различните критерии за отчитане.

1975 г.
Започва редовно да се излъчва Втора програма по Българската телевизия. Експерименталното излъчване започва година по-рано. От 01 юни 1992 г. Втора програма е именувана като „Ефир 2“. Тя е закрита на 4 октомври 1998 г.

1974 г.

Прекратено е заглушаването на всички честоти на предаванията на радио „Гласът на Америка“. В края на 1977 г., обаче то е подновено и предизвиква протестите на посолството на САЩ в България.

Започват денонощни излъчвания на програма „Хоризонт“ на Българското национално радио.
Програма “Хоризонт” е създадена през 1971 г. като алтернатива на официалната програма “Христо Ботев”.

1972 г.
Българската национална телевизия излъчва първото си цветно предаване – манифестацията от площад „9 септември“ (днешен „Александър Батенберг“). Започва работа Варненското телевизионно студио.

1945 г.
За първи път се чества „Денят на свободата“ – официален празник и неприсъствен ден. Във връзка с годишнината на 9 септември са помилвани и освободени от затвора около 900 души, осъдени от т.нар. Народен съд (вкл. Никола Мушанов и Димитър Гичев), а над 1000 души са пуснати от трудовите лагери.

От Москва в страната се завръща Васил Коларов.
Той се завръща в България през 1945 г. и се включва в ръководството на БРП (к). Започва да се изявява същевременно като активен политически и обществен деец. Избран е за председател на ХXVI Обикновено народно събрание (1945 г.), а след провъзгласяването на България за Народна република (15 септември 1946 г.) и за временен председател на републиката. Ръководи българската делегация на Парижката мирна конференция (1946-1947 г.), където се подписва мирният договор с България. От 7 ноември 1946 г. е председател на VI Велико народно събрание. От декември 1947 г. е подпредседател на Министерския съвет и министър на външните работи. След смъртта на Г. Димитров (юли 1949 г.) е назначен за председател на Министерския съвет. Васил Коларов умира на 23 януари 1950 г.

1944 г.
В България се извършва преврат и Отечественият фронт (ОФ) овладява властта. Превратът е извършен с помощта на действащи офицери от Българската армия, преминали на страната на ОФ, съветските войски, навлезли в България на 8 септември и партизани.
Отечественият фронт (ОФ) е обществено-политическа организация, образувана през 1942 г. от левите политически сили у нас. Главната й цел е обща борба срещу хитлеристите и техните български поддръжници. В организацията членуват Българската работническа партия, Българския земеделски народен съюз „Пладне“, Политическия кръг „Звено“, Българската работническа социалдемократическа партия и независими интелектуалци.
На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на България. Веднага след това Политбюро на Централния комитет на Работническата партия и Главния щаб на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) изработват план и започват да го осъществяват още на другия ден – 6 септември. В редица селища на страната се установява отечественофронтовска власт, разбиват се затвори. Избухват стачки – на трамвайните служители в столицата, на миньорите в Перник и др., организират се демонстрации и митинги. Преминаването на границата от съветските войски на 8 септември дава нов тласък на революционните събития в страната. Правителството на Константин Муравиев дава заповед на българската войска да не оказва въоръжена съпротива на частите на Съветската армия.
Главният удар на промяната е насрочен за 8 срещу 9 септември 1944 г. Малко след 2 часа след полунощ е завладяно Военното министерство, след което се слага ръка на другите стратегически обекти в столицата – Министерството на вътрешните работи, Централната поща, Радиото, Централната гара и др. Веднага след това е формирано правителство с министър-председател Кимон Георгиев (от Политически кръг „Звено“) и в следния състав: Българската работническа партия има 4-ма представители – Добри Терпешев, Антон Югов, Минчо Нейчев и Рачо Ангелов; БЗНС – 4-ма (Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански), Политически кръг „Звено“ – 4-ма (Кимон Георгиев, Петко Стайнов, Дамян Велчев и Станчо Чолаков), Българската работническа социалдемократическа партия (БРДСП) – 2-ма (Григор Чешмеджиев и Димитър Нейков) и независимите интелектуалци – 2-ма (Петко Стоянов и Димо Казасов). В противоречие с конституцията, правителството издава постановления за освобождаване от длъжност на регентите проф. Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов и за назначаване на нов Регентски съвет, в който влизат проф. Венелин Ганев (независим), Цвятко Бобошевски (независим) и Тодор Павлов (комунист). Членовете на освободеното регентство са арестувани веднага след освобождаването им от длъжност. По-късно са осъдени на смърт от Народния съд и са екзекутирани на 1 и 2 февруари 1945 г.
Рано сутринта на 9 септември кабинетът се обръща по радиото с манифест към българския народ.
В същия ден правителство се обръща към СССР с молба за примирие и съветското командване прекратява военните действия срещу България от 22 ч. българско време.

1943 г.
В нарушение на конституцията ХХV Народно събрание избира регентство в състав: проф. Богдан Филов (на снимката), член от царската фамилия – княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. Според Търновската конституция в състава на регентството не могат да влизат най-близките роднини на княза.
Назначаването на регентство е наложено от обстоятелството, че на 28 август 1943 г. цар Борис III умира, а цар Симеон II е непълнолетен.
Регентството е временно управление на едно или няколко лица, когато монархът е малолетен, продължително боледува или отсъства от страната или престолът е овакантен.

1908 г.
В периода 5 – 9 септември в Източните железници е организирана стачка от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата.

1903 г.
Главният щаб на Илинденско-Преображенското въстание се обръща към българското правителство с молба за оказване на помощ.
Илинденско-Преображенското въстание е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То има за цел да освободи останалите под Османска власт български земи в Македония и Одринско.
По силата на Берлинския договор (1878 г.) Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните Велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес. Борбата придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро след това в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническия институт, който изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско. Неуспехът на Горноджумайското въстание (1902 г.), провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, води до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Възползвайки се от това въстание, турското правителство съсредоточва големи военни и полицейски сили в тези две области. Това води до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Дамян Груев, Георги (Георче) Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на същата година. Макар и да не са съгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия се предполага, че не могат да бъдат особено ефективни. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Дамян (Дамян) Груев, Б. Сарафов и А. Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието. На 21 април (по стар стил) край с. Баница е убит Гоце Делчев. При все това подготовката за въстанието не спира. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, където е обсъден планът за въстаническите действия в Одринско и е определен съставът на бойното ядро в този район: М. Герджиков, Л. Маджаров и Ст. Икономов. Въстанието избухва на 20 юли (Илинден) 1903 г., откъдето идва и името му. Най-напред въстанието избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република. На 6 август същата година въстанието избухва и в Одринско. Въстаниците успяват да освободят много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни. В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски следват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско стават 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити и заклани 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България.

1885 г.
Княз Александър І Батенберг с указ назначава княжеско комисарство за Източна Румелия в състав: Георги Странски (на снимката), Петко Рачов Славейков и Йоаким Груев.

Комисарството в Южна България е временна институция, създадена след провъзгласяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. То управлява Източна Румелия от името на княз Александър I Батенберг. Пристъпва се постепенно към обединяване на администрацията й с тази на Княжеството. От 1 януари 1886 г. в Източна Румелия влизат в сила приетите в Княжеството закони. Комисарството престава да съществува след международното признаване на Съединението, последвало след подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. От 24 юни същата година функциите му се поемат от Народното събрание в Княжеството.

924 г.
Пред стените на Константинопол цар Симеон I Велики и император Роман І Лакапин, сключват примирие, а не траен мир, за какъвто настоява византийската страна.
Симеон I Велики е български княз (от 893 г. до 917 г.) и цар (от 917 г. до 927 г.). Син е на княз Борис I (заемал престола от 852 г. до 889 г.). Роден е през 864 г. Завършва Магнаурската школа в периода на най-големия й разцвет, като при обучението си в нея се запознава с произведенията на античните писатели и философи (Магнаурската школа е висше училище във византийската столица Константинопол, считано за едно от най-добрите учебни заведения в средновековието). Съвременниците на Симеон І Велики го наричат „полугрък“, „цар книголюбец“ и „нов Птолемей“ заради много доброто му елино-византийско образование. Замонашава се в Цариград още преди завършването на висшето си образование.
След завръщането си в България (886 г.) е подготвян от баща си за глава на българската църква. През 893 г. княз Владимир – Расате (първородният син на княз Борис І и престолонаследник) се отрича от християнството и започва да възвръща в България езичеството. Княз Борис І сваля от престола Владимир, заповядва да бъде ослепен и поставя начело на държавата другия си син – Симеон.
Веднага след като Симеон І заема престола отношенията с Византия се изострят поради факта, че византийският император Лъв VI Философ премества тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлиза в Източна Тракия и разбива византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той води 4 войни с Византия, предизвикани от нея.
През 913 г. Симеон I с българската войска достига стените на Цариград. Това принуждава Византия да признае на Симеон I титлата цар, която е по-висша от титлата княз. През 914 г. Византийската власт анулира това свое решение. Тогава българските войски нахлуват отново в Източна Тракия и превземат Одрин.
На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска е обкръжена и избита. Вследствие на тази победа през 918 г. Симеон І се провъзгласява за император на ромеите, а българският архиепископ е провъзгласен за патриарх.
През 921 г. една българска армия достига до Дарданелите, завладява Галиполския полуостров и се опитва да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явява пред стените на Цариград. Византия поисква да започнат преговори за мир. Такъв не е сключен, но българите снемат обсадата. След това се насочва към Сърбия (924 г.), която е превърната в българска провинция.
Започва приготовления за нова война с Византия, но на 27 май 927 г. внезапно умира от сърдечен удар.
При управлението на Симеон I България достига своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество. България опира на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо. Симеон I има титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той е вторият владетел след Карл Велики, който придобива титла, равнозначна на тази на византийския император. Българската църква си извоюва автокефалност (независимост). Царуването на Симеон I се определя като Златен век за българската книжнина и култура. Осъществява културна и религиозна реформа, като заменя гръцкия език и книжнина със старобългарска и византийското духовенство с българско. България се превръща в духовен център на славянския свят. Голям разцвет достигат архитектурата и изкуството. Построени са много нови църкви, крепости, пътища. Столицата е преместена във Велики Преслав, който по време на управлението на Симеон І се превръща в един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, съперничещ на Цариград по великолепие. В България пристигат учениците на светите равноапостоли Кирил и Методий. Сам се занимава с книжовна дейност и участва в културния живот на страната. Някои автори отъждествяват Симеон I с Черноризец Храбър.

На тази дата умират:

1948 г.
Умира Фердинанд Сакскобургготски – български княз /1887 – 1908/ и цар /1908 – 1918/. Основател на династията на Кобургите в България.

1932 г.
Умира Стоян Стоянов Заимов –български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден е на 12 август 1853 г. в Чирпан. През 1867 г. постъпва в класното училище в Стара Загора. Член е на революционен комитет в града. Прехвърля се в Пловдив, където завършва педагогически курс (1870-1871 г.) и започва да учителства. След покушение над хасковски чорбаджия е заточен в Диарбекир, откъдето впоследствие избягва. През 1874 г. се прехвърля в Румъния. В Браила редактира в-к „Михал“ (1875 г.). Участва в основаването на Гюргевския централен комитет, определен е за апостол на Врачанския революционен окръг. Заловен е от турските власти и е осъден на доживотен затвор в Мала Азия (крепостта „Сен Жан д’Акр“). След Освобождението учи в Педагогическия институт в Москва (1880-1882 г.), учителства в различни градове на България, директор е на Народната библиотека в София и др. Автор е на мемоарното произведение „Миналото“ (1884-1888 г.), от което излизат само 4 от замислените 12 тома. Популярна е и биографичната му книга „Васил Левски. Живот и дейност“ (1895 г.).

На тази дата са родени:

1941 г.
Роден е Станислав Стратиев (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) – български белетрист, драматург и сценарист. През 1968 г. завършва българска филология в Софийския университет “ Св. Климент Охридски”. През 1962 г. работи като фрезист в завод “Васил Коларов”. В периода 1986-1976 г. е редактор на в-к “Стършел”. Член е на Съюза на българските писатели. За първи път печата през 1958 г. във в-к “Средношколско знаме”. Първите си успехи постига в прозата с творбите “Пътешествие без куфар”, “Самотните вятърни мелници”, “Диви пчели”, “Кратко слънце”, “Пейзаж с куче”, “Живот в небето”, “Замъци от слама”. Утвърждава се като един от най-талантливите и смели сатирици изобличители в българска театър – “Римска баня”, “Сако от велур”, “Рейс”, “Земята се върти”, “От другата страна”, “Подробности от пейзажа”, “Мамут”, “Балкански синдром”, “Живот в небето”, “Българският модел”. През 1993 г. излизат като отделни книги “Българският модел” и “Упражнения по другост”. В киното започва с името на утвърден прозаик и драматург. Сценариите му, написани професионално, са преимуществено адаптации на негови пиеси и повести. В тях критикува консумативния дух на т. нар. зряло социално общество. С редки изключения филмите, реализирани по негови сценарии, се радват на радушен зрителски прием: “Пазачът на крепостта” (1973 г.), “Гардеробът” (тв, 1975 г.), “Формула’73”, “Кратко слънце” (1979 г.), “Слънце на детството” (тв, 1981 г.), “Оркестър без име” (1982 г.), “Равновесие” (1983 г.), “Българският модел’93” (тв, 1993 г.), “Оркестър без име” II (1994 г.). Награди: на София за литература и театър; “Чудомир” за хумористичен разказ; “Хитър Петър” за сатирична книга (1993 г.). През 1991 г. взема първа награда на Международния конкурс за европейски пиеси в Мобьож, Франция. През 1993 г. печели Втора награда на Световен конкурс, за драма на ВВС. Носител е на сребърен медал на Московския кинофестивал. Пиеса “Мотиви за кларинет” (2001 г.). Умира на 9 септември 2001 г.

1828 г.
Роден е Йоаким Груев (Й. Г. Пройчев) – български възрожденски писател и педагог. Учи при З. Круша, Н. Рилски, Хр. Пулеков. От 1844 г. е ученик в гръцки училище в Пловдив. От 1856 г. до 1868 г. е учител в българското класно училище в Пловдив, взема участие в църковната борба. Изпълнява редица длъжности в турската администрация. По време на Априлското въстание е затворен в Пловдивския затвор. След Освобождението работи в съдебната власт, директор е на просвещението в Източна Румелия (1879-1884 г.), помощник-княжески комисар на Пловдивска област, директор на Пловдивската девическа гимназия. Дописен член е на българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките) от 1881 г., редовен член е от 1884 г. Разнообразна е дейността му в областите филология (един от създателите е на пловдивската правописна етимологична школа, преводач е, побългарител е, поет е, съставител е на учебници по граматика), етнография, естествени науки и др. Създател е на народната библиотека „Иван Вазов“ в Пловдив. Умира на 1 август 1912 г. в Пловдив.

 

Източник агенция „Фокус“

 

Когато САЩ изравниха Северна Корея със земята

 

 

От шест десетилетия насам режимът в Северна Корея пълни главите на хората с омраза към САЩ. Пропагандата функционира отлично заради колективния спомен за Корейската война, когато САЩ изравняват Северна Корея със земята.

Много неща липсват в Северна Корея. Но това го има в изобилие и функционира безотказно: пропагандата. Още в детската градина се насаждат омраза към САЩ и страх от „империалистическия агресор“ във Вашингтон. Тази пропаганда функционира отлично, защото се позовава на колективния спомен за Корейската война. Тази война и до днес определя живота и светогледа на севернокорейците, включително и поради факта, че още не е приключила – мирен договор няма, от над шест десетилетия насам е в сила само военно примирие.

Началото

На 25 юни 1950 година севернокорейските войски преминават 38-ия паралел. С нахлуването си Пхенян цели да предизвика повторното обединение на Корейския полуостров. Казано в прав текст: Северна Корея сама предизвиква началото на тази война. Но когато сега американският президент Доналд Тръмп заплашва съвсем недвусмислено, че Северна Корея щяла „да се сблъска с неща, които изобщо не е смятала за възможни“, това се вписва много добре както в пропагандата на Пхенян, така и в колективния спомен за събитията отпреди над шест десетилетия. А когато американският министър на отбраната Джеймс Матис обвинява севернокорейското ръководство, че „унищожава собствения си народ“, пропагандата отново съживява болезнената национална травма. Защото между 1950 и 1953 година севернокорейците вече веднъж преживяха унищожение.

Навремето американските бойни самолети бомбардират Северна Корея в продължение на цели три години. Без изобщо да мислят за цивилното население, както твърди американският историк Брус Камингс, окачествил действията на САЩ като военно престъпление.

„Имахме пълно превъзходство, бомбардирахме всичко“

В онези години американците хвърлят над Северна Корея повече бомби и напалм, отколкото в битката срещу Япония през Втората световна война. По време на бомбардировките загиват 20 процента от цялото севернокорейско население, твърди генерал Къртис ЛеМей, който по време на Корейската война командва американските ВВС. В интервю от 1984 година той казва следното: „По един или друг начин изравнихме всеки град със земята. Също и някои градове в Южна Корея. Разрушихме дори град Пусан. По невнимание“.

Подобна оценка прави и бившият американски външен министър Дийн Ръск, който по време на Корейската война отговаря за Източна Азия: „Между 38-ия паралел и китайската граница бомбардирахме всичко, което се движеше. Имахме пълно превъзходство във въздуха и изравнихме Северна Корея със земята“. А в интервю от 1954 година главнокомандащият съюзническите войски генерал Дъглас МакАртър изразява съжалението си, че не е получил разрешение да осъществи плана си за приключване на войната в рамките на десет дни. Този план предвиждал хвърлянето на „30 до 50 атомни бомби“. Освен това генерал МакАртър искал да превърне границата на Северна Корея с Китай в непроходима зона, като я опаше с петкилометров пояс от радиоактивен кобалт. Целта била да бъде осуетена по-нататъшна подкрепа за Северна Корея от страна на Китай. В крайна сметка обаче ООН и американското външно министерство отхвърлят плана на МакАртър.

Нечовешки жестокости

Към нелицеприятните исторически истини, които на Запад отдавна вече са забравени, но в съзнанието на севернокорейците са живи и до днес, спадат и масовите кланета. Като това в Но Гун Ри. Както стана ясно през 1999 година, американски войници са избили на това място стотици цивилни граждани, тръгнали да бягат от военните действия.

Още по-жестоки са антикомунистическите чистки, които провежда южнокорейската армия. Непосредствено след началото на войната са избити хиляди истински или просто предполагаеми комунисти и симпатизанти на Северна Корея. Със знанието и пред очите на американските офицери. Тъй като са засекретени десетилетия наред, докладите и снимките от тези престъпления виждат бял свят чак през 2008 година. Т.нар. Комисия за помирение, назначена от бившия южнокорейски президент Ро Мо Хюн, изчислява броя на жертвите на най-малко 100 000 души. За много от тези кланета неправомерно са обвинени севернокорейците. Но в интерес на истината трябва да се каже, че те също са провеждали кървави чистки.

 

Матиас фон Хайн, „Дойче веле“

 

На днешния ден през 1974 година в България е пусната в действие АЕЦ Козлодуй

 

 

На днешния ден през 1974 година в България е пуснат в действие първият реактор на АЕЦ Козлодуй. Атомната електроцентрала е мечта на много хора и нейната реализация се възприема като възход и подем.

Предприятието позволява на страната да е сред най-независимите в енергийно отношение. За хората от северозапада пък това е огромна стъпка напред. Осигурени са заетост и постоянни доходи на хиляди семейства. Страховете са много по-малко от надеждите в първите години на единствената ни ядрена централа. Обектът е със значение за националната сигурност и от самото начало е добре уреден и охраняван.

С годините обаче централата постепенно намалява мощностите си. След 1990 г. постепенно се закриват първоначално 1. и 2. блок на централата, а впоследствие 3-и и 4-и.

През 2003 г. след натиск от Европейския съюз (ЕС) е започната процедура за спиране на четирите реактора с мощност 440 MW, тъй като не отговарят на европейските стандарти за сигурност. През 2004 г. са затворени 1-ви и 2-ри блок на АЕЦ „Козлодуй“, а в началото на 2007 г. са затворени и 3-и и 4-и блок. Пети и шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ все още работят. Мощностите, затворени досега, са 1760 MW, а работещите и в момента са 2000 MW.

Така мечтата постепенно се изпарява, макар с нея да продължават да спекулират много партийни централи.

2 септември- Денят на войнска слава и краят на Втората световна война

Най-голямата война в историята на човечеството продължава шест години- от 1 септември 1939 година и до 2 септември 1945 година.
В тази война са въвлечени 61 държави, а общата численост на човешките ресурси надхвърля 1,7 милиарда души.
На 8 май 1945 година в Берлин е подписан окончателния Акт за капитулация на фашистка Германия и въоръжените й сили, а 9 май СССР обявява за Ден на Победата.Краят на  Великата Отечествена войн. 
За да обезопаси границите си в Далечния Изток  СССР приема решение заедно с ръководителите на още 3 съюзни  държави да встъпи във война с Япония два-три месеца след края на войната с Германия.
На 8 август 1945 година, в съответствие с поетите обезателства Съветския Съюз обявява война на Япония и на 9 август започва военни действия,
По време на заключителният етап от Втората световна война, в хода на Маничужирската, Южно-сахалинската настъпателна и Курилско десантната операции, Въоръжените сили на СССР в Далечния Изток разгромяват войските на японската Квантунска армия, освобождавайки северо-източен Китай, Северна Корея, Южен Сахалин и Курилските острови.
Военно-икономическият потенциал на Япония се оказал сериозно разклатен, а разгромът на Квантунската армия принудил страната да капитулира. Втората световна война била завършена донасяйки неизчислими разрушения и огромни загуби на всички участвали в нея страни.
Победата на СССР над нацистка Германия и милитаристична Япония в тази война се оказват събития имащи световно-историческо значение, които имат огромно влияние върху цялото следвоенно развитие на човечеството и променят коренно разпределението на политическите сили в света.
Историята на Русия винаги е била богата на знаменателни събития, достойни да бъдат увековечени в народната памет. През всички векове героизмът и мъжеството на руските воини, мощта и славата на руското оръжие са били неотделима част от величието на Руската държава. 
Паметната дата 2 септември — е своеобразен ден на Победата- победата над Япония, която слага край на Втората световна война. Чест и слава, поклон пред героите!

.

Източник:Българска редакция News Front.

Христо Данов – човекът, който дари книгата на българския народ

 

 

Тази история започва на 27 август 1828г. Мястото е сред средищата на Българското възраждане – Подбалкана или по-точно, малкото градче Клисура, в близост до Карлово. Там е роден човекът, който „дава“ книгата на българския народ, Христо Груев Данов. Подобно на мнозина други, той незаслужено е сред достойните българи, за които не знаем достатъчно.

христо дановОще като ученик бъдещият книжовник има щастието да черпи знания и опит от двама бележити будители в Копривщица – Йоаким Груев и Найден Геров. Преди това той учи в килийните училища в родния си град и в Панагюрище. След завършване на образованието си, Данов учителства в продължение на 9 години, от 1849г. до 1858г. Именно по това време той осъзнава нуждата от масово разпространение на книги и учебници за всенародна просвета във всички населени с българи райони.

Следващите години от живота му са посветени на инициативата за просвещение чрез популяризиране на книгата сред българите. Тази идея намира своята реализация през 1862г., когато създадената 5г. по-рано в Пловдив „Дружествена книговезница“ в съдружие с Йоаким Груев се превръща в „Книгоиздателство Христо Данов и с-ие“. През следващите години то се разраства, отваряйки клонове първо в Русе и Велес (1867г.), а после в София и Лом (1880г.).

Сред заслугите на просветителския, светски и новаторски дух на будителя се нареждат създаването на Първото неделно училище в България, което отваря врати в Стрелча през 1850г., първите български стенни географски карти, първият общонационален вестник „Марица”, който е най-авторитетният вестник в България след Освобождението, а първият му брой излиза непосредствено след Берлинския конгрес. И това не е единственият принос на Христо Г. Данов към националната култура и просвета. Той също така ни завещава първите търговски каталози на книги, наречени от него „расписи“. Те се издават в продължение на 8г. в Дановия календар „Летоструй“.

Издателството на Данов продължава своята дейност и в наши дни. След смъртта на основателя, делото му е продължено от неговите синове до 1947г., когато е ликвидирано, а през 1960г. подновява своята дейност, макар и вече национализирано. Дружеството има широк асортимент българска и чуждестранна литература, учебници, карти, списания и вестници. Броят им до одържавяването достига 1000, а след това 2400 заглавия. Освен издателска, то развива и широка книгоразпространителна дейност най-вече в македонския край – Щип, Велес, Солун, Скопие, Куманово, Охрид, Ресен, Сер, Дойран, Струмица, Неврокоп и др. Печатарството се извършва основно във Виена, където през 1874г. е отворена българска печатница, преместена в Пловдив след Освобождението, с помощта на княз Черкаски и временното руско управление.

Печатницата на Христо Данов в ПловдивПечатницата на Христо Данов в Пловдив

Бащата на книгоиздаването в България участва активно и в обществения и политическия живот на страната. Той е народен представител в областното събрание на Източна Румелия, а впоследствие и кмет на Пловдив (1897г.-1899г.). Любопитен факт е, че като градоначалник Данов се отказва от заплатата си, а най- големите му заслуги са залесяването на две от тепетата на града и създаването на първия модерен градоустройствен план, изработен от чешкия архитект Йосиф Шнитер. Именно Шнитер построява и камбанарията на гроба на Христо Данов в църквата „Света Богородица“ след смъртта му на 11 декември 1911г.

Признателността на българите към живота и личността на духовния просветител намира израз в именуването с „Христо Г. Данов“ на улици, училища и читалища. Ежегодно от 1999г. насам Министерството на културата присъжда национална награда на негово име за „принос към книжовната култура“. Церемонията се провежда в къщата-музей на възрожденеца в стария Пловдив, чиито каменни основи се вплитат в скалите по много красив начин, а експозицията в нея предлага оригинали от кабинета и книжарницата на книгоиздателя.

Въпреки огромното значение и принос на дейността на Данов за „събуждането“ на българския народ, името му остава встрани от тези на възрожденците-революционери, а всъщност духовната и физическата революция са неразривно свързани и за да може робът да изпита потребност да хване оръжието и да се бори за изконното си право на свобода, той първо трябва да хване книгата, която да освободи съзнанието му. В края на много от материалите ни, посветени на големи личности от българската история, прилагаме техен цитат, защото според нас това е един сигурен начин да илюстрираме техния мащаб. Ето и цитатът от Христо Г. Данов:

„Но превзети от различни страсти, ядем се като риби един друг. Всякой се обладал от най-горна степен самолюбие, всякой работи само за себе си, а за другиго не ще и да знае: гражданинът не промишлява за селянина, а селянинът нехае за гражданина; ученият не поучава простия, а простият не взема от учения; богатият не помага на сиромаха, но и сиромахът не приближава до богатия. И така на една страна владее охола и надутост, а на друга – лудо нехайство, па – и двамата в ямата! Тук никой и не помишлява, че всички ние сме едно тяло, че интересите ни са общи и че всички еднакво трябва да се стараем за общото ни подобрение както нравствено, тъй и веществено, ако искаме да бъдем и частно всякой за себе добре. Но всякой ударил по своему и само за себе, па где пукнало, да пукнало. Според това чудно ли е, гдето всички наши общи работи у всяко място вървят тъй наопаки?“

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Безценни спомени от соца: Десет култови неща, които изчезнаха от Българското Черноморие!

 

 

Всички още помним времената, в които почивката на море беше право и задължение на всеки българин. При това не за един дълъг уикенд или от понеделник до петък, а минимум за две седмици. Тогава избор нямаше и всички пътуваха за родното Черноморие. По-добре устроените в системата стигаха направо до плажа с ладата или москвича. А багажниците, естествено, бяха пълни с домати и дини от село. Средната класа пътуваше с автобуса, а пролетариатът с нощния влак. По правило северняците и голяма част от столичани избираха Варна, а пловдивчани гравитираха към Бургас и южния бряг. От привързаност към годините на детството на много от нас и до днес онази почивка от времето на соца все ни се струва по-хубава от сегашната. Да си спомним за летата от 70-те и 80-те на 20. век по родните плажове с 10 неща, които изчезнаха от Българското Черноморие в годините на прехода: 

1. Малките рибарски кейове 
Тези красиви и несравними пристани оцеляват по чудо и до днес в някой все още оцелели под напора на туристическите гиганти места. В традиционните ни курорти като Несебър, Созопол и Поморие обаче дървените лодки са по-скоро атракция, на която летовниците си правят селфи. В момента целият риболовен флот на България се състои от 3000 плавателни съда, като 90 % от тях са малки лодки с дължина до 10 метра. Разпределени са между Дунав и Черноморието, където обаче стоят на котва в очакване да свърши туристическият сезон и да започне риболовният. На мода в модерните комплекси са пристанищата за яхтите на богатите туристи.

2. Прясната цаца в пликовете кафява хартия 
Заедно със старите рибарски лодки от морето по време на сезона изчезнаха и дървените капанчета, които продаваха прясна цаца в кафяви хартиени пликове. И бира, разбира се. Подобни търговски бараки все още съществуват край няколко оцелели места за любителите на палатката до морския бряг. Цаца, естествено, има и днес, но идва по обектите замразена и обикновено я правят много солена.

3. Сергията за вестници 
Не намерихме нито една такава в Слънчев бряг това лято. Доставчиците закрили линията, защото е нерентабилна. Повечето гости на апартаментните комплекси тук са чужденци, а българите вече не си търсят вестника. Получават новините директно в собствения си Фейсбук. Преди години семействата се зареждаха за плажа поне с 3 вестника – един ежедневник, един спортен за съпруга и нещо по-шарено и леко за благоверната. Отделно от това комикс или някое списание за детето.

4. Книжарницата 
Ако искате да си купите книга на морето, ще трябва да пътувате специално до Варна, Бургас или поне до някое градче от ранга на Созопол. По другите места за почивка в книжарницата продават само химикалки, флумастери и най-много някоя детска оцветявка.

5. Компактдискът 
Отиде си броени години, след като самият той прати в историята магнитната касета /тя пък от своя страна бе погребала ролката с магнитната лента и грамофонната плоча/. Вече никой не се трупа по сергиите, за да си купи Жан-Мишел Жар, Джордж Майкъл или Марая Кери, защото в нета има всичко. През 90-те години сергиите с компактдискове на морето въртяха огромни обороти, а на опашката се чуваха коментари за заглавията на половин дузина езици. Всичко, естествено, бе контрабанда. Албумите на топ изпълнителите излизаха в Лондон или Ню Йорк, а специални агенти купуваха диска от магазина и още същия ден го изпращаха за България. На следващия ден се печатаха обложките, линиите в Ботевград и Стара Загора тиражираха ментетата и така два дни след излизането му на британския пазар новият албум на Стинг вече се продаваше по сергиите у нас. Сега линиите ги няма, защото музика е навсякъде в нета. Повечето – пак пиратска.

6. Стъклената риба сувенир 
Някога ги имаше във всеки български дом като украса и доказателство, че семейството е било на морето. Бяха сред най-търсените сувенири от плажа заедно с дървените корабчета с термометър и обикновената хартиена картичка. Сега всички те са под заплахата на магнитчетата от китайското карго с изображения на всяко кътче от Българското Черноморие.

7. Пясъчните дюни и пейзажът без кран и багер
Онези възвишения с дълбок, горещ пясък, идеални за морски свалки и вечерно усамотяване на влюбените двойки. Заради реституцията, застрояването на брега и промените в климата сивите стабилизирани северни дюни вече се срещат единствено край Дуранкулашкото езеро. Южните черноморски дюни все още оцеляват под напора на строителството, като се срещат край Камчия, до с. Шкорпиловци, Слънчев бряг, Несебър, между Приморско и Китен, както и до къмпингите „Градина“, „Златна рибка“, „Каваците“, блатата Алепу, Аркутино и Стамополу. Рядкост по Черноморието е и пейзаж, на който да не се вижда кран, багер или заградено с ламаринени платна място за бъдещ хотел.

8. Плажният фотограф 
Онзи, който правеше моментални снимки и ги копираше с лошо качество на място за клиентите си. Преди него имаше и такива, които изпращаха фотографиите по пощата на адреса на летуващите. Пратката, естествено, се заплащаше отделно. Днес смартфонът изяде бизнеса на добрия стар фотограф.

9. Пионерският лагер 
Някога децата почиваха организирано по 3 пъти в годината – един зимен лагер и два летни – на море и на балкан. Сега старите станции със собствени плажни ивици и вечерните лагерни огньове ги няма, завзети от модерните хотелски комплекси с аниматорите и новите забавления за децата.

10. Старият гларус прихващач
Онзи знаменит сваляч от времето на соца, който покоряваше чехкините с едно голо тяло и няколко вълшебни думи на международния език на любовта, които отключваха всяко сърце и други неща. Днес на мода са Аlexandro, който кара мерцедеса си с 300 км в час, Фики, Криско или просто Чичко Паричко, натрупал капитали в годините на касовата и масовата приватизация.

 

 

Източник: Марица.бг

 

Трагичната гибел на цар Борис Трети (снимки, видео)

снимки:БГНЕС

Уникална фотосесия от 41 снимки представя за пръв път траурната церемония по изпращането на цар Борис Трети, състояла се на 5 септември 1943 г. Тя ни пренася в един от най-трагичните моменти в историята на Третата Българска държава.

 На 28 август 1943 г. неочаквано умира цар Борис Трети. До ден-днешен това трагично събитие предизвиква интереса както на българските историци, така и на обществото като цяло. Има редица версии за тази изненадваща смърт.

 Цар Борис Трети е изключително обичан от българското общество и е изпратен от стотици хиляди в последния си път. Траурната процесия от 5 септември 1943 г. е запечатана на една уникална колекция от снимки, която ни представя целия трагизъм, и едновременно с това – величие на този нещастен в историята на България момент.

 Смъртта на цар Борис Трети е изненада за нас българите, защото в разгара на Втората световна война /1939-1945 г./ ние сме разчитали на държавния глава, че ще извади този път България от войната, без да претърпим национална катастрофа. Като имаме предвид, че той умира на 49 години и преди това е бил в добро здравословно състояние, като изключим ишиаса, който е лекувал от времето на Първата световна война /1914-1918 г./, това е една драма за нас българите, за нашата национална съдба.

 Цар Борис Трети умира на Голяма Богородица, а поклонението пред неговите тленни останки е цели 5 дни в храма „Свети Александър Невски“. Затова време 379 000 души са свели глава пред ковчега му. Опашката започвала от храма „Свети Александър Невски“, минавала покрай Академията на науките, после – по бул. „Цар Освободител“, по улица „Раковски“ и стигала чак до площад „Славейков“. Няма такова грандиозно поклонение не само в българската, но и в балканската история. Това са били хора, дошли не само от София, но и от цялата страна. Българите са наричали своя цар „Г-на с меката шапка“, защото често са го виждали по различни краища на България да ходи така облечен.

 Изпращането на цар Борис Трети през погледа на фотографа

 След поклонението на 5 септември 1943 г. се е състояло и траурното шествие, което фотографът е запечатал. То започнало от храма „Свети Александър Невски“ и минавало по „Цар Освободител“. Снимките са направени,когато шествието преминавало покрай Военния клуб. След това то продължавало до вече несъществуващата улица „Търговска“, „Княгиня Мария-Луиза“ и чак до Централна гара. Оттам с влак тленните останки на монарха са транспортирани до Кочериново и до любимия му Рилски манастир, където Борис Трети е погребан по негово желание, без да е оставил писмено завещание.

 Едно от най-впечатляващите неща, които е уловил фотографът, е състава на процесията. След оръдейния лафет с ковчега на царя са били царица Йоанна и княз Кирил, сестрите княгини Надежда и Евдокия, забулени в черно, а също и сестрата на царица Йоанна – принцеса Мафалда Савойска. Малко след погребението тя става жертва на Хитлер и Гьобелс, които я обвиняват, че нейният баща, италианският крал Виктор Емануил Трети, който само предиедин месец е свалил от власт Мусолини, този път е отровил зет си цар Борис Трети. Това, естествено, не е вярно. Самата Мафалда има трагична съдба – загива в концентрационния лагер Дахау от британските бомби.

 След представителите на царската фамилия следват останалите официални лица, които са гости на погребението. Това са представителите на Тристранния пакт. От името на фюрера присъства великият адмирал Ерих Редер, до него е фелдмаршал Вилхелм Кайтел, който е началник-щаб на действащата германска армия Вермахта, следват представителя на Японската империя и на Мусолини, който въпреки че е свален от власт с помощта на Хитлер, се е окопал в Северна Италия. Най-общо – това са представителите на силите на Оста Рим-Берлин-Токио. След тях на траурната церемония са представителите на нашите по-малки съюзници – Финландия, Словакия, Унгария, Румъния и Хърватия.

 На съюзниците е отредено видно място, за да се подчертае, че, въпреки смъртта на Борис Трети, Царство България ще остане в състава на Тристранния пакт. Защото веднага след кончината на владетеля започва пропаганда, особено по Би Би Си, че това е началото на края, че след смъртта на цар Борис Трети България ще се отцепи от Пакта, че Хитлер бил отровил царя, за да се настрои народът срещу Германия. Затова не е случайно, че представителите на съюзниците са на такова видно място, непосредствено след семейството и най-близките на покойния цар Борис Трети.

 Следващата група, която виждаме на снимките, са военните аташета. Сред тях, обаче, не се вижда представителят на СССР. България е единствената страна от Тристранния пакт, която по време на войната поддържа дипломатически отношения с Москва. Съветският военен аташе най-вероятно също е положил венец, но това е станало в „Свети Александър Невски“, а след това не се евключил в траурната церемония по разбираеми причини – не е можел да застане един до друг с германските представители, с които са били във война.

 Има многобройни представители на българското духовенство, което е много тясно свързано с царя. Всеизвестно е, че монархът е покровител на Българската православна църква. Той редовно се е застъпвал за нея, когато са се правели бюджетите на Царство България, първо – за армията, а след това – за бюджета на Светия Синод.По тази причина той е бил много уважаван от духовенството и миряните.

 Ясно се виждат на снимките и представителите на различните родове войски. По това време България е във военно положение и поддържа армия от над половин милион военнослужещи. На фотографиите виждаме как отдават почит представителите на сухопътните войски, на военноморския флот, на ВВС. Те се прекланят пред своя Върховен началник /днес наричаме – върховен главнокомандващ/ на българските Въоръжени сили в мирно и военно време. Цар Борис Трети, както по-рано и неговият баща – цар Фердинанд, по време на тържествените церемонии винаги е носил военна униформа.

Българска трагедия

 Трагедията на цар Борис Трети е била в това, че той не е вярвал в победата на германското оръжие. Вече е имал горчивия опит от фронтовете на Първата световна война и казвал:да, германците са най-добрата армия, организирана и обучена, но Германия няма ресурс да води война срещу останалия свят. Българският монарх не е вярвал в победата на Германия, особено след като Хитлер напада Съветския съюз. Борис Трети е държал да бъде Цар Обединител, както го нарича народът, след като в периода 1940-1941 г. си връщаме не само Южна Добруджа, но и Западните покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Но той е бил реалист и също е казвал: по-добре да запазим малкото, отколкото както баща ми се хвърляше наведнъж да осъществи националния идеал за обединение.

 Цар Борис Трети е много различен от своя баща –бил е разумен. Още през 1943 г. той вече разбира, че България попада в съветска зона. Малко по-рано, през май 1942 г. народният комисар по външните работи Вячеслав Молотов подписва с Уинстън Чърчил съюзен договор в Лондон, в който се дава правото на санитарен кордон на Сталин спрямо Германия. Този санитарен кордон включва Финландия, Прибалтика, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния и България. Без Гърция, защото на последната Чърчил много държи заради морските комуникации на Британската империя в Средиземно море и Суецкия канал за Индия и Австралия. Царят е знаел, че ние ще бъдем предадени в съветската зона, това е бил неговият кошмар.

 Когато Борис Трети се завръща от срещата си с Хитлер във Вълчата бърлога, състояла се на 14-15 август 1943 г., при кацането на самолета на летище „Враждебна“ казва на брат си Кирил: „Моето представление свърши. Някога ние спасихме царството, но този път няма да го спасим“.

Дори със сърдечна криза цар Борис Трети изкачва връх Мусала. Но вече усеща своята обреченост. Монархът вижда края на България, не само на династията, но и на царството.

 Борис е българският цар, който е роден в България,възпитан е в България, воюва по фронтовете на България и умира в България. Той чувства България като свое отечество и е виждал, че тя ще попадне в съветската зона, ще бъде болшевизирана, което и става на 9 октомври 1944 г. Тогава на Московската конференция Чърчил отстъпва на Сталин 80% съветско господство в Царство България, което ние преживяхме 45 години.

 След смъртта на цар Борис Трети Регентският съвет не е в състояние пълноценно да изпълнява функциите си. Същото важи и за правителството на Добри Божилов. От една страна цар Борис Трети си отиде рано, на 49 години, но от друга – това бе една достойна смърт и остави добър спомен сред народа си.

Академик Георги Марков

 

 

Източник:БГНЕС

 

Борис III открива Паметника на Шипка на 26 август, деня на великата епопея

Н.В. Цар Борис III произнася реч при откриването на Паметника на свободата на връх Шипка, 26 август 1934 г.

 

 

На днешния ден, 26 август, преди 83 години Борис III, цар на българите, открива тържествено един от най-величествените ни паметници – на връх Шипка.

Датата не е избрана случайно. От 21 до 26 август е битката при Шипка, решителна за изхода на Руско-турската освободителна война и затова наричана Шипченската епопея. Руските войни и българските опълченци не позволяват на основните османски части, предвождани от Сюлейман паша, да преминат Стара планина и да се съединят с обсадените в Плевен части на Осман паша. Малобройният отряд българи и руси, наброяващ едва 7500 души, спира 30-хилядната османска армия.

Заради героизма на българските опълченци и руските войни още по време на Учредителното събрание на 13 април 1879 г. възниква идеята да се издигне такъв монумент. Дават я народните представители Петко Каравелов, Петър Берон и Петко Р. Славейков.

Политически боричкания, финансови проблеми, три войни и претенциите на съседните държави забавят строителството.  Замислен още през 1879 г. мемориалът е готов през 1934 г.

Когато най-сетне паметникът е издигнат, към него се стичат над сто хиляди души. Присъстват и 80 живи опълченци.

894 стъпала водят към Паметника на свободата. Монументът е висок 31,5 м. „На борците за свободата“ – гласи надписът с метални букви, поставен над главния вход от северната му страна, а над него е издигнат огромен бронзов лъв с дължина 8 м, височина 4 м и тегло 28 тона.

Народният поет Петко Славейков излиза с предложение в строителството на паметника да участва целият български народ, защото „този паметник ще послужи в бъдеще като пътеводна звезда за нашето възсъединение, той ще привлича хората и ще събира в едно погледите на българите от всички краища на България“. Но минават години и нищо не се случва. Едва през 1921 г. на конгрес на Опълченското поборническо дружество „Шипка” се взема решение, във връзка с 45-та годишнина от Шипченската епопея да се положат основите на монумент в памет на загиналите руски воини и български опълченци. Избрана е най-високата точка в околността – връх „Свети Никола“. На 24 август 1922 г. по време на тържествата по случай 45-годишнината от Шипченската епопея е положен основният камък на паметника. Но за самия паметник още няма проект. Изготвянето му се забавя цели 3 години и едва на 3 юни 1924 г е обявен конкурс за проект на паметника с краен срок 31 декември 1924 г. Но резултатите от конкурса са анулирани. На 30 ноември 1925 г. се провежда втори конкурс. Най-висока оценка получава проектът на архитект Атанас Донков и скулптура Александър Андреев. На 3 февруари 1926 г. е сключен договорът за започване на строежа с авторите на отличения проект.

Самият строеж започва през пролетта на 1926 г. под ръководството на инж. Богдан Горанов, арх. Минчо Заеков и инж. Иван Данчов. За главен майстор е назначен Илия Мъглов. Той обаче изкарал паметника до нивото на костницата, и поради суровите условия хората му се разбягали и изоставили строежа. Инж. Данчов назначава нов главен майстор – Пеньо Атанасов Колев от с. Дралфа Търговищко, познат още като Пеньо Бомбето, защото постоянно и винаги носел бомбе.

През летата на 1927, 1928 и 1929 г. кипи усилената строителна дейност.

Три години Пеньо Бомбето и хората му строили паметника. Работниците с нечовешки мъки издържали тежкото изпитание: Кънчо Кавръков от с. Шипка бил майстор на ваденето на камъни. Каменоделците Генчо Ваков, Илия Рашков, Георги Иванов, братята Христо и Георги Димитрови и още десетина души от Габровско с длета оформяли камъните за строежа. Грубите камъни се извозвали от кариерата до върха с два чифта биволи чрез специално изработени метални коли. В една кола можело да се превозят до един тон каменни блокове доломит. Пясъкът карали от Мъглиж и Енина до Шипка с каруци, а оттам към върха в сандъци, натоварени на 40 каракачански катъра. Нямало дори коларски път до върха, защото ерозията заличила стария път през прохода. Хората от Шипка и Мъглиж направили нов път доброволно. Цимента, бетонното желязо и дървения материал превозвали от Казанлък до с. Шипка с камиони, а до върха с катърите, волски коли и конски каруци. Времето в планината много често било мъгливо и дъждовно. Строежът вървял трудно и бавно.

Каменната кула на паметника е завършена в груб строеж едва през лятото на 1929 г. Но през септември същата година строежът изведнъж спира. По политически причини.


Според първоначалния проект на върха на пресечената пирамида трябвало да се постави огромен бронзов лъв, който да гледа на север. Лъвът вече бил отлят в Софийския военен арсенал от група майстори, начело със Стефан Вежански по проект на скулптура Кирил Шиваров. Но именно този 8-метров лъв създал много проблеми на авторите на проекта и на българските правителства по време на строежа на мемориала. Самият лъв бил изготвен от 28 бронзови черупки с общо тегло 28 тона. Трябвало да се пренесе до върха на части и там да се сглоби като обемен пъзел. Мулета и катъри изтеглили лъва до върха (б.а. – в блога „Питагорид“ се разказват подробности от строителството на паметника).

И тъкмо когато работниците умували как да го качат на кулата, румънското правителство излязло с протест. Не може българският национален символ да гледа на север! Това намирисва на териториални претенции, смятат северните съседи.

Министерският съвет се събрал и решил лъвът да се обърне на юг – архитектурният проект позволявал това. Но тогава реагирали едновременно Гърция и Турция. Спомените от три войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна били все още пресни. Съседите съзирали в строежа на паметника желание от страна на София да ревизира Ньойския договор.
Така се стигнало до соломоновско решение. Лъвът бил „свален“ от върха на паметника и „поставен“ на козирката над главния вход от северната страна, като при това бил обърнат на запад. Сега пък реагирала Сърбия. Дали българите не търсят реванш за Македония и Западните покрайнини? Сръбският посланик връчил официална нота на външното министерство.

Министерският съвет отново се събрал на заседание за паметника. Двама министри били натоварени с отговорността да преценяват евентуалните дипломатически проблеми, които биха могли да възникнат. Накрая било взето решение лъвът да гледа на изток, откъдето са дошли освободителите.

Народът реагирал на цялата сага по своему. С вицове. Хората казвали, че лъвът гледа към Черно море, защото рибите са неми и не могат да протестират. При окончателните довършителни работи се включили части на трудовата повинност от Стара Загора.

По време на тържественото откриване на Паметника на свободата бил проведен преглед на войнските части, на випускниците на военните училища и били присвоени офицерски звания.

През 1956 г. паметникът е частично преустроен. Долните два етажа са съединени с кръгли отвори. В централната ниша в почетно мълчание пред паметта на загиналите на вечна стража са застанали скулптурни фигури на руски войник и български опълченец. На втория етаж е поставена скулптурна фигура „Победа“. Каменното стълбище, водещо към върха, е направено през 1957 г. в навечерието на честването на 80-тата годишнина на Шипченската епопея.

През 1977 г. за 100-годишнината на епопеята най-горната част на стълбището е реконструирана в тържествен подход към паметника. На първата площадка под стълбището са пресъздадени най-характерните моменти от петмесечната борба за прохода. Върху белокаменната стена са изваяни три барелефни композиции: „Защитниците на Шипка“, „Глътка вода за героите“ и „Зима на Шипка“. Автор на композициите е художникът проф. Любен Димитров. В дъното на площадката върху голяма мемориална стена са изписани стихове на поета Иван Рудников. На 3-ти март 1982 г. тук тържествено е внесено копие на Самарското знаме.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Каква бе линията КРАЛИ МАРКО, която стопираше турската армия

 

 

Линията „Крали Марко“ или неподвижните огневи точки по Южната граница. Специално изградена защитна линия, известна като отбранителна линия Крали Марко бе изградена по протежение на цялата граница с Турция. Тя бе силно подсилена с бетонни стени и куполи на танкове Т-34, Панцер III и Панцер IV, които бяха живо страшилище за всеки враг!  Някога Южната ни граница бе най-мощно и зорко пазената граница на Балканите ! И днес има останки, който да ни напомнят за едни отминали времена, в който България имаше над 2000 танка, а днес имаме само няколко! Някога в България се вкопаваха танкове и се покриваха с бетон – така наречените неподвижни огневи точки !

Все още тези точки се водят класифицирана информация за това няма да изпадаме в подробности ! Днес хора по границата ни попадат на такива огневи точки останали от времената когато България имаше Армия и бе най-страховитият страж на соцлагера ! Днес е друго – трудно можем да кажем, че имаме армия, нямаме достатъчно чест и достойнство, а хората възпитани в родолюбие и патриотизъм са предадени от номенклатурните канцеларски плъхове на държавна служба ! Но някога по цялата ни южна граница можехме да видиме тези дула.

Срам и позор, а някога през тази граница и пиле не можеше да префръкне, а днес си коментирам, че орди от орки – нагло и безгрижно минават и ако някой се опита да ги спре – има голяма опасност да пострада ! Всяка майка граничар не ражда и да си граничар това бе призвание, дълг и чест за малцина, които денонощно са били готови да дадат и животът си за Отечеството !

Ние сме територия на кръстопътят на историята на която още можем да видим останки от защитна линия, която неофициално носеше гордо легендарното име „Крали Марко“. Ето коментарите на бивши и настоящи военни от нет-форумите по темата: Но както показа живота – линията „Крали Марко“ изигра огромна роля за колекционерството на военни антики в световен мащаб.

Бъдещият музей в ямболските казарми…“ – Там тези танкове стоят, просто защото няма къде другаде. След като вече покойният Петко Йотов (онзи с големите бакенбарди) ги обяви за лишени от каквато и да е стойност отпадъци… Специално по отношение на Pz IV – почти пълна сбирка модификации! Не случайно при изкопаването на танковете световната колекционерска общественост настръхна! Тези неща са безкрайно редки, по света има запазени само отделни бройки и от тук нататък просто няма от къде да се появят други! Същността е съсипването на ПЪРВОЕШЕЛОННАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ на България срещу Турция.

Една полоса с 0ръдия, картечници,бункери,както и много подготвени окопи,траншеи и гнезда за стрелба с право мерене. Голяма част от съоръженията се използваха реално и се поддържаха от изнесените Предни отряди. Потвърждават ги в различни статии ген.Панайотов/к-р 7 МСД/,бр.ген.Т.Георгиев/служил дълги години в 12 МСП и разузн.бат.-Елхово.

И аз мога да добавя много подробности,но проблема е друг

-ТАЗИ ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ има още военно-стратегически ресурс и стойност,защото:

– Много от съоръженията могат да се реновират с малко средства и да се използват за действия при учения и тренировки на механизираните ни бригади и части от БА.

– Защо да ги наричаме ‘бивши’тези 45 години укрепвани и поддържани райони по Маричинското,Тунджанското,Воденското и т.н. направления?

Сега се чудим какво да правим със сравнително добра танкова техника-Т55. И доката израелците я модифицират в съвременни варианти на ББМ, ниe ги режем или продаваме за скраб. А защо не се помисли за СЪВРЕМЕНЕН ВАРИАНТ на Укрепени райони по границата-с използване на полезното /защото релефа не се е променил и 1%/,и доразработване на МОБИЛНА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ-не с вкопаване на танковете, а с пълна инженерна подготвеност/като фортификация и минни полета/ и мобилно заемане на 2-3-4 вариантни позиции при тревога от мобилизирани резервисти,които 2 пъти годишно многократно са отработвали прехода от бази и заемане на кодовия район при тревога. Ако бяхме като Люксембург,Щвейцария,Белгия, Дания с тяхното обкръжение от държави,можехме да разчитаме на НАТО и да нищим въпроса дали ни трябва армия и какава.

НО ние сме на Балканите-и сме яли попарата на всички,които сега ни се пишат добри комшии.И тъй като сега е модно да се говори за Балканската война,е редно да припомня, че тъкмо Турция на 30 юни 1913 г. премина линията Мидия-Енос без каквото и да е предупреждение, за да спре на сегашната ни граница. И затвори клопката за България. Оказахме се на колене, в обръч от наши бивши“съюзници“. Нека да видим какво прави Българската армия днес.

Командването на опер.сили и бригадите са погълнати от създаването и сертифицирането на т.н.ББГ /батальонни бойни групи/ за оценка „боеготов’.В това няма нищо лошо.Но главната цел на това интегриране със силите на НАТО е за мироопазващи и мироподдържащи операции в чужбина.А националната отбранителна стратегия?Ние сме в центъра на Балканите,с ограничена територия по дълбочина.На кого да разчитаме при военнен конфликт?Къде ще бъде след 2 часа след „Ч“ един Армейски корпус,настъпил примерно по Тунджанското направление?

А силите на НАТО се развръщат след 3 седмици и нататък. А ние нямаме и Доброволен резерв още. С колко намалява годишно.като няма наборна армия?А в Турция Всеобщата военна служба от 15 месеца не е мръднала досега. Военното състояние на армията ни рефлектира и върху националния ни суверенитет,националната сигурност и терит.цялост.ОТСЛАБЕНАТА НИ АРМИЯ взе да влияе директно на политиката и националното ни самочувствие.

Започнахме да правим недопустими за българския патриотизъм отстъпки и манталитет на „Преклонена главичка“ и васалщина.Парламентът преди години осъди Възродителния процес /и стопирахме исканията на Тракийските бежанци-сега и турците ще искат обезщетения/,имаме турска партия в Парламента,турски предавания по ТВ, заговори се и за турски учебници по майчин език,поддържаме Турция за ЕС с две ръце и т.н.И как не-2-ра по сила армия в НАТО е срещу нас.

А нашите подразделения учат ли учат теми като патрулиране в град,действия при засада,обезвреждане на ИВУ,действия на КПП и т.н… Та да се върнем на въпроса-Имаме ли потребност днес от Укрепена линия по границите ни? Продължава ли да е стойностен елемент от отбраната? МОжем ли да разработим модерна стратегия на Подвижна отбранителна линия,със заемане на главен рубеж,а в последствие отстъп на запасни или готовност за настъпателни действия?

Имаме ли свободна материална част да осъществим такава стратегия?Можем ли да подготвим специалисти в Сливен и Учебните бази за л.с. в страната?Може ли това да залегне в Плана за бойна подготовка на СВ до 2020 г? От друга страна -Една Укрепена линия е отлично средство за обновяване на ПНП и КНП на съединенията, за учения и тренировки по бойните планове, за обучение на част от Доброволния резерв.Природата ни е дала прекрасна планинско-гориста местност,която,умело използвана, може да ни защити с малко сили средства срещу тройно/а Ирак и Афганистан се оказа-и срещу десеторно/по-мощен противник. Тук си спомням урока на един генерал.Бях пехотен офицер в 53 МСП-Грудово ,лейтенант,командвах мотострелкови взвод в 6 МСР.

Изнесохме се по тревога през март на 1971 г.на границата-някъде по линията Вълчи Извор-Горска поляна. На Инжелибаир бе КП на ротата,а на Сарлъка -на 2МСБ.Командир му беше подп.Цонков. Цяла седмица копахме траншеи,укрития за БТР и т.н.и отигравахме отбрана в ПГМ. Снегът още не беше се стопил,земя тук-таме се виждаше още.И по полевото тапче ни прозвъни подп.Цонков-„Стягайте се, генерал Карамфилов идва !“?Тогава ген.Борис Карамфилов бе командир на 7 МСД/Ямбол/.След малко той наистина пристигна ,с една КЩМ,с куполите,верижна.Носеше танкистки черни очила, и/за пръв път тогава видях генерал с полева униформа като нас-кафявите/ .Слезе от щабната машина,командира на ротата-ст.лт. Цирков му се представи,след него-аз, и започна преглед на позициите на ротата.

Ние бяхме спокойни-всичко беше по устав направено-с отделни позиции за картечарите и РПГ,с дълбочините на траншеи и добре замаскиран бойни машини,дори и картички за секторите за стрелба и ориентирите бяха в командирите на отделения.И първото нещо,което направи бе,че влезе в един БТР и взе да върти голямокалибрената картечница в сектора й за стрелба.Излезе.Повика ротния и му каза-„На колко метра примерно напред може да стреляш от тази позиция?“Ст.лт.Цирков му отговори-„Най-малко на около 500-600 м.“.“Правилно!“-каза генерала-“

А на колко стреля картечницата на БТР-а?/ставаше въпрос за „Владимиров“-14.5 мм/ -„До 2 километра,а до 800 м.пробива леки бронирани цели’-доложи Цирков.Е,защо не използвате този ресурс?Я вижте как е нагънат релефа и 3/4 е възможностите й са в „мъртва зона“. Слязохме около 150-200 м.надолу и се ширнаха секторите за стрелба в пълен обем.И тогава генерала разпореди-“ Изнеси ротата на нови позиции и започвайте отначало.

“На нас не ни стана приятно-едноседмичен труд отиде на вятъра и студа“Генералът разбра това и добави-“ Тук ВСЕКИ ТАНК И ВСЯКА ОГНЕВА ТОЧКА ПО ГРАНИЦАТА ЛИЧНО СЪМ ГИ ПОСТАВЯЛ И ЛИЧНО СЪМ ГИ ПРОСТРЕЛЯЛ! ТУК ПОЗНАВАМ ВСЯКА ГЪНКА НА ПЛАНИНАТА,ЗАТОВА ТЕ СЪВЕТВАМ.“

Г. Георгиев и офицери от резерва

 

 

Източник: uniconbg

 

“Горяха даже камъните“: Най-страшната бомбардировка във Втората световна война

 

Точно преди 75 години, на 23 август 1942 година, Сталинград е подложен на първата масирана въздушна бомбардировка, която буквално го изравнява със земята.

Четвърти въздушен флот на Луфтвафе се хвърля върху града с цялата си мощ и за половин ден унищожава над половината от жилищния фонд на града.
След тежките фугасни бомби, които изринали домовете до основите им, били хвърлени запалителни боеприпаси, предизвикали многобройни пожари.
Огромният огнен вихър опустошил централните райони и се прехвърлил към покрайнините.
Процъфтяващият преди войната Сталинград заприличал на разорано поле, от което стърчали само основите на сградите.
Загинали над 40 хиляди човека…
Изглеждало, че потъналият в огън и дим град повече няма да може да се съпротивлява.
Но бомбардировките на 23 август били само началото на героичната отбрана на Сталинград от войските на СССР
Огненият ад
Сталинград в огне. Великая Отечественная война
Към началото на бомбардировките от 400 хиляди жители на града били евакуирани само 100 хиляди.
Болшинството останали възрастни и деца били задействани във фортификационните работи — издигали барикади, дълбаели траншеи и противотанкови ровове, маскирали стратегически важните обекти.
Подготовката на Сталинград към продължителна обсада се извършвала спешно — вермахтът вече бил близо.
Към 16 часа на 23 август ударната групировка на 6-та немска армия пробила към Волга близо до северните покрайнини на Сталинград, в района на селищата Литошинка, Акатовка, Ринок.
Първият удар на бронетехниката на 14-ти танков корпус поели съветските зенитни батареи на 1077-ти полк.
Завързал се ожесточен бой.
Няколко часа по-късно над града се чул тътенът от стотици бомбардировачи.
Самолетите с кръстове на крилете тръгвали към Сталинград вълна след вълна, по 30-40 самолети наведнъж.
Първите бомби блъснали града около шест часа вечерта.
Според спомени от очевидци, земята буквално се тресяла.
Мощните взривове били в интервал 10-30 секунди, а грохотът бил такъв, че нищо друго не се чувало.
Немски самолет над Сталинград. 1942 год
«Това, което видяхме на 23 август в Сталинград, ни порази като тежък кошмар, — вече след войната пише в спомените си Маршалът на СССР Андрей Иванович Еременко. — Огромните стълбове огън се издигаха до небето  в района на нефтохранилището.
Потоци горящ нефт и бензин се устремиха към Волга.
Гореше реката, горяха корабите, горяха камъните.
Горящият асфалт задушаваше.
Като кибрит избухваха телеграфните стълбове.
Имаше невъобразим шум, раздиращ слуха с адската си музика.
Свистенето на летящите към земята бомби се смесваше с взривовете.
Сградите се сриваха.
Трясък и бушуващ огън.
Загиващите хора стенеха.
Чуваше се истеричен плач.
Някой търсеше жена си и детето».
Източник:News Front

На днешния ден е спасена цяла България

 

 

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.

В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.

В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша. Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов /5 500 души/. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша наброява 27 000 души и 48 оръдия /без резервите/. С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо, се оказва мястото, което е атакувано ожесточено през целия ден от турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки. Опълченецът от 1. дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.

В разгара на боя на позициите пристига 35. пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден – 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35. пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на 2. и 3. опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”. Преди мигове майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България”.

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени.Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България. Изходът на войната, е решен на Шипка. На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“.

 

На днешната дата през 1944 година българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия

 

 

Българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия. От 25 август започва насилствено обезоръжаване на немските войски на българска територия и на места се стига до въоръжени сблъсъци. До 7 септември са обезоръжени около 15 000 германски войници. България обявява „пълен неутралитет“, но не излиза от Тристранния пакт.
България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. България обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. тя е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Жертвите, които дава страната ни са повече от 32 000 души, но противниците на Германия не признават България за свой съюзник. Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж.
Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватска и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др.

 

 

 

Битката за Сталинград: “Руснаците стоят пред града като каменни блокове“

 

 

Точно преди 75 години, на 23 август 1942 година, Сталинград е подложен на първата масирана въздушна бомбардировка, която буквално го изравнява със земята.

Само за един ден фашистите извършили над града над 2 хиляди самолетни полети. В атаката участвали около хиляда самолета от различни видове.

Бомбите се хвърляли подред, не се избирали конкретни цели.

Те трябвало да покрият града като килим.

Пред летците от Луфтвафе стояла една задача — Сталинград да бъде заличен от лицето на земята.

Трябва да каже, че те се справили повече от успешно.

Към края на деня основата част от Сталинград лежала в руини.

Само на 23 август, по данни на източници, са загинали от 40 до 90 хиляди човека.

Около 50 хиляди са ранени.

Разрушени са 309 градски предприятия.

Заводите  «Красный Октябрь», СТЗ, «Баррикады» изгубили голяма част от цеховете и оборудването си.

Унищожена била инфраструктурата и всички връзки.

Ситуацията в града се утежнявала от факта, че бушуващите пожари практически не можели да бъдат изгасени — водопроводът бил бомбардиран.

Не можело да се пренася вода и от Волга — на повърхността й плувал нефт.

Разбира се, Сталинград се съпротивлявал на фашистите.

Авиацията на СССР и зенитната артилерия на 23 август 1942 година унищожили от 90 до 120 немски самолети.

Но скоро след началото на бомбардировката градът бил покрит в плътна димна завеса.

Ситуацията се усложнявала от факта, че на зенитчиците (мъже и жени) от 1077 полк им било забранено да стрелят по самолетите, нямало достатъчно боеприпаси.

Те трябвало да сдържат настъплението на настъпващите немски танкове от северните покрайнини на града.

Тежката зенитна артилерия нямала достатъчно противотанкови средства.

СССР имал в Сталинград на 23 август само 37 оръдия.

 

Хитлеровски самолет, свален в боя над Сталинград
Известен е случаят, в който на помощ пристигнали от тракторния завод два танка и три трактора, обшити с бронирана стомана, в подкрепа на батальона дошли работниците от завода.
Други войски в Сталинград нямало — частите на 62-а армия продължавали да сдържат противника на няколко десетки километра от града на левия бряг на Дон.
Защитниците успели да удържат натиска на врага — немците така и не успели на 23 август, а и в последващите дни да пробият северния рубеж на отбраната на града.
Командващият 14-ти танков корпус на вермахта генерал фон Витерсхейм за провала на настъплението бил отстранен от командването.
Освобождението на Сталинград. Боеве по улиците на града. Илюстрация от книгата «Безсмъртният полк»
Главната цел на бомбардировките била потушаване на съпротивата на войните на СССР, които отбранявали града, последващият щурм към Сталинград от сухопътните части на 23 август немците така и не успели да извършат.
Според редица военни историци, вермахтът не успял да се възползва от резултатите на Луфтвафе.
Бомбардировката на Сталинград изглеждала не като военна операция, а по-скоро като терористичен акт.
Точно така може да са охарактеризира факта, че немците така ожесточено бомбардирали транспорта с евакуиращите се от града граждани.
«Прехвърлянето на хората на левия бряг на Волга се извършваше от корабите на Сталинградския речен флот и от Волжската военна флотилия. На 23-24 август сталинградските речни специалисти организираха прехвърлянето на хората с катери и баркаси, пише в книгата си «Сталинград. Зад Волга за нас няма земя» военният историк Алексей Исаев. — Този етап на евакуацията продължи под ударите от въздуха и дори под артилерийския огън на противника.

Санитарният параход  «Бородино» с 700 ранени беше буквално разстреля, потъна, спасиха се само около 300 човека. 

Тази участ постигна и парахода «Йосиф Сталин» с жители, които биваха евакуирани.

От намиращите се на кораба 1200 човека се спасиха само около 150 човека».

Независимо от това, издържайки на първия и най-страшния въздушен удар, защитниците на Сталинград успяват да се подготвят за отбрана.

Към тях пробива подкрепление, а опълченците и мирните жители  превърнали развалините в свои домове и мрежа от крепости и огневи точки.

И когато немците на 14 септември 1942 година за първи път се врязали в града, ги очаквал горещ и горчив прием.

Тежкораненият Сталинград дълго и последователно отмъщавал до 2 февруари 1943 година, влизайки в историята като символ на героичната съпротива на народите на СССР и гроб за почти милион немски войници.

Фразата, записана в дневника на един от тях, става известна по целия свят:

«Трябва да се приближим към Волга само още един километър, но по никакъв начин не можем да направим това.

Водим войната за този километър повече, отколкото за цяла Франция.

Руснаците стоят като каменни блокове…

Не мога да повярвам на очите си».

 

Източник:news-front

 

Божидар Димитров: Ролята на прабългарите, славяните и траките в образуването на българската държава и народност

 

 

Едни от най-устойчивите митове в българската история е този за ролята на българите (разбирай прабългарите), славяните и траките в образуването на българската държава и народност. Този мит е типичен случай за действието на политическата конюнктура. Затова постановките на мита са в циклично развитие. В зависимост от политическата конюнктура, която се намесва по въпроса в 30-те години на XX век и действа определящо някъде до началото на 70-те години (и отново след 1989 г.), първенстваща роля в двата процеса (образуването на държавата и народността) имат ту прабългарите, ту славяните. В началото на 70-те години на XX век в народообразувателния процес бяха намесени и траките. Дори в солидни академични трудове бе заявено, че българската народност е формирана в VII–IX век от три равностойни етнически компонента — траки, славяни и прабългари.

Най-лесна за демитологизиране е тезата за тракийския компонент в българската народност. Траките са наистина огромен народ, заемащ в първото хилядолетие преди новата ера земите на днешна България, Македония, Влашко, Южна Украйна, Европейска (а и част от Малоазиатска) Турция, Беломорска Тракия. Разделен е обаче на многобройни племена, които никога не са обединени в една държава. Най-голямото тракийско държавно обединение — Одриското царство, формирано около 480 г. пр.Хр., се разпада само след няколко десетки години. Траките нямат писменост и интелектуален елит и още в началото IV век пр.Хр. елинизацията на аристокрацията им е очевиден факт, стимулиран от политическите, икономическите и културните контакти с гръцките полиси, настанили се по крайбрежията на Черно, Бяло и Мраморно море. Гърцизацията се усилва в елинистическата епоха (III-I в. пр.Хр.), когато в днешните български земи (особено на юг от Балкана) се заселват хиляди гърци, някои насила доведени от Филип II Македонски като заселници (във Филипопол), други търсещи работа и възможности за професионална изява. Между втората половина на I в. пр.Хр. и първата половина на I в. сл.Хр. траките в днешните български земи са покорени от римляните, но в края на този период са обявени за пълноправни римски граждани. В тракийските земи са настанени на юг от Балкана хиляди заселници от елинизираните земи на Близкия изток, а на север от Балкана — римски колонисти. От хилядите открити надписи (предимно на гръцки език на юг от Балкана и на латински на север от билото му) става ясно, че елинизацията и романизацията на траките е успешно завършил процес още в края на II век сл.Хр. По-важно обаче е другото — населението в тази епоха в българските земи е съставено от лоялни граждани на Римската империя. Християнизацията му, която тече от средата на I в. сл.Хр., в 330 г. обхваща всички по силата на декрета на император Константин в 330 г., обявяващ християнството за държавна религия на империята. Християнството в IV век ликвидира окончателно всички културни и етнически различия и в края на периода елинизираното и романизирано население на земите има единно етническо съзнание — римляни (ромеи), граждани на Римската империя.

Какво се случва с това население в столетията до заселването на днешните ни земи от славяни и българи в VII век. Не тече ли поне солиден процент от все пак тракийската му по произход кръв във вените ни? Десетки антични автори, съвременници на събитията ни, описват една за съжаление тъжна картина, в която нямаме никакви основания да се съмняваме, че не е вярна или поне пресилена. От средата на III век върху балканските владения на Римската империя се изсипват вълните на нападенията на т.нар. варвари. Започнало е т.нар. Велико преселение на народите. Първите нападатели на земите ни са готите. Нападенията са с цел грабеж на богатото селско и градско население на плодородните земи на Влахия, Мизия и Тракия. Нападенията се извършват по един модел: населението се избива, имуществото му, храните и добитъкът се заграбват, а селищата се опожаряват. Римските власти са безсилни да се справят с готите, а и с други по-малки варварски народи, и през 275 г. са принудени да изоставят Влахия, изселвайки романизираното й население в Мизия и Тракия. Дунав се превръща в граница на империята, но нито широката река, нито изградената по брега гъста мрежа от крепости успява да спре нападателите. В 387 г. заселените в Мизия като федерати готи се вдигат на въстание и успяват край Одрин да разбият и унищожат цялата армия на Източната Римска империя, заедно с лично командващия я император Валент. Готите стават за две години пълни господари на Балканския полуостров и според съобщенията на съвременните хронисти разграбили и унищожили всички селища в българските земи, „включително и най-скритите в планините, водени от пленници или роби“.

Очевидно, и да е оцелял някой и друг трак до 387–389 г. (макар и романизиран или елинизиран), в тези две години или е намерил смъртта си, или е бил принуден да избяга далече на юг — в непревзетите Солун, Константинопол, островите в Егейския архипелаг или Анадола. Готите в крайна сметка са прогонени от Балканите (между другото с помощта и на наети на византийска служба български конни отряди), но българските земи се заселват вече от различно по произход ромейско население — малоазиатци, хора от Близкия изток, бягащи от още по-жестоко страдащия от варварски нападения Италиански полуостров, варвари-федерати. На свой ред и това население е пометено от хунската инвазия. След хуните Балканите са разтърсени от нападенията на аварите, които стигат до стените на Константинопол и Солун и на няколко пъти се опитват безуспешно да го превземат. В нападенията на аварите участват и българи, и славяни, като групи от тях започват да усядат и да се заселват в различни региони на полуострова. Да вярваме, че в тези нападения между средата на III и средата на VII век в българските земи са оцелели значими групи тракийско население (макар и елинизирано или романизирано), толкова големи, че да имат величината на равностоен трети контингент в процеса на образуването на българската народност, е повече от смешно и наивно. Тук искам да отбележа твърдението на някои византийски хронисти, че в навечерието на славянското заселване на Балканите в първата половина на VII век Тракия е напълно опустяла и равнините й са обрасли с тръни и храсти. Това сведение неслучайно съвпада с мнението на автора на български апокрифен летопис от XI век, според който, когато славяните и българите навлезли в Мизия, заварили територията от 130 години опразнена от елини. Това сведение е интересно и с факта, че средновековните българи са смятали местното население за гръцко.

Защо тогава в 70-те години на XX век се роди митът за траките като трети компонент в процеса на образуването на българската народност в VII–IX век? Огромният брой тракийски съкровища, принадлежали на тракийски аристократи, открити в земите ни през втората половина на XX век, и успехът на уредените изложби на тракийското злато в световните столици в началото на 70-те години подмамиха някои български политици от кръга на Людмила Живкова да обявят българите и България за носители на наследството им — от културата до кръвта. До известна степен сработи според мен и някакъв компенсаторен механизъм. След две десетилетия на политика на национален нихилизъм и криворазбран пролетарски интернационализъм по-младото поколение комунистически ръководители люшна махалото в обратна посока. Завръщането към патриотизма доведе до сериозни усилия в разкриването и изучаването на културноисторическото наследство в българските земи, съпроводено обаче и с деформации на научната истина по някои дискусионни въпроси. И един от тях бе митът за съществената роля на траките във формирането на българския народ, култура и дори народопсихология.

Съществуващите източници (средновековни чужди и български хроники, истории, житийни разкази и други документи) убедително свидетелстват, че роля и участие в създаването на държавата и българската народност имат в VII–IX век два народа — българите (прабългарите) и славяните.

Как точно българите (прабългарите) участват в създаването на българската, т.е. на собствената си държава, стана ясно в предходната глава. Но не се шегувам, имаше в края на 40-те и през 50-те години на XX век „научни“ студии с такива заглавия: „Роля и значение на прабългарите при образуването на българската държава.“ Съгласете се, че това звучи горе-долу като „роля и значение на майката при раждането на детето й“, като, разбира се, се търси под вола теле, за да се омаловажи максимално тази роля и се докаже, че майка е съседката.

Но за съжаление имаше такива времена. Мястото и значението на двата етноса при образуването и функционирането на българската държава и в процеса на образуването на единна българска народност в границите на българската държава сравнително точно бяха определени от историците ни в началото на XX век, когато се раждаше и академичната българска историография. Включително и в първия цялостен корпус по средновековна българска история на проф. В. Златарски. Но през 30-те години на XX век започнаха първите деформации на историческата истина за двата процеса, родили митологеми. Тези митологеми за чест на българската академична наука не произлязоха от редиците на водещите учени-историци. Тези митове бяха рожба на исторически публицисти, следващи като ветропоказатели повеите на политическата конюнктура.

А политическата конюнктура през 30-те години на XX век беше следната. През 1933 г. в Германия дойде на власт Националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер, която бързо установи еднолична диктатура. Хитлер бързо започна да превръща Германия във велика политическа и военна сила. Германия на Хитлер заяви без сянка от колебание, че ще се бори за премахването на Версайската система от договори, маркиращи ситуацията в Европа и в света след Първата световна война, и до началото на Втората световна война отбеляза ред успехи в това направление — възвърна си областта Саар, Судетска област, направи Чехия свой протекторат, анексира Австрия. Определени политически кръгове в България (които бяха на власт или близки до властта) с възторг наблюдаваха успехите на Адолф Хитлер, симпатизираха му, стараеха се страната да установи съюзнически отношения с нацистка Германия и в края на краищата успяха — на 2 март 1941 г. България се присъедини към Оста — военнополитическия съюз Рим—Берлин—Токио. Тези български политици смятаха (може би искрено), че чрез победата на този военнополитически съюз в назряващия нов световен военен конфликт България ще реши проблемите си, породени от същата тази Версайска система от договори. На първо място, разбира се, възвръщане на загубените територии — Македония, Беломорска Тракия, Добруджа, ограниченията във въоръженията и числеността на армията, репарациите и т.н.

Но какво общо имат с всичко това славяните от VII–IX век, ще се запитат читателите, особено по-младите. Работата е в това, че водеща страна в Оста бе Германия, а Германия се управляваше от Адолф Хитлер. А той управляваше Германия с идеите на националсоциализма, а идеите на националсоциализма бяха създадени и изложени пак от Адолф Хитлер в книгата му — библия на национализма — „Моята борба“ (Майн Кампф). Според тези идеи, основополагащи „Новия ред“, който трябва да се установи на Земята, човешките раси се делят на пълноценни и непълноценни. Всъщност пълноценна според Хитлер бе само една раса — арийската, към която спадаха германците и някой и друг скандинавец. Останалите раси бяха непълноценни и между най-непълноценните бе славянската. Тя трябваше да служи за „тор на немската нация“ (цитат от „Моята борба“ — б.а.).

Тракийска гробница в Мезек

Българските политици, ратуващи за военнополитически съюз с Германия на Хитлер, се сетиха, че малко трудно ще обяснят на българския народ необходимостта от съюз с тази Германия при положение, че славяните имат сериозно участие в създаването на българската държава и българския народ и че той продължава да се смята за част от съвременната славянска общност. Затова група угодливи историци (най-посредствените) и исторически публицисти се напънаха да доказват, че славяните, „един народ с примитивна култура“, нямат нищо общо нито с образуването и функционирането на българската средновековна държава, нито с формирането на единната българска народност. Прабългарите бяха „все и вся“. Славяните в най-добрия случай бяха „тестото, от което прабългарската мая“ забърка българската държава и народност. След 9 септември България пък стана съюзник за 45 години на СССР формално това бе една многонационална държава на една идеология (комунизма), но на практика постепенно (особено в годините на Втората световна война) тя се превърна в руска, т.е. славянска империя. Една от тезите на националсоциализма, използвана като доказателство за расовата непълноценност на славяните, бе фактът, че в Ранното Средновековие славянският елит никъде не успява да формира сам силна държава. В Чехия държавата създава франкският (германският) търговец Само, в Русия — шведското племе роси, в България — българите (прабългарите). Поради това управляващата в България партия — БКП, даде инструкция ролята на прабългарите в създаването на държавата и народа, който и тогава, и днес носеше името им, да бъде сведено до минимум. Тъй като страната, както и в 30-те години, се управляваше по тоталитарен начин, намериха се историци (отново най-посредствените), исторически публицисти и автори на учебници, които ни убеждаваха, че когато българите на Аспарух дошли тук, вече имало формирана държава (на седем славянски племена в Мизия), че Аспарух и дружината му били наети като най-обикновени наемници за една война с Византия, а те след победата взели, че узурпирали властта в държавата. Но нямало страшно — прабългарите били само 10 000 души и бързо били претопени в славянското море. Академик Державин отиде най-далече, като заяви, че Аспаруховата дружина била пославянчена още преди да премине Дунава. Тези, които все пак нямаха този смел поглед върху нещата и признаваха, че прабългарите нещо не мязат на славяни, пишеха, че освен че са десетина хиляди, прабългарите са номади, т.е. народ с примитивна култура, който, ще-не ще, бързо възприел (за да живее, естествено, по-добре) по-високата славянска култура. В какво се състоеше по-високата славянска култура в VII–IX век, авторите не обясняваха, тъй като в цялото пространство, в което живееха славяни (от Одер до Волга), археолозите, включително и съветските, не бяха открили нещо по-високо от сламена колиба. А най-често откриваха землянки. Ах, тези землянки — масовото славянско жилище в тази епоха. Те бяха един малък ужас за тогавашните археолози, които трябваше да доказват висока славянска култура. Дълбали са ги нашите прадеди дори в средата на почти оцелели тухлени или каменни сгради в завладените римовизантийски градове, на които е изгорял само покривът. А те, вместо да го поправят, си копат землянката и си светят с борина, вместо да използват най-простия по-висш цивилизационен белег, търкалящ се наоколо в десетки екземпляри — римската глинена лампа.

Траки, Свещарска гробница

На този мит за ниското цивилизационно равнище на прабългарите ужасно пречеха монументалните развалини на Плиска, Преслав, Дръстър и други ранносредновековни български градове. С тях, въпреки сериозните усилия, не бяха успели да се справят, и то за 500 години, дори стотиците турски варници, работещи сред въпросните градове. Как така примитивен номадски народ ще строи огромни градове (Плиска е на 23 квадратни километра площ, Преслав — на 7 квадратни километра) и огромни сгради в тях от добре оформени каменни квадри с тегло от стотици килограми.

Е, конюнктурщиците в историята намериха решение и на този проблем. Един негодник (проф. Крънжалов) обяви старите ни столици за римски градове, в които българите се настанили наготово. Друг негодник (проф. Всеволод Николаев) обяви Мадарския конник за паметник на цар Дарий Хистасп, изсечен в VI в. пр.Хр. при похода му срещу скитите. Нищо че походът му е бил по брега на Черно море и че на паметника се е подписал кан Тервел. Трети негодник пък обяви Мадарския релеф за Тракийски конник. По патриот излезе човекът — нали все пак и на траките сме някакви потомци.

За нравите на тази епоха ни разказваше в студентските ми години един от моите професори, който е бил студент именно в тази епоха. „На лятната практика — казваше той — през деня копаехме край Плиска славянски землянки. Копаехме освен обикновения четириъгълник, каквито са били землянките, и прилепени към тях още няколко четириъгълника — хол, спални, кухни, трапезария, детска стая. Макар и в землянки, славянската жилищна култура трябваше да бъде на високо ниво. А вечер търчахме до римския град край с. Войвода (на 8 км от Плиска — б.а.), пълнехме торби с римска керамика и я пръскахме из Плиска. За да я намерят на сутринта професорът и асистентите му и да я публикуват като доказателство за римския произход на първата българска столица. Веднъж обаче написахме на доста правилен латински върху цяла римска керамична плоча, че дворецът на Омуртаг е построен от първи римски домостроителен комбинат с директор Октавиан Август и партиен секретар Марк Аврелий, и ни изгониха от разкопките. Искаха и да ни изключват от СУ, но професорите Косев и Бурмов ни спасиха. Даже ни писаха шест по латински, без да ни изпитват.“

Тази галимация и съответно постановките на мита постепенно бяха отстранени от публичното пространство в началото на 60-те до началото на 70-те години на XX век. Причините бяха най-малко две — отслабване на съветския натиск върху българската историческа наука и еволюцията на висшето ръководство на Българската комунистическа партия от краен нихилизъм към историческото минало до един своеобразен комунистически патриотизъм. Тези два факта позволиха както историческата наука, така и историческата публицистика да станат по-обективни. Именно обективни — за разлика от колегите си в Скопие или Букурещ,

управляващите в България комунисти нямаха нужда да принуждават историците да „създават история“, а само да я изследват обективно, въз основа на научен анализ на изворната информация. Историята на България и българите е достатъчно древна и велика, за да се „подгрява“ и „обогатява“ с измислици и митове.

Изцепките и в двете противопоставени деформационни линии на мита за ролята и значението на славяни и българи в първите два века на българската държава неочаквано придобиха нова сила и публичност в годините на демокрация и свобода на словото и печата след 1989 г., като по-гласовити са привържениците на мита, че прабългарите са „все и вся“. Тук нещата са стигнали до пароксизъм. Според някои автори българите са създатели на всички древни цивилизации — Шумер, Акад, Египет… Някои дори ги смятат за посланици на извънземен разум с особена мисия на Земята. Каква точно, тук мненията се разделят — от „замразени“ бойци, които да спасят при нужда планетата от гибел, до мисионери, които трябва да наливат ум, разум и култура в тъпите глави на автохтонните обитатели на планетата. Като гледам как ние самите се управляваме, май е по-вероятно първото мнение. Въобще от Усури до Мисури тези автори виждат само кутригури. Излишно е да казвам, че повечето от тези автори са възторжени неспециалисти в историята, а единственият с научна степен и звание е стар пациент на едно медицинско учреждение, разположено на 4-и километър от София в посока Пловдив.

Каква е наистина ролята на славяните в двата процеса — държавно- и народообразувателния. За да я уточним, трябва да започнем отначало. Според изследванията на учени от всички страни, които са се занимавали с тях, те са народ от индоевропейската раса. Към тази раса спадат германците, иранците, келтите, индийците. Прародината на тази раса е Централна Европа и появата й датира от IV хил. пр.Хр. В третото хилядолетие пр.Хр. започва разселването на иранците и индийците към днешните им местоживелища. Славяните, заемащи територията от Одер до Двина, също в резултат на демографския прираст, се разселват на изток, достигайки в I хил. пр.Хр. до река Ока в днешна Русия.

Славяните — и поради географските особености на прародината си (студени блатисти равнини и гъсти гори), и поради отдалечеността си от напредналите в технологично отношение средиземноморски цивилизации (Гърция и Рим), до началото на I в. сл.Хр. са на доста ниско цивилизационно равнище. Това, разбира се, няма нищо общо с расовите особености. Те са от същата раса, от която са и германците, и българите. Живеят в землянки и сламени колиби в малки села, прехранват се със скотовъдство, лов, риболов, пчеларство и примитивно земеделие. Организацията на обществото е на родове, обединяващи се племена.

В края на I в. сл.Хр. античните автори, като Тацит и Плиний, най-сетне ги забелязват, тъй като славянски родове в процеса на разселването на юг се приближават до границите на Римската империя, заемайки земи в днешна Чехия, Словакия, Унгария, Трансилвания, Молдова, Централна и Южна Украйна. Търговските контакти с Рим стимулират производството, но в областта на технологиите напредъкът засяга главно въоръжението. Това е достатъчно за славянските вождове и младите мъже, за които грабежът в богатите римски села и градчета е далеч по-доходоносен и осигуряващ лесно препитание на семействата им, отколкото изнурителното чоплене на студените средноевропейски равнини.

В III–IV век славянски дружини участват, кога доброволно, кога насила, в нападенията на готите в източната част на Римската империя, т.е. в балканските й владения. В V век те ще правят това заедно с аварите и хуните. Впрочем още в IV век славяните ще преминат Карпатите и ще заселят плътно влашките и молдовските равнини. Оттук нататък, с оглед историята на българските земи, ще разгледаме действията именно на тази славянска група. Изглежда, че е била достатъчно силна и многобройна, след като формираният и доста силен Аварски хаганат в Панония (днешна Унгария) не успява да ги подчини и границата му с тази славянски група минава по билото на Карпатите.

През целия VI век тази самостоятелна славянска група през година-две напада византийските владения на юг от Дунава. Това са страшни и унищожителни нападения. Прадедите ни по тази линия хич не са били онези мирни, кротки хора, както ги рисува романтичната историография. Населението на опустошаваните области се избива, движимото му имущество се отнася като плячка, а недвижимото се гори и разрушава. Въпреки че нямат никакво предпазно въоръжение (шлемове, ризници, наколенници) и конница, пехотните славянски отряди, въоръжени само с меч, две къси копия и примитивен дървен щит, храбро се хвърлят в бой с византийските войски, облечени само с ризи, а понякога и голи до кръста. Заслужава да се отбележи, че дакийските славяни (Дакия — античното име на Влашко) почти всяко нападение в VI век осъществяват заедно с българите, които навярно им компенсират липсата на конница.

Още в средата на VI век славяните се научават да превземат крепости. Към края на века непревзети на Балканите остават само Константинопол и Солун, които славяните на няколко пъти (особено последния град) безуспешно се опитват да превземат, макар че за целта усилията си обединяват няколко славянски племена. Липсата на трайни славянски племенни съюзи, които евентуално биха могли да прераснат в държави, е слабост, забелязана от византийските историци. В „Стратегикона“ (учебник за армейски офицери) с авторство, приписвано на император Маврикий, е записано: „Те (князете на отделните племена — б.а.) или не достигат до споразумение, или пък, ако се споразумеят, някой веднага го нарушава, като противниците враждуват до смърт и никой не иска да отстъпи другиму.“

Последният опит на Византия да задържи славяните на дунавската граница бил през 602 г. Неуспехът му и започналата тежка война с Персия, продължила до 627 г., оголила от византийска войска Балканите и те станали лесна плячка за славяните. Но този път славяните нямали намерение да се оттеглят, а да се заселят на полуострова. Само за десетина години почти цялото славянско население от Дакия (Влашко) се прехвърлило на юг от Дунав, заемайки пространството от Дунав до Пелопонес включително.

Славянското заселване обаче едва ли е било равномерно по цялата територия на Балканския полуостров. Македонският археолог Микулчич в издадения си в края на XX век обобщаващ труд върху разкопките в 538 укрепени селища в Македония установява, че липсват следи както от старите византийски поселници в тях, така и следи от славянско населване в тях между VI–VII век. Микулчич предполага, че „високите студени полета и голи планини на Вардарска Македония не са били атрактивни за славяните и те се заселили на юг — в облъхваните с топлина полета край Солун, Тесалийската и Атическата равнина и Пелопонес“. Редички са и славянските поселения в Мизия и Тракия.

Очевидно е, че главният мотив за дакийските славяни да напускат севернодунавските равнини е да търсят по-благоприятни като климат земи (с по-малко продължителна и по-топла зима) и съответно по-плодородна за земеделие земя. Демографският ресурс на днешната Влашка равнина едва ли е бил достатъчен, за да насели плътно цялата южнодунавска част на Балканския полуостров, а само най-„атрактивната“ й южна част. Но несъмнено в следващите десетилетия и едно-две столетия демографският прираст е тласкал излишъка от хора да заселват и по-малко „атрактивните“ места — високите полета и планините.

След края на персийската война (627 г.) Византия прави успешни опити да възвърне контрола над загубените земи, или ако трябва да бъда съвсем точен, да установи контрол над новото славянско население. И успява доста бързо да върне границата си отново на Дунав и да направи славяните поданно население със статут на федерати в Мизия и Македония. В Тракия властта на Византия пък към 650 г. е била пълна.

Причините за византийския успех са няколко. Първо, създадената през 632 г. българска държава е обхванала в границите си Влашко, където славянското население е било силно разредено след преселението на юг от Дунав в 602–612 г. Съюзът на Византия и България от 635 г. спрял притока на нови славянски нападатели от север, а славяните на юг лишил от някога съюзната българска конница. С дървените си щитчета, мечове и къси копия славянските пехотни дружини нямали никакви шансове за успех срещу елитните византийски части. Все пак поне в отдалечените райони (като Мизия и Македония) Византия запазила формалната независимост на „славиниите“ (славянските княжества), като срещу правото да живеят на имперска територия е трябвало да плащат данъци и да поемат определени военни задължения — рекрути за армията, охрана на граници, проходи и т.н. Византийската власт в тези земи е била само маркирана от няколко големи укрепени градове по бреговете на Дунав и Черно море — Одесос (Варна), Томи (Констанца), Дуросторум (Силистра) и няколко по-малки крепости по границата и главните пътища към Константинопол и Солун.

От сведенията на византийските хронисти, описващи войната между България и Византия в 680–681 г., става ясно, че в Мизия са живели осем славянски племена. Седем от тях са били обединени в политически съюз. Знаем само името на племето, което не е влизало в съюза — севери. Напоследък бяха изказани мнения, че северите не са славянско племе, а прабългарско, заселено тук през VI–началото на VII век. Изказано бе и мнение, че северите са готи, останали тук още от заселването им по българските земи в IV век. Като се има предвид огромното доверие, което оказва кан Аспарух на северите, заселвайки ги в полетата и хълмовете на Източна Стара планина и предавайки им за охрана проходите по най-кратките и преки пътища между българската и византийската столици, може да се приеме, че северите са прабългари. А ако са славяни (един техен княз в VIII век се е наричал Славун), несъмнено те са участвали във войната от 680–681 г. на българска страна — само това би оправдало огромното доверие, оказано им от българските държавни власти.

Няма сведение в средновековните хроники дали Съюзът на „Седемте славянски племена“ е участвал във войната през 680–681 г. и на чия страна. Мълчанието на изворите подсказва, че тези славянски племена най-вероятно са останали неутрални в грандиозния военен конфликт. Затова пък със сигурност знаем какво се е случило с тях след подписването на мирния договор. Според византийските автори, те били поставени от кан Аспарух „юпо пактон онтас“.

Неслучайно не преведох гръцкия израз. Върху възможния му превод българските историци са изписали тонове мастило в XIX и XX век. Работата е в това, че възможните преводи са два: „под договор“ и „под данък“. Но двата възможни превода означават и два различни статута на това славянско население. Първият, че запазват статута си на федерати, само че вече не във Византия, а в България. А вторият означава, че се превръщат в най-обикновени поданици на българската държава със статут, който имат всички българи.

Като имам предвид последвалите събития съобразно този „юпо пактон онтас“, ми се струва, че споровете са били излишни. Седемте славянски племена е трябвало да напуснат териториите, в които живеели, и да заемат земите по границата с аварите, т.е. долното течение на река Тимок и Влашката равнина в подножието на Карпатите, т.е. голяма част от племената е трябвало да се заселят в опразнената до голяма степен от прабългарите земя на север от Дунав. Отбраната на земите покрай границата с Византия (по-опасният противник в сравнение с Аварския хаганат) прабългарите решили да поемат сами. Впрочем те това ще правят и при завладяването и на териториите на юг от Балкана.

Договорът със „Седемте славянски племена“ изглежда на пръв поглед неравноправен и е по-скоро диктат на българската власт над славяните в Мизия. И дори да е смятан за такъв първоначално от славяните, благоприятните последствия на договора с българската власт е бил почувстван още в следващите години. Славяните в Мизия, макар и федерати на Византия, често ставали жертва на аварски нападения, без да получат ефикасна помощ от редките византийски гарнизони. А и византийските власти не им прощавали, когато ставало дума за военни рекрути или плащане на данъци. В българската държава данъците били малки (една крина жито, едно повесмо вълна и една амфора с вино), а изключително държащата на престижа си държава пращала конните си корпуси за броени дни във всяка точка на нарушение на границата на държавата, които пропилявали на секундата нахлулия, независимо кои живеят в засегнатата от нападение област. Респектиращата мощ на българската армия още в края на VII в. отказала Аварския хаганат от всякаква мисъл за война с България. Между 681 и 799 г. (годината, когато Аварският хаганат е унищожен от съвместните действия на Франкската империя и България) не е отбелязано нито едно нападение на аварите в българска територия, т.е. в териториите, където са били преместени федерираните с България седем славянски племена. Въпреки честите войни с Византия, пак от 681 г. до 1001 г. в тази част на Мизия и Влахия, дадена на славяните от седемте племена, не е проникнал и един византийски войник, освен като пленник.

Читателят едва ли си има представа какво означава за средновековните хора, чиито поселения и стопанство през 4–5 години стават жертва на войни, вътрешни политически или религиозни междуособици, да живеят 320 години в пълно спокойствие. Да ореш и сееш нивите си, без да се страхуваш, че друг ще откъсне и прибере реколтата или ще я опожари. Да отглеждаш добитък, без да се боиш, че диво степно племе ще ги заграби. Да гледаш жена и рояк деца, без да се въртиш в леглото и да сънуваш, че вражески войници на другия ден ги избиват или отвличат в робство. Само след двадесет години, сигурен съм, привържениците на съюза с българите сред славяните са били вече към сто процента. Този факт и обяснява защо премахването на статута на федерати и разделянето на териториите на славяните в Мизия и Влахия на административни области, управлявани от пряко назначени от Плиска управители, извършено от кан Омуртаг, не е предизвикало смутове и бунтове, а е посрещнато с безразличие и може би с одобрение, тъй като е премахвало произвола на славянските князе и е изравнявало по права и задължения славяните с останалите българи. Против акта на кан Омуртаг, както е известно от франкския летописец Айнхард, се е обявил само князът на тимочаните, но бързо е бил отстранен.

С присъединяването на нови области, населени напълно или отчасти със славяни в първата половина на IX век (Тракия, Родопите, Македония, Поморавието, Белградска и Браничевска област, Панония) българската власт е нямала и тези проблеми, тъй като племенната организация на населяващите тези области славяни до голяма степен е била ликвидирана или ограничена и Плиска е могла спокойно да ги раздели на административни окръзи, чиито граници не са съвпадали с границите на съответните племена. Протести едва ли е имало, тъй като, както личи от един византийски висш чиновник, автор на „Записките на Готския Топарх“, в тази епоха редът и спокойствието, ниските данъци и главно строгото и справедливо спазване на законите привличали доброволно много народи да се присъединяват към българската държава заедно с териториите си. Между тях несъмнено са били и славяните в отнетите от Византия и Аварския хаганат територии.

Още в средата на IX век (няколко десетилетия преди покръстването) от хрониките (чужди и български) изчезват имената на всички славянски племена. „Поданиците на България от Карпатите до Егея и от Ядранско (Адриатическо) до Църно море започват да се наричат българи“, пише скопският учен Иван Микулчич. И не може да не се съгласим с него: да бъдеш български поданик в тази епоха е било точно толкова престижно, колкото днес да си американски гражданин.

В това се състои ролята на славяните в създаването и функционирането на българската държавност. Техните племена и племенни съюзи са по-скоро обект, отколкото субект на строителите на българската държава, които са от политическия елит на българския (прабългарския) народ. Тяхната заслуга не може и не бива да се премълчава или принизява.

То и не може — държавата и тогава, и днес се нарича България, а не Смоляния, Берзития или Тимочания. А хората, които я обитават, и тогава, и днес се наричат българи, а не смоляни, берзити, тимочани или нещо друго.

Малко по-иначе стои въпросът с ролята на славяните във формирането на единна българска народност — процес, който, изглежда, е завършен напълно още в средата на IX век. Народът в огромната българска държава от Адриатическо до Черно море и от Карпатите до Егейско море се самоназовава наистина българи, но очевидно още тогава говори на славянски език, след като управляващият политически екип на цар Борис I, съставен изцяло от представители на знатните прабългарски родове, взема в 893 г. решение език на държавната администрация и на единствената позволена религия (християнството) да бъде писменият славянски език, създаден от братята св. св. Кирил и Методий и усъвършенстван (като графика на буквите) от свети Климент в предшестващите десетилетия. Тук е необходимо да припомним, че в 893 г. решението на цар Борис I е само официално прието от оторизирания съгласно българското законодателство орган — Народния събор (аристократическо Народно събрание). Като се има предвид, че точно цар Борис I подтиква Кирил и Методий да създадат още в 855 година славянска писменост и да преведат богослужебните книги на славянски език с оглед на намерението си да обяви християнството за държавна религия, ясно е, че славянският език е бил говорен от преобладаващата част от поданиците на България.

Този неоспорим факт роди мита за смазващото числено превъзходство на славянското население в България още при създаването и увеличило се още повече след присъединяването на Тракия, Македония, Поморавието и Панония, заселени плътно със славяни в предходните две столетия и неасимилирани от ромеи и авари. Като доказателство за „смазващото“ превъзходство на славяните в количествено отношение се привеждаше и фактът, че академик Младенов бе открил само 15 „прабългарски“ думи в лексиката на старобългарския език в хилядите оцелели български ръкописи от IX до XIV век. Това бяха думи от тюркски произход, но нали и за прабългарите се смяташе от науката, че са от тюркски произход.

Казано честно — изворните източници (древни хроники, археологически разкопки и т.н.) не потвърждаваха тезата за малобройността на прабългарите. Очевидно България по времето на Аспарух преди федерирането със „Седемте славянски племена“ има 500–600 000 население, след като може да противопостави срещу 60-хилядна византийска армия равностойна или само малко по-малка армия. Нека не забравяме, че това население населява и контролира не само Влахия, но и деснобрежна Украйна и Молдова, и в 681 г. има достатъчен демографски ресурс да насели и Мизия, без да изостави и квадратен сантиметър от довоенната територия на държавата. Броят на прабългарите в Мизия се увеличава в VIII и IX век и от преселващи се там групи прабългари от областите, останали под властта на хазарите. Това ясно личи от археологическите разкопки край Дуранкулак и Шабла. В Македония в 680 г. се заселват 60 000 семейства прабългари, водени от Кубер, друг син на Кубрат, установил се в Панония и оттам насочил се към Македония. Според скопски, сръбски и албански археолози тези българи, настанили се в Битолско-Прилепското поле, постепенно заемат до 811 г. (когато се съединяват с Дунавска България) цяла Вардарска Македония, Косово и Източна Албания. Значителни прабългарски маси, освен славяни, има и в Панония. Прабългарски групи има заселени, както стана ясно по-рано, в балканските владения на Византия още в V–VI век. Дори по физическия вид на съвременните българи (преобладава мургавият тип) си личи, че имаме малко общи черти с преобладаващия физически тип в Полша, Чехия, Беларус, Украйна и Русия. А това означава, че прабългарите не са били малцинство. Тогава как става така, че за по-малко от 150 години „прабългарският“ език на народа-господар така изчезва, че от него остават само 15 думи? Исторически феномен! Да, щеше да бъде феномен, ако прабългарите наистина бяха тюрки.

Но прабългарите не са тюрки. Както видяхме, изследванията в последните две-три десетилетия убедително доказаха, че прабългарите са част от иранската езикова общност. Тя пък е част от индоевропейската етническа и расова общност с прародина Централна и Северна Европа. Дори в многотомната история на България, издадена по време на комунистическата власт, е написано (том 2, с.25):

„Смята се, че в IV хил. пр.Хр. е съществувал общ индоевропейски език, от който по-късно се оформят славянските, гертанските, иранските и келтските езици и диалекти. И днес роднинската терминология, наименованията на най-старите оръдия на труда, терминологията на домашния добитък, ловът и пчеларството имат общи корени. Преди да бъдат утвърдени литературните езици, базирани обикновено на един от диалектите, различията в езиците на тези групи народи, спадащи към индоевропейската общност, са били още по-малки.“

Казано по-простичко, VII–IX век славяни и прабългари, живеещи на територията на България, са си бъбрели на близки езици, произхождащи от общия някога индоевропейски език, и най-вероятно са се разбирали и без преводачи. Уеднаквяването на лексиката и граматичните правила е ставало непрекъснато в ежедневния живот на разположените едно до друго славянски и прабългарски села, в армията, в градовете, в резултат на особено честите смесени бракове. Няма как да вървиш срещу законите на природата — известно е, че мургавите мъже харесват руси жени и обратно. Смесените бракове са засягали не само простолюдието, но и аристокрацията. В 866 г. канабагатура Сондоке (името е прабългарско) е бил включен в състава на посолство, изпратено от цар Борис I при папата в Рим. Една от нощувките по пътя е била в манастира Чивидале в Северна Италия. И там боляринът е записал в евангелието на манастира списък на семейството си, за да му четат монасите молитва за здраве. Боилът е имал две законни жени (езическият български закон е позволявал многоженството) и макар от три години християнин, Сондоке си ги запазил. Явно в случая е действал принципът „узаконено заварено положение“. Втората жена на Сондоке се наричала Собеслава, а децата му от нея — Велегнев и Богомила, т.е. три чисто славянски имена. Поне една от съпругите на Омуртаг и Борис са били славянки, щом техни синове се казват Енравота и Владимир. По въпроса за имената, славянките — съпруги на българските владетели, трябва да са били бая упорити, за да наложат свои имена на децата. А и страшните иначе български канове и царе трябва да са ги обичали твърде много, за да не им кършат хатъра за имената на децата, дори когато става дума за престолонаследници.

От средата на VIII век археолозите са регистрирали множество смесени селища. Смесен град е бил, както личи от погребалните обреди, и столицата Плиска. Нещо нормално е постепенно хората в земите на българската държава да се наричат само българи.

Нито прабългарският език е изчезнал, нито славянският език е победил. Просто от съприкосновението и взаимодействието на два близки езика с общ индоевропейски корен се е родил общият български език. Тук любителите на проценти ще останат разочаровани, ако трябва да определя частта на славяните в процеса на формирането на българската народност. Доста е трудна тази задача, тъй като статистически данни, дори приблизителни за броя на славяните и прабългарите в границата на българската държава през VII–IX век, няма и никога няма да има. Освен ако не се открие машина на времето.

Всъщност цялата митология по този въпрос, родена от меняща се политическа конюнктура през XX век, няма никакво значение за съвремието, освен за любителите на историята. Дръвниците-политици, вадещи си важни заключения за „европейската (или неевропейската) идентификация“ на съвременните българи от броя на славяните и броя на прабългарите в IV–IX век, би трябвало да знаят, че съвременният български народ не е биологически продукт, съставен от „два (или три) етнически компонента“, слели се в VII–IX век, а историческа категория, формираща се непрекъснато през VII–XX век на базата на българската политическа идея. В българския народ са асимилирани над петдесет народи само през Средните векове — авари и моравци през IX век, печенеги и узи през X–XII век, кумани през XII–XIII век, алани и татари през XIV век. Някои от тези народи, като куманите и печенегите, наброяват стотици хиляди (при общо население на територията, населена от българи, 2–2,5 милиона души) и неслучайно куманите дават последните две царски династии на българската държава — Тертеровци и Шишмановци. Но когато го правят, те вече се наричат българи. Хиляди западноевропейски войници, паднали в плен по време на османското владичество и отказали да приемат исляма, са заселени от османските власти в българските християнски села, за да отработят за 15–20 години свободата си от пленилия ги спахия. Повечето от тях се женят за българки и се асимилират в българската народност. Най-сетне, след Освобождението (1878 г.) редица напуснати от турците райони са заселени от черногорски, сръбски, чешки, словашки, немски, руски, украински селяни, които постепенно са претопени в българската народност. Отново повтарям, за да се запомни — съвременните нации не са биологически, а исторически категории. Това, което е ставало в VII–IX век, има стойност само за познанието на миналото.

Божидар Димитров

 

 

 

Източник:news-front

 

 

На 20 август 917 г. цар Симеон разбива византийските войски в битката при Ахелой

 

Битката при Ахелой се е състояла на на 20 август 917 г. край река А

хелой, между българските войски, водени от цар Симеон I Велики и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока. България печели решителна победа. Това сражение е сред най-грандиозните битки за цялото европейско Средновековие. В него вземат участие над 120 000 души.

Основната цел на битката е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 година.
Начело на българската войска стои цар Симеон, който лично участва в самото сражение. Най-вероятно сред командния състав на българската армия са и предводителите на последвалия наказателен поход срещу Сърбия Теодор Сигрица и Мармаис.

Начело византийската армия е доместика на схолите Лъв Фока. В съставеното по заповед на император Константин VІІ продължение на Теофановата хроника е отбелязано, че той „се отличавал повече с храброст, отколкото с качествата на добър военачалник”. За разлика сведенията за командването на българската армия, командния състав на византийците е подробно описан в хрониките. Патрицият Константин Липс заедно с Леонтий придружава военачалника като негов съветник по всички въпроси. Началник на отряда на ескувитите е Йоан Грапсон, а на иканатите – синът му Олвиан Марул. Измежду останалите военачалници са споменати също Роман Аргир с брат си Лъв, Варда Фока и магистър Мелиас, командващ арменците. Корабите са под командването на друнгария на флота патриций Роман Лакапин.
Ахелойското поле граничи на юг с Черно море. То е сравнително равно, като на запад има няколко ниски възвишения. Полето се пресича от река Ахелой, която макар да не е особено пълноводна, в източния си край е тинеста, достатъчно дълбока и широка за да е сравнително безопасна за преминаване.
Все още се спори за конкретното място на провеждането на битката – дали е станала североизточно от устието на Ахелой, близо до Месемврия, или сражението е проведено югозападно от реката, т.е. в полето между Анхиало и Ахелой.
Тъй като е известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то има вероятност битката да е станала на източния бряг. Ако сражението е станало на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а обикновените войници, които не са осведомени като командния състав за района биха предпочели да побягнат по обратния път и нямаше да има толкова голям брой удавени.
От друга страна, ромейската армия никога не би се построила за сражение с гръб към морето, което говори против теорията, битката да е проведена на изток от Ахелой. Подобно разположение противоречи на всички стратегикони. В случай на неудачно развитие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и лагера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране. Както знаем, ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по себе си, този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой на сражението.
Не бива да се пропуска и факта, че източно от Ахелой няма големи хълмове, които Симеон би използвал за да скрие своя резерв. Такива хълмове се наблюдават в северния край на Анхиалското поле, т.е. на около 4-5 km. западно от устието на реката.

Фронтът на имперската армия е разположен на север и е навярно с дължина над 4 km., докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.
Началото на битката се характеризира с крайно ожесточен сблъсък в центъра. И от двете страни пленници не са взимани. Постепенно ромеите започват да надделяват, и макар българският център да се огъва, започва да отстъпва организирано. Заблуждавайки се, че битката на практика е спечелена, великият доместик магистър Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило, и с това да довърши българите. За целта дори вкарва резервите в боя. Непосилно да отстои на силния натиск, българското ляво крило също започва да отстъпва. Заради преследването, което ромейската армия предприема в посока река Ахелой, голяма част от нея – центърът и дясното й крило губят бойно построение.
В този критичен момент, българският цар Симеон със своята тежка конница и скрити резерви зад хълма до днешното село Каблешково, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило. Отхвърлени към морето, ромейските войници се паникьосват и започват да бягат. Същевременно българския център и ляво крило контраатакуват. Загубила боен ред и вече изцяло притисната към морето и река Ахелой, разтегнатата армия на ромеите не е в състояние да окаже голяма съпротива. Възползвайки се от дезориентацията на ромеите и бягството им от бойното поле, българите предприемат невиждана масова сеч. Деморализацията и безредното отстъпление костват живота на десетки хиляди ромейски войници. Голяма част са избити, а друга голяма част се издавят в морето, опитващи се да избягат на юг към Анхиало. Същата участ сполетява и тези издавили се в река Ахелой, с мисъл да пробият към Месемврия.
Ромейската армия е почти напълно разпиляна и унищожена от българите. От разгромът се спасяват непокътнати само 2 000 ромейски конника, от невлязъл в действие отряд. Те успяват да се изтеглят на юг по пясъчната ивица, намираща се в непосредствения тил на византийската армия, и да достигнат до контролирания от византйците укрепен град Анхиало. Самият Лъв Фока успява да пробие в северна посока и да се спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 километра от река Ахелой. Но почти всички висши ромейски офицери са покосени на бойното поле.

Българската страна също дава доста жертви – предимно пехотинци от централната част на бойния строй, които поемат върху себе си първоначалния ромейски натиск.
Огромната загуба на хора в тази битка временно парализирала военната мощ на Византия. Опита на доместика на схолите Лъв Фока, заедно с етериарха Йоан и Николай Дука да окажат отпор на настъплението на българите край Катасирти, недалеч от Цариград завършва с нов разгром. Тези неуспехи на бойното поле разклащат в значителна степен управлението на императрицата, която е регент на своя син. Възползвайки се от ситуацията, близо година и половина по-късно, в ранните месеци на 919 г. Роман Лакапин извършва държавен преврат, лишавайки Зоя Чернооката от всякаква власт. На сцената отново излязал патриарх Николай Мистик. През месец май 919 г. Лакапин омъжил дъщеря си за младия император Константин VІІ и се обявява за василеопатор, а през септември 919 г. е обявен за кесар. На следната година – през декември 920 г. е коронясан за император. Вече съвладетел на Константин VII, година по-късно Роман се провъзгласява за автократор. Макар поемането на властта от Роман Лакапин да поставя началото на процеса на стабилизация на Византия, катастрофалните загуби на жива сила при Ахелой не позволява на империята да възстанови пълната си военна мощ в началото на неговото управление.
Въпреки успеха при Катасирти Симеон не обсажда Константинопол, а насочва армията си срещу сърбите, които непосредствено преди битката при Ахелой се съюзяват с Византия и посредничат на империята при преговорите с маджарите срещу България. Едва след това Симеон започва подготовка за превземането на Цариград, като прави неуспешен опит за съюз и съвместни действия с арабите от Тунис, провален от византийската дипломация чрез богат подкуп под формата на дарове.

 

Българите са единствените побеждавали Чингис хан и монголската империя

 

 

Българите са единствените побеждавали Монголската империя докато Чингис Хан е жив

Есента на 1223, българите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили в битка , станала известна като “Овчата битка”. 

“…тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи”

Ибн Ал Хасир

Волжките българи са първите в света, които нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло.

През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара врагът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано – самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.

Според визатийският стратег – Лъв Философ, живял през 9ти век, написал съчинение за военната тактика на древните българи: ”те(българите) предпочитат сраженията от разстояние срещу противниците си, засадите, обкръжаванията, привидните отстъпления, обръщанията и (привидно) разпръстнатия строй” От това личи че военната тактика на Българите тук и тези в региона на реките Волга и Кама е бил идентичен.

Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най-изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 воина, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници – нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни.

Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно своите воини. През 1223 битката “разстърсила вселената”, и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив. 

След грандиозният провал на монголите, те не посмели да нападнат отново поне докато Чингиз Хан бил жив. След неговата смърт последвали три последователни неуспешни за тях похода – през 1229, 1232 и 1235. Едва в 1236 монголците успели да пробият защитата на нашите братя у поволжието. Според Казанският историк А.Халилов: 

“Съпротивата на България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение”

 

 

Източник:alterinformation

 

114 години от Илинденско-Преображенското въстание

 

 

На 19 август 1903 година избухва втора част от Илинденско-Преображенско въстание в Одрин. Тогава така нареченият Одрински вилает организира своите чети и влиза в бойни сражения. Две седмици по-рано, на 2 август 1903 година, избухва въстанието в Битолския и Солунския вилает. Илинденско-Преображенското въстание се определя в историята като една от най-яростните съпротиви срещу управлението на Османската империя. Основната цел на въстанието е да освободи от турско владичество областите около Македония и Одрин. Илинденско-Преображенско въстание е важна битка в национално-освободителната борба на македонските и тракийските българи.

Предпоставки за избухването на въстанието се появяват в началото на 1903 година. Тогава напрежението между турските власти и българите в Македония значително нараства. След избухването на Горноджумайското въстание, българите в този регион искат да предприемат по-сериозни действия срещу османското владичество. Междувременно Османската империя засилва своите позиции и разполага голям брой военни части по тези територии. Засиленото военно присъствие води до създаване на безредици и прояви на неподчинение сред местното население. Поради тези причини през януари 1903 година Централният комитет на ВМОРО, начело с Иван Гарванов, взима решение за организиране на въстание в Македония и Одрин. Местният клон на организацията в София подкрепя гласуваното решение. Следва сформиране на чети и създаване на военна тактика. Именно изборът на военна стратегия се оказва сериозен проблем за организацията. Според известния революционер Гоце Делчев, въстанието трябва да започне чрез поредица от терористични актове, които да не засягат населените райони. Той смята, че по този начин ще се създаде хаос в османските военни редици и успехът на българите ще бъде гарантиран. Групата около революционера Гьорче Петров настоява за провеждането на перманентна революция, която ще запази силите на въстаниците и няма да причини изтощение сред войските. Революционерът смята, че трябва да се постигне по-широк териториален обхват. Окончателното решение на Централния комитет е за провеждане на масово въстание, което ще използва всички ресурси на организацията и ще мобилизира по-голямата част от населението.

В края на април 1903 година, поредица от терористични атентати в Солун ускорява процеса по подготовка на въстанието. През май 1903 година, Централният комитет на ВМОРО мобилизира населението в района и разпределя бойните сили. Създават се чети и различни силови отряди. Малко преди началото на въстанието, Централният комитет изпраща писмо до българския военен министър, Михаил Савов, с молба за военна помощ. Тогава министърът отговаря, че българските войски са демобилизирани и родната ни армия не притежава сили за нова битка. Савов предлага на революционната организация да отложи избухването на въстанието с около една година. Централният комитет отказва да приеме препоръката на министъра и подготовката по Илинденско-Преображенското въстание продължава. На 2 август 1903 година започват бойните действия в Македония. Постепенно въстанието се разраства и започва да обхваща различни райони. След окръг Битоля, въстават регионите около Лерин, Костур, Охрид и Кичево.По тези земи се провеждат около 150 сражения, в които участват над 20 000 български революционери. Въпреки бойния ентусиазъм на българите, турската армия притежава числено превъзходство. Османската империя изпраща близо 300 000 войници, които да потушат бойните действия. След избухването на въстанието в битолския окръг, започват военни действия в региона на Одрин. За кратко време са освободени Царево, Ахтопол и други населени райони в Странджа, а турските сили са отблъснати към Малко Търново.

Турското правителство насочва цялата си енергия в прекратяване на битката. Постепенно българските сили започват да се изчерпват и въстаниците не могат да разчитат на първоначалния си ентусиазъм. Турският султан усеща отслабването на българските позиции и изпраща писмо, в което приканва българите да се откажат от бойните сражения. През ноември 1903 година бойните действия в Илинденско-Преображенското въстание официално приключват. След като не получават подкрепа от българската армия, революционните чети са разгромени. Над 200 села са опожарени, а близо 1000 души са убити или ранени. Районите около Македония и Одринска Тракия дават голям брой жертви. Над 70 000 души остават без дом, което причина за масовото преселване на бежанци на територията на днешен Бургас.Избухването на Илинденско-Преображенското въстание поставя на дневен ред въпросът за земите около Македония и привлича вниманието на международната дипломация. Въпреки своя неуспех, това остава като една от най-ярките битки от национално-освободителното движение.

 

Божидар Димитров: Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи

 

 

Според широко утвърдена у съвременните българи представа, древните българи, наричани в науката прабългари, са номадски, чергарски народ от тюркски произход, добрал се до Югоизточна Европа след столетно митарство по азиатските степи от Монголия до долните течения на реките Днепър, Дон и Кубан. Като всички номади, българите са били ниски, кривокраки монголоиди. Прехранвали се, отглеждайки огромни стада от крави, коне, овце и кози по безбрежните степи, живеели в юрти (шатри), движейки се от място на място в зависимост от тревната вегетация. Имали съвсем примитивна битова култура, но неизвестно как имали отлично въоръжение за времето си. Имали, значи, конни армии, като всеки боец (и конят му) бил в железна ризница, въоръжен със сложен скорострелен лък, копие, остра сабя, нож и щит. На бойното поле не можел да му се опре нито боец от армиите на подобни народи, нито школуваните и отлично въоръжени бойци и на Източната, и на Западната империя. Освен с животновъдство, българите се изхранвали и с грабежи. И досега някой съвременен политолог, за да обясни грабежите на съвременните политици или администратори, пише: „Какво искате, като грабежът е бил основно средство за препитание на този народ още с пръкването му.“

Честно казано, съм се питал как и откъде са се пръкнали подробностите в този мит. Нито византийските, нито други средновековни чужди автори пишат подобни неща за българите. Склонността на последните няколко поколения българи към самоунижение (след краха в Първата световна война), изглежда, си е казала думата. Защото подобни неща не са писали и старите ни историци, за които съм писал и по-рано и обявих за главни виновници за раждането на много национални митове, свързани с историята.

Признавам, че доскоро въпросите с произхода и прародината на древните българи не бяха достатъчно добре изяснени и по тях се водеха яростни дискусии. Но днес е вече почти сигурно, че прабългарите не са тюрки и монголоиди, а спадат към иранската племенна група (т.е. българите са европеиди) и прародината им не е Монголия, а земята Балхара в подножието на Хиндокуш, т.е. равнините на днешния Северен Афганистан.

Физическият тип на древните българи (прабългарите) също отдавна не е тайна, тъй като археологическите разкопки в некрополите (гробищата) в Североизточна България показаха, че ръстът на скелетите е 175–180 см. Това е висок ръст дори за съвременните хора, а в Средните векове българите са изглеждали като исполини. Защото средният ръст в Европа и в Близкия изток е бил 155–160 см. Един арабски географ от тази епоха така си и пише: „Българите са исполини по ръст, десет наши бойци не могат да победят в ръкопашен бой един българин.“

Високият ръст на българите не е загадка. Съвременната наука отдавна е установила връзката между количеството консумирано месо и ръста на човека. Повече месо — по-висок ръст, и обратното. Българите (митът поне това не ни отрича) са консумирали много месо, тъй като са имали огромни стада от всякакъв добитък. Като прибавим и огромните физически усилия при военното обучение, започващо в ранна детска възраст, ясно е защо българите са били „исполини по ръст“ в сравнение с останалите европейци и араби, консумиращи в тази епоха твърде малко месо.

Но обстоятелството, че българите имат огромни стада, не означава, че те са примитивни чергари, бродещи по евразийските степи без цел и посока. Тук сме виновни и ние, учените, че не обясняваме популярно какво означава номадизъм в производството на блага и че номадизъм не означава непременно чергарство. Даже почти никога, когато става дума за животновъдство. Номадство означава екстензивно ползване на земята, като се разчита не на изкуствено отглеждани ливади или на предварително събран фураж за отглеждане на животните на ясли, а на естествената трева. В този случай стадата и овчарите изминават, преследвайки свежата зелена трева, понякога огромни разстояния, но в определен цикъл и в едни и същи територии. За пример — котленските, жеравненските, смолянските, широколъшките и странджанските овчари напролет отглеждаха овцете си в равнините на Добруджа, Тракия или Беломорската равнина, а когато през юли тревата в равнините вече прегоряваше, качваха стадата по билата на Стара планина, Странджа и Родопите. През зимата слизаха в равнините край Черно и Бяло море, където рядко пада сняг и има зелена трева дори през зимата. Разбира се, през цялото това време овчарите са живели в колиби, изграждани от пръти и слама, но семействата им и част от братята и сестрите си живеят в крупни селища от градски тип, като Котел, Жеравна, Копривщица, Малко Търново, Златоград, Широка лъка, Смолян, в огромни три- и четириетажни къщи, построени от камък и дърво с магазини и главно работилници под тях, преработващи суровини, идващи от овчарските стада — кожи и вълна. Това е номадският начин на животновъдство, но никой не нарича възрожденските българи от тези селища номади.

Както и гореспоменатите възрожденски българи, така и древните българи (прабългарите) не са били само овчари, тази прослойка е била не повече от 10–15% от населението. Необходимостта да се преработят ценните суровини, идващи от стадата, са стимулирали развитието на занаятите кожарство и тъкачество. Отлично обработените български кожи и вълнени платове са занимание на хиляди други българи и с тях народът ни е станал известен още в VII–VIII век. Ще напомня, че с тези занаяти с древен корен българите се занимават до втората половина на XIX век, те хранят и обличат не само българския народ, но и милионната османска армия, доходите от тези занаяти са в генезиса на появата на българската буржоазия, започнала светкавично борба за национално и духовно освобождение.

Ако бяха чергари, българите би трябвало да ядат само месо. А месото, колкото и питателна храна да е, не е достатъчно за нормалното развитие на човешкия организъм, дори ако към него прибавим и рибата от големите реки (към които по необходимост се придържат стадата), която българите с умение са ловили според византийския хронист Теофан Изповедник в VII век, а вероятно и много по-рано. Необходими са веществата, съдържащи се в хляба от зърнени култури. Признавам, че доскоро и аз не предполагах, че древните българи са били добри земеделци. Но в последните 30 години бяха открити и в южноруските степи, и в Североизточна България, в чертите на прабългарски селища, делви със запазено жито и просо. Анализът на зърното, направен от агрономи, е с изумителни резултати — пшеницата и просото са високодобивни сортове, които могат да се получат само след неколкостотин годишна селекция. Това означава, че българите имат вековни традиции в земеделието още преди да дойдат в днешните си земи — най-вероятно придобити още в прародината си Балхара, където може би столетия са живели уседнал живот.

Пак там прабългарите вероятно усвояват и много други умения на високите цивилизации на епохата. Или сами стигат до тях. Календарът им (най-точен и до днес в света) може и да е заимстван от китайския, но именно усъвършенстването му до тази прецизна точност свидетелства за добра астрономическа и математическа наука. Много черепи на погребани прабългари свидетелстват, че древните български медици са правили и сложната и днес хирургическа операция — трепанация на черепа, и оперираният е оздравявал и живял още 20–30–40 години. Отличното въоръжение на българите, за което са били нужни хиляди тонове желязо, означава и рудодобив, металургия, и майстори, способни да обработват суровото желязо и да изработват прецизни оръжия и земеделски сечива.

Строителството е друг пример за високите цивилизационни умения на древните българи. Арменски географ още в IV век отбелязва, че от народите, живеещи на север от арменците в Кавказ, само българите имат каменни градове. Арменският географ не е излъгал — още с идването си на Балканите българите строят отново градове със сгради и крепостни стени от камък — Плиска, Преслав, Дръстър, Мадара… Предположението, че на каменно строителство българите са се научили от пленени или избягали византийци, не е състоятелно. По това време (от векове преди това) Византия строи с дребен ломен камък и с тухли. Достатъчно е читателят да види две оцелели византийски сгради в центъра на днешната ни столица София — църквите „Св. София“ и „Св. Георги“. Докато българите строят сградите си от огромни квадри с тегло от неколкостотин килограма. Това е непознат вид строителство в тези географски ширини, но отлично известен в регионите около и в прародината на древните българи.

И така, изследванията на историците и археолозите днес убедително доказват, че българите не са примитивен чергарски народ, не са монголоиди с ниска битова култура. Българите са народ с висока цивилизация (продукт както на заимстване на високи чужди цивилизационни постижения, така и на подобряването им), а и със собствени постижения. Всичко това обаче предполага и една сериозна структурирана цивилизация на древното българско общество. Както гореописаният номадски (пак повтарям, не чергарски) начин на животновъдство, така и животът в каменни градове, занаятите, рудодобивът, металолеенето и обработката на метала изискват твърд политически контрол (което означава и военен) над обширни територии. Такъв контрол може да осъществи само държава с развито законодателство, определящо правата и задълженията на всеки член на обществото.

Държава българите са имали очевидно още в IV–III век (а вероятно и по-рано) и това е споменаваната в ирански и индийски източници Балхара, но как се е случило така, че прабългарски групи се устремяват по всички посоки в началото на първото хилядолетие от Христа, не деградират ли по пътя тези групи и не се ли превръщат в примитивни чергари? Очевидно не — след като не са загубили цивилизационните си умения (от монументалното каменно строителство, през металодобива, до сложните хирургически операции). Но и разселването е факт — куп съвременни народи в Поволжието и Средна Азия (Татарстан, Чувашия, Кабардино, Болкария, Казахстан, Азербайджан, твърдят, че са потомци на древните българи. Източниците от европейски произход сочат и преселване на прабългарски групи в Бавария, Ломбардия, Унгария.

Преди всичко никой не се е постарал да уточни причината за преселванията. Вярно, сведения в наличните досега източници няма, но тази причина не би могла да бъде друга, освен валидната за всички други древни общества, излъчващи преселници. А тя е — пренаселване на веднъж усвоената от държавата територия, която в един момент вече не може да изхрани порасналото поради демографска експлозия (резултат впрочем на добър живот) население на държавата.

При високоорганизирани и на високоцивилизационно равнище общества преселването става по план на държавата. Ще припомня как е при гръцките полиси (градове-държави). Търговци или разузнавателни мисии издирват свободни и подходящи за пълноценен живот територии. Понякога ги купуват от местното население, ако има такова. След това в един ден, натоварени на кораби, тръгват на дълъг път и след 10–20 дни плаване пристигат на новото място, светкавично основавайки не колония, а нова държава. Тя е на същото цивилизационно равнище по отношение на бита, културата и технологиите, като държавата-майка, тъй като преселническата група е комплектувана от специалисти във всички направления.

Изглежда, съвременният български историк Петър Добрев е прав, когато твърди, че по същия модел са се комплектували и древнобългарските преселнически групи. При изчерпване на ресурсите на държавната територия се е формирала с държавна помощ изселническата група, разбира се, далеч по-многочислена от изселническите групи на древногръцките полиси. Откривана е или завладявана с армията на държавата плодородна територия, наблизо, а понякога и доста далеч от родината-майка. След това, смята Добрев, в рамките на 25–30 дни изселниците се прехвърлят с всичко необходимо за производство и отбрана на новата територия, формирайки новата българска държава. На свой ред при пренаселване след време тя или разширява териториите си след спешни войни със съседите, или формира нова изселническа група, която по гореописания модел формира друга българска държава по широкия свят.

Тази древнобългарска практика обяснява силния стремеж на българите към държавност навсякъде, където попадат по света в Поволжието (Котраг), в Македония (Кубер), в Северното Причерноморие (Кубрат). Стремежът към собствената държавност е генетично заложен в българите, факт е, че в единоверна Византия, където българите не са дискриминирани, за 168 години вдигат 3 въстания, за да възстановят държавата си. Факт е, че в мюсюлманската османска империя, където българите са дискриминирани и верски, и икономически, те не вдигат нито едно въстание с религиозни или икономически искания, както е по това време в Европа. Всичките ни въстания — и това на Константин и Фружин, и двете Търновски, и Чипровското, Карпошовото и Априлското въстание, си поставят само една цел — възстановяването на държавата България.

Божидар Димитров

 

 

Източник:news-front

На днешния ден отбелязваме годишнина от едно позорно събитие в историята на човечеството

 

 

На 13 август отбелязваме годишнина от издигането на Берлинската стена, едно позорно разделение на един велик град, символ на разделението на един народ, на разделението на света на Източен и Западен блок.

След Втората световна война победителите Франция, Великобритания, САЩ и Съветския съюз окупираха Германия и столицата й Берлин.

Когато Съветският съюз наложи Берлинската блокада през 1948 г., излезе наяве голямо напрежение между западните съюзници и СССР. Страхът от комунистическия режим доведе до увеличаване на броя на източногерманците, които емигрират в Западна Германия.

Между 1949 и 1961 г. около 3 милиона граждани на разпадналата се Германска демократична република (ГДР) са пътували през Берлин до Федерална република Германия (ФРГ).

За ГДР провалът на планираната икономика, наложена от Москва, съчетана с бягството на работниците и трафика на стоки между Изтока и Запада, представляваше сериозен икономически проблем. Решението е взето – изграждането на стена. Работата започна в ранните часове на 13 август 1961 г.

Така, на днешната дата през 1961 г., Берлин се събуди в шок: източногерманската армия започна строителството на скандалната стена. Тя първоначално бе локализирана в средата на града и постепенно разширявана през следващите месеци.

Зидът напълно прекъсна Западен Берлин, като попречи на източногерманците да преминат в Западна Германия.

Стената бързо се превърна в символ на Студената война и отдели хиляди семейства, роднини, съграждани, сънародници, за цяло едно поколение.

През 1987 г. американският президент Роналд Рейгън на митинг в Западен Берлин призова съветския лидер Горбачов със знаменитото: „Мистър Горбачов, съборете тази стена!“

Две години по-късно тя официално падна, което доведе до обединението на Източен и Западен Берлин.

Днес в София, в парка до НДК, е изложен бетонен къс от позорната стена. Той пристигна в София през 2006 г. след официална молба на Столична община до кметството в Берлин. Тогавашният кмет на германската столица Клаус Воверайт дори поздрави софийския си колега Бойко Борисов за идеята у нас да се пази парче от стената – като напомняне.

 

 

Източник:Блиц

 

Преди 71 години в България се приема строг закон, който слага край на безделието и шляенето по кафенета

 

 

На 8 август през 1946-а по време на второто правителство на Отечествения фронт в България се приема закон за трудово мобилизиране на безделниците и празноскитащите. Разпоредбата е приета под благородния претекст, че ще възстанови реда в следвоенна България. Така за кратко време са направени списъци с имената на мъже и жени, които се шляят безцелно из кафенета, гостилници и кръчми, а са в трудоспособна възраст.

Член първи от закона задължава всички трудоспособни мъже между 16 и 50 години и жени между 16 и 45 години да работят, вместо да си губят времето в безделие. Трудовото мобилизиране цели да приучи „безделниците“ на полезен труд, да развие у тях любов към обществената работа. Също така да премахне лошите им привички и същевременно да използва физическата им енергия и умствените им способности за повдигане на производството и благоустройството на страната.

Със задачата по издирването на безделниците и празноскитащите е натоварен министърът на вътрешните работи в кабинета на Отечествения фронт. Той работи по списъци, изготвени от органите на администрацията, милицията и селските общински съвети.

Мобилизираните са организирани в работни групи за безплатен физически труд и изпращани на принудителна работа из страната. Обикновено това били големи строителни обекти.

Най-активният период на прилагане на закона е между 1944-а и 1950-а. Една от първите мобилизирани групи се състои от 440 души от София. Хората, които са катeгоризирани като „безделници“, са натоварени със строежи на пътища, жп линии, язовири, сгради, както и с работа в мини, кариери и фабрики. Интересното е, че сред празноскитащите се оказват и хомосексуалните.

Тогавашният вътрешен министър Антон Югов изрично изпраща специална инструкция до регионалните звена на милицията и до кметовете на общините, с която изисква да бъдат направени подробни списъци не само на хората, „прекарващи времето си в безцелно шляене из кръчми, гостилници и кафенета“, но и на хомосексуалните или на набедените за такива.

Според някои от критиците законът се превръща в добър начин и средство за контролиране на огромни групи от населението. Става дума предимно за хора, които няма как да бъдат обвинени иначе в политически или криминални престъпления.

На днешната дата през 1903г избухва Илинденско – Преображенското въстание

 

 

На 2 август 1903 г. Избухва Илинденско-преображенското въстание. Това е масово народно въстание, организирано и ръководено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), връхна точка в националноосвободителното движение на Македония и Одринско. По своя характер и задачи то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането.

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Македония и Одринско остават в пределите на Османската империя. Това предизвиква остра реакция от страна на българския народ, който не желае да се примири с волята на западните велики сили, наложили това решение, и започва борба веднага след оповестяването на решенията на Берлинския конгрес през 1878 г, припомня Фокус.

Тя придобива организиран характер след създаването на ВМОРО през есента на 1893 г. в Солун. Скоро в Македония и Одринско е създадена гъста мрежа от революционни комитети. През 1899 г. е поставено началото и на четническото движение, което изиграва важна роля за масовизирането на организацията и подготовката на въстанието. В началото на ХХ в. настъпват събития, които усложняват обстановката в Македония и Одринско.

Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашава организацията от нови провали. Като се възползва от това въстание, турското правителство съсредоточава големи военни и полицейски сили в тези две области. Това довежда до стълкновение с турските войски в редица краища на Македония и Одринско и става причина за преждевременното избухване на въстанието.

В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Дамян (Даме) Груев, Георги (Георче) Петров и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г.

Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни.

Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти. Междувременно подготовката на въстанието върви с пълна сила. На проведения в Смилево окръжен конгрес е изработен планът за въстаническите действия. Избран е ръководен щаб в състав Дамян (Даме) Груев, Борис Сарафов и Анастас Димев Лозанчев, на който е делегирано и правото той да определи датата на въстанието.

Малко преди свикването на Битолския окръжен конгрес ВМОРО претърпява тежка загуба. На 4 май (21 април стар стил) край с. Баница е убит Гоце Делчев. Въпреки това подготовката за въстанието продължава. След конгреса в Смилево следва и друг конгрес, свикан в местността Петрова нива в Странджа, на който се обсъжда плана за въстаническите действия в Одринско и се определя състава на бойното ядро в този район: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Ст. Икономов.

Въстанието избухва на 20 юли 1903 г. (Илинден), откъдето идва и неговото име. Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни то обхваща всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии). Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.

На 6 август (24 юли стар стил) – Преображение, същата година избухва въстанието и в Одринско. Въстаниците освобождават много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол. Връхна точка то достига с обявяването на Странджанската република, която просъществува 26 дни.

В Родопския край на Одринския революционен окръг въстаническите чети активизират своите действия и успяват да приковат за известно време значителни неприятелски сили. Партизански действия се водят и в другите революционни окръзи. В освободените селища е установена революционно-демократична власт по примера на Крушовската република.

В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но на практика избухва преди тази дата. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове.

Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. Правителството, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовава на отправения призив.

Като разчита на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не успява да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук.

Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България.

Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание са много и от различно естество: на първо място за това допринася преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина е крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухва. За разлика от Априлското въстание от 1876 г. този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупреждава ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите.

Другите велики сили категорично заемат страната на Османската империя, което позволява на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина е ненамесата на България. Въпреки своя неуспех Илинденско-Преображенското въстание има огромно значение. То показва на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

Битката при Стара Загора – бойното кръщение на Българското опълчение

 

 

31 юли 1877 година – Руско-турската война е в разгара си. На тази дата край Стара Загора се състои първият голям сблъсък между двете воюващи армии, изходът от който до голяма степен предопределя последвалото развитие на военните действия. Нещо повече – в онзи зноен юлски ден, около 3500 българи в състава на Българското опълчение, с командир легендарния руски генерал Николай Столетов, за пръв път влизат в бой за свободата на родината си. Готови, както те самите твърдят, да жертват себе си до последната капка кръв.

Нека обаче започнем с предистория. Според плана на руския военен министър Дмитрий Милютин, подписал заповедта за създаването на Българското опълчение и изготвил цялостната стратегия за подготовката и воденето на военните действия, след форсирането на река Дунав на 27 юни 1877г., освободителните войски се разделят на 3 отряда: Западен отряд – 35000 войници, Източен отряд – 80000 войници и Преден отряд – едва 12000 бойци (командир генерал Йосиф Гурко), в който е включен състава на Българското опълчение. Тук ще се спрем по-подробно на действията на Предния отряд.

Предният отряд започва убедително войната – успява да превземе важни градове по пътя си към Балкана. На 7 юли части от Предния отряд влизат във Велико Търново, а на 16 юли преминават Стара планина през Хаинбоазкия проход. На 19 юли е установен контрол над Шипченския проход, имащ значение за връзките между Северна и Южна България. По този начин, пътят за настъпление към широките полета на Тракия е открит. Османското командване, шокирано от действията на освободителната войска, заповядва прехвърлянето от Албания в Южна България на огромната армия на Сюлейман паша – френски възпитаник и професор по литература в Сорбоната, гениален поет, който по-късно ще извърши същинско военно престъпление, подлагайки на истински геноцид българското население в Южна България.

Тук трябва да споменем, че „авангардните отряди“ на войската на Сюлейман са съставени от черкези и албански башибозук, които след пристигането си на българска земя са придружавани и от част от  местното мюсюлманско население. Според различните източници общата численост на османските сили, започнали настъплението към Стара Загора в навечерието на битката, е между 20000 и 27000 войници от редовната армия и между 1200 и 2000 башибозуци. Придвижването на тази войскова част на север е съпроводено от насилие над българското население, като това не е случайно. Както по-късно самият Сюлейман ще потвърди в показанията си по време на делото, водено срещу него от турския съд, той заповядва да бъдат заличени от лицето на земята всички български селища на юг от Стара планина. Първите сведения за кланетата на българи в селата южно от Стара Загора започват да пристигат към средата на месец юли:

„На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села.Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”.

Важно е да отбележим, че ден преди това – 11 юли (23 юли нов стил), командирите на Предния отряд и Българското опълчение (1-ва, 2-ра, 3-та и 5-та дружини) – ген. Гурко и ген. Столетов са посрещнати в освободената Стара Загора. На 24 юли Петко Р. Славейков привества освободителните войски в църквата „Свети Димитър“ и в условията на изключителна тържественост, пред събралите се хиляди граждани и цялото духовенство, е отслужен молебен.  Славейков произнася на „един славяно-руски език” реч към генерал Гурко, която е толкова трогателна, че изпълва с умиление всички събрали се в божия храм. Това свидетелства възрожденският старозагорски деец и учител Атанас Илиев. Основана е Привременна управителна комисия с председател П.Р. Славейков – организатор на първата гражданска власт в Стара Загора.

Междувременно армията на Сюлейман продължава да настъпва към града, като три дни преди битката той е задръстен от безкрайните колони бежанци, търсещи убежище в Стара Загора:

“На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала още на сутринта се разнесъл из целия град…“.

В навечерието на сражението в града са разположени 4 опълченски дружини, 4 планински оръдия, 3 кавалерийски полка, 2 казашки стотни и 8 конни оръдия – общо около 4500 души, които заемат отбранителна линия с дължина 4км под формата на дъга на около 1,5км южно от Стара Загора.

Армията на Сюлейман паша — 41 табора, с многобройна артилерия, в своя поход от Търново-Сеймен на север, към Балкана , пренощува на около седем километра южно от града. Сутринта на 31 юли продължава пътя си в три колони. Първата атака срещу позициите на опълченците започва с топовни гърмежи и пушечни изстрели около 7 часа. Опълченците отговарят с няколко залпа. По шосето от Сименовград пристигат все повече и повече османски табори.

Сюлейман паша
Сюлейман паша

Около 10 часа генерал Столетов изпраща съобщение до полковник де Прерадович, в което му заявява, че му поверява защитата на града, изпращайки му подкрепление от 2 оръдия и Казанският драгунски полк. Към това време вече всички опълченски дружини са на позиция южно от града.

Към обяд, когато положението е почти неудържимо, всички резерви са влезли в боя. На помощ повече не може да се разчита. При това положение, тилът на защитниците е осигурен от множество граждани, които съвсем скоро се прехвърлят на самата бойна линия, докопвайки се до пушките на убитите и ранените. Героизмът на тези хора е толкова голям, че по нищо не се различава от този на опълченците.

С напредването на времето, боят се разгорещява все повече и повече и докато опълченските дружини се топят като пролетен сняг, от юг прииждат нови и нови турски сили. Въпреки това, нито един опълченец не помисля за отсъпление.

Един от най-критичните моменти настъпва, когато османците успяват да се вклинят между 3-та и 5-та дружина. Подполковник Калитин, командир на 3-та дружина, успява да поведе войниците. Врагът не очаква подобно настъпление, като положението временно е спасено. В същото време командирът на 3-а рота, щаб-капитан Попов, макар и ранен, повежда своята войскова част, която дава значителен отпор. Битката е влязла в етап на обрат –  има сведения, че няколко души успяват да обърнат в бягство цели османски роти.

В 13 часа, след пладне, Сюлейман паша хвърля всичките си налични сили срещу отбранителните позиции, които, виждайки заплахата от обкръжение и постигнали целта си да задържат огромната армия, започват отсъпление. Моментът е изключително драматичен и отстъплението не трябвало да закъснява, за да имат време опълченците да се прегрупират и да заемат позиции на Шипченския проход, неизпреварени от частите на Сюлейман паша.

Врагът правилно осъзнава, че моментът е подходящ за по-сериозно настъпление  и атакува – най-жестокият османски удар е поет от героичната Трета опълченска дружина с легендарния си командир подполковник Павел Калитин. Тя, заедно с 1ва опълченска дружина, трябва да прикрива отстъплението на останалите части от Старозагорския отряд и да дадат възможност на населението на града и десетките хиляди бежанци от Тракия за бягство на север.

Положението на дружината става особено тежко. Опълченецът Мито Анков свидетелства:

Самарското знаме
Самарското знаме

„Тази касапница стана все за Самарското знаме… То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.”

Стефан Кисов подробно допълва събитията, описвайки страховития и героичен бой за защитата на светинята:

„Силна пушечна и артилерийска стрелба продължаваше по цялата линия…Знаменосецът Марчин ранен, асистента му Булаич също. Знамето се предаде на старшия унтерофицер Цимбалюк, обаче и него раниха; но той не напусна строя и не остави знамето…

… храбрия и доблестен дружинен командир [Калитин] беше решил с щик да си отворим път, или да измрем. Това се виждаше от направеното му разпореждане. Аз затръбих сбор и опълченците започнаха да се събират при дружинния командир.

– Тук, тук, юнаци, при мене, строй се! – викаше подполковник Калитин на опълченците. Но щом опълченците се сгрупираха на едно место, изведнъж се почувствува лошия резултат от заповедта: те като снопи започнаха да падат. Под знамето вече паднаха пет човека, на самото знаме дръвцето се бе пречупило, а турците продължаваха да настъпват. Докато около знамето се събираха остатъците от 3-а дружина, противникът се бе опомнил и отново се б хвърлил в атака, кой знае коя вече по ред. Пет нови знаменосци един след друг паднаха убити под Самарското знаме. Тогава подполковник Калитин грабна знамето от последния убит опълченец-знаменосец С. Минков, пришпори коня си и изкомандува: „Следъ мене напредъ!” … Сетни думи, сетна команда на истински герой! … Точно в този миг достойният водач на 3-а дружина и най-храбрият офицер от Опълчението загина, пронизан от два куршума. Знамето бе спасено от опълченците. Старозагорският отряд отстъпи по пролома. Изплашените турци почти не преследваха. Безсилни пред редиците на опълченците, те отмъстиха за жертвите си, като опожариха Стара Загора и извършиха масово клане на населението в околностите и из града.“

След като успяват да се изтеглят през тесните и криви улици на Стара Загора и обкръжени от десетки хиляди бежанци, изморените опълченци, с обгорени от барут лица, поемат пътя към Казанлък. Чувайки писъците на жертвите от горящия град, те вървят със стиснати юмруци и зъби. Много от тях изостават от колоната, за да подканват бежанците да се движат преди тях, като взимат децата на ръце.

Боя за Самарското знаме. Художник Петър Морозов
Боя за Самарското знаме. Художник Петър Морозов

С навлизането си в Стара Загора войниците на Сюлейман паша избиват 14 500 българи от града и селата южно от града, а други 10 000, предимно млади момчета, девойки и жени са отвлечени и продадени в робските пазари на Турция.

Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Дори много тогавашни съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град. В боевете за защитата на Стара Загора, Самарското знаме и Българското опълчение получават своето бойно кръщение. След разформироването на Предния отряд, ген.Гурко издава прощална заповед, в която се казва:

„…Това беше първото сражение, в което вие влязохте в бой с врага, и в него веднага сепоказахте такива герои, с които цялата руска армия може да се гордее и може да каже, че тя не се бе излъгала, задето изпрати във вашите редове своите най-добри офицери. Вие сте ядката на бъдещата българска армия. Ще минат години, и тази бъдеща българска армия ще каже: „Ние сме потомци на славнитѣ защитници на Стара Загора.”

След героичната битка при Стара Загора на българските опълченци и войниците на ген. Гурко с десетократно превъзхождащия ги противник, освободителните войски се оттеглят към връх Свети Никола в прохода Шипка, където заемат отбранителни позиции.

 

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Генерал Иван Колев – моралният ориентир

Съдбата понякога изпраща на един народ велики личности, достойни водачи и светли примери за служба на Отечеството. България има щастието да притежава плеяда от такива личности. Във войните за национално Обединение те са цяла фаланга от железни борци, посветени на дълга към Родината и готови да се жертват за нея.

Имената им днес не говорят нищо на мнозинството от българите и все пак ще споменем няколко – вдъхновяващият подполковник Борис Дрангов, командирът на Желязната дивизия генерал Христо Недялков, победителят при Дойран генерал Владимир Вазов, героят от Дойран полковник Константин Каварналиев, славният командир на Дунавската дивизия генерал Павел Христов… имената са безчет. Всички храбри, всички достойни, всички герои.

Сред тях се отличава един – един смел, скромен и отдаден на дълга си воин. Той издъхва преди точно сто години на 29 юли далеч от бойното поле. Още приживе е легенда, наричат го Освободител на Добруджа – това е генерал-майор Иван Колев.

Ген. Иван Колев

Но какво прави едно малко момче, родено сред безкрайната шир на Бесарабия толкова специално? Дарби, характер, смелост, харизма, ценностна система имат мнозина. Но малцина имат всичко това в комбинация. Именно тя ражда легендата за генерал Колев. Съдбата му е да бъде специален, особен. Той е много добър ученик в Бановка и в Болградската гимназия, отличен юнкер във  Военното училище и изключителен, блестящ офицер и командир в българската войска. Въоръжен с един здрав морал, с гордостта на един истински българин, с жив, практичен ум и здраво и силно българско сърце, Иван Колев оставя светла диря в живота на хората, които среща през живота си.

Неговите войници и офицери го помнят като стегнат и строг командир, който винаги ще ги похвали, и винаги ще ги защити от несправедливостите. В същото време той е взискателен, предвидлив, истински професионалист.

Преди всичко трябва да изтъкнем преданата му служба и безмерната му обич към България и към нашия национален идеал – Обединението. Израснал в родолюбиво семейство, Иван Колев е син на доста заможно за времето си семейство. Със сигурност има възможност да остане в родното си село Бановка и да управлява имота на баща си или да предприеме нещо друго отново в Бесарабия, или пък на друго място. Вместо това той избира да посвети живота си в служба на Отечеството, служейки му вярно и предано до края на живота си. Далеч от дребните боричкания, сплетни и лични интереси, Иван Колев работи усърдно, умно и неотклонно за възвисяване на духа на войниците и офицерите, за въздигане на българското военно изкуство, за честта и славата на България.

Ако има една дума, която да характеризира най-добре личността му – то това е храброст. Винаги, когато има възможност, той води атаката на своите войници – той се врязва в неприятелските редици начело на кавалеристите при Куртбунар, води впечатляващата кавалерийска атака при Мустафа Ачи, стои най-близо до противника и при Палас Мик, както и всеки път, когато има възможност. Смелостта му се предава на войниците, заразява ги. Те са готови да се втурнат в атака само след една негова дума, защото той е войник, като тях. В най-трудните моменти на битката за Кубадин, под дъжд от куршуми, Иван Колев с коня си язди до позицията и скача в окопите, застава до войниците си и им вдъхва нови сили. Присъствието на генерала им дава сили при всеки труден момент от боя.

Генерал Колев е непретенциозен, суров към себе си също като спартанец. При десетдневните боеве за отбраната на линията Первелия – кота 90 той прекарва цели осем денонощия на бойната линия, редом до войниците си, а когато атаките отслабват спи по два-три часа на денонощие в командирския си файтон, завит с платнище. Под файтона, на земята, почива началникът на щаба на дивизията полковник Кисьов, също завит с платнище. След боя през деня двамата са разгледали картата на бойните действия, съставили са план за следващия ден и чак тогава си позволяват да заспят. Наблизо има село, но командирът остава там, където са неговите войници. В дъжда и ледения октомврийски вятър, наравно с конника, артилериста и пехотинеца.

Храбростта и скромността правят генерал Колев велик пълководец, грижата за войника го прави велик човек. Винаги предвидлив, той се старае за това никога да не го изложи излишно на опасност, да предпази частите си от излишни жертви. Макар разполагащ с ограничени възможности да изхрани хората и конете, генералът се стреми те да са винаги нахранени и облечени. Известно е, че осигурява поверените си части с достатъчно съдове за вода, така че войниците да не останат жадни в битка. Макар да става командир на Първа конна дивизия едва няколко месеца преди кампанията в Добруджа, той осигурява добро снабдяване с храна, вода, муниции и превързочни материали за поверените му части. Като споменаваме храна, говорим почти единствено за хляб. И поради бързото придвижване на дивизията печенето на хляб се извършва понякога на 20-30 или повече километра зад бойната линия. Войниците гладуват понякога, наравно с тях гладува и техният генерал.

Всички тези качества хармонират с неговото лично обаяние. Той е строг, но човечен командир. Вдъхновява с личния си пример, лично подбира командния състав на полковете и бригадите в Конната дивизия, създава сплав между командирите и войниците, между щабните и строевите офицери. Залага на доброто си познание за човешката душа и така кове легендата за смелите кавалеристи от Първа конна дивизия. Най-големите си усилия хвърля, за да възпита в офицерите си дух на трудолюбие и честност. Ненавижда пороците, стреми се към съвършенство. Иска да има и съвършени бойни другари. Може би именно затова днес неговите конници са станали легенда като самия него.

Ген. Иван Колев

Хладнокръвието на генерала е пословично. Как иначе би могло да се опише случилото се при Мустафа Ачи? Славният командир оставя противника да достигне само на няколко десетки крачки от нашите окопи, защитавани смело от конната батарея на капитан Векилски и шепа колоездачи и пехотинци. И без да трепне и мускул по лицето му, застава начело на три полка кавалеристи в една страховита кавалерийска атака, която ще обърне противника в паническо бягство. Същото хладнокръвие може да се каже, че допринася и за победите при Добрич, Куртбунар, Кочмар и Карапелит… – имената са много. Такъв командир е Иван Колев.

Провел блестящо Добруджанската кампания, генерал Колев заболява тежко и няколко месеца след края й умира във Виена. Датата е 29 юли 1917 година, късно следобед. В стаята на санаториума болният генерал спи спокойно. Изведнъж с енергично движение се опитва да стане и страхотният му вик нарушава тишината на болничната стая:

– Обградени сме!

След това генералът се отпуска, за да не отвори очи никога повече. Дори в последния си миг славният командир в мислите си е при Конната дивизия и отново ги води в бой за защита на Отечеството. Така завършва един красиво окръглен живот, изживян с мисъл и в служба на България. Престава да тупти едно истинско, голямо българско сърце. Той умира честит, защото неговата България е обединена, не доживява страшното поражение и унизителния Ньойски мир. Навършват се сто години от смъртта на нашия герой.

Траурната процесия на ген. Колев

И ако някой ден, забързани в ежедневието, затрупани с проблеми, се окажем без ориентир и коректив на действията си, нека си спомним за този храбър син на Отечеството, нека се вгледаме в постъпките му, нека почерпим сила и упование в моралните му устои и принципи. Нека разкажем за него на тези, които идват след нас, нека им покажем на какво е способна обичта към Отечеството, нека ги възпитаме в непоклатима вяра в светлото му бъдеще и храброст, за да се борят за него.

Вярваме, че генерал Колев никога не ще умре, докато българите го носят в сърцето си и живеят според неговите разбирания за дълг, чест, достойнство, смелост и родолюбие. Така светлият му пример ще продължава да вдъхновява поколенията българи и ще ни води по пътя към честитите бъднини на нашата и неговата България. За да пребъде тя вовеки веков!

 

 

Източник: Bulgarian History

 

135 години от Старозагорските кланета! Нека си спомним с поклон за избитите наши деди от Старозагорско и Новозагорско

 

 

За кланетата в Стара Загора, за разлика от тези извършени по време на Априлското въстание се знае твърде малко. Дори в многотомната История на България тези събития са споменати съвсем бегло. В повечето други исторически източници за този период, историята за клането в града не се казва нищо, сякаш архивите са изчезнали и нечия невидима ръка е изтрила тази трагична част от българската история (Обр. 1). Единствените що годе свестни нови източници за юли 1877 г. са от сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане”. Сборникът е съставен от автентични документи и свидетелства от онова време. Освен това в него са събрани ценни материали от книгите:
1. „Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение”. Г. Димитров. Том 3-ти на „Руско-турската освободителна война”, 1899г.
2. „Възпоминания от разбърканите времена”, 1885г. от Даскал Петър Иванов.
3. „Принос към историята на град Стара Загора”, 1908г. от Димитър Илков.
И трите книги заедно със сборника на Йотова са библиотечна рядкост и са запазени само отделни техни екзлемпляри. Тези книги, в които са поместени свидетелствата на много очевидци, ни дават точната картина за кланетата в Стара Загора, както и за извършителите им.

Обр. 1. Скромната костница (мавзолей) на убитите в Старозагорското клане на 19 VII 1877 г. (в ляво горе) е построена не от държавата, общината или някоя партия, от един скромен старозагорски свещеник на мястото, където турците заравят труповете на убитите християни. След около 25 г. дъждовните порои случайно разкриват костите. Пред костницата има един малък паметник, построен с парите на, кого мислите? … държавата, областта, общината …, не, с парите на еснафа на старозагорските метачи и чистачи на улиците. Вътре в костницата, на западната й стена е имало шкаф, пълен с кости и черепи на убитите (в дясно на снимката). Шкафът и костите обаче изчезват към края на комунистическото управление в Стара Загора. В момента т.н. Костница представлява една съвършенно празна стая. Подобна костница е имало и в камбанарията на църквата „Света Троица“, която също изчезва. Голямо количество кости на убитите са съхранявани и в подземията на стария Районен музей на Стара Загора, които също изчезват. Най-вероятно изчезналите кости са насипани като сгурия, чакъл или трошляк в основите на новопостроения т.н. Мемориален комплекс „Бранителите на Стара Загора“, открит на 31 юли 1977 г., там където се издигат фигурите на 6-те опълченци. Това място се нарича „крипта на загиналите в сражението войници и опълченци“.

Лятото на 1877г. Руско-турската война е в разгара си. След няколко локални сражения руските войски освободили някои градове в С.България и преминали през Стара планина през прохода Хаинбоаз. Благодарение на внезапността си, Предният отряд успял да освободи Казанлък и Стара Загора. След този успех, настъпил обрат в турското върховно командване. Взето е решение за спешното прехвърляне армията на Сюлейман паша / 48 000 души, 700 черкези/ от Северна Албания в Дедеагач с помоща на английски параходи. В спешен порядък турските войски са прехвърление в Дедеагач и започват съсредоточаването си около Търново Сеймен /сега Симеоновград/ и Кара бунар /сега Гълъбово/. Направлението на ударът е с посока Стара Загора. Към армията на Сюлейман паша се присъединяват войските на Халюси паша от Чирпан / 7 батальона, 150 конни черкези и една планинска батарея./ и тези на Реуф паша /15 батальона, 330 конни черкези една полева и една планинска батарея. Именно тези части извършват едно от най-масовото военно престъпление по време на войната, избивайки по-голямата част от цивилното население на Раднево (4000 души) Стара Загора (14 500 души), с. Любенова махала (1000 души), Нова Загора и селищата в този регион.

Първите сведения за клането на българи в селата на юг от Стара Загора започнали да пристигат към средата на месец юли 1877г.:
„….На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Ранените били оставени в училището, а здравите настанили по къщите. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села. Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града….”
„…..На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала /дн.Любенова махала/ още на сутринта се разнесъл из целия град…. Село Дълбоки било запалено от черкезите, където избили много хора……”
Очевидно тези действия били извършени от предните отряди на башибозуци, или т.нар. „акънджии” от армията на Сюлейман паша, следвани от редовната войска, съгласно тактиката на турците. Същинските разрушения и кланета започнали след пристигането на основната армия, която изтласкала малобройните руски и казашки части от около 5 000 души, заедно с 800-900 души опълченци. Все пак с много героизъм тези хора успели да задържат два дни настъпващата огромна турска армия и дали възможност на една част от цивилното население и бежанци от селата да се изтеглят в посока към Казанлък. По бежанската колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж, от турските къщи стреляли и убили много хора.

Скоро след това черкезки отряди на коне, водени от Дай Ахмед през Аязмото отрязали пътя на бежанците към Казанлък и тези, които не успели да избягат от града, били вече обречени, тъй като попаднали във властта на нахлуващите от всички страни турски войници. Тук е мястото да се отбележи, че в щаба на Сюлейман паша се намирал и англичанинът Юлий Викед, който изпълнявал особени функции – бил агент на английското правителство и лице за връзка с него.
След като преградили пътя към Казанлък, черкезите на Дай Ахмед достигнали до местността „Кулов вир” в прохода и избили много хора. При воденицата „Башовите” избили около 50-60 души граждани и селяни. После пристигнали и още черкези, които избили стотици хора в теснините на това място.
За същото събитие Димитър Илков разказва:
„….Към залез слънце /19.07.1877г., стар стил/ черкезите пресекли пътя на бежанците при южното гърло на боаза и веригата към Казанлък се прекъснала моментално. Тогава настанала страшна касапницата около подножията на Аязмо баир. Шопорите и коритата на башбунарските чешми се оплискали с човешки кърви и вадичката, образувана от тези чешми, потекла към река Бедечка, червена като огън. Полянките в тази местност, доскоро зелени и приятни, заринали с глави, нозе, ръце и обезобразени трупове на деца, майки, родители, юноши и старци….”
Градът бил запален от турската артилерия и башибозуците; подпалили се спиртните складове на старозагорските ракиджии, които избухнали. В същото време по улиците и къщите на Стара Загора се „загнездил пъкълът”, по думите на Димитър Илков.:

„….Старозагорските мохамедани посрещнали войските на Сюлейман паша с радост. Те се сдружили с черкезите и башибозуците още на 19.07. върху беззащитното българско население да го изтребват, мъчат, безчестят и обират. Малките пеленачета намушквали на ятаганите си и ги подавали така на майките им, когато те се противели да се предадат доброволно на безчестието. Всички български мъже останали в града, били изклани безмилостно до един, започвайки от най-невинното сукалче, дори до престарелия стогодишник. Нищо не било пощадено, нищо не трябвало да остане. Останали недокоснати само евреите, които изкупили живота си с пари, с осрамяването на своите жени и дъщери и с шпионските си услуги, които оказвали на турците непрекъснато и след отминаване на опасността…”

Според свидетелствата на проф. Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър от Стара Загора, наред с турците в кланетата участвали чирпанските кърджалии и циганите.
Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета и насилия, пред които Батак бледнее!…. Самият Юлий Викед разказва:
„….Аз не съм в състояние да опиша ужасите на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел – очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, ил ис ятаган посичали и на повечето от ранените глави отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова наказание за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят….”
Тук Юлий Викед, макар привидно да се възмущава от действията на турците, се опитва да прехвърли вината за кланетата, изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска /албанци, черкези и башибозук/, което е явна лъжа. Знаем, че тази войска сравнително малобройна /около 800 -1 000 души/, не е могла самостоятелно и в кратък срок да избие близо 15 000 души, число, което според мен е силно занижено, като се има в предвид, че голяма част от населението на Стара Загора не е успяло да избяга, а в града също е имало и около 40 000 бежанци от Чирпанско, Нова Загора и селата в областта.


Това, което пропуска Викед е, че „турците карали моми и жени да играят голи хоро; че бременни жени са разпаряни и рожбите им от утробата им вадени; че много момичета от изнасилвания са умирали; че живи хора в кладенци са хвърляни; някои са простирани на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палели и кафе варили; онези които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които най-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите, други части, докато издъхнат; на убитите мъже и жени членовете им режели и за поругаване в устата им ги слагали; някои на ръжен прекарвали и на огъня като чеверме ги пекли; други на дърветата разпъвали и с гвоздеи като Христа гио заковавали, а най-накрая никой не трябва да се учудва, ако кажем, че живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнели и по дърветата окачвали…”
Ествествено българите се съпротивлявали на убийствата и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си, бранейки живота и честта си. Това дало повод по-късно турците от Стара Загора да обвиняват българите, че те са предизвикали турците да отидат до такава „крайност”.

 

 

Източник: protobulgarians

 

На 20 юли 1878 г. княз Дондуков създава Българската армия

Опълченците създават българската армия

 

 

След Освобождението на България със заповед № 1 от 20 юли 1878 г. на руския императорски комисар в България княз Александър Дондуков-Корсаков се създава Българската земска войска. Нейното ядро е българското опълчение и се изгражда като постоян­на армия с обща задължителна военна служба. Този принцип по-късно заляга в Търновската конститу­ция. За кратко време в армията са сформирани че­тири рода войски – пехота, артилерия, кавалерия и сапьори, а през 1879 г. се поставят и основите на военния флот.

В края на 1878 г. Българската земска войска има в състава си общо 31 400 души, оборудвани с оръ­жие, материална част и боеприпаси от руската ар­мия.

През ноември 1879 г. в София е създадено военно училище, в което пос­тъпват на обучение 255 български юнкери. Освен тях в руски военни училища са изпратени 132 български младежи, а във Велико Търново се създа­ва учебна дружина за подготовка на унтерофицери.

С приемането на Търновската конституция, из­борът на княз Александър I Батенберг и създаване­то на българското правителство започва самостоя­телният държавен живот на Княжество България. С Указ № 23 от 17 юли 1879 г. се създава Военното министерство. На 17 декември 1879 г. влиза в сила „Привременно поло­жение за Българската войска”, което изпълнява роля­та на първи закон на въоръжените сили, които вместо „земска” вече се наричат кратко и ясно – Българска войска.

От април 1884  г. до 9 септември 1944 г се нарича Българска войска, но след Девети септември към наименованието се добавя определението „народна“. На 1 декември 1991 г. се възстановява името Българска армия.

По силата на Ньойския мирен договор от 1919 г. общата численост на армията е сведена до 33 000 души, ликвидирана е наборната система и е наложен принципът на доброволността. През 1938 г.  военният министър генерал Луков успява да премахне неизгодните за България военни клаузи в договора. През 1941 г. българските войски навлизат в Беломорието, Македония и Поморавието и възстановяват суверенитета  върху тези земи.

В епоха на соца от 1945 г до 1990 г. армията  играе изключително важна роля като гаранция за стабилността на тоталитарния режим.  Въоръжените сили  са реорганизирани по съветски образец с прякото участие на съветски офицери, преоборудвани са със съветско въоръжение и техника,  голяма част от командния състав преминава обучения в Съветския съюз, съветски преподаватели работят в български военни училища. Москва  предоставя на България танкове T-34/85, СУ-100 самоходни установки, щурмови самолети Ил-2 и друга нова бойна техника.  Преди Десети ноември  българската армия има  152 000 редовни войници. ВВС е са въоръжени с над 220 изтребителя МиГ-21, 44 хеликоптера Ми-24 и други модерни (за онова време) самолети. В  големи количества  се доставят танкове и друга военна техника.

След 1998 г. се дава ход на поетапното съкращаване на армията. Задължителната за пълнолетни младежи  казарма отпада. Според данните на Министерството на отбраната сега общата численост на въоръжените сили е 32 000 души, като стотици места са свободни. Годишният бюджет за отбраната на България е 1,339 млрд. лева. Напоследък все по-често и по-сериозно се обсъжда възможността за връщане на задължителната военна служба за всички пълнолетни мъже с България.

 

 

20.7.792 г.: Войските на хан Кардам разгромяват византийците на Константин VІ край Маркели

 

 

На 20 юли 792 г. войските на хан Кардам разгромяват войските на византийския император Константин VІ край крепостта Маркели, намираща се западно от Карнобат на 7 км. Тази блестяща победа слага край на водената война.

По онова време този район е зает с вековни лесове и крепостта Маркели е транзитен пункт по пътя за Константинопол. Изградена е на доминиращата височина над околния терен. Опасана е от няколко стени и валове, с ровове между тях. Изградена система за снабдяване с вода от близката рекичка Мочурица.

Крепостта заема западния край на възвишението Хисар, което е част от южните хълмове на Източна Стара планина. Крепостта възниква през късната Античност и първоначално е защитавана от крепостна стена, а през Средновековието и от изградени мощни земни отбранителни валове. Естествени защитни прегради към крепостта са скалните откоси в северозападната част и река Мочурица, която е и неин основен водоизточник с плиткото си скалисто дъно, без затлачвания и заблатяване.

Изборът на мястото на крепостта Маркели от стратегическа гледна точка, показва много добро познаване на общогеографските особености на един обширен район с радиус 30-40 километра, включващ основната Старопланинска верига и източния край на Средна гора. Крепостта има зрителна връзка с много укрепени селища в околността, включително с Бакаджиците край Ямбол.

Маркели има много добра видима връзка и с Мокренския проход, с района на Върбишкия проход, с местността Яйлата в Ришкия проход и други.

Не случайно още в древността Маркели винаги заема важно място в политическия живот на Балканите. Тук са сключвани мирни договори, крепостта е отправна точка за войските, поемащи в поход, впоследствие се е обособила като епископски център.

Край Маркели стават и няколко големи битки, за които летописците разказват в хрониките си. През шестдесетте години на VIII век, по време на управлението на българския хан Винех от рода Вокил, тук става едно от първите големи сражения. Хан Винех е първият представител на новата династия, сменила династията Дуло в управлението на България. Той си позволява да поиска от Византия да изплати данък за построени крепости. Последва категоричен и надменен отказ за плащане на дългове от страна на Константинопол и това дава повод на българските управници да нарушат мира.

Последвалите събития бележат началото на дълъг период на войни между България и Византия. В първото сражение при Маркели през 756 г. българската войска е разбита.

През юли 792 г. Константин VI излиза от столицата и пристигна пръв с войските си край българо-византийската граница, където веднага се заема с укрепяването на Маркели. Византийският хронист Теофан Изповедник свидетелства, че хан Кардам скоро се появява с войските си, като заема съседните височини. Времето минава в разузнаване и приготовления. „Въодушевен и убеден от лъжепророци, че победата ще бъде на негова страна“, императорът излиза от лагера и на 20 юли дава решително сражение на българите. Но още при маневрирането той разстройва редиците на войската си (напада безредно) и претърпява тежко поражение.

В боя загиват десетки висши византийски аристократи. Убит е и придворният астролог Панкратий, който в навечерието на битката оптимистично уверява императора, че разположението на звездите му предвещава сигурен успех.

Хан Кардам празнува голяма победа – той пленява целия вражески обоз заедно с императорския шатър и цялата прислуга. Запазени са свидетелства, че самият император е уловен с аркан (ласо) от български войник и повлечен към стана на Кардам. Според хронистите от онова време Константин VI се спасява на косъм от плен, след като негов верен войник се притича на помощ и успява да помогне на императора да се измъкне от зловещата примка. Константин VI едва успява да се спаси и пристига като беглец в столицата.

Следва да се отбележи, че и двамата владетели ръководят войските си, но те не са равностойни по жизнен и военен опит: Константин VІ е едва на 18 г. и император от 2 г., а срещу него противостои 57-годишният Кардам, който е български владетел вече 15 г.

Постигнатата победа укрепва позициите на Кардам и довежда до сключване на мирен договор, според който Византия се задължава да плаща на България годишен данък. Отначало Константин VI праща дължимата сума редовно. През 796 г. обаче той неочаквано решава да се откаже от унизителното си задължение. Българският хан веднага отправя към него гневно послание: „Или ми плати данъка, или ще дойда при Златните врати и ще опустоша цяла Тракия.“  Отговорът е придружен от кърпа с конски тор вместо злато: „Изпратих ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и аз не искам да се мориш чак дотук. Аз ще дойда до Маркели, а ти излез насреща. И каквото Бог отсъди.“

Размяната на закани е последвана и от двете страни от решителна подготовка за война. Императорът обаче не само не стига до Маркели, ами е принуден да се спре северно от Адрианопол, тъй като хан Кардам вече разположил войските си в близките гори. В продължение на цели 17 дни Константин VІ напразно призовава българския владетел на бой, „но той не се решава да излезе от укрепленията си“ – твърди Теофан Изповедник. Вероятно през тези дни са водени преговори за мир, защото е подновен договорът от 792 г.

Двете години самостоятелното властване на Константин VI преминават в неуспешни войни с българите в Тракия. Високомерен, безразсъден и неопитен, в резултат на военните неуспехи той си спечелва името на слаб пълководец и настройва срещу себе си повечето от своите бивши поддръжници.

През 792-3 г., по подозрение в заговор за вземане на властта, императорът наказва с ослепяване и заточение видният арменски военачалник Алексий Музалон и чичовците си – кесарят Никифор и четиримата му братя. Това води до избухването на бунт срещу императора сред арменските части в Мала Азия. През 795 г. Константин става още по-непопулярен поради развода с първата си съпруга Мария Амнийска. До края на властването си той окончателно губи обществена подкрепа.

През юли 797 г. Константин VI става жертва на заговор, организиран от майка му Ирина. По нейна заповед сваленият император е ослепен в същата пурпурна стая на двореца, където е роден, и умира няколко дни по-късно.

Крепостта Маркели обаче остава. През 811 г. император Никифор Геник също я използва за изходна точка при злополучния си поход в България, в който е разбит във Върбишкия проход от войските на хан Крум и губи живота си. Крепостта Маркели отново е превзета от българите и превърната в най-големия български военен лагер на юг от Стара планина.

Византийската писателка Ана Комнина пише, че в 1089 г. баща ѝ император Алексий I Комнин, след покоряването на България, използва Маркели за база при операциите си срещу печенезите и куманите. Вероятно Маркели е разрушена при куманското нападение над Византийската империя през 1090 година.

Данни за крепостта
• Обща площ на крепостта, заключена между отбранителните валове от изток и юг, и река Мочурица – 460 декара;
• Площ на оградената от крепостната стена територия – 14,6 декара;
• Обща дължина на крепостната стена по най-вероятното трасе – 530 метра;
• Надморска височина на най-високата точка от обекта до източната крепостна стена – 225,5 метра.

/По материали в интернет/

 

 

114 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание

 

 

Навършват се 114 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание – естествено продължение на опитите за политическо и духовно освобождение и обединение на българския народ

Въстанието избухва в Битолски, Солунски и Скопски революционен окръг.

Въстанието избухва на 20 юли 1903 г. в Битолски революционен окръг и на 6 август 1903 г. в Одринско. В българската история, това е въстанието за освобождение на Македония и Одринска Тракия, останали след Освобождението на България съгласно Берлинския договор (1878 г.) в пределите на Османската империя. По своя характер и цели, то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането.

В началото на ХХ в. обстановката на Балканите е изключително нестабилна, а това ескалира обществените настроения и нагласи. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашават организацията от нови провали. В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО. В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи – Гоце Делчев, Даме Груев и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г. Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни. Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти.

Въстанието избухва на 20 юли (Илинден), откъдето идва и неговото име. Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни, всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии) са обхванати от бунтове и се присъединяват към Битоля. Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.На 6 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско. Много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол се присъединяват. Силата на бунтът, дори достига до обявяването на Странджанската република (просъществува 26 дни). Започват и обществено-политически действия – в освободените селища се установява нова власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но избухва преди тази дата.

Едни от най-ожесточените сражения са в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство.

За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България.

Причините за неуспеха на въстанието са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите. Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на Високата порта да се разправи по особено жесток начин с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение.

То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

 

Славна дата: Бунтовническата войска на Ивайло разбива 10-хилядна византийска армия на 17 юли 1279-а

 

 

На този ден през 1279-а близо до крепостта Девина и Котленския проход българи и византийци мерят сили в тежък сблъсък. Войските на Ивайло нанасят поражение на византийската армия, изпратена в подкрепа на цар Иван Асен III, припомня „Марица“.

През 1277 г. в Североизточна България избухва народно въстание начело с Ивайло срещу цар Константин Асен и татарските нашественици. Византийският император Михаил VIII Палеолог решава да се възползва от това и изпраща войски, които да наложат неговия зет и съюзник Иван Асен на българския престол. През 1279 г. византийците успяват да завземат голяма част от България между Видин и Червен.

Още през същата година Ивайло настъпва към Търново с войските си. За да помогне на своя поставеник, Михаил Палеолог изпраща в България 10-хилядна войска начело с протовестиария Мурин. Научил за приближаването на византийците, Ивайло се отказва да напада Търново. Въпреки че не разполага с много бойци, на 17 юли 1279-а  той напада Мурин в теснините около Котленския проход и го разгромява напълно. Част от византийците загиват в самата битка. Останалите са пленени и впоследствие избити по заповед на Ивайло.

Веднага след поражението при Девина Михаил Палеолог изпраща още една войска в помощ на Иван Асен III, но и тя е разгромена от Ивайло, преди да успее да прекоси Стара планина. Останал без подкрепа в България, Иван Асен III бяга в Константинопол, а Ивайло се провъзгласява за цар на българите.

Хроники на едно “съжителство“: Турските кланета над българите

 

 

ЗА ТЕЗИ, КОИТО ОТРИЧАТ ГЕНОЦИДА СРЕЩУ НАРОДА НИ!
БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОЦИД

В 1344 – 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че „Тогава живите облажаваха умрелите по-рано“.

В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
В 1359-1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.

В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.

На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.

В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се „за кашмер“ са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.

На 18 октомври 1688г. турската войска на софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени , а селищата са изгорени и сринати до основи. . Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавяне на Чипровското въстание едва 3000 българи от района. за да се спасят забягват в през Влашко в Банат.

През юни 1689г. от татарите на Герай хан са извършени масови погроми и потурчвания на българите от Добруджа до Тетевенско. Те принуждават многобройно българско население да избяга през Дунава във Влашко.

В края на ноември 1689г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.

В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата „Света София“, много българи от Западните български земи бягат в Банат.

В периода от 1773г. до 1822г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград . Такава е съдбата на Трявна 20.ІІ.1798, Тетевен още в 1861г. Сопот в 1793, 1800 и 1807, Габрово в 1793 от кърджалии водени от Емин Балталъ, а в 1798г. тук погрома е от регулярни турски войски, Калофер на 22.ХІІ.1799г. и в 1804, Арбанаси 1796, Велико Търново1796, Троян1796, Севлиево1796,Еркеч няколко пъти и в 1808 оцелелите изоставят селото, Копривщица 1793 и още два пъти, Казанлък е нападан няколко пъти, Шипка1793, Тулово 1785 , Мъглиж 1785 , Елена 1793, Панагюрище 1785, Сопот 1793, Карлово 1785, Чирпан 1793, Ямбол 1794, Жеравна 1794, c. Тича 1795, Градец 1795, с. Пролом карловско – три пъти, с. Сакарци тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково котелско, Ловеч, Айтос 1791 , с. Бов, Хасково в 1791, Харманли 1791, Асеновград два пъти, с. Урумкьой Созополско (или Урум ени кьой, дн. Индже войвода, където според легендата прословутия кърджарлия Индже намира смъртта си, всъщност той там само е ранен, а е убит в с. Скулени на р. Прут през 1821 г.), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), град Ахтопол, с. Едига два пъти, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал лозевградско, с. Куру дере Одринско, с. Азара и Софлар бунархисарско, градовете Лозенград, Виза и много други. Някои от тях като Делиево, Карабунар, Пастелево и др. след като са изгорени не са заселени повече. Разорени са десетки манастири. В тази епоха българите обитават изключително такъв тип населени места и случилото се взема размерите на изтребление. Малко български земи, най-вече много големите градове и бедни планински места са по-слабо засегнати. Сериозно пострадват Гюмюрджннско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени. Много от оцелелите бятат в Бесарабия и във Влашко.

В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околноста. Тук е събрана е голяма група жени и деца българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.

 

В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита му за пoдавяне бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.

В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник, събрани и затворени там по негова заповед.

През октомври 1829г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.

През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.

На 10 юни 1850 г. турците от Видинският гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско след подавяне на Видинското зъстание.

На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.

На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при подавяне на Априлското въстание.

На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.

На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града.

На 3 май 1876 г. башибозука предвождан от Ахмед ага Барутанлията извършва клане в Батак при подавяне на Априлското въстание. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души предимно жени, деца и старци или към 3/4 от населението на града . Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като християнски мъченици.

На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. При подавяне на Априлското въстание. Малка част от населението се спасява като избягва в Балкана.

На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане над село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват като бягат в планината.

На 9 май 1876 г. башибозука извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани. Църквата канонизира жертвите на клането като християнски мъченици.

На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни – 200 българи, младежите са накарани да играят „кърваво хоро“ преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.

От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като „башибозук“, редовната войска – низам, свиканите запасни части – редиф и черкезки отряди извършнат кланета в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население. Това кара Уйлям Гладстон да издаде в 1876г. брошурата “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“

На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.

На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.

На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.

На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.

Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.

На 21 юли 1877 г. (9-ти стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо. Еранос Ераносян арменският телеграфист в Балчик уведомил консулите е убит от башибозука на 22.(10) юли 1877г. при пристигането си в Каварна.

На 4 август 1877 в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. Пророк Илия.

През август 1877 в Карлово от редовни турски войски и башибозук командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.

В 1877 от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.

В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия града е наричан град на вдовиците.

 

В 1877-1878г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент),Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.

След 5 октомври 1878г. в Кресненско-Разложкото въстание от турската войска са изклани са изклани 600 българи в Разложко, не по малко са жертвите и в Кресненско. Изгорени, ограбили и разсипани са десетки села в цяла Югозападна България: Баня (напълно унищожено от Тефик бей, загинали българи 264), Банско, Добринище (с над 200 къщи), Горно Драглище, Долно Драглище, Добърско, Бачево, Якоруда, 12 села от Кресненското дефиле (Кресна е изгорена на 11 ноември 1878г), Ощава, Мечкул, Сенокос, Осиково, Врабча, унищожено е село Черешница-Мелнишко (изклани от хаджи Юсуф Ефенди 360 българи), в Мориевско село Буф и други 12 села, в Демир Капийско селата Дрен, Коприщница, Чемерево, Горна Драчевица, Долна Драчевица, Ръжаня, Конопища, изгорена е българската църква “Св. Димитър” в Битоля, изнасилени са стотици девойки и жени, в България се спасяват над 25 000 бежанци. Репресиите се разпространяват във Вардарска и Егейска Македония, където както и в Пиринска до 25 май 1879 г., действат силни въстаннически отряди – във Вардарско: Битоля, Демиркапия, Градско, Клисура, Мориевските планини, Малешево, Прилеп, Тиквеш, Щип, Неготин, Кратовско, Гевгелийско и т.н., в Егея: Костурско, Лерин, Преспа, Мъглен, Буф, Горно Броди, Невеска-Суровичево Воденско, Демирхисарско, Серско, Драмско и т.н.

В 1902 от турската войска от 22 септември до началото на ноември в Горноджумайското въстание от турската войска са убити над 150 българи, изгорени са 15 села, изтезавани са 438 мъже и жени, изнасилени са 111 девойки и жени, ограбени са 807 къщи, в България се спасяват над 2 000 бежанци.

В 1903 г. от 2 август до октомври от турската войска в Илинденско – преображенското въстание в Македония и Тракия са убити над 5 680 българи, изгорени са 201 села с 12 440 къщи и 70 000 души остават без покрив, поругани са 3 122 девойки и жени, в България се спасяват 30 000 бежанци.

На 13 ноември 1904 година гръцки андарти нападат българска сватба в село Зелениче Леринско. Това е известно в историята като Зеленичкото клане или Зеленишка кървава сватба. Кмета на селото жени сина си и присъстват много гости от селото и близки. Гърците взривяват бомба в стаята сред сватбарите. Убити са 13 българи включително младоженеца и баща му.

От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.

На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на Благовещение, гръцки андартски чети извършват клане и подпалват село Загоричани Костурско. Погромът е известен в историята като Загоричанско клане. Селото е подпалено от всички страни. В центъра, гърците събират 20 души видни възрастни граждани 14 от които отвличат и убиват в планината Върбица. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са е убит и възрастния селски поп. Убити са и кмета на селото и дъщеря му. Броят на жертвите е посочван различно като убити българи 62 и 6 ранени, 72 убити и 100 убити. В памет на жертвите е издигната българската църква „Свети Димитър“ в Цариград.

На 28 септември 1905 г. гърците извършват клане и палеж в село Горно Неволяни, това е втора „Кървава сватба“. Андартска чета напада българи празнуващи сватба, къщата е изгорена, убити са повече от 11 души.

На 25 октомври 1906 г. е извършено клане и палежи в Горно Караджово от Гръкоманина Митруш Гоголаков (капетан Митрусис). Андартска чета преоблечена като турски войници напада селото – изгорени са десетина къщи, убити по особено жесток начин са 10 овчари извън него и още 25 души, включително жени и деца, са убити и тежко ранени в него. Клането в Горно Караджово предизвиква международно разследване с което са натоварени австрийския консул Пари и един френски офицер Фулон, обсъждано е в английския парламент.

В периода 1904 – 1908 гръцки андарти извършват масови убийства и погроми над българи в Македония водени от щатни гръцки офицери, с директната подръжка на гръцката държава и благосклонното бездействие на турската власт. Андарти, командвани от поручик Георгиос Цондос избиват местните български първенци в Езерец и Видолуща и районния войвода на Осничени, други в Осничани и Езерец убиват 10 българи, при село Сконско се избити група работници от Жупанища, в планината Вич са убити 5 селяни от Българска Блаца и 3 от Прекопана, Осничани е подпалено, в Айтос е убит свещеника и са подпалени 10 къщи, село Герман е ограбено, в Кладороби са избити 17 души, в Бесвиня палят къщи, църковни книги, одежди и утвар, опожаряват напълно Путурус убиват пет селяни и изгарят 2 деца, изгарят 10 къщи в Църничании убиват 3 селяни над село Драгош, нападат Бешище, Скочивир, Дреновени, Добровени където са отвличени и заклани видни българи, в Бърник са запалени къщи и заклани 10 души, други убийства са извършени в Бърник, Путурус, Църничани, Петалино, в Битоля правят редовни погроми над българите и убиват гимназиалния учител Христо Вълканов, в Миравци са отвличени 26 души, и са убити 12, изнасилено е едно момиче, с динамит е разрушена къщата на свещеника в Попово, в Петричко по пътищата и полетата убиват българи, във Воденско от андарти са убити 33 български селяни и 8 власи, в Осничани са убити 5 селяни, гърците наемат турци и албанци, които системно да убиват българи, пострадват селата Лувраде, Старичани, Марчища, Гръче, Осничани, Стенско, Нестиме, Добролища, Изглибе, Галища, Долени, Хрупища, Олища, Куманичево, Кондороби и Бобища. След като са отблъснати от Бабчор андартите обесват две българки, в Емборе е изгорена къщата на българския свещеник заедно със сина му, в Лесковец са убити 5 селяни и изгарят 13 къщи, в Търсие 14 са убити, в село Буф са заклани петима селяни, в Крапешино са убити няколко селяни и свещеника на селото, в Каленик са убити българите първенци, в Гнилеж са убити 13 мъже, пострадват и Барешани, Лисолай, Света Петка, Разик, Битуша, Оптичари,Църнобуки, Средно Егри, Смилево е нападнато от капетан Гудас, къщите са опожарени, 15 души са убити, от които 3 жени, в Ивени са убити 13 мъже и две малолетни деца, в Живово са убити 38 души и опожарени 29 къщи, гърците нападат и патриаршските селища Бешище, Манастирец, Рапеш, Кален, Добромири и местните първенци, в Битоля започва масово взаимно изтребление между българи и гърци, в Солун се извършват покушения над видните българи, в Радолиовое убит Н. Докурчев при следствието се разбира, че заповедите за Сярско издава самия гръцки консул в града, в Голо селое убит един и ранени 2 българи, в Луковища гърците убиват 7 мъже и изнасилват няколко жени, в Бозец и Горно Куфалово от капитан Никифорос са убити няколко българи, в Карликьой, са убити са 5, от които три жени, и други двама българи са ранени. Гърците избиват няколкостотин българи, включително жени и деца, действията им са изцяло подчинени на техният девиз: „Българин да не остане!“

На 9 май 1907 г. турци извършват клане до Виница при Кочани в една къшла са заклани 7 българи овчари. Това е клането във Винишката къшла. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австроунгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци.

На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми в едно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 ранени. Клането ускорява избухването на Балканската война.

На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, край Скопие.

На 1 август (19 юли стар стил) 1912 година турците извършват клане в Кочани Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Това е известно в историята като Кочанско клане. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.

На 20 юни 1913 и в следващите дни в Тиквешкото въстание от сръбските войски са убити само в Кавадарци 363 души, в Неготино – 230, във Ваташа – 40 души и т.н. Карнегиевата комисия установява, че броят на избитите българи надхвърля 1000 души.

На 22 юни 1913 гръцката армия по лично указание на крал Константин изгаря и унищожава град Кукуш с 40 околни български села и манастира „Свети Георги“, жертви става голяма част от населението които не успява да избяга в България. По същото нареждане е изгоренот гърците и град Струмица.Карнегиевата комисия посочва, че селищата са унищожени заради българския им характер.

На 24 юни 1913г. редовната гръцка армия извършва клане в село Аканджали Дойранско. Селото е ограбено, убити са 365 българи, включително умрелите от изнасилванията жени. Такава е съдбата и на околните български села Асанли, Брест, Владая, Доблали, Димонци, Николич, Патарос, Попово, Ратирци и Сурльово.

На 13 юли 1913 г. българското село Габрово до Ксанти е унищожено от гръцката войска и турски башибозук, заварените в селото възрастни и болни габровци са изклани. Част от населението се спасява, като още на 10 юли, заедно с българите от съседното село Кръсто поле се изтеглят на българска територия към град Ксанти и Пашмаклийско.

От 17 юни до 28 юли на 1913 г. от гръцката армия по заповед на командването й са унищожени, изгорени и ограбени практически всички български села и квaртали в градовете от Солун до Кресна, където армията им попада в обкръжение от българските войски. От гръцките военни са изклани хиляди военнопленници (само в Нигрита са избити не по малко от 1159 пленени българи) и обикновенни граждани и селяни българи, които не успяват да се оттеглят навътре в България, много от тях преди да бъдат убити садистчно са бити, осакатявани и са им вадени очите, включително на изнасилените жени и девойки. Клане е извършено и в Сярската гимназия. Хиляди българи загиват депортирани в лагери по гръцките острови, само в лагера Трикери за няколко месеца според гърците от 7000 затворени българи са измрели над 1000, в действителност броят им е много по-голям , затова и Карнегиевата комисия не е допусната до концлагера. Интернирането и държането в нечовешки условия на големи маси българи от Беломорието и Македония по островите, където много ог тях загиват, става практика на гръцката власт продължила до началото на 60-те години на 20 век.

От 7 юли 1913г. редовната турска армия започва кланета над българите в Одринска Тракия, същият и следващите дни е опожарино и унищожино голямото българско село Булгаркьой недалеч от Кешан, там са изклани 1100 души. Отвлечени и съпровождани с войници са 1030 човека с цел да бъдат изведени в Анадола. След много безчинства, изнасилвания и смърт една част от тази група (предимно жени и деца) е достигнала до Варна и Дедеагач.Останалите заробени и отвлечени, предимно млади жени и деца, са потурчени. Такава участ имат и останалите по-малки български села около Кешан и Малгара. На 9 юли в Одрин са избити още 521 българи, в Узункюпрю и Хайребол са изгорени всички български села Чопкьой, Търново, Ерменкьой, Османли, Ново село, Залъф (изклани 687 българи), Татарлар (населението бяга, застигнатите няколко десетки са изклани) и т.н. На 10 юли са подпалени източнните квартали на Свиленград, когато се разбира, че градът ще остане в България, турците го подпалват отново и го изгаряг до основи. Населението избягва навътре в България, но турците заловят над 30 възрастни българи и зверски ги изколват в скотобойната, заклани жени са хвърляни в дълбоките кладенци. От къщите няма помен, също и от големите масивни и обществени здания – черквите, училищата, болницата, казармата, джамиите, големите магазини – всички са изравнени със земята. Останалия годен материал – камъни и тухли, турците отмъкват оттатък предполагаемата граница. Разорени и изгорени са всичките над 60 български села, клании и превърнати в бежанци са българите и от градовете в Одринска Тракия: Одрин, Лозенград, Малък Самоков, Бунархисар, Деркос, Кешан, Малгара, Хайребол, Мидия, Енос, Родосто и т.н. Общо според Карнегиевата анкета в Одринска Тракия от турците са изклани между 50 000 и 60 000 българи, други 200 000 българи християни са превърнати в бежанци.

 

 

Източник:budnaera.com

 

На 14 юли 1877 г. е извършено едно от най-страшните кланета в робска България! Касапницата в Любенова махала ще се запомни като “Втори Батак“

 

 

14 юли 1877 г. турска войска и черкези извършват едно от най-страшните кланета в робска България. Под ножа минават 1013 беззащитни българи, а касапницата в Любенова махала ще се запомни като „Втори Батак”.

църква
храм „Св. Великомъченик Георги“

Преди Освобождението през 1878 г. името на селото е Гюнели махле и наброява 120 къщи. През юли 1877 г. селото е сполетяно от изключително жестока съдба. Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора получава сведения от турски шпионин, че в село Гюнели махала има комити, които се готвят за бунт. Това не отговаря на действителността, тъй като създадения лично от Левски комитет в селото е разпуснат още през 1872 г. след ареста на местният председател поп Еню Попдимитров. Слухът е разпространен от турчин, който след като не му е даден откуп, за това да пази селото се заканва да отмъсти на жителите му. Въпросният турчин, който според една от версиите е арнаутин /албанец/ отива лично при Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора и му съобщава, че в Гюнели махле има комити, които се готвят на бунт. Пашата праща свои хора да проверят истинността на този слух, които за беда влизат в конфликт с местен жител, който стреля по тях. Разгневен от това Реуф паша организира отряд от редовната си войска и свиква башибозук. Башибозука е съставен от местни турци, които са малко на брой и значителен брой черкези, прочути с жестокостта си. Общият брой на турската редовна войска, заедно с башибозука е бил около 2 000 души. На 14.07.1877 г. селото е обкръжено и атакувано.

Изплашените хора се затварят в местната църква. В късния следобяд турците, използващи артилерия вече овладяват селото. След няколко щурма черкезите влизат в двора на църквата и подлагат всичко на сеч и разграбване. Успоредно с това турците подавят останалата съпротива на селяните, прикрити на различни места из селото. Комисията изпратена от Цариград да установи последствията констатира, че само в двора на църквата и в самия храм са избити 1013 души. Никъде не се споменава сред тях да е имало комити. По приблизителни оценки общият брой на убитите хора от селото и околността е над 2 000 души, като по жестокост и брой на жертвите се сравнява с „Баташкото клане“ и наричано накратко – „Втори Батак“.

любенова2
Оцелели от клането жители на селото с паметници на жертвите

В памет на кървавата трагедия през 1885 г. в двора на черквата Св. Великомъченик Георги вГюнели махле е поставена паметна плоча, която стои и до днес. Върху камъка е написано:

„Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни еси покой въ четиринадесетий ден вечерьта на месеца юлийь въ хилядо осемстотин седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и многобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, като се видя окружено от толкоз кръвопийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тамъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яросно се впустнаха на сеч върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесет души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ память. С. Гюнели-Махле, 21.VIII.1885 г.“

любенова3

Фактор

Хронология на кланетата:

• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи.Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица» са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете.
Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица» и „Св. Николай», които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.

 

 

 

13 юли – Черна дата на национална катастрофа в историята на България! Берлинският договор раздробява България на три части! (карти)

 

 

13 юли е черна дата в историята на България. На този ден преди 139 г.  е подписан несправедливият Берлински договор, а България се оказва единствената ощетена държава на Балканите от този конгрес.

Документът се състои от 64 члена и практически унищожава разпоредбите на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. между Русия и Османската империя, който предвижда да се възстанови Българската държава на широка етническа територия, като й дава теоретична независимост под протекцията на Русия и намаляване на Европейска Турция до тясна ивица като територия.

Великите сили не позволяват това да се случи като целта е да не се позволи на Русия да разшири сферата си на влияние до Средиземно море. Великобритания, Австро-Унгария и Германия се намесват и свикват Берлинския конгрес, на който възстановяват голяма част от Османската империя и остяват малки, слаби буферни държави на Балканския полуостров. Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост от Османската империя.

Берлинският договор в общи линии запазва статута на Българското княжество, предвиден от Санстефанския договор, но намалява неколкократно територията му. Ограничава я до земите между р. Дунав и Стара планина, заедно с тогавашния софийски санджак, с което страната губи територии колкото днешна Хърватия

В новото уреждане на България след Освобождението обаче съществува един любопитен и малко известен факт. Логичен е въпросът защо София и областта около нея е оставена в границата на Княжество България, след като се намира в Южна България.

Отговорът е в действията на руската делегация. На конгреса в Берлин тя прилага дребна, но значима за българите хитрост. Тя тихомълком е наложила да се приеме за граница между Княжество България и Източна Румелия не билото на Стара планина, а вододелът, минаващ по Стара планина между Северна и Южна България. Никой не е хванал уловката, че по този начин целият водосборен район на река Искър се включва в Северна България.

По онова време центърът на политическия живот за Княжеството е в Търново и именно там през януари 1879 година се събира Учредителното събрание, за да приеме новата Конституция. И ако София беше останала в Източна Румелия, не се знае кой град щеше да бъде избран за столица на новообразуваната държава и дали след Съединението тя нямаше да бъде преместена в Пловдив.

Берлинският договор става основа не само за международното положение на Балканите през следващите три десетилетия. След подписването му те се превръщат във възел от международни противоречия. Някои негови клаузи са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.).

Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта си, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция.

Въпреки всички усилия, идеите на Берлинския договор съпътстват политиката относно Балканите и до днес.

В резултат на Берлинския договор България е раздробена на три части:Македония отново е дадена на Турция, на юг от Балкана е основана автономната област Източна Румелия, подвластна на султана, а самата България остава зависимо от Турция княжество

ГРАНИЦИ НА БЪЛГАРИЯ СПОРЕД ЦАРИГРАДСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ, 1876-1877

БЪЛГАРИЯ СЛЕД БЕРЛИНСКИ КОНГРЕС

 

На днешния ден преди 68 години е построена сградата, превърнала се в ябълката на раздора след социализма

 

 

Мавзолеят на Георги Димитров е построен на 10 юли 1949 г. в центъра на София, за да съхранява балсамираното тяло на комунистическия ръководител Георги Димитров. Изграждането на мавзолея започва веднага след смъртта му на 2 юли. Построен е за рекордния срок от 6 дни. Има разминавания в сведенията за това как е протекло проектирането и строителството.

Общото във всички източници е, че сградата е почти изцяло готова до 10 юли, когато тялото на Георги Димитров пристига от СССР и е положено официално в мавзолея. Другото сигурно е, че светкавично разписаният проект е на архитект Георги Овчаров, като в екипа му са участвали Рачо Рибаров и Иван Данчов. Според една от историите дават 3 дни на арх. Г. Овчаров, за да направи проект.

Той успява в срок и го изготвя в свой стил – с дорийски колони. Проектът обаче не е одобрен от Политбюро на ЦК на БКП и принуждават Овчаров да го опрости дотолкова, че формата на построената сграда е коренно различна от първоначално проектираната. Опростяването се следи от арх. Р. Рибаров и е прието след одобрение от ръководителя на тогавашните Строителни войски ген. Иван Винаров.

Малко по-различен е разказът на сина на арх. Овчаров за същите събития: „В деня, когато Георги Димитров умира, у дома някъде около 22 ч. идва директорът на „Главпроект“ арх. Фурнаджиев. Той съобщава на баща ми, че на заседание на Министерския съвет се взело решение да се прави мавзолей. Задачата е възложена на „Главпроект“, а няколко архитекти трябва да представят проектите си, но това да стане много бързо – до 12 ч. на следващия ден.

На импровизирания конкурс одобряват проекта на баща ми. Започва бясно строителство и на шестия ден мавзолеят е почти готов. Точно тогава обаче се случва нещастие – камък пада върху един трудовак и го убива. Ентусиазмът намалява. За погребението на Димитров не е готов само един корниз, който прикриват с черна драперия… Едва по-късно баща ми и арх. Рибаров довършват корниза и страничните стени.

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев-Тони подготвя взривяването на мавзолея по време на първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм трябвало да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Терористичният акт обаче е осуетен.

Мавзолеят е бил обект за милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството. Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци – след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.

Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17 гр. с отклонение плюс/минус 0,5 гр.. Под земята имало помещения за процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло. Саркофагът, в който е било изложено, имал бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.

На 17 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение за изваждане на тленните останки от мавзолея и тяхното погребване. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в Централните софийски гробища. Девет години по-късно за съдбата на сградата има горещи спорове. В крайна сметка правителството на Иван Костов решава да разруши мавзолея през 1999 г.

Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г., командвано лично от Евгений Бакърджиев – вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройство в правителството на ОДС. Първият взрив е извършен в 14,37 часа. По-късно са извършени още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г.

 

Източник: Марица

Чочоолу така се разправи с циганите от “Столипиново“, че не посмяха да гъкнат чак до 1992 г.!

 

 

В пловдивския квартал „Столипиново“, смятан за най-голямото гето на Балканите, по времето на соца, цари ред. Жителите на квартала са държани изкъсо от органите на властта, пише „Марица“.

Сред редките инциденти е този от лятото на 1978 година, когато колони с танкове и бронетранспортьори навлизат в „Столипиново“. Въпреки липсата на официална информация, слухът светкавично обикаля България. Погромът над ромската общност в прословутия пловдивски квартал се носи от уста на уста по времето на социализма.

В основата на инцидента стои неразкрито тежко престъпление, извършено от роми. През лятото млада семейна двойка се разхожда из квартал „Изгрев“, когато е нападната от тълпа цигани джебчии. След като младият оказал съпротива, разярените роми заклали и двамата на място. А на всичкото отгоре момичето било бременно.

Загиналият младеж се оказва племенник не на кого да е, а на прочутия генерал Стою Неделчев, по прякор Чочоолу, по онова време командващ армията в Старозагорски окръг.

Вбесен, че убийците не са разкрити, генералът  заминава за Карлово, вдига под тревога два батальона от тамошната танкова бригада и сам повежда колоната с танкове към пловдивския ромски квартал. Няколко Т-55  обграждат циганското гето, където буквално е въведено военно положение. За назидание бойните машини разрушават една къща. Още на следващия ден убийците на младото семейство са заловени. Генералът настоява лично да ги разстреля, но милицията успява да предаде на прокуратурата деветимата мъже, на възраст от 23 до 36 г. Четирима са осъдени на смърт, а останалите получават от 17 до 25 г. лишаване от свобода.

Случилото се така стресва обитателите на „Столипиново“, че до 1992 година никой от тях не дръзва да извърши дори най-дребното престъпление.

Генералът

Стою Иванов Неделчев (Чочоолу), с прякор Пантерата, е политемигрант в СССР, командир на партизански отряд „Христо Ботев“ и  партизанска бригада „Георги Димитров“, с две смъртни присъди преди 9 септември 1944 г.

Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който изиграва Георги Георгиев – Гец.

Кварталът

Квартал „Столипиново“ възниква през 1889 г., за да приюти катуните с цигани калайджии. Първоначално е наречено „Новото село“, но впоследствие е наименувано на генерал Столипин, заместник на княз Дондуков. С годините се превръща в гето.

 

На 7 юли 1877 г. руските войски освобождават Велико Търново

 

 

Историкът проф. Милко Палангурски в интервю за предаването „Царевград Търнов – славата и величието на България“ на Радио „Фокус“.

Водещ: На 7 юли 1877 г. руските войски освобождават Велико Търново. В хода на Руско-турската освободителна война конни части на Предния отряд на Руската армия предприемат разузнаване към Търново, което предизвиква паническо отстъпление от страна на противника. На преден план, възползвайки се от ситуацията, изпъква ген. Гурко, оставил значима следа в българската история. Разпорежда разузнаването да премиен в отстъпление и в резултат на това днешният град Велико Търново е освободен.

Проф. Палангурски, на 7 юли се навършват 140 години, откакто Велико Търново е извоювало свободата си. Нека очертаем хода на събитията от Руско-турската освободителна война за освобождението на града.

Милко Палангурски: Малко хора се досещат, че реално погледнато тежки сражения и тежки битки за освобождението на полосата Свищов – Търново реално няма. Загиват сравнително малко военнослужещи. По-важното е другото – че след първия освободен град, който остава в територията на България, Свищов, в бърз порядък руските войски търсят Велико Търново не толкова като геостратегически пункт, а като пункт за донякъде показване и доказване, че се освобождава старата българска столица, с което се търси политически ефект, разбира се, и военностратегически. Така че освобождението на Търново на практика една седмица след началото на войната е онзи факт, който укрепва вярата на българите в благополучния изход на войната не като победа да речем над Турция, а като възстановяване на българската държава.

Водещ: Освобождението на града отдавна планирано ли е било и протичат ли събитията по план?

Милко Палангурски: По план вървят, да, защото геостратегическият военен план за водене на войната предвижда преминаване през Централна Северна България по най-прекия път през Балкана към Одрин в посока отоманската столица. Така че в този стратегически план, разбира се, има и политически елемент за възкресяване на българската държавност. Не трябва да забравяме, че на практика Търново е освободен с една много малка полоса около пътя Свищов – Търново, не повече от 30-40 км, така да се каже, между Янтра и Вит – полоса, която трябва да остане като основа на развитието на военния конфликт, на победоносния конфликт, но тук Руската армия търси в синхрон с политиката и намеренията на военните от ХІХ век атака срещу отоманската столица. Така че съвсем логично се достига – тук имаме едно щастливо стечение на обстоятелствата, в което имаме сливане на военните и политически намерения на една война.

Водещ: Нека да кажем малко повече за действията и намеренията на руските войски в града.

Милко Палангурски: Просто те се появяват в града. Две малки сражения по околните хълмове и армията се изтегля. Търново не се предвижда от отоманците да се задържа като дългосрочен проект за отбрана, тъй като градът е все пак дълбоко във вътрешността, далеч от река Дунав. Тази роля играе Плевен, което пък донякъде позволява щастливо или да го наречем в онзи смисъл на нещата да се освободи първо старата столица на българите.

Водещ: Има ли еквивалент освобождението на Търново? Можем ли да сравним събитията, случили се там, с такива в други български градове?

Милко Палангурски: Това е война, няма как да се сравняват събитията в отделните градски центрове. Дадени места се освобождават, така да се каже, ад хок, а други градове, като Стара Загора, трябва да изтърпят тежките сражения и пълното опожаряване. Трети, като Плевен, стават символ на тази война. Неслучайно Плевен, като град и като символ, има кръстени на негово име улици в Истанбул, в Петербург, Москва и Лондон – именно от тази война. Така че градските центрове в случая имат една по-голяма или по-малка роля, благодарение и основно на стратегическите планове на военните. Не можем да търсим някаква особена роля при освобождаването на даден град. Един Ловеч е освобождаван два пъти например. Някои градове, като Русчук или Русе, Шумен, Русе, Варна са освободени чак след Берлинския договор, което не ги прави по-малко български градове.

Водещ: Проф. Палангурски, ген. Гурко е личност, която неизменно се свързва със събитията, случили се преди 140 години. Нека разкажем с какво той остава помнен в историята ни сега.

Милко Палангурски: Нормално е той да бъде свързан, защото в крайна сметка, като главнокомандващ Предния отряд на войските, прави най-бързия рейд. Той стига почти до Елхово, откъдето се вижда Одрин, да се върне, разбира се, под натиска на отоманските войски. Той е един от онези, които можем да кажем сътворявали са в тази победоносна война. Неслучайно и най-живописната и централна улица в града носи неговото име. В историята е освободител. За поляците например той е Осман паша. Но това са различни времена, различни роли, различни цели, различни действия на даден човек. Така или иначе, благодарността на българите към неговото име мисля, че е достатъчно добре популяризирана и той ще си остане в пантеона на онези, които свързваме със свободата.

Водещ: Нека кажем малко повече неща за личността на генерала.

Милко Палангурски: Типичен руски генерал, който е от дворянски произход. Има военно образование. Това е, между другото, единственото образование, което може да получи човек в Руската империя през ХІХ век, един аристократ. Прави дълга кариера, мисля, че участва в няколко кампании в Средна Азия. Най-известен е като потушаващият Полското въстание през 60-те години на ХІХ век, когато Полша въстава в поредния си опит да стане независима и затова той в Полша е олицетворяван с най-кървавите адепти на руската политика. И както виждате, в Руско-турската пък минава на обратния вариант – той става олицетворение на освободителите.

Водещ: Т.е. за финал можем ли да обобщим, че освобождението на Търново има по-скоро идеологически характер, отколкото военно-стратегически такъв?

Милко Палангурски: Бих казал, че имаме сливане на двете неща. По щастливо стечение на обстоятелствата, военният план съвпада и с политическите намерения на тази война и идеите за развитие на бъдещата българска самостоятелна държава.

 

Виктория МЕСРОБОВИЧ, Фокус

 

Преди 76 години нацистка Германия напада СССР (снимка)

 

 

На 22 юни 1941 година хитлеристка Германия напада Съветския съюз. Кодовото название, избрано от германското командване за нападението, е операция „Барбароса”. Съгласно генералния план „Ост“ Русия трябва да се „изтласка от Европа“. Завладяната територия трябва да бъде колонизирана от германците, а ресурсите да бъдат поставени в служба на Райха.

Към 22 юни до границата със СССР са съсредоточени 180 германски дивизии, 4 въздушни флота, финландски и румънски войски. Цялата групировка включва 5,5 милиона войници, 4 300 танка, 47 000 полеви оръдия и минохвъргачки и 5000 бойни самолета.

Военният сблъсък между нацистка Германия и СССР започва рано сутринта на 22 юни 1941 г., когато германските войски нахлуват в пределите на СССР по цялото протежение на западната граница от Балтийско море до Карпатите.

Започва война, невиждана по-рано в човешката история, многократно превъзхождаща Първата световна /1914-1918 г./ по своята унищожителна сила, по броя на задействаната техника: оръдия, танкове, самолети; по броя на жертвите: убити, ранени, осакатени не само сред сражаващите се на фронта, но и сред гражданското население.

Въоръжените сили на нацистка Германия (Вермахтът) нападат СССР без да са обявили война. Трите групи армии – „Север”, „Център” и „Юг” атакуват Червената армия като насочват ударите си към Москва, Ленинград и Киев.

Внезапното нападение по протежение на целия фронт от Северния ледовит океан до Черно море сварва неподготвени съветските войски и позволява на силите на Оста да навлязат дълбоко в съветска територия.

За две седмици нацистите разгромяват основните съветски сили, окупират балтийските републики, Беларус, Западна Украйна, излизат на подстъпите към Одеса, Киев и Ленинград и преодоляват половината разстояние между полската граница и Москва, като окупират Витебск.

На места Червената армия оказва ожесточена съпротива. Боевете за Смоленск забавят с повече от 2 месеца нацисткото настъпление. Противодействието от страна на Червената армия не е адекватно и паради факта, че редица съветски военачалници са обявени за неблагонадеждни и са изпратени в Сибир.

Историците често спорят какви подбуди са накарали нацистка Германия да започне войната срещу СССР. Тук спорът може да бъде безкраен, имайки предвид безкрайните импровизации на фюрера. Съдейки по речите му, в едни случаи той може да говори надълго и нашироко за необходимостта за Райха от съветските въглища, петрол и желязо, а в други – да се изказва по отделни аспекти на „източната политика“, да говори за своето отношение към славяните.

Изхождайки от старата идея „Drang nach Osten“ /Натиск на изток – бел.ред./, Адолф Хитлер обосновава своята теория за разширяване на жизненото пространство на германската нация, което може да стане само за сметка на Русия.

Той твърди, че славяните са родени роби, които разбират само от камшик. Като цяло ясно може да се проследи концепцията за расово-идеологическа война, целяща унищожаването на СССР и населяващите го народи.

Говорейки за характера на конфликта, безспорно за нацистка Германия това е война за унищожаване, а за СССР – война за оцеляване, за правото на неговите народи на съществувание.

Войната с нацистка Германия е изключително тежко изпитание за СССР. Зад фасадата на победата се крият много тежки рани, проблеми и пороци, които оказват влияние на по-нататъшното развитие на СССР.

Грандиозни са човешките загуби. Самият Сталин ги оценява на 7 милиона души. През 50-те години на миналия век е посочена друга цифра – общите загуби надхвърлят 20 милиона, което е по-близо до истината.

След разсекретяването на документите става ясно, че загубите на Червената армия са 8,7 милиона души. Освен тях има много ранени и осакатени. В същото време демографите оценяват общите загуби на СССР на 27 милиона души.

Съветският съюз излиза от войната с десетки хиляди разрушени градове и села, с деформирана икономика, с едностранно развит военно-промишлен комплекс, с нарушена социална структура, с още по-разрушена, отколкото преди войната социална сфера.

 

 

Източник:Блиц

 

43 години от смъртта на Георгий Жуков- маршалът, който победи Хитлер! (снимки)

 

На днешния ден – 18 юни 2017 г. се навършват 43 години от смъртта на Георгий Жуков! Маршалът, който победи Хитлер

Георгий Константинович Жуков е роден в село Стрелковка, Калужка област, през 1896 г. в семейството на селянин. През 1915 г. той е призован в армията на служба в кавалерията. През 1916 г. Жуков попада на Югозападния фронт в Десети Новгородски драгунски полк; на фронта е раняван няколко пъти. Влиза в Червената армия през август 1918 г. , в РКП – болшевики, през 1919 г. По времето на Гражданската война червеноармеецът Г. Жуков воюва на Източния, Западния и Южния фронт срещу уралските казаци, край Царицин, с войските на Деникин и Врангел. След като завършва Рязанските кавалерийски курсове, през есента 1920 г. е назначен за командир на взвод, след това – на ескадрон. През август 1920 г. Жуков участва в боевете край Екатеринодар, през декември 1920-1921 г. участва в потушаването на селското въстание в Тамбовска област. През следващата година участва в потушаването на Антоновското въстание.

От командир на полк до командващ корпус – 1923-1939 г.

От 1923 г. Жуков постъпва в командването на 39-и полк в Седма Самарска кавалерийска дивизия; след завършването на кавалерийските курсове в Ленинград е назначен за командир на 42-ри кавалерийски полк.
От 1926 г. преподава в Белоруския държавен университет. През 1929 г. Жуков завършва курсовете за висш команден състав в РККА. От май 1930 г. командва 2-ра бригада в Седма самарска кавалерийска дивизия, която ръководи тогава Рокосовски. След това Жуков служи в Белоруския военен окръг.

От юли 1938 г. той е заместник-командващ Западния Военен окръг. От юни 1939 г. – командващ Първа армейска група съветски войски в МНР.

Халхин-Гол. Командващ окръг – 1939-1940 г.

През юни 1939 г. Жуков е изпратен в района на съветско-японския конфлит, където влиза в командването на 57-и специален стрелкови корпус, който по-късно е пререформиран в 1-ва армейска група. През август 1939 г. Жуков провежда успешна операция и разгромява група японски войски на река Халхин-Гол. В нея той за пръв път използва танкови части в ликвидирането на противника. Разгромът на японците се смята за ключов фактор, който принуждава Япония да се откаже от плановете си да нападне Съветския съюз заедно с Германия.

1941 г. – началник на ГЩ

През януари 1941 г. Жуков участва в две двустранни учения, в които се разглеждат действията на крупна ударна групировка съветски войски на държавната граница на Съветския съюз, в посока Полша-Източна Прусия и Унгария-Румъния. В резултат от успеха на ученията Жуков е издигнат от Сталин за шеф на съветския Генерален щаб. На този пост Жуков участва в съставянето на „Съображенията по плана за стратегическото развъртане на силите на Съветския съюз в случай на война с Германия и нейните съюзници“. Според този документ ударът на съветските армии трябва да бъде през Южна Полша с насочване към Берлин, или към Балтийско море, ако основните германски сили удържат територията на Полша и Източна Прусия.

Документът не е подписан. Според интервю с Жуков от 1926 г. планът не бил одобрен от Сталин.

На 21 юни 1941 г. на съвещанието в Кремъл Жуков и народния комисар по отбраната Тимошенко предлагат на Сталин проекта на Директива №1, която е приета няколко часа преди Германия да нахлуе в Съветския съюз.

Периодът на Великата отечествена война

В годините на войната – 1941-1945 г., Жуков заема постовете началник на Генералния щаб на РККА, член на Главното командване, член на Върховното командване, член на Върховното главно командване и др. Командва фронтовете Резервен, Ленинградски, Западен, Първи Украински и Първи Белоруски фронт. В края на юли 1941 г. след тежките неуспехи на съветските войски на Западното и Северозападното направление, след като съветските войски изоставят Смоленск, Жуков е свален от длъжността началник на ГЩ и е назначен за командващ Резервния фронт. След Елнинската операция той е назначен за командващ Ленинградския фронт и получава задачата не само да удържи града от завземане, но и да го деблокира докато немците не са изградили блокада около него. Под командването на Жуков през септември-октомври 1941 г. войските на Ленинградския фронт заедно с Балтийския флот отбраняват Ленинград срещу групата армии „Север“. През октомври-ноември 1941 г. Западният фронт под командването на Жуков осъществява активна отбрана с цел изтощаване на противника и подготовка за контранастъпление по целия фронт.

1942 г.
През 1942 г. Жуков командва съветските войски в четирите крупни фронтови настъпателни операции:
Московското контранастъпление – януари 1942 г.
Ржевско-Вяземската операция – януари-април 1942 г.
Първата Ржевско-Сичовска операция – юли-август 1942 г.
Втората Ржевско Сичовска операция – операцията „Марс“, ноември-декември 1942 г.

1943 г.
През 1943 г. Жуков коордидира действията на фронтовете в операцията „Искра“ при пробива на Ленинградската блокада. През януари 1943 г. той получава званието „маршал на Съветския съюз“. Жуков е първият маршал в страната след началото на войната.
От март Жуков действа на белгородското направление във формиращата се Курска дъга – Воронежкия фронт. През юли в хода на отбранителния и настъпателен етап в Курската битка той координира действията на Западния, Брянския, Степния и Воронежкия фронт.

1944 г.
В резултат от Житомирско-Бердичевската операция се образув Корсун-Шевченковският вал, който Жуков и Ватутин в доклад до Сталин предлага да бъде срязан. В обкръжение попадат 42-ри армейски корпус в първа танкова армия и 11 армейски корпус в осма армия – шест дивизии и една бригада. По времето операцията генерал Конев обвинява Жуков и Ватутин в бездействие към обкръжената германска групировка, което водело до излизането й от обкръжение. Командването е предадено от Сталин на Конев. Този случай усложнява отношенията между Жуков и Конев.
След смъртта на Ватутин Сталин заповядва на Жуков да оглави Първи Украински фронт. През март-април 1944 г. войските под командването на Жуков провеждат настъпателната Проскуровска-Черновицка операция и стигат до Карпатите.

През лятото на 1944 г. Жуков координира действията на Първи и Втори Белоруски фронт в операцията „Багратион“, операцията завършва успешно. Изминати са 400-500 километра.
През юли 1944 г. Жуков координира действията на Първи Украински фронт, който нанася удари на Лвовския, Рава-Руския и част от силите на Станиславското направление. През ноември 1944 г. е назначен за командващ Първи Белоруски фронт.

1945 г.
На заключителния етап от войната Първи Белоруски фронт, командван от маршал Жуков, провежда заедно с Първи Украински фронт под командването на Конев Висло-Одерската операция, при която съветската армия освобождава Варшава и разгромява групата армии „А“.
Първи Белоруски фронт завършва войната с Берлинската операция.
На 8 май 1945 г. в Карлсхорст, Берлин, Жуков приема от генерал-фелдмаршал В. Кейтел безусловната капитулация на войските на Германия.
На 24 юни маршал Жуков приема Парада на Победата в Съветския съюз над Германия във Великата отечествена война, който е проведен в Москва на Червения площад. Парадът командва маршал Рокосовски.

След войната

През юни 1945 г. Първи Белоруски фронт е преименуван на Група съветски окупационни войски в Германия, чийто главнокомандващ става маршал Жуков. Той оглавява Съветската военна администрация в Германия.

През март 1946 г. маршалът е назначен на длъжностите главнокомандващ Сухопътните войски и заместник-министър на въоръжените сили.

През лятото на 1946 г. Жуков е обвинен в незаконното присвояване на трофеи и в раздуването на своите заслуги в разгрома на Хитлер, с личната формулировка на Сталин „присвои си разработката на операции, към които няма никакво отношение“. Членове на Политбюро обвиняват маршала в „бонапартизъм“ заради това, че извадил политотделите от състава на сухопътните войски.

През юни 1946 г. започва разследването по „трофейното дело“. Събрани са материали, които показват, че Жуков извозил от Германия много мебели, произведения на изкуството, различно друго трофейно имущество за своето лично ползване. На 9 юни Жуков е свален от длъжността командващ сухопътните войски и заместник-министър на въоръжените сили и е назначен за командващ войските в Одеския окрък. През февруари 1947 г. маршалът е изведен от кандидат-членовете на ЦК на ВКП – болшевики.

През февруари 1948 г. със заповед на военния министър Николай Булганин Жуков е назначен на длъжността командващ Уралския военен окръг. На 19-ия конгрес на партията през октомври 1952 г. отново е избран за кандидат-член на ЦК.

След смъртта на Сталин през 1953 г. по ходатайството на Лаврентий П. Берия Жуков е назначен за първи заместник-министър на отбраната. Хрушчов и Булганин планират да отстранят Берия, като го обвинят в подготовката на държавен преврат. По някои свидетелства Жуков предупредил Берия.

През 1954 г. на Жуков е поръчано да подготви и проведе учения с използването на атомно оръжие на Тоцкия полигон. В ученията участват около 45 хиляди войници. Войниците и местните жители са подложени на въздействието на радиацията. Информацията за тези учения в съветския период е засекретена.

По времето на въстанието в Унгария през 1956 г. Жуков получава задачата да състави план за въвеждане на съветски войски, в хода на операцията „Вихър“. Жуков има важна роля в потушаването на въстанието.

Пленум на ЦК на КПСС през 1957 г. обвинява Жуков, че „нарушавал ленинските и партийните принципи на ръководство на въоръжените сили, провеждал линията на проваляне работата на партийните организации, политически органи и военни съвети…“ С постановление маршалът е изваден от Президиума на ЦК и ЦК на КПСС, освободен е и от длъжността министър на отбраната. През 1958 г. той е уволнен.

През 1964 г. , след като на власт идва Леонид Брежнев, обвиненията срещу Жуков частично отпадат.
През 1967 г. маршалът прекарва тежък инсулт.
През 1969 г. излиза книгата му „Спомени и размисли“, която започва да пише през 1958 г. През 1973 г. умира съпругата на Жуков, след която той се чувства зле.
През май 1974 г. той изпада в кома в Кремълската болница. На 18 юни 1974 г. умира, без да дойде в съзнание. Урната с праха му е погребана до Кремълската стена на Червения площад в Москва.

 

 

Издателство „Распер“

 

На днешния ден преди 49 години палестинец убива Робърт Кенеди в Лос Анджелис

 

Американският кандидат-президент Робърт Кенеди е смъртоносно прострелян в хотел „Амбасадор“ в Лос Анджелис от палестински емигрант на днешния ден през 1968 г. Известният политик  умира на следващия ден. Изпълнява длъжността главен прокурор от 1961 до 1964 година. След убийството на брат му става член на Сената от името на Ню Йорк.

През 1968 г. Робърт Кенеди се кандидатира за президент на САЩ от Демократическата партия. В разгара на предизборната борба, след като печели Калифорния в предварителните избори, малко след полунощ на 5 юни 1968 г., е застрелян в Лос Анджелис и умира 25 часа по-късно. През май 1969 г. палестинецът Сирхан Сирхан е признат от съда за виновен и осъден на смърт за убийството на Робърт Кенеди. Впоследствие присъдата му е заменена с доживотен затвор.

Робърт е седмото дете на Джоузеф и Роуз Кенеди. Когато е на 2 годинки, семейството му се мести да живее в Ню Йорк, но имат и къща в Палм Бийч, Флорида, където прекарват ваканциите.

Началното му образование е в обществени училища, но средното си образование получава в частно училище, след което се записва в Харвард. След завършването му, през септември 1948 година, започва да учи право в Университета на Вирджиния. На 17 юни 1950 година сключва брак с Етел Скакел. Една година по-късно завършва право.

Убийството на брат му – президента Джон Ф. Кенеди, на 22 ноември 1963 година идва като шок за целия свят, но най-вече за самия Боби и клана Кенеди. Според много хора, които го познават отблизо, след смъртта на брат си той става съвсем друг човек.
Демократическата партия кани РФК през 1964 година да произнесе реч преди прожекцията на филм за живота на брат му. Когато името му е обявено по микрофона, всички в залата стават на крака и аплодират със сълзи на очи в продължение на 22 минути, след което Боби изнася една от най-хубавите си речи като завършва с думите на Шекспир: „Когато умре, вземете го и го нарежете на малки звезди, той ще направи небето толкова красиво, че всички ще се влюбят в нощта и ще спрат да боготворят слънцето“.

 

На тази дата през 1989 г. войници, танкове и огнехвъргачки потопиха Пекин в кръв (видео)

 

 

На 3 юни 1989 г. Китайското правителство изпраща военни части, за да потуши протестите на площад Тянанмън. Серията от демонстрации, водени от студенти, интелектуалци и работнически активисти в Народна Република Китай, завършват с около 10 000 ранени и 2000 убити, предимно студенти и млади хора.

В края на 70-те години на миналия ХХ в. държавният глава на Китай Дън Сяопин инициира серии от икономически и политически реформи, които довеждат до постепенното въвеждане на пазарна икономика в страната, както и до известна политическа либерализация на системата на Мао Дзедун. Тези икономически и политически реформи провокират в началото на 1989 г. недоволството на две социални групи в Китай.

Първата група включва студентите и интелектуалците, според които реформите не са стигнали достатъчно далече и Китай се нуждае от реформа на своята политическа система. Тъй като икономическите реформи засягат само фермери и работници от индустрията, приходите на интелектуалците изостават от приходите на тези, които биват облагодетелствани от реформата. Те са недоволни също така и от социалния и политически контрол, който комунистическата партия на Китай продължава да налага.

Втората група са градските индустриални работници, според които реформите са отишли твърде далеч, водейки до отслабване на икономическия контрол, с последвалите го инфлация и безработица, заплашващи техния поминък.

Поводът за протеста на площад Тянънмън през 1989 г. става смъртта на бившия Генерален секретар Ху Яобанг. Ху бива отстранен от поста Генерален секретар на Китайската Комунистическа Партия (ККП) през 1987 г., когато неговите призиви за „бърза реформа” и почти откритото му пренебрежение към Маоистите го правят подходяща изкупителна жертва за Дън Сяопин и приближените му след про-демократичните демонстрации на студентите през 1986-1987 г.

Протестите от 1989 г. започват в малък мащаб, във формата на траур за Ху Яобанг и искания ККП да ревизира своето официално становище относно него. Тези протести се разрастват след като новините за конфронтация между студенти и полиция се разпространяват; убеждението на студентите, че китайската медия изкривява истината за техните искания също допринася за увеличаване на подкрепата, която те получават от населението.

На погребението на Ху Яобанг голяма група студенти се събира на площада Тянънмън и предявява искане да се срещне с премиера Ли Пенг, политически съперник на Ху. Така студентите обявяват стачка в университетите на Пекин. На 26 април уводна статия в националния всекидневник, последвала речта на Дън Сяопин пред вътрешни партийни лица, обвинява студентите в плануване на размирици. Това изявление възмущава студентите и на 29 април около 50 000 студенти излизат по улиците на Пекин, настоявайки правителството да оттегли своето изявление.

В този апел участват по-голямата част от студентите в многобройните колежи и университети на Пекин, като в това те получават подкрепата на своите преподаватели и други интелектуалци. Разглеждайки себе си като китайски патриоти, студентите отхвърлят контролираните от ККП официални студентски асоциации, и учредяват свои автономни асоциации.

Въпреки че на 20 май правителството обявява военно положение, войсковият вход на Пекин бива блокиран от множество протестиращи и на армията е наредено да се оттегли, припомня в блога си Дани Иванов.

Междувременно демонстрациите продължават. Започнатата преди това гладна стачка наближава третата си седмица и правителството решава да прекрати въпроса преди да започнат смъртните случаи. След разисквания на водачите на комунистическата партия се дава нареждане да се употреби военна сила за разрешаване на кризата – издава се заповед с потушаването на демонстрациите да се заеме Народоосвободителната армия на Китай. Като поради изразената подкрепа към студентската демонстрация, лидерът Жао Зиянг е изместен от политическото водачество.

Войници и танкове от 27-ма и 38-ма армия са изпратени да установят контрол над града. За разлика от добре въоръжената 27-ма армия, която пристига отвън, местната 38-ма армия няма амуниции и симпатизира на протестантите. Нейните войници изоставят военните си коли по улиците на Пекин и се присъединяват към протестиращите.

Влизането на войниците на 27-ма армия в града бива активно възпрепятствано от много местни жители на Пекин. Те изграждат обширни барикади, които забавят придвижването на армията. Битката продължава по улиците, обграждащи площада Тянънмън, като протестиращите напредват многократно към тежко въоръжените войници от Народоосвободителната армия, издигайки барикади с превозни средства за да се предпазят от стрелбата на армията, стреляща директно в тълпите и използвайки дори огнехвъргачки.

След като на 4 юни демонстрациите в Пекин биват потушени, протести продължават да заливат други части на Китай в продължение на няколко дни. Стотици хиляди излизат на протест в Хонконг, където хората се обличат в черно, отново в знак на протест. Големи протести има в Кантон и Шанхай, а с всеобща работническа стачка биват блокирани улици и мостове из цялата страна, като протестиращите в поне още шест главни града на Китай изискват отстраняването на „криминалното правителство”.

 

Източник: fakti.bg

Врачанският “атентат“ срещу Тодор Живков

снимка архив

 

На 1 юни 1980 г. младеж изскача от тълпата на площада във Враца и успява да хване за ръката Тодор Живков. Първият пада, а охраната задържа „атентатора“.

Младежът е 20-годишният Цветан Килограмски, родом от Кнежа. Събитието пък остава в историята, като опит за покушение срещу Живков. Всъщност Килограмски просто искал да говори с първия човек в държавата.
Младежът разбрал, че Живков ще присъства на Ботевите тържества във Враца. И отишъл. Искал да говори с него заради болния си баща, който след като бил трудоустроен, не можел да си намери работа.

Килограмски видял пролука в тълпата и хукнал към Първия. Хванал го за ръката, но уплашеният Живков пада на ръце и колене. Едва тогава охраната от УБО реагира. Цветан Килограмски е задържан и откаран с кола.

Тоталитарната власт обаче налага пълно информационно затъмнение над случая. Медиите отразяват само официалната част от посещението на Тодор Живков. Снимките, направени от присъстващия фотограф на БТА Димитър Викторов, са иззети и засекретени. Те излизат наяве едва след 10 ноември 1989 г.

Слуховете обаче плъзват – покушение срещу Първия във Враца. Млад мъж изскочил с пистолет. Стреляно е с винтовка …мъжът бил въоръжен с нож.

Заради необмислената си постъпка Цветан Килограмски е осъден за хулиганска проява и обида на високо длъжностно лице. Прекарва в Старозагорския затвор 9,5 години. Освободен е едва, след като Тодор Живков е свален от власт. Самият Живков до 1989 г. не стъпва повече във Враца.

На 8 април 1990 г. набеденият атентатор дава интервю пред Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя“. Тогава за първи път става ясна историята за „покушението“ срещу генералния секретар на ЦК на БКП.

„Тогава бях млад. Не ги разбирах още работите. Баща ми беше пенсионер по болест. Не му даваха работа. Той се беше оплаквал навсякъде. По всички възможни инстанции в Кнежа, във Враца и в София. След това виждах и други работи, които се случваха с познати, комшии. Исках да говоря с Тодор Живков за тези работи“, разказва тогава Цветан Килограмски.

По думите му, около 60 души са охранявали Живков, отделно били и униформените милиционери. Имало и снайперист, който обаче не стрелял.

“После генерал Кашев, шефът на УБО, събра 40-50 човека от неговата служба на “Развигор” и ме разпитва пред тях как съм минал, откъде. Питаше ги един по един – ‘Ти не го ли видя? Ти защо не стреля? Колко бой съм изял не можете да си представите”, продължава разказа си Килограмски.

След 1989 г. Цветан Килограмски прави няколко опита да се срещне с Тодор Живков или да се чуе с него по телефона, но така и не успява. По това време самият Живков става арестант и се изправя пред съда.

В едно свое интервю по-късно бившият Първи споделя: “Това момче от Кнежа бе набедено.” Той казва и че хората от Държавна сигурност са се престарали в опита си да прикрият собствените си пропуски в охраната му.

 

 

 

Източник Дир.бг

 

На 29 май 1989 година обръщение на Тодор Живков поставя началото на Голямата екскурзия(снимки)

 

 

Голямата екскурзия – така е известен процесът на масово изселване от лятото на 1989 г. на български граждани от турското малцинство в страната. Засегнатите са около 360 000 души, които са принудени набързо да изоставят домовете си и да потърсят убежище в съседна Турция. Драмата се отприщва след изявление от 29 май 1989 г. на председателя на Държавния съвет Тодор Живков. Изявлението е излъчено по БНР и БНТ, в което основното послание е Турция да отвори границата си за желаещите да се изселят български граждани, на които ще се даде тази възможност.

На 29 май 1989 година, точно в 20 часа, по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков обявява в обръщение към сънародниците – всички, които не се чувствуват българи и не приемат България за своя родина, да се махат от страната.

“България е готова да пусне българските мюсюлмани в Турция. Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света съгласно международните норми и договорености. Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад към времената на Османската империя”, заявява Живков в 20-минутната реч.

Думите на тогавашния Първи стимулират масовото изселване на български турци – само за три месеца България напускат между 300 и 360 хил. турци.

Първата асоциация сред причините за емиграцията е Възродителният процес от 1984 г., при който около 850 000 българи и турци са задължени да променят арабско-турските си имена. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета  за мъжете. Забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език.

През 1984/1985 г. в България избухват няколко атентата – жена е убита и 42-ма души са ранени на Централна гара Пловдив на 30 август 1984 г.,  7 души загиват и 9 са тежко ранени при взрив в бързия влак за София на гара Буново на   9 март 1985 г. Тревожещи са Майските събития от 19 до 27 май 1989 г. –  митинги, походи, гладни стачки, своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и етническо самоопределение. Сред българските турци се заражда изселническа еуфория.

„Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Такава психоза за нас е добре дошла. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно”, обявява Живков на среща с политическия елит на 7 юни 1989 г.

За създаване на психозата заслуга имат и Живков, и  турският премиер Тургут Йозал. В меренето на мускули  двамата политици дори не допускат каква изселническа епидемия ще отприщят.

Българската държава спомага за протичането на „голямата екскурзия“ чрез гласуваните от Народното събрание на 10 май 1989 г. облекчения за пътуванията в чужбина за срок от 3 месеца.

 

На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Северна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропускателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупор на Възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.

Турция се организира удивително бързо. От Одрин до Истанбул са построени десетки лагери за изселниците с  болници, училища за децата, помещения за възрастни хора и инвалиди. Навсякъде турските кметове и областните управители, валиите, свикват митинги, на които приветстват “братята от България”. Йозал и съпругата му Семра посещават изселническите лагери и се снимат с новите си сънародници.

Милиони долари са събрани в мощна международна кампания – правителства, банки и частни лица превеждат пари в специално създадения от турското правителство фонд за подпомагане на изселниците.

Въпреки уверенията от страна на управляващите обаче, Турция се оказва неподготвена да приеме толкова много изселници на територията си.

Изселването нанася тежък удар върху българската икономика, цели области и села обезлюдяват. От ДСК са изтеглени над 400 млн. лв. Оголени са цели отрасли на народното стопанство. Строителството изпада в колапс. Селското стопанство в най-силно засегнатите райони изпада в бедствено положение – опустяват ферми, налага се реколтата да се прибира с помощта на бригадири – войници, държавни служители и ученици.

Високообразованите емигранти – инженери, лекари, стоматолози, се вписват сравнително бързо в обществото на новата си родина, и то при добър стандарт на живот.  Не всички обаче могат да се адаптират – някои говорят архаичен турски език, имат ниско образование, умеят да се занимават преди всичко със земеделие, нямат средства за нов бизнес.

 

На 1 август 1989 г. в българския парламент е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци.

Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос.

На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъкуле и спира изселването. По неофициална статистика от 3 юни до 21 август 1989 г. 360 000 етнически турци напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. около 40 000 се завръщат в България.  До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселници.

 

 

Източник“ Марица“

Спомени от соца: Как точно преди 30 години Матиас Руст преметна съветската ПВО и кацна насред Червения площад на празника на граничарите (снимки/видео)

 

 

Точно преди 30 години младият немски пилот-любител Матиас Руст кацна насред Червения площад в Москва, осъществявайки полет от Финландия над СССР, въпреки смятаната за изключително сигурна съветска ПВО.

Матиас Руст излита на моноплан Cessna 172R от летище до Хелзинки, където е пристигнал предишния ден. В полетните документи като крайна точка на маршрута е посочен Стокхолм.

В 13.10 Руст получава разрешение за излитане, вдига самолета във въздуха и поема по разрешения маршрут. 20 минути след старта той докладва на диспечера, че всичко е наред, след което изключва бордовата радиостанция, завива рязко към Финския залив и започва снижаване до височина 80–100 м.

Така на 28 май 1987 г., 18-годишният Руст в пълно радиомълчения, на пределно ниска височина и прикрит от облаците, стига до Москва и каца на Червения площад точно на празника на граничарите.

Естествено съветската ПВО засича самолета на Матиас Руст, дори е вдигнат изтребител МиГ-23, който трябва да го принуда да кацне. Но поради закъснели доклади и мудни решения на началниците операцията търпи провал. След този инцидент ръководството на страната наказва над 30 офицери.

Авиохулиганът, търсещ слава, е арестуван от милиционерите. Впоследствие е осъден на 4 години затвор, но още идната година му е разрешено да се върне във ФРГ, припомнят руските медии днес.

 

 

 

Източник:Блиц

 

212 години от рождението на легендарния Ильо Войвода

 

 

На 28 май  преди 212 години е роден легендарният Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо. Той е един от малкото поборници за българската свобода който участва в почти всички въстания за независимост и доживява Освобождението на България. В народната история е определян и като „последния хайдутин“.

Роден е през 1805 в град Берово . Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите.

През 1856 Скопският паша започва преговори с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрива тайния замисъл на група местни турци да го убият. Заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия на Раковски. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите.

По-късно взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.

Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата.

Дори и в свободна България войводата не спира да работи за освобождението и на други ббългарски територии, отстанали във властта на султана. По настояване на митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението на поробените части. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.

Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.

През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му го превръщат в истинска легенда още докато е жив. Възпят е в множество народни песни.

Издъхва в Кюстендил на преклонна възраст през 1898 г., а погребението му се превръща в събитие от национален характер.

 

 

Източник: Фактор

На този ден в българската история четата на Панайот Хитов се прехвърля на българския бряг

 

 

На този ден през 1867 г. четата на Панайот Хитов, състояща се от 30 души, се прехвърля на българския бряг край Тутракан. Четата е съставена по инициатива на Върховното началство на Георги Раковски. Материалното й обезпечаване е осигурено със средства на Добродетелната дружина.

Планът на П. Хитов предвижда четата да се придвижи до Сливенския Балкан, където да изчака четата на Филип Тотю, след което да се пристъпи към организиране на въстанически действия в цялата страна. Панайот Иванов Хитов е български революционер. През 1858 г. се присъединява към хайдушката дружина на Г. Трънкин, като след смъртта на войводата сам я оглавява. Под въздействието на Г. С. Раковски възприема четническата тактика. През 1864 г. заедно с Коста войвода организира чета в Сърбия. Преминава в България, но близо до Пирот четата е разгромена от турските власти. Успява да се прехвърли в Сърбия, където е арестуван. След като е освободен, заминава за Румъния. Там е избран за първостепенен войвода в образуваното от Г. С. Раковски Върховно народно българско тайно гражданско началство. През 1869 г. се установява в Румъния, където поддържа тесни връзки с Васил Левски и Любен Каравелов. На Общото събрание на БРЦК, през пролетта на 1872 г. , е избран за член на комитета. Участва активно в дейността на БРЦК и след смъртта на Васил Левски. Председател е на Общото събрание на комитета през август 1875 г., когато се взема решение за подготовка на въстание в България. По време на Сръбско-турската война 1876 г. ръководи голяма чета. През Руско-турската освободителна война 1877–1878 г. организира чета в Еленско. След Освобождението се връща за кратко в родния си град, а от 1881 г. до 1883 г. е околийски началник на гр. Кула. Включва се в движението за обединяване на Източна Румелия и Княжество България. Провъзгласява Съединението 1885 г. в Сливен. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. След войната се установява да живее в Русе. В периода 1890-1892 г. е депутат в VI ОНС. Панайот Хитов е председател на Русенското поборническо–опълченско дружество и на Македоно-одринското дружество в Русе. Публикува спомените си „Моето пътуване по Стара планина и животоописание на некои български стари и нови войводи“.

 

 

Източник: Petel

 

На 27 май 927 г. умира цар Симеон Велики

 

 

Цар Симеон I Велики е български владетел, управлявал България от 893 до 927 г. по време на Първата българска държава.

След приемането на християнството при княз Борис-Михаил (852-889) през 864 г. най-малкият му син Симеон е подготвян за духовна дейност, затова бива изпратен да учи в най-висшето училище – Магнаурската школа в Константинопол. Най-големият син – престолонаследникът Владимир Расате обаче прави опит да върне езичеството, а Енравота – вторият син – умира. Тогава  Борис отстранява Расате от трона и обявява Симеон за новия български владетел.

Княз Симеон продължава и довършва започнато от баща му дело и издига България в борба за надмощие с Византия.

Още в началото на царуването на Симеон, 30-годишният мир с Византия, сключен от княз Борис-Михаил през 863 г. по време на покръстването, е нарушен. Причините за конфликта са решенията на църковния събор във Велики Преслав от 893 г., който замества гръцкия език и гръцките духовници с български. Изгонването на гръцките духовници не се харесва на императорския двор и той премества българското тържище от Цариград в Солун, с което изолира България от столицата и засяга икономическите й държавни интереси.

Симеон прави опит да уреди въпроса по дипломатически път, но получава отказ. Това предизвиква междудържавен конфликт, който историците наричат ”Първата икономическа война в Европа”.  През 894 г. Симеон нахлува с войските си в Тракия и побеждава византийските части, изпратени срещу него. Императорът Лъв VІ Мъдри (886-912), верен на византийските дипломатически похвати, веднага привлича на своя страна маджарите (днешните унгарци), живеещи тогава между Днепър и Долни Дунав. Те нападат Североизточна България и я опустошават. Симеон започва продължителни преговори с  писма до византийския дипломат Лъв Хиросфакт и в същото време сключва таен съюз с печенегите. През 896 г. съюзниците българи и печенеги нанасят съкрушително поражение на маджарите, като ги прогонват на запад в Панония.

През лятото на 896 г. войските на Симеон нанасят тежко поражение на ромеите при крепостта Булгарофигон в Източна Тракия. Византия връща българското тържище в Цариград. Статуквото е възстановено с териториални придобивки.

В началото на Х век Симеон завладява териториите по Адриатическото крайбрежие и областта Драч (днешна Албания). През 904 г. прави опит да завладее Солун и границата се установява на 22 км. северно от града, което е отбелязано в Наръшкия надпис.

У българския владетел се засилва мечтата за Константинопол. През 913 г. той достига с войските си до византийската столица. По време на преговорите Симеон е коронясан символично за ”цар на българите” от патриарх Николай Мистик. Получава възможност да овладее престола на василевсите, като стане регент на малолетния император Константин VІІ Багренородни. Това се осуетява, защото императрица Зоя извършва преврат и отхвърля споразумението с българите.

Недоволен от тази измяна, цар Симеон опустошава цяла Източна Тракия и превзема Адрианополис (днешен Одрин). След дипломатическо затишие двете страни достигат до нова война.  Решителната битка става при р. Ахелой в полето на Анхиало (днешно Поморие). На 20 август 917 г., предвождани от самия цар Симеон, българите нанасят най-голямото поражение на византийската армия, предвождана от пълководеца Лъв Фока, и настъпват към Константинопол. Тогава Симеон започва да се титулува ”Цар на българите и василевс на ромеите”.

През 918 и 919 г. войната продължава в Тракия и Елада. Възникват проблеми и със Сръбското княжество – съюзник на Византия. След наказателен поход срещу Сърбия техният княз е пленен и заменен с верния на България Павел Бранович.

През 922 г. цар Симеон прави нов опит да превземе Цариград, като търси помощта на арабската флота. Преговорите с арабите се осуетяват, но българските войски са край Босфора. Императорът Роман Лакапин иска преговори.  На 09 септември 923 г. двамата владетели се срещат с военни почести. Гвардията на Симеон го акламира на гръцки като ”василевс на ромеите”. С много подаръци императорът склонява Симеон да се оттегли.

През 924 г. Симеон присъединява към България Сръбското княжество. С това завършват успешните Симеонови завоевания, с които България придобива имперско могъщество с излаз на три морета.

По аналогия с названието на Карл Велики, императорът на Франкската империя, в историята се налага названието ”Велики” и за цар Симеон поради неговите военни победи. Смята се дори, че цар Симеон превъзхожда западния владетел по образование и култура. Като възпитаник на Константинопол, претендент за василевс и творец на българския ”Златен век” със собствена писменост и книжнина.

Цар Симеон Велики умира на 27.05.927 г. от сърдечен удар.

 

 

Източник: istoria.bg

Потресаващият разказ на една акушерка за зверствата в Освиенцим (снимки)

 

 

През последните дни политическите страсти се нажежиха, и то заради една много деликатна тема – нацизма. Би трябвало към днешна дата да имаме национален консенсус по нея, но уви – това все още не така. А истината е само една.

Ето защо ние предпочитаме да ви разкажем една реална история – такава, каквато я описва акушерка, преживяла зверствата на Освиенцим. Полякинята Станислава Лешчинска прекарва две години в лагера на смъртта, но рапорта си пише чак през 1965 г. А спомените й са болезнени. И истински. И неподменими.

„За 35 години работа като акушерка прекарах две години като затворничка в женския концентрационен лагер Освиенцим-Бжезинка, продължавайки да изпълнявам професионалния си дълг. Сред огромния брой жени, които докарваха, имаше много бременни. Работех като акушерка на смени в три дъсчени бараки с големи пролуки, проядени от плъхове. От двете страни във вътрешността на бараките се издигаха триетажни нарове. На всеки от тях трябваше да се поберат три или четири жени – върху мръсни сламени матраци. Беше мъчително, защото сламата отдавна беше изгнила и болните жени лежаха направо върху голите дъски, при това не гладки, а с ръбове, които се забиваха в тялото и костите.

Станислава Лешчинска

 

По средата на бараката имаше кирпичена печка с прикрепени по краищата топки. Това беше единственото място за израждане на бебетата, тъй като друго съоръжение за тези нужди нямаше. Печката се палеше само няколко пъти в годината. През останалото време вееше студ, мъчителен, пронизващ, особено през зимата, когато от покрива надвисваха ледени висулки. Водата за родилката и детето трябваше да си набавям сама, като донасянето на едно ведро ми отнемаше поне 20 минути.

В тези условия съдбата на родилката беше плачевна, а ролята на акушерката – невероятно трудна: никакви противовъзпалителни средства, никакви превързочни материали. В началото бях оставена на произвола: при усложнения, изискващи намесата на лекар-специалист, като ръчно отделяне на плацентата например, трябваше да се оправям сама. Германските лагерни доктори – Роде, Кениг и Менгеле – не можеха „да петнят“ лекарското си призвание, като оказват помощ на представители на други националности, затова нямах право да ги викам на помощ. На 27 януари Червената армия освобождава лагера.

На 27 януари Червената армия освобождава лагера.

 

От 234 000 деца заварва оцелели едва 611.   От 234 000 деца заварва оцелели едва 611. По-късно на няколко пъти ползвах помощта на полската лекарка Ирена Конечная, работеща в съседното отделение. А когато и аз се разболях от коремен тиф, голяма помощ ми оказа доктор Ирена Бялувна, която се грижеше всеотдайно за мен и моите болни. За работата на лекарите в Освиенцим няма да споменавам, тъй като видяното от мен надхвърля способността ми да опиша с думи цялото величие на лекарското призвание и героично изпълнения им дълг.

Подвигът на лекарите и тяхната самоотверженост ще останат запечатани в сърцата на тези, които никога не ще могат да разкажат за това, защото загинаха с мъченическа смърт. Лекарят в Освиенцим бе принуден да се бори за живота на осъдените на смърт, жертвайки собствения си живот. Той разполагаше само с няколко пакета аспирин и огромно сърце. Там лекарят работеше не за слава, чест или удовлетворение на професионалните си амбиции. За него съществуваше само лекарският дълг – да спасява живот на всяка цена.

В ръцете ми се родиха над 3000 деца. Независимо от невъобразимата мръсотия, червеите, плъховете, инфекциозните болести, липсата на вода и другите ужаси, които не съм в състояние да опиша, се случваха чудеса. Веднъж есесовският доктор ми заповяда да изготвя отчет на заразите при раждане и смъртните случаи при родилките и новородените. Отвърнах му, че не съм имала нито един смъртен случай нито при майките, нито при децата. Докторът ме погледна недоверчиво.

Деца показват лагерните си номера, татуирани на ръцете им.

Каза, че даже най-добрите клиники към немските университети не могат да се похвалят с такива постижения. В очите му се четеше гняв и завист. Възможно е изтощените до краен предел организми вече да не са представлявали хранителна среда дори за бактериите. Бъдещата родилка се принуждаваше дълго време да се лишава от къшея хляб, за да си набави чаршаф. Този чаршаф се накъсваше на ленти, които да послужат за пелени на бебето. Прането на пелените беше голяма мъка, особено заради забраната да се напускат бараките, а и заради невъзможността човек да върши свободно каквото и да било вътре в тях. Изпраните пеленки родилките сушеха върху собственото си тяло. До май 1943 г. всички деца, родени в лагера Освиенцим, бяха умъртвявани зверски: давеха ги във варел с вода. Това се вършеше от медсестрите Клара и Пфони.

Първата беше акушерка по професия, пратена в лагер за детеубийство. По тази причина бе лишена от правото да работи по специалността. Затова ѝ беше заръчано да върши онова, за което беше най-пригодна. Беше ѝ поверена и отговорната длъжност „старша“ на бараката. За помощница ѝ бе прикрепена немската проститутка Пфани. След всяко раждане от стаята на двете жени родилките дочуваха силно бълбукане и плискане на вода. Малко след това майката можеше да види телцето на своето дете, захвърлено на снега за храна на плъховете. През май 1943 г. положението на някои деца се промени. Синеоките и русокоси бебета се отнемаха от майките им и се отправяха в Германия с цел денационализация. Откарването на децата бе съпроводено от пронизителния плач на майките. Докато детето бе при майката, самото майчинство ѝ даваше лъч надежда. Раздялата беше най-страшна.

Еврейските деца продължаваха да давят с безпощадна жестокост. Беше немислимо да укриеш еврейско дете, нито да го скриеш сред нееврейчетата. Клара и Пфани следяха крайно внимателно ражданията на еврейките. Новороденото татуираха с номера на майката, давеха го във варела и го изхвърляха от бараката. Съдбата на останалите деца беше още по-лоша: те умираха бавно от гладна смърт. Кожата им изтъняваше като пергамент, под нея прозираха сухожилията, кръвоносните съдове и костите. Най-дълго издържаха съветските деца – близо 50% от лагерничките бяха от Съветския съюз. Измежду многото преживени трагедии особено живо си спомням историята на една жена от Вилнюс, пратена в Освиенцим заради помагачество на партизаните.

Паметникът на Станислава Лешчинска в църквата „Св.Анна“ край Варшава

Веднага след като роди, някой от охраната извика номера ѝ (лагерниците се извикваха по номера). Тръгнах да обяснявам каква е ситуацията, но нищо не помогна, само предизвика още повече гняв. Разбрах, че я викат за крематориума. Тя загърна бебето с мръсна хартия и го притисна към гърдите си… Устните ѝ беззвучно мърдаха – явно искаше да попее на младенеца, както правят майките понякога, нашепвайки приспивни песни на децата си, за да ги утешат в мъчителния студ и глад и да смекчат мъките им. Но жената бе толкова отмаляла, че нямаше сили да издаде звук – само едри сълзи се стичаха по необикновено изпитите ѝ, бледи страни и капеха върху главицата на обреченото отроче.

Трудно ми е да кажа кое в този момент беше по-трагично – терзанието от смъртта на младенеца, загиващ пред майчиния поглед, или от смъртта на майката, съзнаваща, че оставя рожбата си на произвола на съдбата. Сред всички тези кошмарни спомени съзнанието ми гложди една мисъл, един лайтмотив. Всички деца се родиха живи! Тяхната цел бе да живеят! Едва трийсет бебета оцеляха в лагера. Няколкостотин бяха отведени в Германия, за да бъдат денационализирани, над 1500 бяха удавени от Клара и Пфани, повече от 1000 деца умряха от глад и студ (тези приблизителни данни не включват периода до края на април 1943 г.).

До този момент нямах възможност да предам на Здравната служба акушерския си доклад от Освиенцим. Правя го сега в името на тези, които не могат да разкажат на света за причиненото им зло, в името на майката и детето. Ако някога в моето Отечество, независимо от печалния опит на войната, се стигне до действия, насочени срещу живота, се надявам своя глас да надигнат всички акушерки, всички истински майки и бащи, всички порядъчни граждани, за да защитят живота и правата на детето.

В концентрационния лагер всички деца – въпреки очакванията – се раждаха живи, красиви, пухкавички. Природата, противно на ненавистта, се бореше упорито за своите права, намирайки невероятни жизнени резерви. Природата е учител за акушера. Той, заедно с природата, се бори за живот и заедно с нея провъзгласява най-прекрасното нещо на света – детската усмивка“.

 

 

Източник: solidbul.eu

 

Минута мълчание: Днес почитаме паметта на жертвите от най-кървавата трагедия в историята ни – Баташкото клане

 

 

Светите Баташки Новомъченици са български православни новомъченици загинали мъченически за православната вяра по време на баташкото клане през пролетта на 1876 г.

Баташките мъченици са канонизирани за светци най-напред от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година.Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна, Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 г. Идеята за подобна икона се е родила през 2004 г. в България.

 

На заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква също решава да канонизира за светци Баташките новомъченици. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от негово светейшество българския патриарх Максим Български, новите български светци, избити през 1876 г. в църквата в Батак са канонизирани и от Българската православна църква.

На снимката е Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

Историята е запазила само някои от имената на баташките мъченици – това са зверски убитите местни свещеници Петър и Нейчо, великомъченикът Трендафил Керелов – жив опечен на клада, запазени са имената и на някои от избитите – Иван, Илия и други. Паметта се почита официално на 17 май.

Две години църквата търси доказателства в мъченичеството на батачани, за което свидетелстват много разкази на очевидци (свиделства, че са загинали в защита на вярата си и за заплатили с живота си), един от разказите ни запознава с края на новомъченик Петър (един от отците в цървата „Света Неделя“ по време на клането) и разговорът му с поробителите:

„— Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш?

Поп Петър смело отвърнал:

— Главата си я давам, вярата си не давам!

Турците му отрязват главата.“

Според църквата това пределно кратко мъченическо дееписание събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак. То е също така силно и категорично, както е силна и категорична изразената от оцелелите батачанки още в 1877 г. преценка на събитията като християнско мъченичество:

„Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици“.

На 2 април 2011 г. с панихида Църквата за последно почете мъчениците като обикновени хора, преди да ги удостои с ореола на светостта. На 3 април 2011 г. в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 година в църквата в Батак.  По време на отслужената Света Василиева литургия беше обявено вписването на имената на новите светци в българския църковен календар и бяха осветени техните икони. Иконата на мъчениците от Батак е изографисана от Мирослав Асенов.

Баташкото клане е извършено от османски башибозук от съседните помашки села под прякото командване на Ахмед ага Барутанлията. След клането той е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II. Според различни оценки, между 1 400 и 5 000 души от селото са избити.

Преди въстанието

След потурчването на Чепино в 1657 г., Батак е обграден от мохамедански села, известно време градът представлява „остров“ на християнската вяра. Интересни са данните, че в баташката църква „Света Неделя“, християнската религия е била проповядвана на черковнославянски език, за разлика от останалите градове, където гръцкият е бил задължителен. Турските власти не искали да позволяват подобни привилегии на българите, след освобождението на Сърбия и Гърция, но поради откъсването на Батак от останалите градове (градът се намира високо в Родопите) турските власти не научават за „нарушението“. Поради тези религиозни проблеми, хайдутското движение в Родопите се води от Батак.

През 1873 г. Васил Левски е заловен, а турските власти разбират за наличието на таен български комитет, който готви въстание, мнителността на властите към един от по-будните младежи в Батак – Петър Горанов – се засилва.

През 1875 г. избухва въстание в Херцеговина, което е поддържано и от Сърбия и Черна гора, които пък тайно се готвят за война с Османската империя, не след дълго въстанието в Херцеговина се пренася и в Босна. Австро-унгарският министър на външните работи, граф Андраши, от страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подава до Високата порта нота, с която се искат наложително известни реформи за въстаналите области. Българите решават, че моментът на трусове в империята е изгоден и започват да се готвят за въстание, не след дълго до Петър Горанов достига тайният „Устав на Българския централен революционен комитет“. Турските власти отново заподозират Батак и пращат полицейския комисар Читак Ахмед и заптиета да претърсят къщата на Горанов, хората в селото измъкват заподозрения с хитрост, като използват че той е от Кавлаковия род и вместо неговата къща, посочили къщата на Горьо Кавлаков, където не било открито нищо

Баташкото въстание

Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашкисела (Чепино, Корово…), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.

Единственият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.

След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводатаПетър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Водачът на въстанието в Батак – Петър Горанов e делегат на местния революционен комитет в събранието в Оборище.

Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.

Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:

„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.“ [3]

Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:

Трендафил Керелов

„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“[4] Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ ‘[5]Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.

Пън на който палачите отсичали главите на невинните жертви

Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:

„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“[6]

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.

В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:

„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби — живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.

Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си — повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.

Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце… “ /

Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.

„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени — валящи се по разни кътове — и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.

Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:

„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“

Църквата „Света Неделя“

В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани.

Една от най-ранните снимки на храма след клането (1878)

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга.Най ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и дворът ѝ.

На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната врата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.

„Народът бил вътре притиснат като на скенджа множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.

“ Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората загинали заради недостиг на кислород.

Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре.

В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно.

Светотатствените действия набашибозука, придружени в случая от изнасилвания, преливат чашата на търпението у европейското обществено мнение, ставайки casus belli, довел до освобождението на България

Ето как сцената е описана от Захари Стоянов:

„Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите. Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа. От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“

След действията си, османците опожаряват църквата, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече от 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново. Дори днес следите от кръв се виждат ясно в храма.

След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с живота си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете и краката , ушите и носовете, раменете , а после ги доубивали.

По-късно, местата на клането са описани в репортажите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан и чрез него събитията достигат до вестниците „Дейли Нюз“ и Ню Йорк Хералд.

Данни за жертвите

Данни за жертвите в Батак дава Димитър Страшимиров. Списъкът му съдържа имената и възрастта на 1750 жертви, както и махалата от която са. Както самият Страшимиров изрично споменава данните не претендират за пълнота и точност. Обобщеният вид на известните му загинали изглежда по следния начин:

Махала Жертви

Паунова махала 175

Кавлакова махала 399

Стойчова махала 286

Самунева махала 214

Климентова махала 650

Други 26

Според публикуван от Димитър Гаджанов официален османски рапорт най-голям брой избити от християнските села има именно в Батак, като съгласно обобщените данни за Пловдивската и Пазарджишката каза, в тях са убити общо 3044 души, като само в Батак те са 1346. Консулът на САЩ Юджин Скайлър в свой доклад след като посещава Батак съобщава че е избито към 3/4 от населението и изрично посочва цифрата 5000 загинали българи повечето жени, девойки, деца и старци . Според някои изследоветели не би могло да има пет хиляди убити от село с население по-малко от четири хиляди жители.

Един от първите чужденци, описали ужасите в България след Априлското въстание, бил американския журналист Джанюариъс Макгахан, който бил изпратен като военен кореспондент на вестник „Дейли Нюз“. Първоначалните задачи на Макгахан били да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев, но след като видял положението в страната, решил че статистиката няма да е достатъчна. Журналистът описва много от турските зверства след посещенията си вПерущица, Батак, Панагюрище, Клисура и Пловдив.

Макгахан като военен кореспондент в България

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целият разрушен град и околностите му:

„…Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.

Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.

После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта…“

„Градчето лежеше на разстояние стотина ярда от нас, не беше оцелял нито един покрив, нито една стена (…) От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи, Броят на децата убити в тези кланета е повече от огромен. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище…“ “Приближихме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е била обширна хубава сграда, годна за приемане на 200 или 300 деца.

Сега по камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута, лежат костите на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени…

Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас.

Това което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст, целият църковен двор е покрит с тях на височина от три до четири фута и ужасна миризма идваше от там.

От тази чудовищна гробница можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главички се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ – бебета, които са умирали, учудени от яркият блясък на сабята, деца, които са умирали сред писъци на уплаха и ужас…“

На няколко пъти Макгахан е на крачка да се откаже от разследването си и репортажите заради ужасът, който вижда, самият той споделя, че местата, които е видял са се запечатали в него до края на живота му.

Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането:

„…Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. Тук беше мястото, където селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен и където сега е заровен; видях един трап, препълнен с разлагащи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизстнили тела, които запълваха заградения двор и образуваха куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия.“

Баташките мъченици са канонизирани за светци от Българската старостилна православна църква на 17 май 2006 година.[17] Първата икона, посветена на тях, е нарисувана в манастира Св. Велика Княгиня Елисавета в Етна,Калифорния, САЩ специално за канонизацията им през 2006 година Идеята за подобна икона се е родила през2004 година в България.

На заседание през март 2011 година Светият Синод на Българската православна църква реши да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки и мъченици. На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак

С решение от 30 май 2011 година на Светия Синод Руската православна църква ще чества паметта на Баташките и Новоселските мъченици

 

 

Източник:Блиц

 

 

Черна дата за България! На 16 май почитаме мъчениците на Баташкото клане

Марга Горанова, съпруга на водача на въстанието в Батак – Никола Горанов. С кости е изписано отстрани – „Останки от 1876 година“

 

 

Днешната дата е една от най-черните в историята на България. Защото 16 май е денят на Баташкото клане.

На 16 май 1876 г. по нов стил (5 май 1876 г. по стар стил) турската потеря, водена от Ахмед ага Барутанлията, потушава въстанието в Батак.

Според различни оценки са избити между 1500 и 5000 души. Оцелелите са единици.

Свидетелство за това колко високо е мястото на жертвите от Батак в българската памет, каква е почитта към тях, е и канонизирането им за светци от православната църква. Яростен обществен отпор среща и всеки опит историята да се разгледа „от друг ъгъл“ с цел да не се „демонизира ислямът“.

Каква е историята?

Ролята на Батак в Априлското въстание от 1876 г. е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстаниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии.

Батак обаче е заобиколен с помашки села – Чепино – днес квартал на Велинград, Корово – днес с. Драгиново, Ортакьой – днес Костандово.

След началото на Априлското въстание на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от Батак, водени от войводите Петър Горанов и Стефан Трендафилов Керелов се вдигат срещу османската власт. Бунтовниците действат по план и отстраняват част от турските власти. Но срещу тях Империята изпраща 5000 души – башибозуци от съседните села, предвождани от Ахмед ага Барутанлията.

Първенците на селото решават да го откупят и канят Барутанлията на преговори. Обещават да предадат оръжието си. Той обещава да пощади селото, заклева се, че ще си тръгне с хората веднага, след като получат оръжието. Но не става така.

Башибузуците използват факта, че по време на предаването на оръжието някои от батачани успяват да избягат, и черкезите обкръжават селото. Разпределят си къщите на батачани и… клането и грабежът започват. Пламват огньовете… Писъци огласят нощта…

Хората се крият в по-здравите къщи, в църквата и в училището. Дебелите стени обаче не спират башибузука.

Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония“, пише Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“.

Училището, което е близо до църквата „Света Неделя“ е последното убежище на около 200 души. Само временно, докато не бъдат изгорени живи!

Захари Стоянов описва случилото се така:

Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари – казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“

 

Църквата „Света Неделя“ е последната крепост на батачани.

Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започват да издълбават дупки в оградата на църковният двор и да стрелят от тях. Така били избити всички, които се опитали да избягат.

Най-ужасната част от клането е през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и в двора ѝ.

На 3 май сутринта башибозукът прониква в църковния двор и избива хората в него. Атакува вратата на храма. Тя не поддава, хората вътре са така натъпкани, че вратата не може да се отвори.

Защитата на църквата продължава три дни, престрелките в селото не стихват. За да принудят батачани да се предадат, озверелите войски пускали пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата. Мнозина погинали от задушаване.

В църквата нямало вода. Барикадиралите се майки изкопали с голи ръце кладенец, за да намерят подпочвена вода за гаснещите от жажда деца. Адът слазъл в храма.

На третия ден оцелелите решават да излязат навън и да се предадат. Отварят портите на църквата, а отвън ги чака Ахмед ага Барутанлията с настървения за кръв и отмъщение башибозук. Започва безпощадно клане! Пощадени са само малцината, които приемат исляма.

Ето как описва това Захари Стоянов:

Полуубитото население не че повярвало на неприятелските обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виждало, че и в черквата ще бъде избито, отворило вратата. Втори път то имало злочестината да си въобрази, че и чалмата има човешко сърце, че и хищният башибозук може да състрадава, да се умилостивява, като види с очите си положението на затворените, удушените и стъпкани пред вратата дечица, другите изпоплашени, които заедно с нещастните си майки и сестри плачели и късали сърцата на присъствуващите.

Картина, както виждате, една от най-ужасните и сърцераздирателните, но картина, повтаряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. Щом се подали тези последните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците, искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнокръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започнали да въртят ятаганите.

И така, в черковната ограда клането се е продължавало няколко часа.

От най-напред жертвите са били обирани и измъчвани да изкажат своето богатство, а после са били заколвани, т. е. техният живот бил пощаден за няколко минути, докато удовлетворят грабителската жажда на плячкаджиите, мнозина мъже спасили своя живот, като легнали между изкланите и се престорили на умрели.“

 След това османлиите опожаряват църквата, но каменната конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.

След клането в църквата Барутанлията издава заповед: всички оцелели да се съберат пред църквата под претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събира. Наказанието за неявилите се е смърт. Ахмед ага издава втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 мъже.

Същият ден още около триста други били убити при дървения мост пред училището.

Светът узнава за трагедията в Батак от репортажите на американския журналист Джанюариъс Макгахан.

Като кореспондент на вестник „Дейли Нюз“ Джанюариъс Макгахан заедно със секретаря на легацията на САЩ и генерален консул в Цариград Юджин Скайлър посещава въстаналите български селища. Установява точния брой на избитите българи, както и на опожарените селища, църкви и манастири. Резултатите от това проучване публикува в дописки и репортажи.

Ето какво пише в репортажите си той, след като посещава Батак в началото на август 1876 г.:

„…Ние огледахме вътре в църквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе ниска, с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, което видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържеше погледа си. Огромно количество частично обгорели тела лежаха там, техните овъглени и почернели останки, натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по нисък и мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас…

Всички отвърнахме поглед отвратени и замаяни и се заклатушкахме навън от тази къща на страшната напаст, щастливи да се озовем отново на улицата. Обиколихме селото и видяхме същото нещо отново и отново над сто пъти. Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде. На едно място ни показаха къща, където двадесет души били изгорени заедно; на друго място десетина момичета били изклани до едно, след като се скрили – изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде – ужас след ужас…“

Репортажите на Макгахан предизвикват широка международна реакция.

Заради нея турската власт се опитва да скрие истината за клането.

Ахмед ага Барутанлията е осъден и изпратен на заточение в Диарбекир, но по-късно е помилван от султан Абдул Хамид II.

 

Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането в Батак. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад – телата стояли повече от 3 месеца навън. Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, но тя непрекъснато избива.

Дори днес следите от кръв се виждат ясно.

Затова на заседание през март 2011 г. Светият Синод на Българската православна църква решава да бъдат канонизирани за светци просиялите от рода български Баташки мъченици.

На 3 април 2011 година в храм-паметника „Свети Александър Невски“ по време на Света литургия, отслужена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим, бяха канонизирани новите български светци, убити през 1876 г. в църквата в Батак.

 

 

 

Източник:епицентър.бг

 

100 години от Дойранската епопея – еманация на храбростта!

 

 

Годината е 1915-та. Армиите на Германия и Австро-Унгария за втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник. Нужни са им повече съюзници и една от страните, към които Централните сили се обръщат е  България. Царството, начело с Фердинанд Сакскобургготски се включва в Първата световна война на 24 август 1915г. Българска армия влиза във войната с гръм и трясък, след епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска армия и изпратените им в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. По политически съображения армията ни получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Само край Дойранското езеро високата стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи ежедневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и в може би най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от  Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва за да спре настъплението на враговете на майка България.

 

Още през зимата на 1915-та година, Втора пехотна тракийска дивизия разбива 10-та английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. Едва към лятото на 1916 г. към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916г. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват на атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. Българската артилерия обаче открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. Българските картечни роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до българските окопи (само 2-3 пъти за 9 дни), идва редът на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден, понесли страхотни загуби французите най-накрая прекратяват щурма и се оттеглят. Редно е да се отбележи, че в първата битка за Дойран българите също дават големи жертви. По-късно обаче, помощта от Централните сили помага много на родния войник. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления които ще помогнат на България да спечели при надмощие за врага в съотношение 7:1.

krai-doiranСлед около година, на 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери. Използва няколкомесечното затишие, за да прати  бойците и офицерите си на невиждан труд. Българите изграждат система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. Тези съоръжения понякога достигат дълбочина от 17 метра под земята. Войниците са разгневени,­ тъй като ежедневно копаят. След войната обаче Вазов дълго време получава подаръци от майките и жените на оцелелите свои бойци, в знак на благодарност, че опазил мъжете им. Изпреварвайки събитията, ще подчертаем, че в решителния щурм именно благодарение на укритията Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. Атакуващите ги англичани и гърци загубват над 60 000 само убити. На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка, при която са изстреляни 150 000 снаряда, англичаните тръгват смело в атака. Напредват с гъсти маси, българските окопи са разорани и Съглашенците смятат, че там не е останал жив боец. Когато на 25 април английските вериги са само на няколко метра от окопите на българите, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 03,00 часа атаката на англичаните е отблъсната по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 8000 загинали, заловени са стотици. Поражението е огромно.

Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превъзмогнати. Загубите на 22-ра и 26-та дивизия са попълнени, а към тях е прибавена 60-та дивизия. На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм на Дойран. Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, “задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, англичаните тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти чужденците атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-ти троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите. (По това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле.) Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.

Княз Борис на служба като свързочик между щабовете при Дойран. снимка: www.lostbulgaria.com
Княз Борис на служба като свързочик между щабовете при Дойран.
снимка: www.lostbulgaria.com

Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива ­ на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в “чувал”, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешната „република Македония“. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а ­дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до в Албания, подкрепления няма, резерви също. Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива. В тези мигове никой и не си помисля, че ще оцелеят почти всички, ще унищожат 47 000 неприятели и ще спечелят най-голямата ни победа в историята. На 16 септември е началото. Враговете започват артилерийска подготовка като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително и газови. При това огромно количество огнева мощ, благодарение на изградените от генерал Вазов укрепления даваме 9 убити и 40 ранени. На 18 септември в гъсти маси три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, решени да приключат по-бързо с героите от Дойран. В този момент българската артилерия със своите 220 оръдия и 400 минохвъргачки превръща в огнен ад терена. Четиристотин и четиридесет картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:

“Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.”

Изпаднал в отчаяние той праща резерва – една английска и една гръцка дивизия, в обход през Беласица. Там обаче е Единадесета македонска дивизия, чиито бойци смаяно наблюдават как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия. Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Десет хиляди гърци изгарят по скатовете на Беласица, а англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци. Загубите на френската дивизия остават неизвестни, но също са чувствителни. Вазов губи по-малко от 500 бойци и безспорно остава в историята като един от най-гениалните генерали. След сражението генералът съобщава в София, че пред себе си няма противник. Вазов моли да настъпи към Солун заедно с 11-а дивизия и непокътнатата 2-ра армия, заемаща фронта при Серес. В София обаче решават да използват победата при Дойран, за да се измъкнем с чест от войната. На започналите преговори за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци.

artileriq-doiran
През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран извиква: 

“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”

Британците са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват:

“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”

 

 

 

Източник:bulgarianhistory.org

 

На днешна дата, през 1955 година, е създаден Варшавският договор

 

 

На 14 май 1955 година , в столицата на Полша беше подписан “Варшавският договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ”. С този договор страните от социалистическия лагер – Албания, България, Чехословакия, ГДР, Унгария, Полша, Румъния и СССР се договориха за многопрофилен съюз. Целите на Варшавския договор провъзгласяваха осигуряването на безопасност на страните – участнички и поддържането на мира в Европа.

По това време блокът НАТО, създаден през 1949 година, съществуваше вече цели 6 години. Последната предизвикваща капка за обединение на социалистическите страни във военен съюз станало приемането в Алианса на ФРГ, правителството на която беше обявено за “единствен представител” на целия немски народ в международните работи.

Ракетно противостоене

През май 1945 войната завърши и Европа постепенно започна да се устройва в съответствие с решенията на Ялтенската и Потсдамската конференции. Но заедно с това, с утихването на победните маршове, между съюзниците в антихитлеристката коалиция се изостряха геополитическите и идеологическите противоречия. Назряваше студената война. Според мнението на болшинството историци за нейно начало се счита 6 март 1946 година.
На този ден Уинстън Чърчил произнесъл във Фултън съдбоносната фраза: Съединените Американски щати, притежавайки атомна бомба, се намират на върха на световното могъщество, могат да разговарят с останалия свят от позиция на силата и да му диктуват своите условия”. Той приканил САЩ и Англия към военно – политически съюз против СССР и предложил, както се вижда от разсекретените през 1978 г. от британското Външно министерство документи, “да се възползват от американския монопол над атомното оръжие и под заплахата за разрушаване на съветските градове да заставят Съветския съюз да излезе от Берлин и Източна Германия”.
Изхождайки от това, Пентагонът се заел по няколко пъти в годината да разработва и обновява плановете за използване на ядрено оръжие срещу СССР. Още през декември 1945 г. в недрата му се родил документ под названието “Стратегическа уязвимост на СССР от ограничен въздушен удар”, който предполагал “използването на 20 до 30 атомни авиобомби по 20 града”, през юни 1946 г. се появили различни планове.. В един от последните планове се предвиждало нанасянето на ядрени удари по 3261 цели на територията на Съветския Съюз.
В края на 40-те години се оформило идеологическото противопоставяне на двата лагера – западният (капиталистическият) и източният (социалистическият). Като тласък за това послужило Съвещанието на комунистическите и работническите партии, състояло се през 1947 г. Оценявайки следвоенната политическа обстановка в света, Съвещанието призовало на борба “със световното господство”.
Следващ етап станал Брюкселският пакт, подписан на 17 март 1948 г. от Англия, Франция, Белгия, Холандия и Люксембург и оформил т.н. “Западен съюз”. И накрая на 4 април 1949 г. във Вашингтон 12 държави подписали Североатлантическия договор (НАТО). В съответствие с “уставните документи“, създаването на НАТО се обяснявало с “необходимото осигуряване на колективна отбрана от заплахата за комунистическа агресия”, надвиснала над западните страни. През
1954 г., в съответствие с Парижкото съглашение, в НАТО влязла ФРГ, на която се разрешавало, в разрез с Ялтенските и Потсдамските договорености, да сформира свои въоръжени сили с численост 500 хиляди човека и да се въоръжат с всички видове съвременно оръжие, с изключения на ядрено, химическо и бактериологично.

Завесата се спуска.

През 50-те години лидерите на западните държави активно позиционирали отбранителния характер на Североатлантическия пакт и, изхождайки от това, Съветският съюз предприел някои дипломатически стъпки. На 31 март 1954 г. правителството на СССР изпратило на САЩ, Англия и Франция нота, в която предлагало да се разгледа въпросът за участие на Съветския съюз в пакта. В ответна нота предложението на Съветския Съюз било отклонено под предлог, че влизането на СССР в НАТО би изменило характера на самия пакт.
Жуков

Като се върнал от Женевското съвещание, посветено на проблемите на намаляване на международното напрежение, – юли 1945 г. на четирите държави (СССР, САЩ, Англия и Франция) маршал Жуков заявил, че с отчитане на обстановката “барутът трябва да се държи сух”.

Георги Константинович Жуков
01.12.1896 – 18.06.1974

Варшавски договорПрез март 1955 г., отчитайки цялата сложност на политическото положение в Европа, правителствата на осем страни – СССР, Полша, Чехословакия, ГДР, Унгария, Румъния, България и Албания провели консултации по въпросите за сключване на договор за дружба,сътрудничество и взаимопомощ.
В условията на нарастваща конфронтация правителствените делегации на осемте страни и наблюдатели от КНР се събрали на 11 май във Варшава. Договорът за дружба, сътрудничество и взаимопомощ бил подписан на 14 май 1955 г. В документите се подчертавало, че Варшавският договор “носи строго отбранителен характер. Той има за цел приемането на необходимите мерки за осигуряване на безопасността на страните – участници и поддържането на мира в Европа”.
“За осигуряване на ефективна защита от възможна агресия” бил подписан Протокол за създаването на Обединени въоръжени сили (ОВС) и Обединено командване. Главнокомандващи на Обединените въоръжени сили са били Маршалите на Съветския съюз:

Конев1955 – юни 1960 И. С. Конев,

Иван Степанович Конев
28.12.1897 – 21.05.1973

Гречкоюни 1960 – юли 1967 А. А. Гречко,

Андрей Антонович Гречко
17.10.1903 – 26.04.1976

Якубовскиот юли 1967 И. И. Якубовски,

Иван Игнатевич Якубовски
07.01.1912 – 30.11.1976

Между Запада и Изтока се спуснала завеса, предпазвайки от агресия, геополитически претенции, идеологически разногласия и запазвайки, макар студения и крехък, мир в Европа.

Реакция на пълно разпадане

Варшавският договор просъществува около 36 години. През това време нито един път не е повдиган въпросът за едновременното разпускане на блока НАТО и на Варшавския договор. За смяната на “ядрения” и “железобетонния” блок се предлагало да се създаде общоевропейска система за колективна безопасност.
Каквито и упреци да се отправят към Варшавския договор, факт е че до началото на 90-те години в Европа никой не се осмеляваше да воюва. След съвещанието в Прага, което се състоя на 1 юли 1991 година и на което беше подписан “Протокол за прекратяване действието на Договора за дружба сътрудничество и взаимопомощ от 14 май 1955 г. и Протокола за продължаване срока на неговото действие от 26 април 1985 г.” стана реалност войната в Югославия, кървавите бомбардировки на европейските градове и даже “Пустиння буря” с последващото продължение за залавяне на Садам Хюсейн.

В началото на XXI век почти всички страни – бивши съюзници на СССР по Варшавския договор – влязоха в НАТО. Освен Русия.

 

Погромът и клането в Босилеградско на 15-16 май 1917г.

 

 

Историята на Западните покрайнини е поредица от военни престъпления срещу легитимния стремеж на българите за несъстоялото се национално обединение. С тази цел България се включва в геополитическия сблъсък по време на Първата световна война на страната на Централните сили. Заедно със съюзниците Българската армия започва военна офанзива срещу Сърбия. За по-малко от два месеца сръбското кралство престава да съществува. Остатъкът от сръбската армия се спасява през Албания. В овладените зони Централният съюз въвежда своя администрация. България създава Македонската и Моравската военноинспекционна област с изградени окръжни, околийски и общински структури.

През 1916г. войната продължава на южния фронт на границата с Гърция, и на северния фронт в Румъния. Отвоювани са Северна Добруджа и Югоизточна Македония, но затова пък е отстъпен районът на Битоля. Натискът на съглашенските сили в този участък се съчетава с провеждане на диверсантски и саботажни акции в Поморавието. Тази задача е възложена на сръбският поручик Коста Милованович Печанац, който в края на септември 1916г. със самолет е транспортиран в Поморавието с инструкции да организира тнр. Топлишка буна срещу българската власт, за да отслаби тила на българското командване и да го координира с опитите за пробиви на Южния фронт.

Самата акция започва с едно нападение на ж.п. линия Ниш-Скопие при гара Ристовац и избиването на ранени български и германски войници в една санитарна композиция. На 15-16 май 1917 година Коста Печанац с една чета от 200 -250 четници нахлува на територията на Царство България в района на Босилеградско и в продължение на два дни мародерства над мирното българско население. В селата Горна и Долна Любата, Босилеград, Долна и Горна Лисина, Топли дол, Долна и Горна и Ръжана, по особено жесток начин са убити 32 мирни жители по домовете им, основно възрастни, жени и деца сред които и двама селски учители, две деца се неустановени имена са изгорели в една запалена къща, изгорени са 317 къщи и други постройки. Ограбени са добитък, ценности и хранителни продукти. Нанесената вреда е на стойност 2,5 милиона лева.

По-голяма от част от населението е предупредено в последния момент и успява да се спаси с бягство. Никъде по пътя си сръбските разбойници не срещат български военни части и това им позволява безнаказано да издевателстват, убиват, палят и изнасилват. В някои  планински махали самоорганизирали се местни селяни оказват въоръжена съпротива за да осигурят бягството на жените и децата си пред погрома. При първи сблъсък със сборна рота от Кюстендил, Печанац минава сръбско-българската граница и се оттегля към Косово.

Нахлуването на българска територия и клането в Босилеградско от преди 100 години е поредната стъпка от вековните сръбски аспирации за завоюване на български земи и асимилиране, т.е. сърбизиране на българско население. Използвайки момента когато в Босилеградско няма български военни части, а всички военноспособни мъже са мобилизирани на фронта, Коста Печанац, по задача на сръбското командване, провежда жестока терористична акция срещу мирното българско население с цел насилие и грабеж в нарушение на всички известни конвенции и правила за водене на военни действия.

Това е третата сръбска военна акция за овладяване на Босилеградско проведени в началото на миналия век през 1913, 1915 и 1917г. и  приключили с Ньойския мирен договор и окупиране на Западните покрайнини от страна на Държавата на сърби, хървати и словенци.

Една от целите на тази терористична акция е да се произведе силен психологически ефект върху Главната квартира която тогава се намира в Кюстендил. Именно затова тази акция е възложена на един закоравял терорист и убиец какъвто е Коста Печанац, който има опит в провеждането на такива терористични акции не само срещу българското население в Македония, но и срещу населението в Поморавието с цел насилие и грабеж. Неговите съратници и съвременници са оставили достатъчно писмени доказателства за „геройствата“ му при ограбването и избиването на невинни селяни в Поморавието.

Спомените от този ужас и до днес живеят в Босилеградско. Сръбската историография все още се опитва да оправдае това престъпление като акт на отмъщение срещу репресиите на българската армия по време на Топлишката буна. Тази теза непрекъснато се утвърждава в сръбската историография на разни научно-исторически конференции които периодично се организират под патронажа на най-високите държавни институции. Сръбските историци, Сръбската православна църква и представители на държавните институции с многобройни „научни“ доклади и изказвания по медиите, реабилитация на четническите коменданти, повдигане на паметници и назоваване на улици на името на Коста Печанац се стараят да го героизират с ясни и недвусмислени внушения по адрес на българите в Западните покрайнини.

Българската историческа наука все още не е дала своя отговор на сръбските твърдения за Топлишкия бунт и тяхната връзка с клането в Босилеградско. Именно това създаде широко поле за множество исторически спекулации. През 2015 и 2017г. в Сурдулица и Лесковац се проведоха две „научно-исторически конференции“ на тема „Българската окупация на Южна Сърбия от 1915 – 1918“.

Тия конференции, организирани от най-високо държавническо ниво и подкрепата на Сръбската православна църква  имаха за цел да изместят фокуса на сръбската, българската и европейската общественост от неблагоприятните оценки по повод 100 годишнината от Балканските, Първата световна война и  сръбската окупация на Западните покрайнини.  Тази окупация се обяснява и оправдава с едно силно преувеличено и масово тиражирано избиване на сърби. За целта се цитират само сръбски източници (Йован Хаджи Василевич – „Българските зверства във Враня и околността 1915-1918г.“) и писанията на двама военни кореспонденти които по това време са на заплата в сръбската армия: швейцарецът Арчибалд Райс и американецът Вилиям Драйтън. Арчибалд Райс се позовава на изказванията на чак шестима свидетели, а Вилиям Драйтън, борави с една бройка от около 3 000 души убити от Австроунгарската армия по време на ПСВ. В по-късните пренаписвания тия бройки са силно раздути от 3 000 на 30 000 убити сърби в двора на днешното Техническо училище „Никола Тесла“ в Сурдулица. На стената на това училище, и до днес има паметна плоча на която пише, че там българската армия е убила 20 000 сърби?! През 2010г. в двора на това училище бе открита паметна костница с десетина ковчега с общо 18 скелета! Броят на интернираните сърби в България бе завишен на 150 -180 000 сърби.

Няма как да се отнесем сериозно към такива твърдения. Историята е наука която се пише на базата на писани и материални източници: гробници с  трупове анализирани от патолози, установена самоличност на жертвите, начин и време на убийствата, документи, снимков материал и т.н. Вместо това, ние сме изправени пред един спекулативен подход когато първо се изнася твърдението а после се търсят доказателства.

Това продължи и по време на отбелязването на 100 годишнината от Топлишкото въстание в град Прокупле на 26 февруари тази година. Сръбският премиер Алекандър Вучич отново отправи силни антибългарски послания. Тази риторика от времето на Първата световна война няма нищо общо с неведнъж декларираните желания за развитие на добросъседските отношения, спазване на правата на българското национално малцинство в Западните покрайнини и споделяне на европейските принципи и ценности.

Навършват се точно 100 години от клането в Босилеградско което поради различни конюктурни, идеологически  и безпринципни партньорства с бивша Югославия и днешна Сърбия,  продължава да се премълчава не само от българската историческа наука, но и да се укрива от широката българска общественост. Нито една национална историческа институция досега не се е наела да опише това събитие и да произнесе своята историческа оценка за него. Единствената публикация по този повод е на историк  Ангел Джонев „Погромът в Босилеградско 15-16 май 1917г.“ който, използвайки български и сръбски източници, включително и самопризнанията в дневника на Коста Печанац, по дни и часове описва това престъпление срещу цивилното българско население в Босилеградско.

От българска страна все още нямаме нито един паметен знак на невинните жертви нито в Босилеград, нито в България. Вероятно пак поради същите остарели идеологически разбирания за „добросъседство и мир с братския сръбски народ“,  Босилеградското клане от 15-16 май 1917г. никога не е отбелязвано с нито една инициатива в България с изключение на проявите на Граждански комитет „Западни покрайнини“, КИЦ „Босилеград“, Сдружение ГЛАС и Демократичен съюз на българите.

Въпросът е какво правим от тук нататък? Освен да запазим и да почетем паметта на жертвите от клането на днешен ден преди 100 години, ние сме длъжни на базата на историческите проучвания да направим изводите, с които да обясним генезиса на днешните проблеми и  да се опитаме да открием какво най-много е повлияло днешното ни положение да бъде точно такова каквото е сега. Историята на миналото е всъщност история на настоящето, и ниe трябва да я познаваме, така като в медицината трябва да се знае историята на болестта, анамнезата. Според Фернан Бродел, миналото и настоящето взаимно се обясняват и проучаването на миналото всъщност означава тълкуване на настоящето и бъдещето.

Следователно, и това което правим днес, също е част от историческият процес – то влияе и определя бъдещето. Ето защо ние трябва да направим всичко което е по силите ни, грешките от миналото да не се повторят никога вече, и да работим за новите процеси на Балканите които да гарантират мир и сигурност в бъдеще.

Не само защото ние сме най-потърпевшите от великосръбската експанзия към българските земи. От дистанцията от един век, си даваме сметка, че и ние българите като поразени, и сърбите като победители в Първата и Втората световна война, сме губещи. Загубили сме не само територии и население, но и взаимното си доверието, мира, сигурността и перспективите за развитие. И още, оказа се, че разликата между победителите и победените в исторически план е твърде относителна. Бремето от териториалните придобивки се оказа също толкова тежко за победителите, колкото и мъката по загубата на победените.

Съгласно новите процеси в Европа и на Балканите, ние смятаме, че това престъпление трябва да бъде изтръгнато от забравата, да бъде изяснено от научно-историческа гледна точка, да се постави паметен знак с който да се отбележи и почете паметта на жертвите като християнска и цивилизационна норма на поведение, като предпоставка за преодоляване на тежкото историческо наследство, като стъпка към национално помирение  на българи и сърби и трайно омиротворяване на Балканите. Противно на често тиражираните в сръбската история и медиите твърдения за „зверствата“ на българските войски в района на Сурдулица и Прокупле според които те са изклали от 2 000 до 30 000 души в Сурдулица по време на Топлишкото въстание, ние искаме да почетем паметта на жертви с конкретни имена на които се знае начина, мястото и времето на смъртта, подкрепени с  исторически документи и автентични снимки.

Призив за отбелязване и почитане на паметта на жертвите и национално помирение между българи и сърби неведнъж са отправяни от представители на българските организации в Западните покрайнини. Парадоксално е, че този призив идва само от потомците на жертвите. Но за да бъде успешно, то трябва да бъде осъзнато и от потомците на убийците, колкото и трудно да е.

При последната среща на служебният премиер Огнян Герджиков и сръбският външен министър Ивица Дачич, кметът на Босилеград Владимир Захариев се опита да обсеби тази идея и също се обяви за повдигане на паметник на, както той се изрази, „историческото помирение“ между българи и сърби и то през 2018г., тоест, в годината на българските поражения и създаването на бивша Югославия! Ние смятаме, че не са нужни нови абстрактни паметници с идеологически послания. В този смисъл паметникът на Нешков връх край Цариброд, в който са погребани сръбски и български войници е идеалното място където българските и сръбските държавни представители символично могат да си подадат ръка в знак на национално помирение и ново начало. Така както на военното гробище във Вердюн през 1984г. френският президент Митеран и немският канцлер Хелмут Кол си подадоха ръка в знак на национално помирение. Това беше ново начало в развитието на европейския континент. Балканските народи също трябва да минат по тоя път

Много по-трудно е, да се изстрада катарзиса до помирението, което е свързано с поемане на вина и отговорност, дълбоко преосмисляне на историята, осъзнаване на грешките от миналото, покаяние и прошка в името на бъдещето, мира и спокойствието. Европейският опит показва, че затова са необходими държавници и личности от друга величина и с друг тип политическо мислене, а не дребни хитреци и ловци на евтини политически поени които се опитват да изплуват на гребена на вълната.

Парадоксално е също така, че във Войводина, сръбски и унгарски, германски и сръбски дръжавни представители вече на няколко пъти откриваха паметници на унгарските и германските жертви във Втората световна война и произнасяха слова в които се обявиха за национално помирение. Само проклятието в сръбско-българските отношения продължава, историческите фалшификации произвеждат все повече и повече омраза и взаимно подозрение. В такава враждебна атмосфера ползотворен диалог между двете държави не се получава. Жертва на тази вражда сме ние, българите в Сърбия които десетилетия наред търпим всичката нарупана омраза от всички военни поражения които е нанесла българската армия на Сърбия и нейните съюзници.

В памет на убитите мирни българи ще бъде отслужена Панихида на 14 май 2017 година в 11.00 часа в катедралния храм „Света Неделя” в София.

На 15 май в Босилеград по повод на злокобните събития станали преди сто години ще се проведе „кръгла маса” с дискусия за случилото се преди сто години и обобщен прочит на важните исторически събития противопоставяли в повечето случаи българския и сръбския народ. Опит да се извлече поука и да се направят изводи за бъдещето.

На 16 май в Кюстендил ще се проведе възпоменателна вечер в памет на жертвите от Босилеградския погром във Възрожденското училище.

Призоваваме българските медии да дадат гласност на тези събития с които да отбележим тази почти забравена дата от нашата история и да дадем градивен принос за развитието на нови българо-сръбски отношения в полза на нашите сънародници в Западните покрайнини.

 

Иван Николов

 

 

 

Източник:kicbos.org

 

 

 

Отбелязваме 100 години от Босилеградското клане

 

 

С поредица от прояви в София се отбелязва 100-­годишнината от Босилеградското клане на българите в Западните покрайнини, извършено в края на Първата световна война, предава БНР.

За Босилеградското клане от 15 и 16-ти май 1917 година у нас се знае малко. За него разказва в книгата си, посветена на събитията, историкът Ангел Джонев:

„Сърбите влизат в Босилеградско чрез паравоенната формация на Коста Печанац. Тази чета се движи в Босилеградско само два дни, но вследствие на нейните издевателства, 32 души са убити, 2 деца са изгорени живи и е унищожено имущество на 317 домакинства.“

Годишнината от погрома ще бъде отбелязана у нас с панихида в катедралния храм „Света Неделя“ и поклонение пред гроба на Екзарх Йосиф.

По обяд ще бъде положен венец пред паметника на Незнайния войн, в знак на почит към българите от Западните покрайнини и загинали за родината. Възпоменателните чествания се организират от гражданския комитет от Западните покрайнини, Културно-­ информационния център на българите в Босилеград и сдружение „Глас“.

Какво трябваше да носи всеки новобранец при влизането си в казармата

 

 

Една от емблемите на Народната република беше задължителната казарма. Някои войници караха по 24-месечна военна служба плюс три месеца задръжка, като и до момента се спори доколко от това имаше някаква полза и доколко беше загуба на време. Колкото и да се спори, казармата е свързана с всичките спомени, без значение добри или лоши. Един такъв спомен е списъкът, на който бяха изписани всичките необходими неща, които новобранецът трябва да носи със себе си.

 

 

Източник:СОЦ.БГ

 

1944: Русия влиза в България, за да спре турска окупация, предложена от Чърчил

 

 

Скрита част от историята, излезе наяве в архивите на руските служби

Оказва се, че на 5 септември 1944 г. СССР е решил да влезе в България, но не за да я окупира, а за да предотврати турско нахлуване. Това личи от писма на Чърчил до Сталин, който предложил директно да се вкарат турски войски в България, а не да влиза СССР. Очевидната идея на английския лицемер е била да откъсне България от зоната на руското влияние. Но цената на това би била гигантска за нас – Турция би получила обратно „Източна Румелия“, т.е. всичко до Стара Планина.

Както е известно, Турция води много разумна политика през войната, като запазва неутралитет. Многобройните опити на Райха да я привлече се оказват неуспешни и тя минава „между капките“ на голямото кръвопролитие. Към края на войната обаче на ред е плячкосване на победените – както след всяка война. Тогава Турция е склонна да се включи в „Анти-хитлеристката коалиция“ и да нападне немския съюзник България.

Чисто формално, това би било напълно законно. Турция, като съюзник на СССР и Великобритания, би могла по този повод да нахлуе.

Сталин обаче е наясно както с игрите на Чърчил, така и с обстоятелството, че българският народ искрено обича Русия и никога като народ не е бил съюзник на Хитлер. Окупацията на Тракия от Турция е неприемливо както за СССР, така и за България. Затова и на 5 септември се обявя бутафорна война на България, в която не пуква и една пушка. После руските войски влизат без бой, и са посрещнати с хляб и сол.

Фактически, при положение че България се готви да обяви война на Германия, а превратът на 8-9 септември е неизбежен, то няма смисъл от руска окупация. Руските войски могат да продължат на запад, а тук комунистите така или иначе ще си дойдат (дори само заради факта, че руснаците са на Дунава). Но окупацията има смисъл, ако има риск съмнителен руски „съюзник“, под формата на „съюзнически“ действия, да се намърда в Тракия.

Така СССР фактически ни спасява от жестоко разпокъсване и вероятно изтребление на милиони българи (ако съдим по съдбата на изкланите наши сънародници в Източна Тракия).

Друг интересен факт е, че Сталин дори не е искал да се изтегляме от Северна Гърция. Искал е да я окупира и нея, като я завземе от германците. Глупавият генерал, който го е направил, въпреки волята на руския водач, по-късно е разжалван и репресиран.

 

Добри Божилов, ГН

 

Историческите източници – дословно цитирани на руски език, са публикувани в библиографията на тази публикация

 

Кой спря с гениално изобретение германските танкове край Москва?

Съветски танк Т-34 пробва ефективността на заграждението

 

 

Всеизвестни са знаменитите стоманени „таралежи”, които някога спрели германските танкове край Москва. Тези три стоманени релси заварени под 90 градуса, са толкова популярни, че не случайно се считат за спонтанно народно изобретение. Негов автор обаче е генерал Михаил Гориккер, тогава началник на Танковото училище в Киев.

Вермахтът нахлул в Съветския съюз с танкови армади, които се вбили като клинове в отбраната. Генералът-танкист най-добре знаел принципните силни и слаби страни на бронираните машини и не е изненада, че се възползвал от слабото им място.

Още в първите дни на войната началните идеи били реализирани с кибритени клечки, слепени с пластелин. Гориккер трябвало да прецени колко да са високи „таралежите” – да са по-ниски от челото на танка, за да не ги избута, и малко по-високи от клиренса (дъното) на машината: ако не попадне във веригата, таралежът ще се преобърне под дъното и ще повдигне танка във въздуха. Спрял се на височина 1 метър.

Измислено било и разположението на бойното поле: два реда на разстояние две трети от ширината на танка.

Още на 3 юли 1941 г., на дванайсетия ден от началото на войната, Държавна правителствена комисия извършила проверка на новото противотанково заграждение. Резултатите надминали очакванията.

Революционното изобретение на 90% спирало танковата атака и така спасило Москва. Само през 1941 г. край столицата са поставени над 37 хиляди таралежа.

За да усложнят работата на вражеските сапьори, започнали да свързват „таралежите” с вериги или стоманени въжета, минирали територията около тях. Не рядко им слагали охрана с картечници.

Германците използвали руското изобретение на Западния фронт край Ламанша, а при отбраната на Берлин разположили 20 хиляди „таралежа”.

С времето бил забравен гениалният изобретател генерал Михаил Гориккер. Справедливостта възтържествувала една през 2000 година, когато в домашните архиви на семейство Гориккер бил открит актът на правителствената комисия. Сега на генерала е открита паметна плоча.

 

 

Източник: (по публикация в rusvesna.su)

120 г. от убийството на Алеко Константинов

 

 

Навършват се 120 г. от убийството на Алеко Константинов.

На 9 май 1897 г. Алеко е в Пловдив по работа, нает от роднини да води като адвокат сложно дело за наследство. Там се среща с Михаил Такев, който освен политик (водеща фигура в Демократическата партия) е и действащ адвокат. Щастливеца го моли за колегиално съдействие по своето дело. На следващия ден Такев му помага и го кани да отскочат до родния му град Пещера. Хем да се разходят, хем да отпразнуват деня на Кирил и Методий – 11 май (по стар стил). Двамата потеглят с файтон от Татар Пазарджик рано сутринта.

По пътя се отбиват в село Радилово (Пещерско). Там в местната кръчма те се срещат със селяни и кмета-народняк Петър Минков. Последният ненавижда Михаил Такев, защото е представител на опозиционна партия, а и е защитник на пещерци. Те са в постоянна вражда и спорове с радиловци, за гора и мера (според синкретичната и магическата версии, развити в книгата на Г. Панчев – в спора са намесени партиите. Нарушени са свещените граници. Тази гора е символ на Балкана.

Кметът на община Радилово Петър Минков успява да превърне Такев в дявол. След това цялото село подготвя убийството му. Те обаче са взели решение да убият четиримата, които са пътували с Такев в каретата.Там е бил и Алеко Константинов.). През същия ден воловете на жителите на Радиловци – Иван Батанлиев и Милош Топалов са задържани от пещерци. Двамата са особено афектирани от случилото се и заедно с кмета и Георги Салепов решават да устроят покушение срещу Такев.

Писателят и политикът пристигат в Пещера преди началото на тържеството, на което първият става център. Следва безкраен празник – ден на трапези, наздравици и речи. Навсякъде Алеко е героят, който е обсипван с цветя. А той е притеснен, мил, непосредствен говори възвишено, успокоява страсти и насърчава духовни пориви. Думите, с които вечерта се разделя с пещерци, са: „Искам да четете „Бай Ганьо“ в Пещера.“ Към 9 часа вечерта те се връщат в с. Радилово. Алеко желае да пие кафе отново в същата кръчма. Макар Михаил Такев да няма намерение да се спира отново там по обективни причини, той удовлетворява молбата на приятеля си.

В същото време се дава шанс на гореспоменатите заговорници да пуснат своя план в действие. М. Топалов уведомява кмета на Радиловци за повторното отбиване на Константинов и Такев. П. Минков от своя страна, без много да мисли нарежда покушението. Определя се възнаграждение в размер на 30 наполеона. На Топалов и Салепов им е отредено да бъдат физическите ликвидатори на Михаил Такев. Те се отправят по пътя за Татар Пазарджик, а кметът отива в кръчмата, с цел да забави гостите. Там се води разпален разговор, в който политикът увещава радиловци да не се карат за гората с пещерци и да разрешат мирно проблема. Алеко се опитва да заеме помирителна страна, тъй като селяните упорито държат на своето право.

Снимка 293248

Източник: Фейсбук страница а Илия Бешков

През това време Васил Томов, който придружава двамата гости ги подканва да тръгват, опасявайки се от пиянско сбиване. Алеко обаче отлага. Към 10 часа вечерта пътниците тръгват. На около 9 км от Татар Пазарджик, до един бряст, вляво от пътя дебнат убийците. А в тъмното не се различават лицата на седящите във файтона. Стрелбата започва. Единият от куршумите удря желязото, което крепи от лявата страна стряхата на файтона, пречупва се на две части, от които едната улучва Алеко. Кочияшът пришпорва конете. Следват още три изстрела, които са неточни. Големият писател издъхва върху коленете на спътниците си.

Убийците се връщат в селото, незнаейки с точност какво са направили. Възнаградени са с 5 лева. Наполеоните ще бъдат издължени след като убийството на Такев бъде потвърдено. Но уви!

Празникът на българското просвещение през онази 1897 г. е белязан с кръвта не на опозиционера от Демократическата партия, а на твореца Алеко Константинов. Гибелта му покрусва интелигенцията и множеството негови почитатели. Политическите похвати и нрави, в онзи момент сериозно загрубяват и напускат всякакви етични и морални граници. Те вземат поредната жертва, която волно или неволно, в един миг застава на пътя им. В годините стотици, хиляди хора се докосват до творчеството на писателя. И всички признават, че то е знаково, и че зад него се прокрадва искреността и идеализма на Алеко, наричащ се дръзко Щастливеца. А дали в действителност е бил щастлив вътре в себе си? Всеки може да си отговори, когато прочете увлекателните му произведения и прозре изводите, до които той е достигал.

На 3 ноември 1897 г. започва съдебният процес срещу убийците. Пред Татарпазарджишкия окръжен съд като подсъдими по делото застават кметът Петър Минков, непосредствените извършители Милош Топалов и Петър Салепов, брат му Георги Салепов и Иван Батаклиев като участници в заговора и Здравко Игнатов като помагач. Сред адвокатите на гражданските ищци са видните политици Никола Генадиев, Стоян Данев и Найчо Цанов. Делото продължава пет дни.

Спорът е не дали заговорниците са извършили престъплението, а дали зад заговора не стоят хора от по-високите етажи на властта. И в съдебната зала Такев продължава да твърди: Кметът Петър Минков и всички останали са просто оръдия. В това може би има нещо вярно, защото кметът казва пред съда: „Аз трябва да открия една тайна, която досега не казах.“

Това така и не се случва. На 7 ноември 1897 г. присъдите са прочетени. Минков и двамата убийци са осъдени на смърт, а Игнатов на една година затвор. Другите двама подсъдими са оправдани поради липса на доказателства. Тъй като Петър Салепов е непълнолетен, заменят смъртната му присъда с 15 години затвор. Според съвременници до последния си миг Минков се надявал, че големците от София ще спасят живота му. На 13 април 1898 г. двамата с Топалов са обесени в Татар Пазарджик.

 

 

Източник:news.bg

 

Исторически очерк: Защо 9 май е Ден на победата и чия е основната заслуга за разгрома на хитлеристките пълчища

 

 

По време на Втората световна война нацистка Германия води расово-идеологическа война, целяща унищожаването на СССР и населяващите го народи. В нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. в източното берлинско предградие Карлхорст се състои официалната церемония по подписването на акта за безусловна капитулация на нацистка Германия. Съветската делегация се води от маршал Жуков, американската – от генерал Спатс, британската – от маршал Тедер, френската – от генерал Дьо Латр дьо Тасини. От името на Райха подписва фелдмаршал Кайтел. Това е краят на Втората световна война в Европа, пише БГНЕС в исторически обзор.

Новината за капитулацията на Германия обикаля като светкавица целия свят. В СССР тя е посрещната с особено грандиозно ликуване. Милиони хора излизат по улиците на градовете и селата в цялата страна. Москва отбелязва този ден с грандиозен салют. Приключва 1418-дневната епопея, наречена Велика Отечествена война, зад която се крие море от лишения и страдания, мъка от пораженията и радост от големите победи.

Основна заслуга за разгрома на хитлеристките пълчища в Европа има несъществуващият днес СССР. Военният сблъсък между нацистка Германия и СССР започва рано сутринта на 22 юни 1941 г., когато германските войски нахлуват в пределите на СССР по цялото протежение на западната граница от Балтийско море до Карпатите.

Започва война, невиждана по-рано в човешката история, многократно превъзхождаща Първата световна /1914-1918 г./ по своята унищожителна сила, по броя на задействаната техника: оръдия, танкове, самолети; по броя на жертвите: убити, ранени, осакатени не само сред сражаващите се на фронта, но и сред гражданското население.

Изхождайки от старата идея „Drang nach Osten“, Адолф Хитлер обосновава своята теория за разширяване на жизненото пространство на германската нация, което може да стане само за сметка на Русия. Той твърди, че славяните са родени роби, които разбират само от камшик. Съгласно генералния план „Ост“ Русия трябва да се „изтласка от Европа“. Завладяната територия трябва да бъде колонизирана от германците, а ресурсите да бъдат поставени в служба на Райха.

Историците често спорят какви подбуди са накарали нацистка Германия да започне войната срещу СССР. Тук спорът може да бъде безкраен, имайки предвид безкрайните импровизации на фюрера. Съдейки по речите му, в едни случаи той може да говори надълго и нашироко за необходимостта за Райха от съветските въглища, петрол и желязо, а в други – да се изказва по отделни аспекти на „източната политика“, да говори за своето отношение към славяните. Но като цяло ясно може да се проследи концепцията за расово-идеологическа война, целяща унищожаването на СССР и населяващите го народи.

Говорейки за характера на конфликта, безспорно за нацистка Германия това е война за унищожаване, а за СССР – война за оцеляване, за правото на неговите народи на съществувание. Втората световна война не може да бъде сведена само до описанието на бойните действия. Една от нейните малко познати страни е конкретното осъществяване на нацистките планове в завладените съветски земи.

Окупираните територии на СССР се разчленяват на отделни части. Прибалтика и по-голямата част от Беларус са включени в райхскомисариата „Остланд“, Украйна и южните райони на Беларус – в състава на райхскомисариата „Украйна“. Двата райхскомисариата са третирани като райони, подлежащи на „колонизация“, т.е. в превръщането им в колонии на Райха, което се осъществява от самото начало на войната. Бесарабия и земите между реките Днестър и Южен Буг се окупират от Румъния. Част от Литва и Беларус формират окръг „Белосток“ и са включени непосредствено в Райха, част от Западна Украйна е обявена за генерал-губернаторство.

Районите около фронтовата линия са под прякото управление на Вермахта. За управлението на завладените земи отговаря министерството по въпросите на източните територии, а полицейската власт е в ръцете на райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. Всички ресурси в завоюваните области са обявени за собственост на Райха.

След Вермахта в окупираните територии навлизат както чиновници, така и представители на големите концерни /Круп и др./, които поставят под свой контрол промишлеността. Около 22 милиона души са били привлечени да работят „в името на германските цели и под германски надзор“. В заводите е въведен принудителен, на практика робски труд. Работният ден е бил с продължителност 14-16 часа в денонощие. Храната е била изключително оскъдна.

От първите дни на войната окупационните власти обявяват, че земята и колхозното имущество преминават в тяхна собственост. Колхозният строй е запазен, за да се конфискува безпрепятствено земеделската продукция за нуждите на Райха. По-късно тази политика се диференцира с въвеждане на общинна форма на земеделие.

На окупираните територии хитлеристите забраняват всички обществени организации, провеждането на митинги и събрания, затварят театрите, музеите, университетите, училищата и даже детските градини. Една от най-трагичните страници на Великата Отечествена война е историята на „остарбайтерите“ /източните работници/.

По съветски данни, в Райха са изпратени 5,3 милиона съветски граждани, по германски – 2,8 милиона души. Разликата се обяснява с това, че германската статистика отчита „остарбайтерите“, които са в границите на Германия до 1937 г., докато техният труд е бил използван във всички окупирани от нацистите страни. Около 2,2 милиона „остарбайтери“ умират през годините на войната.

Друга трагична страница е нацисткият плен. По германски източници, в качеството на военнопленници, сред които са включени не само бойците на Червената армия, а всички способни да носят оръжие, са взети 5,7 милиона съветски граждани. Около 1 милион пленници в годините на войната принудително или доброволно изразяват „желание да помогнат“ на хитлеристите. В концентрационните лагери загиват 3,3 милиона пленени /57%/, от тях почти 2 милиона души до февруари 1942 г.

Гибелта на такова огромно количество хора е свързано с неудовлетворителните условия на транспортиране, настаняване и съдържание на пленниците, както и с преднамереното им избиване. Първата работа е било да се отделят и разстрелят комисарите /комунистите/, „евреите“ и други „радикални и вредни елементи“. На окупираните територии и в Райха нацистите изграждат гъста мрежа от големи и по-малки концлагери. Пленниците са държани в студени и непригодни за живот помещения. Храната е била минимална. Разработен е даже „хляб за руснаци“ по специална рецепта.

Войната с нацистка Германия е изключително тежко изпитание за СССР. Зад фасадата на победата се крият много тежки рани, проблеми и пороци, които оказват влияние на по-нататъшното развитие на СССР. Грандиозни са човешките загуби. Самият Сталин ги оценява на 7 милиона души. През 50-те години на миналия век е посочена друга цифра – общите загуби надхвърлят 20 милиона, което е по-близо до истината.

След разсекретяването на документите става ясно, че загубите на Червената армия са 8,7 милиона души. Освен тях има много ранени и осакатени. В същото време демографите оценяват общите загуби на СССР на 27 милиона души. СССР излиза от войната с десетки хиляди разрушени градове и села, с деформирана икономика, с едностранно развит военно-промишлен комплекс, с нарушена социална структура, с още по-разрушена, отколкото преди войната социална сфера.

 

Величавата Дравска епопея, покрила знамената на Първа българска армия с неувяхваща бойна слава

 

 

Изминаха 72 години от Дравската отбранителна операция на Първа българска армия в заключителния етап на Втората световна война. Тя е част от отбранителната Балатонска операция, проведена през периода от 6 до 21 март 1945 г.

Пред Първа българска армия е поставена задача от командването на Трети Украински фронт да отбранява 130-километрова полоса от Йотвьошкони до Барч и от там по река Драва до Торянц, да не допусне пробив на противника и излизането му във фланг и тил на основната групировка на Трети Украински фронт.

Полосата на армията е разделена на два участъка – Западен и Южен. Със заповед на командващия армията, генерал лейтенант Владимир Стойчев на 17 февруари 1945 г. са формирани 3-ти и 4-ти корпуси. За тяхното управление от България са изпратени два напълно окомплектовани с офицерски състав корпусни щаба.

Трети корпус – 8-а, 10-а и 12-а пехотни дивизии – с командир генерал Тодор Тошев, заема позиции на Западния участък от полосата на Първа българска армия, граничещ отдясно с 57-а съветска армия от III-ти украински фронт. Вляво от него се разполага Четвърти корпус (3-а и 11-а пехотни дивизии) командван от генерал Стоян Трендафилов. Той заема позиции за отбрана на Южния, така наречен Дравски участък, граничещ отляво с 3-та югославска армия, съставена от бивши партизански части от Югославската народно-освободителна армия (ЮНОА) на Йосип Тито.

През март 1945 г. Главното командване на Вермахта планира последната си голяма настъпателна операция през Втората световна война под

кодовото наименование „Горски дявол”.

Намерението на противника е да разгроми войските на Трети Украински фронт в Унгария и да ги отхвърли от заеманите рубежи, за да отслаби натиска на Червената армия срещу Виена и Берлин. По този начин то се стреми да внесе прелом в хода на бойните действия.

За тази цел германското Главно командване съсредоточава на Западния участък 2-ра танкова армия, а на Южния участък – 91-ви армейски корпус. То планира да проведе три удара:
Главен – срещу руските войски, разположени между езерата Балатон и Веленце, по направление на Дунафьолдвар.
Спомагателен – срещу силите на 57-ма съветска армия и 10-та пехотна Родопска дивизия от 3-ти български корпус по направление Харкан – Печ.
Спомагателен – през река Драва, при Дони Михоляц, срещу 4-ти български корпус и при Валпово срещу 3-та югославска армия.

В полосата на Първа българска армия най-активни бойни действия се водят на двата фланга. Ударът на противника срещу левия фланг на армията, където се намира 4-ти корпус започва през нощта на 5 срещу 6 март 1945 г. Германските войски форсират в 01,20 часа с лодки река Драва, в завоя южно от чифлика Дравакож и западно от железопътната линия на село Дони Михоляц, където се отбранява 3-та дружина от 11-и пехотен полк на 3-та пехотна Балканска дивизия.

По същото време те форсират реката и в района южно от чифлика Попа и гората южно от чифлика Тормащелек, където е разположена 3-та дружина от 41-ви пехотен полк на 11-а пехотна дивизия. С демонстративна цел противникът прави опит за преминаване на река Драва на още две места – в района на село Дравакерстур, където се отбранява 42-ри пехотен полк от 11-та пехотна дивизия.

Германците нанасят силен удар по направление Дони михоляц-Харкан и постепенно изтласкват от позиците частите на 4-и корпус, разположени по северния бряг на реката. Разгарят се яростни и кръвопролитни боеве. Въпреки натиска на противника, 24-ти пехотен Черноморски полк не отстъпва и три денонощия се бие в пълно обкръжение.

Българските пехотни части оказват упорита съпротива и провеждат непрекъснато контраатаки, но германските войски успяват да се вклинят в нашата отбрана и да създадат плацдарм в района на Дони Михоляц с дължина 18-20 километра и дълбочина 5-6 километра. Неприятелят обаче не успява да достигне височините около Харкан. По-нататъшното му настъпление в дълбочина на българската отбрана е спряно с помощта на две дивизии от 133-ти съветски корпус, командвани от младия и енергичен съветски генерал лейтенант Артюшенко.

На десния фланг на Първа българска армия ударът на противника е насочен в стика между 3-и корпус на Първа българска армия и 64-ти корпус на 57-а съветска армия. На фронта от село Нагбайом до село Куташ 2-ра германска танкова армия настъпва с три пехотни дивизии в първи ешелон, поддържани от танкове и щурмови оръдия и с една дивизия във втори ешелон.

С цената на големи жертви те пробиват отбраната на първоешелонните полкове на 299-а съветска стрелкова дивизия, вклиняват се в отбраната на 6-7 км. и продължават настъплението си в направление Нагбайом- Капошвар. Преценявайки създадената обстановка, командирът на 64-и стрелкови корпус решава да контраатакува с втория си ешелон – 113-а стрелкова дивизия в направление на селата Кишкорпад, Яко, Куташ, да разгроми вклинилия се противник и да възстанови целостта на отбраната.

За увеличаване силата на удара командващият 57-а съветска армия иска съдействие от съседната Първа българска армия. Командващия Първа българска армия заповядва на командира на 31-ви пехотен полк, усилен с едно артилерийско отделение да се изнесе бързо в района на село Чьокьой и да влезе в подчинение на командира на 64-и стрелкови корпус.

Контраатаката на 31-ви пехотен полк с командир Никола Ботев започва в 15,30 ч. след 15 минутен артилерийски удар по противника. В първи ешелон настъпват 1-ва и 2-ра дружина, а във втори – 3-а дружина.

След кратко разузнаване полкът настъпва стремително. Противникът не издържа и се оттегля, но в дълбочина задържа упорито село Радего, поради което темпът на контраатаката на десния фланг постепенно намалява.

Командирът на полка въвежда в боя втория ешелон. Към 19,30 ч. полкът изпълнява поставената му задача, като овладява линията: село Яко, железопътната линия Капошвар, Чурго, на която спира и се закрепва. С фланговия си удар по настъпващия противник 31-ви пехотен полк оказва значителна помощ на 299-а съветска стрелкова дивизия за спиране и отблъсване на противника. Особено ожесточени боеве се разгарят при Яко, Чекел и Сабаш.

На 12 март противниковото настъпление към Нагбайом- Капошвар е спряно и не се допуска пробив в отбраната между двете армии.

От щаба на Трети украински фронт, маршал Фьодор Толбухин заповядва: ”Противникът на всяка цена да се задържи, ще изпратим подкрепление!” Това дава кураж на изнурените защитници на позициите, които със стени сили задържат бесните атаки на противника.

Командирът на 523-ти германски полк, полковник Нойман изпраща донесение до старшия щаб:

Българите са много силни

и не е възможно по-нататъшно настъпление на север!

Затова заповядва полкът му да премине съм отбрана. По същото време настъплението на германците в направлението на главния