Category: Минало

20.7.792 г.: Войските на хан Кардам разгромяват византийците на Константин VІ край Маркели

 

 

На 20 юли 792 г. войските на хан Кардам разгромяват войските на византийския император Константин VІ край крепостта Маркели, намираща се западно от Карнобат на 7 км. Тази блестяща победа слага край на водената война.

По онова време този район е зает с вековни лесове и крепостта Маркели е транзитен пункт по пътя за Константинопол. Изградена е на доминиращата височина над околния терен. Опасана е от няколко стени и валове, с ровове между тях. Изградена система за снабдяване с вода от близката рекичка Мочурица.

Крепостта заема западния край на възвишението Хисар, което е част от южните хълмове на Източна Стара планина. Крепостта възниква през късната Античност и първоначално е защитавана от крепостна стена, а през Средновековието и от изградени мощни земни отбранителни валове. Естествени защитни прегради към крепостта са скалните откоси в северозападната част и река Мочурица, която е и неин основен водоизточник с плиткото си скалисто дъно, без затлачвания и заблатяване.

Изборът на мястото на крепостта Маркели от стратегическа гледна точка, показва много добро познаване на общогеографските особености на един обширен район с радиус 30-40 километра, включващ основната Старопланинска верига и източния край на Средна гора. Крепостта има зрителна връзка с много укрепени селища в околността, включително с Бакаджиците край Ямбол.

Маркели има много добра видима връзка и с Мокренския проход, с района на Върбишкия проход, с местността Яйлата в Ришкия проход и други.

Не случайно още в древността Маркели винаги заема важно място в политическия живот на Балканите. Тук са сключвани мирни договори, крепостта е отправна точка за войските, поемащи в поход, впоследствие се е обособила като епископски център.

Край Маркели стават и няколко големи битки, за които летописците разказват в хрониките си. През шестдесетте години на VIII век, по време на управлението на българския хан Винех от рода Вокил, тук става едно от първите големи сражения. Хан Винех е първият представител на новата династия, сменила династията Дуло в управлението на България. Той си позволява да поиска от Византия да изплати данък за построени крепости. Последва категоричен и надменен отказ за плащане на дългове от страна на Константинопол и това дава повод на българските управници да нарушат мира.

Последвалите събития бележат началото на дълъг период на войни между България и Византия. В първото сражение при Маркели през 756 г. българската войска е разбита.

През юли 792 г. Константин VI излиза от столицата и пристигна пръв с войските си край българо-византийската граница, където веднага се заема с укрепяването на Маркели. Византийският хронист Теофан Изповедник свидетелства, че хан Кардам скоро се появява с войските си, като заема съседните височини. Времето минава в разузнаване и приготовления. „Въодушевен и убеден от лъжепророци, че победата ще бъде на негова страна“, императорът излиза от лагера и на 20 юли дава решително сражение на българите. Но още при маневрирането той разстройва редиците на войската си (напада безредно) и претърпява тежко поражение.

В боя загиват десетки висши византийски аристократи. Убит е и придворният астролог Панкратий, който в навечерието на битката оптимистично уверява императора, че разположението на звездите му предвещава сигурен успех.

Хан Кардам празнува голяма победа – той пленява целия вражески обоз заедно с императорския шатър и цялата прислуга. Запазени са свидетелства, че самият император е уловен с аркан (ласо) от български войник и повлечен към стана на Кардам. Според хронистите от онова време Константин VI се спасява на косъм от плен, след като негов верен войник се притича на помощ и успява да помогне на императора да се измъкне от зловещата примка. Константин VI едва успява да се спаси и пристига като беглец в столицата.

Следва да се отбележи, че и двамата владетели ръководят войските си, но те не са равностойни по жизнен и военен опит: Константин VІ е едва на 18 г. и император от 2 г., а срещу него противостои 57-годишният Кардам, който е български владетел вече 15 г.

Постигнатата победа укрепва позициите на Кардам и довежда до сключване на мирен договор, според който Византия се задължава да плаща на България годишен данък. Отначало Константин VI праща дължимата сума редовно. През 796 г. обаче той неочаквано решава да се откаже от унизителното си задължение. Българският хан веднага отправя към него гневно послание: „Или ми плати данъка, или ще дойда при Златните врати и ще опустоша цяла Тракия.“  Отговорът е придружен от кърпа с конски тор вместо злато: „Изпратих ти данък, какъвто ти подобава. Ти си стар и аз не искам да се мориш чак дотук. Аз ще дойда до Маркели, а ти излез насреща. И каквото Бог отсъди.“

Размяната на закани е последвана и от двете страни от решителна подготовка за война. Императорът обаче не само не стига до Маркели, ами е принуден да се спре северно от Адрианопол, тъй като хан Кардам вече разположил войските си в близките гори. В продължение на цели 17 дни Константин VІ напразно призовава българския владетел на бой, „но той не се решава да излезе от укрепленията си“ – твърди Теофан Изповедник. Вероятно през тези дни са водени преговори за мир, защото е подновен договорът от 792 г.

Двете години самостоятелното властване на Константин VI преминават в неуспешни войни с българите в Тракия. Високомерен, безразсъден и неопитен, в резултат на военните неуспехи той си спечелва името на слаб пълководец и настройва срещу себе си повечето от своите бивши поддръжници.

През 792-3 г., по подозрение в заговор за вземане на властта, императорът наказва с ослепяване и заточение видният арменски военачалник Алексий Музалон и чичовците си – кесарят Никифор и четиримата му братя. Това води до избухването на бунт срещу императора сред арменските части в Мала Азия. През 795 г. Константин става още по-непопулярен поради развода с първата си съпруга Мария Амнийска. До края на властването си той окончателно губи обществена подкрепа.

През юли 797 г. Константин VI става жертва на заговор, организиран от майка му Ирина. По нейна заповед сваленият император е ослепен в същата пурпурна стая на двореца, където е роден, и умира няколко дни по-късно.

Крепостта Маркели обаче остава. През 811 г. император Никифор Геник също я използва за изходна точка при злополучния си поход в България, в който е разбит във Върбишкия проход от войските на хан Крум и губи живота си. Крепостта Маркели отново е превзета от българите и превърната в най-големия български военен лагер на юг от Стара планина.

Византийската писателка Ана Комнина пише, че в 1089 г. баща ѝ император Алексий I Комнин, след покоряването на България, използва Маркели за база при операциите си срещу печенезите и куманите. Вероятно Маркели е разрушена при куманското нападение над Византийската империя през 1090 година.

Данни за крепостта
• Обща площ на крепостта, заключена между отбранителните валове от изток и юг, и река Мочурица – 460 декара;
• Площ на оградената от крепостната стена територия – 14,6 декара;
• Обща дължина на крепостната стена по най-вероятното трасе – 530 метра;
• Надморска височина на най-високата точка от обекта до източната крепостна стена – 225,5 метра.

/По материали в интернет/

 

На днешната дата избухва Илинденско-Преображенско въстание

 

 

Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата основни бунта. В Битолския вилает и Солунския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския вилает – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне. В македонската, както и в западната, а понякога и в българската историография, то се определя също само като Илинденско.
Предистория
След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските въоръжени сили и чети на комитета.

В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК ВМОРО начело с Иван Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята, че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е убит край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води чрез партизанска война, реализирана чрез постоянни терористични актове, които да не засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти. Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев се изказва за провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или, ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе реформи в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на въстанието. Взривени са сградата на Отоман банк, френския кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г. се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат особен резултат.

Подготовка и повод
През май 1903 година Христо Матов изготвя „Общ план на въстанието“, в който се излагат средствата на революционната борба и целите за извоюване. Реорганизират се въстаническите окръзи, приема се тактика за действие на чети, терористи и на мирното население, изясняват се отношенията с малцинствата в Македония, с чужденците и с османските власти, както и други въпроси. На 20 юни 1903 година ЦК на ВМОРО в София изпраща писмо на военния министър Михаил Савов, с което информира него, правителството и княз Фердинанд за приблизителната дата на начало на въстанието и общото състояние на организацията вътре в Македония. В писмото се засяга и въпросът за намеса на българската армия на страната на въстаниците, като се констатира, че това е положително прието от революционерите. Михаил Савов писмено отговаря, че въстанието трябва да бъде отложено за октомври 1903 година или дори за май 1904 година, докогато българската войска да бъде превъоръжена и способна за подобни военни действия, в противен случай не би имала възможност за намеса.

Въпреки, че революционерите неколкократно са предупредени от представители на Княжество България, че то не може и няма да се намеси в едно такова въстание, те не се отказват от поетия курс. Анастас Лозанчев свидетелства за това:
„ … неколко дни преди да поема гората бех извикан от тогавашния Бълг.[арски] Търговски агент в Битоля [Андрей Тошев], който ми прочете едно писмо от Външното М.[инистерство] во София, с което ни предупреждаваше, че по политически и военни съображения да не се надеваме на никаква помощ от България. Отговорих: – Това не е влизало в нашите сметки. Ний ще действуваме. Решението е взето. Добре беше само да бъде предотвратено Цончевото въстание през 1902 г.[ина]. Това казвам на нашите неприятели, които казват, че въстанието било дирижирано от София. Това не е верно.“
На Смилевския конгрес на Битолския окръг на ВМОРО се решава въстанието да започне в окръга на 20 юли (2 август) Илинден. Началото на бойните действия в Одрински революционен окръг се определя на Конгреса на Петрова нива за 6 август (19 август) (Преображение Господне). По-късно Серският окръг решава да се вдигне на 27 септември (Кръстовден).

Боевете в Македония започват на 2 август (нов стил) 1903 г. – Илинден. Масово въстава Битолски революционен окръг (въстанически окръг „Пелистер“) в Битолско, Леринско, Костурско, Охридско, Кичевско. В град Крушево българските въстаници обявяват Крушевска република и канят гърци и власи на обща борба против Османската империя. Равносметката от въстанието в Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска околии е следната: 19 582 въстаници водят 150 сражения срещу 292 735 турски войници (в пропорция близо 1:15), при обща продължителност на боевете 1 146 часа. Загиват или са ранени 747 четници и 3 087 турски войници[10]. Революционните окръзи „Кожух“ и „Беласица“ (солунски окръг), „Огражден“ (струмишки окръг) и „Овче поле“ (скопски окръг) действат отделни чети, а населението не въстава по изрично нареждане на организацията.
Началото на въстаническите действия в Битолски окръг дава тласък на революционното движение и в Одринска Тракия. Съгласно с решениеята на Солунския конгрес за обявяване на масово въстание в Странджанския район е свикан конгресът на Петрова нива, който изработва план за действията и избира главен щаб в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. На 18 август бойните действия започват, обявена е Странджанската република. Освободени са Василико (дн. Царево), Ахтопол и други по-малки селища в Странджата, а турските части са изтласкани към Малко Търново и Лозенград.
Въстанието започва в Серския революционен окръг на 27 септември (14 септември) 1903 г. – Кръстовден. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, кап. Стоянов, полковник Янков. Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМОК и те с обединени сили действат срещу турския аскер.

Потушаване
Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.
На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.

Жертви
Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 – пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.

В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври, стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско – 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско – 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения, 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба.
Преки последици от въстанието
След въстанието Македонският въпрос трайно влиза в полезрението на международната дипломацията. Започват контролирани от европейските държави реформи според Мюрцщегската реформена програма. Въпреки реформите, в България всички разбират, че пътят за разрешаване на статута на Македония минава през война с Турция, подготовката за която започва още през 1904 година.
Вътрешната македоно-одринска организация претърпява сериозни поражения: губи значителна част войводи и четници, по места тайните ѝ комитети са разкрити и разбити. Започва преосмисляне на взетите решения за всеобщо въстание. Още преди края на въстанието в Западна Европа са изпратени Борис Сарафов и Михаил Герджиков, за да спечелят благоразположението на обществеността там. Задграничното представителство на ВМОРО издава в средата на 1904 година Мемоар на Вътрешната организация, който цели да осветли причините за избухването на въстанието.

Преговорите между ВМОРО и бившите дейци на ВМОК за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември официално се възстановява дейността на Върховния комитет. На Софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и приближените му, и която цели демократизация в организацията. В същия дух за децентрализация протичат Варненския (14 февруари), Струмишкия и Прилепския окръжни конгреси от 1904 година.
През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който извзема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година. С тези действия фактически започва разцеплението на ВМОРО.
През 1904 година се провеждат преговори на две нива между Османската империя и Княжество България и между Османската империя и ВМОРО. България издейства от Високата порта пълна амнистия на политическите затворници, а ВМОРО участва в изготвянето на проект за реформи в Македония и Одринско.

 

 

Източник: Актуално

 

141 години от Старозагорското клане

 

 

От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане, извършено от редовната армия на Сюлейман паша, албанския башибозук и черкезите, командвани от Дай Ахмед и чирпанските цигани.

Актовете на садизъм са ужасяващи.

Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца.

Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме.

Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата.

Много са полети с газ и изгорени живи.

Други са горени на жертвеници, има разпънати на кръст и приковани.

Турските изверги палят огън върху гърдите на пленените нещастни българи и варят на тях в джезвета кафе.

Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро, след което са изнасилвани зверски и убити.

В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души.

Много от телата на избитите българи остават прави, защото няма къде да падат труповете.

Изклани са и укрилите се в храмовете„Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Двата храма са обстрелвани с артилерия и запалени.

Общо са избити около 15 000 българи.

Още 1200 души умират от глад, болести и преживените ужаси.

Отвлечени са насила 10 000 млади момичета и жени в турските села и са потурчени.

Други са закарани със синджири като добичета на робските пазари в Стамбул и Одрин, където са продадени на богати турци като предмети за удоволствие и работна сила .

Много малко от тях се връщат след Освобождението.

Това е най-голямото документирано клане в българската история.

Стара Загора – град с хилядолетна история – е напълно разграбен и изпепелен до основи.

Той остава пет месеца в ръцете на турците, които продължават своите безчинства и неописуеми жестокости.

Околните български села имат същата трагична съдба.

В боя за Стара Загора опълченските дружини дават убити и ранени 21 офицери и 550 долни чинове.

Турските загуби в боя възлизат на 1500 убити и ранени.

 

102 години от рождението на Димитър Списаревски

 

 

Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спайч, е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, тогава в Румъния, само 16 дни преди градът да бъде освободен от българската войска по време на Първата световна война. Баща му офицерът от запаса Cветозар Списаревски и чичо му – дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. Димитър е потомък на котелски възрожденски род, чиито корени се знаят до първата половина на XVIII век. Другият чичо на летеца – също Димитър Списаревски е офицер и поет, кавалер на български и сръбски ордени за храброст. В самия край на Междусъюзническата война той е вероломно съсечен при Злетовска река докато е парламентьор при сърбите.
С Ньойския договор от 1919 г., Добрич заедно с цяла Добруджа отново са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, още през 1919 г. след една протестна публична проява на главата на семейството Списаревски са силово експулсирани от румънската власт и се местят в Лом на ул. „Ивайло“ №8, после в Белоградчик и накрая от 1932 г. живеят в София на ул. „Цар Аспарух“ № 57 когато бащата започва работа като финансов инспектор. Таткото поддържа в бежанското семейство и възпитава сина си Димитър в непоколебим свободолюбив дух, мъжественост и горещо родолюбие .
В София Димитър Списаревски постъпва и през 1934 г. завършва елитната Втора мъжка гимназия ”Цар Борис III” (днес 22-ро СОУ) където е знаменосец на училището, както е отбелязано в зрелостното му свидетелство. Мечтата му да стане летец се проявява още тогава. Като ученик в шести (днешния 9-ти) клас в кръжока по авиомоделизъм на гимназията заедно със свои другари построяват безмоторен самолет.
Димитър расте висок, здрав и буен. Отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с борба и бокс. От 1933 до 1935 г. е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи.
Димитър Списаревски тръгва по офицерския път на баща си и чичо си и постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова, още преди да завърши първата година, го откомандироват и е изпратен да служи като редник в Ямбол в 6-и пехотен полк. За отлично поведение, след няколко месеца е произведен в кандидат-подофицер и по лично ходатайство на командира на полка правата му на юнкер са възстановени, върнат е в училището и го завършва в 1938 г. в 57 – ми „Средногорски“ випуск. Тогава е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. Той е назначен за пръв път за летец през октомври 1936 г. През 1938 г. протупей юнкерите от целите два випуска 57–и и 58-и „Родопски“ са командировани за обучение като летци в Германия и Полша. От април 1938 до юли 1939 той се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен до Аугсбург. След това усъвършенства своето майсторство по висш пилотаж в авиационното училище в Шлайсхайм до Мюнхен и накрая през 1939 г. завършва с отличен успех най-престижната изтребителната школа във Вернойхен до Берлин.

След пристигането в България, от юли 1939 г. те са включени в състава на 2-ри изтребителен орляк, развит и преименуван в 6 изтребителен полк, базиран на летище Марно поле при Карлово, по-късно, в 3/6 изтребителен орляк. Списаревски е включен в състава на ято изтребители П3Л24 „Ястреб“, като командир на строево крило във 2-и армейски въздушен полк дислоцирано близо до турската граница. Тук той остава до лятото на 1941 г. След това лети и с Авиа 534 „Доган“. После усвоява управлението на първите доставени в България германски изтребители Месершмит Bf 109Е, наричани в България ”Стрела“.

От края на март 1942 г. вече е старши инструктор в изтребително-щурмовата школа за висш пилотаж на Въздушния учебен полк в Долна Митрополия.[8] През 1942 г. е назначен за командир на ято в изтребителен полк.
Наскоро след това опитният млад офицер Списаревски е назначен във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, като командир на 2-ра свързочна рота на летището, откъдето според тогавашните предвижданията на генералния щаб се очаква да е основното нападение срещу България и действат нелегални въоръжени комунистически групи. Там, той сам пленява тежък американски бомбардировач и го заставя да се приземи на българското летище Скопие.
После е командирован отново в 6-ти изтребителен полк в летище Марно поле, където е ротен командир до август 1943 г.

Убеден патриот, ненавиждащ комунистическите и всякакви безродници, въпреки, че като офицер от армията, той почти презира полицаите и заявява:“Аз не съм се учил да ходя по горите да гоня нелегалните. Аз съм се учил да бъда летец“ и не желае да участва в разпита на подофицера Аяров, при който цивилен следовател му нанася побой, заявявяйки на колегата си Павлов с присъщата си ярост: „Излизай, излизай, нямаме работа тук. Идиоти, шамари ще бият на български войник!“ Списаревски твърдо се включва в безкомпромисната борба срещу тях. Видно, донесението на командира на 6-и изтребителен полк полковник Вълков, съгласно „Правилника за реда за оказване на помощ на полицията от войската“ той изпраща рота от полка, командвана лично от поручиците Димитър Списаревски и Виктор Евстатиев (Павлов), които да действат срещу антидържавните въоръжени изменнически елементи и на 26.05.1943 г. след упорито претърсване и прочистване на горите край Карлово, те залавят един партизанин, раняват друг такъв и ликвидират подривната опасност в района.
През лятото на 1943 г. Списаревски е избран и командирован като офицер с още един български пилот, за да се запознае с тактиката на англо-американската авиация и начините на борба с нея е изпратен край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германската изтребителна ескадра при въздушните боеве над Канала.

След завръщането си в България, за кратко е зачислен на летището в Карлово като ротен командир, скоро след което е назначен и включен в състава на 3/6 орляк, стациониран на Летище Божурище за отбраната на столицата, водещ бойни действия срещу американските бомбардировачи, през ноември и декември вече три пъти нападали София.
На 20 декември 1943 г. на височина от около 8000 метра групировка от 15-та въздушна армия на САЩ от 150 американски бомбардировачи „Либърейтър“ B-24 Liberator (Бе-24 „Освободител“) от 376-та тежка бомбардировъчна групировка (376th Bomb Group – Heavy), охранявани от 50 тежки двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning (Локхийд Пе-38 „Светкавица“) от 82-ра изтребителна група (82nd Fighter Group), се насочва за поредната „терористична бомбардировка“ на София, както операциите красноречиво се наричат в английските военни планове. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Противникът е посрещнат от изтребители Bf-109, излетели от Божурище и „Девоатин“, излетели от Враждебна. Българският орляк 3/6 имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2 вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк от Враждебна – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Летците добре разбират, че с при съотношение 1:6 в полза на нападателите нямат шанс да разбият и унищожат противника, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. В този бой ПВО изстрелва 805 снаряда. В него загиват поручик Списаревски и подпоручик Георги Кюмюрджиев. Българите свалят 10 самолета – 3 бомбардировача и 7 изтребителя.

Бойният дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, свидетелства за битката:
„Либърейтърите“ идват към София откъм Панчерево в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2 вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Летците предварително добре разбират, че с малочислените си сили нямат шанс да разбият и унищожат вражеската американска въздушна армада, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. При това нападение на американската авиация върху София са разрушени 113 сгради и е прекъснат релсовият път на околовръстната железопътна линия. Убити са 64 души, а други 93 са ранени.
Когато започват бомбардировките над София, всяка сутрин пилотът подпоручик Дереков излита със своята „Врана“ с окачени на крилата индикатори за измерване на температурата, влажността, налягането и други показатели, необходими за извършване на полетите. През 1942 г. той е награден с немски железен кръст за храброст за военни заслуги, а от ноември 1943 г. е на летище Божурище. При завръщането си от такъв един полет на 19.12.1943 г. вижда, че на неговата стоянка е Месершмит Bf-109 и при опит да се приземи отнася с крилото на „Враната“ си опашните кормила на Месершмита. Това е самолета на капитан Списаревски, който известен с буйния си нрав предизвиква юмручен бой и едва е удържан от саморазправа. До сутринта самолетът му е ремонтиран и на 20 декември 1943 г. капитан Димитър Списаревски излита за последния си полет.
Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Bf-109G-2, които трябва на 20 декември 1943 г. да пресрещнат нападащите „освободители“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна. Самолетът на Списаревски не успява да стартира веднага, затова той излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води.

Сам, с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, отървала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София. Той взема на прицел една машина, атакува устремно, без да се интересува от огъня на изтребителното ѝ прикритие, с непрестанен точен огън прострелва, поврежда тежко и подпалва този бомбардировач, но в ожесточената си битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолетът му е сериозно прострелян от бомбардировачите и охраняващите ги британски изтребители.
Българинът разбира, че жив няма да излезе от котела, в който се намира. Тогава, без колебание, той насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Бомбардировачът е разцепен и са разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна.
Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито от спусналите се да спасяват летеца местни хора сред отломките. От другата страна на селото падат късовете на поразеният четиримоторен бомбардировач наблизо до единствения оцелял от него – картечаря подофицер Робърт Хенри Ренър, който местните също намират и отвеждат в кметството, където вместо очакваната от него враждебност той среща най-човешко добродушие и дори е нахранен от тях.
Вследствие на лютата съпротива врагът е отблъснат, принуден е да хвърли бомбите си в полето и да се оттегли.

 

Източник: Актуално

 

На 17 юли 1393 г. Търново пада под османска власт

Патриарх Евтимий се прощава с търновци.

 

 

След тримесечна обсада войските на османския султан Баязид I навлизат в Търново. Столицата на Втората българска държава е превзета. Градът е напълно разрушен.

По заповед на Баязид I са посечени 100 видни търновски боляри. Българските извори съобщават, че за жителите му появата на огромна османска армия е изненадваща.

Малкото извори и тяхната неясна информация дават големи възможности за хипотези и дискусии, в които се предлагат различни варианти за последните дни от историята на Търново като българска столица. Някои съвременни автори реконструират целия ход на османския щурм и рисуват героичната съпротива на защитниците на града на базата на предположения. Други, анализирайки данните от изворите, твърдят, че след мъчителната и дълга обсада градът е принуден да капитулира. Аргументът им е примирителното и неясно съобщение на Григорий Цамблак: “варварите постигнаха целта си и завладяха града, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна”. С влизането на завоевателите в Търново са ликвидирани всички български институции, а с тях и българската власт. Градът е поставен в положение на военна окупация. Цялата власт е предадена в ръцете на османски военен управител, командир на многоброен отряд, който е оставен в бившата българска столица.

 

Източник „Фокус“

 

Хитлер през 1944 г.: Ако регентите в България не слушат, направете преврат и военна диктатура!

 

 

„Позволих си да преведа един от протоколите на разпитите, които руснаците са провели с пленените германски дипломати и военни в България след 1944 г. Неотдавна Русия разсекрети огромната част от тези материали. В случая това е разпитът на Адолф-Хайнц Бекерле за последната му среща с Хитлер и идеята да се направи преврат в България.“ Това пише в профила си политологът Борис Попиванов. Предлагаме ви неговия превод на разпита на Бекерле.

Източник: ЦА ФСБ России. Н-20808. Л. 167—175. Заверенная машинописная копия.
2 ноември 1950 г.
Москва

Бекерле, Адолф, роден през 1902 г., жител на гр. Франкфурт-на-Майн (Германия), германец, германски поданик, член на НСДАП, бивш германски посланик в България, обергрупенфюрер от СА.
Разпитът е започнат в 12 ч.

Въпрос: Разкажете за своето последно посещение в главната квартира на Хитлер.

Отговор: На 23 август 1944 г. научих за държавния преврат в Румъния и самоубийството на германския посланик в Букурещ Манфред фон Килингер.

Още преди да се случи това, бях повикан от Рибентроп в главната квартира на Хитлер да докладвам лично на последния за положението в България. Свалянето на Антонеску правеше посещението ми изключително необходимо, тъй като в българското правителство се забелязваха известни колебания, насочени към излизане на България от войната.

И така, на 23 август 1944 г. отлетях от София към главната квартира на Хитлер в Източна Прусия. На 24 август бях в Берлин, а оттам специален влак ме отведе към главната квартира, която се намираше в гората Мауервалд близо до Растенбург.

На 25 август пристигнах в местността Щайнрот в същия район, където в замъка на граф Лендорф, екзекутиран за участието си в заговора срещу Хитлер, беше отседнал Рибентроп. За почивка ми беше определена стая в хотел „Егерхее“ на брега на езерото Мауерзее. Скоро бях приет от Рибентроп.

Йоахим фон Рибентроп както винаги изглеждаше спокоен, и само мъртвешката му бледост издаваше объркването, което му причиняваше разгромът на германската армия в южната част на Източния фронт.
Той разсеяно изслуша краткия ми доклад за положението в България.

По вида му личеше, че добри новини от мен не е очаквал. След като направи няколко незначителни забележки от типа на това, че трябва да се избегне поголовното бягство на немци от България, защото ще предизвика паника в прогерманските кръгове, Рибентроп внезапно махна безнадеждно с ръка и каза: „Впрочем, решението на въпроса за България е изцяло в компетенциите на фюрера. Ние всички се уповаваме на провидението му“.

Разбрах, че положението е катастрофално. Рибентроп веднага се свърза по телефона със своя представител при Хитлер, посланик Хевел, и чрез последния се договори за аудиенция точно в 11 ч. вечерта. Точно в 11 ч. Рибентроп и аз пристигнахме в главната квартира „Волфшанце“.

С голямо вълнение прекрачих прага на наново построената дървена барака, където само преди месец Щауфенберг бе извършил покушение срещу Хитлер. Това беше благоустроена сграда с голям брой стаи, приемни, където се тълпяха адютанти и представители на всички родове войски, и голяма продълговата зала, където Хитлер и военните му съветници, Кайтел и Йодл, обсъждаха положението по фронтовете.

Рибентроп влезе в залата, оставяйки ме в приемната. Някъде след половин час адютантът ме покани и мен в залата. Влизайки, видях следната картина: до стената, с гръб към мен, на един стол седеше Хитлер, вперил поглед във висящата на стената огромна карта на Русия, а на почтително разстояние от него стояха Кайтел и Йодл, които отвреме-навреме отдаваха шепнешком указания на адютантите.

Зад дългата маса, отрупана с карти, седяха трима офицери от Генералния щаб и няколко висши офицери от войските на СС начело с Фегелайн. Отстрани, изолиран, седеше шефът ми Рибентроп. Аз седнах до него.

В продължение на 8-10 минути Хитлер не ми обърна никакво внимание. Той диктуваше на висок глас разпореждания на Кайтел, като понякога се обръщаше с въпроси към седящите на масата офицери, а те му даваха необходимите справки.

Порази ме това, че в главната квартира на Хитлер се обсъжда въпросът, дали да се даде на един или друг командващ на Източния фронт батальон от резерва. По-късно разбрах, че без разрешение от Хитлер нито един фронтови генерал няма правото да използва батальон или полк от резервните войски. Признавам, че това обстоятелство ми направи тежко впечатление.

Внезапно влезе един от адютантите и доложи на Хитлер, че е обявена въздушна тревога. Тогава Хитлер прикани всички присъстващи да отидат в бункера.

Напуснахме дървената барака, изминахме около 20 крачки по алеята, покрита отгоре с маскировъчни мрежи, и влязохме в бункера, който на вид беше като огромен конгломерат с яйцевидна форма. Вътре имаше ярко осветено кръгло помещение с бюро и кресло за Хитлер и няколко неголеми кръгли масички и обикновени столове за останалите.

Хитлер се обърна към Рибентроп с въпроса какво има да доложи. Рибентроп ме представи и каза, че посланик Бекерле лично ще доложи за положението в България. Едва тогава за първи път можах да разгледам Хитлер както трябва.

Той седеше прегърбен, опрял треперещи ръце на коленете си и вперил съвършено неподвижен взор през мен в пространството.

Успях да кажа само няколко изречения и тъкмо преминавах по същество към доклада си, когато Хитлер ме прекъсна и се обърна към адютанта: „Донесете писмото, което изпратиха българските регенти. Посланик Бекерле ще им отнесе отговор“.

По изражението на Рибентроп разбрах, че за първи път чува за съществуването на такова писмо. Адютантът се върна с писмото и Хитлер разпореди на Рибентроп да го прочете на глас.

Съдържанието на писмото, подписано от регентите княз Кирил, Филов и Михов, имаше следния характер. Регентите уверяваха Хитлер в своите верноподанически чувства, но заедно с това посочваха, че България вече не е в състояние да носи тежестите на войната. Регентите молеха Хитлер да им разреши България да излезе от войната и посочваха, че една такава стъпка ще им даде възможност да се разправят с недоволните елементи в самата страна и по такъв начин да „оздравят България“.

Веднага след прочита на писмото Хитлер продиктува на стенографа отговор.

Отговорът беше пълен с обичайните за фюрера демагогски твърдения за мощта на Третия райх, който ще се сражава до пълна победа. Заедно с това Хитлер плашеше регентите, че предават себе си и своите довереници в ръцете на руските болшевики.

Стенографът излезе, и Хитлер се обърна към мен. Повишавайки неприятно предрезгавелия си глас, той поиска от мен да осъществя натиск върху регентите, а ако това не помогне, да извърша метеж и да установя военна диктатура.

Тук той даде указание на Фегелайн да прехвърли в района на Скопие една дивизия от войските на СС. После подписа донесеното от адютанта писмо и ми го връчи.

Две-три минути преминаха в мълчание. След това, докато гледаше с тежкия неподвижен поглед на изпъкналите си очи, Хитлер започна да говори с монотонен глас. Той говори без прекъсване повече от два часа. Това беше несвързан монолог, по време на който Хитлер ту се оплакваше, че генералите крият истината от него, ту заплашваше всички недоволни с разправа.

Отвреме навреме той извикваше стандартните си фрази за бъдещата победа, а в други моменти, понижавайки глас, разправяше, че притежава самолети-ракети, с помощта на които ще унищожи противника. Двучасовото изстъпление биваше внезапно прекъсвано от дълги цифрови пресмятания за снаряжението на дивизии, запасите от гориво и т.н.

Йодл се поклащаше на стола си; Кайтел седеше неподвижно и само често примигваше с почервенели клепки, а Хитлер все така говореше.

В два и половина Хитлер явно забеляза, че вниманието на събралите се видимо е намаляло. Той рязко сложи край на речта си, стана и, вземайки ръкавиците и фуражката си, даде да се разбере, че приемът е приключен.

Всички присъстващи се изправиха.
Хитлер мълчаливо ми подаде ръка, изгледа ме в упор още за миг и без да каже нито дума излезе от бункера.
След него излязохме Рибентроп и аз. Рибентроп ме покани в своята кола и се отправихме към резиденцията му.

Това беше последната ми среща с Хитлер.

Въпрос: Какви указания получихте от Рибентроп?

Отговор: Когато слязохме от колата в двора на замъка, Рибентроп, без да ме покани да вляза, още в колата заяви: „И така, сега най-важното е незабавно да излетите за София. Указанията са ви дадени от фюрера“.
Възразих, че собствено никакви конкретни указания не съм получил. „Как да не сте получили?“, продължи недоволно Рибентроп, „ако не успеете да повлияете на регентите, организирайте преврат и поставете за диктатор Цанков. Той няма да ни подведе.“

После Рибентроп ме попита имам ли достатъчно бойни части за провеждане на метеж. Отговорих, че с такива части не разполагам. Тогава Рибентроп ме посъветва да маневрирам, да трупам сили и, главното, да не губя контрол над правителството, както това се е случило, по думите му, в Румъния.

От заключителните думи на Рибентроп разбрах, че окончателни указания ще последват.
Рибентроп също добави, че трябва да поддържам тесен контакт с германското командване на Балканите и че последната дума в крайна сметка ще имат военните, които най-добре ще определят срока и плана за метежа.

Разпитът е приключен в 18 ч.
Протоколът на разпита съдържа точно моите думи и ми беше преведен на немски език.

БЕКЕРЛЕ

Провел разпита: Ст[арши] оперативен пълномощник на Следотдела на 2-о Гл[авно] Управление на МГБ на СССР майор КОПЕЛЯНСКИ
Вярно: КОПЕЛЯНСКИ

Царските регенти – проф. Богдан Филов, княз Кирил и ген. Никола Михов

 

Публикация: Гласове

Източник: Boris Popivanov 

 

7 юли 1868 година: Подвигът на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

 

 

Днес ще разкажем за подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Нейните действия остават в сянката на Христо Ботев, но водените от четниците сражения през лятото на 1868 г. показват, че българите са готови да се бият и умират за свободата.

Всичко започва през нощта на 6 срещу 7 юли 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава и навлиза в България. Това става край село Вардим, при местността Янково гърло, недалеч от устието на р. Янтра.

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е българска чета, формирана през 1868 година и влязла в подвластните на Османската империя български земи през 1868 година в опит за вдигане на общонародно въстание. Четата представлява обединение на двете отделни чети на българските хайдути Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Подготовката на четата се провежда първоначално край Бързау в Румъния, а след това и в село Петрушан.

Тъй като още при дебаркирането четниците са забелязани от турски патрул, войводите провеждат военен съвет, на който е решено да не се обявява въстание, а да се прекъсне телеграфа между Русе и Свищов и възможно най-бързо да се достигне Балкана. След това четата се оправя към с. Сяръ Яр, където престоява известно време и се снабдява с коне и каруци.

Още същия ден четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена на заеме позиции в лозята на с. Караисен. Отбранявайки се организирано, четниците отблъскват всички атаки като дават само две жертви – Арсо Мартинов и Александър Василев. След смрачаване, отрядът обхожда турските позиции и продължава на юг.

Сутринта на 8 юли решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и, без да успеят да починат, отново трябва да приемат боя. След няколко часово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник – Пеню Хаджипенев (Тошооглу).

Избират направление западно от с. Бяла черква и прекосяват р. Росица, но не успяват да се откъснат от противника. Вместо това, на 9 юли, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с 4000 редовна войска в местността Дълги дол и отново е принудена да влезе в бой. За трите дни марш от Дунава към Балкана това е трето сражение без никакъв отдих. Редовните турски части атакуват фронтално четническите позиции, на моменти се стига до ръкопашен бой с многочисления враг и броят на боеспособните четници намалява до 85 човека. Дочакала нощта, четата се изтегля на север и с обходен маньовър поема към планините, но не успява да скрие следите си.

Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Лошата позиция принуждава войводите да заповядат фронтална атака на една височина, припомня сайтът „Днес+”. Знаменосецът Георги Чернев е убит, а освен това турците, макар и с цената на големи загуби, успяват да заловят раненият на няколко места Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски, височината е овладяна и от тази позиция боят продължава до късния следобед. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите.

На 13 юли достигат до с. Дебел дял, западно от Габрово, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина, като група от 14-15 човека изостава и се отделя. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни турски части в състав около 700 човека. Сражението продължава повече от три часа, на остатъците от четата са нанесени тежки загуби, в яростния бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона на турските войски, но от тях се измъкват само четири човека. Войводата Стефан Караджа пък умира на 31 юли от раните си в затвора.

 

Източник: факти.бг

На днешната дата Хитлер удря СССР при операция “Барбароса“ (СНИМКИ)

 

 

На 22 юни 1941 г. армията на нацистка Германия нахлува в Съветския съюз и стартира т.нар. военна операция „Барбароса“. През ноември 1940 г. са начертани плановете за операцията, които са одобрени от Хитлер в директива №21, датираща от 18 декември 1940 г. и озаглавена „Операция Барбароса“. Предложено е приготовленията за нападението да бъдат завършени до 15 май 1941 г., а до есента немците трябва да напреднат до линията, минаваща от Архангелск до Волга.

Необходимостта Германия да се намеси на Балканите срещу Гърция и Югославия забавя нападението със 7 седмици. На 22 юни 1941 г., 159 немски дивизии, 42 съюзни, 3.9 милиона мъже с 600 000 моторни превозни средства и 750 000 коне, подкрепени от румънски, италиански и финландски войски, пресичат границата на 2900-километров фронт. Това представлява най-голямото нахлуване във военната история.

Рано сутринта на 22 юни 1941-ва въоръжените сили на нацистка Германия (Вермахтът) нападат СССР, след като обявяват война. Три групи армии – Север, Център и Юг, атакуват Червената армия, насочвайки ударите си съответно към Ленинград, Москва и Киев. Внезапният удар на танковете, артилерията, пехотата и авиацията по целия фронт от Северния ледовит океан до Черно море сварва неподготвени съветските войски и позволява на силите на Оста да навлязат дълбоко на съветска територия.

На 5 декември войските на Калининския фронт на север от Москва преминават в контранастъпление, последвани на 6 декември от Западния и Югозападния фронт южно от столицата. Въпреки суровите зимни условия още в първите дни Червената армия пробива отбраната на противника южно от Калинин и северозападно от Москва и освобождава редица населени места, а на 8 декември Хитлер издава заповед за преминаване в отбрана на целия източен фронт.

Операция „Барбароса“ е най-голямата военна операция в човешката история в численост на войските и в жертви. Тя открива Източния фронт, на който са разположени повече войски от който и да е военен театър в световната история.

Региони, покрити от операцията, стават място на някои от най-големите битки, с най-голям брой жертви и най-ужасни условия, както за руснаците, така и за германците.

 

Източник:Блиц

 

16 юни 1913 година: Денят на престъпното безумие или началото на Междусъюзническата война

 

 

В следващите редове ще ви разкажем за една от най-черните дати в българската история, която според мнозина историци предопределя съдбата на България в следващите близо 30 години. Дата, която безспорно преобръща хода на историята и предизвиква непреодолимото желание на българите да завърнат своите загубени земи, където техните братя са подложени на изключителни репресии от съседните държави. Както може би вече се досещате, тази статия ще бъде посветена на останалия в историята като „Ден на престъпното безумие“ – 16 юни , както и на последвалата през лятото на 1913 година Междусъюзническа война.

Преди обаче да се съсредоточим върху военните действия, ще обърнем сериозно внимание на атмосферата и случващото се  на Балканите в края на Балканската война, за да добием по-реална представа за желанията и стремежите на всяка от държавите. Няма да пропуснем да споменем и за някои типични черти от характера на българския политически елит, които също изиграват ключова роля в този така напрегнат момент. Но нека прекъснем този увод и се пренесем 100 години назад във времето, в късната пролет на 1913 година.

Териториални промени след войни

 

Първата балканска война е в историята. Османската империя е разбита и почти изцяло изгонена от Европа. Балканските държави ликуват, като всяка една от тях е разширила значително териториалните си владения вследствие на успешните военни действия и подписания през 1912 година Лондонски мирен договор. Както виждате от картата вляво, България е държавата, която съвсем заслужено получава най-голяма част от загубените от Турция територии. Всички населени места от Мидия на изток до Гевгели на запад попадат в новите българския владения. Това включва важни икономически центрове като Одрин, Лозенград и Сяр,  едни от най-големите Беломорски пристанища – Кавала и Дедеагач.

Тези завоевания несъмнено превръщат България в най-голямата и силна държава на Балканския полуостров, още повече имайки предвид, че всички тези земи са населени основно с българи, което предполага още по-бързата им интеграция в държавата. Гърците и сърбите от своя страна също получават значително разширение и си поделят голяма част от Македония.

Именно Македония ще се превърна в ябълката на раздора за доскорошните съюзници, които, тълкувайки всеки по своему подписаните през 1912 година договори, ще искат да вземат колкото се може по-голяма част от „ябълката“. Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, правителството в София настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона“ и арбитраж от руския император за „спорната“ зона. Освен това българският политически елит има претенции и към Солун и Костур, въпреки че липсват довоенни договорености с Гърция. От една страна, българските искания изглеждат логични с довода, че населението във въпросните територии е преобладаващо българско. От друга страна, твърдението на управниците е, че българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници. Съвсем друг въпрос е дали българското правителство не е трябвало да изчака някой по-удобен момент в близките години и да се задоволи със спечелването на цяла Беломорска Тракия.

Разбира се, сърбите и гърците имат съвсем друг поглед върху нещата. Виждайки че България ще се превърне във водеща сила на Балканите, съгласно Лондонския мирен договор, двете държави започват да се опитват да променят това. Белград настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските й, а гърците настояват, че компактни маси от гръцко население попадат под българско владениe спрямо новите териториални граници. Един от главните аргументи на сърбите пък е, че те са изнесли основната тежест на войната в Македония, тъй като българската държава не е спазила уговорката си и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския военен театър само Седма рилска дивизия.

Както става ясно от написаното по-горе, всяка една от държавите победителки има свой собствен поглед върху нещата, което в допълнение с недобре оформените договори от 1912 година е отлична предпоставка за избухване на нова война. Мнозина от българските историци отбелязват, че в този решителен момент политическият елит на България просто не издържа на напрежението. За да се опитаме да разберем по-добре предприетите от тях „безумни“ действия, нека си представим за момент, че сме на тяхно място. За по-малко от една година Българската армия успява да разбие по безапелационен начин турците и да стигне почти до столицата им.

Всички тези военни победи са наградени с Лондонския мирен договор, който превръща България във водеща държава на полуострова. Голяма част от Санстефанския идеал е постигнат – Беломорска Тракия и Странджанско са изцяло в български предели. Единствената частица, която липсва, е Македония. И точно в този момент, след толкова славни победи, българските политици са въодушевени и не успяват да направят трезва преценка на ситуацията. Изпълнението на националния идеал е толкова близо, че те губят търпение и искат да го постигнат още сега, в рамките само на една година. Не се отчитат много важни фактори като изморената войска, която е на бойното поле от октомври 1912, липсата на подкрепа сред която и да е от другите Балкански държави и възможността гърци, сърби и турци да се обединят срещу общия враг – България. В този решителен момент важна роля изиграва и личността на Фердинанд, който е един от главните виновници 16 юни да бъде наречен „денят на престъпното безумие“.

Още с възкачването си на българския престол той нееднократно е показвал амбициите си, които често добивали големи мащаби. Може би най-категоричното доказателство за тях е желанието му да влезе в Цариград. Виждайки как през лятото на 1913 година неговата България се е разправила с турците, царят отказва да прояви каквото и да било търпение и решава, че сега е подходящият момент да стори същото със сърбите и гърците. С други думи – всичко или нищо.

И докато българските политици почти виждат изпълнен идеала за национално обединение, то сърбите и гърците вече са се задействали и подготвят антибългарския съюз. Преговори между двете държави има още през януари 1913 година, когато при посещението си в Белград гръцкият министър-председател влиза в преговори със сърбите за общата им граница в Македония. Това е последвано от предварително споразумение за съюз срещу България от 22 април 1913 година, а на 1 май е сключена и военна конвенция между двете страни. Следва договор, с който двете страни си гарантират взаимно териториалните придобивки, както и разработка на общ военен план в случай на война срещу българите, към който се включва и Черна гора. Междувременно румънците също дават сигнали, че биха подкрепили евентуални военни действия срещу София.

Това се дължи на факта, че още от края на 1912 година Румъния настоява българската държава да отстъпи земи в Южна Добруджа като компенсация за териториалното разширение на страната в Тракия. Безумното искане е отхвърлено на няколко пъти от българското правителство, което допълнително нагнетява атмосферата между двете държави. Не помага и намесата на великите сили, които след арбитраж отсъждат Силистра да премине в румънско владение. Това обаче не устройва нито една от двете страни – румънците искат още земи в Южна Добруджа, а българите смятат за недопустимо да предадат града, след като северните им съседи нямат никакво отношение в Балканската война.

Всичко това довежда до там, че на 5 юни Румъния предупреждава, че в случай на война между балканските съюзници ще изпрати войските си срещу България. Излишно е да се споменава, че подобна война е добре дошла за Османската империя, която още не може да се примири, че една от най-силните й крепости – Одрин – е в български предели. Всички тези сигнали обаче са или пренебрегнати, или пропуснати от българския политически елит и така се стига до 16 юни 1913 година, когато цар Фердинанд решава да засили българската позиция на предстоящите преговори, които трябва да разделят окончателно Македония с успешна военна акция. През нощта на 16-ти срещу 17-ти юни монархът заповядва 4-а и 2-а армия да атакуват сръбските и гръцките позиции. Този ден остава в нашата история като „Денят на престъпното безумие“.

ХОД НА ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ

Макар публикацията да е насочена към политическата обстановка преди войната и причините, поради които тя избухва, ще разгледаме основните сблъсъци и последствия. В друг обширен пост ще наблегнем по-задълбочено на военните акции.

Българската армия започва настъпление на фронта между Осоговска планина и Орфанския залив. В науката все още стои въпросът дали тогавашното правителство е било напълно наясно с решението на царя. Тезата, че атаката е предприета без знанието на министър-председателя Данев, е широко застъпена, а твърдящите обратно претендират, че това на практика няма как да се случи. Българска армия започва ударно войната. Левият бряг на Струма е „изчистен“ от гръцки войски, а завладяването на Гевгели придобива много важно стратегическо значение. Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а  две български армии (Първа и Трета) на практика бездействат, заради нерешителността на правителството на Данев. Министър-председателят се опитва да разреши конфликта по дипломатичен път, но вече е прекалено късно.

На бойните полета срещу сърбите нещата са още по-неспокойни. На 18 юни западните ни съседи минават в контранастъпление и нанасят тежък удар по десния фланг на Четвърта армия. Сръбският успех е неутрализиран от победата на лявото българско крило. Втора Българска армия обаче е в кризисна ситуация, тъй като не е добре позиционирана. Гърците се възползват от това и настъпват с голямата си артилерия. На 21 юни позициите са пробити на две места – Лахна и Кукуш.  Четвърта армия успява да се изтегли своевременно към Калиманското плато, но оставя в сръбски ръце Кочани, Щип и др.

На 28  юни и румънците се включват във войната съвсем очаквано. Северните ни съседи са подкрепени от Франция, макар българското правителство с всички усилия да се опита да привлече великите сили на своя страна и да предпази речната си граница. Исканията на Румъния са България да се откаже от Южна Добруджа. Войските им преминават Тутракан-Балчик и се отправят към Шумен и Варна. Съгласно заповед на своето правителство българските погранични части не оказват съпротива, а повечето войски са оттеглени от Северозападна България.

При вестта за румънското форсиране на Дунав, „кабинетът Данев“  подава оставка (2 юли). Отчаяният цар Фердинанд няма друг избор освен да се обърне директно към Крал Карол и да обещае, че румънците ще получат каквото искат стига да прекратят действията. На 4 юли новото правителство на Радославов спазва обещанието на монарха. Външният министър Генадиев уведомява, че страната ни дава територията, населена с българи, на румънците. В отговор, съгласно договореност с генералните щабове на Сърбия и Гърция, румънската армия продължава настъплението си през Стара планина – един от най големите грехове на северната ни съседка.

Съвсем скоро ще настъпи заключителният етап от войната. Румънското нахлуване през Дунав заставя кабинета Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Съюзниците обаче отказват да преговарят. През това време гърците и сърбите се договарят за общо настъпление към Горна Джумая. Причината врагът да не иска да подпише примирие са договорките, които трите държави са направили дни преди това. Те предварително са разпределили териториите, които ще придобият след войната без съгласуване с никого.

На 4 юли Трета сръбска армия настъпва към Царево село, но е спряна пред Калиманци. Калиманското сражение завършва на 11 юли с победа на българите. Следва и българска победа при Голеш, но опитите на армията ни да настъпи са безуспешни. Изтеглянето на Първа армия в началото на юли позволява на сръбската Тимошка групировка да окупира заедно с румънците цяла Северозападна България без Видин.

Така стигаме до Кресненското сражение, едно от най-ключовите в цялата война. На 10 юли въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не спира настъплението. На 14-15 юли българските и гръцките части се срещат при Кресна. Втора и Четвърта армия, с подкрепата на Западнородопския отряд, нанасят тежко сражение на врага и заплашват с обкръжение. Опитите за пробиване на гърците са безуспешни и бързо променилият мнението си Константин I е принуден да поиска спиране на военните действия. Примирието е договорено в Букурещ и влиза в сила на 18 юли.

Редно е да обърнем и внимание на действията на единствения български враг от предишната война – Османската империя. Турското правителство хитро изчаква развоя на бойните действия между съюзниците до 29 юни.  Тогава то предприема офанзива с флота си, като достига Ахтопол. Ден по-късно и сухопътните войски се включват, достигайки Булаир и Чаталджа. Галиполската армия прави това до 2 юли, а Чаталджанската се забавя с два дни.

Това, което прави турското правителство, се оказва много спорно и в историята остава като, заявяваме в прав текст, подла постъпка. Без да обявяват формално война, на 6 юли османците прекосяват граничната линия Мидия-Енос. На същия ден си връщат Люлебургаз, Виса и Бунархисар. България, която разполага с твърде малко редовни войски в района, се обръща към Великите сили с молба да гарантират спазването на Лондонския договор, но без успех.

Реваншистко настроената турска армия опожарява редица села и прогонва местното население на север. Българското командване започва да прехвърля масово войски в Тракия чак на 20 юли, което се оказва успешно, тъй като турското напредване е преустановено. В началото на август, под натиск от Русия и Великобритания, цариградското правителство изтегля войските си зад старите български граници. Макар късно, ролята на Великите сили се оказва ключова.

МИРНИ ДОГОВОРИ И РАВНОСМЕТКА

Мирният договор на България с бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли. С договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Българо-сръбската граница е прокарана по вододела между Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския договор България запазва Беломорска Тракия, което е частичен успех. Одрин, Лозенград, Бунархисар и други важни центрове преминават в османска територия.

Трудно е да си представим от колко голямо значение за развитието на Югоизточна Европа се оказва Междусъюзническата война. Непосредствено преди нея България се превръща в тотален хегемон, заплашващ хармонията и баланса на полуострова. Уплашените от силна българска държава, сърби и гърци „заразяват“ с намеренията си доскорошните неутрални румънци, както и реваншистко настроените турци. Фаталните грешки на българската власт не бива да бъдат поставяни под съмнение. Неведнъж сме казвали, че България винаги печели войната на фронта, но я губи на политическото и дипломатическото поле. Така се и случва. Хаотичният политически живот в страната, пагубната грешка на цар Фердинанд, както и цялостната криза, настъпила в държавата след края на Балканската война, се оказват ключови за падението, което предстои.

Равносметката е отчайваща. След тежките войни и дадените близо 200 000 жертви България увеличава населението си с едва 8%, като тоя наброява 4 800 000 души. За сравнение Сърбия го увеличава с 40%. Макар площта на страната ни да се увеличава от 96 000 кв. км до 112 000, настъпилата демографска, икономическа и политическа криза превръща държавата ни от най-заплашителната след Балканската война до една от най-бедстващите на Балканския полуостров. Сърбия и Гърция излизат от конфликта с почти удвоена площ, а с нищо на практика заслужилата Румъния придобива важни и плодородни територии.

България е на прага на Първата световна война, в която отново ще се включи, оставена без избор. Тежките години тепърва предстоят. Макар тях, страната ни за пореден път се изправя на крака в опит да постигне идеала си.

 

 

Източник: bulgarianhistory.org

 

95 години от Деветоюнския преврат

София, картечен отряд охранява подстъпа от площад “Света Неделя” към района с правителствени сгради след свалянето на Ал. Стамболийски с преврат на 9 юни 1923 г.

 

На 9 юни 1923 г. с държавен преврат, организиран от Народния сговор и Военния съюз, е свалено правителството на Александър Стамболийски.

На 28 март 1920 г. в страната се провеждат парламентарни избори. Резултатите отговарят на очакванията на Александър Стамболийски, премиер на България и лидер на БЗНС – неговата политическа организация печели близо 350 хил. гласа. Останалите около 550 хил. се разпределят неравномерно между различните партии. При това положение Земеделският съюз получава 110 депутатски мандата при 50 за БКП, 24 за Демократическата партия, 14 за Народната, 9 за БРСДП, 8 за Радикалдемократическата и толкова за Прогресивнолибералната, и 6 за Националлибералната.

Резултатите показват, че тенденцията на настъпление на левите партии и отстъпление от традиционните се задълбочава. Въпреки големият успех на БЗНС обаче, Стамболийски не може да състави самостоятелно правителство, тъй като няма абсолютно мнозинство. Той не се поколебава да касира 13 избрани депутати, без да допусне заместването им с подгласници и така довежда съотношението на силите до 110:106 мандата в своя полза.

Естествено възниква въпросът откъде идва популярността на земеделците в тези трудни години. На първа място самата структура на българското общество способства за успехите им. Страната ни продължава да е предимно аграрна и дребно- и среднособственическа; основна социална група продължава да е селското население.

В трудните следвоенни месеци и години силно впечатление прави декларираната от Стамболийски твърда решимост да се бори със спекулата и бедността, да санкционира незаконно забогателите и да съди виновниците за националните катастрофи. Подобни позиции неминуемо носят политически дивиденти в условията на недоимък и разруха, те са своеобразен отдушник на натрупаното социално напрежение. Освен това е жив споменът за решителния протест на земеделския лидер срещу външнополитическата ориентация на страната през 1915 г. и конфликта му с цар Фердинанд по този повод, последван от съд и затвор. През 1920 г. Александър Стамболийски е на върха на своята популярност. И така, трудното време, последствията от катастрофите, дискредитацията на традиционните партии, изиграват голяма роля за идването на БЗНС на власт.

Самостоятелното земеделско управление се осъществява в тежки условия. И не само заради разнебитеното стопанство, задълженията по Ньойския договор и социалното напрежение. България продължава да търпи един окупационен режим, в столицата функционират различни комисии и учреждения на победителите (Съюзническо военно командване, Междусъюзническа комисия, Репарационна комисия и т.н.), които тежат на финансите, накърняват националното самочувствие и пречат за пълноценното функциониране на държавния апарат.

Поради стопанската и обществена структура, характера на самата власт и нуждите на хилядите бежанци, правителството на БЗНС насочва голяма част от своето внимание към аграрните проблеми. Приети са законите за трудовата поземлена собственост и за увеличаване на държавните земи. Действието им е насочено към оземляване на безимотните и ограничаване на едрото земевладелство. Никой земеделски стопанин не може да владее повече от 300 декара обработваеми селскостопански площи, а горната граница е 100 декара за семейство, ако то не се занимава пряко със земята си и съответно не произвежда. Въвеждането на принципа „земята е на тези, които я обработват“ е социално издържано в тежките години на следвоенната криза.

Положителна роля играе и законът за въвеждане на трудовата повинност. Младото поколение е обхванато в групи за извършване на строителни работи с времетраене от 6 до 12 месеца. Освен прекия стопански ефект, това мероприятие и ма и друго значение – то се използва за начална военна подготовка на младежите при ограничителния режим за българската армия, застъпен в клаузите на Ньойския договор.

В нарушение принципите на частната собственост кабинетът на Стамболийски въвежда и отчуждаване на едри градски имоти за държавни нужди. По този начин се облекчава бюджетът от наеми за учреждения и ведомства, но се предизвиква и естествена отрицателна реакция.

Насърчава се кооперативното движение, въвеждат се редица промени в съдоустройството, финансите, просветата и др., но те имат временен и конюнктурен характер и не издържат проверката на времето.

Земеделското правителство дава ход на делото за съдене на виновниците за втората национална катастрофа. Процесът трае 18 месеца и завършва с издаване на тежки присъди – от 5 години лишаване от свобода до доживотен затвор, на 12 военни и цивилни лица, между които бившият министър-председател Васил Радославов, министърът на войната в неговото правителство и главнокомандващ ген. Никола Жеков, бившият кмет на столицата Добри Петков и др.

Малко по-късно са арестувани и съдени министрите от кабинетите на Иван Гешов, д-р Стоян Данев,  Александър Малинов и Стоян Костурков, управлявали през 1911-1913 г. и 1918 г. Откарани са в Шуменския затвор, където престояват месеци.

 

Шумен, 1922 г., окръжен затвор – бивши министри от кабинетите: Гешов – Данев (1911-1913) и Малинов – Костурков (1918), от ляво на дясно, горе – 1-ви ред: проф. Георги Данаилов, Андрей Ляпчев, Димитър Яблански, Стоян Костурков, Петър Абрашев, Иван Пеев-Плачков, 2-ри ред: Никола Мушанов, Михаил Маджаров, проф. Йосиф Фаденхехт, 3-ти ред: директорът на затвора Македонски, д-р Стоян Данев, Александър Малинов, Теодор Теодоров и надзирателите на “министерското отделение“

 

В други процеси и огромен брой наказателни дела, през съда преминават стотици служители на държавния апарат от годините на войната, обвинени в корупция и превишаване на власт. Военните съдилища също имат много работа. За жалост тези процеси, понякога движещи се между справедливото възмездие и съдебната разправа с политически противници, не се оказват отдушник на социалното напрежение в страната, а в много случаи допринасят за нажежаване на атмосферата.

В страната започва да се надига вълна на недоволство срещу правителството. През лятото на 1922 г. Народнопрогресивната (създадена от сливане на Народната и Прогресивнолибералната), Демократическата и Радикалдемократическата партия сформират т.нар. Конституционен блок. Той си поставя за цел защита на Търновската конституция и свалянето на земеделците от власт. Подобна е и задачата на основаната по същото време организация „Народен сговор“. Зад тях твърдо застават Военният съюз и ВМРО. С последните управляващите имат тежък конфликт

Като реакция срещу активно провежданата в Македония политика на дебългаризация през границите преминават въоръжени чети на организацията с цел защита на местното население и оказване на съпротива. Под натиска на белградското правителство, с което Стамболийски е принуден да се съобразява, се слага забрана за сформирането на такива чети, което довежда до сблъсък между кабинета на земеделците и македонската организация. Преследването на нейни дейци в Петричко води до убийството на министъра на вътрешните работи Александър Димитров. Продължаването на конфликта прераства и в прецедент – на 4 декември 1922 г. Кюстендил осъмва окупиран от чета на ВМРО, наброяваща 300 души, с което организацията демонстрира несъгласието си с провежданата от правителството политика.

С течение на времето самостоятелното земеделско управление започва постепенно да придобива черти на диктатура. То се конфронтира с всички, несподелящи неговата идеология и политическа линия. Против режима – тайно или явно – са едри собственици (заради ограничителните мерки и реформената дейност), офицери, научната интелигенция (поради настъплението срещу автономията на университета, необмислени просветни реформи и промяна в правописа), журналистите (поради суровата цензура), духовенството (заради посегателството над църковните имоти), дейците на ВМРО (предвид затрудняването на тяхната дейност). И разбира се, против земеделците са практически всички политически партии, включително на моменти и комунистическата.

Тежък удар срещу властта е и разнобоят в редовете на самия земеделски съюз. Проявите на корупция зачестяват, петима министри в началото на 1923 г. излизат от кабинета по тази причина, Стамболийски ги заплашва с бесилки. Започва отлив и на земеделското население от правителството.

 

Министър-председателят Александър Стамболийски на конференцията в Генуа, целяща възстановяване на Централна и Източна Европа след края на Първата световна война, април-май, 1922 г.

 

На 4 февруари 1923 г. в правителствената ложа на Народния театър се извършва неуспешен атентат срещу Александър Стамболийски. Той е придружен от няколко министри. По една случайност всички се спасяват.

След подписването на Нишката спогодба с Югославия от 23 март 1923 г. за съвместна охрана на границата и поемане от страна на нашето правителство на задължението да „усмири“ македонстващите, Тодор Александров, лидер на ВМРО, предупреждава министрите, че ще ги сполети участта на техния бивш колега Александър Димитров.

Цар Борис III още не е решаващ фактор. Поел разклатения престол на баща си в трудно и преломно време, той се стреми да внесе успокоение в политическия живот, но това не му се отдава. В условията на своето пълновластие, Стамболийски успява да ограничи правата на монарха, да му отнеме (в нарушение на Търновската конституция) ролята на главнокомандващ. Парламентът и правителството са изцяло подчинени на волята на земеделския лидер. Реализира се на практика сливане на политическа партия с държава. Съзнавайки сравнително слабите си позиции в армията, премиерът създава собствена въоръжена сила, т.нар. „Оранжева гвардия“, но „гвардейците“ до такава степен се самозабравят в действията си, че има случаи да бъдат неутрализирани от войскови части.

Проведените през април 1923 г. парламентарни избори са доказателство, че управлението определено започва да придобива все по-силови черти. Парламентът е разпуснат, изборите се провеждат в условия на натиск и манипулации, променена е и самата изборна система с цел осигуряване пълно превъзходство на режима. Успехът е пълен – 212 мандата за земеделците, и 33 за всичките им противници.

Резултатите от изборите водят опозицията към извода, че свалянето на земеделското правителство по легален парламентарен път е невъзможно. Създадените политически формации установяват тесни връзки с Военния съюз. Възникнал като професионална офицерска организация през 1913 г. и възобновен през 1919 г., той придобива ясно изразена политическа насоченост в унисон с целите на опозицията. Взривоопасната обстановка в страната подтиква ръководителите на Военния съюз и Народния сговор да започнат подготовка за сваляне на кабинета.

Военнотехническата подготовка на заговора е възложена на Военния съюз, а политическата – на председателя на Народния сговор проф. Александър Цанков, на когото е възложено да състави „правителство на националната концентрация, изхождащо от всички партии“, което да поеме управлението на страната.

 

Професор Александър Цанков

 

До пролетта на 1923 г. Военният съюз прониква във всички гарнизони на страната и успява да привлече на своя страна сравнително не малък брой от офицерския кадър. Централното управление на съюза разработва специален план за преврата в столицата и провинцията. Набелязани са обектите, които трябва да бъдат заети от войската, и пр. Организаторите успяват да привлекат на своя страна и Съюза на запасните офицери, организацията „Кубрат“, спортната младежка организация на скаутите.

В началото на юни Военният съюз издава директива, с която определя датата на удара – 8 срещу 9 юни 1923 г. В провинциалните гарнизони са изпратени специални куриери да съобщят датата и часа на акцията. По това време Александър Стамболийски се намира в родното си село Славовица, където на 7 юни го посещава Цар Борис III.

На проф. Александър Цанков и другите лица, определени за министри в бъдещия кабинет, е наредено да се явят вечерта на 8 юни в определения за Главен военен щаб дом на запасния ген. Иван Русев на ул. „Стефан Караджа“ № 15 в столицата. Там се установяват Димо Казасов, Кимон Георгиев, о.з. майор Никола Рачев, проф. Янаки Моллов, ген. Иван Вълков, полк. Христо Калфов, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски.

 

Паметна фотография-възстановка на събитията от навечерието на преврата на 9 юни 1923 година, показваща основните съзаклятници, заснети в дома на генерал Иван Русев на ул. “Стефан Караджа” №15 в София. От ляво надясно: Димо Казасов, Кимон Георгиев, майор Никола Рачев, проф. Янаки Моллов, генерал Иван Вълков, проф. Александър Цанков, полк. Христо Калфов, ген. Иван Русев (прав), Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски, 1923 г.

 

Акцията започва по предварителния план. Най-напред, към 2 ч. през нощта, се вдигат съзаклятниците в столицата начело с ген. Велизар Лазаров. Те извеждат поверените им войскови части и юнкерите от Военното училище и пристъпват към заемане на набелязаните обекти. С изключение на един-два полицейски участъка, останалите не оказват никаква съпротива. Без особени усилия са овладени Централната поща, гарата, държавните учреждения. Арестувани са намиращите се в София земеделски министри, депутати и др. представители на земеделската власт. Половин час по-късно, след телеграфно потвърждение, превратът започва и в провинцията.

 

Главната квартира на Оранжевата гвардия, превзета след преврата над режима на Стамболийски, юни 1923 г.

 

След успешното приключване на акцията, около 7 ч. сутринта на 9 юни, проф. Александър Цанков, придружен от Димо Казасов и Боян Смилов, се отправя към двореца „Врана“, за подписване от Царя на указите за сваляне на земеделското правителство и назначаване на новото. След като изчаква потвърждение от гарнизоните в страната и реакцията на чуждите посолства, Цар Борис III подписва.

През деня пред Народното събрание се състои огромен митинг, на който говорят новият министър-председател, проф. Цанков, Цвятко Бобошевски, ген. Велизар Лазаров. Следва невиждана манифестация по улиците на града, в която участват над 100 хил. души.

 

Манифестацията на пл. „Св. Неделя“ след свалянето на правителството на Ал. Стамболийски, 9 юни 1923 г.

 

Безпомощността на земеделското правителство да реагира и липсата на очакваната съпротива от страна на „Оранжевата гвардия“ са заменени от стихийни вълнения на различни места – в Плевенско, Карловско, Шуменско, Варненско и др., но те са потушени много бързо.

 

София, разоръжени и арестувани членове на “Оранжевата гвардия” на Ал. Стамболийски под конвой от редовна войска след преврата на 9 юни 1923 г.

 

Научавайки за станалото в София, Александър Стамболийски вдига по тревога земеделските дружби от село Славовица и околните села. Събира голям отряд, с който тръгва към Пазарджик и на 10 юни стига до покрайнините му. Вместо веднага да атакуват града, въстаниците отлагат акцията за следващия ден. В това време военният гарнизон получава помощ от Пловдив. На 11 юни се води сражение край Пазарджик. Поради слабото си въоръжение въстаниците са принудени да отстъпят, а след това и да се разпръснат.

 

Знаменосецът на групата на Александър Стамболийски, заловен заедно със знамето, от отряд, изпратен в с. Славовица

 

Стамболийски се опитва да се скрие в околните села. На 14 юни е заловен в с. Голак, отведен в с. Ветрен и после е откаран в Пазарджишкия гарнизон. Там го поема кап. Иван Харлаков, началник на отряд, изпратен от София за залавянето му, който под предлог че ще го води в столицата го връща в родното му село Славовица. Там, във вилата си, след жестоки изтезания, рязане на пръсти, горене, бодене с шишове и други мъчения, Александър Стамболийски умира. Преди смъртта си успява да изпише на стената със собствената си кръв „Ст. 1923 г.“.

 

Вилата на Стамболийски в с. Славовица, в която е убит

 

След успешния преврат е сформирано правителство под ръководството на проф. Александър Цанков, включващо представители на Народната, Демократическата, Националлибералната, Социалдемократическата и Радикалдемократическата партия, както и безпартийни лица. За първи път в историята на България се оформя такава широка коалиция. Официално БКП остава неутрална и неангажирана с „борбата за власт между селската и градската буржоазия“, според собствените ѝ оценки.

В манифеста по повод на правителствената промяна се отбелязва, че тя е извършена като отрицание на насилието и в името на гражданските права и свободи.

Политическият обрат се отразява изключително тежко върху БЗНС. През следващите дни и месеци много негови членове и съмишленици са убити, други – хвърлени в затворите, а трети търсят спасение вън от България. Фактически съюзът е поставен извън законите на страната.

Елиминирано е едно управление, придобило авторитарни измерения, спечелило си много противници във всички социални слоеве и нарушило конституцията по много пунктове. В този смисъл превратът до голяма степен е подготвен от самата земеделска власт, от стремежа ѝ да раздели българския народ на съсловия, не само фактически, но и официално, и да ги противопостави едно на друго.

Това обаче не променя факта, че новото правителство в името на конституцията заема властта с неконституционни средства.

 

Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

На 12 май 1876 г. е предаден и убит Георги Бенковски

 

Като апостол на Четвърти – Панагюрски, революционен окръг, той изнесе Априлското въстание на плещите си, но българите му се отблагодарихме с предателство и смърт.

Георги Бенковски – Гаврил Груев Хлътев, е роден в Копривщица на 21 септември 1843 г. Баща му умира през 1848 г. и това принуждава бъдещия революционер да учи само до трети клас в основното училище в Копривщица. След това се обучава на терзийство и започва сам да се занимава с търговия; той обикаля Цариград и Анадола, печели и харчи спечеленото.

Пред Захарий Стоянов Хлътев казвал, че човек трябва да може да лъже, за да бъде успешен търговец. Десет години той живее в Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работи различни неща. Една година е гавазин на персийския консул и има хубава униформа и дори хората го мислят за самия консул.

Бенковски говори седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Името „Бенковски“ е взето от документ на поляк.

Ето какво пише летописецът на Априлското въстание Захарий Стоянов по този повод:

„Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство на остров Сахалин. Този поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита, защото французите и до днес не са отказали още да дават своето покровителство на нещастните поляци. Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му – Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрант. Когато пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова, познат вече на читателите. Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да отстъпи нему френският паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година. Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка.“

В Букурещ Хлътев се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело. През лятото на 1875 г. той е включен в групата революционери, които трябвало да подпалят Цариград, преди да избухне Старозагорското въстание – през септември, 1975 г. Целта е да се предизвика смут в Османската империя. Граф Игнатиев е причината пожарът да не се състои.

Бенковски се връща в Букурещ и участва в създаването на Гюргевския комитет, който заседава на 11 и 12 ноември и на 25 декември 1875 г. и решава в България да бъде организирано въстание през пролетта на 1876 г.

Според плана на въстанието Г. Бенковски е помощник апостол на Четвърти революционен окръг с център Панагюрище; главният апостол в окръга е Панайот Волов, който отстъпва лидерството на въстанието на Бенковски.

Априлското въстание е обявено на 20 април – стар стил, през 1876 г. в Копривщица. Бенковски и другите апостоли са в Панагюрище. Когато разбират, че в Копривщица вече гърмят пушките, те обявяват въстанието и в Панагюрище. Бързо сформират чета, която тръгва да вдига околните села.

Тази чета е наречена „хвърковата“. С нея Бенковски успява да мотивира и мобилизира населението за участие във въстанието. В четата се включват и шестима хървати от Далмация и един германец, който работи на жп гарата в Белово. Единият хърватин е последният байрактар на четата.

След като въстанието е потушено жестоко, Бенковски, отец Кирил, Стефо – Далматинеца и Захарий Стоянов тръгват към Тетевенския балкан, където според „Записки по българските въстания“ на 12 май – стар стил, или на 25 май – нов стил, са предадени от дядо Въльо говедаря. Апостолът пада от мост в река Костина, пронизан от куршум на потеряджията Рюзгяр Х. Ахмед ага. Главата на Бенковски е изпратена в Ботевград, след това – в София. Отец Кирил е ранен и арестуван, Захарий Стоянов скача в реката и течението го отнася..

На 12 май е денят на Свети Тома Неверни, а ни, българите, изпитваме срам от поредното предателство.

Въльо превежда бунтовниците по специално построеното за целта мостче на река Костина, близо до село Рибарица, Тетевенско. Говедарят е весел; той спира групата, преди да минат реката и казва:
„Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.

З. Стоянов пише:
“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”

Главата на Бенковски е отрязана и измита в близкото кладенче, което днес в памет на жестокото убийство е наречено „Кървавото кладенче“. По-късно главата е носена през Орхание до София и е изложена на поругание. Един свещеник я погребва в околностите на бъдещата столица на България. Тялото на войводата е положено тайно от една възрастна жена – баба Удреница, в тетевенска църква.

Роден лидер и пълководец
Това са най-характерните качества на Георги Бенковски. Той води смело четата, безстрашно се впуска в боевете, сякаш разбрал историческата важност на въстанието, предвидил ролята си в него. Преди погрома на въстанието той изрича думите:
„Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“

Бенковски е човек на действието, а не на думите, решителен и твърдо вярващ, че българите сами трябва да си помогнат в освобождението. Той изоставя сигурния си живот в името на висшия идеал – националното освобождение на България.

Росица Тодорова, Издателство”Распер”

 

Спомен от славата и мощта на истинската Българска Армия: Парад на славната Българска Армия, 1981 г. (ВИДЕО)

 

 

Един спомен от славата и мощта на истинската Българска Армия, по времето, което сега плюят и искат да накарат децата никога да не помнят. Гледайте след 35:00 мин., каква техника, какъв ред и дисциплина, каква сила и мощ. Слава на истинската някога България! 

 

Черна дата в българската история! На днешната дата 5-ти Май през 1876г. 5000 българи са убити в БАТАШКОТО КЛАНЕ !

 

 

Днес, 5 май, е една от най-черните дати в българската история. Това е датата на Баташкото клане, при което османският башибозук – нередовната войска на Османската империя, избива 5000 души. Прякото командване на башибозука, извършил зверствата в Батак, е на Ахмед ага Барутанлията.

Ролята на Батак в Априлското въстание е била да заеме складовете в околните селища и да осигури провизии на въстанниците в околните територии, да блокира важните пътища и така да попречи на турските войници да получават пратки с провизии. Батак е трябвало да се справи с околните помашки села (Чепино, Корово…), ако се опитат да попречат на въстанието. При разбиване на четите в околните земи, останките от тях е трябвало да се съберат в Батак.

Големият проблем бил, че през цялото време на въстанието Батак е трябвало да се пази сам от турската армия, но рискът е поет.

След началото на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. част от въоръжените, боеспособни мъже от населението на село Батак, водени от войводата Петър Горанов, Войводата Стефан Трендафилов Керелов-петстотник въстават срещу турската власт. Както е застъпено в плана, бунтовниците отстраняват част от турските власти, когато срещу тях е изпратена 5-хилядна армия от башибозуци, предвождани от Ахмед ага Барутанлията. Първенците на селото и чорбаджиите решават да спасят живота на хората в града и за това извикват Барутанлията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, веднага щом получи боеприпасите на въстанниците.
Барутанлията поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагерa на башибозука, за предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак – Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници – оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището.

Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка:

„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“ Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир – още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“
Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:

„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари — казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“
Участта на Барутанлията

След въстанието Великата порта се опитва да измие ръцете си, като хвърля вината изцяло върху башибозука и за целта инсценира международно разследване, като обявява Ахмед ага Барутинлията за издирване заедно със сина му Молла Али и зетя му Молла Халил. Барутанлията бил арестуван, осъден и затворен в затвор в Мала Азия, но след подписването на Берлинския договор през 1878 година е освободен и се върнал в Барутин, където се занимавал с търговия и притежавал големи стада добитък. Според житието на Баташките мъченици, Ахмед ага умира през 1881 година от проказа, от която се разболял в Диарбекир.

 

115 години от гибелта на Гоце Делчев

 

На 4 май се навършват 115 години от гибелта на Гоце Делчев. Георги (Гоце) Николов Делчев е един от най-значимите български революционери. Той е водач и идеолог на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация.

Гоце Делчев е роден в Кукуш, днес Килкис, Гърция през 1872 година в семейството на Никола и Султана Делчеви. Неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са членове на ВМОРО.

В началото на май 1903 година, на път за среща с водачите на Серски революционен окръг, четата на Гоце Делчев е обкръжена в село Баница, Серско. Потерята, командвана от майор Хюсеин Тефиков, който е съвипускник на Гоце Делчев, през нощта на 3 срещу 4 май блокира селото по сигнал, че там нощуват комити. Гоце Делчев решава да изведе четниците от селото, но опитът е неуспешен. След еднодневно сражение с превъзхождащата ги войска Гоце Делчев пада убит. Гибелта му се възприема от съвременниците и от историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.

Сега село Баница, наричано от гърците Кария, представлява по-скоро декор за исторически филм. Оцеляла е единствено камбанарията и надписа в горната й част: „Мастора Георги Лиму Жилюв 1883“.  В основата й родолюбиви българи дискретно са поставили малка плоча с лика на Гоце. Около камбанарията надлъж и нашир са руините от голямото някога село. А под пътя тъжно стоят останките от църквата. Само олтарът още се съпротивлява на времето. От вътрешната му дясна страна православни християни са направили абсида. И поставили в него шест икони, кандило, две шишета зехтин и запалка. На юг и изток около руините на храма са се ширнали поляни. В дъното им се вижда римски мост, а под него тече река Серовица.

Гоце Делчев е обявен за национален герой на България и Република Македония.

 В града, който носи неговото име, ще бъде отслужена заупокойна молитва, а пред паметника на централния площад “Гоце Делчев” ще се състои възпоменателно честване.

Участниците ще преминат в шествие на два лъча през града, ще преминат през знакови исторически места и ще се съберат на площад “Македония” пред паметника на Гоце Делчев. Монументът е дело на покойния скулптор Крум Дерменджиев.

 

Те бяха последните “Миг-23“ пазили небето на България, унищожени по заповед на САЩ и НАТО (снимки)

 

 

Това са последните МиГ-23 в България март-април 2007г. Някои от тях са били на по 120 часа, без грам прашинка под капаците. Чисто нови! Самолетите не са унищожени при военни действия, а доброволно са нарязани от държавата, по нареждане на САЩ и НАТО. Ужасяващите кадри са заснети в авиобаза „Доброславци“, поделението, което десетилетия наред пазеше небето над София.

 МиГ-23 (на руски: Микоян и Гуревич МиГ-23, название на НАТО: Flogger) е съветски изтребител от трето поколение. Той е първият съветски изтребител, използващ ракети от клас „въздух-въздух“ със средна далечина на действие, поразяващи цели отвъд пределите на визуалното откриване. Производството му започва през 1970 г. и приключва в средата на 80-те години с над 5000 произведени екземпляра. Изтеглен е от експлоатация в Русия и повечето държави от бившия Варшавски договор, но остава в експлоатация в много държави от Третия свят.

 ФБ-страница „Република България“

 

 

Източник:socbg.com

Честит 1-ви май! 10 причини защо искам да се върне НРБ

 

 

Първо трябва да направим следното уточнение: животът в НРБ беше далеч от този, за който мечтаехме, имаше и хубави и лоши неща, но на фона на днешния, повечето от тях бяха добри.

По-долу са посочени 10 причини “защо искам обратно в НРБ“:

Образование

Българското образование беше абсолютно безплатно и достъпно за абсолютно всички.

Няма значение дали си от най-забутаното село, от окръжния град или от София. Който и да е гимназист завършил където и да е, след успешно издържан изпит можеше да постъпи в избрания от него ВУЗ и да живее на общежитие почти за без пари, стига разбира се да има добри оценки, за да се пребори с жестоката конкуренция за всяко свободно място. И не на последно място трябва да обърнем внимание на качеството на образованието, което няма нищо общо със сегашното.

Медицина

Медицината в НРБ също беше безплатна и общодостъпна. Един мощен орган съставен от поликлиники, болници, ведомствени лечебни заведения, санаториуми и други. Не се заплащаше за абсолютно нищо свързано с болничния престой на пациента.  Зъболечението също беше безплатно, а лекарствата на символични цени.

Безработица

А по-точно нейното отсъствие. Всеки завършил училище- гимназия, СПТУ, техникум или ВУЗ, беше разпределян да работи още преди да е завършил. По време на социализма държавата по закон беше длъжна да намери работа на всеки трудоспособен български гражданин и го правеше, а милицията следеше да няма шляещи се хора по улицата.

Равенството

Наистина имаше разлика между “Върхушката“ и пролетариата, но тя не беше както е сега. Средната класа беше почти 95% от населението, а това значи, че на никого не му е липсвало почти нищо.

Почивка

Преди 1989 г. в НРБ почивката на всеки български гражданин бе гарантирана от държавата. С карта от предприятието на символична цена, хората пркарваха 14 дневен летен отдих в изградените за тази цел ведомствени почивни станции, санаториуми и други. Правото на почивка не беше “глас в пустиня“ и се спазваше много строго.

Армията

По време на социализма България имаше силна и мощна армия, която заедно с братските армии от Варшавския договор, трябваше да ни защити при евентуално нападение от най-голения ни враг тогава Турция. За числеността й, даже няма нужда да се споменава. Казармата също не е за пренебрегване, тя възпитаваше у всеки български младеж чувство за дълг и отговорност пред родината, мъжество, дисциплина и приятелство.

Увереност в утрешния ден

Гражданите на НРБ бяха напълно уверени, че нищо няма да се случи с държавата, в която живеят, нито с предприятието в което работят или пък с жилището, в което живеят. Хората си лягаха спокойно вечер без да се притесняват, че утре може да ги уволнят, да вдигнат наема или да повишат цените на всичко.

Общественото възпитание

От най-ранна възраст у децата се възпитаваше любов към труда, уважение към по-възрастните, нормите на поведение в обществото. Като следствие нямаше толкова хулигани, градовете бяха чисти и още куп неща които ще отнеме много време да се изброяват.

Стоките в магазините

Тук много хора ще попитат, “Какви стоки?“. Така е изборът не беше голям, но качеството в пъти надминава сегашното, всичко се произвеждаше по един стандарт БДС и това наистина значеше нещо, може и да е имало 2-3 вида салам, но той беше салам, а не нещо, което има вкус на салам.

Сигурност

По времето на НРБ престъпността беше сведена до възможния минимум. Хората не знаеха какво е да си заключват вратите на домовете, а ако го правеха често оставяха ключа си под изтривалката. Нямаше страх, че някой може да те нападне, докато се разхождаш до късно вечер. Убийства и грабежи почти нямаше, а престъпниците веднага бяха хващани и получаваха справедлива присъда.

 

Източник: socbg

Колко струваше токът по Татово време

 

 

Десети ноември 1989 г. заварва България с уникално ниски цени на електроенергията. Токът за населението струва 4,5 ст./киловатчас по дневната тарифа и точно 2 ст. по нощната. Тези стойности важат за цялата страна. При соца цените на тока са се променяли най-много веднъж на петилетка. Например през януари 1970 г. дневната тарифа е била 2,2 ст./квтч, а нощната – 1 ст./квтч. Следващата промяна е от януари 1980 г. Тогава дневният ток поскъпва с 45% до 3,2 ст., но цената на нощния не мърда. Следва увеличение през октомври 1985 г. – дневната тарифа се вдига с 41% до 4,5 ст., а нощната скача двойно до 2 ст./квтч.

 Трябва да се отбележи обаче, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони еленергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток краят на 80-те е белязан и от режим на тока.

Сметките за парно към края на 80-те са около 20 лева на месец за тристаен апартамент, при стайна температура около +23°C +26°C, без топломер и енергоспестяващ регулатор. Температурата в жилищата тогава се регулира чрез отваряне на прозорците.

 

Източник:Ретро.бг

 

Цанко Дюстабанов и речта, която прободе империята в сърцето

 

 

В следващите редове ще ви представим речта на виден революционер, който, както мнозина от съмишлениците си, губи живота си след решението на турски съд. Цанко Дюстабанов е главен войвода през Априлското въстание в Първи търновски революционен окръг. Под негово ръководство въстаниците отблъскват десетки атаки на многочисления противник, но в крайна сметка усилията им се оказват неуспешни.

Тежко ранен в ръката, героят се укрива в колибите „Бойновци“. Предаден, заловен и откаран в Търново, където е съден, заедно с други заловените въстаници от военнополеви съд с председател Али Тефик бей. По време на делото Цанко Дюстабанов не просто запазва хладнокръвие, но и изрича думи, които днес ни помагат да си дадем сметка на какво са били готови тогавашните герои.

Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!

Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола.

Вие издадохте Хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече. Европа, както казах, ще ви изпъди оттука.

Осъден е на смърт заедно с Еким Цанков, поп Иван Гъбенски, Тодор Кирков и Стефан Пешев. Обесен на 15 юни 1876 г. в Търново.

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Какво не знаете за Априлското въстание?

 

 

Нека си припомним един от най-славните моменти от наша история – избухването на Априлското въстание. Макар че е събитие, което всеки българин трябва да познава добре, има детайли около подготовката и развитието на въстанието, които са по-малко известни.

Предлагаме ви откъс от книгата „50-те най-важни дати, които промениха българската история”, от който ще си припомните всичко, което трябва да знаете за Априлското въстание.

Избухване на Априлското въстание

Априлското въстание е връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането. Неговата главна задача е извоюването на национална и политическа независимост на българския народ от петвековния османски поробител. Поради това заедно с Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., Априлското въстание изиграва фактически ролята на революция. Априлското въстание се обуславя от общия процес на възраждане в българските земи, който започва още в началото на XVIII в. и достига своята кулминационна точка през 60-те и 70-те години на XIX в.

Още през втората четвърт на XIX в. се извършват редица бунтове и заговори. Кримската война 1853–1856 г., която, макар и да завършва без успех за Русия, дава нов подтик в националноосвободителната борба на българския народ. Дейността на Г. С. Раковски, групирането на българската революционна емиграция в Румъния, дейността на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867-а и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868-а, комитетите на Васил Левски, активностите на Л. Каравелов и Хр. Ботев и др. събития подготвят узряването на въстанието.

В международен аспект през лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което продължава до 1878 г. Първоначалните успехи на въстаналото население в тези две области подтиква българската революционна емиграция да последва неговия пример. Първият отглас на въстанието в Босна и Херцеговина е Старозагорското въстание, 1875 г. След неговия неуспех започва подготовката на ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на 1876 г.

Главен организатор на бъдещото въстание е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875 г. Според изработения от него план българските земи са разделени на 4 революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. За да се избегне грешката, допусната по време на Старозагорското въстание от 1875 г., Гюргевският комитет прави опит да определи точно и датата на въстанието. По-нататък в плана се посочват и областите, в които трябва да избухне въстанието, а именно: старопланинският масив от Врачанско до Сливенско и районите на Средна гора и Родопите. Насочването към тези области е продиктувано от предположението на комитета, че бъдещото въстание ще бъде продължително и за целта посочените области се явявали най-удобни, тъй като не позволявали употребата на тежко въоръжение от страна на османската армия. С избухването на въстанието се цели да се привлече вниманието и съдействието на европейската и особено на руската дипломация към българския национален въпрос.

В плана се предвиждало и създаването на определени стратегически пунктове, в които по време на въстанието да бъде съсредоточено мирното и беззащитно население, за да бъде предпазено от разправата на турската власт. Проектирало се подпалването на някои по-големи градове в Османската империя, между които и самата нейна столица с цел да бъде отвлечено вниманието на Високата порта от главните революционни центрове в българските земи. В същото време ръководителите на бъдещото въстание декларират и своето желание да не посягат върху живота и имуществото на мирното турско население. Този факт ярко свидетелства за високия хуманизъм, от който са обхванати българските революционери.

В изпълнение на изработения в Гюргево план на въстанието през януари 1876 година апостолите и техните помощници преминават р. Дунав и се отправят за определените им райони. Веднага след това пристъпват към непосредствена подготовка на въстанието. Полагат усилия за създаване на нови и възстановяване на местните революционни комитети, дейността на по-голямата част от които след обесването на В. Левски през 1873 г. заглъхва. Особено внимание отделят и на техническата подготовка на въстанието – набавянето на оръжие, боеприпаси, храна и др. Набелязват се и удобни пътища и места за въоръжена борба, осигуряват се военни специалисти, създава се тайна междукомитетска поща, тайна полиция и т.н.

Най-усилена подготвителна дейност се извършва в IV революционен окръг. Тук с най-големи организаторски способности се отличава Георги Бенковски, който става и фактически ръководител на този окръг. От останалите революционни окръзи известна активност проявява само Търновският, където Стефан Стамболов и неговите помощници са подкрепени от местните революционни дейци в лицето на учителя Бачо Киро Петров, Ст. Пешев и от пристигналите от Румъния революционери като Поп Харитон, П. Пармаков и др. В Сливенски революционен окръг подготовката на въстанието изостава поради тактически разногласия между апостолите и местните революционни дейци и се изразява главно в организирането на една въстаническа база край Сливен от Стоил войвода. Но след като местните власти узнават за тази подготовка, Стоил войвода е принуден да се оттегли в планината. Приготовленията във Врачанския революционен окръг пропадат поради настъпилия провал в дейността на апостолите. Те са принудени да преминат отново в Румъния и там се заемат с организиране на въстаническа чета.

В подготовката на Априлското въстание се включва и българската революционна емиграция в Румъния. Тя полага усилия за набиране на средства и изпращане на опитни военни кадри, подпомага организирането на чети и пр. С някои от дейците на Врачанския революционен окръг установява непосредствен контакт и Христо Ботев, който подготвя своя чета за преминаване в България. Не малка роля при подготовката на въстанието изиграва и революционната поезия на Д. Чинтулов, Хр. Ботев и други български поети. Самият Христо Ботев пише от Букурещ писмо до Тодор Пеев в Браила, в което изразява категоричното си намерение да се включи в предстоящото въстание: „Въпросите решени – отбелязва поетът, – целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика.”

Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет ръководителите на IV революционен окръг свикват на 14 април 1876 г. събрание в местността Оборище, на което да обсъдят състоянието на извършената подготовка и решат някои важни въпроси за предстоящото въстание. Поради предателството на един от присъстващите депутати местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни действия. На 19 април конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април). Веднага след извършеното нападение Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо (понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като „Кървавото писмо”), с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието.

Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов–Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание. На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, известна и като Райна Княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта – Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Бързото разрастване на въстанието разтревожва турките власти. С мълчаливото съгласие на западните велики сили Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозушки орди от Южна България. Макар и слабо въоръжени, поради преждевременното избухване на въстанието въстаниците дават отпор на многократно превишаващия ги противник. След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влизат ордите на башибозушкия главатар Тосун бей и я опожаряват. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище. Най-дълга съпротива оказват въстаниците под връх Еледжик под командата на Телийски. Копривщица, макар незаета от въстаниците, е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието фактически е потушено. Обстоятелството, че Карлово и селата, намиращи се по поречието на р. Стряма, не въстават, позволява на турските власти да съсредоточат силите си към Родопите и да се разправят по най-жесток начин с надигналото се там население.

На 30 април башибозушки орди обкръжават Брацигово. На 5 май към тях се присъединява и редовна турска войска. Положението на въстаниците става неудържимо, но въпреки това те водят упорита борба срещу превъзхождащия ги противник. Тежък удар на въстанието в Брацигово нанасят местните първенци, които влизат в преговори с турците и успяват да арестуват по-видните революционери начело с В. Петлешков. Предаден в ръцете на турските власти, той е подложен на нечовешки мъчения. На път за Пловдив Петлешков поглъща отрова и умира.

На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от войската на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население. В продължение на три дни тук загиват над 3000 души – жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. Една част от него успява да избяга извън селището, а останалата дава отпор на башибозуците и редовните турски войски. Най-голям героизъм проявяват П. Бонев, Сп. Гинев и К. Честеменски. Под напора на превъзхождащия ги противник въстаниците са принудени да търсят убежище в черквата. Тогава турската войска подлага черковната сграда на артилерийски обстрел. Съпротивата на населението е смазана. За да не попаднат живи в ръцете на врага, К. Честеменски и Сп. Гинев убиват своите жени и деца, а след това и самите себе си. Техният подвиг е последван още и от Ив. Тилев и други въстаници.

Вестта за въстанието в IV революционен окръг заварва Търновския революционен окръг в тежко положение. Част от ръководителите на революционните комитети в Горна Оряховица, Търново и Лясковец са заловени. Между тях е помощник-апостолът Измирлиев. Това парализира инициативата на останалите дейци. Въпреки това се организира голяма въстаническа чета от селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Дичин, Вишовград и др., откъдето първоначално излизат малки въстанически групи, които на 28 април се събират в с. Мусина. Начело на четата застава Поп Харитон, а за военен ръководител е назначен П. Пармаков. Знаменосец става Д. Атанасов–Русчуклийчето. В четата влизат още и Бачо Киро, Хр. Караминков (Бунито), Т. Левтеров и др. Според плана тя трябвало да се съедини с други въстаници и да се укрепи в Балкана, за да може да води по-продължителна борба.

Веднага обаче щом се отправя към Стара планина, по дирите й тръгват многобройни потери от башибозук и редовни войскови части. На 29 април четата се установява в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни води непрекъснати сражения с противника. На 7 май манастирът е разрушен от артилерийска стрелба и въстаниците решават да направят опит за пробиване на обсадата. В завързалия се бой по-голямата част от тях загиват, а тези, които са заловени, са изправени пред съд. Пламъците на въстанието обхващат и Габровския, и Севлиевския край. Макар председателят на революционния комитет в Севлиево Ст. Пешев да е арестуван, това не попречва на надигането на околните селища – Ново село, Кръвеник, Батошево и др., които оказват решителна съпротива на превъзхождащия ги противник. Някои от тях като Ново село и Батошево повтарят подвига на перущенци, брациговци и панагюрци. За революционния устрем на населението в този край изключително голяма роля изиграва четата на Ц. Дюстабанов, която обикаля въстаналите села. След нейното разгромяване войводата е заловен и обесен в Търново. Последната искра на въстанието в Търновския революционен окръг е действието на четата на Хр. Патрев, образувана от жители на Трявна и някои селища на Габровския и Тревненския край. Тя разгръща своята дейност в началото на май, но след неколкодневни сражения с турски войскови части е разбита. В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Причината за това са масовите арести на революционни дейци, предприети по това време в града от местните турски власти, и колебанието, което проявяват ръководителите на революционния окръг. Все пак на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов образуват малка чета и се насочват към Сливенския Балкан. Към тях се присъединяват въстаниците от Ямбол, предвождани от Г. Дражев и четата на Стоил войвода. В този уголемен състав четата води неколкодневни битки с преследващите я турски потери и към средата на май е ликвидирана от превъзхождащия я противник.

Колебанието, несъгласието, липсата на единно ръководство, както и малодушието на ръководителите на Врачанския революционен окръг, довеждат до провал опита за въстание в този край. Така без подкрепа остава четата на Христо Ботев, преминала р. Дунав на 17 май, и са улеснени до голяма степен действията на турските потери за нейното унищожение. Опитът на Ст. Заимов да вдигне въстание във Враца остава без успех. Във Видинския край известна подготовка на въстанието се извършва само в някои села като Брегово, Гъмзово, Ново село и др., но населението тук се надига едва през юни, след започването на Сръбско-турската война през 1876 г., когато в този край навлизат български доброволчески чети.

Едновременно с четата на Хр. Ботев в Североизточна България преминава и четата на Т. Стоянов. Тя слиза на българския бряг на р. Дунав при Тутракан с намерение да се отправи към Стара планина и да помогне на въстаниците от II Сливенски революционен окръг. В завързалото се сражение при с. Араплар (дн. Априлово), Поповско, тя е напълно разбита.

Пламъците на въстанието обхващат и Югозападна България главно по поречието на р. Струма и р. Брегалница. Тук избухва т. нар. Разловско въстание. Негов главен ръководител е Д. Попгеоргиев-Беровски, с помощник поп Стоян Разловски. Първоначално Д. Попгеоргиев обикаля с малка чета селата в Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След това се сформира една по-голяма чета от около 40 души, предвождана от поп Стоян и Д. Попгеоргиев, която действа в Малешевско. В някои селища като Смиленци, Владимирово, Лаки и др. се създават малки въоръжени отряди. Изпратените многобройни башибозушки орди сломяват съпротивата на населението към средата на май.

В края на май и началото на юни 1876 г. Априлското въстание е потушено навсякъде. В продължение на един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение.

Априлското въстание предизвиква свикването на Цариградската конференция 1876–1877 г. То внася рязка промяна в действията на руската дипломация и ускорява решението на Русия за радикална намеса на Балканите. Показва непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековния хомот на османския поробител.

Из „50-те най-важни дати, които промениха българската история”

 

 

Източник: 24 часа

 

На днешната дата избухва Априлското въстание

 

 

През 1875 г. на Балканите възниква напрегната политическа ситуация, известна като Източна или Балканска криза. Там се концентрира вниманието на всички европейски сили.

Възникналата кризисна ситуация в развитието на Източния въпрос създава благоприятни възможности за активизиране на българското национално-освободително движение.
Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция, но обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта.

Някои от членовете на саморазпусналия се БРЦК като отчитали сериозните политически затруднения на Турция и задълбочаването на Източната криза решили да подготвят ново въстание в България. За целта в края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част от българската революционна емиграция, която изгражда политическа организация, известна под името Гюргевски революционен комитет. Той започва да заседава в една специално наета къща, известна като „казармата“, от 11—12 ноември до 25 декември 1875 година. В състава на комитета влизат Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов и други. Ръководител бил Стамболов, а секретар – Стоян Заимов.
Всички гюргевски дейци били единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябвало да се организира ново въстание. Затова вниманието на комитета било насочено към обсъждане на онези въпроси, от които зависела успешната подготовка на въстанието. С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделили България на 4 революционни окръга. Първи революционен окръг — Търновски, в който влизат Търновско, Габровско, Троянско и Севлиевско. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов, с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков и център Горна Оряховица. Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котленско и се ръководи от Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и други. Трети — Врачански, с апостоли Стоян Заимов, Георги Апостолов, Никола Обретенов. Четвърти — Панагюрски (Плов-дивски), с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков.
Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябвало да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. Въстанически отряди щели да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвиждало се разрушаването на жп линията Одрин-Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези акции била да се предизвика паника сред мюсюлманското население. Комитетът се обръща с призив към всички българи, служещи в руската, румънската и сръбската армии да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.
Подготовката на въстанието се извършвала в няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военно-техническа подготовка, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, но била крайно незадоволителна.
Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.
Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен около 25 декември 1875 година, след което комитетът бил саморазпуснат, а определените апостоли преминали Дунав и започнали усилена работа по подготовката на въстанието.
Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други, на територията на Търновски окръг се разгърнала активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществявала в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не можели да решат въпроса за оръжието. Видимо изостанала и военната подготовка на населението.
Във втори революционен окръг — Сливенски, възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал да се изградят няколко въстанически лагери в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довели до негативни последици за цялостна подготовка на въстанието в Сливенско.
И в трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристигнало и закупеното в Румъния оръжие.
Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказала незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместили ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната. Съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.
С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждали въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въстанието. Събранието в Оборище завършило на 16 април. Един от участниците, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпратила в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.

Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.
В отговор на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминала в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна поп Георгиева.
Изграждат се укрепителни лагери около Панагюрище, Клисура, на връх Еледжик и други, сформират се бойни отряди като „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски. Въстаническите действия се разпространяват из всички краища на окръга.
Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците било и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата бил неуспешен. Безпримерен героизъм показали въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.
Въстанието в IV революционен окръг било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда“.
В I-ви (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите били разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранявал срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
Във II-ри (Сливенски) окръг властите успели да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. На 3 май било обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов била сформирана малка чета, която не стигнала до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата била обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.
На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски.
Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души, от които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосецът на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започнал походът на четата. Тя се отправила към Балкана, като водела тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки били боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четника, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.

След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.
На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.
Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Това въстание е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.
Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя е невъзможно. Зверствата на турските войски, в резултат на които са изклани на 30 000 българи и са опожарени стотици селища, отвращават света от Турция дори в очите на най-ревностните й защитници.
Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.

По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за разследване на извършените престъпления. Активна роля в това отношение играят Юджин Скайлер и Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и журналистът Джон Макхаган, който обнародва в английския либерален вестник „Дейли нюз“ серия вълнуващи статии, в резултат, на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд — най-известният защитник на Османската империя. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.
Своята солидарност към българите изразяват и представителите на общността във всички балкански страни, както и в много други държави — Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.
Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.
Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.
В започналата словесна война срещу Османската империя се включват активно всички институции и организации като Българската екзархия, Добродетелната дружина и други. Още през лятото на 1876 година се възобновява в Букурещ БРЦК под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). В него участват дейци от различни политически групировки — Киро Цанков, Петър Енчев, Иван Вазов, Иван Грудов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и други. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към организиране на български доброволчески отряди за участие в започналата през юни 1876 г. нова сръбско-турска война.

След това БЦБО изработва план за организиране на въстание в България. Едновременно с това през лятото на 1876 г. влиятелни български кръгове в Цариград замислят една дипломатическа акция с цел да се запознаят правителствата на великите сили с положението в страната след въстанието, като се предявят исканията за решаване на българския въпрос. Замисълът на тази акция е продължение на въстанието, тъй като съответства на неговите стратегически цели. С тази мисия са натоварени Драган Цанков и Марко Балабанов. Тяхната мисия била организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина в Букурещ — Евлоги Георгиев. В началото на август 1876 година, двамата пратеници заминават за Европа и посещават Лондон, Париж, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на представителствата меморандуми с българските искания за създаване на автономна българска държава. Най-радушен прием им оказват правителствата в Берлин и Петербург, където ги приема лично император Александър II, който ги уверява, че Русия непременно ще окаже съдействие на българите, но само с мирни средства.
През лятото и есента на 1876 г. българският въпрос става централен проблем на Цариградската конференция между великите сили.
В началото на декември 1876 г. посланиците на великите сили се събрали в Цариград, за да подготвят взаимно проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области (приемали) покривали всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.
Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига до някъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.

 

93 години от атентата в църквата “Света Неделя“

 

 

Днес се навършват 93 години от атентата в „Света Неделя“. Атентатът е най-големият терористичен акт в историята на България.

Целта на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително и Цар Борис III.

Атентатът е извършен на Велики четвъртък от група дейци на военното крило на Българската комунистическа партия. Дълго време кървавото събитие държи печалния рекорд за най-много избити представители на елита на едно място.

След провала на Септемврийското въстание от 1923 г. БКП е забранена и минава в нелегалност. Комунистите решават да отвърнат на удара. Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925 година влиза в контакт с клисаря на „Света Неделя“ Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 кг експлозив. Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя“, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Комунистите се спират на о.з. генерал Константин Георгиев, който е убит пред църквата „Свети Седмочисленици“ на 14 април.

Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7 часа сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата извършителите на атентата. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.

Експлозията избухва около 15:20 часа и събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.При атентата загиват 134 души, други умират по-късно от раните си. Ранените са около 500. Загиват 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3 майори, 9 капитани, 3 депутати и множество граждани, включително деца.

По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано. Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу крайната левица.

Част от организаторите на атентата – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров – успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като първият е убит, а вторият се самоубива преди да бъде заловен.

Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена” от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.

На 16 април 2018 г. от 11.00 часа, в столичния катедралния храм „Св. Неделя” ще бъде отслужена панихида за жертвите от атентата.

 

 

Одрин – непревземаемата крепост падна!

 

 

На днешния ден преди 105 години българската армия записва една от легендарните страници в своята история.

На 26 март  (13-ти по стар стил) 1913 година, по време на кървавата Балканска война българите извършват един от най-огромните военни подвизи в новата ни история – под командването на генерал Георги Вазов непревземаемата турска крепост Одрин е превзета.

Драматичните събития около тази величествена битка започват ще през 1912, когато България започва дълго чаканата борба за своето обединение. Идеалът на царството е всички българи, останали на чужди територии да бъдат присъединени в една голяма държава, каквато се е очертавала Санстефанска България.

В самото начало на войната българите постигат победи. Царските войски се изправят срещу центъра на османските сили и ги обръщат в бягство. Втора армия заема позиции около непревземаемото укрепление Одрин и го поставя под обсада, докато другите части настъпват към Цариград.

До декември 1912 г. Одрин остава блокиран от българските войски, но до бойни действия не се стига. Армиите на Фердинанд не успяват да пробият отбраната край Чаталджа и превземането на Цариград става невъзможно.

Турците склоняват да подпишат примирие, като се съгласяват блокадата над Одрин да остане, но след преврата в Цариград обявяват, че ще продължат военните действия. Българите се активизират и на 3 февруари, в изключително тежки условия, започва битката за крепостта. Най-големия по дължина фронт се пада на Източния сектор, където са съсредоточени половината от силите на атакуващите, начело на които застава генерал Георги Вазов.

Планът за атаката, изготвен от самия генерал Михаил Савов – помощник на главнокомандващия БА, се оказва изключително успешен. Големият пробив на Източния сектор от крепостта е извършен под командването на ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов и генерал Владимир Вазов.

Обсадата на Одрин от български и сръбски войски, започнала през октомври 1912 завършва с превземането на турската крепост от Втора Българска армия на 26 март 1913 година

Решителната победа на храбрите бългалски войници слага точка на Балканската война.

Обсадата на Одрин ще остане в историята и като един от първите случаи на действие на бойна авиация (след Италианско-турската война от 1911-1912 г.).

 

 

Източник: Фактор

 

3 март: Преди 140 г. e сключен Санстефанският мирен договор

Подписване на Санстефанския мирен договор

На 19 февруари/3 март 1878 г. в Сан Стефано край Цариград е сключен мирен договор между Русия и Турция, който слага край на Освободителната война. Договорът е прелиминарен (предварителен), което означава, че подлежи на процедура по утвърждаване след преразглеждане, което после е направено на Берлинския конгрес.

Датата е подбрана специално: На 19 февруари 1855 г. император Александър II се възкачва на престола, пак на 19 февруари 1861 г. той подписва манифеста за освобождаването на крепостните селяни, за което е наречен Цар Освободител.

Договорът съдържа 29 члена. С чл. 1-5 се дава независимост на Черна гора, Сърбия (която получава Нишката област) и Румъния (която получава Северна Добруджа като компенсация за южната част на Бесарабия, която се присъединява към Русия).

Чл. 6–11 се отнасят за новосъздаденото Княжество България: то е признато за автономно, трибутарно (зависимо от сюзерен) княжество с християнско правителство и народна милиция.

В границите му се включват териториите от Мизия, Тракия и Македония, заселени с компактно българско население. Границите на княжеството с известни изключения са идентични с тези на Българската екзархия, създадена през 1870 г., и с проекта, изработен от великите сили на Цариградската конференция от 1876 г.

Князът на България се избира от нейното население и се одобрява от султана със съгласието на великите сили. Препоръчва се събрание от български първенци да изработи Органически устав (конституция) на княжеството.

Новото управление се въвежда за срок от 2 години под надзора на руски комисар. За същия период от време в княжеството остават руски войски за поддържане на реда.

България трябва да плаща годишен данък на Османската империя, която няма право да държи войски на територията на княжеството, но може да прекарва войски и бойни материали по определени пътища. Всички османски крепости в княжеството подлежат на разрушаване.

Мюсюлманските изселници запазват недвижимите си имоти.

Договорът обхваща и проблеми извън България, например урежда корабоплаването по Дунав, необходимите реформи Босна, Херцеговина остров Крит.

Урежда се обезщетението, което Османската империя трябва да изплати на Русия. От общата сума 1410 млн. рубли се приспадат 1100 млн. рубли за териториите, които империята отстъпва на Русия: Северна Добруджа, част от Североизточна Мала Азия, Карс, Батуми и Баязид.

Останалите членове уреждат въпроси, свързани с правата на руските граждански и духовни лица в Османската империя, с военнопленниците, с преминаването на неутралните плавателни съдове през Проливите, с изтеглянето на руските войски.

Санстефанският договор е опит от страна на руската дипломация да засили позициите на Русия на Балканите и по Източния въпрос преди началото на Берлинския конгрес, да пропагандира каузата на Русия като загрижена за разрешаването на националните проблеми на българския народ.

Срещу договора се обявяват останалите велики сили, най-вече Англия и Австро-Унгария, както и християнските балкански държави, които възразяват срещу създаването на голяма българска държава, нарушаваща баланса на силите на Балканите. Румъния е недоволна и от замяната на Южна Бесарабия със Северна Добруджа.

Санстефанският договор е посрещнат с въодушевление и възторг единствено от българите, тъй като той възстановява независимата българска държава в максимално възможните етнически граници. В интерес на истината повечето българи не знаят, че ще има Берлински конгрес, и изобщо не подозират какви несправедливи решения ще вземе той.

Академик Константин Косев: Русия ни помогна да възкръснем през 1878 година

 

 

На 3 март България ще отбележи 140-години от Освобождението от турско робство и възстановяването на държавността си. Макар в последните години заради политическата конюнктура да се правят опити за нов или по-различен прочит на събитията тогава, фактите не могат да бъдат скрити. За най-важните неща в тази война и някои прикривани истини с години разказва един от водещите български историци акад. Константин Косев в интервю за „Труд“.

– Академик Косев, готова ли е била Русия да води война с Турция преди 140 години, довела до Освобождението ни от турско робство?

– Войната през 1877-1878-а наистина е била неизбежна. Но ще уточня, че Руско-турската война е крайно нежелателна за царя и руското правителство. Това е най-спорната война и Русия не е готова да воюва. Нито икономически, нито финансово, нито военно. По някакъв начин руската армия дори е невъоръжена.

– Как така е невъоръжена, какво имате предвид?

– Ще ви дам следния пример за илюстрация. С голямо желание да се бие срещу турците в България идва 20- годишният княз Николай Яшвил, който е племенник на генерал Гурко. Но за да пожалят младежа, го пращат в Източния отряд, където няма военни действия – в Попово, Разград, четириъгълника Шумен-Варна-Силистра-Русе. Писмата на младия княз са издадени в книга на БАН и в едно от тях той пише до баба си: „Бабо, дойдох да видя истинска война, но тук ме третират като малко дете, и все ме пращат в щаба при комендантите, където няма война. Искам да ида при вуйчо ми.”

Князът описва как берат плодове от градините и вече си е намерил приятел – турчин, който му подарил истинска пушка. Това става точно през лятото на 1877 г. Руската армия тогава е въоръжена със стари пушки. А царят обявява войната от немай къде на 24 април 1877 г. Тя обаче не започва веднага, а след три месеца.

– Защо? Нали една война обикновено се започва с цел да бъде изненадан противникът.

– Да, така е. И в случая дори се дава възможност на противника да направи укрепителни съоръжения и по Дунавския бряг, и по Стара планина. Офанзивата започва чак на 27 юни при Свищов.

Междувременно Генщаба три пъти променя плана на войната, което говори за голямо колебание. Първия път главнокомандващият Николай Николаевич казва: „Война докрай. Крайна цел: Цариград!” Обаче министър-председателят Горчаков отговаря: „Не, няма да можем да водим такава война, ние ще водим война проформа – до Балкана, след това турците ще се уплашат и ще искат примирие.” Николай Николаевич като вижда това, прави скандал и отива при Александър II: „Каква е тази война, какво е това нещо?” И царят нарежда да се направи друг план – война докрай, война до Цариград.

– Но докато се колебаят в плана за войната, тя трябва да се подготви дипломатически. Как действа руската дипломация?

– Много странно, официална Русия действа в концепцията – война до Балкана. Затова, когато започват преговорите с Австрия, руските представители сключват тайно споразумение, че бъдещата война, както и да завърши, няма да доведе до образуване на голяма славянска държава на Балканите. Освен това бъдещият мир ще бъде съгласуван с опонентите (Западните държави) на Русия по Източния въпрос и толкова. Австрия се задължава да не отваря фронт в тила на руската армия, а за награда ще получи Босна и Херцеговина. В същото време, трябва да се осигури и Великобритания.

– И как става това?

– Още на 20 май 1877 г. канцлерът и външен министър княз Горчаков пише писмо до руския посланик в Лондон граф Шувалов да се срещне с външния министър лорд Дерби и да му каже, че Русия ще води проформа война – и то до Балкана, както и че това ще бъде война от името на силите, подписали Цариградския договор. Тоест, Русия няма други намерения – тя ще води малка война и ще направи една военна демонстрация. И тази нота е връчена на Дерби. Главнокомандващият Николай Николаевич разбира за това и вдига страшен скандал. „Как така? Каква е тази малка война? Ние ще воюваме ли или не?”

– Руският цар как реагира?

– Цар Александър II е мек човек и веднага нарежда да се обадят на Шувалов да не връчва нотата. Но е късно – тя вече е дадена. Ето как Русия още преди да започне военните действия предварително се ангажира, че бъдещият мирен договор ще бъде съгласуван заедно с опонентите, с всички участници в Цариградската конференция (1876-1877).

– Но нещата все пак се променят, не стават точно така?

– Руският посланик в Турция генерал Игнатиев, който участва в преговорите, не е от правителството. Той се подчинява, но действа в името на военната партия на генералите и на славянофилите. Тя е много силна и графът е една от водещите фигури в нея. Той действа по свое усмотрение. Русия печели войната с Турция с голям зор.

– Обяснете защо – кой какви грешки допуска?

– Генерал Гурко с 12 000 души се насочват към Южна България – тръгват през Търново за Стара Загора, като с тях е и българското опълчение – нещо нечувано. При Стара Загора те търпят страхотно поражение и няколко десетки хиляди българи бягат заедно с руските войски зад Балкана. Това е неудачен ход за руското командване. Следващата принудителна грешка е при обсадата на Плевен. Добре, че турската армия на Сюлейман паша не успява да си открие път натам. Всъщност той не е никакъв военен, а един поет от Сорбоната, който извършва истинска лудост – с фронтална атака иска да мине през хребета на Стара планина за по-бързо и така да се озове в помощ на обсадената армия на Осман паша в Плевен.

Сюлейман би трябвало да мине през Хаинбоаз, и русите, заели прохода, го чакат там. Затова на връх Шипка са само българското опълчение и два руски полка – Брянски и Орловски. Битката там е била буквално на ръба. Но за щастие върхът е удържан.

– Обсадата на Плевен е другата важна и решителна част от войната.

– Обсадата на Плевен продължава три месеца. Там се дават повече от 30 000 жертви – руснаци, румънци, финландци, поляци и др. Атаките са три. От възлово значение за изхода там е една голяма грешка на турците. Най-въоръжената турска армия – елитна, от няколко десетки хиляди души, която е в четириъгълника Силистра-Русе-Варна и Шумен, си стои на мястото и не мърда. Въобще не идва на помощ при обсадата на Плевен. Когато след това викат главнокомандващия Абдул Керим паша на съд, го питат: „Ти какво правиш там?! Защо не удари русите в гръб?” И той казва: „Не можех да повярвам, че това е истинска война…” Всъщност обясненията му са: „Мисля, че както през всичките предишни войни досега, руснаците ще дойдат от североизток през Добруджа. И не мога да повярвам, че са тръгнали да ни нападат с 200 000 души”.

– Излиза, че турците губят войната и заради лоша стратегия?

– Да, турците наистина губят войната от глупост. След падането на Плевен положението се усложнява. Руснаците знаят, че турците, които са много модерно въоръжени, всеки момент могат да дойдат. Неизвестността е пълна и тогава Гурко решава въпроса – това е и поантата на войната. В този критичен момент – средата и края на декември, ген. Гурко решава да мине Стара планина и да влезе в Южна България през Арабаконак. Този ход е невероятен за военната история! Това е блестяща операция, свързана с много усилия и жертви. Той изненадва турците, когато един ден се появява във Враждебна и те са направо смаяни. София е голям град, но в него няма военни части. И нито могат да прехвърлят елитни войски, нито да направят нещо друго.

Русите влизат в София на 4 януари и почти веднага продължават към Пловдив и Одрин. Руската армия по същото време, начело с генерал Радецки, пробива турските позиции при Шипка-Шейново. Пътят към Стара Загора и Одрин е отворен. Точно в това време започват преговорите за примирие.

– Значи генерал Гурко обръща войната?

– Да, той е човекът, който решава войната. Това е регистрирано във всички документи, дори германското командване го поздравява. Това са бляскави резултати, които нямат прецедент във военната стратегия! Да минеш Балкана през януари в този студ е нещо страхотно. Тук много помагат и българите, които са водили руснаците по разни пътеки.

– Обратът във войната става факт.

– При това положение на 19 февруари 1878 г. руските войски вече са пред Цариград. И граф Игнатиев, който е опитен дипломат, заплашил турците, че трябва да се съгласят на условията, които той предлага. След толкова жертви и кръв поставяме условия – да бъде съединена, да се обедини в единна държава Санстефанска България. И той прави този проект по поръчка на цар Александър II. Както си му е редът, отива в Петербург да го съгласува с него. Междувременно той вече е чул за преговорите, които се водили във Виена и в Лондон, за тънките сметки, но се прави, че не знае, защото никой не му го е казал официално.

– Какви са реакциите на руския цар след предложенията на граф Игнатиев?

– Когато графът му показва основанията на мирния договор, Александър II се усмихва, подписва го, но изразява съмнения дали този проект ще могат да го наложат. Канцлерът Горчаков пък го подписва дори без да го погледне и казва – действайте. Граф Игнатиев се връща и в Сан Стефано подписва мирния договор. Няколко часа преди да сложи подписа си обаче, получава тайна депеша от Горчаков, в която се казва: „Генерале, договорът, който предстои да подпишете, ще бъде само един прелиминален/предварителен протокол. Истинският мирен договор ще предстои в бъдеще.” Графът е много ядосан и възмутен от тези долни игри. Той истински се притеснява какво ще стане ако българите научат, че това не е истинският договор и ще има друг.

– Значи санкциите от страна на Великите сили са били задължителни?

– Да, тогава след всяка война, независимо кой воюва, Великите сили трябва да я санкционират, тоест да препотвърдят мирния договор. Нашият договор трябвало да се препотвърди в Берлин. Притесненията са основателни и питат канцлера Горчаков: „Какво ще стане сега, когато българите научат тази работа, ще стане много лошо. Ние почнахме войната с желанието да се покажем, да си запазим репутацията, влиянието пред българите като техен верен съюзник и покровител. Това крие голяма опасност да рухне идеята за Дядо Иван.”

И знаете ли какво е отговорил този мъдрец? Казал е: „Още по-добре. Защото тези българи ще видят как ние се борим на Берлинския конгрес в полза на тяхната Санстефанска България, ще видят кой е срещу нас и нашият авторитет тогава ще нарасне още повече.” И наистина от гледна точка на руските интереси те успяват да си запазят влиянието до ден днешен.

– Въпреки опитите да се наложат антируски настроения у нас, а и на Балканите, повечето хора продължават да симпатизират на Русия. Защо?

– Защото всички Балкански народи получиха своите държави, включително и ние – българите, благодарение на руската военна помощ. И колкото и да са били имперски амбициите на Русия, желанието й да ни помогне е било искрено. Да, вярно е, че те воюват и за себе си, за репутацията на Русия. Славянофилството там е страшно силно. Но истината е, че Русия помага на България да възкръсне, да възстанови своята държавност. И това не може да бъде забравено никога, колкото и сега да се правят подобни опити.

– А как се проявява Германия през войната?

– В хода на бойните действия Германия се проявява като лоялен партньор. В Берлин със задоволство реагират на руските бойни успехи, особено във връзка с победата при Плевен. Канцлерът Ото фон Бисмарк заедно с германското правителство безусловно одобрява подписания на 3 март 1878 година мирен договор в Сан Стефано.

– Всъщност Бисмарк е единственият политик в Европа, който мечтае за тази война.

– Да. И има нещо много интересно. На Цариградската конференция, на която Русия е изолирана и решенията пропадат, великият везир Мидхат паша се страхува да не започне война. Той отива в руското посолство и казва: „Вие слепи ли сте, не виждате ли, че Бисмарк ви тласка към война.” Убеден в това, той моли в писмо-послание Бисмарк за пощада. Обръща се не към Петербург, а към Берлин, което е любопитен ход на голям държавник. Но Бисмарк не му обръща никакво внимание, продължава с натрапчива агитация към руския цар Александър II да започне войната незабавно. „Ще охранявам вашия тил от Запад (Австро-Унгария), ако някой посмее да се намеси с военна сила. Пари ако ви трябват, аз съм насреща. Оръжие ако ви трябва, доброволци – насреща съм. Аз ще бъда вашият секундант във войната, ще поема защитата на руските интереси по време на войната с Османската империя“, казва Бисмарк.

И точно в деня на подписването на Санстефанския мирен договор в официална реч пред Райхстага той точно очертава границите на българския етнос според картата на Хайнрих Киперт, която съвпада с границите на Санстефанска България.

– Но в Лондон и Виена са на друго мнение и ни прецакват?

– Прецакват ни заради Русия. Австро-Унгария и Англия решително възразяват срещу Санстефанския договор. Те открито заплашват Русия с военна намеса. Руската дипломация е принудена за компромиси и моли Бисмарк за съдействие като неутрален арбитър в започналите преговори. Русия няма достатъчно сили и потенциал да гарантира решенията на Цариградската конференция. Но доколкото техните интереси позволяват да си запазят репутацията, това го постигат. И случващото се сега на Балканите е завещание от точно тези събития, за които говорихме.

 

Акад. Константин Косев е роден е през 1937 г. в Дупница. Завършва история в Софийския университет. Специализира в Мюнхен и Бон. Заместник-директор на Института по история на БАН и на Единен център по история на БАН (1973-1978). През 1990 година е министър на народната просвета и вицепремиер. Депутат във ВНС. Заместник-председател на БАН (1996-2007).

Спомени от соца: Какво се случваше с родните роми, когато бяха просто цигани (СНИМКИ)

 

 

До 1989 г. нашенецът знаеше, че ром е дестилирана алкохолна напитка, направена от остатъчните продукти на захарната тръстика меласа и тръстиков сироп, чрез процес на ферментация и дестилация. След началото на демократичните промени обаче се възприе за политически по-коректно това понятие да се използва и за циганин. Дотогава официално във всички документи от следвоенния период за наименуване на тази етническа общност се използва понятието цигани. Затова и ние за исторически по-коректно решихме да използваме понятието „цигани” и „циганско население”, пише socbg.com.

Циганската общност от Втората световна война до Априлския пленум

По време на Втората световна война циганското население, наред с евреите, е засегнато от расисткото законодателство на българското правителство. Свидетелство за това са редица ограничения във всекидневния им живот. Забранено е да посещават централните квартали в София, да се возят в трамваите, а чрез купонната система получават по-малко храна и от евреите.

След 9-ти септември 1944 г. циганите за първи път стават обект на целенасочена политика, целяща пълноценното им включване в обществено-политическия, социално-икономическия и културния живот на страната. Първоначало отношението на правителството на Отечествения фронт към циганите е свързано с убеждението, че те са естествени съюзници и че трябва да се подпомогне тяхното издигане в обществото. Поради най-голямата изостаналост на циганското население, спрямо останалите малцинствени общности, то се ползва с най-големи грижи за преодоляване на този проблем от страна на властта.

Така в първите години след войната се забелязват усилията на новото правителство за провеждане на социалистическо национално изграждане на циганското население и самоопределянето му като такова. Това е и времето, в което то се ползва с най-много права и свободи.

През пролетта на 1946 г. в София е създадена „Единна общокултурнопросветна организация на циганските малцинства“ под председателството на Шакир Пашов. Започва издаването и на вестник за циганското малцинство списван на техния език. Същата година Шакир Пашов е избран за народен представител, което го прави и първият циганин в парламента. Последвалата сталинизация в Източна Европа се отразява и на циганската общност.

Този период се изразява в подозрителност към всички различия, водещи до ограничаване на правата на етническите общности. На първо място е извършена репресия над най-значимия циганин по това време Шакир Пашов. Първоначално е изключен от редиците на БКП, а в последствие е изпратен в лагера на остров Белене. Промяната засяга и вестника, който спира да се издава. Друго доказателство за промяна е изселването на част от турското малцинство през 1950-1951 г. В изселническата вълна взимат участие и турчеещи се български цигани.

Точният им броя трудно би могъл да се определи, но се приема, че става въпрос за около 5000 души. Те стават и причина през 1951 г. турските власти да затворят границата, с което да се спре процеса на изселване. След смъртта на Сталин и най-вече след Априлския пленум от 1956 г. се наблюдава постепенно „размразяване“ на отношението към циганската общност.

1956 – 1989 г. – 33 годишната интеграция в социалистическото общество

След прословутия Априлски пленум започва и същинската интеграция на циганите в българското общество, наричано тогава с термина приобщаване. Новото ръководство на БКП начело с Тодор Живков, започва кампания за интеграция на етническите общности, в това число и циганите, която има за цел постепенната им асимилация и създаване на единна „българска социалистическа нация“. Това е период, през който се провежда политика за приобщаване на циганите към „социалистическия начин на живот“, чрез издигане на техния бит и култура.

По това време е реабилитиран и Шакир Пашов. Националният съвет на ОФ започва да издава нов цигански вестник „Нов път“, като този път той излиза само на български език. Този вестник е уникален с това, че е първия в Европа, който е предназначен за национално малцинство. В него се разглеждат широк кръг въпроси, свързани с образованието, здравеопазването, спазването на закона, нов социалистически морал. Вестникът се издава до ноември 1988 г. Този първи период завършва през декември 1958 г., когато се приема Постановление на министерски съвет (ПМС) № 258, регламентиращо усядането на циганите чергари. С него за пръв път в страните от бившия соцлагер се урежда въпроса на циганите.

Секретният доклад на Николай Добрев за рухването на банковата система у нас

 

 

През есента на 1996 година министърът на вътрешните работи Николай Добрев изготвя строго секретен доклад по нареждане премиера Жан Виденов за състоянието на банкавата система в България.

Докладът е бил написан в три варианта – два по-кратки, за министрите и депутатите и един пълен, персонално за премиера.

Той е от 24 стандартни страници, плюс едно таблично приложение.

Документът носи секретната информация за лица, голяма част от които тогава са имали ключови позиции в държавата.

В доклада се прави обстоен анализ на създаването на новите частни търговски банки, взаимодействието им с държавните финансови институции, назначените от БКП-БСП банкери частници и схемите, по които трезорите са източени чрез роднински и партийни фирми.

През периода 1990-1996 г. в страната са създадени и са действали 44 банки, някои от които са почти неизвестни на обществото. Уставният им капитал за учредяване е събиран незаконно от касите и сметките на държавни банки и учреждения.

Така например, през този период от държавната ДСК са извадени 70 милиарда лева кредити, като основната част са отишли за лицензиране на нови трезори. С пари на „Кореком”, „Металхим” и Записи на заповед на НЕК се пръкват ПЧБ и ЧЗИБ.

Авторите на доклада, който става известен като „Доклада Добрев“ отчитат, че новите банки стават звено в механизма за присвояване на държавни средства. Имената пък на „Туристспортбанк”, „Кредитна банка”, ПЧБ, „Банка Моллов” и „Елитбанк” се цитират като перачи на пари. 

Именно в началото на прехода е и бумът на раздаване на необезпечени кредити и източването на трезорите от новите им собственици.

Така в края на 1995 г. Жан Виденов разбира, че лошите кредити на всички банки възлизат на 342,7 милиарда лева. Сумата представлява 40% от произведения брутен обществен продукт.

Докладът „Добрев” констатира, че борчески и икономически групировки застават на входа и на изхода на банките със свои фирми и планово ги съсипват. Такъв пример е „Балканбанк”, задушена от октопода „Мултигруп” и от семейни фирми на шефа й Иван Миронов. „Булгарлизинг” пък съвместно с „Корона инс” , на кръсника на българската мафия Иво Карамански са издоили 24 млн. долара от гаснещата „Стопанска банка”. Зад пловдивската „Тракиябанк” застава борческата групировка на „Клуб 777”.

Финансовите експерти на МВР, изготвили разработката, отчитат, че БНБ се е превърнала в „държава в държавата”, а за много от далаверите отговорност трябва да носят тогавашният й председател проф. Тодор Вълчев, шефът на банковия надзор Камен Тошков, Стоян Шукеров и др.

Констатирано е още, че по „…веригата „лобисти-политици-банкови чиновници-частни фирми” са изтекли огромни суми, предварително обречени като несъбираеми кредити.

Сред обществото е оформено трайно мнение, че кредити на изправни фирми се отпускат срещу 10% комисионна, а за кредити, за които предварително е известно, че няма да бъдат върнати, е до 50%”.

След този доклад последваха масови фалити на родни банки, стартираха и прокурорски проверки и наказателни дела срещу виновните. Много от банкерите станаха обект на шумни процеси, но 15 години по-късно всички са оправдани.

Единствените осъдени са: шефът на ДСК Бистра Димитрова, през 2008 г., но присъдата й все още не е потвърдена на по-горна инстанция и звездата от „Орион” Веска Мджедиева, но тя е за финансова измама, а не за източването на БЗПБ. Никой не коментира ролята на Темида в гигантската машинация.

Икономисти днес са категорични, че с фалита през 1996 г. на 16 банки е завършила първата фаза на натрупване на капитала у нас. Изчезналите тогава пари после бяха вложени при вторичното разпределение на капитала при приватизацията. Така на практика материални активи за 35 милиарда долара бяха обсебени и разграбени за 1 милиард долара

В навечерието на годишнината от връщанета на мандата от страна на Николай Добрев и Георги Първанов публикуваме целия текст на секретния доклад, изготвен от МВР , за да се види икономическата обосновка на решението на Добрев да не съставя второ правителство на левицаата.

ДОКЛАДЪТ „ДОБРЕВ”

Развитието на банковата система в България заема доминиращо място в икономическите и социално-политическите процеси в страната в годините след 1989-та. То отразява, както същностните процеси на прехода, така и неговата специфично национална форма, в т.ч. и редица съпътстващи този преход деформации.

Водещата идея на прехода към пазарна икономика – преразпределението на собствеността – предопределя първостепенна роля на банките като един от главните инструменти на този преход. Израз на тази роля е преди всичко насочването на кредитния процес към обслужване на приватизацията и функционирането и развитието на частния сектор.

Реформата в банковата сфера обаче, както по темповете на протичане, така и по реално упражняваните от банките функции се разминава с преобразованията в реалния сектор.

Това разминаване оказва значимо влияние върху функциите на цялата банкова система, деформира целите й и постепенно я превръща във фактор, оказващ негативно влияние върху националното стопанство.

За деформациите в развитието и функционирането на банковата система важно влияние оказва комплекс от фактори, като:
– противоречието между бързата реформа в банковия сектор и забавянето на реформата в реалния сектор;
– рязката загуба на пазари и свързаното с това бързо рухване на немалка част от производствените структури в страната;
– липса на цялостна, общоприета и последователно реализирана стратегия и концепция за прехода;
– нестабилната политическа обстановка в страната в годините на преход към пазарно стопанство, липсата на политически консенсус, честите смени на правителствата забавиха осъществяването на структурната реформа, „торпилираха“ разработването и осъществяването на задълбочена и перспективна стратегия за икономически растеж, в т.ч. и за развитието на банковата система;
– възникването и утвърждаването като водещи на еднопосочни, за съжаление „спекулативни“, интереси на зараждащия се частен сектор, банковата администрация и различни политически лобита, създали условия за трайни деформации във функционирането на банките;
– не без значение е и влиянието на външния фактор /чрез съответните МФИ/, който през всичките тези години умело дирижира процесите към поставяне на българската икономика в зависимост, на възможно най-ниска цена.

Към тези общи условия за непрекъснатото влошаване положението на банките и банковата система допринася относително ниската степен на развитост и завършеност на последната, недостатъчната законово-нормативна уредба, относителното закъсняване на взетите законодателни мерки и най-вече изключително слабото развитие на контролните механизми и структури, свързани с тази деликатна сфера.
Характерът и мащабите на противоречията, слабостите, деформациите и закононарушенията във функционирането на банковата система следват етапите от нейното зараждане до сегашното й остро кризисно състояние.

ГЕНЕЗИСЪТ НА СЪВРЕМЕННАТА БАНКОВА СИСТЕМА

До 1981 г. в страната функционират Българската народна банка, Българската външнотърговска банка и Държавната спестовна каса, като БНБ съчетава функциите на емисионна и търговска банка; БВТБ е специализирана във външнотърговски операции и управление на валутните резерви на страната, а ДСК обслужва предимно спестовно-кредитната дейност на населението.

През 1981 г. е учредена „Минералбанк“ /преобразувана през 1982 г. в БСИ/. През 1986 и 1987 г. са създадени седем нови търговски банки, специализирани в обслужването на отрасловите структури.
В края на 1989 г. и през 1990 г., на базата на клоновете на БНБ, се създават нови 59 търговски банки, част от тях с незначителен капитал.

Извършени са промени в уставите на банките, за да се разреши включването на частен акционерен капитал. Акциите се продават по номинал, на базата на балансовата стойност на уставния капитал на банките към датата на създаването им, въпреки ускорената инфлация.
От 1.01.1990 г. БНБ /тогава на подчинение на Министерски съвет/ е освободена от несвойствените си търговски функции, а през юни 1991 г. с приемането на Закона за БНБ, тя получава статут на национална банка, със значителна степен на автономия и независимост.

На 28.04.1990 г. се провежда конгрес на Съюза за стопанска инициатива на гражданите, който взема решение за учредяване на търговска банка. На конгреса присъства Желю Желев, в качеството си на председател на СДС. Учредители на ССИГ му предлагат да се коригира чл.13 на Конституцията, като се премахне държавният монопол върху банките.
След броени дни парламентът гласува промяната и документите /учредителен договор и подписка/ на бъдещата Първа частна банка са внесени в БНБ. Управителният съвет на БНБ /председател Иван Драгневски/ реагира веднага и издава разрешение за създаване на банката. Не закъснява много и съдебното решение, въпреки липсата на съответния закон за банките и кредитното дело.

ПЧБ е вписана в регистъра за дружествени фирми с ограничена отговорност на основание чл.11, ал.2 от Указ 56 на
24.07.1990 г. като акционерна фирма „Първа частна банка АД“ с предмет „извършване на банкови и кредитни операции от всякакъв вид …“ фирмата /ПЧБ/ се създава с уставен фонд 10 млн.лв., като част от него е внесен от държавните фирми „Кореком“ и „Металхим“. Първите 100 000 акции на банката са отпечатани още през октомври 1990 г., без коректно написана дата на емисията, въпреки изискванията на действащия тогава Правилник за прилагане на Указ 56.

През същата година /1990/ се създава Банка за земеделски кредит. В периода преди приемането на трите закона, уреждащи пълноправното съществуване и функциониране на търговските банки /Закон за БНБ от 1991 г., ЗБКД от 1992 г. и Търговски закон от 1991 г./, в България се създават още няколко търговски банки: Международна банка за търговия и развитие; Агробизнесбанк; Централна кооперативна банка; Сирбанк; ТБ „Съединение“; Кредитна банка.

Със смяната на управителя на БНБ /16.01.1991 г./ и встъпването в длъжност на Тодор Вълчев като председател на УС на БНБ настъпва истински лицензионен „взрив“.
Подробностите около поставянето на основите на частните банки в България е важно доказателство за прилаганата стратегия на натиск и несъобразяване с действащите към момента правила, която и впоследствие ще оказва решаващо влияние върху цялата банкова система.

Почти във всички случаи средствата за набиране на уставния капитал и за закупуване на акциите се извършва с кредити от ДСК и държавните банки. Някои от тях са създадени и чрез представяне на документи с фиктивно съдържание за събран уставен капитал, чрез изкупуване на външен дълг и залагането или препродаването му на трети
лица или по други механизми.

За периода 1990-95 г. само ДСК е раздала над 70 млрд.лева кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми. Лицензи получават стотици ФБК, обменни бюра и други финансови структури, с което по същество в страната започва да функционира паралелна банкова система.

През 1990-1991 г., в резултат на сериозни банкови нарушения, се изтеглят огромни финансови средства под формата на кредити без необходимите обезпечения. В същото време новообразуваните търговски банки емитират нови акции, които са пуснати на фондовия пазар по и над номиналната им стойност, без да е направена оценка на финансовото състояние на банките по активите и пасивите им.
ПИМБ се създава след изтеглен валутен кредит от ТБ „Електроника“ от фирма „Василка“.

Впоследствие банката вдига уставният си капитал, с оглед получаването на пълен лиценз без съгласието на УС на БНБ. Кредитна банка се създава с пари на ДСК. „Елитбанк“ е създадена чрез теглен валутен кредит от „Биохим“ и средства на ПЧМБ; „Моллов“ – чрез кредит от ДСК, ПЧБ и залагане на чужди ценни книжа, които са й били необходими само за набиране на необходимия капитал; „Агробизнесбанк“ е създадена с дадени средства от ЗПД „МИК“ АД и кредити; „Първа инвестиционна банка“ – като банка сателит на ПЧБ, с цел прехвърляне на средства и финансови игри; „Частна земеделска и инвестиционна банка“ е образувана с кредит от ДСК в размер на 170 млн.лева; Капиталът на „Кредитекспрес банк“ е събран чрез закупуване на външен дълг на държавно предприятие, който впоследствие е заложен и е изтеглен кредит от „Минералбанк“ и ПЧБ.

Фрапиращи са примерите за „лиценз по принцип“ за „Капиталбанк“, или за лицензирането на ЧЗИБ със запис на заповед от НЕК за изплащане на два пъти по 700 млн.лв. от ДСК в полза на частната банка.
Това положение е добре известно на БНБ, без да се предприемат съответни мерки. Едва през първата половина на 1993 г. УС на БНБ приема основните наредби, регламентиращи извършването на банковата дейност в страната. В началото на 1994 г. се констатират „определени слабости в лицензионната дейност на управление „Банков надзор“ и на тази основа се предлагат промени в Наредба № 2 за лицензирането.

Несменяем ръководител на „Банков надзор“ през всичките тези години е Камен Тошков.

Още на този първоначален етап започват злоупотребите с отпуснатите банкови заеми от държавните банки. Немалка част от средствата се пренасочват към частните банки, от тях към фирми и физически лица, след което са обявени за безнадеждни събирания. Друга част от тях са обърнати във валута и изнесени като „Лоро“-сметки в чужди банки. Този начин на изсмукване на национални пари от държавните банки е типичен за банките, създадени от някои икономически групировки в страната, като „Туристспортбанк“, „Кредитна банка“, ПЧБ, Банка „Моллов“, „Елитбанк“ и др.

Така още, в процеса на зараждане и формиране на банковата система се допускат нарушения и се създават условия за последващите деформации в нейното функциониране. Спекулативните механизми, използвани при създаването на банките се пренасят в сферата на развитието и функционирането им. За това има както законови пробойни, така и създадена организация. Междувременно, в банковата сфера са
навлезли и съответни за тези цели и намерения кадри.

В зараждането на банковата система се оформят и трите основни линии на престъпления и закононарушения, съдействали активно за сегашното кризисно състояние на банките:
– използването на дебалансираните отношения между банките и държавните предприятия /прехвърлянето на дефицита на предприятия към банките, а от последните към БНБ и бюджета/ за присвояване на огромни средства чрез овладяване на входа и изхода на предприятията;
– раздаването на необезпечени кредити и ниската възвръщаемост по раздадените огромни средства;
– включването на някои банки в механизмите за „пране на пари“ и обвързването им с различни форми на незаконен бизнес.

БАНКИТЕ КАТО ЗВЕНО В МЕХАНИЗМИТЕ ЗА ПРИСВОЯВАНЕ НА ДЪРЖАВНИ СРЕДСТВА

Дълготрайният небалансиран характер на отношенията между държавните банки и държавните предприятия, с всички произтичащи от това последствия, има определящо значение за задълбочаването на кризата.
Икономическите реформи стартираха в условията на „прекредитирана“ икономика. До 1990 г. 70-80 на сто от инвестициите, а също и оборотните средства на предприятията се кредитираха от държавните банки, като преоценката на оборотните средства се начисляваше като бюджетен приход, а не за увеличаване на уставния капитал. Това
способсваше за увеличаване дела на банковите кредити. През 1991 г. в условията на стагнация, загуби на пазари и рязко повишаване на ОЛП се блокира възможността предприятията да обслужват отпуснатите кредити.

Приемането на Закона за уреждане на несъбираемите кредити реши в известна степен въпроса с инвестиционните кредити, но не и тези за оборотните средства. Те останаха да се обслужват от предприятията и съответните банки, което предопредели тяхната несъбираемост.
Натрупаните загуби в държавния сектор на икономиката автоматично се прехвърляха от всички правителства върху обслужващите банки, което доведе до отрицателен капитал в банковата система, достигащ стотици милиарди лева.

Част от тези загуби са от гаранциите на държавните фирми за отпускане на кредити към частния сектор. През 1991 п-1993 г. тези гаранции се записваха в балансите на банките, като задължения на държавния нефинансов сектор, докато през 1994 г. и особено 1995 г., голяма част от тях са показани като кредити за частни фирми. Част от новите кредити продължаваха да се теглят за покриване на загубите и по този начин, проблемът се прехвърли върху банковата система.

Огромните загуби на държавния сектор логично водят до капитализация на частния. Това по принцип създава възможности за сериозни инвестиции в реалния сектор, но значителна част от получените суми се реализираха за лично потребление на работещите в частния сектор, бяха изнесени от страната и инвестирани в недвижимо имущество и
финансови операции в чужбина.

Сумата на „лошите“ и съмнителните кредити в края на 1995 г. възлиза на 342,7 млрд. лева, което съставлява близо 40 % от произведения през годината брутен вътрешен продукт. Нетната стойност на капитали на търговските банки е отрицателна – 53,3 млрдлв. Основния дял от натрупания в цялата банкова система капиталов недостиг се пада на няколко държавни и частни банки: Стопанска -15,4 млрд.лв., ОББ -14,9 млрдлв., „Балканбанк“ – 14,4 млрд.лв., „Биохим“ – 8,2 млрд.лв., „Минбанк“ – 7,7 млрд.лв., „Агробизнесбанк“ – 8,2 млрд.лв., ПЧБ – 7,3 млрд.лв., БЗК – 5,6 млрд.лв.

През последните години „на входа и изхода“ на крупни обекти в структуроопределящи отрасли на реалния сектор застанаха икономически групировки и фирми, като по същество монополизираха вноса на суровини и реализацията на продукцията им. По този начин, чрез системата на „паяка“, бяха изсмукани огромни държавни средства по схемата: рефинансиране на търговските банки от БНБ и ДСК – кредитиране от търговските банки на крупни производители – реализация на продукция от субекти в частния сектор. Едновременно с това „преливане“ на средства търговските банки натрупаха огромни несъбираеми кредити от производителите.

Седем от 16-те големи „лоши“ длъжника на „Балканбанк“ са фирми от групировката на „Мултигруп“ или свързани с нея, чиито дългове към 31.05.1996 г. формират 38,52 на сто от кредитния портфейл на банката /14,234 млрд.лева/, като голяма част от тях са проблемни. Най-големите длъжници са „Дисконтова къща“ АД – 2,97 млрд.лв., „Индустриал-М“ АД – 1,11 млрд.лв. и др. Много от кредитите на фирми на „Мултигруп“ са предоставени при преференциални условия и многократно са разсрочвани.

Кредитните взаимоотношения са реализирани по сложни многостранни схеми – взаимно гарантиране на кредити, прехвърляне на задължения, предоставяне на обезпечения, тристранни операции и др. Бившите изпълнителни директори на „Балканбанк“ Иван Миронов и Надежда Апостолова са членове на управителните съвети на почти всички фирми- длъжници без да са съдружници в тях. Подобна схема на кредитиране прави невъзможно доказването на крайния потребитш_ни1Трисвоените средства.

По време на управлението на бившия председател на СД на Стопанска банка Цветан Петков до началото на 1994 г. от банката са отпуснати 200 млн.ЩД кредити без обезпечение. Само „Булгарлизинг“ например, свързана със ЗД „Корона Инс“ е получила 24 млн.ЩД.

През 1995 г. ръководителите на Комитета по енергетика Дянко Добрев и Трифон Цветков подписват записи на заповед за изплащане на два пъти по 700 млн.лв. от ДСК в полза на ЧЗИБ с председател Кирил Дунев.
Записите са представени в ДСК, сумите са усвоени и впоследствие са укрити. Финансовото състояние на НЕК се влошава още повече, след налагането на запори по сметките на компанията от страна на ДСК, поради изплатената на ЧЗИБ сума. Преобладаващата част от „лошите“ кредити на частните банки са предоставени на фирми и лица, работещи в тях, на акционери или фирми, свързани с тях.

През последната година преди да бъде освободен от поста изпълнителен директор на „Балканбанк“ АД Иван Миронов отпуска кредити на обща стойност 3 млн.ШД на фирмите на своите синове. Гаранциите по кредитите са фиктивни. С цел да се прикрият следите и роднинската връзка, кредитите са отпуснати от провинциални клонове на банката и не се обслужват. Валутата е изнесена зад граница. В момента семейството на Миронов /съпругата и двамата му синове/ се е установило постоянно във Вашингтон-САЩ, където са закупили имоти на голяма стойност.

Георги Агафонов – председател на ТБ „Славяни“ предоставя кредити и подписва банкови гаранции предимно на свои фирми и фирми на негови роднини, фирмата на Агафонов „ИФФ груп“, в която първоначално са участвали Максим Димов и Красимир Илиев, дължи на ТБ „Славяни“ над 1 млрд.лв. Друга негова фирма – „Ес Джи Ей“, е получила кредит от Стопанска банка 30 млн.лв. като за гаранция е заложен цирконий. Чрез фирма „ИФФ груп“ от страната са изнесени 2 млн.ШД, с които са закупени вилни парцели в Доминика. Всичките движими и недвижими имоти Агафонов прехвърля на свои фирми.
„Бизнесбанк“ АД е използвана целенасочено за пренасочване на отпускания от БНБ и ДСК ресурс към частни фирми на основните акционери.
Най-големи длъжници на банката са „Свети Йоан“ АД, Нова Телевизия /Дарко Таминджич/, Добруджанска банка.

Възползвайки се от своите правомощия Иван Китов е наредил отпускане на необезпечени кредити на редица фирми, между които съществуват тесни икономически и междуличностни връзки, възлизащи приблизително на 7 млрд.лв. и бмлн.ЩД. Съпругата на Китов живее постоянно във франция, където семейството притежава недвижимо имущество на голяма стойност. В същото време само през 1996 г. ДСК е рефинансирала „Бизнесбанк“ с над 6,5 млрд.лв.

Директорите на БЗК Атанас Тилев и Янко Янев са отпускали кредити в големи размери на фирми от групировките „Дару“ и „Орион“. Заниженият контрол при валутните операции е използван умело от служители на банката за осъществяване на незаконен износ на валута зад граница. Едноличното ръководство от страна на Тилев, след отстраняването на Янко Янев от банката, е позволило износа на капитала на банката зад граница, чрез присвояване на финансовия инструмент в размер на 6 млн. ЩД и отпуснати кредити на фирми с участие на Тилев в размер над 40 млн. ЩД.

Впечатляващ е случаят с бившия директор на ПИМБ Венцислав Стефанов, отпуснал 20 млн.ЩД кредит на фирми, в които той е акционер. Тежкото състояние на ТБ „Компас“ /бивша „Моллов“/ е причинено преди всичко от незаконосъобразните действия на Валентин Моллов. Възползвайки се от служебното си положение на основен акционер и председател на Съвета на директорите на ТБ „Моллов“, той е оказвал натиск върху членовете на УС за отпускане на кредити и разсрочване на погасяването им. Чрез фирмите на частната групировка ФИГ „Моллов“, В. Моллов е изтеглил от едноименната си банка кредити в размер на 5 млн. ЩД и 200 млн. лв., които изобщо не се обслужват. Като безнадеждни са класифицирани кредитите на „Моллов ФИГ“ – 44 066 хил.лв., „Ем Еф Ай Брос“ – 125 967 хил.лв. Със съмнителна възвращаемост са кредитите отпуснати на „Сторма“ – 80 554 хил.лв. и „Ем Еф Ай Брос“ – 142 455 хил.лв. Друг неизправен кредитополучател е „Крами“ ООД със 721 089 хил.лв.

В. Моллов е използвал лица от своето обкръжение и предимно Пламен Димитров и Николай Йорданов Косашки, членове на СД на „Моллов ФИГ“. Членовете на УС на ТБ „Моллов“ са получавали годишно 100 хил.ШД в брой и 400 хил.ЩД в кредити. Посочените лица са затруднявали ръководството на банката, като не са предоставяли точни документи за проверка на финансовото състояние на фирмите – кредитополучатели на икономически свързани лица и извършване на финансов анализ на усвоените суми.

Някои от факторите, довели до затруднения ПЧБ, се свързват с изтичането на капитали от нея /включително и от рефинансирането от БНБ/ към ТБ „Моллов“. Поради настъпилия разрив между Моллов /рефинансирал от своя страна ПЧБ/ и В. Стефанов – председател на ПИМБ и „координатор и разпоредител“ на средства по време на югоембаргото, е преустановено рефинансирането на ПЧБ чрез ТБ „Моллов“.

Два месеца преди обявяването на ПЧБ под особен надзор са й били необходими капитал и провизии за около 20 млрд.лв. ДСК спира ресурса на ПЧБ в средата на 1995 г., възлизащ до този момент на над 3 млрд.лв. БНБ е заделяла около 37 % от целия размер на рефинансирането за всички ТБ за ПЧБ. По този начин ПЧБ е изсмукала голяма част от
предназначените заеми за други ТБ, изпитващи затруднения с ликвидността.

Кредити в особено големи размери са раздадени на частните структури, свързани с ПЧБ и ССИГ, както и на лица, приближени на членовете на УС – Венцислав Йорданов Йосифов, Валентин Георгиев Моллов, Димитър И. Звездев, Емилиян Крумов Димитров, Милчо Д. Караиванов, Михаил Димов Стефанов, Петьо Христов Блъсков и назначените по-късно през 1995 г. прокуристи на банката – Елза Цветанова Ботева, Илиян
Стоянов Митев, Кирил Савов Григоров. Предоставените големи правомощия на изп. директори на клоновете са им позволили да отпускат необезпечени кредити еднолично, както и да включват подставени лица в схеми за „превъртане“ на крупни суми. Характерен пример е клон „Надежда“ и изп. директор Петко Цеков Каменов.

В централата на ПЧБ е установена липса на известна част от кредитните досиета, поради което не могат да бъдат установени фирмите и размера на кредитите без необходимото обезпечение.

ТСБ отпуска значителни кредити на фирми, свързани с изпълнителните директори на банката, като „Дива – Р. Златев и Сие“, „СПОРТ-РЕЙ“ ООД, ЕТ „Николай Райчев“ и други фирми на Иво Иванов и Николай Райчев. В същото време основните групировки „Прайм ИнвестмънтТръст“ АД, ФК „СПОРТ-РЕЙД“, в които участват като акционери всички изпълнителни директори на банката, работят на печалба.

Голяма част от натрупаните несъбираеми кредити е резултат от корупцията, обхванала различни нива в банковата система. По веригата „лобисти – политици – банкови чиновници – частни фирми“ са изтекли огромни суми, предварително обречени като несъбираеми кредити. Сред обществеността е оформено трайно мнение, че кредити на изправни фирми се отпускат срещу 10 на сто комисионна, а за кредити, за които
предварително е известно, че няма да бъдат върнати, комисионната е до 50 %.

***

Включването на някои банки, ФБК и обменни бюра в механизмите за „пране на пари“ и обвързването им с различни форми на незаконен бизнес също оказа крайно неблагоприятно отражение в банковата система.
Финансовото обслужване на крупни престъпни операции от субекти в официалната банкова система, директно или чрез сателитни финансово-брокерски къщи, допринесе за изтичане на огромни количества валута от страната. Благоприятен терен за подобни операции бе контрабандната търговия, включително ембарговата, както и периодичните валутно-спекулативни кризи като тази през м.март 1994 п, довела до трайно обезценяване на лева. Само от „Агробизнесбанк“ – Пловдив, чрез документи с невярно съдържание, длъжностни лица са превели в чуждестранни банки около 5 млн. долара, а ФК „Дилър“ от същия град, чрез представяне на фиктивни договори, е осъществила незаконен износ на 2 млн. щатски долара.

От 01.01.1996 г. до 30.07.1996 г. от 9 държавни и частни банки през митницата на Аерогара „София“ са изнесени 2811 кг. „ценни“ пратки, съдържащи банкноти. За сравнение: 1 млн. щатски долара, в купюри по 100 има тегло 8 кг. Впечатляващ е износът на „Елитбанк“, изнесла 1247 кг. ценни пратки, което изразено в купюри по 100 долара е от порядъка на 156 млн. долара. Банката не фигурира в списъка на БНБ за директен износ на ценни пратки.

Рязкото обезценяване на лева в средата на настоящата година бе предизвикано и от масираното изкупуване на долари и друга чужда валута, основно от „ИНГ банк“, „Булбанк“ и „Елитбанк“.
Като дестабилизиращ фактор с кумулативно действие може да се разглежда и приетата като законодателна норма от Великото Народно събрание схема, депозити на чуждестранни вложители да се третират като инвестиционни и да се олихвяват с високия за момента процент. Това позволи на голям брой чуждестранни граждани, фирми и лица, близки на правителствените икономически екипи, през 1991/1992 г. да „изперат“ и легализират крупни суми във валута, част от които с неясен произход, и впоследствие умножени да бъдат изнесени от страната.
Председателят на СД на „Елитбанк“ Иво Георгиев е извършвал съмнителни сделки за „пране“ на пари с помощта на Стоян Бакалов, американски гражданин – бивш член на СД на ПИМБ.

Основни кредитополучатели на ТБ „Елитбанк“ са фирмите от холдинга „Макском“. Към 25 юни 1996 г. задълженията, възлизащи на 800 млн.лв. са върнати, като веднага е отпуснат кредит в размер на 900 млн.лв. на фирма „Кремакс“ /с падеж 2000 г./, която е свързана с холдинга. Целта е да се прикрият вътрешните кредити, отпускани от ТБ „Елитбанк“ и формалното изчистване на „Макском“ от задължения с цел
участие в приватизацията.

Председателят на ТБ „Славяни“ Георги Агафонов заедно с Максим Димов, Красимир Илиев и Георги Дорев имат фирма в Кишинев, чрез която са изнесени големи суми зад граница. През м. май т.г. близък на Агафонов е изнесъл б0 хил.ЩД през ГКПП „Дуранкулак“. По разпореждане на Агафонов от ТБ „Славяни“ е дадена банкова гаранция за бООхил.ЩД пред БЗК на пирамидата „Демос“.

Бившето ръководство на „Балканбанк“ АД в лицето на изпълнителните директори – Иван Миронов и Надежда Апостолова са подписали договори и други документи, с които са нанесени значителни щети на банката. Само през 1995 г. от „Балканбанк“ са изплатени на фирми на Н. Апостолова, Ив. Миронов и Л. Беров /“Балканкарт“, „МКК“, „Хай Тек Сис“, „БанкситУ, както и на техни подставени лица около 691 млн.лв.
Месечната издръжка на „Балканинкасо“ с президент съпругът на Н. Апостолова е надхвърляла 30 млн.лв. Между „Балканбанк“ . АД и „Балканмашинари“ АД холдинг има сключен договор, съгласно който банката поема издръжката на офисите на фирмата в Москва, Киев, Минск и Талин, без каквито и да е ангажименти от страна на контрагента.
Извършената проверка от вътрешния финансов контрол на дружествата в Кралство Белгия, известни с обобщаващото наименование „Брюкселски“ е установила престъпно нехайство, безстопанственост и безотговорност, довели до присвояване на големи суми във валута.
Резултатите от проверката сочат, че Владимир Йорданов – бивш главен счетоводител на „Балканбанк“ е подпомогнал пренасочването на крупни суми във валута на регистрираната на чужда територия частна фирма с президент Е.Аспарухова. Това е ставало със знанието и пълното съдействие на изпълнителния директор Стефко Банев – постоянно пребиваващ в Брюксел.

Един от най-големите длъжници на „Балканбанк“ АД е „Балканкар холдинг“, чийто дълг възлиза на около 7 млрд.лв. При отпускането на кредитите, според договора, като посредник участва Дисконтова къща. Чрез задграничното дружество на БКХ „Балканкар-Норд Америка“ е отпуснат от „Балканбанк“ кредит на стойност 1,5 млн.ЩД и са закупени облигации по външния дълг с номинал 7,5 млн.ШД. След получаване на облигациите банката сконтира задължението на „Балканкар холдинг“ по договорите за кредит с номиналната стойност на облигациите. Холдингът поема задължение в срок от пет години да възстанови разликата между номиналната стойност и покупната цена плюс 14% лихва. Закупените облигации не са предоставени на банката и се предполага, че са в Дисконтова къща. Досиетата по кредитите на „Балканкар холдинг“ са празни.

* * *
Комплексът от причини за краха във финансово-кредитната система е съсредоточен и почти изцяло отразен в отношенията между БНБ и търговските банки. Отношения, изградени в тежки преходни условия, неадекватни по своята либералност и подвластни единствено на административни мерки и средства за контрол.

Не бе изграден ефективен банков надзор със строги правила и мерки за въздействие. Грешки от този порядък, осъзнати или неосъзнати, позволиха да бъдат раздадени необезпечени кредити за милиарди левове. 
Тези пари, концентрирани в частни ръце, създадоха условия корупцията да се разрасне до неограничени размери. Бяха разработени схеми за преодоляване на анемичното банково законодателство и цяла система за предоставяне и преразпределяне на банкови кредити. Най-организирана, с „най-рационален подход“ в новите условия, се оказа бившата номенклатура, която беша запазила своите стратегически позиции.

Отделни личности от висшия ешелон чрез свои подставени лица създадоха безотказна схема за източване на капитали зад граница, с цел прикриване на техния произход.

Паралелно с това на по-късен етап се създадоха възможности /благодарение на пълната липса на ефективен контрол/ за преразпределение на неправомерно отпуснати кредити вътре в страната.

С особено важни функции в тази перфектна схема се оказаха тези банкери /изп. директори на банки/, които приеха да играят ролята на „бушони“. На подставени лица те осигуряваха средства за различни нужди: политически – за отделни политически сили, икономически – за отделни групировки и за лично облагодетелстване, както на тях самите, така и на благодетелите, около които лобираха.

През продължителен период от време, когато вече бяха осъзнати грешките, допуснати в банковата система /след 1991-92 г./ изкуствено и съзнателно бяха поддържани създадените вече благоприятни условия за спекула и корупция. Въпреки първоначалния стремеж тази обстановка да се „управлява“, скоро тя беше изпусната от контрол, което позволи необезпечени кредити да успяват да получат все по-широк кръг хора извън описаните сфери на влияние.

Процесите в този порядък започнаха да се контролират от увеличените апетите на овластени лица и създадоха нови проблеми. Със стария инструментариум вече не бе възможно да бъдат прикривани огромните загуби, калкулирани в банките, подложени на „изсмукване“ по описаната схема. Това предопредели през 1994-95 г. да се появят първите признаци за реалното състояние на някои банки в техните годишни отчети, изразено в огромни невъзстановими загуби.

Кризата в нашата банкова система се отрази благоприятно на чуждите банки, открили клонове у нас.

Голяма част от изтеглените от българските граждани валутни депозити се пренасочиха в Ингбанк, Райфайзенбанк, Хиосбанк, Дрезденбанк. Политиката и ангажимента на БНБ да поддържа за период от години стабилен курс на долара доведе до продажба на евтини долари в страната, а техният експорт зад граница не
представляваше проблем за лицензираните чужди банки.

През последните няколко години БНБ на базата на относителната си независимост и самостоятелност успя да се структурира като „държава в държавата“. Тя съумя законово да се затвори информационно, като изолира важни в контролно и превантивно отношение държавни институции, включително и оторизираните органи на МВР. Това бе „катализатор“ за стремглавото развитие на описаните по-горе процеси и позволи на корупцията да обхване и най-висшите етажи на БНБ, които „затвориха“ информацията за нарушения и злоупотреби в огромни размери, извършени от свързани с тях лица.

Отговорност за кризата във финансовата и банковата система и всички произтекли и произтичащи неблагоприятни последици за страната носят Управителният съвет на БНБ и неговият председател професор Тодор Вълчев, ръководили банковата система в продължение на пет години.

Централната банка не упражни контрол при лицензирането на финансовите институции и позволи създаването на нови банки с взет на кредит уставен капитал. Въпреки законовото изискване тя не проверяваше произхода на капитала при регистрацията на някои банки, като например ТБ „Славяни“ и ЧЗИБ. Последните две банки заедно с ПИМБ и „Тексим“ не обявиха списък на акционерите и техните дялови участия.

БНБ, след приемането на ЗКБД и до настоящия момент не е създала система за информация относно финансовото състояние на кредитополучателите по смисъла на чл.31 от закона.
Камен Тошков, несменяем началник управление „Банков надзор“ от 1990 до 1996 г., назначен по президентската квота, поддържаше ръководеното от него управление в състояние на пълно бездействие. Не бе упражняван текущ и последващ контрол върху дейността на банките, въпреки императивните задължения на институцията, съгласно законодателството.

Фрапиращите случаи са многобройни. Известно е бързото лицензиране на „Тракиябанк“ – Пловдив /свързана със силовите структури на Клуб 777/, с цел изпреварване промяната на изискванията на БНБ за размера на уставния капитал. През периода 1990-1991 г. отговорни длъжностни лица от ТБ „Ямбол“ отпуснаха несъбираеми кредити над 2,5 млрд.лв. В момента следствените служби работят по над 100 предварителни производства, като размера на инкриминираните суми надхвърля 3 млрд.лв.

Влиянието на началник управление „Валутни операции“ Стоян Шукеров при определяне на валутния курс на лева позволи на близки до него банки и фирми да реализират огромни печалби от валутни спекулации на базата на предварителна информация за резките и „неочаквани“ промени на курса.

Размитата колективна отговорност на ръководството на БНБ доведе до лицензиране на банки, ФБК и обменни бюра, които започнаха мащабни неконтролируеми финансови спекулации.

Фактор за дестабилизиране на банковата система е и кадровата политика. Много от директорите на големите държавни банки са назначавани и преназначавани според лоялността им към управляващия в даден период политически елит. Не са отчитани деловите и професионалните качества на банкерите и на надзорниците на банките, а политическата им обвързаност. За председатели, членове на директорски съвети и други отговорни длъжности в някои банки бяха назначавани даже бивши бармани. Вътрешно-банковата кадрова политика в повечето случаи е поставена на безпринципна основа.

Всичко това създаде условия за корупция и лобиране на служители в отделните банки и стана основа за масовото прилагане на описаната схема на „изпомпване“ на парични средства от банките.

Към факторите, довели до кризата в банковата система, свързани с оперативното й управление, се отнасят неоправдано високите разходи, извършвани от банките, които не са свързани пряко с основната дейност на тези институции. Много от банките разкриха широка клонова мрежа в страната, като за създаването и поддържането й влагат много предства, които са с бавна и невъзможна възвръщаемост. Бяха закупени автомобили, терени и изградени помпозни сгради, които погълнаха огромни средства в лева и валута.

Дори и понастоящем някои елементи от оперативното управление от страна на БНБ предизвикват недоумение. В етапа на обявяване в особен надзор, несъстоятелност и преструктуриране на 14 банки има факти за недобронамереност и престъпна политика относно назначаването на квестори, помощник-квестори, експерти и вещи лица. Някои от тях са били уволнявани и наказвани за недобросъвестно изпълнение на служебните си задължения в банковата система.

В клоновете на някои от въпросните банки, висши административни служители от една банка изпълняват квесторски функции в друга банка, което се явява в противоречие с нормативната база.

Състоянието, в което се намира финансово-кредитната система в момента, не може да не се отрази неблагоприятно на процесите на приватизация в страната.

Участието на банките, поставени под особен надзор в приватизационните фондове с потвърдени проекти, в значителна степен променя техните предстартови позиции. В новите условия ще се наложи фондовете да преразгледат своята стратегия и да потърсят други източници на реални средства. Участници в Пф са: „Балканбанк“ АД, „Добруджанска“ ТБ, „Елитбанк“ АД, „Славяни“ АД, „Стопанска банка“ АД и ТСБ – АД. Засегнати са общо 24 фонда.

* * *

Кризата в банковата система реално заплашва с дестабилизация на националното стопанство и създава предпоставки за увеличаване криминогенните фактори,стимулиращи или благоприятстващи мащабни спекулативни дейности – изтичане на валута от страната; „изпиране“ на престъпен капитал, натрупан в страната или внесен от чужбина; присвояване и разхищения на имущество, суровини и продукция; злоупотреби и компрометиране на реалния сектор на етапите на преструктуриране, касова
и масова приватизация.
За ефективна защита на държавните интереси във финансово-кредитната система и пресичане на пренасянето на проблемите върху националното стопанство считаме за целесъобразно:
1. Бързи промени и актуализиране на законовата и вътрешно-нормативна база, свързана с:
– реформата в банковата система: лицензирането, банковия надзор, рефинансирането, кредитните ограничения;
– приемане на Закон за държавния служител;
– адекватни на реалната обстановка промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс.
2. Определяне степента на персоналната вина на банковите служители и разработване на механизъм за възстановяване на щетите. Даване на гласност на мерките по търсене на отговорност.
3. Приемане на спешни мерки за възстановяване на изнесените от виновните лица в чужбина валутни средства. За целта да се потърси съдействие от оторизираните международни органи.
Министерство на вътрешните работи, респективно националните и централни служби, СДВР и РДВР в страната в рамките на определените от закона функции, осъществяват практически действия за разкриване престъпленията в банковата сфера и защита на държавните интереси.
Утвърдени са комплексни Мерки за оперативно, информационно и охранително обезпечаване на правителствената програма за оздравяване на банковата система. Сформирана е постоянно действаща работна група с представители на национални и централни служби, която централизира, систематизира и анализира негативните явления и процеси при реализиране на правителствената програма, за информиране на Министерски съвет и другите компетентни държавни органи за отношение. Разработва се за обсъждане в Колегиума на МВР, организацията на работата по изпълнение на задълженията на министерството, произтичащи от Закона за „пране на мръсни пари“.
Под ръководството на централен оперативен щаб, полицейските и охранителни служби в столицата и в страната са създали организация и осъществяват конкретни мерки за охрана на клоновете на банките, поставени под особен надзор и в процедура за обявяване в несъстоятелност. Щабът поддържа ежедневна оперативна връзка с БНБ и
другите компетентни ведомства и организации.

Не бе изграден ефективен банков надзор със строги правила и мерки за въздействие. Грешки от този порядък, осъзнати или неосъзнати, позволиха да бъдат раздадени необезпечени кредити за милиарди левове. 
Тези пари, концентрирани в частни ръце, създадоха условия корупцията да се разрасне до неограничени размери. Бяха разработени схеми за преодоляване на анемичното банково законодателство и цяла система за предоставяне и преразпределяне на банкови кредити. Най-организирана, с „най-рационален подход“ в новите условия, се оказа бившата номенклатура, която беша запазила своите стратегически позиции.

Отделни личности от висшия ешелон чрез свои подставени лица създадоха безотказна схема за източване на капитали зад граница, с цел прикриване на техния произход.

Паралелно с това на по-късен етап се създадоха възможности /благодарение на пълната липса на ефективен контрол/ за преразпределение на неправомерно отпуснати кредити вътре в страната.

С особено важни функции в тази перфектна схема се оказаха тези банкери /изп. директори на банки/, които приеха да играят ролята на „бушони“. На подставени лица те осигуряваха средства за различни нужди: политически – за отделни политически сили, икономически – за отделни групировки и за лично облагодетелстване, както на тях самите, така и на благодетелите, около които лобираха.

През продължителен период от време, когато вече бяха осъзнати грешките, допуснати в банковата система /след 1991-92 г./ изкуствено и съзнателно бяха поддържани създадените вече благоприятни условия за спекула и корупция. Въпреки първоначалния стремеж тази обстановка да се „управлява“, скоро тя беше изпусната от контрол, което позволи необезпечени кредити да успяват да получат все по-широк кръг хора извън описаните сфери на влияние.

Процесите в този порядък започнаха да се контролират от увеличените апетите на овластени лица и създадоха нови проблеми. Със стария инструментариум вече не бе възможно да бъдат прикривани огромните загуби, калкулирани в банките, подложени на „изсмукване“ по описаната схема. Това предопредели през 1994-95 г. да се появят първите признаци за реалното състояние на някои банки в техните годишни отчети, изразено в огромни невъзстановими загуби.

Кризата в нашата банкова система се отрази благоприятно на чуждите банки, открили клонове у нас.

Голяма част от изтеглените от българските граждани валутни депозити се пренасочиха в Ингбанк, Райфайзенбанк, Хиосбанк, Дрезденбанк. Политиката и ангажимента на БНБ да поддържа за период от години стабилен курс на долара доведе до продажба на евтини долари в страната, а техният експорт зад граница не
представляваше проблем за лицензираните чужди банки.

През последните няколко години БНБ на базата на относителната си независимост и самостоятелност успя да се структурира като „държава в държавата“. Тя съумя законово да се затвори информационно, като изолира важни в контролно и превантивно отношение държавни институции, включително и оторизираните органи на МВР. Това бе „катализатор“ за стремглавото развитие на описаните по-горе процеси и позволи на корупцията да обхване и най-висшите етажи на БНБ, които „затвориха“ информацията за нарушения и злоупотреби в огромни размери, извършени от свързани с тях лица.

Отговорност за кризата във финансовата и банковата система и всички произтекли и произтичащи неблагоприятни последици за страната носят Управителният съвет на БНБ и неговият председател професор Тодор Вълчев, ръководили банковата система в продължение на пет години.

Централната банка не упражни контрол при лицензирането на финансовите институции и позволи създаването на нови банки с взет на кредит уставен капитал. Въпреки законовото изискване тя не проверяваше произхода на капитала при регистрацията на някои банки, като например ТБ „Славяни“ и ЧЗИБ. Последните две банки заедно с ПИМБ и „Тексим“ не обявиха списък на акционерите и техните дялови участия.

БНБ, след приемането на ЗКБД и до настоящия момент не е създала система за информация относно финансовото състояние на кредитополучателите по смисъла на чл.31 от закона.
Камен Тошков, несменяем началник управление „Банков надзор“ от 1990 до 1996 г., назначен по президентската квота, поддържаше ръководеното от него управление в състояние на пълно бездействие. Не бе упражняван текущ и последващ контрол върху дейността на банките, въпреки императивните задължения на институцията, съгласно законодателството.

Фрапиращите случаи са многобройни. Известно е бързото лицензиране на „Тракиябанк“ – Пловдив /свързана със силовите структури на Клуб 777/, с цел изпреварване промяната на изискванията на БНБ за размера на уставния капитал. През периода 1990-1991 г. отговорни длъжностни лица от ТБ „Ямбол“ отпуснаха несъбираеми кредити над 2,5 млрд.лв. В момента следствените служби работят по над 100 предварителни производства, като размера на инкриминираните суми надхвърля 3 млрд.лв.

Влиянието на началник управление „Валутни операции“ Стоян Шукеров при определяне на валутния курс на лева позволи на близки до него банки и фирми да реализират огромни печалби от валутни спекулации на базата на предварителна информация за резките и „неочаквани“ промени на курса.

Размитата колективна отговорност на ръководството на БНБ доведе до лицензиране на банки, ФБК и обменни бюра, които започнаха мащабни неконтролируеми финансови спекулации.

Фактор за дестабилизиране на банковата система е и кадровата политика. Много от директорите на големите държавни банки са назначавани и преназначавани според лоялността им към управляващия в даден период политически елит. Не са отчитани деловите и професионалните качества на банкерите и на надзорниците на банките, а политическата им обвързаност. За председатели, членове на директорски съвети и други отговорни длъжности в някои банки бяха назначавани даже бивши бармани. Вътрешно-банковата кадрова политика в повечето случаи е поставена на безпринципна основа.

Всичко това създаде условия за корупция и лобиране на служители в отделните банки и стана основа за масовото прилагане на описаната схема на „изпомпване“ на парични средства от банките.

Към факторите, довели до кризата в банковата система, свързани с оперативното й управление, се отнасят неоправдано високите разходи, извършвани от банките, които не са свързани пряко с основната дейност на тези институции. Много от банките разкриха широка клонова мрежа в страната, като за създаването и поддържането й влагат много предства, които са с бавна и невъзможна възвръщаемост. Бяха закупени автомобили, терени и изградени помпозни сгради, които погълнаха огромни средства в лева и валута.

Дори и понастоящем някои елементи от оперативното управление от страна на БНБ предизвикват недоумение. В етапа на обявяване в особен надзор, несъстоятелност и преструктуриране на 14 банки има факти за недобронамереност и престъпна политика относно назначаването на квестори, помощник-квестори, експерти и вещи лица. Някои от тях са били уволнявани и наказвани за недобросъвестно изпълнение на служебните си задължения в банковата система.

В клоновете на някои от въпросните банки, висши административни служители от една банка изпълняват квесторски функции в друга банка, което се явява в противоречие с нормативната база.

Състоянието, в което се намира финансово-кредитната система в момента, не може да не се отрази неблагоприятно на процесите на приватизация в страната.

Участието на банките, поставени под особен надзор в приватизационните фондове с потвърдени проекти, в значителна степен променя техните предстартови позиции. В новите условия ще се наложи фондовете да преразгледат своята стратегия и да потърсят други източници на реални средства. Участници в Пф са: „Балканбанк“ АД, „Добруджанска“ ТБ, „Елитбанк“ АД, „Славяни“ АД, „Стопанска банка“ АД и ТСБ – АД. Засегнати са общо 24 фонда.

* * *

Кризата в банковата система реално заплашва с дестабилизация на националното стопанство и създава предпоставки за увеличаване криминогенните фактори,стимулиращи или благоприятстващи мащабни спекулативни дейности – изтичане на валута от страната; „изпиране“ на престъпен капитал, натрупан в страната или внесен от чужбина; присвояване и разхищения на имущество, суровини и продукция; злоупотреби и компрометиране на реалния сектор на етапите на преструктуриране, касова
и масова приватизация.
За ефективна защита на държавните интереси във финансово-кредитната система и пресичане на пренасянето на проблемите върху националното стопанство считаме за целесъобразно:
1. Бързи промени и актуализиране на законовата и вътрешно-нормативна база, свързана с:
– реформата в банковата система: лицензирането, банковия надзор, рефинансирането, кредитните ограничения;
– приемане на Закон за държавния служител;
– адекватни на реалната обстановка промени в Наказателния и Наказателно-процесуалния кодекс.
2. Определяне степента на персоналната вина на банковите служители и разработване на механизъм за възстановяване на щетите. Даване на гласност на мерките по търсене на отговорност.
3. Приемане на спешни мерки за възстановяване на изнесените от виновните лица в чужбина валутни средства. За целта да се потърси съдействие от оторизираните международни органи.
Министерство на вътрешните работи, респективно националните и централни служби, СДВР и РДВР в страната в рамките на определените от закона функции, осъществяват практически действия за разкриване престъпленията в банковата сфера и защита на държавните интереси.
Утвърдени са комплексни Мерки за оперативно, информационно и охранително обезпечаване на правителствената програма за оздравяване на банковата система. Сформирана е постоянно действаща работна група с представители на национални и централни служби, която централизира, систематизира и анализира негативните явления и процеси при реализиране на правителствената програма, за информиране на Министерски съвет и другите компетентни държавни органи за отношение. Разработва се за обсъждане в Колегиума на МВР, организацията на работата по изпълнение на задълженията на министерството, произтичащи от Закона за „пране на мръсни пари“.
Под ръководството на централен оперативен щаб, полицейските и охранителни служби в столицата и в страната са създали организация и осъществяват конкретни мерки за охрана на клоновете на банките, поставени под особен надзор и в процедура за обявяване в несъстоятелност. Щабът поддържа ежедневна оперативна връзка с БНБ и
другите компетентни ведомства и организации.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Паметно слово на Николай Добрев, 1996г.: За такава политика като нашата никъде в света не ръкопляскат! (снимки)

Николай Добрев преди да върне мандата

 

На 4 февуари се навръшват 21 години от онзи преломен момент в най-новата ни истрория, когато тогавашният лидер на БСП Георги Първанов и номинираният за премиер Николай Добрев връщат на президента Петър Стоянов проучвателния мандат за съставяне на правителство.

Как се стига до този акт, който и до днес предизвиква разнопосочни коментари.

Жан Виденов идва на власт в началото на 1995 г.

Избран и подкрепян от абсолютно парламентарно мнозинство, той се закани да доведе до успешен край многократно отлаганите радикални реформи. На дневен ред бяха преструктурирането на реалния сектор и закриването на губещи държавни гиганти. Банките все още не бяха за фалиране.

Дойдоха обаче местните избори.

Лидерът на БСП реши, че радикалните реформи могат да почакат, докато партията вземе цялата власт. След местните избори пък се оказа, че банките вече са за фалиране. МВФ натискаше за това, както и за решаване на проблема с губещите предприятия.

А на хоризонта се зададоха пак избори, този път президентски.

Лидерът на БСП и правителството пак решиха, че няма реформа, която да си струва да уврежда позициите на партията му на „толкова важни избори“. С титанични мъки и за предприятията, и за банките негативните обществени последици бяха отложени за след президентските избори.

Междувременно положението в икономиката стана неуправляемо. От МВФ намекнаха, че не вярват на управляващите, и предложиха система от твърди правила – Валутен борд.

Виденов заяви, че е „за“, обаче… предстои конгрес на БСП. На него тряваше да се реши дали партията вярва на своя лидер, че може да управлява. А до тогава за Валутния борд ще текат консултации.

Така в края на 1996г. България изпада в най-тежката икономическа и финансова криза в новата си история, съпроводена от хиперинфлация. Настъпи паника по банките, избухна нова криза на валутния пазар, видя се пълната разруха по предприятията.

Дясната опозиция, заедно със синдикатите, започваха всекидневни протести по улиците на София.

През есента на 1996 година вътрешният министър Николай Добрев изготвя секретен доклад за състоянието на банковата система в българия. „Лошите кредити – необезпечени и необслужвани през 1995 г. възлизат на на 342,7 милиарда лeва, което е 40% от произведения брутен обществен продукт”, пише в документа, в който фигурират имена на банки, на банкери, схевите, както и колосалните суми, които са изтекли през тях и ощетили бюджета.

Поводът за доклада е остро писмо на МВФ, с което се настоява да се затворят съмнителните банки. Автори на разработката са експерти от Националната служба за сигурност (НСС).

Докладът става популярен като „Добрев” и в него за първи път се прави анализ на генезиса на новите частни търговски банки, взаимодействието им с държавните финансови институции, назначените от БКП-БСП банкери и схемите, по които чрез роднински и партийни червени фирми са източени банките.

За периода 1990-95 г. само ДСК е раздала над 70 млрд.лева кредити, преобладаващата част от които са използвани за създаването на частни банки и фирми. Лицензи получават стотици ФБК, обменни бюра и други финансови структури, с което по същество в страната започва да функционира паралелна банкова система”, пише Добрев.

Констатирано е още, че по „…веригата „лобисти-политици-банкови чиновници-частни фирми” са изтекли огромни суми, предварително обречени като несъбираеми кредити.Сред обществото е оформено трайно мнение, че кредити на изправни фирми се отпускат срещу 10% комисионна, а за кредити, за които предварително е известно, че няма да бъдат върнати, е до 50%”

Икономисти днес са категорични, че с фалита през 1996 г. на 16 банки е завършила първата фаза на натрупване на капитала у нас. Изчезналите тогава пари после бяха вложени при вторичното разпределение на капитала при приватизацията. Така на практика материални активи за 35 милиарда долара бяха обсебени и разграбени за 1 милиард долара

В тази обстановка на 21 декември 1996г. започна извънредният конгрес на БСП. След драматична дискусия жан Виденов подава оставка и като премиер, и като председател на партията.

Изпращат го с метла.

Наследява го в партията Георги Първанов.

Във втория ден на конгреса убийствено слово срещу Виденов и водената от него политика произнася Николай Добрев. Той обръща цялата позиция на партията, разкривайки истината за управлението на Виденов.

Добрев начертава картината на България под властта на БСП и Виденов и казва: „За такова управление като нашето никой не би ръкопляскал!“

Публикуваме цялото СЛОВО на НИКОЛАЙ ДОБРЕВ без съкращения:

Уважаеми другарки и другари,

Обществото залага големи надежди на нашия конгрес. То очаквавярна диагноза, предсказуемост на развитието и цената на кризата. Изисква промяна в управлението, способно да постави под контрол, да овладее стихийното нарастване на нейната тежест и разрушителна сила.

От тази гледна точка докладът, изнесен от другаря Виденов, можеше да направи още една крачка, за да бъде в хармония с обществените очаквания и надежди. Не че не бе оригинално замислен, логично построен,убедително звучащ. Напротив, от този зрителен ъгъл нещата бяха наред.

Казани бяха и много истини.

Но у мен остана капка съмнение за известен субективизъм, за хиперболизиранe на безспорните грешки от миналото, за подмяна на някои от проблемите, за нежелание да се вгледаме по-взискателно и самокритично в нашите собствени недостатъци. Нещо повече, в доклада, според мен, той твърде амбициозно и малко самоуверено се опита да оцени остри завои в общественоторазвитие, без наличието на гарантиращата обективност – времевадистанция.Постара се да анализира последния отрязък от историята, не да направи нужните изводи и поуки, а за съди и обругаe някои нейни творци – някои от тях, повтарям, твърде несправедливо. Това не беше нужно.

От него освен усещането за оправдание и обяснение не последва нищо конструктивно, нищо полезно за разрешаване на днешните проблеми.

Не съм напълно съгласен и не мога да подкрепя постановката на другаря Виденов, че недобросъвестни партийни дейци превръщат БСП в главна опозиционна сила на собственото ни управление.

Какво очакваме ние – аплодисменти?

Възкресихме опашките пред хлебарниците и банките. С отказа си да се съобразяваме с новите реалности обрекохме на срив и разпад образованието, здравеопазването и някои други социални дейности.

Заедно с опонентите ни докарахме нещата дотам, че седем от десет българи се трудят само за храна, вода, осветление и отопление. Покупателната сила на днешните им доходи е близо пет пъти по-слаба от 1990 година. За такова сравнение, за такава политика – наша

или чужда – никъде в света не ръкопляскат.

Това обаче е само фрагмент, една илюстрация. По-тревожното е, че много пъти ние не търсихме ума и подкрепата на партията при вземане на важни, на съдбоносни решения.Подценявахме или

пренебрегвахме нейните възможности при формиране и реализация на управленската политика.

Капризничехме, сърдехме се като малки момчета на нейната доброжелателна критика, на опитите ѝ да коригира някои наши необосновани действия.

Ще опонирам и на още една, за съжаление централна теза в

доклада на председателя на Висшия съвет. Той каза, че никаква промяна вполитиката, никакъв нов стил и нови лица няма да подобрят чувствителноперспективите пред страната. Мисля, че оценявам реалистично драматизма на днешния ден, но имам представа за наследството от миналото. Не забравям пораженията, нанесени от режима на СДС, от последвалото го безвремие и безвластие.

Да, тежки, неимоверно трудни проблеми се натрупаха пред управлението на левицата, но има още, които зависеха само от нас, от желанието ни за действие, от качеството на нашето управление, от стила ни на ръководство.

И ние като предшествениците упражняваме своята власт в управлението на икономиката от позициите на днешния ден и от рубежа на текущите проблеми, които възникнаха.

Не разработихме стратегия за изход от кризата, не формулирахме целите,които преследваме, не разчетохме разходите – материални, социални иполитически – за постигане на тези цели.

 Ето защо всичките ни комбинации изглеждат едноходови,

твърде закъснели, вървящи след събитията или извършени под натиска нааварийни обстоятелства.

Нима още през 1995 година, въпреки захаросаните отчети на БНБ не бе ясно, че банковата система е куха, че тя консумира много повече, отколкото заработва?

Не знаехме ли, че за обслужването на един кредит, изразходван главно със скрито субсидиране на неефективно производство и за заплащане на незаработени заплатимного държавни предприятия взеха по втория, значително по-голямкредит, без никакво намерение да връща задълженията си?

 Нима не бе ясно, че новоизлюпените частни банкери,

живеещи като петролни шейхове, нямат нито културата, нито отговорността да насочат и ръководят тези отговорни кредитни институции? (Ръкопляскания.)

Тогава защо ни изненада банковата криза и защо се оплакваме от опустошителните й последици?

И в доклада е отделено мястона сложилата се през последните години порочна практика да се завладявавходът и изходът на предприятията, да се приватизира резултатът, а не активите, да се изтощават стопанските структури за сметка наобогатяването на отделни лица и на отделни групировки?

Какво ни пречеше да преустановим тази практика? Защо я продължиха и назначени от нас стопански дейци?

Не оценяваме ли, че това съсипва икономиката, прави я неефиктивна и неконкурентноспособна, лесна плячка за колонизиране на наши и чужди „доброжелатели”?

Защо все още не се разделяме с онези директори, за които разграбването на държавната собственост се превърна в пълноводени сигурен източник на лично облагодетелстване? (Ръкопляскания.)

 Всички знаем, че съществува практика на умишлено обезкръвяване и фалити, преливане на капитали от държавни в частнифирми, необосновано забавяне на изплащането на дългове към финансови институции, умишлено занижаване на апелационни оценки, раздържавяване под масата.

В тази област ругатните към МВР са напълно справедливи.

Но къде е и собственикът, държавата? Защо той не си влезе в

предоставените му от закона функции, права и задължения? Управлението на държавната собственост не се изчерпва с включване  на чиновници в директорските съвети, още повече че приносът на редица от тях е нищожен и се изразява само в получаването на съответното „дребно”възнаграждение. (Силни ръкопляскания.)

 При цялата ни сиромашия какво ни възпрепятстваше да

въведем ред в събирането на държавните вземания в търговския имитническия режим? Аз добре разбирам, че това няма да запуши огромните пробойни в бюджета, но съм убеден, че ще ги направи по-малкии безопасни.

Проверките в стоковите борси, тържищата и средищата на

търговия на едро показват, че държавата я няма, че тя отсъства оттам.Продават се стоки без документи за произход, не се издават фактури, отсъстват касови апарати за регистрация на продажбите, акцизните стоки по правило са без бандерол, а свободно се продават фалшиви бандероли, търговските субекти са обикновено фирми фантоми.

Сами разбирате, че от престъпна безотговорност и чиновническа ревност държавата ежегодно губи стотици милиони левове.

И за това ли безобразие са ни виновни СДС, наследството от миналото,враждебно настроените медии?

 Кой ни блокира да решим някои практически въпроси от

митническия режим? Нима ще ни изненада фактът, че много стоки сеотмитяват на умишлено, на спекулативно занижени цени? Внасят се цветни телевизори за 10-15 долара, перилни препарати на цени, 4-5 пътипо-ниски от международните?

 По подобен начин се процедира с редица хранителни стоки, сизделия на леката промишленост, с други стоки от първа необходимост.

Необмисленият митнически режим, слабата митническа защита е една от сериозните причини редица български предприятия да станат жертва на външен натиск и на лоялна конкуренция, да работят с намален капацитет и ниска ефективност.

От друга страна, редица авторитетни чужди производители и

търговци напускат стараната ни поради фактическа неравнопоставеност инелоялна конкуренция на българските вносители.

Американската фирма „Проектър енд Гембъл” е принудена да закрие дейността си в България,защото не може да издържи на парадоксалния факт – на конкуренцията на собствената си продукция, внесена в България нелегално, със заобикалянена митническите и данъчни закони. (Ръкопляскания.)

Ние много често безплодно анатемосваме престъпните и

рискови групи. За съжаление това правя и аз. И в същото време им създаваме хранителна почва за тяхното съществуване и укрепване.

Кой с перфектни договори ги пуска до входа и изхода на металургичната, цигарената, енергийната и други печеливши промишлености? Кой им дава под наем аренда плажни ивици (Ръкопляскания.), язовири и други водникоректори, предоставя им под аренда туристически обекти, площадки загаражи, автокъщи?

Защо от името на държавата на граничните пропусквателни пунктове авторитетни и контролни органи извършват дейности в полза на частни застрахователни компании?

Ветеринарно-санитарната служба с надлежно подписан договор работи с ВИС-2,медицинският контрол за Застрахователна компания „Европа”, пътната структура за „Опел”, някои други – за СИК и така нататък? Нима изпълнихме своите задължения за защита на интересите на държавата?

Защо със същата енергия и инициативност не стимулираме малкия и средния производствен бизнес, не подпомагаме

предприемчивите семейства, трудовите домакинства?

Очевидно трябва да престанем да оправдаваме, че някой

друг е разбил държавността и е насадил правен нихилизъм.

Днес много неща са ни в ръцете и никой няма да ни прости, ако енергично и последователно не възстановим разрушеното и не осигурим тържеството на закона.

Аз приветствам идеята на някои делегати конгресът да обяви като приоритет, като белег на социалистическото управление безкомпромисната борба с корупцията във всички сфери и области и навсички етапи (Бурни ръкопляскания). Нейният мащаб и зловредност не се нуждаят от специално доказване.

Жалко е, че и ръководеното от мен ведомство е не само бездействащо и безсилно, но и то в голяма степен ежертва на това злокачествено заболяване. И затова там върви , колкото ида не го искат, акция „Чисти ръце”.

Борбата с корупцията (Ръкопляскания.) изисква преди всичко създаване на нужната обществена атмосфера, изграждане на съответна законодателна база, въвеждане на прозрачност идемократичност, на състезателното начало там, където се делегират права,

издават се разрешителни лицензии, квоти за износ и внос, където ежедневно се прилага строг контрол върху тромавата, ленива и подкупна администрация. Профилактиката на явлението е по-важна от неговото грубо санкциониране.

Изкушавам се накрая да кажа две думи като несъгласие и с

тезата, че всички ни пречат, че ние осъществяваме своите реформи въввраждебна среда.

За това, че сме в обсадно положение, че воюваме на

всички фронтове и вина, и отговорност има преди всичко партийното ръководство, аз, моите колеги. Има мегдан, има широк мегдан, за нови партньори. Има възможности дасклоним други да не ни пречат, да постигнем договорености с трети порешаването на най-важните въпроси на страната и на обществото.

Но за това трябва протегната ръка, стил и култура за толерантен и равноправендиалог, съзнанието, че и опонентът е национално отговорен; че трябва дасе правят разумни компромиси в името на защитата на националните интереси, на интересите на обществото и на гражданите.

В този ред на мисли мога да продължа и по-нататък, но

считам, че сега е достатъчно да се обяви тезата за безалтернативност и несъстоятелност; да се иска промяна в политиката, в хората,  които я осъществяват, в стила на общуване и ръководство.

Може би някой ще приеме моето изказване като неконструктивно, той ще бъде обективен и справедлив.

Всичко, което мисля,съм казал в „Насоките на практическата програма”.

Освен това не бягам ототговорност, не се правя на светец със задна дата. Критиката на конгреса, отправена към партийното ръководство и правителството, със същата и по-голяма сила се отнася и за моята работа.

Благодаря. (Бурни и продължителни ръкопляскания.)

СЛЕД КОНГРЕСА  левицата започва консултации за сформиране на ново правителство, начело с вътрешния министър от кабинета „Виденов“ Николай Добрев, но натискът на протестите се засилва.

На 10 януари 1997г. демонстранти атакуват сградата на парламента. Самият Добрев е обстрелван със снежни топки.

На 29 януари вечерта с провал приключват преговорите между водача на БББ Жорж Ганчев и новоизбрания лидер на БСП Георги Първанов. Жорж е категоричен: „Няма да подкрепим кабинет на БСП. Още по-малко, ако в него има стари политически муцуни като Пирински.“

На 30 януари бламирането на кабинета „Добрев“ става все по-отчетлива реалност. Стоянов обявява, че само връщането на мандата може да успокои гнева на улицата. Костов предупреждава, че опозицията ще насочи целия си натиск върху Добрев, за да не може той да реализира втори кабинет на левицата.

Към края на този ден Добрев вече е наясно, че ресурсът на доверие към партията му вътре и извън страната е изчерпан и че отникъде няма да получи финансова подкрепа

На 2 февруари сутринта на „Позитано“ 20 започва съвместно закрито заседание на парламентарната група и на ВС на БСП. Добрев докладва: всички потенциални партньори, синдикатите и много от експертите са му отказали. Вътрешната и международната изолация е факт. Предупреждава, че ако все пак успее да прокара правителство в парламента, то ще трябва да хвърли полицията срещу улицата. Другият вариант е под натиска на улицата да подаде оставка след дни, седмици или два-три месеца най-много. Бележка в тефтерчето му от 16 часа гласи: „Тотален изчерпан. Към края на вечерта все пак успява да сглоби правителство.

На 3 февруари от 10 ч. на „Позитано20 отново заседава пленумът. Трябва да утвърди проектокабинета на Добрев. Всички го притискат на всяка цена да сформира и прокара правителство. Добрев обяснява: „Ние вече сме в малцинство, дори и правителството да мине при тайно гласуване в НС, то няма да може да управлява поради липсата на парламентарен и обществен ресурс.“

Зове съпартийците си да гласуват „по съвест“ и им заявява: „Не ме упреквайте за отсъствие на гражданска смелост, доблест и социалистическа солидарност.“

И таи надеждата, че пленумът ще бламира кабинета му. Уви, това не се случва! Поръчението на партията е правителство! На всяка цена.

Добрев обаче вече е взел решение да върне мандата.

На 4 февруари в 11 ч. за пореден път в соццентралата се събира ръководството на БСП.

В 12 ч. Първанов и Добрев трябва да бъдат при президента.

Към 11,15 в залата на „Позитано“ 20 Добрев докладва резултатите от усилията си да състави кабинет: „Отиваме при президента с две папки. Но да сме наясно – никакви гласувания повече не може да има в този парламент. Дори ако утре всички гласувате за мен, по-нататък това няма да стане – парламентът е непълноценен! Никой няма интерес да влезе в него освен тези, които искат да имат широки пълномощия за служебно правителство. Да, партията има интерес, разбирам, но кога по-добре ще защитим нейния интерес – сега, като се срутим, или като се срутим втори път по-силно? Мисля, че сега срутването ще е по-малко и ще запазим партията. Това решение (да върне мандата – б.а.) го взех още вчера. Бях длъжен това да ви кажа, за да бъда честен към вас.

И подканя Първанов да тръгват към „Дондуков“ 2.

Ако БСП реши да разсекрети документите от тези драматични дни, ще стане ясно, че връщането на мандата е било дискутирано на 3 и 4 февруари и че когато двамата тръгват към президента, на „Позитано“ 20 са знаели какво ще се случи там. Ясно и категорично Добрев ги е предупредил, че ново правителство на левицата „няма хоризонт“. Нещо повече, директно им е заявил: „Нали не сте съгласни да заложим златото, за да крепим правителството!“

В 11,45 на 4 февруари Първанов и Добрев застават пред президента с две папки и с решение да върнат мандата.

Отварят едната – с проект за кабинет, за да покажат, че са изпълнили връчения им мандат за формиране на правителство. И я затварят. Подават му втората – с отказ от мандат. Той не взема нито едната, нито другата.

Заявихме му, че имаме готовност за формиране на кабинет, но сме готови да се откажем от мандата, при положение че ще свика Консултативния съвет по национална сигурност (КСНС). Искахме съветът да приеме документ, чрез който политическите сили, представени в парламента, да гарантират достойния изход от кризата и да набележат мерките за недопускане на ексцесии, политически усложнения и натрапване на напрежение“.

В 15 ч. КСНС при президента се събира – всички лидери на парламентарно представените партии заедно с премиера в оставка Виденов и министрите му. Търся истината за този ден и в спомените на Жан Виденов, публикувани в книгата му „Отвъд политическия театър“, която се появи през лятото на 1999-а: „Първанов и Добрев показаха на президента папката с имената на гласувалите предния ден от Демократичната левица кандидат-министри, но не му я връчиха. Вместо това заявиха, че предвид възраженията на другите политически сили не са против да обсъдят и вариант да не внасят проектокабинета в парламента. (След като в 12 ч. Първанов и Добрев заявяват на Стоянов, че връщат мандата, в 18,45 те декларират това и пред членовете на КСНС, за да се приемат формално документите за излизане от политическата криза, с които фактически се реализира отказът от мандат – б.а.) Опитах се да ги отклоня от тази логика, да им заявя, че официалната позиция на управляващата коалиция е съвсем друга, но никой не реагира и аз напуснах КСНС. Първите, на които съобщих, че Кольо и Георги сдават властта, бяха Велко Вълканов и Красимир Премянов.“

КСНС при президента свърша към 19,30 с подписване на декларация за национално съгласие и с дата за предсрочни избори.

Първанов и Добрев напускат „Дондуков“ 2 през задния вход и по обиколни улички се връщат на „Позитано“ 20. Петър Стоянов се появи на балкона на президентството, понесен на всенародната любов и каза: „Най-лошото започва. Чакат ни тежки дни. Трябва да затворим фабриката за илюзии.“

В червената централа посрещат Добрев и Първанов на нож. „Отрежете ми главата, аз не съм предател. Ако останем на власт, не може да освободим улицата без насилие. Не подценявайте масовото недоволство! Второ, ние не можем да спрем летенето към пропастта“, отстоява позицията си Добрев във вечерните часове на 4 февруари пред парламентарната група на левицата.

Разказва на депутатите, че пред КСНС финансовият министър е дал справка на президента какви са задълженията на държавата в двата месеца до изборите и Стоянов никак не е останал доволен.

Подчертава, че главният прокурор е забранил да се довеждат нови резерви (на полицията) от другите райони, „за да пазим Народното събрание“, макар че хората под пагон в София не стигат. И пита съпартийците си: „Мога ли да преживея още веднъж и може ли да има още една нощ като 10-11 януари? Никого не плаша с нея, вие бяхте в залата! Три дни ви питам не дали ще сме на върха във властта, а как ще управляваме?“ Отговори не получава.

Изригва обаче партийният гняв, който ще го следва до смъртта му.

Прибира се и три дни не излиза от дома си.

Появява се на закрито заседание на парламентарната група на левицата на 7 февруари, на което отново е изправен пред другарския съд. И казва: „Вие имате право да ме накажете, да ме опозорите и аз ще се съглася с това. Чуват се гласове да напусна партията. Ако утрешният пленум вземе решение за мен, бъдещето ми ще е ясно – аз ще бъда един енергичен симпатизант на БСП.“

Такъв си остана до края на живота.

Добрев беше честен с партията си.

Тогава тя не го разбра.

Днес обаче трябва да си припомняме, че един човек със своята честност спаси България от гражданска война.

А пък историята винаги трябва внимателно да се чете и да се препрочита.

Защото често забравяме поуките й.

Добрев и Виденов

10 януари 1997 година – протестиращи нападат вътрешния министър Николай Добрев

Първанов и Добрев взимат проучвателния мандат от Стоянов

Николай Добрев и Владимир Топенчаров на един от даматичните пленнуми на БСП в кроя на 1996 г.

Добрев и Виденов връщат мандата на Стоянов

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

Минало: Какво се случи на 4.02 преди 21 години

 

На 4 февруари 1997 г. Председателят на БСП Георги Първанов и министърът на вътрешните работи Николай Добрев връщат мандата за съставяне на ново правителство след оставката на правителството на Жан Виденов по време на политическата криза от 1997 г.

По този начин се открива пътят към предсрочни избори, които през април 1997 г. са спечелени от ОДС.

На 8 януари БСП номинира за премиер Николай Добрев. Два дни по-късно – на 10 януари, обаче президентът Желю Желев, въпреки че е длъжен по Конституция, отказва да връчи на БСП мандат за съставяне на второ правителство и опозицията обявява национална политическа стачка..

Недоволството е породено от тежката икономическа ситуация, фалитите на банки и хиперинфлацията.

Към декември 1996 г. България е държава във фалит, неспособна да изплати външния си дълг. Годишната инфлация е 310,8%, т.е. животът е поскъпнал повече от трикратно за една година. 19 банки – една трета от сектора – фалират през икономическата криза от 1996–1997 и с тях се изпаряват дълговете на т.нар. „кредитните милионери“, както и спестяванията на стотици хиляди граждани. Левът се срива, средната заплата става 5 долара. Магазините са празни, настанала е зърнена криза и хляб се купува с купони в редица селища в провинцията.

Това отключва вълна от протести из страната.

На 10 януари 1997 студентите от Софийския университет се събират пред Народното събрание. КТ „Подкрепа“ обявява втора национална стачка, по-късно към тях се присъединява опозицията. Привечер парламентът е обграден от жива верига. През нощта се стига до насилие. Към парламента политат камъни, депутатите са евакуирани. По-късно ще се появят версии, че щурмът на парламента от 10-ти януари е оркестриран от службите, за да злепостави демонстрантите.

Участници разказват, че автобуси с полицаи са докарани от страната, за да бият разотиващите се демонстранти по страничните преки. Има ранени, включително депутатът и бивш премиер Филип Димитров, който се озовава в Пирогов с шевове и бинт на главата, редом с други бити. Целта е да се предотвратят по-нататъшни протести. Но на следващия ден хората се връщат на улицата, с концерт и със слоган „Ние сме студентите, нас не ни е страх!“

В резултат на протестите и дълбоката криза през декември Жан Виденов подава оставката на правителството.

Протестите срещу създаването на втори социалистически кабинет продължават.

На 21 януари изтича мандатът на Желю Желев, седмица по-късно новоизбраният президент Петър Стоянов връчва мандат на БСП за съставяне на ново правителство до 4 февруари, когато БСП връща мандата.

На 21 януари изтича мандатът на Желю Желев, седмица по-късно новоизбраният президент Петър Стоянов връчва мандат на БСП за съставяне на ново правителство до 4 февруари, когато БСП връща мандата.

Непосредственият резултат от 4 февруари 1997 г. беше посредническата роля на президента Петър Стоянов за преодоляване на кризата. Той свика Консултативен съвет по национална сигурност, на който основните политически сили изразиха волята си страната да върви към предсрочни избори, подготвени от назначеното на 12 февруари служебно правителство на Стефан Софиянски. Така СДС плавно влезе и в изпълнителната власт, след като с помощта на останалите опозиционни сили (включително с незаменимото участие на ДПС) вече беше спечелил президентската институция.

Служебното правителство на Софиянски, макар и надвишавайки правомощията си, започна дълбоки промени: на 15 февруари обяви въвеждането на валутен борд, на 17 февруари изпрати до Брюксел молбата на България за членство в Северноатлантическия пакт, на 17 март възстанови сътрудничеството с МВФ.

Последваха предсрочните избори на 19 април 1997 г., спечелени категорично с 52% и 137 депутатски места от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП).

 

Източник:Блиц

 

Спомени от соца: ВИДЕО разходка показва специфичния чар на Слънчев бряг преди 1989 година

 

 

Днес Слънчев бряг е лъскаво място с много чуждестранни туристи, електронна музика, оферти за евтин алкохол и евтини жени.

Славата му на дестинация за алкохолен туризъм обхваща цяла Европа.

Някога този курорт имаше съвсем друга слава и един много по-различен и специфичен чар:

 

Паметна дата: 75 години от разкъсването на хитлеристката блокада на Ленинград (СНИМКИ )

 

 

Преди 75 години, на 50 км североизточно от обсадения Ленинград, се разгръща стратегическата операция „Искра“, която приключва на 18 януари 1943 г. с пробив на хитлеристката блокада.

Обсадата на Ленинград започва през ранната есен на 1941 година. На 8 септември 1941 година германски и финландски войски обграждат града, като отрязват всички пътищата за доставки към Ленинград и неговите околности. Обаче първоначалната идея за превземане на града се проваля и Ленинград се оказва под обсада

През 1942 година са направени няколко опита за разкъсване на блокадата, но всички те се провалят. Последният такъв опит е офанзивата Синявино. След провала на офанзивата Синявино, фронтовата линия се връща в границите отпреди офанзивата и отново разделя на 16 километра лениградския фронт на Леонид Говоров и града и волховския фронт на Кирил Мерецков.

Независимо от неуспехите на предишните операции, разкъсването на ленинградската блокада е първостепенен приоритет, така че офанзивните приготовления започват през ноември 1942 година. Германците са напълно наясно, че разкъсването на блокадата е от изключителна важност за съветската страна. Обаче, поради обрата в Сталинград и съветското настъпление при Велики Луки на юг от Ленинград, германската Армейска група Север получава заповеди да продължи защитата и така се лишава от много войници. 11-та армия, която трябва да води нападението над Ленинград през септември 1942 година, и която осуетява последното съветско настъпление, е преместена към Армейска група Център през октомври. Други девет дивизии също са предислоцирани към други сектори.

Независимо от трагични загуби и нечовешки условия, продължава да работи военната индустрия на града, и така Ленинград не се предава.

През януари 1942 години, в обятията на необичайно студената зима, хранителните дажби в града понякога са по-малко от 125 грама хляб на човек на ден. Само за два месеца, януари и февруари 1942 година, 200 хиляди души умират от студ и глад в Ленинград.

През декември, съветския щаб одобрява план за действие под кодовото име „Искра“. Операцията трябва да започне през януари 1943 година. Към това време ситуацията изглежда много добре за съветската страна заради поражението на Хитлер край Сталинград, което отслабва германския фронт.

Съветските сили планират или провеждат настъпателни операции по протежение на целия фронт, особено в Южна Русия. При тези условия, операция „Искра“ трябва да се превърне в първата от няколко настъпателни операции, целящи да нанесат решаващ удар на германските армии от група Север.

За да разкъсат огнения пръстен, който задушава града, на Шлиселбургско-Синявинския рубеж, с едновременни насрещни удари, атакуват 2-ра ударна армия на Волховския фронт, под командването на генерал-лейтенант Владимир Романовски и 67-а армия от Ленинградския фронт под командването на генерал-майор Михаил Дукханов.

Главният резултат от този пробив е възстановяването на връзката между обсадения Ленинград с Голямата земя. Към 18 януари в града-герой са били останали едва 800 хиляди жители. Изцяло блокадата е снета на 27 януари 1944 г.

Операция „Искра“ се увенчава със стратегическа победа за съветските войски. От военна гледна точка, операцията премахва възможността за завладяването на града и запазване на немско-финландския обръч, така че градът вече е много добре снабдяван с продоволствие.

За цивилното население операцията означава, че повече храна ще достига до града, както и че ще се подобрят условията и възможностите за евакуация на повече цивилни от Ленинград.

През януари 1943 година блокадата е разкъсана и година по-късно, на 27 януари 1944 година, тя е напълно премахната. Най-малко 641 000 души загиват в Ленинград по време на обсадата (някои оценяват, че жертвите са близо 800 000). Повечето от тях са погребани в масови гробове в различни гробища, но най-много в Пискарьовското мемориално гробище.

Така приключва едно от жестоките изпитания за руския народ – обсадата на Ленинград, отнела живота на стотици хиляди хора.

 

Спомени от соца: Каква беше престъпността по “бай-Тошово време“

 

 

Най-доброто, което може да се каже за социализма е липсата на страх от бандити. Днес, през 2018 г. , престъпността в България е ужасяваща. Медиите с радост ни заливат с престъпления, наказанията стават все по-леки, а престъпниците все по-нагли.  В годините преди 1989-та година гражданите преживяваха много несгоди, но всеки българин ще признае, че се страхуваше от Държавата, а не от престъпници, пише socbg.com

Живях 25 години в социалистическа България. Помня, че никой в нашата кооперация не заключваше дома си ако си е вкъщи. Никой не се страхуваше, че крадец може да нахлуе в дома му и да открадне каквото може. Да, имаше кражби, но те бяха извършени или от близки на семейството, или обираха домове на хора, които имаха „нетрудови доходи”. Нямаше кражби на банки, офиси, магазини или заведения. Нямаше обири по селата. Нямаше нападения над хора по улиците. Престъпността по време на социализма беше толкова ниска, че днешните охранители и полицаи, които са над 50 годишни не могат да разберат какво се случва сега в България.

Преди 30 години в София имаше няколко обира на магазини по време на обедната почивка. В новините не споменаха за нито един обир, но търговците чуха от познати милиционери и ревизори как са извършени. Скоро неутрализираха крадеца, а търговците започнаха да крият  оборота за да отидат на обяд.

Защо при Социализма нямаше висока престъпност?

Защото българите крадяха от Държавата. Хората се пазеха да не ги хванат, че крадат от частни лица, но крадяха спокойно от държавата. Селяните крадяха от ТКЗС-то. Гражданите крадяха от Предприятията.  Някои крадяха повече и имаха повече. Съдебната система не се занимаваше с кражби от домове, а с кражби от Държавата. Стотици къщи около София са построени с откраднат бетон при строежа на НДК, други стотици къщи са строени с бетон от Националните обекти.

Така беше и в провинцията. Всеки крадеше. За да не ги хванат правеха услуги.  Услуга е думата, която обгръща всяка кражба в България. Всеки, който има някаква власт прави услуги и получава в замяна нещо, което някой е откраднал от Държавата. Този вид ПРЕСТЪПНОСТ беше с ужасяващи размери!  Системата беше толкова прогнила, че Стопанска милиция очакваше всеки управител на магазин или заведение при ревизия да отчита „плюс”, а не 0 . Всеки, който отчиташе „плюс” можеше да спи спокойно, все едно е бил толкова глупав, че не си е направил ревизия и не е усвоил парите. Да, беше забранено да правите ревизия !!! Представяте ли си да имате стока за 100 000 лева, 16 души персонал и не можете да направите ревизия. Представете си го. Така беше.

Персоналът крадеше безмилостно, но те бяха защитени от ПрофПредседателя, а управителите, които отговарят за успехите на Търговията и Туризма в България нямаха никакви права. Забраната за ревизия и слабата култура на хиляди управители им осигуряваше присъди по една година затвор за всеки 1000 лева откраднати от Държавата.

Познавам живота на екипа в добри столични ресторанти. Оборотът на НАЙ-големият ресторант в България – 1500 човека всяка вечер – се пренасяше от управителя без охрана. Всяка нощ г-н Бушев заедно със съпругата и дъщеричката си пренасяше огромни суми. Управителите на заведения носеха парите в дома си, а на другата сутрин се отчитаха в касата. Келнерите в този ресторант събираха бакшишите в рибарски ботуш. Тези, които са виждали високите мъжки ботуши за рибари си представят колко пари са се събирали. Когато ботушът се напълни го изсипваха на маса и разделяха. Никой не опита да обере ресторанта.  Не, всъщност, един Народен артист, комик, шоп, ЗЛО-употреби с властта си на Партиен секретар на Района и открадна Целия ресторант Лебеда – Панчарево. Изгони всички и постави семейство кафеджии да управляват НАЙ-големият ресторант в София. Това престъпление остана скрито от медиите. Един Враг на Народа бе изгонен. Няма значение, че същата Партия е избрала Бушев като най-подходящ за управление на ресторант с 32 / тридесет и двама / сервитьори .

Имаше обири на търговци, но не от крадци, а от близки на семейството, което е друг вид престъпление. Хиляди управители на магазини и заведения бяха осъдени с тежки присъди за „нетрудови доходи”, но имаше малко обири на къщи и апартаменти. Присъдите на тези хора бяха на база на намерените в дома им пари в брой, злато или диаманти. В София се говореше за обири. Информацията беше малко и защото обраните не можеха да се оплачат, че са ограбени за да не ги питат откъде са откраднатите пари и бижута.

Познавах бай Добрян от село Долни Богров. Бай Добрян беше голям производител на моркови и зеле. Той продаваше в София три качества моркови. С 1-во качество зареждаше добри ресторанти, 2-рото качество моркови продаваше на столове, а 3-то качество продаваше в Зоопарка. Зелето продаваше по същия начин.  Та, този човек нито веднъж не беше обран. Парите си съхраняваше в стара къща, край магистралата. Синът му беше комарджия и често отиваха в дома на бай Добрян за да изплати дълговете на сина си. Запознаха ме с бай Добрян и той ме водеше в Зоопарка да храня слоновете със зеле и моркови. Страхотно удоволствие… Много пъти сме говорили за Системата.

Бях близък със семейство от село до Дупница. Имаха автоработилница в двора. Зад къщата винаги чакаха няколко автомобила. Много работа и сериозни „нетрудови доходи”. Нито веднъж не ги обраха, а къщата им не се заключваше.

Виждал съм зеленчукови градина по селата. Никой не смееше да обере бахчата / зеленчукова градина / в което и да е българско село. В село Маринка, до Бургас е имало кражба на тикви от бостана. Видели крадеца и кмета го качил на каруца с откраднатите тикви и минал няколко пъти по улиците крещейки да видят крадеца в селото.

Преди 1989-та година циганите не крадяха така, както го правят днес. Защото бяха много, ама много по-малко и работеха. Ходеха на училище, плащаха данъци и осигуровки. Да, плащаха.

Циганските кланове имаха невероятни права и отговаряха за събиране на валута. Да, циганите събираха необходимата валута за функциониране на Държавата България. БНБ разчиташе на Циганските кланове за покупка и продажба на валута, така както днес разчита на Чейндж бюрата из цяла България.  Циганите управляваха Черната борса, валутните сделки, цветята, наркотиците, продажбата в чужбина на откраднатото от иманярите. Тази всеобхватна дейност даваше огромна власт на циганските царе и барони и те държаха мирни дори най-откачените мангали, които биха нарушили Етническия мир. След 1989-та година циганските кланове загубиха „легалния” бизнес и затова станаха престъпници. Хора от СДС осъзнаха чак след 1994-та година какво става и потърсиха помощ от хора, които познават Циганската организация. Срещнах се с няколко човека, но не посмяха да се възползват от съветите ми. Така циганската престъпност стана това, което виждаме днес. За годините на Преход циганите са се увеличили поне двойно. Това ги прави Фактор в живота ни. Никой не знае колко от напусналите Родината над 2 000 000 българи се спасяват от тях и колко от страхливите политици и слаба икономика.

По време на социализма нямаше имотни измами, поне не в тези размери, както е сега. Говореше се за измамени хора и откраднати имоти, обаче това бяха близки роднини, любовници, деца, внуци. Този вид измами нямат нищо общо с имотната мафия, която ограби десетки хиляди българи. Да, имаше кражби на имоти, но кражбите бяха облечени със законни думи. Законът не разрешаваше гражданите да имат повече от един апартамент и така верни на Партията се сдобиваха законно с откраднати имоти. Престъпление е, но беше узаконено и хиляди семейства загубиха наследени имоти. Преди 30-35 години имаше банда, която обираше скъпи вили в Бояна. Нито дума в медиите. След обира на няколко къщи на хора с власт се заговори, че ги напада ДС. Може би този слух принуди Властта да прави засади и да застреля крадците при поредния обир.

По време на социализма можеше спокойно да пътувате из страната. Ако не ви спре милиция нямаше от кого да се страхувате. Пътувал съм и денем, и нощем. Никога не сме изпитвали страх. Често с приятели сме ходили на Кемера за да пазаруваме валута и никога не сме се страхували от кражба, а от Милицията.  МВР и ДС бяха най-страшните неща след Смъртта !

Израснал съм в семейство с малък бизнес. Апартаментът ни беше и работилница. Нито веднъж не сме били обирани. Да, идвали са от МВР и са ни „страхували”, но след 1950-1960 не е имало обири на служители на МВР или ДС „В името на Народа”. В годините след  Девети септември е имало опасност да нахлуят във всеки дом и да вземат всичко, което им хареса. Написват „Разписка” за конфискация „В името на Народа” и си отиват с плячката. След 1962-ра не е имало такива посещения. Поне не са били масови, както е било преди това.

Хиляди семейства в центъра на София пазят разписки от крадци с оръжие и лента на ръкав

След 1962-ра година в чрез престъпността се управляваше лесно европейска държава Народна република България. Не е нужно да се притиска населението с тежко въоръжени войници, лагери, масови убийства, както правят други режими. Партията е разполагала с умни и способни кадри, които да са убедили Властта да остави Народа да краде Държавата за да няма опозиция.

Почти всеки българин имаше в дома си нещо откраднато от Държавата. Нямаше как да няма. Нямаше откъде да купите важни за живота неща. Така всеки, добре, почти всеки българин притежаваше полезни предмети, които са обект на „престъпление”. Ако носите дънки или маратонки – сте прескочили Закона, защото сте ги купили на черно. Ако имате касетофон ще е купен с валута, която е купена на черно. Ако имате вила сте я построили с крадени материали, защото няма откъде да си купите законно. Да, ако имате кола и не сте чакали за нея поне 10 години значи сте платили за да прередите няколко хиляди чакащи. За ремонта на колата си ползвате крадени части.

Няма как да изброя всичко, което би ви потрябвало и като няма откъде да го купите прескачате Закона. Така Властта държеше в напрежение хората и те не се занимаваха с политика за да не ги попитат откъде са чорапите, сутиена, дамските превръзки, памперсите, макиажа, блузките, палтото, ризите, обувките и…

Учениците и студентите разбираха как работи Системата и се включваха доброволно за да ползват Държавните блага.  Партията управляваше усещанията на българите чрез посочване на различни врагове. Управителите на магазини и заведения бяха врагове. Келнерите бяха врагове. Имащите роднини в чужбина бяха врагове. Бягащите от Родината бяха врагове. НО, артистите бяха Герои.

Артистите оцветяваха PRопагандата и затова на тях беше позволено повече, много повече. Те също купуваха от Черната борса и прескачаха Закона, но не ги наричаха престъпници, а творци. Истината е, че артистите, децата на властимащите, децата и любовниците на хора от Кариерата, барманите, управителите на хотели и заведения, частниците, келнерите и готвачите имаха неписано право да получават подаръци от чужбина или да купуват „глезотии” от Черната борса.

Системата работи и днес. Всеки, който се оплаква от НЕработещата Съдебна система трябва да осъзнае, че проблемът не е създаден днес, а по време на Отечествения фронт. Партията определяше кой може да стане следовател, прокурор и съдия. Партията създаде анонимните юристи. Следователи, прокурори и съдии се ДОпитваха до Партийният секретар, ДС, ЦК и други фактори в Държавата за да обвинят и осъдят правилните хора с правилната присъда. Законът няма никакво значение. Българите не знаеха подробности, но съзнаваха, че Системата няма нищо общо с Темида. Всеки, който е с добри връзки и/или пари може да осъди когото и да било без никакви проблеми. Така се преразпределяше голяма част от БВП и се създаваше корупция в Системата, която трябва да се бори с престъпността.

Тези, които са планирали живота след 1989-та година са знаели, че за да намразят хората Прехода трябва да ги стреснат с престъпност.  Затова още през 1987-1988 създадоха магистрални банди. Те тихо обираха преминаващите транзитно турци и натрупваха огромни състояния. С тези пари и връзки след 1990-та година бригадите PRевзеха ума на частниците и блокираха Българската икономиката завинаги.

Това обаче е друг разказ…

Американският сценарий, който подари властта на Иван Костов

 

 

Политическата криза в България (Януарските събития) от 1996-1997 г.обхваща периода на проведеното масово протестно шествие в София, което прераства в размирици и щурм на сградата на Народното събрание.

В периода януари – нач. на февруари, 1997 г. Бълария изпада в дълбока политическа и финансова криза, предизвикана от предателската политика на ръководителя на БНР и чужди финансови спекуланти. Големите градове са обхванати от протести от малка част от населението, блокирани са пътища и улици, страната изпада в хаос. В началото на февруари България е изправена пред хиеринфлация, след като за по-малко от два месеца цената на един щатски долар от 500 достига до 3000 лв. За периода от април до октомври фалират 15 банки. Унищожени са спестяванията на огромното мнозинство от българите, но са стопени дълговете на т. нар. кредитни милионери, взели пари от банките, без да имат намерение да ги връщат.

На 10 януари 1996 г. Народното събрание отхвърля втория вот на недоверие срещу кабинета „Виденов“, при което напрежението нараства. СДС организират множество протести срещу Виденов и настояват за оставката на министър-председателя.

В началото на 1007 страната изпада в хаос. България е скована от стачки на работници, организирани от Съюза на демократичните сили и Конфедерацията на труда (КТ) „Подкрепа“ организират Втора национална стачка (първата е през 1990 г. срещу правителството на Андрей Луканов). Пътищата са блокирани, работниците отказват да работят, инфлацията расте с дни, а зърното е на привършване, с което започва недостиг на хранителни продукти. Оказва се, че зърното се държи принудително от членове и симпатизанти на СДС по големите складове и умишлено не се изкарва на пазара, въпреки наличието на недостиг в страната. За около един месец цената долара спрямо лева скача на 3000 лв, а инфлацията вече е 300%. Средната заплата пада до стойност, равняваща се на 5 $.

В София се организира голям митинг на граждани от СДС. Те се струпват пред Народното събрание с иск Жан Виденов да подаде оставка като министър-председател. Напрежението ескалира и пред НС се събира огромна тълпа, която започва да става неконтролируема по познатите от учебниците схеми.

Хората започват да нахлуват в сградата, тогава се проявява синият президентът Петър Стоянов на бял кон,

който изиграва ролята на «дорото ченге» и успява временно да ги успокои. Много скоро, обаче, голяма тълпа протестиращи нахлува в Народното събрание. Опитите на полицията да ги спре се оказва неуспешен и голяма тълпа от хора нахлува в сградата. Депутатите са евакуирани, а часове по-късно в ранните часове на нощта полицията отблъсква протестиращите.

Жан Виденов подава оставка като министър-председател. От БСП имат идеи да съставят второ правителство начело с Николай Добрев. БСП обаче се отказва от опитите за съставяне на правителство, а Добрев връща мандата на президента Стоянов. Назначено е служебно правителство начело със Стефан Софиянски.

На последвалите парламентарни избори абсолютно мнозинство с 52,26 % и 137 депутатски мандата (от общо 240) печелят Обединените демократични сили (Съюз на демократичните сили, Демократическа партия, Български земеделски народен съюз (БЗНС), Българска социалдемократическа партия (БСДП)). Втора остава Демократичната левица (Българска социалистическа партия (БСП) и „ПК Екогласност“) с 22,07 % и 58 мандата.

На трето място е Обединението за национално спасение (БЗНС-Никола Петков, Движение за права и свободи (ДПС), Зелена партия, Партия на демократическия център, Нов избор, Федерация Царство България) със 7,6 % и 19 мандата, а на четвърто – Евролевицата с 5,5 % и 14 мандата. Последна от парламентарните партии е Български бизнес блок (БББ) – с 4,93 % и 12 мандата.

На 21 май 1997  г. 38 Народно събрание одобрява новия кабинет, оглавен от лидера на Съюза на демократичните сили (СДС) Иван Костов.

Ето и събитията в тяхната хронология:

  • В периода 21–23 декември 1996 г. БСП провежда извънреден – XLIV конгрес. Още в началото Жан Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател и като председател на партията. Причина е недоверието, което Виденов вижда сред партията (организирана е подписка от червени депутатите срещу него, която получава публичност чрез вестник «Дума» и други издания) Другата причина за оставката е дълбоката криза, в която страната изпада вследствие на външния финансово-спекулативен натиск и неупрвалвляемите и антинародни действия на ръководителя на Българската народна банка тогава. БНБ има пълна самостоятелност и не може да бъде управлявана от министър-председателя.
  • Делегатите на конгреса избират за нов председател на Българската социалистическа партия дотогавашният ѝ заместник-председател Георги Първанов.
  • На 28 декември 1996 г. на извънредно заседание XXXVII Народното събрание приема оставката на правителството на Жан Виденов.
  • На 3 януари 1997 г. парламентът, в който мнозинство има Българската социалистическа партия, отлага гласуването на предложената от СДС «Декларация за национално спасение» от «националната катастрофа».
  • На 8 януари 1997 г. парламентарната група на Демократичната левица номинира за премиер в оставащия двегодишен парламентарен мандат Николай Добрев – министър на вътрешните работи в кабинета в оставка на Жан Виденов.

  • На 10 януари 1997 г. президентът д-р Желю Желев (чийто мандат изтича на 21 янураи 1997 г.) отказва да даде на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на ново правителство, макар че е задължен по Конституция.
  • Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу Народното събрание. То завършва с обкръжаване на сградата и с опит за погром и палеж. Полицията и вътрешни войски се намесват и със сила привечер разпръскват и преследват демонстрантите. Десетки са ранени.
  • На 28 януари 1997 г. президентът Петър Стоянов (встъпил в длъжност на 22 януари същата година) връчва на Българската социалистическа партия (БСП) мандат за съставяне на правителство, което съгласно Конституцията на Република България той е задължен да направи.

  • На 4 февруари 1997 г. БСП връща мандата за съставяне на правителство. Водеща роля за постигането на компромиса от страна на БСП има Николай Добрев. Политическите сили подписват споразумение за провеждане на предсрочни парламентарни избори през април 1997 г. и за запазване на социалния мир.
  • На 12 февруари 1997 г. президентът Петър Стоянов назначава служебно правителство, оглавено от кмета на София Стефан Софиянски, разпуска XXXVII Народно събрание и обявява предсрочни парламентарни избори на 19 април същата година.

По време на бденията на гражданите се палят свещи, на правещите кордон полицаи се подават (червени) карамфили.

Колко познат сценарий на САЩ?

 

 

Източник:NewsFront

 

10 януари 1997 г.: България е на ръба на гражданска война – 21 години от януарския щурм на парламента (видео)

 

 

На 10 януари 1997 г. България е на ръба на гражданска война. Хиляди щурмуват парламента, чупят и палят, а депутати се барикадират. Стига се до сблъсъци с ранени, се припомня в материал, публикуван от Дир. бг.

Всичко започва с протести срещу тогавашното правителство на БСП с премиер Жан Виденов. Хората в много градове се надигат и блокират пътища, а студенти правят живи вериги покрай парламента, защото годишната инфлация е 310,8% и обезценява парите им – левът се срива, заплатата става 5 долара, а магазините са празни.

19 банки фалират, а с тях се стопяват дълговете на кредитните милионери и спестяванията на стотици хиляди българи. 

На 21 декември 1996 г. се провежда извънреден 42-ри конгрес на БСП. На него Виденов обявява, че подава оставка като министър-председател. Оттегля се и като лидер на партията, като на негово място е избран Георги Първанов.

Седмица по-късно парламентът гласува на извънредно заседание оставката на правителството. От БСП настояват да съставят нов кабинет в рамките на същия парламент, но опозицията – СДС, категорично не е съгласна.

На 8 януари 1997 г. парламентарната група на социалистите номинира за премиер в оставащия двегодишен мандат Николай Добрев, който тогава е вътрешен министър в оставка. 

Два дни по-късно – на историческия 10-и, обаче президентът д-р Желю Желев отказва да даде мандат за съставяне на кабинет на БСП, макар че е задължен по Конституция. Желев се мотивира с това, че неговият мандат изтича на 22 януари и оставя решението на новоизбрания държавен глава – Петър Стоянов.

Опозицията обявява начало на национална политическа стачка, призовава към гражданско неподчинение и организира протестно шествие срещу парламента.
Така, часове по-късно, сградата е обградена от демонстранти. Твърди се, че са около 8000 души. Част от тях започват да чупят прозорци с камъни и дръжки от знамена, щурмуват и задната врата на парламента. Някои успяват да проникнат във фоайето и в няколко стаи, трошат и палят мебели. Тогава атакуват и униформени с полицейски палки, а входът е барикадиран отвътре.

Навън обаче се стига до кървави сблъсъци – десетки са ранени, след като полицията и Вътрешни войски се намесват със сила. Участници в събитията твърдят, че униформени са докарани с автобуси и са били протестиращи дори в страничните улички. Сред пострадалите са и политици – депутатът Филип Димитров се озовава в „Пирогов“ с разбита глава (вижте във видеото архивни кадри на БНТ от щурма и какво казва Иван Костов).

След като напрежението нараства, в парламента идва вътрешният министър. Лично тогавашният шеф на СДВР ген. Красимир Петров предпазва Добрев с щит от тълпата(вижте какво точно се случва по-надолу – б.р.). Той и представители на парламентарните групи се събират в кабинета на председателя на акад. Благовест Сендов, за да обсъдят ситуацията.

Около час преди щурма идва и Петър Стоянов, който който още не е положил клетва. По това време Желев е на посещение във Франция.

“Тук съм, защото мисля, че хората имат право да протестират. Те няма какво да ядат и животът им е скотски”, заявява Стоянов преди да се срещне с Добрев и лидера на СДС Иван Костов.

В същото време група червени депутати сядат на стълбите и запяват: “Къде си, вярна ти любов народна”. Сред тях е Клара Маринова, която тогава е говорител на БСП.

“Моя беше идеята да запеем. Вбесих се, че всички депутати се панираха и изпокриха в миши дупки”, разказва по-късно друг участник – Добромир Задгорски.

В крайна сметка тази вечер демонстрантите са разпръснати със сила. Но протестите не стихват. Така, на 4 февруари 1997 г., БСП връща мандата за съставяне на правителство. Политическите сили подписват споразумение за запазване на социалния мир и провеждане на предсрочни парламентарни избори на 19 април 1997 г. Те се спечелени убедително – с 52% и 137 депутатски места, от Обединените демократични сили (СДС, Демократична партия, БЗНС, БСДП), и Иван Костов става премиер.

Дотогава обаче е назначено служебно правителство с премиер Стефан Софиянски. То веднага започва промени, макар и на ръба на правомощията си – обявява въвеждането на валутен борд, изпраща до Брюксел молбата на България за членство в НАТО и възстановява сътрудничеството с МВФ.

Признанията на Стоянов и Премянов

Все още в разгара на протестите, в края на януари, Петър Стоянов връчва мандат за съставяне на правителство на социалистите. До втори техен кабинет обаче така и не се стига.

Години по-късно той разказва какво точно се е случило:

„Връчих указ за съставяне на правителство на БСП за седмица. Няколко пъти ги подканих да се откажат. Страхувах се, че ако БСП състави второ правителство, ще има гражданска война и НАТО и ЕС щяха да са твърде далеч. Като дойдоха Добрев и Първанов с папката, трябваше да я взема и да я внеса в Народното събрание, както е по Конституция. И тогава със 125 депутати щеше да има второ правителство на БСП. Върнах папката и се движех по ръба на конституционните правомощия. Те си тръгнаха и ми казаха, че вървя срещу Конституцията.

След това ми дойде наум да свикам Консултативен съвет по национална сигурност в два и половина следобед. Мислех, че политическите сили ще се солидаризират и БСП ще се откажат от мандата. Свиках съвета, защото в папката нямаше отказ.  Казах на БСП, че след като искат мандат, трябва да излязат през главния вход на „Дондуков“ 2. След това всички се изказаха БСП да върне мандата. Чак тогава Добрев, Първанов и Виденов се отказаха от мандата“.

Красимир Премянов, който в онези времена е председател на парламентарната група на левицата, разкрива, че още на Коледа 1996 г. Желев е щял да връчи мандат на БСП за правителство, но Първанов отказал.

„Много се закъсня с мандата. Държавният глава ни покани на консултации като най-голяма парламентарна група. Той ни заяви, че може много бързо да връчи мандат, но новият тогава лидер поиска отсрочка. Мотивира се, че няма готовност. Аз бях съгласен, но Първанов отказа. Ако беше приел, може би щеше да има за кратко друг кабинет на БСП. Политическата инициатива щеше да е в наши ръце, а не при СДС. Желев заяви, че може да връчи мандат до края на годината, след това вече трябвало да се чака президентът Петър Стоянов да встъпи в длъжност“, казва Премянов – пряк участник в събитията.

Според него при това положение е нямало да се стигне до щурма на парламента, който, по думите му – не е бил спонтанен.

Мъж се хвърля на колата на Добрев, тълпата пробива загражденията

Години след събитията фотографът от вестник „24 часа“ Николай Литов разказа любопитен факт, довел до развръзката на 10 януари:

„От ранни зори съм в парламента, чиято работа съм акредитиран да отразявам. По някое време обаче реших да изляза пред сградата, за да снимам протестиращите, чиито виковете ставаха все по-яростни, а предметите, които хвърчаха към сградата – все повече. Към 14 ч тръгнах към редакцията, за да предавам снимките си. Чаках тролея на спирката на Ректората в посока Орлов мост. Лично шефът на СДВР Красимир Петров се включва в опазването на министъра от протестиращите.

В този момент видях джипа на вътрешния министър Николай Добрев. В момента, в който вдигнах фотоапарата, пред джипа изскочи мъж. Той се хвърли върху колата, без да знае чия е и кой е вътре, явно гледаше само да попадне в кадър.

Тъй като шофьорът не очакваше подобно нападение, докато успее да реагира и натисне спирачки, мъжът вече беше под колелата. Джипът закова на място и от него изскочи охраната. Секунди след това от задната врата се показа и самият Добрев. Охраната поведе вътрешния министър в посока парламента, а шофьорът остана да се разправя с “нападателя”.

Добрев тръгна към Народното събрание пред градинката на “Св. Кл. Охридски”, а аз хукнах след него. В момента, в който протестиращите го разпознаха, тълпата се нахвърли отгоре му. Бяха извикани полицаи като подкрепление, които направиха жив щит около министъра. Бяха отворени металните заграждения около парламента, за да мине той, но тълпата се възползва от пробойната в охраната и нахлу към сградата. Под чадъра на щитовете на полицаите Добрев бе спасен от обстрела на протестиращите. А срещу него хвърчаха дори кофи за боклук“.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Минало незабравимо! Ето какво гледахме някога по телевизията в новогодишната нощ

 

В годините, когато Коледата беше невъзможна, а центърът на празниците Нова година, най-дългочаканото събитие бяха лъскавите новогодишни шоу програми на Българската телевизия.

Тяхното начало води две години след старта на телевизията у нас. Тогава започва излъчването на приветственото новогодишно слово на Тодор Живков, поздравленията на Централната съветска телевизия, както и развлекателна програма с най-известните ни артисти.

Така след всевъзможни ограничения, по празниците държавата поразхлабваше колана, пускаше банани и портокали по магазините и канеше наши и чужди изпълнители да забавлява народа от синия екран на празничната трапеза.

Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Тодор Колев, Стефан Данаилов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Димитър Манчев, Васил Попов, Хиндо Касимов и още куп легендарни звезди развличаха зрителите с наистина смешни скечове и спектакли, които се коментираха дни наред. Те в сатирична форма поставяха наболели обществени въпроси, за които беше немислимо да се говори в прав текст.

За реализацията на празничничната телевизионна програма държавата е отделяла огромни суми. Най-скъпата от тях е струвала тогава 750 000 лева (днешни 6 милиона!), а за участието си всеки изпълнител е взимал, колкото е била месечната заплата на един министър. Заснемането им е започвало след края на „Златния орфей“ и завършвало часове преди настъпването на Новата година.

През онези години, преди една програма да бъде заснета официално във вида, в който да бъде излъчена, задължително е трябвало да бъде одобрена от художествен съвет. В него са влизали членове от Комитета за радио и телевизия, Комитета за културата, от идеологическия съвет към ЦК на БКП.  Ако някои скечове от програмата не отговаряли на цензурата, те били изрязвани и наново монтирани.

Две са имената, на които дължим тези незабравими спектакли – Хачо Бояджиев и Младен Младенов – Доктора. Светла им памет! И ако на Хачо силата му е в мюзикълите („Криворазбраната цивлиация“-1975 г., “Зех тъ, Радке, зех тъ”-1977 г.) и пищните сценарии, то запазената марка на Доктора е разнообразна музика, различни изпълнители и кратки скечове между песните. Емблематични са режисираните от него програми “Експрес танго”, “Нощен експрес”, “Експрес под звездите”, “Експрес под дъгите”. А първото т.нар. риалити шоу в България е излъчено в последния ден на 1982 г. Това е 12 часовата новогодишната програма “Яйцето” по сценарий на Йордан Радичков. Започва сутринта и завършва почти до словото на Тодор Живков в полунощ. Авангардната продукция обаче е и най-одумваната през ония години като най-скучна и остава неразбрана от масовата публика.

Нова година е и времето, когато можеше да се промъкне и нещо западно. Баснословният  бюджет за направата на новогодишното шоу, е позволявал да се канят и прочути чужди певци и актьори. Те са черешката на новогодишната торта. Така българите могат да видят актуални за времето си изпълнители като Прешъс Уилсън, Аманда Лиър, Том Джоунс, унгарците от „Неотон фамилия“, „Бони М“, че дори и рецитал на Лепа Брена. Някои идват по покана на телевизията. Така е с момчетата от „Шортс“, изпели хита „Коман са ва“. Парчето остава популярно и след години, но не с оригиналното изпълнение, а с българо-френския кавър на Стефан Данаилов и Вероник Жано, част от новогодишната програма “Съзвездия’ 83”, който много хора си тананикат и днес. Освен наплива от чужди изпълнители, в забавните програми пеят и много от нашите звезди.

Някой път обаче наши съседи като Мия Алексич и Любиша Самарджич са оставяли по-незабравими следи от тези на гости, дошли отвъд океана. Кой не помни „Дай, рибо, рибо, рибо, дай“? От всички програми обаче в челната класация си остават изпълненията на „Иръпшъните“ начело с Тодор Колев и бисери като „Сто кила ракия давам, само да те притежавам…“. Кулминацията на празничната програма през годините е легендарното забавно предаване на телевизията на ГДР „Шарено котле“ и нейният прочут балет, което смело може да наречем  корекомът на развлекателните програми от соца. Новогодишните шоупродукции са сред най-добрите образци на телевизионното забавно изкуство у нас. Те са толкова неотразими и завладяващи, че през първите дни от годината хората със задоволство обсъждат излъчените порции смях и забава по телевизията, а някои скечове и изпълнения се помнят и до днес.

 

Статията е поместена в новогодишния брой на сп. BIOGRAPH

Преди 145 години на този ден залавят Левски в Къкринското ханче

 

 

Гражданско поклонение по повод 145 години от залавянето на Васил Левски организира община Ловеч днес.

В местността Пази мост от 11 часа ще бъде представен разказ за срещата на Апостола с турските заптиета на път за село Къкрина. След това ще бъдат поднесени венци и цветя на паметника на Васил Левски в двора на Къркинското ханче, съобщи БНР.

Там националният герой е заловен на 27 декември 1872 година. Именно от ханчето започва и безсмъртието на Апостола.

То е превърнато в музей през 1931г. и е първият у нас, посветен на Левски и делото му.

Припомняме: Залавянето на Левски става в ранната утрин на 27 декември 1872 г.
На 26 декември 1872 г. Васил Левски, придружен от Никола Цвятков напуска град Ловеч. Никола поел сам, възседнал коня си, в чийто самар са били зашити архива на комитета и някои писма. Левски, облечен в стари турски дрехи и фес на главата вървял пеша и след около няколко километра настигнал Никола. Край месността „Пази мост” са неприятно изненадани от двама турски стражари (заптиета) също на коне. Левски се отбил настрана от пътя, за да не изглежда, че са заедно. При срещата, която станала при „Пази мост”, старшият стражар Али Чауш попитал Никола къде отива и като чул, че отива за Търново, го разпитал за другаря му. Последното подсказва, че Никола е бил познат на стражаря, но Левски не. Когато Никола казал, че не познава другия пътник, заптието попитал Левски кой е и къде отива. „Отивам на лозето си да броя колко кола боклук са стоварили”. И добавил: „Аз тебе те познавам, ти не ма ли познаваш? Аз съм от Ловеч.”

Стражарите си тръгнали към Ловеч, без да се интересуват видимо повече от срещнатите. Левски се отклонил към лозето, за да не се усъмнят турците и след известно време се върнал към първоначалния си маршрут, застигайки Цвятков. Сега той яхнал, а спътникът му спешавал.

image

 

снимка от „Пази мост“

Двамата пристигнали в Къкрина по мръкнало. Ханът бил пълен с хора, които били в видимо приповдигнато настроение. Апостолът и Никола Цвятков се опитали да минат незабелязани в шумотевицата, но един от селяните започнал да любопитства. Христо Латинецът, който държал ханчето и бил член на тайния комитет се опитал да замаже положението и казал, че непознатият е Христо Иванов Крачулът. За нещастие последният се оказал кръстник на любопитния селянин, който отишъл в одаята на Левски, за да го поздрави. Апостолът, обаче наистина познавал Христо Иванов и успял да излезе от положение като накрая се съгласил, че много се е променил.

След като всички гости се разотивали по къщите си, тримата седнали да вечерят и да се разговорят. Малко след 21 часа си легнали да спят. Никола сънувал кошмар и някъде преди полунощ се разбудил. Събудил Левски и Латинецът, но Апостолът погледнал часовника си и установил, че едва минава полунощ и пак легнали.

Цвятков не можел да заспи и отишъл да яде с намерението да не ляга до заминаването. След два часа през нощта той отново събудил спътниците си и този път всички започнали да се подготвят за пътуването си. Христо отишъл да уведоми роднините си, че ще отсъства, а Левски излезнал през задната врата по нужда. Тъкмо се завръщал и чул по входната врата тропане. Николчо помислил, че Латинеца се връща, но ударите зачестили и се чул вик

„ Ач капую бе ханджи”. Той  разпознал гласа на заптието от „Пази мост” и веднага казал това  на Левски. Заградени били от много заптиета. Левски взел от стената револвера на Христо Латинеца и излезнал през задната вратичка. Там прекосил двора, но за да не вдига шум отваряйки северната портичка на хана, Дяконът се засилил да прескочи плета.

Заптиетата пазещи противоположната порта го забелязали и стреляли по него. Един от куршумите засегнал лявото му ухо, но не това е пагубното. За негово нещастие, докато прескачал, потурите му се закачили за един от колците на плета и той паднал по лице на външната страна на оградата. Там в засада го чакали три заптиета, които му се нахвърлили почти едновременно. Левски за малко успял да ги отблъсне като дори ранил един в ръката, но другарите им бързо пристигали. Последвал неравен сблъсък и Апостолът на Свободата най-накрая бил заловен.

image

Това е най-разпространената история за залавянето на Левски и тя е пресъздадена по разказите на Никола Цвятков и Христо Латинеца, които заедно с Левски са арестувани и отведени за Ловеч, после  Търново и към София, но нямат неговата зла участ.

 

Истината за залавянето на Левски при Къкринското ханче се съдържа и в архивите от проведения разпит в София.

Въпрос: Как ви заловиха?

Отговор на Левски: Към десет часа сутринта по турски (около 4-5 нашенски), когато излязох навън, аз видях пред вратата един въоръжен с пушка. Попитах го кой е той, той ме улови за ръката. У мене имаше два револвера, извадих ги и раних в ръката човека, който ме хвана (това е Юсеин Бошнак, водачът на групата заптиета, изпратена да го арестува). После започнах (опитах се) да бягам, обаче държащият не ме пусна. Пристигнаха другарите му, удариха ме по главата (и) аз паднах там. Заловиха ме…“

Задържаните са изпратени първо в Търново, а от там – в София. Извънредната следствена комисия изземва функциите на съд и осъжда Васил Левски на смърт. Апостолът е обесен на 18 февруари 1873 година в покрайнините (тогава) на София.

Ханът в Къкрина запустява. По-късно е опожарен, но през 1901 година проф. д-р Параскев Стоянов прави на място архитектурни заснемания по оцелелите след пожара основи. През същата година ловчанлии поставят паметна плоча на мястото, където е заловен Апостола. Комитет за възобновяване на къщата-паметник на Васил Левски в с. Къкрина се заема през 1924 година с набиране на средства за възстановяване на хана. През 1926 година започва изграждането му наново, а през 1931 година, с официална церемония е открита музейната експозиция.

Кървавите подкупи за Фердинанд

 

 

Германия давала на цар Фердо по 1000 златни марки за всеки загинал български войник

Фердинанд:
 За обич и дума да не става. Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, следователно нямаме нужда от обичта на българския народ, защото нашите други интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.”
(Из съветите към сина му Борис ІІІ)

След 15 януари 2018 г. БНТ ще излъчи нов пълнометражен документален филм „Царят“ на режисьорката Малвина Господинова. В него, както бе анонсирано, става дума не само за основния му герой Симеон II, но и за неговия дядо, чийто царствен благороден образ, както и този на внука му, бил изкривен през годините. В анонса цар Фердо бе свързан дори с това, че бил радетел за днешната европейска идея! Обзалагам се, че документите за кървавите милиони в злато, които Фердо лично прилапва от Германия и Русия, във въпросния филм ги е хванала липсата.

Дума не проронва по въпроса и всемогъщият вожд Хитлер, който продължава да плаща на Фердинанд безотказно. Не секва златното поточе към царствената каса дори след края на Втората световна война. С какви ли тайни шантажира братята германци царят ни, едва ли ще се разбере, поне в близко време. Но Фердо изработва не само германците! И на руснаците не прощава, те му отпускат през 1912 г. личен заем от крупната тогава сума 3 милиона франка, която той никога не връща по простичката причина, че подкупът няма обратен път към излъгалия се да го даде.

В рубриката вече публикувахме документи, които показват, че преди разгрома на българската армия при Добро поле през септември 1918 г., предопределил пагубния Ньойски договор, лично цар Фердинанд е отказал да издаде заповед за нападение или отбрана и е оставил войниците да се спасяват кой както може. Дали документите, които публикуваме днес, не обясняват личните му мотиви, които са го ръководили…

Предлагаме ви потресаващи мемоари на големия български поет Кирил Христов (1875-1944) по темата, както и няколко документа от тайните руски и немски архиви, които разкриват патологичното сребролюбие на Кобургготската династия. И вместо днес наследниците на Фердинанд да посипят сърцата си с пепел заради стотиците хиляди българи, убити във войните, те искат да си върнат имотите. Били наследство от дядо им! Симеон вече продаде едно наследство – ордените на дядо си. Ами що не поискат да придобият Илиянския форт и стъкленото око на Гео Милев?! Защо не и Ястребино? И те са на династията. И стотиците лобни места из цяла България. А защо не и земята пред НДК, върху която са били сградите на Първи и Шести пехотен полк, където са удушени, убити с изстрел в тила и безследно изчезнали стотици антифашисти? А сега там гордо се изправи лъвът! Горкият…

Из мемоарите на Кирил Христов

„Време и съвременници„, част трета, изд. „Синева“, 2001 г.

Малчо Николов няма да ми повярва, че в литературната критика той е опасен колкото евнух в харем. Но в статията, за която е тук дума, има и нещо друго, което не е литература и което, струва ми се, засяга не само мене. Литературният критик на „Златорог“ се обявява адвокат на бившия цар Фердинанд. Охулил съм го, оклеветил съм го! И върши това в едно време, когато самият германски печат извади потресни данни какво бившият български цар е продал на Вилхелмова Германия на българските герои. Социал-демократическата група вниса запитвания в Райхстага относно „възнагражденията“, които Райхът плаща на Фердинанда. Установява се, че за участието на България в Световната война на страната на Германия, Фердинанд е поискал една парична сума лично за себе си, която му е платена. След революцията в Германия той пак иска. На 1921 г. му са изплатени 25 милиона марки. С правителството на Фаренбах-Вирт бива сключен договор, по който след получаване на горната сума, бившият български цар се отказва от по-нататъшни претенции. Въпреки тоя договор, алчният авантюрист възобновява исканията си. На 1924 г. успява да измъкне още един милион златни марки. На 1925 – същата сума. Най-сетне на 1927 г. се постига ново споразумение: германското правителство се задължава да му плаща пожизнена рента от сто хиляди златни марки. В края на същата година тая рента била увеличена на сто и двадесет хиляди.

Но Фердинанд не се успокоил. Навярно с разни подкупи той сполучва да изтегли още на два пъти по половин милион златни марки. Според немската преса, отстъпчивостта на германското правителство се обяснявала с това, че му било съобщено какво Фердинанд възнамерява да издаде мемоари, в които могат да бъдат публикувани неприятни за Германия факти. Значи прибавят се и елементи на изнудвачество. Отличното немско списание „Югенд“ дава тази отвратителна история в няколко карикатури: Фердинанд се търгува и определя предварително по хилядо марки на всеки паднал български войник, но не за вдовицата и сираците, а за себе си (ето обяснението защо той не скъпеше жертвите!); бойно поле, постлано с български трупове; изродът пирува като единствено спечелил от войната. И при четирите карикатури от лицето и тлъстото тяло на „победителя“ лъха подчертан физически и морален бестиалитет.

От цялата тази много не аристократична и още по-малко царствена история и най-проницателният читател ще разбере поне едно: че господин Фердинанд е бил едновременно и български цар, и плащан агент на Германия. Тая двойна роля ни го рисува несравнено по-отвратителен, отколкото аз съм го изобразил в своята поема. Каква част от мръсотията са в състояние не да очистят, поне да притулят разни щедро плащани от Фердинанда биографи и „историци“ – аз не мога да си представя.

Един голям немски философ казва, че старостта имала свойство да облагородява; че само към най-вулгарните хора тя била в това отношение безсилна. Ако това е наистина така, тежко на тоя фатален за България авантюрист. Как доживява той дните си? От ненавист към своя, във всеки случай благодетел, затворника на Дори, за да го дразни със „свободата“ си, той тича огорял по света, по всички континенти – да лови пеперудки, като децата. Това била важна научна работа, която тъкмо той трябва да извърши. Други не могат. В същност това са отчаени усилия да се изпълни личната пустота с безмислени щурания, да се избяга някак от страшната липса на съдържание, да се залъже с нещо. При туй нали трябва да напомни от време на време за себе си…

Из сборника с документи

„Цар Фердинанд циник, измамник, лицемер“, съст. Цочо Билярски, изд. „Анико“, 2009 г.

ТАЙНИЯТ ЗАЕМ НА БЪЛГАРСКИЯ ЦАР ФЕРДИНАНД

Рапорт от Анатолий В. Неклюдов, руски посланик в София до Анатолий А. Нератов, заместник-министър на външните работи на Русия

София, 12/25 ноември 1911 г.

Лично строго поверително

Многоуважаеми Анатолий Анатолиевич,

При посещението на С. Д. Сазонов в Давос аз му съобщих за един много секретен въпрос, – толкова секретен или по-точно толкова деликатен, че не се осмелих да пиша за него, а възнамерявах да Ви докладвам лично при среща в Петербург, където исках да намина за два дни след сватбата на дъщеря ми. Но тъй като сватбата се състоя в София и считам за невъзможно в настоящия момент да изоставя поста си, все пак съм принуден да прибягна до „пергамента и тръстиката“ и да Ви известя чрез това напълно лично и строго поверително писмо. Ето в какво се състои работата: преди два месеца цар Фердинанд, чрез посредничеството отначало на министъра на финансите Тодоров, след това на тайния си секретар Добрович, ме сондира за възможността да заеме от Русия лично за себе си, – разбира се при привилегировани условия, – около три милиона франка.

Предвид на това цар Фердинанд ще ни бъде много признателен, ако Вие можете да му дадете заема – гарантиран с неговите имоти, намиращи се в България – в размер 3 000 000 франка и 4 процента лихва, плюс 1/2 % погасяване.

Що се отнася до политическата целесъобразност, – то това е по-сложен въпрос и особено деликатен. Да се мисли, че ще купим цар Фердинанд срещу заем от 3 000 000 франка би било наивно и даже не съвсем справедливо. При това човек, който може да търгува със своето политическо влияние, когато е на трона или около трона, е способен чисто и просто да излъже своите доверители, както направи някога Милан.

Но нашето любезно съдействие без никакъв пазарлък за уреждането на паричните дела на българския двор несъмнено ще се отчете като известно увеличение на нашето влияние върху царя. А точно в настоящия момент цар Фердинанд стои на кръстопът между нас и Австрия, приближавайки се по-скоро до нас и лично оказаната му услуга може да се окаже поредният тласък в наша полза. Затова аз съм за Негово Величество да я направи. Но само, – ако у нас се съгласят на това, – според мене е безусловно необходимо заемът да се уреди, както вече по-горе казах, без никакъв пазарлък, нито политически, нито финансов; в искания размер, при предлаганите условия; бързо, напълно негласно и любезно; т.е. така, както се прави между „джентълмени“; така ние ще издигнем цар Фердинанд в собствените му очи; а такива нравствени услуги понякога се ценят повече от материалните. Във всеки случай, т.е. ще се съгласим ли на тази комбинация или ще се откажем от нея, – безусловно необходимо е преди Височайшата санкция да не знае никой освен Вас, държавният секретар Коковцев, мене и, в краен случай три или четири напълно доверени лица.

В очакване на възможно най-бърз и благосклонен отговор на настоящето писмо, моля Ви, приемете уверение в дълбокото ми уважение и искрена преданост.

(подп.) А. Неклюдов

 

* * *

Разписката

София, 6 октомври 1912 г.

До Негово Високопревъзходителство С. Д. Сазонов

Твърде поверително.

Милостивий Государь

Сергей Дмитриевич,

Като се позовавам на моите лични секретни телеграми, имам чест при настоящето да препратя на Ваше Превъзходителство заемното писмо на заинтересованото лице от 2 септември тази година.

Приемете, Милостивий Государь, уверение в дълбокото ми уважение и съвършена преданост, с които имам чест да бъда на Ваше Превъзходителство покорен слуга.

(подп.) Неклюдов.“

„Аз долуподписания удостоверявам с настоящето, че днес, 2 септември 1912 година, получих на заем от Руското Правителство сумата в размер три милиона франка в злато, която се задължавам да заплатя на същото Руско Правителство заедно с припадащите пет процента годишно за ръст и погашение, или всичко се задължавам да изплащам с еднакви полугодишни платки в размер седемдесет и пет хиляди франка златни всеки първи март и първи септември, начевайки от първи март 1913 година, до окончателното погасяване на цялата заета сума в продължение на двадесет [и] пет години и седем месеца. Изплащането на гореспоменатата сума гарантиран специално със собствения мой недвижим имот, който се намира в България в околността на гр. София, а именно с частно мен принадлежащия като собственик Дворец под названието Дворец „Врана“, с всички приписани към този дворец други постройки и земята на пространство четири милиона квадратни метра, оценявани на около три милиона франка златни.

В удостоверение на всичко гореизложено подписвам.

Гр. София, 2 септември 1912 година.

Фердинанд“

КАКВО ПОЛУЧАВА ЦАР ФЕРДИНАНД ОТ ГЕРМАНИЯ

Из дебата от бюджета на Райхсвера. – Получените от бившият цар суми. – Размера на получената днес пенсия.

Берлин, 19 март. В днешното заседание на Райхстага станаха разисквания по бюджета на Военното министерство. Говориха най-напред докладчикът социалдемократ и министърът на войната Грьонер. Протестираха срещу твърденията, че Германия се въоръжавала тайно. Министърът се надява, че в Конференцията в Женева ще се отдаде справедливост на Германия, която трябва да бъде приравнена по отношение на въоръженията с останалите държави.

След него взе думата комунистическият депутат Хинденбергер, който между другото са спря върху намесата на България във войната. Той прочете документи, за които поддържа, че са официални и че бившият цар на България бил получил от Германия в навечерието на българската намеса във войната 25 милиона марки. След войната, когато бившият цар се настанил в Германия, той получил на два пъти от германското правителство по един милион марки. Сега той получава от държавното германско съкровище една годишна пенсия от 120 000 марки. Последната била отпусната от републиканското правителство, благодарение на застъпничеството на председателя на републиката, когато министър на финансите в Германия е бил социалдемократът Хилфердинг.

Публ. във в. „Утро“, бр. 6473, С., 21 март 1931 г.

БИВШ БАЛКАНСКИ ЦАР – ГЕРМАНСКИ ДЪРЖАВЕН ПЕНСИОНЕР

При второто четене на военния бюджет комунистическият депутат Книпенбергер изнесе тайните финансови връзки на живеещия в Кобург бивш български цар Фердинанд с германското правителство. Той се позова на едно поверително писмо на Финансовото министерство. Според служебната стенограма на Райхстага от 19 март т.г. Книпенбергер е казал дословно:

„Всички осигурявания, които бяха обещани на царя през 1915 г. по повод неговото влизане във войната, са изпълнени напълно. Това значи, че на царя е казано: ако тръгнеш с нас, ще получиш толкова и толкова. Това е, което по-късно наричаха верността на Нибелунгите. Царят е получил сумата 25 милиона марки. Въз основа на това плащане той е потвърдил писмено, че с това са изпълнени обещанията на германското правителство от 1915 г.

Въпреки тази писмена декларация царят се е опитал отново да получи нови средства от германската държава. Молбите му са подкрепени от Външното министерство и Бюрото на председателя на Райха. Като се има предвид общоизвестната търговска обиграност на царя и на неговия адютант и финансов съветник генерал Петър Ганчев, не може да се приеме, че сумата от 25 милиона марки е била вложена в банкови сметки или спестовни каси, а по всяка вероятност в скъпи вещи, ценни книжа или девизи. Въпреки че с изплащането на тази сума царят е бил окончателно удовлетворен, германското правителство е отстъпило на повтарящите се настоявания и отново му е изплатило на два пъти чрез пълномощния министър Грюнау един милион марки. Освен това е била заплатена и още една малка сума, която не е отбелязана в документите.

С встъпването в длъжност на сегашния президент на Райха Хинденбург царят е представил отново настоятелна молба за по-нататъшни плащания. Кабинетът се е отзовал на тази молба и решил да му се осигури веднага една годишна рента от 60 000 марки, платима първия път веднага, а за в бъдеще това да става на 1 април всяка година.

Тази сума бе много малка за царя и той я отказа. В отговор на новите постъпки относно размера на рентата кабинетът реши да я увеличи на 100 000 марки. Царят отказа да приеме и тази сума. Въз основа на нови преговори кабинетът реши рентата да се увеличи на 120 000 марки и да се отпуска пожизнено.“

Въпреки големия отзвук на тези съобщения на Книпенбергер правителство продължава да пази пълно мълчание. Необходим бе един втори удар, за да може да си развърже малко езика.

На 25 март т.г. при третото четене на бюджета на Финансовото министерство комунистът Тоглер запита според служебната телеграма:

„С какви средства от Министерството на финансите, Министерството на външните работи, бюджетът на канцлера или на президента е бил изплатен бланкочек на Райхсбанк на сума 500 000 марки, който пълномощникът на българския цар генерал Ганчев е осребрил на 25 февруари 1931 г.

Господин министре, как може да се обясни, че вие в това тежко време, когато се зачеркват в държавния бюджет и последните суми за прехраната на децата и за семейните помощи, така щедро предоставяте 500 000 марки на този бивш български цар? Ако това не ви е известно, запитайте министерския съветник Кюсел Глагау от вашето министерство, той ще може да ви разкаже нещо по този въпрос. Също и държавният секретар д-р Майснер би бил в положение да ви даде точни сведения, че този бланкочек е бил изплатен в края на февруари т.г. редовно и незабавно на генерал Ганчев.“

Може би позоваването на държавния секретар д-р Майснер съдържа ключа за разкриването на този финансов роман? Правителството го третира засега като една книга затворена със седем ключа. На добре обоснованото запитване на Тоглер финансовия министър Дитрих отговори съвсем кратко: „Що се отнася до случая с бившия български цар, то аз не съм готов да дам сведения по въпроса. Не съм компетентен, затова не мога да го обсъждам сам. Бих предпочел да отнесем случая, който произхожда от войната, в комисията на Министерството по външните работи.“

На правителството ще бъде удобно, ако случаят се разисква в комисията по външните работи. Там ще бъде окончателно погребан, понеже нейните обсъждания са поверителни.

Много богатият български цар Фердинанд като добър фамилен баща не вложи своето собствено състояние в страната на обичните си поданици, а в Английската банка в Лондон. Когато през 1915 г. той възнамеряваше да започне война против Сърбия за уголемяване на страната си, бяха водени преговори с германското правителство, за които и сега не е оповестено нищо автентично. Положително се знае само, че Фердинанд е бил склонен да не изтегли своите влогове от Английската банка, тъй като това би породило най-голямо съмнение у Съглашението. За да се откаже от това, бе му осигурено едно обезщетение.

Според твърдението на двамата оратори бившият цар е получил досега от държавните средства следните суми:

1 През 1921 г., т.е. в началото на инфлацията, еднократно обезщетение от 25 милиона марки, за което тогава е заявил, че е задоволен.

2 На два пъти досега на неизвестни дати по 1 милион марки чрез посредничеството на пълномощния министър Грюнау.

3 Един път му е била изплатена неизвестна сума.

4 На 29 март 1931 г. 500 000 марки чрез посредничеството на генерал Ганчев.

5 Една пожизнена годишна рента от 120 000 марки.

Ако посочените суми не бяха точни, правителството би излязло срещу комунистическите оратори с едно опровержение, вместо да се задоволи с бягството на Дитрих в тъмнината.

Това, което прави случая особено отблъскващ, е, че и в държавния бюджет не са отбелязани никакви изплащания на бившия цар. Всичко се е вършило тайно. От някой поверителен фонд? Тогава би било желателно да се знае от кой? Този поверителен фонд е злоупотребяван, поради което следва да бъде зачеркнат от следващия бюджет.

Особено възмутително изглежда обременяването на държавните финанси с една продължителна рента.

Естествено има известна трагедия в съдбата на седемдесетгодишния бивш цар – от висините в пропастта. Обаче какъв бе той, ако не един хазартен играч, който влезе във войната, без да бъде принуден? Той заложи на губеща карта. Това той следва да заплати.

Но германският народ не следва да заплаща погрешните сметки на чуждите монарси. Милионите живеещи в страната, десетките хиляди пръснати в чужбина германци, които по-рано бяха състоятелни, днес живеят с грижи и в немотия и трябва в напреднала възраст да понасят непосилни лишения. А те не бяха никакви играчи на хазарт, а само жертви на съдбата. Фердинанд игра и загуби. Пострадалите от войната и от инфлацията германци не залагаха, а бяха залагани. Обаче никой не мисли даже да помисли да ги обезщети поне отчасти.

Достатъчно лошо е, че нашите собствени князе начело с виновния Вилхелм II са така щедро обезщетени. Но да се плаща сметка на чуждестранни князе – благодаря!

X. И. Герлах

Пуб. във в. „Ди Велт ам монтаг“, Берлин, бр. 15, 13 април 1931 г. и в. „Дума“, бр. 128, София, 9 август 1990 г., с. 5. (С. Хаджихристов, Милиони марки за Фердинанд. Неизвестни факти за монарха)./Дума

Христо Георгиев

 

 

Източник:pogled.info

Българските герои: Бомбардировките на София през Втората Световна Война

 

 

През септември 1939 г. избухва Втората световна война. Бушуващият световен пожар не подминава и Балканите.
Със своето важно стратегическо положение България е желан съюзник и за двете воюващи коалиции.
Стремежът на цар Борис III и правителството на Богдан Филов е да бъде запазен българският неутралитет, докато е възможно.

В началото на 1941 г. Германия предприема сериозен дипломатически натиск върху България за присъединяването на последната към Тристранния пакт.  Възможностите за лавиране пред българското правителство са сведени до минимум и от присъствието на 500-хилядна германска армия на северната българска граница.

При тези обстоятелства България е поставена пред дилемата: или да се присъедини доброволно към силите на Тристранния пакт, или да бъде окупирана.
Избрана е първата възможност и на 1.3.1941 г. във Виена министър-председателят Богдан Филов подписва протокола за присъединяването на България към пакта.

На 6.4. 1941 г. частите на Вермахта започват изпълнението на операция „Марита“ срещу Гърция и на директива № 25 срещу Югославия.  Същия ден около 15,30 ч. един югославски самолет бомбардира западната част на София.  Вечерта срещу българската столица е нанесен въздушен удар от 37-а английска бомбардировъчна ескадрила с 6 самолета „Уелингтън“.

На 15.4.1941 г. в 1,15 ч. и в 3,20 ч. през нощта английски самолети бомбардират София, летище Враждебна и някои от околните села.  Под обстрел попадат и двете противовъздушни батареи във Военното училище и тази на летище Божурище.

При посочените английски въздушни нападения над София на 6 и 15 април 1941 г. в отбраната на града взема участие само противовъздушната артилерия, защото нашата изтребителна авиация не разполага с нощни изтребители.

Под натиска на Германия и Италия на 13.12.1941 г. България обявява война на САЩ и Англия.  Близо две години след тази дата София не е обект на бомбардиране от англо-американската авиация.

През този период българското правителство предприема мерки (според възможностите на страната) за подновяване на изтребителния парк, което способства за увеличаването на отбранителната мощ на държавата.

С тази цел през февруари 1943 г. от Германия са доставени първите 16 броя изтребители „Месершмит“ Бф 109 Г-2, след които до началото на 1944 г. пристигат още от типа Г-2 и Г-6, Като общият им брой достига 145.
С първите Ме-109 Г-2 се въоръжава 3/6 орляк, който заминава на 10 август 1943 г. за летище Божурище, където остава до края на войната. Командир на орляка е капитан Чудомир Топлодолски.
Сформираните през 1941 г. 1/6 и 2/6 изтребителни орляци с командири съответно Капитан Руси Русев и капитан Николай Бошнаков преминават от чехословашките изтребители „Авиа“ Б-534 „Доган“ на френските изтребители „Дебоатин 520″, което става през есента на 1943 г. 1/6 орляк остава на летище Марно поле, Карловско, а 2/6 орляк заминава за летище Враждебна, където постепенно преминава на Ме-109.
Така директно за отбраната на София отговарят 2/6 и 3/6 изтребителни орляци, които поради близостта на столицата могат бързо да се включат в нейната защита.

На 1 август 1943 г. съюзническото командване започва изпълнението на операция „Приливна Вълна“ – бомбардиране на плоещките нефтени рафинерии.
На този ден е и първият бой между български изтребители и американски бомбардировачи, но той не е във връзка с отбраната на София. Тогава нашите летци изтребители посрещат завръщащите се от Плоещ бомбардировъчни формации.
Поручик Стоян Стоянов сваля един Б-24 „Либърейтър“ и поврежда друг. По един Б-24 свалят и подпоручиците Петър Бочев, Иван Бонев и Христо Кръстев.

Първият масиран въздушен удар срещу българската столица е нанесен на 14.11.1943 г.  В него вземат участие 91 бомбардировача Б-25 „Мичъл“, Които са охранявани от 49 изтребителя Локхийд П-38 „Лайтнинг“.

Въздушнопредупредителната служба подава късно тревога за 3/6 орляк и той излита, когато противникът е вече над София.
Във въздуха са 13 Ме-109 Г-2, които нямат време да заемат бойна позиция на необходимата височина.
Загива фелдфебел Йордан Славов Тодоров, а фелдфебел Никола Краличев и офицерският кандидат Павел Павлов кацат принудително.
При този въздушен бои на българска територия не е намерен свален противников самолет, но Радио Кайро съобщава за един незавърнал се в базата си самолет.

Вторият удар по София е нанесен на 24.11.1943 г. В него участват 60 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ и 40 изтребителя П-38 „Лайтнинг“.
Този път тревогата е дадена навреме и 3/6 орляк излита начело с Капитан Топлодолски, вземайки своевременно необходимата височина от 7000-8000 метра.
Капитан Топлодолски и фелдфебел Христо Цанков свалят по 1 Б-24 „Либърейтър“.
Повредени са 3 бомбардировача – от капитан Топлодолски, поручик Стоян Стоянов и подпоручик Михаил Григоров.
Във въздушния бой на този ден загива подпоручик Митю Дисов.
Радио Лондон съобщава за 10 незавърнали се самолета. Вероятно те са били тежко засегнати и са паднали извън територията на България.

Третият удар по столицата е проведен на 10.12.1943 г. В него вземат участие 50-60 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“, които са охранявани от 60 изтребителя П-38 „Лайтнинг“. Срещу тях излитат 24 „Девоатин“ от 2/6 орляк и 17 Ме-109 Г-2 от 3/6 орляК.
Атаките на българските изтребители разстройват бойния строй на бомбардировачите, които пускат бомбите си напосоки.
Повредени са три противникови бомбардировача (от поручик Асен Ковачев, поручик Любен Кондаков и фелдфебел Александър Петковски) и четири изтребителя П-38 “Лайтнинг“. Във въздушен бой с противникови бомбардировачи загива командирът на 652-ро ято от 2/6 орляк капитан Павел Лазаров Павлов.

Четвъртият Въздушен удар по София е нанесен на 20.12. 1943 г. В него вземат участие около 60 бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ под прикритието на около 50 изтребителя П-38 „Лаитнинг“.
От българска страна във въздушния бой вземат участие 2/6 орляк – с 24 Девоатин и 3/6 орляк – с 16 Ме 109 Г-2. Свалени са три бомбардировача Б-24 „Либърейтър“ (от поручик Димитър Списаревски и подпоручиците Стефан Маринополски и Генчо Димитров) и 6 изтребителя П-38 „Лайтнинг“. Повредени са 5 Б-24 и 1 “Лайтинг”

На този ден поручик Димитър Светозаров Списаревски извършва първия в българската авиационна история таран на противников самолет, жертвайки своя живот за родината.
Във въздушният бой загива и подпоручик Георги Кюмюрджиев.

Новата 1944 г. започва за софиянци с тревога за ново въздушно нападение. Само падналата гъста мъгла спасява София от планираната бомбардировка на 4 януари.
Долетелите противникови бомбардировачи не успяват да открият целите.
На този ден българските изтребители не излитат.

Само след няколко дни – на 10 януари, българската столица е подложена на първия от замислените комбинирани дневно-нощни удари на англоамериканската авиация, който поставя началото на найтежките изпитания за гражданите и средствата за противовъздушна отбрана.

За първи път над София се появяват четиримоторните бомбардировачи „Боинг“ Б-17 „Флайинг Фортрес“ („Летяща Крепост“), като техният брой е 143, а на „Либърейтърите“ – 37. Те се охраняват от 100 „Лайтнинг“-а. Срещу тях излитат 23 ,Девоатин“-а от 2/6 изтребителен орляк и 16 Ме-109Г от 3/6 изтребителен орляк.
На този ден при отбраната на София участва и германската Първа група от 5-а изтребителна ескадра „Айсмеер“, която е дислоцирана на летище Враждебна.
Българските летци свалят 5 бомбардировача и повреждат 3. Свалени са и 3 изтребителя, а 8 са повредени.
Германските летци успяват да свалят 3 бомбардировача.
Във въздушния бой загива фелдфебел Симеон Михайлов, а германската група загубва своя командир капитан Герхард Венгел.

Въпреки героизма на летците и огънят на на артилерия противникът прелита на 5 вълни над София и успява да нанесе значителни щети.

През нощта на същия ден около 80 английски самолета „Уелингтън“ бомбардират отново столицата. Това причинява още по-големи разрушения и пожари, поради което започва евакуация на държавните учреждения и населението.

След тази бомбардировка англичаните извършват нови 4 нощни удара по София: на 16 март с 50 самолета, на 17 март с 25 самолета, на 24 март с 40 самолета и на 29 март с около 40 Де Хавиланд „Москито“.

При всички тези нападения градът е отбранявай само от противовъздушната артилерия, защото, както бе споменато по-горе, българската авиация не разполага е нощни изтребители.

На 30.3.1944 г, е извършено най-тежкото въздушно нападение над София. То е осъществено от 450 бомбардировача Б-24, Б-17, Б-25 „Митчел“ и Хендли Пейдж „Халифакс“, които се охраняват от около 150 изтребителя П-38 „Лайтнинг“.

В отбранителните боеве вземат участие 1/6, 2/6 и 3/6 орляци, водени от своите командири -Капитаните Русев, Боишаков и Топлодолски.

1/6 орляк излита от летище Марно поле, Карловско, с 28 „Девоатин“-а, а 2/6 орляк (базиран на летище Враждебна) излита с 25 самолета – 19 Ме-109 Г-2 и 6 „Девоатeн“-а. Дислоцираният на летище Божурище 3/6 орляк излита с 20 Ме 109Г-6.
От Изтребителната школа в Долна Митрополия излита една четворка от учебно-бойни изтребители „Авиа“ Б-135 начело с капитан Кръстю Атанасов (началник на школата), в която влизат още пилотите инструктори: поручик Петър Манолов и фелдфебелите Йордан Фердинандов и Недю Колев.

На този ден българските летци изтребители свалят 4 бомбардировача. Особено се отличава подпоручик Христо Костакев, който улучва една крепост, която експлодира във въздуха, и разрушава още една, летяща до нея.
Другите два бомбардировача са свалени от поручик Неделчо Бончев и подпоручик Виктор Атанасов. Повредени са 9 бомбардировача. Свалени са и 3 изтребителя П-38 „Лайтнинг“ – от поручиците Богдан Илиев и Васил Шишков и от подпоручик Генчо Димитров.
Повредени са 3 противникови изтребителя.
Загиват поручик Иван Бояджиев и фелдфебелите Йордан Кубадинов и Христо Цанков. С парашут скачат подпоручиците Божидар Кузмов и Иван Касиянов.

Последната бомбардировка над София се извършва на 17.4.1944 г. В нея вземат участие 350 бомбардировача Б-24, Б-17 и „Стърлинг“. Те се охраняват от 100 изтребителя П-47 „Тъндърболт“ и П-51 „Мустанг“. Ударът е нанесен в 12,20 ч. последователно на 8 вълни с излизане на групите от запад, северозапад, север и североизток.
Противовъздушната артилерия участва в отразяването на удара с всичките си 12 тежки батареи.

От 2/6 орляк излитат 16 Ме-109 Г-6 и 2 „Девоатин“-а, които провеждат първата си атака понятно над София. Изненадан от силното изтребително прикритие на противника, орлякът се разделя на две групи, които продължават атаките си при отлитането му над района на Кюстендил.

От 3/6 орляк излитат 14 Ме-109 Г-6. Орлякът успява да проведе една атака по противника преди излизането му над София, след което го преследва до жп линията Кюстендил-Горна Джумая.
От 1/6 орляк излитат само 5 ,Девоатeн“-а и се явяват над София след оттеглянето на противника.
При неравния въздушен бой е свален един Б-24 с таран, извършен от поручик Неделчо Бончев от 2/6 орляк. Това е вторият таран в българската авиационна история след този на капитан Димитър Списаревски.
Поручик Бончев успява да се спаси, скачайки с парашут. Повредени са 5 противникови бомбардировача и 1 изтребител.

В този въздушен бой българските изтребители понасят най-големите загуби за цялата война.
Това се дължи на обстоятелството, че те за първи път участват във въздушна битка с едномоторните изтребители П-51 „Мустанг“. По силует последните много приличат на месершмитите и нашите летци в началото на боя ги смятат за свои. Някои от тях даже ги приканват с разклащане на крилете да се приближат.
Когато се открива грешката, е твърде късно. Загиват 4-ма пилоти от 2/6 орляк (подпоручик Веселин Рачев, поручик Христо Арнаудов, поручик Димитър Попов и подофицер Атанас Кръстев) и 2-ма пилоти от 3/6 орляк (поручик Любен Кондаков и подпоручик Иван Стефанов).

Поради повреди в самолетите и ранявания във въздушните боеве принудителни кацания извършват 3-ма летци, и други 3-ма се спасяват с парашут (между тях и командирът на 2/6 орляк капитан Николай Бошнаков).

В историята на българската изтребителна авиация 17.4.1944 г. остава като „черния“ Великден.

След тази дата София не е повече бомбардирана.
Поставената цел от англоамериканците излизането на България от войната, не е постигната.
Сега усилията на съюзническата авиация се насочват срещу румънския петролен център при Плоещ. При това положение новата задача на нашите изтребители е да пресрещат американските бомбардировъчни формации, завръщащи се от Румъния.
До 26.8.1944 г., когато е последното въздушно противоборство над България, нашите изтребители свалят 37 бомбардировача и 16 изтребителя.
Повредени са 48 бомбардировача и 22 изтребителя.
На територията на България падат 120 противникови самолета, в които загиват 256 души.
Пленени са 329 съюзнически летци.
От българска страна във въздушните боеве загиват 16 летци изтребители, а други 6 при изпълнение на служебните си задължения.

Това е сухият език на статистиката, но зад него се крият огромната смелост и воля на българските летци при борбата им с противниковата авиация.
Презирайки смъртта, всеки път те излитат за защита на своето отечество с ясното съзнание,че вероятността да загинат е многократно по-голяма от тази да оцелеят!
И днес,  години след последните въздушни боеве над България, ние продължаваме да черпим вдъхновение от подвига на онези достойни българи, бранили родното небе през 1943-1944 г.

Поклон пред героите!

 

 

Източник:roguewarriorbg.com

 

На днешната дата , 20 декември 1943 година , в неравностоен въздушен бой с врага, геройски умира Капитан Димитър Списаревски – спасителят на София

 

 

На 20 декември се навършват 74 години от героичната смърт на един велик българин. Неговото име остава в историята на България със саможертвата, която прави в името на отечеството ни. Това е великият български капитан Димитър Списаревски, един от пилотите, които защитават страната ни по време наангло-американските бомбардировки през Втората световна война. Годините на социализма обаче изпращат името му в праха на историята. Българският пилот е яростен противник на комунистическата партия и затова, след като взима властта през 1944 г, тя се погрижва името му да бъде забравено. Едва през последните години започнахме да научаваме за неговия велик подвиг.

Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спайч е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, тогава в Румъния, точно 16 дни преди градът да бъде освободен от българската войска по време на Първата световна война. Потомък е на известен с националното си самосъзнание и патриотизъм български род. Баща му е офицер от запаса, а чичо му е известният тогава дипломат – Коста Списаревски.

След подписването на Ньойския договор през 1919 г., Добрич заедно с цяла Добруджа отново са анексирани от Румъния. Това принуждава семейството на Списаревски да напусне града и да се премести първо в Лом, след това в Белоградчик и накрая да се установи в София. През 1934 г. Димитър завършва елитната Втора мъжка гимназия „ Цар Борис III”. Мечтата му да стане летец се заражда още докато е ученик и заедно със свои другари в гимназията построяват безмоторен самолет.

Димитър расте, като здраво и буйно момче, но освен това е отличен гимнастик, плувец и футболист. Около две години е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи, но заменя спорта и постъпва във Военното на Н. В. училище. Заради бурния си нрав и непокорността си още преди да завърши първата си година е командирован и изпратен да служи като редник в Ямбол в 6-и пехотен полк. За добро поведение, след няколко месеца е произведен в кандидат-подофицер и след негова молба към командира на полка са възстановени правата му на юнкер и е върнат в училището, което успява да завърши през 1938 г. След това е обявен конкурс за летци, в които Списаревски е един от първите кандидати за специалността. По-късно е командирован за обучение в Германия и Полша. В рамките на една година се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен до Аугсбург, а през 1939 г. завършва с отличен успех най-престижната изтребителна школа във Вернойхен до Берлин.

След завръщането си в България през лятото на 1939 г. Списаревски е включен в състава на  ятоизтребители П3Л24 „Ястреб“, като командир на строево крило във 2-и армейски въздушен полк, които е разположен в близост до турската граница. Тук той остава до лятото на 1941 г. В края на март 1942 г. вече е старши инструктор в изтребително-щурмовата школа за висш пилотаж на Въздушния учебен полк в Долна Митрополия. Същата година е назначен за командир на ято в изтребителен полк.

След това младият офицер е изпратен във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, като командир на 2-ра свързочна рота на летището, откъдето според тогавашните предвиждания на генералния щаб се очаква да е основното нападение срещу България. Там, той сам пленява тежък американски бомбардировач и го заставя да се приземи на българското летище. За кратко е командирован отново в 6-ти изтребителен полк в летище Марно поле.

През лятото на 1943 г. Списаревски е избран и изпратен като офицер с още един български пилот да се запознае с тактиката на англо-американската авиация и начините на борба с нея, за което заминава на обучение край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германската изтребителна ескадра при въздушните боеве над Канала.

След завръщането си в България е изпратен отново на летището в Карлово като ротен командир, скоро след това е назначен и включен в състава на 3/6 орляк, намиращ се на Летище Божурище за отбраната на столицата.

На 20 декември 1943 г. американски и британски тежки бомбардировачи се готвят за поредната тежка бомбардировка над София. Над 200 вражески самолета тръгват към столицата, а от българска страна се противопоставят едва 36. Един от тези български самолети се управлява от поручик Димитър Списаревски.  Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна и влиза в битката със страхотен хъс.

Сам с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, които успяват да се отскубнат от българските изтребители и да насочат своя курс към София. Тогава към края на битката се случва нещо, което ще отекне по целия свят. Без никакво колебание и свалил два вражески самолета, Списаревски остава без муниции и с повредена машина, след което следва нещо нечувано до този момент. Героят забива самолета си в един от измъкващите се към София бомбардировачи и бомбите предназначени за столицата падат в полето, заедно с ударенатаЛетяща крепост. Със саможертвата си българският авиатор спасява десетки сгради и хиляди мирни хора. В онзи ден той е едва на 27 години.

Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел. Тялото му е открито от спусналите се да спасяват летеца местни хора сред отломките, а на другия край на селото е открит и подофицер Робърт Хенри Ренър, на който хората помагат въпреки, че е от врага.

Има различни свидетелства за саможертвата на българския летец, но единствен близък очевидец е лейтенант Джон Маклендън, който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от капитан Списаревски военен подвиг:

„Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящият като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към земята наша „летяща крепост“ и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния…Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот!“

Друг участник във въздушния бой говори за българските летци така:

„Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията.

Намереният заедно с българския летец, подофицер Ренър е изпратен в болница и докато се възстановява, моли да се види с майката на Списаревски, за да предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.

Посмъртно поручик Списаревки е отличен с орден кръст за храброст и на 24 септември 1944 г. е произведен в чин капитан. След 1994 г. в Добрич ежегодно започват да почитат деня на рождението и гибелта му. Из цялата страна се кръщават улици на негово име. След Васил Левски той е един от най-ревностно почитаните и популярни съвременни български герои. През 2009 г. му е присвоен чин полковник от ВВС на България.

За своята любима България, Списаревски казва:

„Аз съм се венчал за България. Не ни трябват никакви чужденци – нито хитлеристи, нито фашисти. Ние сме българи и трябва да браним всичко българско. Името на България трябва да стои най-високо и да свети като слънце в сърцето ни. Не искам в моята рота да се говори за разни Хитлер, Сталин, Чърчил, Рузвелт, Мусолини… Ви сте преди всичко български войници и нашата единствена идея трябва да бъде България. Готов съм да воювам с всички, които посмеят да нападнат България, с руснаците няма да воювам, защото са ни братя, но ако братята решат да ни забият нож в гърба, няма да забравя, че съм Българин!“

Героите не умират и не се забравят и въпреки, че комунизмът опита да го заличи от българската история, той остана вечен, защото безсмъртният подвиг на „ живата торпила“  винаги ще свети гордо в историята ни. Заради такива хора днес не се налага да умираме в истински войни, но тези подвизи ни задължават смело и твърдо да се борим за държавата и народа си. Днес се иска много малко, за да бъдем достойни българи, стига само да се трудим здраво, да спазваме закона, да уважаваме ближните си и да правим ежедневните си избори с мисъл за обществото ни и поколенията след нас. Всеки един от нас може да бъде герой. Достатъчно е само да бъде отговорен гражданин. Поклон пред паметта ти, България винаги ще те помни – Димитър Списаревски.

Димитър Списаревски е погребан в Централни софийски гробища.

 

 

Източник: misal

 

 

20 декември, 1943: САЩ изсипва 270 бомби над София

 

 

Бомбардировката е с „наказателна“ цел, сред мишените няма нито един военен обект – мишени са цивилни сгради и жителите на столицата. В бомбардировките от 20 декември, 1943г. американците изсипват 270 бомби, унищожават над 113 цивилни сгради и успяват да убият над 100 софиянци

Великобритания първа обявява война на Царство България на 12 декември 1941 и дори България да не е участник в каквито и да било бойни действия, отклонявайки винаги категорично такива искания идващи от Германия, въпреки всичко е атакувана и подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските военно-възушни сили.

И най-страшното е, че бомбардировките са насочени предимно срещу граждански обекти, като най-силни поражения търпи София- разрушени са болници, сиропиталища,  Голямата Софийска Синагога е сериозно засегната, изгаря известната юдейска библиотека съхраняваща огромна колекция от равинистични трудове, извършено и пряко бомбено нападение срещу руската църква Свети Николай, и още много храмове и културни паментници са унищожени.

На 20 декември 1943 година, 15 въздушна армия на американската авиация  извършва нападение върху София фиксирано като „терористична бомбардировка“ във военните разработки и планове на Великобритания.

Използвани са 150 бомбардировача „Либърейтър“ – B-24 Liberator, двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning.

На 20 декември 1943 год. Американската авиация  пуска 270 бомби, успява да разруши 113 сгради, железопътна линия, само в този ден загиват около 100 човека, а още толкова са ранени.

Просто такива неща, никога не трябва да бъдат забравяни от народа ни и винаги трябва да си правим изводи, защото ако някой веднъж е постъпил така със страната ни, няма основания да смятаме, че няма да го направи пак.

 

 

 

Жестокото убийството отпреди 37 години, което настрои българи срещу цигани

 

 

Войник, чиято сестра е изнасилена от роми в Сливен, решава да си отмъсти като влезе с танк в местната махала. Успява да прегази десетки души и да разруши 40-50 къщи.

Такъв слух се носи в началото на лятото през 1972 г. из цялата страна, а към Окръжното поделение на МВР в града валят множеството запитвания от техни колеги и институции дали е имало подобен инцидент. Налага се началникът му да опровергава слуха с писмо вътрешното министерство. Според него лъжливата информация е разпространявана на националистическа основа, тъй като сред ромите от Сливен и други окръзи се създавали настроения за образуване на циганска автономия и дори се търсело контакт с посланика на Индия, разкриват разсекретените документи на Държавна сигурност.

На 2 май 1980 г. в Пловдив е убит 25-годишен младеж, а извършители са ромите Рашко Методиев и синовете му Марин и Иван. Тримата пребиват жестоко и друг българин и се гаврят с жена му, като я карат да ги целува, заплашвайки я нож.Няколко години след мълниеносното разпространение на слуха за танка на отмъщението в страната се стават поредица от престъпления, които настройват българи срещу роми.

Убийството предизвиква силно възмущение сред българското население в Пловдив, а предприетите от милицията мерки за опазване на обществения ред предизвикат недоволството на ромите, които в целия окръг са малко над 50 000 души. Те започват да се оплакват от „неоправдани репресии” и сред тях започват да се разпространяват слухове, че милицията бие и преследва ромите с кучета, конфискува златото им и магнетофоните, а децата са гонени от училище.

„През последните години от български роми бяха извършени в Русе, Сливен и Шумен някои особено жестоки убийства. Макар и да имаха криминален характер, те разпалиха остра ненавист и вражда между българи и български роми. В резултат на това се създадоха и затруднения за приобщаване към българския народ на това население”, пише в строго секретен документ от 1980 г., който е подписан от първия зам.-министър на МВР Григор Шопов и адресиран до шефовете на всички окръжни управления в страната.

В друг документ от същата година се прави заключение, че „не се вземат решителни мерки за ограничаване на престъпните прояви” на ромите. Според цитираните в него данни ромите извършват 35 % от всички грабежи, 38 % от джебчийските кражби, 25 % от кражбите на имущество и 33 % от хазартните престъпления.

В документите на Държавна сигурност между 60-те и 80-те години на миналия век броят на циганското население в страната варира между 220 000 и 510 000 души. Най-голямата концентрация е в окръзите Пловдив, Варна, Бургас, Сливен и Стара Загора.

В справка на началника на Шесто управление на ДС се посочва, че през 1977 г. ромите са 2,5 % от цялото население на НРБ и са извършили около 6 % от всички криминални престъпления – предимно кражби на лично и обществено имущество.

„До голяма степен високата престъпност сред това население се дължи на ниската му култура и образование. Данните показват, че 99 % от извършилите престъпления ромите са с ниско образование. С разрастване на международния туризъм у нас широко разпространение сред тях придоби незаконната търговия с контрабандни стоки, златни монети, валута и други. Напоследък отново зачестиха случаите, при които с поведението си българските роми предизвикват скандали в кварталите, където живеят, които често прерастват в побой над български граждани, включително отрядници, в опити за неподчинение на органите на властта”, се посочва в същия документ.

Увеличаването на туристите в България води и до ръст на проституиращите момичета от цигански произход, които често пътували на автостоп по магистралите и отсядали с турци и араби в хотели.

През 1979 г. престъпният контингент сред ромите се състои от 6 917 души, които се следят от 408 агенти и 223 доверени лица.

 

Източник: socbg.com

14 декември 1989 г. : Денят на репликата “Танковете да дойдат“ (снимка)

Петър Младенов пред парламента

 

Точно преди 28 години – на 14 декември 1989 г., в София се провежда исторически протест, запомнен завинаги със спорната реплика „По-добре танковете да дойдат“.

Дир. бг припомня бурните събития в началото на Прехода, белязали завинаги България.

Всичко започва с шествие на Независимото студентско дружество с искане за автономия на университетите. Спонтанно се образува жива верига край Народното събрание, към която се присъединяват граждани. Исканията се увеличават – множеството се обявява на незабавното премахване на член 1 от Конституцията, който по онова време гарантира ръководната роля на БКП. Недоволните  викат: „Долу член първи, веднага!“ и отказват да си тръгнат, макар да са призовани за това дори от учредения няколко дни по-рано СДС.

За да успокоят хилядите, събрани пред парламента, първо излизат председателят на парламента Станко Тодоров и депутатката от БКП Нешка Робева. Не успяват. Затова пред множеството се изправя генералният секретар на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България Петър Младенов, сменил Тодор Живков начело на държавата след 10 ноември същата година.

„С този екстремизъм вие ще вкарате България в пропастта“, заявява Младенов по мегафон.

Думите му обаче се чуват слабо, а хората го освиркват.

Ядосан, той, заобиколен от охраната от УБО (предшественик на НСО – б.р.), се обръща и тръгва обратно към централния вход на парламента. Това успява да улови камерата на журналиста от БНТ Евгений Михайлов, който в суматохата се оказва изтикан зад Младенов и така прави един от най-скандалните записи в новата ни история.

„Той се спря пред входа на Народното събрание, на около един метър от мен, а всички камери бяха от другата страна. Точно в този момент, обръщайки се към министъра на отбраната Добри Джуров, афектирано произнесе: „Най-добре е танковете да дойдат“, разказва по-късно Михайлов.

Тъй като записът не е много ясен, в годините се водят спорове дали Младенов не е казал “По-добре Станко да дойде” (Станко Тодоров – б.р.). Други пък подозират, че може да е казал “По-добре танковете ли да дойдат?”. Твърди се дори, че записът е манипулиран, но фактите говорят друго.

В началото режисьорът казва за репликата само на няколко души, на които има доверие, но не може да излъчи видеото, защото единствената по това време телевизия е цензурирана от управляващата партия.

Едва след насрочването на първите свободни парламентарни избори след идването на демокрацията, провели се на 10 юни 1990 г., Евгений Михайлов предлага записът да бъде излъчен в предизборната кампания на СДС. Твърди, че тогава никой от лидерите на синята партия не е пожелал това. По-късно Петко Симеонов, член на ръководството на СДС, разказва, че е бил извикан от Петър Младенов, който го е заплашил, че ако пуснат записа, ще оповести кои от сините са сътрудници на Държавна сигурност.

Михайлов разказва още, че заедно с режисьорката Малина Петрова решават да включат видеото в телевизионното предизборно студио на СДС на 14 юни – между първия и втория тур на изборите.

Веднага след това по телевизията е изчетено опровержение от Петър Младенов, който междувременно – на 3 април 1990 г., е избран от парламента за председател (президент) на НРБ. В него той твърди, че кадрите и звукът са монтаж. Веднага започва разследване, а Михайлов е подложен на 20-часов разпит.

На 21 юни започналите междувременно стачка студенти настояват да бъде направена експертизата на записа. Именно тогава протестиращите създават Града на истината.

На 2 юли Михайлов се изправя пред студенти в зала 272 на Софийския университет и се заклева в децата си, че записът е автентичен. Призовава и Младенов да направи същото. Той, разбира се, не прави това. А студентите продължават да настояват с протести за оставката му.

На обвиненията, че анализите са били правени на копие от оригиналната касета, а самата тя никога не е била изследвана, Евгений Михайлов отвръща, че това са лъжи. По думите му касетата е изискана от следствието и занесена в студиото на телевизията, в която е събрана специално назначена експертна комисия. Той твърди, че преди това е бил следен и е имало имало опити тя да бъде унищожена. Михайлов уточнява, че оригиналът е прехвърлен на всички възможни носители, но преди това е бил изгледан от комисията. После касетата е опакована и запечатана от председателя на комисията, а върху нея са поставени подписите на всички членове. Така стои и до днес, твърди в наши дни режисьорът, който подчертава, че няма проблем и сега да бъде направена нова експертиза.

„Аз се страхувах да не бъде изтрит записът, защото специалисти по видеотехника ми казват, че може да бъде изтрит записът с магнитно лъчение. Тогава спецслужбите бяха иззели от всички присъстващи записите и се опитваха дълго време да стигнат до тази касета“, казва още Михайлов.

Резултатите от експертизата на записа наистина са категорични – той е автентичен. 32 членове на комисията приемат, че Младенов казва „Най-добре е танковете да дойдат“, само двама смятат, че думите му са „по-добре е“.

В мемоарната си книга „Пожарът 90“ ген. Атанас Семерджиев също признава, че записът е автентичен, но шефове от МВР и екипът на Младенов се наемат да „докажат“, че е фалшификация. Семерджиев, който тогава е началник на Генералния щаб на армията, не крие също, че вечерта на 14 декември е получил два пъти заповед от министъра на отбраната ген. Добри Джуров танковата бригада в Горна Баня да бъде приведена в повишена бойна готовност. И двата пъти обаче той отказал да се подчини.

След като разследването показва, че записът е истински, Младенов е принуден да се извини. Лидерът на СДС Желю Желев и Виктор Вълков от БЗНС заявяват, че приемат извинението му и призовават да се прекратят стачните действия.

„Студентите и хората от Града на истината обаче не ги послушаха. Не искаха начело на държавата да е политик лъжец”, коментира след години Михайлов.

В крайна сметка, на 6 юли Петър Младенов подава оставка и слага край на политическата си кариера.

На 1 август 1990 г. Велико Народно събрание избра за президент д-р Желю Желев с вицепрезидент Атанас Семерджиев.

Протестът срещу чл. 1 на конституцията.

 

 

Източник:епицентър.бг

 

България има исторически права да определи, чий е Йерусалим

 

 

Трябва най-напред да питат България! Смешно твърдение, нали?! Особено днешната ни разсипана страна ли?! И не дай се Боже, някой наш днешен управник да каже нещо истинско! Не им е позволено от “началниците”. Но то и изпълнителните “началници” не знаят нещо различно. При тези над 70 години етническо-религиозни конфликти в Близкия Изток и “бащинската” намеса на САЩ, откъде накъде България да има думата!?

Според непознатите древни български летописи, може смело да заявим, че България има исторически права по възникналия проблем, чий град е Йерусалим?! Всеки зубрил история по учебниците в училищата, университетите и по изданията от БАН, би ахнал с насмешка и от недоумение. Статистически установено стандартно възклицават като капацитети и дават препоръки за лечение на твърдящите това. Поносимо е такава реакция на най-обикновените хора, в чиито мозъчни кутии са се настанили закостенели трайно и непоклатимо заучени стари програми, остарял софтуер, бегли данни, набивани методично като напълно изучени до непоклатимост клишета от казионната историография в Европа и у нас. Но това което казват българските летописи, заковават убедително и правдиво всичко онова което е описано от древните египетски и гръцки историци и хронографи като събития, но не и за техните велики деятели, за които до ден-днешен е обявено “неизвестно от какъв произход са”.

Българските летописи не са познати нито у нас, нито по света. Навярно са познати на някои арихварски специалисти и учени в Института за изтока в Санкт-Петербург, които са ги виждали в оригинал, сводове написани на арабица на трек-български език (български тюрки), иззети от съдържателите им от Волжска България. Даже тази терминология е напълно непозната и неприемлива у нас.

Не става въпрос за българите на Аспарух или Кубрат, които са приемани за най-старите наши царе. Световната история е така окастрена, че на българите да се гледа като малко номадско племе, появило се незнайно откъде в Северен Кавказ и Причерноморието най-рано през 6-ти век. И никой не си задава въпроса, как така отнякъде, от небето ли, падат най-малко 500 хиляди българи. Нявярно по божествена магия и хоп 500 хиляди раждания направо на изградени воини?! Ето това е смешното твърдение в учебниците и книгите от БАН, по Европа и РАН. Историята на българите е от над десет хилядолетия по-стара.

Истинската история по темата от стари български предания е следната:

Йерусалим е построен от древните българи-авари-егсази (“могъщи българи“), чийто вожд е роденият около 2000 г.пр.н.е. Абар-Раджил, или Авар-Кам (“Авар – Жрецът, Светецът”, пионерът на идеята за Единобожието, измамно поеврейчин в Библията като Авраам), или Джиен-Ас (“Джиенският Българин“). Те са населявали Курган (Хиркания) – земите в Прикаспието и Северен Кавказ, Южното Поволжие, а след това и Мала Азия, където са създали хетската култура. По-късно са станали известни в световната история като“хиксосите“, които са завладели Египет.

Вождът Чул Ат е осмо поколение потомък на Авар-Кам. В началото на ХVІІІ век пр.н.е. българите-авари-егсази на Чул Ат са приети радушно от братския народ на джирците (сирийците), на които те предложили да завземат угнетяващия ги Египет. Българите-авари се установяват в областта Балистан (“Българската област, стан, лагер” – оттам името на “Палестина”). По-късно през 1723 г.пр.н.е. Чул Ат (Салатис при Манетон), заедно със своите четирима братя, завладяват с пет войскови корпуса Мамил (древния Египет). На Чул Ат му се пада да управлява източната област на страната. Той построява града “Ерсубулем” (“Божият”/”Свещения град” – Йерусалим, чието име идва от прозвището на Тангра – “Ерсу”, а “-бул” е “български град, селище, столица”, преминало в старогръцки като “полис”) в Балистан, неговата столица в Мамил – Аварис (очевидно носеща името на славния му праотец Авар-Кам) в делтата на Тамил (Нил), Ас (днес Газа) източно от делтата, Саръйкен (Мемфис?! ) и др. Чул Ат е провъзгласен за “баръйнхан” на Египет, което означава “велик бик/елен, български вожд” и т.н. и от тази дума възниква известния титул “фараон”. Преди това египетските владетели се титуловали като царе. Хиксосите са известни във всички истории за древен Египет, но поради еврейски интриги се укрива, че това са древните българи-авари и се фалшифицират всички истории, като наивно обясняват, че “засега е неизвестно кои са били тези хиксоси”, а ги обясняват като “царски пастири”?!?!!. По българските летописи хиксосите управлявали Мамил от 13 до 17 династии на фараоните включително, около 143 години, а според Йосиф Флавий 511 г.

Последният фараон на хиксосите Суз-Таргиз (Сесострис при Херодот) организира многогодишен поход на юг, завладява земите около Червено море, което нарича Къйзъйл-Българ, а при излизането от Аденския залив в Индийския океан завладява остров Панхея (днес Сокотра) и накрая големия остров, наречен от него “Саръй алан” (“Южният/Райският остров”, откъдето идва името на остров Цейлон). Поради многогодишното му отсъствие и крайно изтощаване на неговите материални и човешки ресурси, египетските велможи успяват да го свалят от власт. При първия фараон от 18-тата династия Аменофис, 240 хиляди хиксоси са обсадени и притиснати в столицата си Аварис от 450 хиляди египтяни, но съпротивата им на умели воини не е била преодоляна. Затова през 1580 г.пр.н.е. те сключили мирен договор с клаузи, Суз Таргиз да се оттегли мирно с всичките си воини и техните семейства и цялото им имущество. Тогава те се преместват в построения от тях Ерсубулем (Йерусалим) и живеят там още 518 години. В този период между 1500 и 1000 г.пр.н.е. се заражда племето на евреите.Това са бившите работещи в египетските каменоломни прокажени и роби, които са били заселени от фараона в освободената от хиксосите тяхна столица Аварис, а след пет века са прогонени изцяло от Египет. Те влизат в съюз с хиксосите в Йерусалим, молят ги за закрила от тях и за помощ да отмъстят на египтяните. Българите-авари приемат да им окажат помощ и съкрушават Египет, където за 17 години бившите роби и прокажени извършили тотален погром на всички храмове и градове. Робите палели и убивали по техен прийом. В края на краищата от българите воини, които взели за жени робините се създал народа на евреите. Потомците им приели техният етноним, който се е получил от съчетанието българи-“авари” > “джавари” > “евреи”!

В потвърждение на твърдението пред недоверчивите и ахналите от изненада, ето и цитат-отрязък от трактата “Срещу Апион” на патриарха на еврейската история Йосиф Флавий, І век: “След прогонването и на Моюсес (Мойсей) от Египет, той изпратил посолство при хиксосите в Йерусалим, да ги извика на помощ, заедно да нападнат Аварис и предишната родина и на двата народа. Тогава вече според Манетон са били изминали 518 години, от времето на фараона Теммос (Тутмос), откакто пастирите се преселили в Йерусалим. “А дошлите от Йерусалим хиксоси заедно с нечестивите жители на Аварис се отнесли с коренното население толкова нечовешки, че тяхното владичество за всички, които им станали свидетели на светотатствата, им се сторили най-ужасните от всички злини. Те не само опожарили градовете и селата до основи и не се задоволявали с разграбването на храмовете и оскверняването на статуите на боговете, но ги употребявали за разпалване на огъня и употребявали месото на почитаните свещени животни, като принуждавали самите жреци и прорицатели първо да ги заколят и принасят в жертва, а след това като ги събличали съвсем голи ги прогонвали. Казват че този жрец, който основал тяхната държава и им написал законите, произлизал от Хелиополис и се наричал Осарсиф, по името на тамошния бог Осирис, но като се озовал сред тях, той променил името си на Моюсес (Мойсей)”.

Автор: Валентин Вътов

 

Валентин Вътов е автор  на Непознатата история на българите

 

140 години от Плевенската епопея

 

 

3 март нямаше да бъде възможен  без великата Плевенска епопея.  След петмесечна обсада Плевен е освободен с цената на хиляди животи. Историците определят битката за града като най-важната военна операция, която до голяма степен решава хода на Руско-турската освободителна война. „Вече сме свободни“ – това можели да си кажат жителите на Плевен на 10 декември 1877  година.

Плевенската епопея се свързва от години предимно с името на ген. Скобелев. Историците обаче отдавна са поправили тази грешка, като на преден план излиза истинският спасител не само на града, но и на цялата война. Това е генералът от немски произход Едуард Тотлебен.

На 29 септември 1877 г. на руския генерал от инженерните войски Едуард Тотлебен е поверено ръководството по обсадата на Плевен и този избор в значителна степен предопределя благополучния изход за войната, който вече е поставен под съмнение.

Обсадата на Плевен задържа основното руско настъпление, като в същото време умелата защита на турците впечатлява не само Европа, но и света. При трите атаки на града (юли-септември 1877 г.), разпоредени от ген. Скобелев руснаците и румънците дават близо 30 000 жертви. Това са колосални загуби, които руският император Александър II решително решава да прекрати и да промени изцяло стратегията за превземането на Плевен. Затова заповядва командването да се поеме от 59-годишния генерал Тотлебен. Той е учил години наред във Франция, Белгия, Холандия и Германия.

Участвал е в редица сражения – все спечелени от него.

Генерал Тотлебен е специално командирован в Дунавската армия от Русия и фактически поема командването на Западния отряд. Той изработва план, който предвижда пълна блокада на армията на Осман паша в Плевен и противодействие на системата от редути – непревземаеми до този момент.

По това време турската армия разполага със запаси от жито, като меле брашното в малки воденички по околните рекички и потоци. Ген. Тотлебен разпорежда водите им да бъдат преградени чрез поредица от язове, които в определен момент са верижно разрушени и образувалата се вълна помита воденичките.

Към началото на ноември Осман паша успява да съсредоточи в Плевен 50 хил. войници и 72 оръдия. Заема инженерно изградена отбранителна линия от 20-25 км., разделена на пет отбранителни участъка.

На 4 (16 ноември) военният съвет на Действащата Руска армия започва плътната блокада на Плевен. Западният руски отряд е усилен до 122 хил. войници и нови 28 обсадни оръдия.

Осман паша изпитва все по-остра нужда от хранителни припаси. На 30 октомври/11 ноември обаче отказва предложената капитулация.

На 22 ноември (4 декември) Сюлейман паша оставя под Шипка Вейсел паша и с основните сили на Централната османска армия преминава Стара планина, превзема гр. Елена, но не успява да отклони руски части от блокадата на Плевен. Понесъл много загуби, той прекратява похода към Плевен.

В този критичен момент Осман паша решава да пробие блокадната линия при моста на р. Вит и да се изтегли към София. На 28 ноември (10 декември) Осман паша атакува на фронт от 3 км. Руските части обаче отблъскват атаката и контраатакуват и разбиват Западната османска армия. Пленени са 10 паши, 2128 офицери, 37 200 войници, 88 оръдия и 7 знамена.

Превземането на Плевен е решителния преломен момент във войната. Прави го ген. Тотлебен. След превземането на града той е назначен за главнокомандващ на Действащата руска армия на Балканския полуостров от април 1878 г. до януари 1879 г.

 

Избирам социализма пред крадливата демокрация. За 12 лева почивахме 14 дни в станция

 

 

Често по нашите медии и най-вече някои телевизии слушам да хулят и отричат социализма. И в Народното събрание депутати от ГЕРБ изричат хиляди лъжи и сипят злъч по социализма. Но те сигурно са родени след Десети ноември или са възпитани от хора, които не са успели през времето на соца. Аз съм живял в три епохи – в царско време, при социализма и при крадливата демокрация. Ще дам пример с моето родно село Орешец, Харманлийско.

Първо – през царско време много от къщите бяха покрити със сламени покриви. Електричество нямаше, светехме си с газени лампи. Като бях дете, помня, че в центъра на селото имаше поставен фенер и ние децата си играехме около него. През нощта улиците бяха кални, вода пиехме от кладенците по дворовете си, ако някой се разболееше, го откарваха на лекар с волска кола в Харманли. Селяните едва се изхранваха и семействата им гладуваха.

Второ – дойде 9 септември и първата задача на отечественофронтовското правителство беше да прекара електричество. Селото бе водоснабдено с питейна и поливна вода, построиха две чешми. Създаде се образцово трудовокооперативно стопанство. Селяните отначало се бояха да се влязат в него, вярно, имаше малко насилие, но после взеха да се записват. Не беше лесно, защото получаваха по 1-2 стотинки трудоден. После обаче се замогнаха и взеха да се записват масово в стопанството. Пристигна и механизация, създаде се строителна бригада. За 120 дни вдигнаха двуетажна тухлена къща. Направиха стопанска постройка и работилници за ремонт на техниката. Построи се ново училище, детска градина, чуваше се детска глъч по дворовете. Тогава младите хора имаха работа, раждаха деца. С 12 лв. за 14 дни селяните почиваха в станциите из цяла България и в други страни от социалистическия лагер.

Трето – дойде крадливата демокрация. Тогава правителството на Филип Димитров назначи ликвидационните съвети – това бяха хора, които никога не са работили никъде. Тези некадърници ликвидираха и събориха всичко, което беше построено с труда на обществото. И сега хората мизерстват.

Панайот Пулев, Димитровград

Източник:

 

Източник:Ретро

 

Последното писмо на полк. Борис Дрангов към сина му Кирил

 

 

Борис Дрангов е роден през 1872 г. в Скопие и на 19-годишна възраст постъпва във Военното училище в София. Още тук той се отличава с волеви характер, желязна логика, трудолюбие, стремеж към непрекъснато самоусъвършенстване, силно изразено чувство за справедливост, чест и достойнство.

Офицерът е участник във войните за национално обединение. Поради опита си като преподавател във Военното училище, а и заради славата си на добър педагог с многобройни публикации, през май 1916 г. Дрангов е назначен за началник на образуваната Школа за запасни подпоручици в родното му Скопие

Борис Дрангов е човек с чист възрожденски патриотизъм, но и голям военен педагог. Неговата отдаденост на националната кауза е олицетворение на непреклонен дух, който няма да има покой, докато не бъде освободена Македония.

През март 1917 г., в разгара на Първата световна война, Дрангов е назначен за командир на 9 Пловдивски пехотен полк, но на 26 май загива при Завоя на Черна, тъй като отказва да се прикрива от вражеския обстрел. Посмъртно е произведен в чин полковник.

Дни преди трагичната си гибел, гениалният български военен педагог пише писмо от фронта, адресирано до Кирил Дрангов – неговия син.  То е написано точно две седмици преди смъртта на полковника по повод 11 май – Деня на Св. Св. Кирил и Методий. Макар и кратко, неговото съдържание ни разкрива по един ясен начин добродетелите и идеалите на героя.

Драги Кириле,

поздравявам те сърдечно с именния ти ден – празника, който тук се вижда най-добре, че е велик и тържествен.

За да се носи свободно духът на великите просветители в родната земя, българската войска върши чудеса от юначество и себеотрицание.

Всичко е будно и бодро на своя пост, всякога готово да срещне врага и да го срази.

Аз съм здрав, бодър, както рядко в живота.

Желая от сърце и вие да бъдете здрави, бодри, спокойни.

Целувам нежно всички ви.

Здравствуйте!

Любещия те татко.
09. V. 1917 година

 

 

Източник: Bulgarian History

 

Как живеехме по времето на соца

 

 

Омръзна ми да чета колко лошо е било при социализма и колко хубаво е сега, при „демокрацията”. И да слушам как еди-кое си било много „соц”. Това определение се използва за мебели, за дрехи, за всичко, което е демоде и носи белега на „cpaмнoтo“ ни минaлo. Haпpимep: Aбe, тoя pecтopaнт e мнoгo соц, пaнeлĸитe ca многo соц и пр.

Едно време имаше дoбpo здpaвeoпaзвaнe, paвeн дocтъп дo бoлничнa пoмoщ – тoвa ако е соц, лошо ли е? Какво да кажем днес, когато е чудо да попаднеш на свестни лекари и добро отношение, в системата цари небивал хаос, а пациентът е оставен на произвола на съдбата.

При социализма с eднa зaплaтa мoжeше дa cи плaтиш цялaтa мeceчнa cмeтĸa зa пapнo, тoĸ, вoдa, чe и дa ти ocтaнaт пapи за храна и обувки. Че и да почиваш на море в станция за 14 дни. А сега се чудиш какви фокуси да правиш и откъде да вземеш заеми, за да закърпиш бюджета. Живееш на кредити и в постоянен стрес, пише socbg.com.

C eднa пeнcия можеше дa ce xpaниш пълноценно и да си платиш сметките, а не да мизерстваш като сега, да ядеш месо един път в месеца и да си на ръба на оцеляването. Πpecтъпнocттa клонеше към нулата, а побоища и агресия сред децата не съществуваха. Живееше се спокойно – ако това е много соц, аз нямам нищо против социализма.

Дa ядеш кренвирши от месо, да cи изxвъpлиш бoĸлyĸa в ĸoфaтa зa смет вмecтo пpeз пpoзopeцa, да помогнеш на човек в беда – да, и това ретроградно и демоде, „лошо” наследство от социализма…

Днес се смята за срамно и демоде да си възпитан, дa нaпpaвиш мяcтo в автобуса на възpacтeн чoвeĸ – дотук го докарахме с демокрацията. А неграмотността е издигната в норма на най-високо държавно ниво. Затова по телевизиите гледаме някакви силиконови девойки, които смятат, че столицата на Белгия е Холандия.

Ценностите при нашата „демокрация” са други – да си чел две книги, да си агресивен, нахален и безпардонен и това да е повод за самочувствие. Ама сега сме имали голяма свобода. Но нямаме държава, няма ред, младите емигрират, възрастните мизерстват, нацията се топи. А колко лошо било при социализма…

 

 

През 716 година България спасява Европа от ислямизация (ВИДЕО)

Битката на Кан Тервел с арабите при Константинопол, Васил Горанов

 

През 716 година след Христа, България спасява Европа от ислямизация. 716 година след Христа, българите под ръководството на Хан Тервел спират арабското нашествие пред вратите на Константинопол, като помагат на Византийската империя да се справи с опасността.

В жизненоважна битка през 718 година след Христа, българската кавалерия побеждава над 60 000 хилядна арабска армия и спасява Европа от заплахата.

От тогава много хроники наричат Тервел – „спасителят на Европа“.

Ето и повече информация:

На 15 август 718 година канасюбиги* Тервел напада обсадилите Цариград арабски войски. С първия си сблъсък той печели толкова впечатляващо, че арабите се скриват в стана си и седят под обсадата на българите почти дванадесет месеци. Заплашени от гладна смърт и изнемощели, след година арабите водени от Маслама, излизат в открито сражение. По-голямата част от тях загиват – успяват да се спасят едва само 5 кораба. С това кампанията им за нахлуване в Европа откъм Балканите приключва завинаги. 20 години по-късно опитват с три пъти по-малка армия да нахлуят през Южна Франция, отново са спрени от Карл Мартен, с това се отказват от походите си към Европа. Кан Тервел е обявен за спасител на Старият континент и християнството, а по-късно е обявен за светец.

Зад това иначе

кратко разказче обаче се крие една гениално проведена операция – военна и политическа. Тази операция е така добре подготвена и изпълнена, че може да влезе във военните учебници, на нея би завидял и всеки шахматен гросмайстор. За това нека се спрем по-подробно на фактите.

През лятото на 716 година арабите предприемат поредната си и най-мощна атака към Византия. Тяхната 200 хилядна армия предвождана от Маслама се прехвърля през Дарданелите на Балканите, унищожава всичко до Южна Тракия и обсажда Цариград. Подпомогната е от огромна флотилия от 2500 кораба, която атакува града по море. Византийците няколко пъти искат помощ от кан Тервел, но той не отговаря сякаш пази неутралитет. На 15 август 718 година защитниците на Цариград са отчаяни и очакват в следващите няколко дена да се случи и най-лошото. Изненадващо с 20 хиляди конници кан Тервел напада огромната арабска армия и смелостта му ги смразява. Между 6 и 7 хиляди арабски войни загиват срещу почти никакви загуби от страна на българите. Арабски хронист от това време пише – българите били толкова силни, че един български воин с голи ръце би могъл да унищожи тежко въоръжен арабски войн. След този първи сблъсък арабите се окопават в лагера си и не смеят дa излязат година. Според византийски летописец арабите са яли камъни, което показва че единственото безопасно място за арабите е само лагерът им.

Нека да поразсъждаваме над това, защо кан Тервел е помогнал на Византия? Според мен отговорът е повече от ясен. Византия макар и огромна империя с хилядолетна история е все пак е побеждавана от българите, докато още по-огромният Арабски халифат е доста по-неудобен съсед. Тук въпросът е и как да се осъществи помощта – историята показва че ювиги кан Тервел го е направил по най-перфектен начин – обезкуражени арабите повече не се връщат. Явно операцията е имала и психологичен ефект, който не е случаен, а е прецизно подбран и изпълнен от кан Тервел. Дългото му „пасивно” изчакване не е имало за цел да накаже вероломните ромеи, а просто да влезе в битката в най-подходящия момент. А моментът е, когато арабите са се виждали победители и са предвкусвали очакваната плячка. Именно когато арабите се виждали обкичени с лаври и злато – се появяват българите и им показват, че ги чакат още дълги битки. При това българската войска изненадва всички, дори самите ромеи. По онова време придвижването от българската граница до Цариград на 20 хилядна конница, при това незабелязано, би отнело поне седмица. Но седмично забавяне би означавало влизане на арабите в Цариград, което би направило кампанията на българите безсмислена и рискована. Тази прецизност на маневрите и ударът в точния момент е равносилна на гросмайсторска комбинация, в която партията се печели само поради правото на първи ход. Това ни говори и още нещо – кан Тервел е знаел отлично какво става под стените на Цариград.
Вторият решителен момент е и сразяващият първи сблъсък. Това всъщност е и най-добрият ход за всеки, който тръгва срещу 10 пъти по-многоброен противник. След като кан Тервел е информиран, какво става около Цариград – със сигурност е знаел, че армията му е по-малка от екипажа на обсаждащия флот и 10 пъти по-малка от армията на Маслама. Явно този решителен първи сблъсък е съвсем добре подготвян от кан Тервел. Той е познавал стила на воюване на арабите и е подготвил войската си за успешен бой с тях. За това е взел в кампанията си само около една трета от цялата си армия – подбрал е най-подготвените.

Моето предположение за същността на тази подготовка е базирано на сравнение между арабските и българските войни. И едните и другите са добри ездачи, в стрелбата с лък може би българите имат леко превъзходство. Голямата разлика идва в основното оръжие. Арабският ятаган е закривен и тежък – предназначен за нанасяне на мощен разсичащ удар, докато българският меч е тънък, по-лек, леко закривен и заострен – предназначен е за нанасяне на бързи и разсичащи и мушкащи удари. Според мен тази разлика е използвана от канасюбиги Тервел за да подготви войската си за ефектната си първа победа. Явно докато се е правел на неутрален кан Тервел усилено я е подготвял за съвсем конкретен сблъсък.
Не зная кога са се зародили поговорките: „Играе ли мечката у съседа, ще дойде и у нас” и „На страха очите са големи”. Със сигурност канасюбиги Тервел използва техните мъдрости за решаването на един държавен проблем, оказал влияние върху цялата последваща Европейска история. Прецизността на решенията взети от ювиги кан Тервел ме удивяват дотолкова че съм убеден, че ако преди 1300 години съществуваше титла гросмайстор на военната стратегия и тактика с положителност канасюбиги Тервел щеше да я има!

Автор: Петър Божинов

 

 

 

Източник:kmeta.bg

 

Преди 98 г. Ньойският договор слага край на мечтите за национално обединение

 

 

Изопачаването на истините в областта на нашата външна политика преди войната, през време на нейното обявяване и през време на нейното водене и сключване на примирието, е от такова естество и значение, че ако се забравим в нашите борби и отидем да си служим с измислици, ще има да плащаме и това, що не дължим.“

                                                                                           Александър Малинов

На този ден (27 ноември) преди 98 години (1919 г.) е подписан Ньойският мирен договор.

България след Балканските войни се намира в почти пълна изолация – и на Балканите, и в Европа – на прага на Първата световна война.

България между Антантата и Централните сили

В края на XIX и началото на ХХ век в Европа се оформят контурите на двата противостоящи си блока. Изключително бързото икономическо развитие на Германия я прави настъпателна на политическата сцена. Стремежът ѝ към колониални владения я сблъсква с Англия и Франция, имащи в началото на ХХ век съответно 10 и 4 пъти повече такива територии; желанието ѝ да овладее позиции в Близкия и Средния изток засяга интересите на Англия и Русия; настъплението ѝ в Африка я сблъсква с Франция в Мароко; идеите на пангерманизма плашат непосредствените ѝ съседи.

В своята политика Берлин е подкрепян от Виена, а Италия договорно се ангажира с тях и така е оформен съставът на Тройния съюз. Срещу него стои Съглашението на Англия, Франция и Русия.

Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912 г. и първоначално Антантата има по-силни позиции – създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, който обаче не се съхранява напълно. В навечерието на Първата световна война единствено ориентацията на Сърбия към Съглашението и на Турция към Централните сили не буди съмнение, докато останалите държави в района предстои да направят своя съдбоносен избор.

На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит австроунгарският престолонаследник – ерцхерцог Франц Фердинанд. Месец по-късно започват сраженията между Сърбия и Австро-Унгария, а от 1 до 4 август във войната влизат Германия, Русия, Франция и Англия.

Започва световният военен конфликт, в който за България има три възможни пътя. Идеята за пълен неутралитет и извличане на придобивки от него е много привлекателна, но историческата практика доказва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални успехи.

Основният въпрос, стоящ пред държавата ни, е националното обединение, а неговото решаване вече минава през корекции в границите ни със съседните страни. Следователно трябва да се търсят съюзници сред Великите сили, да се избира между Антантата и Централните сили.

След избухването на войната правителството на Васил Радославов официално обявява неутралитет.

Съглашението не храни особени надежди да привлече България на своя страна – и поради ориентацията на управляващото в момента правителство и цар Фердинанд, и поради това, че е заложило вече на българските противници на Балканите. Наистина, предприемат се стъпки в тази посока, но те са мудни и крайно неубедителни.

Първото съвсем конкретно предложение идва през май 1915 г., когато Антантата обещава при влизане във войната чрез нападение срещу Турция линията Мидия-Енос, безспорната ѝ част от спорната зона в Македония, териториално разширение в Беломорието и съдействие за уреждане на проблема с Южна Добруджа.

Българското правителство обаче е напълно наясно, че тези ангажименти нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на балканските страни. В същото време Централните сили обещават по-малко, но дават гаранции за реализация при общ военен успех – цяла Македония безусловно ще бъде предадена на България.

Освен всичко друго тази позиция на Централните сили (а по-точно – на Германия) има и огромен психологически ефект, защото е насочена в най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.

Разбира се, обещанията не са единственият аргумент в определяне крайната позиция на България. Именно Германия дава на правителството искания заем от 500 млн. марки и по този начин печели още един плюс.

Въпреки влизането на Италия във военните действия на страната на Съглашението, през 1915 г. Централните сили регистрират някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция на Англия и Франция е неуспешна. Това дава допълнителни аргументи на правителството за неговото окончателно решение – счита се, че Тройният съюз има трайно превъзходство и са налице предпоставки за неговата победа.

През есента на 1915 г. опозиционните водачи правят опит да въздействат за ориентацията на страната посредством среща с цар Фердинанд. Политици като Иван Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов предупреждават за опасността от конфронтиране със Съглашението.

През победи към нова загуба

На 23 септември 1915 г. в страната е обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е обявена война на Сърбия. Под знамената са свикани около 870 хил. души, групирани в три армии. На бойното поле Българската армия постига изключителни успехи на няколко фронта.

Ала това няма особено значение – Централните сили не успяват да се противопоставят на Антантата. През 1918 г. страната ни вече започва да изнемогва. Третата война в рамките на няколко години се оказва не само тежка, а и продължителна. Икономиката се руши, шири се недоволство на фронта и тила. Кризата обхваща и управляващите кръгове.

През юни Васил Радославов подава оставката на кабинета си. Изборът на царя за министър-председател се спира на Александър Малинов, известен с ориентацията си към Съглашението.

На 14 септември 1918 г. настъпва началото на края. При пълно превъзходство в жива сила и техника, Антантата предприема голяма офанзива на Солунския фронт. Българската отбранителна линия е пробита при Добро поле и в армията настъпва хаос. Разбунтували се части отстъпват към вътрешността на страната, поражда се идея за поход към София и разправа с виновниците.

Райко Даскалов обявява т.нар. „Радомирска република“ и повежда бунтовниците към столицата. Във Владайското дефиле, край Княжево и Павлово се водят братоубийствени боеве.

След военната катастрофа на юг България вече няма избор и изпраща в Солун делегация с искане на примирие. То е подписано на 29 септември 1918 г. и по същество представлява капитулация. Армията следва да се изтегли в старите граници, да се разоръжи и демобилизира под контрола на съглашенски офицери и да остави като заложници частите, намиращи се западно от Вардар. За втори път в продължение само на 5 години страната ни е поставена на колене.

На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикира в полза на своя син – цар Борис III.

Последствията

Те се съдържат в Ньойския мирен договор, подписан на днешната дата преди 97 години – 27 ноември 1919 г. Към загубеното след Балканските войни се прибавят 11 хил. кв. км т.нар. Западни покрайнини (с Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско и половин Струмишка околия), които се предават на Сърбия; в Западна Тракия от Места до Марица се въвежда управление на Съглашението, но по-късно територията е предадена на Гърция.

За 37 години страната трябва да изплати репарации в непосилния размер от над 2 млрд. франка; налагат се и тежки натурални вземания – въглища, добитък, храни. България фактически е лишена и от армия – предвижда се наемната войска заедно с полицията и граничната охрана да не надхвърля 30 хил. души.

От отделените територии в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. 600 хил. българи остават отвъд граница.

Несъмнено Ньойският диктат е много жесток удар по България. При това крайно несправедлив удар. Версайската система от договори, сключени със загубилите страни от страна на Антантата, поставят на колене и другите държави от Централните сили. Много историци и познавачи посочват, че тези договори са една от преките причини за въвличането на света в най-кървавата война в историята на човечеството, а именно – Втората световна война.

Изборът България да влезе в съюз с Централните сили е направен от цар Фердинанд и правителството на Васил Радославов. Според общосподелените оценки в българската историография те са сочени за главните виновници за „втората национална катастрофа“. Но както е видно от изложението по-горе, изборът в полза на Централните сили се базира на здрав смисъл, като мотивите за този избор при всички случаи са пробългарски.

В този смисъл да се обвиняват, че България се е обвързала с губещата страна не е коректно, защото те са политици, а не „врачки“. Още повече, че политик като Александър Малинов, който през цялото време симпатизира на Съглашението и остро критикува управляващите за направения избор, след свършека на събитията изрича думите, които са изведени в началото на този текст – думи, призоваващи към реализъм и съобразяване с обстоятелствата.

Да, народът ни дава над 100 хил. жертви, окончателно рухва мечтата за национално обединение – България трябва да се прости с македонския блян, както и с излаза си на Бяло море. Страната ни изпада в тежка международна изолазия. Обаче заслепени от типичния за Балканите катастрофизъм занапред словосъчетанието „национални катастрофи“ става един от основните изрази, с които българите се оплакват от „несретната“ си историческа съдба.

Защото ако се направи сравнение със ситуацията в другите губещи държави след Първата световна война, тутакси ще се види, че и там положението е тежко. Работата е там, че там не се говори за „национална катастрофа“.

 

 

Източник:news.bg

 

Разсекретени архиви: С провокация от въздуха САЩ искали да започнат война с СССР

МиГ-17

 

Вашингтон планирал да въвлече Москва във въоръжен конфликт, инсценирайки нападение на съветски самолет на американска или съюзническа база, се казва в документ, публикуван на сайта на Националния архив на САЩ.

Предполагало се Пентагонът да „прекопира” или да купи от трета страна самолет съветско производство. Разглеждал е вариант за използване на техника, отвлечена от дезертьори. В списъка на „предпочитаната” техника попаднали изтребителите МиГ-17 и МиГ-19 или транспортният Ил-14.

„Такива самолети може да се използват за въвеждане на пилотите на противника в заблуда, за внезапни атаки по обекти на противника, а също за провокации, по време на които летателни апарати съветско производство ще нанесат удари по американски или съюзнически бази, давайки повод за намеса от страна на САЩ” – се казва в разсекретения файл.

За отбелязване е, че подобна провокация е обсъждана на най-високо равнище. На срещата на Специалната разширена група през март 1962 г., където е повдигнат този въпрос, присъствали авторът на плана Робърт Кенеди (тогава генерален прокурор), държавният секретар Дийн Ръск, директорът на ЦРУ Джон Маккоун, помощникът на президента по националната сигурност Макджордж Банди и председателят на комитета на началниците на щабове на ВС на САЩ Лаймън Лемнитцър, съобщи Sputnik International.

На 17 ноември Националният архив на САЩ публикува още 11 хиляди документа свързани с убийството на Джон Кенеди на днешния ден (22 ноември) 1963 г.

 

 

Източник:Блиц

 

132 години от избухването на Сръбско-българската война: “Войната на капитаните срещу генералите“

 

 

На 14 ноември се навършват 132 години от избухването на Сръбско-българската война /1885 г./, която ще остане в историята с наименованието „Войната на капитаните срещу генералите“

Съединението и Балканите

На 6 септември 1885 г. в Пловдив, седем години след Руско-турската освободителна война, България е била разделена на две – Източна Румелия и Княжество България – под руско влияние. Тогава чрез безкръвен преврат е обявено Съединението на България. Балканските ни съседи са недоволни от това, че в региона се образува една силна държава, която по територия и население е по-голяма от тях.

Веднага след Съединението Гърция и Румъния са готови да извършат мобилизация и да търсят компенсации за сметка на България. Първата се насочва към населената с българи Македония, а втората иска да заграби Южна Добруджа. Само намесата на Великите сили ги възпира да не обявят война на страната ни.

Сърбия, която има планове за хегемония сред славянското население на Балканите, е категорично против Съединението. На 9 септември 1885 г. Сърбия мобилизира запасните чинове. В страната излизат стотици статии, книги и плакати с пропагандно съдържание срещу Съединението.

Съотношение на силите

Подтикната от Австро-Унгария Сърбия ни напада изненадващо на 14 ноември /по нов стил/ 1885 г. Общият план на Сърбия е придвижване по пътя Пирот – Цариброд и чрез числено превъзходство да разбият българите в пограничните райони до Цариброд, след което да бъдат победени и пристигащите тракийски български части и да се превземат Видин и столицата на България – София, където сам крал Милан Обренович да излезе на трибуните и да продиктува исканията си за мир: 1. цялата територия на България от сръбската граница до река Искър да бъде включена към сръбската държава; 2. сръбска окупация над останалата част от Княжеството; 3. преместване на българската столица от София в Търново; 4. огромна парична компенсация.

Сърбия разполага с 42 000 души и 800 кавалеристи за фронта срещу София (Нишавска армия) и 21 000 души на видинския фронт (Тимошка армия), както и 8 800 резерв, снабдени с пушки Mаузер-Миланович и 400 морално остарели оръдия, като се очакват още около 30 скорострелни модерни оръдия да пристигнат от Франция. По-късно сръбската войска достига до над 120 000 души, от които 103 000 редовна армия.

Българите не разполагат с достатъчно офицери, защото Русия е изтеглила своите офицери след обявяването на Съединението. Единствената надежда са завърналите се около 40 млади български офицери от руските военни академии, които са завършили само месец преди това, а някои дори са прекъснали обучението си. Сержантите също не достигат, затова за сержанти в българските роти са назначени 30 юнкери. Общо през казарма в Княжество България и Източна Румелия са минали 86 000 души, и заедно с доброволците и опълченците, армията наброява малко над 100 000. Българската пехота разполага със стари пушки, а артилерията с 200 артилерийски оръдия, които са обаче доста по-добри от сръбските антики, но 40 от тях са повредени и неизползваеми.

Сливнишката епопея

 

Българските военни тогава решават твърдо сливнишките височини да бъдат позицията, където да спрат нападението на сръбския военен елит, докато правителството, водено от княз Александър I Батенберг, иска да чака сърбите край Вакарел. Българските капитани обаче не са съгласни с това и въпреки намеренията на Батенберг, искат да задържат сръбската войска на Сливница.

По тази причина и първите сръбски отряди, които се насочват в местността, са неприятно изненадани, когато виждат над Сливница на хълмовете в Гълъбово, Три уши и Малово българските отряди. Другата част, която на третия ден се насочва в посока Божурище се изкачва южно от Войводино, Могила и Шезуб. Там българите разполагат с осем оръдия. Именно с техните изстрели, нашите спират сърбите, когато прииждат за два дни – 15 и 16 ноември. През тези два дни сърбите сломяват съпротивата край Калотина, Драгоман, минават през Габер. Заради тези успехи сръбският крал Милан казва, че ще си пие кафето вечерта пред турската джамия в центъра на София – нещо, което скоро разбира, че няма да стане.

Българските капитани, които се намират в позицията над Сливница, използват трикове върху сърбите. Тогава все още войската ни е била малобройна. Българските отряди се придвижват за две денонощия от турската граница до Сливница. Имало е по това време влак единствено до гара Септември, от там те са вървели пеша и на коне по трима души. Когато пристигат веднага се включват във военните действия.

Интересен факт е, че самият капитан Коста Паница с неговия малоброен отряд е правил няколко задвижвания на полето, за да създаде впечатление пред сърбите, че българската войска е по-многобройна.

Най-тежки са боевете при Сливница на 17-19 ноември /нов стил/, когато се решава и изходът от войната. Изходът от сражението е бил 50 на 50. Тогава обаче сръбският отряд на Моравската дивизия, който минава през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци. Тогава командващ артилерията ни е кап. Христо Попов. Тя внася сериозен смут сред сърбите, чието намерение е било през с. Златуша и Банкя да влязат директно в София. Затова боевете край Гургулят изиграват основна роля за хода на цялата битка, защото Моравската дивизия не успява да премине в настъпление, а 1200 души са пленени.

Ходът на войната е преобърнат сърбите отстъпват, а българите последователно освобождават всички територии и стигат до Пирот. Великите не позволяват по-нататъшно българско настъпление и на 28 ноември 1885 г. бойните действия са прекратени. Войната трае само 14 дни, а мирът между българи и сърби е възстановен в Букурещ.

 

 

Източник:БГНЕС

 

Спомени от соца: Как Тодор Живков интегрира циганите

 

 

За да се реши циганският въпрос властта по времето на Тодор Живков предприема редица стъпки. В ЦК на БКП се създава специален отдел за малцинствата, в който дълги години работи  и някогашния ремсист от Сливен Господин Колев. Единственият циганин, допуснат до кулоарите на ЦК, пише Соц бг.

Той е първият и единственият засега циганин, назначен на толкова висок управленски пост в цяла Европа. По негова инициатива е приет закон, забраняващ скитничеството, преди това малцинството не живеело уседнало. Благодарение на него се приемат мерки за приобщаването им в българското общество. Той прокарва и закони за смесени училища, за задължително средно образование, както и квотен принцип за приема им в университет. Колев настоявал и да се разбият ромските махали, за да могат жителите им да обитават не гета, а нормална среда. Един от най-уважаваните и авторитетни доайени на циганската общност у нас умира през 2011 г., оставяйки след себе си мемоарната си книга “Един циганин в ЦК на БКП”.

Господин Колев приживе казваше:

Осигурихме работа за всички, жилища. На скитащите катунари давахме по 5 хиляди лева, ако се заселят. На родителите на учениците отпускахме по 20-30 лева помощи, за да ги пращат редовно на училище“, изрежда мерките Колев. И не пропуска студентите. По личната молба на Тодор Живков той бил натоварен да „вкара“ във ВУЗ всички кандидати от цигански произход, които на изпитите са получили оценка над 3. „Така се създаде циганска интелигенция“, казва Колев. Когато през 1980 година ЦК поръчали секретно изследване, се оказало, че 40% от циганите в България вече са интегрирани.

Когато през 1966 година Тодор Живков се среща с президента на Франция Шарл дьо Гол, френските журналисти го попитали как живеят циганите в България, а той отвърнал „Какви цигани, в България няма цигани“, обича често да си спомня Колев.

Самият факт, че имаше отдел за националните малцинства говори, че държавното ръководство признава, че ги е имало, но никъде не се говореше за това, казва Колев. На една от срещите си с Тодор Живков първият човек в държавата му казал: „Другарю Колев, ние не признаваме циганите за малцинство. Те са наши хора.  Циганският въпрос е наш вътрешен въпрос. Докато турският – не е“. На въпроса „Какво точно правеше този отдел за малцинствата?”, той казва: Проучвахме проблемите, които трябва да бъдат решени от ЦК на партията. Помните, тогава БКП решаваше. Обикалях страната и настоявах да се ликвидира скитническият живот на циганите.

Стана възможно. До голяма степен… А привилегии имаше – тогава не говорехме за интегриране, а за приобщаване на циганското население към българската общност. Имахме за цел да издигнем материалната и духовната култура на циганите до основното население – българите. Затова и излезе решение временно да се приемат нашите младежи във ВУЗ-овете с по-нисък бал. Защото циганските деца имаха равни права с българските, но нямаха равен старт.

А на обвинението, че насилствено са затваряли циганите в гетата той отговаря така:

Това „посегателство“ имаше съвсем друго предназначение, и циганите, които тогава „установихме по места“ с доста труд, и почти, признавам, насилствено, до днес са ни благодарни. И съвсем не в гета ги настанявахме. Бяха им отпускани по 5 хиляди лева, не малко пари за онова време, безлихвени заеми за жилища, строехме къщи, апартаменти, цели квартали, намирахме им работа. Децата се учеха в общи училища с българчетата. Имахме задача да ликвидираме обособените махали и да се избягва съсредоточаването на циганите в един квартал. Някои получаваха апартаменти и от местоработата си, но като признание за труда им, за това, че са ударници и отлични работници, не за други привилегии. До 1986 г. има 280 цигани, наградени с ордени от Президиума на Народното събрание за високи заслуги за работата им в селското стопанство. Имаме и герои на социалистическия труд. Само в Сливен 29 цигани бяха признати за активни борци. Наши хора имаше неработещи, но не и безработни, това сочи проучването, направено от нашия отдел и ръководено от социолога и секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов. Хората ни работеха главно в селското стопанство, промишлеността, строителството. И всички данни от всички проучвания доказваха, че около 40 на сто от всичките български цигани до 1980 г. вече бяха напълно интегрирани. Което значи, че в материално, културно, интелектуално отношение бяха „рамо до рамо“ със средностатистическия българин тогава.

И отново за интеграцията: През 1981 г. направихме проучване, тогава неработещите цигани бяха 10 процента. Но всъщност и те не бяха в истинския смисъл на думата безработни – бяха хамали, ваксаджии, занимаваха се с общественополезен труд. Така че въпросът с трудовата заетост при циганите беше наистина решен. В Рогозина, Добричко, дори направиха специални жилища за тях. В Русе пък бяха настанени около 500 скитащи цигани, които останаха там цели… 5 години. Не е малко, нали? А и като отидоха другаде, отидоха да работят, не да крадат.

А каква е рецептата за ромската интеграция днес и възможна ли е въобще : Първо трябва да им се осигури работа. Даже, извинете, и с малко диктат, дори и някои да „ореват орталъка“ за „нарушаване на правата на човека“, трябва да заставим циганите да работят. Има и друго, ще ви го кажа направо – в една част от българското население се появиха необичайни антицигански настроения, бих ги нарекъл дори расистки. Такова нещо преди 10 ноември наистина нямаше. Трябва да сме търпими един към друг. А то какво стана – бедността и безработицата озлобиха хората и те изливат гнева си върху циганите, с които бащите им са живели дълги години, цял живот, заедно. България е точно толкова наша родина, колкото и на българите, хайде да не правим, както се казва, цигански работи в нея!

Кой е Господин Колев ?

Господин Колев е роден на 20 януари 1923 г. в циганската махала в Сливен в семейство на текстилни работници. 17-годишен става член на РМС, през 1942 г. за дейността му в организацията заедно с три други циганчета и много българи е осъден на 5 години затвор, които „излежава“ в Сливен и Варна. Членува в БКП от пролетта на 1944 г., по-късно е военен, след това – експерт по малцинствените въпроси в ЦК на БКП.  Без притеснения споделял как са го наричали близки и познати – „циганинът от ЦК“. Там работи до 1990 г. – 30 години, и издадената си преди години книга нарича с обич, вероятно и с носталгия, „Един циганин в ЦК на БКП“. Умира на 6 януари 2011 г. в родния си град.

Георги Атанасов: Възмутен съм от правителствата на прехода! Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха.

 

 

Днес даваме думата на един от най-важните фактори по време на пленума на 10-ти ноември 1989 година – Георги Атанасов, по това време министър-председател, който води заседанието на пленума на ЦК на БКП и, който отказва да даде последната дума на Тодор Живков. Това решава успеха на пленума с гласуването на оставката на Първия.

А после? Какво очаква Георги Атанасов и какво се случва всъщност?

„В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. С т.нар. аграрна реформа земеделието се върна 60-70 години назад. Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода.“

 

Това ми казва ГЕОРГИ АТАНАСОВ на10 ноември 2009 г.

Ето как протече разговорът ни.

Още в началото бившият премиер сам отвори темата за сакралния ден от най-новата история на България:

„Има три фактора за промяната на 10 ноември 1989-а.

Първият − другомислието в българското общество се появи първо в БКП. Вторият − все по-ярките изяви на дисидентите, които декларираха своите цели, особено през пролетта на 1989-а.

И третият − ролята на геополитическите процеси. Още в началото на 70-те години социализмът в Централна и Източна Европа вече бе загубил жизненост.“

 

С тази оценка на Георги Атанасов влизаме в темата за началото на българския преход.

− Значи отдавна сте усещали, г-н Атанасов, че промяната е неизбежна?
− Да, виждахме, че нещата вървят към криза. Чувствахме я. Изнемогвахме в икономиката, съзнавахме и негативите в живота.

− А защо не променихте политиката?
− Търсехме нови решения, но линията, която следвахме, не съответстваше на реалната острота на проблемите. След курса за преустройство в СССР в част от ръководството на БКП започна да назрява убеждението, че можем да се освободим от недъзите само чрез поражението на тоталитарната система, а това с Тодор Живков не можеше да стане. През пролетта на 1989-а се проведоха конгресите на творческите съюзи, които бяха показателни за новите процеси и нагласи. България навлезе в период на остра политическа криза. Разговорите на тази тема помежду ни(извън кръга на Живков) станаха системни. Виждахме, че кризата на доверието към властта прераства в криза на властта. С това разбиране още на 6 юли 1989 г. (в навечерието на традиционната среща с дипломатическия корпус в Смолян) се договорихме с Петър Младенов, че трябва да се отиде на открит политически сблъсък с Тодор Живков и той да бъде отстранен от ръководството на партията и на държавата. На следващия ден посветихме в плана си Добри Джуров и Андрей Луканов. Така четиримата станахме ядрото на акцията за смяна на ръководството на партията и държавата.

− Страхувахте ли се, че опозицията може да ви изпревари?
− Каква опозиция? Имаше натрупано недоволство в обществото. Но сериозна, организирана опозиция в България нямаше. След 10 ноември ‘89-а те научиха на улицата, че Живков е свален.

− Как точно стана заверата срещу Живков?
− След като ние, четиримата, се разбрахме, уточнихме се аз да направя анализ за икономиката, Петър − за политическата обстановка и партията. Трябваше да създадем организация, която да гарантира, че промяната ще е не само успешна, но и радикална. На 13 юли 1989-а в Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП се състоя обсъждане на проблемите на икономиката. Моите тези коренно се разминаха с постановките на Живков. В същия дух се изказа и Луканов. Втори сблъсък имахме в края на август ’89-а, когато Живков внесе в Политбюро предложение за свикване на ХIV конгрес, а повечето членове на ПБ изразиха несъгласие с основните постановки на материалите. Тогава той разбра, че вече не владее положението.

− А вие от заверата какво направихте?
− След като Петър Младенов написа писмото си, с което подаде оставка и го депозира в Политбюро, Живков свика Политбюро, за да се обсъди. Тогава Луканов ми съобщи, че с Пенчо Кубадински и с други дейци са решили Петър да си изтегли писмото. Възпротивих се категорично:„Андрей, рубиконът е минат. Трябва да действаме!“ Предложих му аз и Добри Джуров да отидем при Живков и директно да му поискаме оставката. Но това да стане 2-3 дни преди пленума на 10 ноември, за да няма време Живков да организира нещо, да разсъждава много и т.н. Андрей се съгласи. На 7 ноември поднасяме венци пред паметника на Ленин по случай Октомврийската революция. Джуров идва при мен и ми казва: „Абе, Гошо, ти предлагаш двамата с теб да ходим при Живков. Разбираш ли за какво става дума − председателят на Министерския съвет и военният министър да отидат и лично да искат оставката на Тодор Живков. Това е преврат! Предлагам друго. Ние − Йордан Йотов, Димитър Станишев и аз − сме съпартизани на Живков. Ние ще отидем и ще му кажем.

 

− Да се разберат по партизански, така ли?
− Да. Съгласих се. Срещата им бе на 8 ноември в 9 ч. Към 11,30 бай Добри ми съобщи, че Живков приел да се оттегли на някой от следващите пленуми. Скочих: „Абе, Добри, как на някой от следващите пленуми? На тоя пленум, бе, който ще бъде вдругиден, трябва да се оттегли!“ Добри се затюхка: „Ами, ние пак трябва да искаме среща.“ –„Ще искате!“ И на следващия ден, на 9-и, те бяха отново при Живков. Тогава го убедили. В същия ден следобед при мен влиза Григор Стоичков:„Другарю Атанасов, бях при другаря Живков и той ми каза, че трябва утре да си даде оставката. Как може така ненадейно? Казах му, че не бива да бърза.“ Скочих: „Абе, Григоре, ти ще объркаш цялата работа.“ Поисках среща с Живков. Разбрах, че при него са Балевски, Георги Джагаров и Панталей. Изчаках ги във фоайето пред кабинета му да излязат. И понеже знам правилата на политиката, веднага минах в настъпление: „Другарю Живков, какво ще правим утре на пленума?“И без да чуя отговора му, продължих: „Разумната, вярната, точната позиция е вие да си дадете оставката веднага!“ Настъпи тягостно мълчание. Живков имаше едни малки ръчички. Мълчи, тупа нервно с пръсти по масата и в един момент ми отвръща: „Георги, аз съм решил! Ей сега, в 6 ч. на заседанието на Политбюро ще си подам оставката и ще предложа теб за генерален секретар.“Възразих: „Важното е да разберете, че е правилно да се оттеглите. Защото от няколко години Тодор Живков работи против Тодор Живков. Ние сме допускали и грешки, но народът има и хубави впечатления от това ръководство и не бива да се направи нещо, което да срине хубавите впечатления.“ Той кима с глава и ме пита: „Ти кого предлагаш за генерален секретар?“ -„Защо да не бъде Петър Младенов?“  –„И-и-и-и.“ Смръщи вежди!

Да. И на мен Живков ми е казвал, че не харесва Петър Младенов. Защо?
− Смяташе, че не е оперативен човек.

− И в мемоарите си Живков го пише това.
− Тодор Живков имаше много ценни качества и като човек, и като ръководител, и като партиен деятел. Но имаше и сериозни недостатъци. Първо, знаеше как да съхранява властта си и второ, беше отмъстителен и субективен в оценките си. За всички, които са били против него − Чудомир Александров, Георги Атанасов, Андрей Луканов, Петър Младенов − се изказа зле. А хвалеше Гриша Филипов, който нанесе такива поражения на държавата. Но тогава, след заседанието на Политбюро преди пленума на следващия ден, тримата: аз, Добри и Петър, отидохме при Живков. Беше разстроен. Уточнихме се за реда на пленума и си тръгнахме.

− След като всичко е било решено, защо на пленума Живков изглеждаше така зле, сякаш гръм от ясно небе го е ударил?
− Заради това му изражение по-късно някой ме попита: „Вярно ли е, че сте го дрогирали?“ Никой не го е дрогирал. В началото той изнесе великолепен доклад. Беше капнал да стои прав и да говори. Все пак беше на 78 години. После, когато стана гласуването и видя резултата, Живков си даде сметката, че това е краят, че от утре вече не е генерален секретар. А 35 години е бил на този пост! Всеки човек в такъв момент връща лентата назад, отново изживява изминалите години. И изведнъж някой му казва: „Дотук!“ Ами това действа психически. Вярно е, че той положи усилия с помощта на някои свои близки хора в ЦК да промени хода на пленума − точката за оставката му да се отложи. По време на обедната почивка Милко Балев го е навивал да не се съгласява с освобождаването му като председател на Държавния съвет. Сигурно затова в началото на второто заседание Живков ми каза: „Георги, защо ме освобождавате и като председател на Държавния съвет?“ Отвърнах му: „Тези въпроси са уточнени, вече има решение на Политбюро и връщане назад не може да има.“

− Той как реагира?
− Само продума: „Ами добре, както кажеш.“ После, по време на заседанието, като тръгнаха изказванията, двамата седим един до друг и по едно време Живков ми казва: „Георги, хубаво е да ми дадеш думата да кажа няколко неща.“ –„Но, другарю Живков, вие сутринта говорихте два часа, говорихте много хубаво, защо е нужно сега?“ – „Добре, както кажеш!“ Точно така ми каза. Разбирах състоянието му, но не му дадох думата. Даже някои след това казаха: „Ей, ти си много жесток, даже не му даде думата да благодари на тоя Централен комитет.“

− Защо го лишихте от последната дума?
− Добре, ще му дам думата, ама знам ли какво ще говори. Да не объркаме работата.

− Тези детайли не сте ги разказвали досега.
− Не. Не.

Не сте ли се притеснявали за това, че той може да вдигне силите за сигурност срещу вас? Все пак вие сте едни превратаджии.
− Да. Аз съм малко тепегьоз на тая тема. Чувах, че някои са имали известни опасения. Аз бях спокоен. Какво… като ме арестуват? Даже и да предположим, че ще ме убият, което няма да стане, защото времената вече са други, какво от това? Нищо! Бай Добри ми разказваше след това, че бил доста притеснен как ще реагират Вътрешните войски, които бяха до Горубляне. Там имаше голямо поделение. По някое време Добри даже съзрял, че има раздвижване и бил доста смутен. Защото, ако това се допусне, няма да е добре и за България, и за партията. Но явно Живков е бил разумен. И нямаме основание да го подозираме в каквито и да е екстремни действия. Ето, така стана промяната − това бе един обикновен ноемврийски ден.

− Но той обърна историята, начерта нов път за България.
− Една обичайна промяна в партията, която предопредели много сериозни неща в развитието на България. Впрочем много хора не си дават сметка какво точно стана след това? Десети ноември като първи акт на промяната не е всичко, това бе само началото. Лошото е, че мнозина със задна дата се опитаха да си напишат героична биография.

− Дайте оценка, г-н Атанасов, за годините след 10 ноември 1989-а. И леви, и десни твърдят, че нашият преход е провал. Защо?
− Мислехме, че промяната ще е за хубаво. И сме се борили да бъде хубаво. Несъмнени са демократичните ни постижения и приобщаването на България към ценностите на Европа. Но не допусках, че след 10 ноември всичко така катастрофално ще се срути. При такава радикална промяна естествено е да се върнем и назад в някои сфери, да се преориентираме в икономиката, но нищо не оправдава нагона към разрушение, който ни завладя. В политиката се настани омразата и тя диктува вече две десетилетия поведението на политици и държавни институции. Нито едно правителство досега не показа воля да смаже корупцията и бандитизма. С т.нар. аграрна реформа земеделието се върна 60-70 години назад. Да не би в Чехия по-малко да са ненавиждали комунизма? Но те не унищожиха способността на селското стопанство да произвежда и да се развива. Такова клане на добитък, такава кражба на техника, такова разрушение на материални ценности никога не е било. Войска да бе минала − нямаше да сътвори такава разруха. 20 години вече ние не знаем кои са ни приоритетите. Стотици хиляди българи напуснаха страната, срина се равнището на раждаемостта. Сриват се ценностната ни система, здравеопазването, образованието. Като че ли ни завладява психиката на един изморен народ, който върви неудържимо към своя залез. Възмутен съм от всичките ни правителства на прехода!

− Защо от всички? Имаше и леви правителства.
− Всички бяха в плен на икономическа безпътица и без визия за формиране на нова философия на националния живот. Характерно за българския преход е безхаберието на държавната администрация. Това е страшно опасно! И стремежът на политическите партии е да политизират нейната дейност. А в сферата на сигурността основни политически централи се опитват да изграждат собствени структури, собствени източници на информация. Много съм смутен. Говоря за първи път така открито. Държавата е пробито корито! Продънено корито! Дано Бойко Борисов разчисти тия авгиеви обори. Трябва да удря и наляво, и надясно! Лошото е, че на тази основа вече се възражда духът на омразата от началото на 90-те години. И вместо проблемите да се решават, в България те се наслагват върху съзнанието и морала на поколенията. Така стана с т.нар. червени куфарчета. Тази легенда се затлачи в съзнанието на моето поколение. И още не можем да се освободим от тези лъжливи за всички окови. Защото над нас тегне прокобата! Не по-малко лъжлива и опасна е другата легенда − за изнесените милиарди. Някои говореха за 17-20 милиарда.

− Но тези някои, г-н Атанасов, са дейци от вашата партия. Защо да не им вярваме?
− Защо никой не се запита откъде са тези огромни количества пари? Че ние тогава, в края на 80-те, нямахме с какво да платим елементарни доставки. Обвиняват ни, че сме изнесли милиони. Нямаше какво да изнасяме. Но такава е орисията българска − всичко около нас да тъне в тъма, да се давим в омраза.

− Но Станишев имаше четири години власт (2005−2009). Защо не успя да обърне съзнанието, да наложи нов морал?
− Година преди изборите казах на Станишев, че ролята на един лидер на управляваща партия не е само да движи основните проблеми на държавата, а и да ръководи общественото мнение. Второ, истината става истина, когато хората я приемат като истина. И третото правило в политиката − за управляващите е най-трудно да разберат истините на живота. В БСП не разбраха, че още през януари-февруари 2008-а в обществото започнаха да се наслояват негативи към управлението. Засилиха се, когато Румен Овчаров подаде оставка, и се взривиха, когато и Румен Петков подаде оставка. След това вече нямаше сила да спре негативизма. Загубата на изборите бе предопределена.

− Накъде върви след тази криза БСП?
− Поради сериозните слабости в управлението през последните четири години БСП е в изключително трудна ситуация. Никога след 10 ноември не е била в такава трудна ситуация. Полагат се сериозни усилия на БСП като първостепенна политическа сила да се сложи кръст. Партията не може да бъде унищожена, тъй като има дълбоки корени и традиции, но стремежът е да бъде сведена до третостепенна политическа сила. С 10-15 депутати в парламента, да лаят там, да бъдат манифестация на политическия плурализъм на българското общество. Безпокои ме фактът, че ръководството на БСП не осъзнава всичко това. То дължи отговор на обществото − ако има лъжи в обвиненията, това трябва не само да се каже, но и да се докаже.

− А Бойко Борисов ще успее ли?
− Дано. Желая му го. Но не с оръжията на омразата. За съжаление той се опитва да върне омразата. Това е опасно. Симеон може да има много грехове, но той успокои политическите страсти. Безпокои фактът, че в името на моментен политически интерес Бойко започна да намеква за забрана на БСП. Комунистите били разстрелвали, а кой разстрелваше комунистите? И докога ще живеем с миналото? Няма ли да постъпим като Гърция, като Испания и да кажем: „Стига!“

− След 10 ноември ви осъдиха на 10 години по т.нар. сирашко дело − за помощи на сираци от антифашистката борба. Тогава ви посетих в Кремиковския затвор. Днес съжалявате ли за нещо?
− Не съжалявам, че бях в затвора.

− Защо?
− Защото видях живота от опаката страна, която никога нямаше да опозная, ако не бях попаднал зад решетките. Аз съм много любопитен. Аз съм човек, на когото, ако му дадеш една кирка, ще отиде и ще копае и това няма да го приеме за унизително. Израсъл съм с труд и с труд. Друг е въпросът, че тогава към мен се извърши несправедливост. Осем месеца ме държаха в ареста сам в стая.

− Как минават дните в единочка?
− Не е лесно. Що книги съм изчел, що бележки съм си водил. Тогава, разсъждавайки за несправедливостта, си казах: трябва да се намери начин всеки, който се изкачи на отговорна позиция в обществото, за една седмица да бъде поставен в такива условия. Да види, че животът има и друга страна. И да си отваря очите. Въпреки че аз не ги бях затворил. Напротив, помогнах на 43-ма кръгли сираци. Бойко защо прати самолет за един български гражданин от Азия да го докара тук? Нали и това струва пари. Аз какво съм направил? Хора, чиито бащи и майки са загинали в антифашистката борба, израсли са по домове и общежития и като зрели граждани са поискали от Политбюро да им се построи по едно жилище, пък те ще си го платят? Но заради промени в цените от началото на строежите до завършването ни помолиха да им компенсираме разликата. Правителството отдели от резерва по 5000 лева на човек. Имах това право. После, като разбраха, че ме арестуват и ще ме съдят, всички върнаха парите. При разумен подход на съдебната система трябваше да се каже: край на проблема, парите са върнати в бюджета − и толкоз.

− А защо ви осъдиха?
− След 10 ноември на десницата  трябваше отдушник за собствените  неудачи. И искаха да осъдят Георги Атанасов. Беше им нужен затворник, да се види, че както ние сме съдили през 1944–1945 г. техните бащи и дядовци, сега пък те съдят нас. И го направиха.

− Това не ви ли озлоби?
− Не. Към кого?

− Към авторите на тази несправедливост.
− Към несправедливостта − да. Но към личности − не. Даже към Татарчев, който ме вкара в затвора, не изпитвах нищо. В политиката човек трябва да си ги обяснява тези неща. Но не приемам личната обида. Ако знаете в какви условия бях поставен.

− Видях кофата в стаята ви…
− Като ме закараха в затвора в Кремиковци, си нямате представа какво чудо беше. Ужас! За един 60-годишен човек това бе все едно да го вземат войник. Рухва. Физически и психически. Обаче обикновените хора са по-умни от тези, които ги ръководят. Настаниха ме в килия с още 7 души. Веднага един се хвана да ми бъде охрана. Разведоха ме из всички помещения на затворниците да ме запознаят с другите, да пием заедно кафе. На следващия ден дойде една делегация на циганите и казва: „Г-н Атанасов, ние правихме събрание да обсъдим какво да бъде отношението ни към вас. И решихме, че ние сме ви яли хляба и ще бъдем вашата подкрепа.“ И наистина по време на целия ми престой в затвора една чаша вода не съм изпил от чешмите, от които пият затворниците. Тези от тях, които работеха в комбината „Кремиковци“, ми носеха оттам минерална вода. Всяка вечер по няколко шишета запечатани, за да се види, че са оттам. Нито един път не съм отишъл да се храня в столовата. Знаеха, че имам здравословен проблем, и затворници готвеха при мен. А приятели − да не говорим как ми носеха или пращаха провизии. Така изкарах първите няколко месеца, но стана неудобно. Идеята е била да ме пратят на работа в комбината, но от ръководството не ме искаха, защото им знаех номерата и те се страхуваха, че ще видя как се източва „Кремиковци“. Затова ме пратиха в един птичарник да гледаме пилета.

− Къде?
− В Долни Богров. 5000 пилета съм гледал. От тях измряха само 150, което е показател за много ниска смъртност. Казаха, че това е чудо. Отвърнах им: „Тия пилета се гледат от хора от министър нагоре.“

− Колко време гледахте пилета?
− Няколко месеца.

− И днес не съжалявате за това?
− Какво да съжалявам?

− Това не е ли смазващо за личността?
− Смазващо е, но трябва да има дух. Човек трябва да умее да се бори и със себе си, и с обстоятелствата.

− А възмездието?
− Ако някой е сгрешил, да отива в затвора. Но не бива да се говорят непроверени факти, защото животът ще ги събори. Какъв смисъл има? Да уязвят предишните. Да ги натикат в ъгъла. Добре. Но после това като бумеранг ще се върне.

Днес Георги Атанасов е още по-недоволен от политиците.  Разговаряме отново и той ми казва: „Ще успее онзи държавник, който извади страната от беднотията и я върне в коловоза на икономически развитите страни“, е формулата му за проспериращ управленски екип. Дано да го чуят!

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Тодор Живков, 1997: Оставката ми бе най-голямата грешка! Не допусках каква машина ще се завърти…

Тодор Живков, 1997

 

 

Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”.

Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях.

Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си.

А моите съдници се отрекоха от всичко.

Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят.

И от жените и децата си щяха да се отрекат.

Такова падение!

Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване“.

Това ми каза Тодор Живков 8 години след  историческия пленум на 10-ти ноември 89-та, който преобърна живота в България.

Как започна нашият разговор.

15  юли 1997 г.

Поискала съм среща с Живков и след няколко дни от „Секвоя” ми се обаждат: „Г-н Живков е готов да ви приеме”. В уречения час, малко преди обяд, съм при него. Този път излизаме на верандата на вилата. Както обикновено,  Живков е  безупречно облечен, в настроение.  Знае, че интересът към него расте и че е дошло време да се разправи с опонентите си… Както винаги при разговорите си с него, в началото му давам възможност да изложи тезите си,  пък после постепенно започвам да го настъпвам…

– С какво искате да ви запомнят поколенията, г-н Живков?

– Преди всичко дължа благодарност на огромната част от българския народ, който разбра цялата вандалщина срещу мен и още по време на процеса ми даде подкрепата си… (От две години на Живков е разрешено да напуска жилището си. Той посети два пъти Правец, обходи Родопите и навсякъде бе носен на вълната на възторга и преклонението. Като репортер отразявах тези посещения, следях отблизо вълненията му и вече бях наясно с позициите му. По това време се запознах и с Бойко Борисов, който като шеф на охранителната фирма „Ипон” бе  поел личната охрана на бившия Първи и винаги ми осигуряваше неограничен достъп до Живков. И сега, докато траеше този разговор, Бойко бе някъде из къщата, деликатно ни оставяше сами. От време на време някое от неговите момчета донасяше кафе или от онзи френски коняк, който Живков криеше в библиотеката на кабинета си и си позволяваше да пийва по 50 грама – б.а.) …Аз се оказах най-обругаваният политически деец в цялата ни история след 1878 година. Да не говорим за света. Личните ми качества, убеждения и дела бяха съзнателно тълкувани чрез едно унизително за нацията издевателство. За никого в България не е тайна, че този процес бе политически, скалъпен от някои т. нар. мои креатури (Живков имаше предвид Луканов, но избягваше да спомене името му. Това бе в състояние да го извади от равновесие.) Зад него стояха хора, които искаха да придобият славата на борци за демокрация, да спечелят лесни политически дивиденти, необходими за тяхното утвърждаване в новото ръководство на страната. Никой не представи доказателства за това, в което ме обвиняваха. Поколенията ще разберат, че аз съм посветил целия си съзнателен живот в служба на народа. Никога не съм унивал, не съм губил вяра, защото пред себе си виждах не дълъг живот, а дълг към своето отечество, който изпълних. Посветих се на добруването на България и на българския народ. (Много по-късно, едва в началото на 2007 г., финансовият ревизор Кирил Лалов изнесе в „Труд”  неизвестни данни за злоупотребите по време на управлението на Живков, за тайните извънбюджетни сметки на фамилията Живкови и цялото партийно ръководство, които бяха публикувани в книгата „Власт, пари, комунизъм” на издателство „Труд”.)

– Защо досега нито партията, нито изследователите, никой не се нае да направи обективна оценка на вашето управление?

– Страхуват се от мен. Много се страхуват. Страхуват се от народа. Не ми дават възможност да изложа вижданията си пред обществото. Не ме канят в телевизията. В медиите се пускат само отрицателни неща за мен. В мемоарите си не заигравам с фактите от нашата история. Изнасям нещата такива, каквито са били, показвам какво стана след 1989-а година: ограбването на народа, налагането на реставрацията и реваншизма. Обвиняваха ме, че като председател на валутната комисия съм отговорен за изтичането на средства в чужбина. Да, валутният резерв, който аз създадох през 1962-а година, бе под мой контрол, но до 1985-а, когато прехвърлихме комисията към Министерския съвет и тя бе оглавена от Андрей Луканов. Спомням си малко след това при мен дойде Васил Коларов, тогавашният председател на БНБ, и ми каза: „Другарю Живков, похарчени са 500 милиона долара”. След известно време пак ми каза: „Похарчени са 200 милиона долара”. Така че още преди да бъда освободен от длъжност, от резерва са били изтеглени 700 милиона долара. Оставаха 1 милиард и 300 милиона, които бяха в чуждестранни банки. Питам сега къде отидоха тези пари?  Още в края на 1988-а започнахме изграждането на фирмена организация. Беше утвърден Указ 56. Аз съм го подписал. Дадохме оборотни средства на фирмите. Всичко, което им бе необходимо за работа, го получиха. И оттук започна разграбването. Луканов наредил да се приберат оборотните средства и да се предоставят за създаването на частни банки. Вложените в чужбина средства също бяха разграбени. (Прав се оказа.)  Всичко изчезна, потъна. Окрадоха го разбойници. Към това трябва да се прибави и ограбването по времето на Филип Димитров, което набра още по-голяма скорост. Бяха ликвидирани контролните функции на държавата, търговските организации, митническите ограничения. Кое ме мъчи най-много сега? Хората, които ме заместиха, не си дадоха сметка за последиците (има предвид Петър Младенов и Луканов – б.а.). Държавността е разбита и това трябва да се каже на народа.

– В Мемоарите си казвате, че вашата най-голяма грешка е оставката ви през 1989-а. Защо?

– Защото тогава проблемът не беше за лидера, а за системата. Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Ние имахме достатъчно резерви, а щяхме да получим помощ и от приятелски социалистически и западни страни. (Живков упорито развиваше тази теза, която предизвика възмущението на Луканов. „Това е връх на политическото и човешко лицемерие и неискреност”, заяви по-късно в интервю пред мен Луканов.) Дали щях да успея, не знам. Сигурно щях да бъда притиснат и от външни, и от вътрешни сили, но трябваше докрай да поема този риск. За съжаление тогава не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.

– Какво щяхте да постигнете, след като твърдите, че още от 1963-а сте бил сигурен, че социалистическата система не е ефективна, а през 1988-а формулирате тезата, че тя трябва да бъде сменена?

– Аз не критикувам социалистическия строй, а критикувах управлението на строя. И това бе в основата на разрива ми с Горбачов. Глас в пустинята останаха моите тези за необходимостта от провеждането на новото историческо съдържание в страните от социалистическата общност. С горчилка споделям – ние не можахме да постигнем единомислие и единодействие в преустройството на нашите обществени системи. За съжаление всяка страна бе оставена сама да провежда преустройството. Обвиняваха ме, че не съм имал куража да увелича цените, въпреки че съм съзирал икономическите затруднения. Това не е вярно! Просто съзнателно не исках да предприемам подобен ход, преди да изчерпим всички налични възможности. А възможности имаше – твърдя го съвсем отговорно. Защо българинът трябваше да бъде наказан? И то жестоко? Заради авантюристичния, недомислен, разсипващ икономиката курс на перестройката. Ако до 1986-а година в определена степен компенсирахме недъзите на системата с осигурени суровини и пазари, след това естественият разумен ход бе да се измъкваме постепенно. Да се спасяваме с всички възможни средства. Но срещнах невероятна съпротива. И у нас, и в Москва. Оказа се, че още от самото начало, когато Горбачов бе избран за генерален секретар, той е заигравал с всички страни на СИВ, с техните ръководства. Разбира се, това не му пречеше да бъде винаги йезуитски усмихнат. Историята ще помни този генерален секретар, който тотално ни продаде – като общност от държави, като сравнително млад обществен строй, като военен договор, като СИВ…

– Ръководни дейци на БКП обаче твърдят, че през 80-те години вече е имало силно настроение срещу вас вътре в партията. Усещахте ли го?

– Да, знаех това. След идването на Горбачов на власт аз усещах, че започва настройването на наши ръководни кадри срещу мен. Дойдоха сигнали, че от Москва се провежда ударна кампания против мен. В моето „обкръжение” имаше хора, за които знаех, че заиграват. Оказа се, че заиграването не било никак „безобидно”. Тук, в България, срещу мен работеше огромна армия от разведчици. Започнаха да инспирират действия, с които целяха да създадат и във вътрешен, и в международен план невярна представа за протичащите в България процеси. И докладваха. И ме предаваха. Луканов е генетически заложен като предател. Неговият дядо по време на Септемврийското въстание 1923 дава контрапарола. Баща му през 30-те години е бил следовател в съветското ГПУ, когато милиони хора са били избити. Той отива в Испания, но не за да помага честно на революцията, а като представител на НКВД.

– Добре, казвате,  че Луканов е бил генетически заложен като предател, а Петър Младенов защо ви предаде, г-н Живков?

 Петър Младенов е лековат човек. Той е неподготвен, няма качества на лидер.

– Защо тогава толкова дълго време го държахте като външен министър?

– Имах намерение да го сменям, но той влизаше от операция в операция. Жалех го. Никога не съм ползвал нито един от материалите, които той ми е предоставял! А в това министерство имаше способни хора.

– В книгата намеквате, че Москва е стояла зад неговата кандидатура като ваш приемник.

– Не Москва, а Горбачов го харесваше.

– Защо не си подготвихте наследник за партията , г-н Живков?

– Бяхме решили да подготвим Чудомир Александров за мой заместник. Първо го взехме в ЦК, после го пратихме първи секретар в провинцията, там да го проверим, след това стана секретар на ГК на БКП в София. Тогава в партийното ръководство дойде сведение, че жена му е била под наблюдение на органите. И главната информация е идвала не от кого да е, а от Чудомир Александров. Той изпращал доноси до съответните органи с отрицателна характеристика за нея. Двамата заедно работили в институт, където Чудомир бил комсомолски секретар. Човекът, на когото е давал информацията, е жив. Извиках Чудомир и го попитах: „Вярно ли е това?”. Той отрече. Казах му: „Няма никакво значение фактът, че ти си се оженил за тази жена. Това е твой личен въпрос. Но това, че лъжеш сега, не ти дава право да останеш в Политбюро” и т.н. До последния момент той не призна. Как може да се разчита на такъв човек? А за жена му имах сведения, че се държи много добре.

– А как дойде предложението за Георги Атанасов?

– Следях неговото развитие. Той ми правеше впечатление на ръководен деец с открояващи се организационни качества. Но когато въпросът за избор на нов генерален секретар трябваше окончателно да бъде решен, дойдох до заключението, че от състава на Политбюро няма подходящ човек. Това мое заключение бе своеобразна самокритика, все пак аз носех отговорност за подбора, за равнището на хората, включени в Политбюро…

– И Лилов ли не ставаше?

– И към неговата кандидатура се бях ориентирал. Когато го освобождавахме през 1983 година от състава на ЦК, изрично посочих, че той притежава значителни интелектуални качества. Ако вземете стенограмата, ще видите какво съм казал тогава: „Дядо Господ, когато му е наливал интелект, не е държал никаква сметка. Дал му повече от необходимото.” Но Лилов не беше за организационен работник, той е кабинетен човек.

– Имате ли обяснение защо Славчо Трънски произнесе в парламента речта срещу вас веднага след освобождаването ви от поста председател на Държавния съвет?

– Аморален ход. Славчо Трънски изсипа върху мен и семейството ми такива мръсотии, каквито нормалният човешки разсъдък трудно може да проумее. И досега не знам кому бе нужна тази помия. Бях стъписан пред наглостта му. После разбрах, че си е правил самокритика – изпълнявал поръчка. Имаше някои партизани, които смятаха, че всичко им е позволено, че са солта на живота. Но едно е да си герой, друго е да имаш морал.

– От книгата ви разбрах, че вашата следствена разработка е била под кода „Директор”, а Милко Балев е бил обектът „Секретар”. Откъде знаете това?

– Така е. Впоследствие разбрах, че тогавашният главен прокурор Евтим Стоименов е бил подложен на масиран натиск, за да бъда арестуван. Навярно в него е имало колебание. Затова нееднократно е бил привикван на шотландска ледена ракия не от кой да е, а от президент-председателя Петър Младенов. По същия начин съдебният състав на процеса срещу Трайчо Костов е бил привикван навремето от Васил Коларов. Младенов е блъскал и удрял по бюрото пред Стоименов: „Искам да видя документ за задържане под стража.” Очевидно Младенов е нямал покой. Времето не е работило за него, събитията – също. Няма съмнение, че е бил под натиск и от своите задгранични наставници, сигурен съм, че арестуването ми е било съгласувано с Горбачов.

– Всички казват, г-н Живков, че са се страхували от вас, а в същото време са ви предавали. Защо?

– Кой се e страхувал от мен? Такъв въпрос е неправилен. Ние работехме дружно.

– Но се оплакват, че сте ги местили като пешки по шахматна дъска.

– За толкова години партията не може да не се променя. Всяка година първичните организации избираха нови ръководства. Ами колко пъти се промени Министерският съвет! Може ли за повече от три десетилетия да няма промени? Това е нормално. Щом някой няма качества, ще бъде сменен, разбира се. И решенията се взимаха от държавните или от съответните партийни органи, не от мен. Никога не съм „гонил” хора без причина.

– Каква е оценката ви за българските дисиденти?

– В България дисидентство не се създаде. Една част от тези, които се мислеха за дисиденти, отидоха в опозицията, друга част остана в БСП, трети заеха неутрална позиция.

– В какво се излъгахте след пленума на 10 ноември 1989-а?

 Не допусках, че срещу мен ще се завърти машината, за да се роди един гнусен съдебен процес. Повярвах, че ще остана председател на комисията за промяна на конституцията. Допусках и в това отношение някои съмнения, но онова, което стана с мен, ме шокира. И досега не мога да си обясня поведението и морала на тези „герои”. Навремето аз дори за миг не помислих да тръгна на разправа нито с Червенков, нито с Югов, макар че открито им се противопоставях. Не отстъпих от принципите си, не можех да плюя на лицето си. А моите съдници се отрекоха от всичко. Ако бяха им поставили задача да се отрекат от майка си и от баща си – щяха да го направят. И от жените и децата си щяха да се отрекат. Такова падение! Онова, което не ми дава покой и най-много ме измъчва, е, че много хора, в това число ръководни кадри, бяха подложени на оскърбително охулване.

– С отварянето на досиетата ще излязат ли скривани истини за партията?

– Нищо няма да излезе.

– А от архива на Гешев?

– Той е открит. Аз съм гледал досието си. Три пъти съм бил арестуван в Дирекция на полицията.

– Възможно ли е Шесто управление на ДС да е следило и вас, г-н Живков?

– Не. Когато идва Горбачов на власт, тогава е възможно да са ме следили от съветската разведка у нас, а тя беше във връзка с нашата.

– Вие нареждал ли сте някой да бъде следен? 

– Не съм се занимавал с такива работи. Сега научавам от печата и за някои сътрудници. Как е възможно, след като ръководя цялата държава, отгоре на всичко да следя персонално кой работи в ДС? Пък и не са ме занимавали. Не е било и редно.

– Знаехте ли, че Шесто е прибирало хора за това, че са разказвали вицове срещу вас?

– Забраних да се преследват хора, които разказват вицове, които говорят против мен. Дори им казах – ако има някой интересен виц, да ми го съобщят. Не виждах нищо страшно в това някой да приказва срещу мен и не желаех да ме занимават с това.

– Ако бяхте успели да спрете перестройката, каква би била България днес?

– Ключът за развръзката между двата противоположни лагера беше в наши ръце, в ръцете на Москва. Западът нямаше ключ и това го изненада. Горбачов проигра всичко. За този ключ аз съм се борил да го държим и ако бяхме успели, щяхме да направим преход, да съхраним социалистическия строй и да го преустроим към постиженията на съвременната цивилизация. Но лисица или котка ми мина път.

Валерия Велева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

Другарите обещавали на Тодор Живков “достойни старини“. Седмица по-късно започва разправата

Тодор Живков и Михаил Горбачов разговарят в София на 22 октомври 1985 г.

 

 

Вечерта на 10 ноември 1989 г. цяла България е пред телевизорите. Смайването е огромно. Тато, както го наричат всички, е подал оставка!
Докато българите не вярват на очите и ушите си, Живков изпълнява обичайната си програма. „След като се прибрах, последва кратък отдих. Вечерях и седнах пред телевизора. Общо взето бях доволен от видяното и чутото…“ Така описва той първата си вечер извън властта, точно на 10 ноември 1989 година.
На партийния връх Живков се задържа цели 35 години! 1989-а е най-тежката от тях. Връзките с Москва са обтегнати, заради „възродителния процес“ България е в международна изолация, икономиката буксува. В света се усеща вятърът на промяната.
Изглежда този път Живков сериозно подготвя оттеглянето си. Но кой ще го наследи? Може ли да се спечели още малко време? Можеше ли Първия да арестува заговорниците? В търсене на отговори възстановихме последните дни на власт на Живков – с помощта на спомени и на разговори с неговата внучка Евгения Живкова и с ген. Георги Милушев, шеф на митичното УБО (Управление за безопасност и охрана, чийто наследник е НСО). Ген. Милушев е начело на службата от 1986 г. до 14 ноември 1989-а.

Събитията непосредствено преди генералната рокада

На 26 октомври 1989 г. в градинката пред „Кристал“ в София започва подписка срещу строителството на хидротехнически съоръжения в Рила. Цялото МВР е накрак. Около 30 от участниците са арестувани. Акцията става известна като „боя пред „Кристал“.
Шамарите, които тогава отнасят участниците, не спират ентусиазма. На 3 ноември около Светия синод се виждат плакати с емблемата на „Екогласност“ и портрети на съветския ръководител Михаил Горбачов. Целта на митингуващите е да връчат петиция на депутатите за запазване на Рила. Докато изминават краткото разстояние до парламента в 17 часа, камбаните на „Св. Александър Невски“ започват да бият. Превъзбудените участници го приемат като знак. Знак, че този ден не е като другите.

И все пак колко от тях предвиждаха, че седмица по-късно ще започне голямата промяна? Че Тодор Живков (1911-1998), доайенът сред партийните ръководители в Източна Европа, ще бъде свален от всички постове? Че на 9 ноември 1989 г. ще рухне Берлинската стена, символ на разделението след Втората световна война? Изглежда малцина.

Предчувстваше ли Тодор Живков наближаващата буря?

Съдбата си Живков трябва да е доловил отчетливо на 6 октомври 1989 г. в Берлин. Там текат внушителни тържества по случай 40-годишнината на ГДР. Атмосферата е необичайна.Започнали са масовите бягства от „витрината на социализма“. По улиците гражданите на ГДР скандират „Горби, Горби“. Рядко се чува някой да вика „Ерих, Ерих“…
Ерих е първото име на Хонекер, дългогодишния ръководител на ГДР. „Горби, спаси ни“, се чете на плакатите. В последния момент Горбачов наистина е решил да присъства на тържествата. Щом научава тази новина, и Живков бързо стяга куфарите. Това ще се окаже последното му пътуване в чужбина. На тържествената сесия в сградата на парламента между Горбачов и Хонекер прехвърчат искри. Плъзва слух: под натиск от Москва Хонекер ще бъде сменен с по-младия Егон Кренц. На 17 октомври рокадата е факт. (Кренц се задържа на поста едва шест седмици. След обединението на Германия е осъден на 6,5 години затвор за заповеди за стрелба срещу бегълци през Берлинската стена.)
Днес случилото се в Берлин изглежда като генерална репетиция за ноемврийските събития в София.

***

На 4 ноември преди обед Живков вика при себе си шефа на УБО ген. Милушев. Интересува се от шествието на „Екогласност“. Ген. Милушев докладва – участвали са 4000 души.
Живков изглежда разтревожен. Следобед тръгва за родния Правец. Там го чакат Васил Коларов (шеф на БНБ от 1984 до 1989 г. – б. а.) и Петко Данчев, вицепремиер в правителството на Георги Атанасов. На вечерята тема на разговор е акцията на природозащитниците.

На 5 и 6 ноември Живков, Коларов и Данчев работят активно. Според ген. Милушев – по икономически въпроси. И по кадрови. „Гласяха Данчев за премиер, а Коларов – за финансов министър. Освобождаването на Георги Атанасов предстоеше“, предполага шефът на УБО.
В Правец няколко пъти звъни съветският посланик Виктор Шарапов (генерал-майор от КГБ – б. а.). Привечер на 6 октомври първият партиен и държавен ръководител тръгва за София за разговор с Шарапов. На 7 ноември преди обед – нова среща с Шарапов. Темата – предстоящото оттегляне. И най- вече –

кой да е наследникът?

Изборът на Горбачов е Петър Младенов. Живков се колебае. Или може би лавира?
В 19 ч. в съветското посолство започва прием по случай Великата октомврийска социалистическа революция. Живков се слави с два навика: точност и спазване на протокола. Този път нарушава правилата. Вместо през главния вход влиза през страничния. В залата отива 15 минути по-късно. Потиснат е. „Обикновено върви сред присъстващите, поздравява ги. Сега беше много мълчалив. Дори не ме забеляза. Остана около час“, спомня си Георги Милушев днес.
Внучката Евгения Живкова има по-ведри впечатления. На 7 ноември навършва 24 години. Млада и влюбена. На приема придружава дядо си. „Не беше напрегнат. Останали сме след 20 ч. Закъснявах за партито вкъщи. Бях поканила гости и оставих Андрей (бъдещия й съпруг – б. р.) да ги посрещне.“ По принцип Живков спестява тревоги на близките си. „Пред нас, децата, той се владееше доста добре“, казва Живкова. И един любопитен факт: Живков не подарява нищо на Жени за рождения ден. „Мисля, че нищо не бях пожелала“, уточнява тя.

На 8 ноември Живков води важни разговори – с Добри Джуров (член на Политбюро и военен министър), с Йордан Йотов (член на Политбюро) и с Димитър Станишев (секретар на ЦК на БКП), бойните другари от отряд „Чавдар“. Безрезервно доверие той изпитва към Джуров – но каква ирония, точно „чавдарецът“, който играе една от най-активните роли в отстраняването му. „Добре, ще си подам оставката“, казва Живков. С уговорката дали това не можело да стане на следващия пленум (по спомени на Йордан Йотов). За наследник споменава едно име: Александър Лилов.

9 ноември, 17 ч. В Партийния дом с петолъчката започва напрегнат дебат на Политбюро за съдбата на Първия – прекъсват го, водят разговори с Кремъл. Заседанието не е записано в седмичната програма, която излиза в четири екземпляра – за Живков, за секретарката му, за началника на кабинета му и за шефа на УБО. Затова ген. Милушев не знае за събитието. Научава от ген. Владилен Фьодоров – ръководител на групата на КГБ към българското вътрешно министерство. Обикновено началникът на УБО напуска работното си място, след като Живков се е прибрал вкъщи. Този път ген. Милушев нарушава реда, защото допуска, че заседанието ще се проточи – стои до 20,30 ч. в управлението, прибира се, освобождава шофьора, хвърля костюма. Звъни петолъчката. Петър Младенов: „Другарю генерал, можете ли да дойдете при мен?“ Тъй като началникът на УБО може да бъде повикан само от първия държавен ръководител, ген. Милушев информира вътрешния министър Димитър Стоянов. „Отивай, отивай – казва Стоянов. – Младенов ти става началник.“
Във външно министерство Младенов дава указания за 10-и ноември: да бъде засилен медицинският екип, тъй като „другарят Живков е на възраст, а моментът е емоционален“, да бъдат подготвени два екипа за охрана – за Живков и за него. Но някак не е сигурен, че ще бъде наследникът. „Не ми честити, ще видим какво ще стане на пленума“, казва пред ген. Милушев.

След смъртта на съпругата си Мара Малеева (през 1971-ва) и на дъщеря си Людмила десет години по-късно Живков живее много самотно. Най-често общува с Жени. Ляга си късно, към 12 ч. Гледа новините по БНТ. Ако закъснее, му ги записват. Гледа записа. Чете материали от ЦК, МВР, Градския комитет на БКП, бюлетините на БТА. Дали на 9 ноември
е видял телевизионните кадри с рухването на Берлинската стена? Да, ако е бил верен на навиците си. Впрочем Живков наричал Берлинската стена „недоумица“, която рано или късно ще падне.

Развръзката на 10 ноември

При спартанския си начин на живот Живков става рано. На 10 ноември сутринта събира на кафе служителите в „Банкя“. Съобщава им за оставката. В асансьора към третия етаж на Дом №1 в „Бояна“, който отива директно в неговия кабинет, обяснява на ген. Милушев: „Нека дойде по-млад човек, по-енергчен.“ И все пак допълва: „Ще видим на пленума.“ Не споменава, че Младенов ще го наследи.

Заседанието започва в 9 ч. Живков държи едночасова импровизирана реч. В обедната почивка е заедно с медицинската сестра Ани Младенова и ген. Милушев. Мълчи. Не се докосва до яденето. Живков има проблеми със съня. Пие дормикум. Крие ги и по джобовете, за всеки случай. В този ден на обяд таблетка му дава Младенова.

 

В 15 ч. започва решителният сблъсък. И голямата изненада! Живков е подготвил заключителна реч. Не му дават думата. На обсъждане се поставя въпросът с оставката. От всички постове, включително председател на Държавния съвет. Живков е шокиран. През това време Шарапов и Фьодоров нетърпеливо звънят на ген. Милушев. Избран ли е Младенов, питат. Но се налага да чакат. Тече оживена дискусия. Иван Масларов (1912-1992) (главен секретар на Министерството на външната търговия, свекър на Емилия Масларова – б. а.) категорично се обявява срещу Младенов. Предлага Лилов. Думата взема философът акад. Николай Ирибаджаков (1920-2008) и иска да се отложи приемането на оставката. Георги Атанасов реагира светкавично. Дава почивка. За допълнителна обработка на участниците? Малко преди 18 ч. оставката е приета, Младенов – избран. В „Банкя“ Живков уверява Жени, че Петър Младенов е обещал лично да се погрижи за децата на Людмила Живкова. Че на него ще му бъдат осигурени „достойни старини“, вила, където да живее, кола, обслужващ персонал. Живков няма лична собственост освен родната къща в Правец.
На 11 ноември вечерта Жени представя на дядо си Андрей – бъдещия й съпруг. Смята, че го е харесал.

Разправата започва седмица след обещанията

Противно на всички обещания в „Банкя“ Живков остава до 16-17 ноември. Започва лашкането му от вила на вила. Първо – във вила „Калина“ в Бояна. През декември е изолиран. Достъп до него получават само Жени и синът му Владимир. Започват обиските в домовете на Владимир, на зет му Иван Славков, на Евгения.
На Коледа Живков е заедно с Жени и Владимир. БНТ предава развоя на румънската революция и разстрела на Николае Чаушеску (лидер на комунистическа Румъния от 1965 до 1989 г. – б. а.). В тази вечер, пред зловещите кадри, Живков предупреждава семейството си, че трябва да са подготвени за всичко…
По-нататък събитията са известни. На 18 януари Живков е арестуван. През 1992-ра – осъден на 7 г. затвор, през 1996- а – оправдан като държавен глава. Срещу него се водят общо пет дела. През 1997-а домашният му арест е заменен с подписка. На 5 август 1998 г. издъхна в Правителствена болница.

През 1997 г. Живков изненадващо споделя: „Трябваше да стоя още една година. Моята оставка беше прибързана и необоснована. Не си дадох сметка, че властта поемаха хора, които щяха да следват Горбачов до деветия кръг на ада.“ Наивно признание?
Странно, но десетилетия след случилото се има различни версии за събитията на 10 ноември.
„Извърши се конституционна смяна. Знаехме намеренията и на Москва, и на Вашингтон за смяната на Живков. Но той не беше авантюрист. Казваше, че няма да тръгне срещу две велики сили и да направи курбан от България“, споделя политическият съветник на бившия Първи Костадин Чакъров.
Евгения Живкова е категорична, че дядо й отдавна смятал да се оттегли от партията. Трябвало е да запази поста си на държавен глава и да работи по новата конституция.
Според ген. Милушев Живков е разчитал да забави оставката си. До 14-ия конгрес на БКП.

Таня Джоева

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Ген. Милушев, последният шеф на УБО: Живков се надяваше пленумът да не гласува оставката му (снимки)

Ген. Милушев, последният шеф на УБО

 

 

В навечерието на годишнината от историческия пленум на БКП, който ознаменува началото на Промяната, Епицентър.бг публикува архивни материали и автентични разкази на участници в събитията.

„На пленума на 10 ноември 89-та Живков разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути!“

Това са думи на последния шеф на УБО ген. Георги Милушев, който завежда Тодор Живков на пленума, а после го отвежда, вече като свален генерален секретар на ЦК на БКП.

Последният шеф на УБО – на него историята му отреди да бъде спътник в последните мигове на Тодор Живков като пръв партиен и държавен ръководител, да бъде свидетел на трудните му отношения с Михаил Горбачов, да поема част от мъката му по загубата на Людмила, да укротява ядовете му по разгулния Владко.

Тодор Живков назначава ген. Милушев за началник на най-страховитата
тайна структура на държавата на 6 октомври 1986-а след само­
убийството на митичния ú шеф ген. Илия Кашев (за ген. Кашев виж
интервюто с Борис Джибров). Три години по-късно Петър Младенов го
сваля от този пост на 14 ноември 1989-а, четири дни след пленума, на
който Живков подава оставка. И за да го елиминира от събитията, да
пресече влиянието му сред кадрите на партията, му предлага да бъде
изпратен като посланик в Лисабон. Генералът отказва − не разбира
от дипломация. Тогава идва второ предложение − Петър Башикаров,
по това време министър на външната търговия, му нарежда да
замине като зам. търговски представител във Виетнам. Милушев
отново отказва. Но този път заповедта е придружена от паспорт
и два самолетни билета − за него и за съпругата му. И през март
1989-а Милушев поема за Сайгон… А после? Превратностите на съдбата
м живота на ген. Милушев му са достойни за филмова продукция.

Днес ген. Милушев е собственик и ръководи заедно със синове, дъщери и внуци прочутата търговска верига ЗОРА.

Заедно с ген. Милушев се връщаме в онези ноемврийски дни преди 28 години.

Живков усещаше ли, ген. Милушев, че идва краят на властта му?
− Усещаше, разбира се. От една страна, годините вече му тежаха, от друга, виждаше, че съветското ръководство е силно негативно настроено към него. През последните години след идването на Горбачов Живков фактически беше изолиран от Москва. В същото време по линия на Луканов и Младенов към Москва отиваше много информация от България, което се криеше от Живков. Това го отвращаваше.
Знаеше, че е обграден с предатели. Но за много от тях не научи истината. Например до последно той не разбра, че Нико Яхиел (съветник на Живков), който 20 години е до него, е агент на чуждо разузнаване, че в обкръжението му има двойни агенти.
Второто му голямо притеснение бе, че нещата в страната не вървяха.

− Той оплакваше ли ви се от това, че се чувства предаден?
− Живков много внимателно наблюдаваше процесите. Преди Юлския пленум през 1989-а бяхме в резиденция „Перла“ и още тогава той изрази опасения, че русна­ците няма да приемат Юлската концепция.

− В нея той нарича социализма „недоносче“, нали?
− Да. Още по време на първото посещение у нас на Горбачов като генерален секретар на КПСС Живков подготви „Съображения“ за това, че социализмът изоста­ва сериозно от развитието на капиталистическия свят, че трябва да се предприемат кардинални мерки, че СИВ не е локомотив, а задържащ фактор за развитието на страните. И ги предаде на Горбачов. Въпросите бяха основателни и правилни. Горба­чов обаче не прие тезите му.

− Искал ли е Живков да излезем от Варшавския договор, каквато версия
се появи през годините?

− Не! Никога не е мислил в тази насока. В средата на 80-те години у нас на спе­циална мисия дойде високопоставен американски държавен служител. Среща се с Живков и му подсказва, че ако той е готов поне малко да се откъсне от СИВ, то България ще получи допълнителни отстъпки по КОКОМ (Координационен комитет за контрол на износа), който създаваше ограничения в търговията между Запада и Изтока. Живков категорично отказа. Заяви, че СИВ и Варшавскиятдоговор имат общи цели и задачи и не може всеки да провежда своя собствена линия. Живков критику­ваше социализма, но не беше предател. Проблемът, който не му даваше мира, беше икономическата ситуация в страната. Много пъти с болка, с голяма загриженост ми  споделяше, че външният дълг се увеличава. На всичкото отгоре се заредиха три су­шави години, появи се Русенският комитет, неформалите… Всичко това го тормозе­ше. На всичкото отгоре Живков виждаше, че изпуска и ръководството на държавата. Каквото предприеме, то веднага отива в Москва и оттам по същия начин, по който навремето наложиха Априлската линия, сега за всяко нещо му казваха: „Тук си прав,  тук не!“. Горбачов направо го навикваше: „Как може да се отказваш от ръководната роля на партията?“ Това беше залегнало в четвъртия принцип на Юлската концеп­ция − разграничаване на стопанската дейност от организаторската и политическата дейност на партията. Живков беше разбрал, че това са две различни неща, а Горба­чов му се караше.

− Да насоча вниманието ви към събитията около 10 ноември 1989-а. Вие
кога разбрахте, че Живков ще подаде оставка на пленума?

− На 9-и вечерта Петър Младенов ме извика и ми каза, че на заседанието на По­литбюро е решено на пленума на ЦК на БКП на следващия ден Живков да подаде ос­тавка: „Беше дълго заседание, наложи се да го прекратяваме, за да се консултираме с Москва, и в крайна сметка предложението е да бъде издигната моята кандидатура за генерален секретар на ЦК на БКП.“ Честитих му. „Не, нека да видим какво ще реши
пленумът“, каза Младенов. Докато разговаряхме, дойде Виктор Шарапов (съветският посланик с решаващ принос за свалянето на Живков − б.а.) и каза, че в Москва са много удовлетворени от решението на Политбюро и ме посъветва да вземем мерки. Каза ми да има подсилен медицински екип, за „да не стане нещо с другаря Живков, все пак толкова години е бил начело на партията, пък е и на години, това е силен емо­
ционален момент“. Обадих се на проф. Младен Григоров, началник на Правителстве­ната болница тогава, и на началника „Лични охрани“ в УБО Атанас Вълев и му наредих да подготви два екипа медицински коли. След заседанието на Политбюро Живков се прибра в резиденцията си в Банкя, а на 10-и сутринта събрал на кафе момчетата от охраната и сестра Ани Младенова, която се грижеше за него, и им казал: „Снощи си  подадох оставката, днес ще бъде гласувана.“ Ани Младенов ми се обади и ми съобщи това. Когато Живков пристигна в „Бояна“, аз го чаках на входа, за да го кача с асансьо­ра до залата на пленума. В асансьора ми каза: „Генерале, приеха ми оставката, трудна е ситуацията, много проблеми има, трябва един по-млад човек да се захване, да има
повече енергия, Петър Младенов ще ме наследи, но… нека да видим все пак какво ще реши пленумът.“

Значи е имал някаква надежда, че пленумът може да не му гласува ос-
тавката?

− Да. Затова в началото на пленума Живков произнесе едночасово пламенно слово, без да чете. Само бележките му бяха отпред. Нарече отново социализма „недо­носче“, громеше системата, нямаше и нотка, че очаква да бъде сменен. Когато Георги Атанасов прекрати изказванията, дадоха почивка за обяд. Кабинетът на Живков беше зад залата и той ме извика заедно с Ани Младенова. Обядвахме тримата заедно. Беше  много тягостно. Той се опитваше нещо да говори, но разговорът не вървеше. Защото Живков таеше надеждата, че няма да му гласуват оставката. Това за него щеше да бъде силен коз срещу съветското ръководство в смисъл: „Вие може да не ме харес­вате, но ето, хората ме искат.“ Той това очакваше, но не се получи. Смяташе, че както
преди година беше подал оставка и тя не бе приета, така и сега ще стане същото.

Значи последният обяд на Живков като генерален секретар на ЦК на БКП е бил с вас и с Ани Младенова?

− Да.

− Какво стана след обяда?
− Ани Младенова му даде приспивателно − дормиком, за да може да заспи и да си почине преди второто заседание на пленума. Това беше закон при него − незави­симо къде сме, поне един час след обяд лягаше да отдъхне. В стаята зад кабинета си имаше легло за почивка.

− Дори и на обяд е вземал приспивателни? Не е ли в повече?
− Да, да. След един час го събудиха. В 15,30 започна второто заседание на пле­нума.

− А защо беше тази негова невнятна физиономия, която стана като ембле-
ма от този пленум?
− Защото тогава разбра, че освен решението на Политбюро, което го маха от поста генерален секретар на партията, Георги Атанасов предлага да го махнат и като председател на Държавния съвет. Това го изненада. Направо го срути! Пленумът при­ключи към 18,30, аз го изпратих в Банкя заедно с Ани Младенова и се върнах в залата, където се събра Политбюро, за да обсъжда решенията на пленума. Като свършиха, излязоха Добри Джуров и Петър Младенов и тръгнахме заедно. Тогава Джуров ми каза: „Генерале, трябва да се полагат грижи за другаря Живков.“ Младенов го под­крепи. На следващия ден следобед Живков ме извика да „разчистим всички сметки“.

− Какви сметки, имал ли е изобщо Живков в джоба си пари?
− Абсолютно всичко, което се купуваше, се плащаше по негова сметка. Костюм ще си шие, плат си избира, риза си избира, купува се за Жени (Живкова), купува се за Владо. До стотинка се плащаше. При мен идваха всички сметки за храна, облекло и за вилите на Жени и на Владко. На Евгения той я плати 100% − около 150 000 лева, на Владко − 50%, защото Владо работеше. Като получи заплата, Живков я слага в касата
и от тази каса ми даваше да плащам за разходите му. Нямаше влогове, нямаше нищо. По едно време научи, че са му оставили един малък апартамент от две стаи и холче в кооперацията на ЦК на „Оборище“. В него имаха жилища Йордан Йотов, Пенчо Ку­бадински, Жени, Владко и още други. Че като ми се развика: „Милушев, какъв е този апартамент, който ми пазите, на мен не ми трябва нищо повече от една дупка два на два метра и едно одеяло да ме завиете, защо ми е апартамент, какви са тези работи!“ Беше страшно, като избухне. Това стана на четвъртия месец, откакто бях поел УБО. Вече го бях опознал и само по лицето му разбирах дали е ядосан, или не. Ядосан ли е − тирадата му няма спиране, няма почивки. Слушах, слушах и накрая казах, че нищо
не знам и ще проверя. Разбрах, че генерал Кашев е наредил (кооперацията се строи, преди той да почине − б.а.) на втория или на третия етаж да оставят за Живков един малък апартамент. Наредих да го отпишат от Живков и го дадоха на друг. Той не ха­ресваше и резиденцията в Банкя: „Не мога в нея да живея, тя ме смразява, тя ме уни­щожава.“ Отиде да живее там след смъртта на Людмила, но не му харесваше. Прину­дихме се да направим леки преустройства, за да има някакъв уют. Даже имахме дата Живков да се върне във вила „Калина“ в Бояна, в която сега живеят президентите.

− В тази вила Людмила намира смъртта си, нали?

− Да. След нейната смърт там настанявахме делегации. Плановете на Живков бяха да се съединят помещенията, където бяха кабинетът на Людмила и нейната спалня, и да стане голяма заседателна зала. Казваше: „Като идват членовете на По­литбюро, да можем да сядаме и да обсъждаме.“ И ние започнахме ремонта, махнахме ваната, в която Людмила почина, бяхме почти на финала, когато дойде 10 ноември.

Имаше ли разлика в отношението му към Людмила и към Владко?
− Много тъгуваше за Людмила, много мъка беше за нея. Все за Милка (така я наричаше) говореше. Нейната смърт го срина. Силно негативно въздействие му оказ­ваше поведението на Владо, ядосваше се, че не ходи на работа. При всяко пътуване извън страната все ми заръчваше: „Помагайте! Какво прави, наглеждайте го!“ А Владо не ходеше нито на работа, нито при него. Страхуваше се от баща си и се появяваше  при него само ако го извика.

− А как се отнасяше Живков към тези, които го венцехвалеха?
− След един такъв случай ми каза: „Виж ги какви подмазвачи са, двуличници!“ Така ги наричаше „двуличници“.

− От него знам − до края на живота си не обичаше нито Петър Младенов,
нито Луканов и не им прости „предателствата“.

− Да, Живков мразеше много Луканов. Но до последния момент нямаше ясна представа за размера на предателството на Петър Младенов. Имаше специално от­ ношение към него, наричаше го „Пешо, Пешо“. Към нас се обръщаше: „Внимавайте с него, той има операция на сърцето“ и т.н. Нещо повече, Живков искаше Петър Младе­нов да стане председател на Народното събрание, защото го смяташе за балансиран  човек. След Луканов намрази и Георги Атанасов. Даже имаше намерения да го сменя и на негово място като министър-председател да издигне Петко Данчев. И ако беше останал на върха на държавата, тази промяна щеше да бъде факт.

Вас ви уволнява Петър Младенов. Защо? С какъв мотив?
− Нищо не ми каза. Което го приемам за недостойно, обидно дори. На 14 декем­ври 1989-а, три дни след като наследи Тодор Живков, Петър Младенов ме извика в 10 ч. в кабинета си в партийния дом. Беше ми казал преди това, че иска да се преобра­зува директната му телефонна връзка с членовете на Политбюро и със секретарите  на ЦК. Живков нямаше такава пряка връзка. В УБО имахме отдел „Правителствена връзка“ и аз бях наредил на началника да изпълнят молбата на другаря Младенов. С Продан Стоянов, завеждащ отдел „Деловодство“ на ЦК, се уговорихме в 10 без нещо да бъдем в ЦК, за да видим докъде сме свършили работата. Младенов влезе и още от  вратата: „О, генерале, здравей, здравей, как е?“, ведър, усмихнат. Връзките бяха опра­вени, всичко бе наред и на раздяла влязохме в стаичката зад кабинета, в който довче­ра бе седял Живков, и какво да видя − нямаше и помен от предишната обстановка.
За 12 часа Младенов бе променил всичко, беше си донесъл дори велоергометър…

− Доста бързо е действал, да няма и следа от Живков?

− Да. Тръгнах и на излизане от партийния дом ми звънна секретарят на УБО Чавдар Томов: „Другарю генерал, търси ви министър Георги Танев. (Георги Танев − бивш първи секретар на Комсомола, министър на вътрешните работи (1988–1989) в правителството на последния комунистически министър-председател Георги Атанасов. Заради побоя над демонстрантите пред „Кристал“ в края на 1989-а е отстранен от поста, а през 1990 година е изключен от БКП“ − б.а.) Поех към МВР и по пътя се чудя защо Танев ме търси. Влизам в кабинета му, а малко след мен влиза Сава Джендов (ген. Сава Джендов, зам.-началник на Шесто управление, назначен за началник на УБО след ген. Милушев − б. а.) и Георги Танев направо ми казва: „Вие сте осво­боден от длъжността началник на УБО.“ Питам: „Добре, откога, причина? Когато ме назначаваха, имаше решение на Политбюро, сега има ли?“ „Не − казва Танев, − това е разпореждането.“ Разбрах, че ме наследява Сава Джендов. В това време звънна теле­фонът, Танев вдигна слушалката и като опарен ми я хвърли. Казвам „Ало“ и чувам гла­са на Живков. По това време Тодор Живков освобождаваше кабинета си в Държав­ния съвет, потърсил ме и са му казали, че съм при министъра. И Живков ми нарежда  в слушалката: „Милушев, виж сега, задръж мерцедеса, който Владко иска да даде на Валя (Владимир Живков, роден 1952 г., известен с гуляйджийското си поведение преди 1989-а, което създава много главоболия на УБО. От първия брак на Владимир с Маруся се ражда синът им Тодор Живков, който в момента живее с майка си в САЩ, а от  втория му с Валя е дъщеря им Елизабет Живкова − б.а.), и въпреки настояванията му не го давай на Валя.“ Казах: „Добре.

− Само това ли беше?
− Не, още нещо му предложих. На следващия ден Евгения Живкова трябваше да пътува за Швейцария, тъй като Тошко Славков беше там. (Тодор Славков по това време следва в Швейцария. През 1988 г. срещу него е заведено дело за групово изнасилване на Мила Гешева, което е прекратено поради липса на доказателства и възобновено  веднага след падането на дядо му Тодор Живков от власт. Едва през 1995 г. Тодор- младши е екстрадиран в България, а през 2000 г. е оневинен окончателно − б.а.) Казах: „Другарю Живков, мисля, че не е най-подходящият момент Евгения да пътува сега. След тези промени, които станаха, журналистите ще я посрещнат, ще започнат да  задават въпроси, едва ли трябва това момиче да отговаря, по-добре да си остане, а след месец-два да замине.“ Живков отвърна: „Правилно, съгласен съм, извикай я и кажи.“ В този момент обаче той не знаеше, дори не допускаше какво става с мен.

− Не знае, че фактически вече не сте шеф на УБО?
− Да. Звъннах на секретаря и казах Жени Живкова да дойде в 2 ч. След предста­вянето на ген. Джендов на ръководния състав на УБО ги запознах с Евгения, съобщих какво сме се разбрали с дядо .

− Излиза, че смяната на върха в УБО през ‘89-а става в кабинета на МВР
шефа за няколко минути. Нищо ли не ви каза министър Танев?

− Георги Танев ми нареди: „Сега си отиваш вкъщи и няма да ходиш никъде!“ „Аз да не съм арестуван“, учудих се. „Вдруги ден ще има пленум, не е желателно да идваш и на пленума.“ „Чакай, чакай − ядосах се, − както ти си член на ЦК, така и аз съм член на ЦК. Ако има някаква забранителна мярка, искам да знам.“ Той замълча.

(Става въпрос за пленум на ЦК на БКП на 16 ноември 1989 г., с който започва чистката по върховете на БКП. Партията изхвърля от ръководството си Гриша Филипов, Милко Балев, Димитър Стоянов, Владимир Живков и предлага Петър Младенов да бъде избран за председател на Държавния съвет. Това става на 17 януари 1990 г., когато Тодор Живков е свален и от този пост. На този пленум за първи път прозвучават публични обвинения срещу доскорошния първи човек в държавата. Изненадващо Славчо Трънски скача остро срещу Живков и го обвинява заедно с неговото най-близко обкръжение в тежки грехове: семейственост, безстопанственост, безнравственост, толерантност, безочие. Пътят към затвора на Живков е открит − б.а.)

Можеше ли Живков да нареди да арестуват например и Петър Младенов, и Добри Джуров преди пленума на 10 ноември ?

Можеше и това да стане. Сега не мога да преценя точно, но Живков виждаше, че вече е в пълна изолация от Москва и от Горбачов, и не се знаеше как ще реагира.  Джуров обаче сигурно е допускал, че Живков може да изправи срещу тях военни структури. Затова всички бързаха на пленума да се реши въпроса с оставката му и от двата поста.

Ген. Георги Милушев

Пленумът на 10 ноември 89-та

Петър Младенов

Прочутата физиономия на Тодор Живков на планума, когато разбира, че го свалят и от председател на Държавния съвет

Петър Младенов говори на пленума

Петър Младенов говори на пленума

Тодор Живков и Петър Младенов

 

 

Източник:епицентър.бг

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пленумът на 10 ноември 1989-а: “Никакво отлагане на оставката! Има опасност да се пролее кръв…“ (снимки)

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Петър Младенов вече е Първият

ДЕСЕТИ НОЕМВРИ 1989 година по коридорите на властта

Като обикновено, на 10 ноември 1989-та Тодор Живков става рано, не изневерява на спартанския си начин на живот. Събира на кафе служителите в „Банкя“. Съобщава им, че ще подаде оставка на пленума, който започва в 10 часа.

В асансьора към третия етаж на Дом №1 в „Бояна“, който отива директно в неговия кабинет, обяснява на шефа на УБО ген. Милушев за решенията на снощното заседание на Политбюро: „Нека дойде по-млад човек, по-енергичен.“ И все пак допълва: „Ще видим на пленума.“ Не споменава, че е е решено Петър Младенов да го наследи.

Заседанието на пленума на ЦК на БКП започва в 10 ч.

Тодор Живков държи едночасова импровизирана реч. С нищо не подсказва, че е готов да подаде оставка. Надява се с речта да завладее пленума. В обедната почивка се оттегля  заедно с медицинската сестра Ани Младенова и ген. Милушев. Мълчи. Не се докосва до яденето. Живков има проблеми със съня. Пие дормикум. Крие хапчетата и по джобовете, за всеки случай. В този ден на обяд таблетка му дава Ани Младенова. Все пак успява да поспи около час.

В 15.30 ч. започва решителният сблъсък. И голямата изненада! Живков е подготвил заключителна реч. Но Георги Атанасов не му дава думата. На обсъждане се поставя въпросът с оставката му. От всички постове, включително и като председател на Държавния съвет. Живков е шокиран. Именно тогава долната му челюст увисва. През това време Шарапов и Фьодоров нетърпеливо звънят на ген. Милушев, шефа на УБО. Избран ли е Младенов, питат, човекът, когото лично Горбачов е предложил за наследник на Живков. Но се налага да чакат. Тече оживена дискусия. Иван Масларов (1912-1992) (главен секретар на Министерството на външната търговия, свекър на Емилия Масларова – б. а.) категорично се обявява срещу Младенов. Предлага Лилов. Думата взема философът акад. Николай Ирибаджаков (1920-2008) и иска да се отложи приемането на оставката. Георги Атанасов реагира светкавично. Прекратява дискусията. Изказали са се 15 души. Стига! Дава почивка. За допълнителна обработка на участниците.

След почивката веднага подлага на гласуване оставката на Генералния секретар на ЦК на БКП от всички постове. Планумът гласува.

Малко преди 18 ч. оставката на Живков е приета.

От всички постове…

Половин час по-късно ген. Милушев го отвежда в „Бояна“.

Ето денят Десети ноември през погледа на Георги Йорданов.

Четем го в книгата „Откровения“, втората част от трилогията „Притаени мигове“, на издателства „Захарий Стоянов“ и „Светулка 44 АТЕНЕЙ“.

Публикуваме текста без съкращения.

6.00 ч. Спортни занимания.

7.45 ч. В Министерския съвет. Преса. По информацията до Политбюро за българо-турската среща в Кувейт.

9.45 ч. Бояна. Дом № 1 – за пленума на Централния комитет на БКП..

Николай Жишев ми каза, че идва от срещата на Георги Атанасов и Димитър Стоянов с първите секретари на областните партийни комитети. Присъствал и Продан Стоянов. Информирали ги за снощното заседание на Политбюро.

Попита ме: „Вие единодушно ли решихте Петър Младенов да замени др. Тодор Живков?“

Разбира се. По принцип и по традиция всички решения на Политбюро се утвърждават с консенсус на участниците в заседанието.“

Н. Жишев сподели, че решението на Политбюро ги изненадало. Някои от колегите му прибрали предварително подготвените си изказвания в чантите. Уверили Г. Атанасов и Д. Стоянов, че заедно с членовете на ЦК от областите им ще подкрепят решението на Политбюро.

10 ч. Заседание на Централния комитет в пленарната зала на Дом № 1. Присъстват и гости: Постоянното присъствие на БЗНС, поканени отговорни дейци от науката, изкуството, стопанския живот, управлението.

Др. Тодор Живков изнася доклад за по-нататъшното развитие на страната в сегашната сложна политическа обстановка. Докладът му е повторение на тезисите, публикувани на 29 октомври, когато пленумът на ЦК на БКП бе насрочен. Поглежда към писмения текст, но повечето време говори свободно. Мисълта му е ясна. С поведението си не подсказва, че е разстроен или смутен след снощното заседание на Политбюро. На моменти дори се опитва да се шегува.

12.15 ч. Обяви се обедна почивка.

……

Следващото заседание на пленума ще бъде закрито – само за членове и кандидат членове на Централния комитет и членовете на Централната контролно-ревизионна комисия.

Обяд в ресторанта на Дом № 2. Небивало оживление… Новината за оставката на др. Тодор Живков вече бе известна на всички.

15 ч. Закрито заседание на ЦК на БКП. Георги Атанасов дава думата на Димитър Стоянов, който чете решението на Политбюро от 9 ноември – за приетата оставка на др. Тодор Живков като генерален секретар на ЦК на БКП и предложението др. Петър Младенов да бъде избран за генерален секретар на Централния комитет.

Кратки изказвания в подкрепа на решението на Политбюро направиха Ганчо Ганев – бивш ректор на Академията за обществени науки и социално управление (АОНСУ), Стефан Нинов – председател на Столичния народен съвет, Пантелей Пачов и Минчо Йовчев – първи секретари на областните комитети на БКП в Пловдив и Хасково.

Иван Масларов заяви, че приема оставката на др. Т. Живков. Не познава добре Петър Младенов и предлага да се обсъди и кандидатурата на Александър Лилов.

Академик Николай Ирибаджаков заяви, че поради голямата значимост на длъжността генерален секретар на ЦК заседанието е добре да се отложи, а решението за смяната да се вземе след двайсетина дни – на следващо заседание на Централния комитет. Залата зашумя.

Георги Атанасов обяви 30 минутна почивка и съобщи, че пръв след нея ще говори Лазар Причкапов – първи секретар на Софийския областен партиен комитет.

Край масите, заредени с безалкохолни напитки и плодове – небивало оживени разговори.

При мене дойдоха академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров и Пантелей Зарев. Бяха възбудени. Бачо Ангел каза, че „шефът“ (Тодор Живков – б.м.) им предложил някой от тях да се изкаже. „Посочих Жоро (Георги Джагаров). Той смотолеви нещо, но отказа. Зарев мълчеше. Живков ни изгледа и се оттегли, без да каже дума. Сигурно ни се разсърди…“

Заобиколиха ме и други мои приятели. Работниците – герои на социалистическия труд Ради Кузманов, Стефан Рангелов, Константин Джатев, Тенчо Кънев споделиха, че Милко Балев им казал някой от тях да се изкаже от името на работническата класа. Ради Кузманов, към когото гледаха другарите му, отсече: „Вече сме поели по тоя път. Решението на Политбюро трябва да се изпълни“…

След тях акад. Илчо Димитров пък ми сподели, че Гриша Филипов агитира да има изказвания по предложението на Николай Ирибаджаков.

Потърсих Георги Атанасов. Той бе в помощната стая. Заедно с Тодор Живков, Петър Младенов и Йордан Йотов пиеха кафе и спокойно разговаряха. Дадох знак на Георги Атанасов, че трябва да говорим. Тодор Живков ме изгледа с остър, изпитателен поглед.

Георги Атанасов изслуша разказа ми за тревогата на академиците и героите на труда, но нищо не каза…

Ангел Балевски, Пантелей Зарев и Георги Джагаров отново ме намериха. Бяха разтревожени. Джагаров бе развълнуван: „Никакво отлагане на решението! Има опасност да се пролее кръв...“

Илчо Димитров мислеше, че обстановката се усложнява: „Напрежението сред хората продължава да расте…“

Отново потърсих Георги Атанасов. Преценихме, че е добре Лазар Причкапов да предложи изказванията да се прекратят.

Срещнах се с Л. Причкапов. Той не възрази след краткото си изказване да предложи разискванията по решението на Политбюро да приключат. Така и стори.

Георги Атанасов: „Който е съгласен с решението на Политбюро… моля да гласува… Решението се приема.“

Генерал Славчо Трънски и още няколко другари поискаха да говорят, но Георги Атанасов не ги забеляза и даде думата на новоизбрания генерален секретар Петър Младенов.

Петър Младенов благодари за доверието и изказа сърдечна благодарност на Тодор Живков за повече от тридесетилетната му успешна ръководна дейност начело на партията и държавата.

 След като Г. Атанасов закри заседанието на ЦК, Продан Стоянов покани Политбюро в кръглата зала за кратко заседание.

Петър Младенов предложи на Тодор Живков да се предостави за обитаване служебна вила в Бояна, лека кола и шофьор, сътрудник, охрана и две лица за здравно и битово обслужване. Сподели, че е правилно пенсията му да бъде равна на заплатата на председател на Държавния съвет и да остане член на Комисията по изменение на Конституцията.

Политбюро прие предложенията на новия генерален секретар на ЦК на БКП без възражения.

Разделихме се с бодро настроение…

20 ч. Телевизия.

21 ч. Класическа музика – CD.

Литература…

––––––––-

11 ноември 1989 г. Заседание на Политбюро на ЦК на БКП.

Обсъжда се пенсията на Тодор Живков. Досега е получавал 2500 лева заплата като генерален сектерат на ЦК на БКП и още 1500 лева като Председател на Държавния съвет. Младенов предлага пенсията на Живкова да остане колкото е била заплатата му – 2500 лева и никой не възразява. След това се обсъжда заплатата на новия генерален секретар. Предлага се да бъде 2500, но Младенов отказва и заявява, че 1500 лева му стигат. В крайна сметка се взима решение заплатата му да бъде 1800 лева.

Разправата

Противно на всички обещания на другарите Тодор Живков остава в резиденцията в Банкя само седмица – до 16-17 ноември.  След това започва лашкането му от вила на вила. Първо – във вила „Калина“ в Бояна. През декември е изолиран. Достъп до него получават само Жени и синът му Владимир. Започват обиските в домовете на Владимир, на зет му Иван Славков, на Евгения.

По-нататък събитията са известни. На 18 януари Живков е арестуван. През 1992-ра – осъден на 7 години затвор, през 1996-а – оправдан като държавен глава. Срещу него се водят общо пет дела. През 1997-а домашният му арест е заменен с подписка.  На 5 август 1998 г. издъхна в Правителствена болница.

Валерия Велева

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Живков прознася доклада си

Пленумът на 10 ноември 1989-а. Живков е разбрал, че го свалят и от поста Председател на Държавния съвет

Източник:епицентър.бг

28 години от “дворцовия преврат“ в БКП

 

 

Kакво се случи на 10 ноември 1989 година и последвалите събития.

Всичко започва ден по-рано – на 9 ноември – денят, в която пада Берлинската стена. Свидетелствата разказват, че тогава висшите партийни функционери ген. Добри Джуров, проф. Йордан Йотов и Димитър Станишев отиват в кабинета на Живков, за да го убедят сам да се оттегли от властта и това да бъде съобщено на заседанието на Политбюро на ЦК на БКП.

Причината е натиск от Москва. С идването на Михаил Горбачов на власт в СССР започва процес на перестройка и България също обявява курс към преустройство. За първи път обаче се появяват различия между Тодор Живков и съветски ръководител. Така, неочакваното събитие става факт – Тато, както народът го нарича, пада от власт след цели 35 г.

По време на онзи разговор пред партийните си другари той казва, че ще подаде оставка.

Но на пленума, който започва сутринта на 10 ноември, Живков очевидно се надява да му се размине. Произнася доклад за преустройството на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“ и дори не изглежда притеснен.

Проф. Димитър Луджев по-късно пише в книгата „Революцията в България. 1989-1991“:

„Може би тайно се е надявал на чудо, на лоялност от страна на тези хора, които той издига и които до вчера треперят пред него и демонстрират преданост и послушание“.

По-късно е дадена е почивка, по време на която вече мълвата, че се очаква Живков да бъде свален от власт се разпространява.

След години тогавашният премиер Георги Атанасов разкрива пред „24 часа“ какво му казва той в онези минути:

„Георги, мислех, че ме освобождавате само като генерален секретар на ЦК на БКП. Сега разбирам, че ще бъда освободен и като председател на Държавния съвет. Защо? Бих могъл да ви бъда още полезен…“ „Отговорих му, че този въпрос вече е обсъждан и решен на вечерното заседание на Политбюро на 9 ноември и връщане назад не може да има!“.

След почивката на Живков изобщо не е дадена думата. Атанасов веднага заявява, че е постъпила молба от него за освобождаването му от двете длъжности и обявява „единодушното решение на Политбюро да я приеме“. В залата цари пълно мълчание, а Тато не изглежда на себе си, очевидно осъзнавайки, че срещу него има истински заговор.

За нов генерален секретар на БКП е предложен Петър Младенов – най-дългогодишният външен министър на страната – от 1971 г. От трибуната той благодари на Живков.

По-късно в мемоарите си Тато не признава, че е бил свален, пише, че подал оставка заради напреднала възраст и лошото си здравословно състояние.

Пред проф. Недю Недев, който се среща с него няколко пъти през 1996 и 1997 г., пък той казва: „Оставката, която подадох, е най-голямата ми грешка в живота…“

На другия ден

Още на 11 ноември потисканата до този момент опозиция се активизира. В редакцията на сп. „Социологическа мисъл“ се събират 50-на души от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и „Екогласност“. Сред тях е бъдещият първи демократично избран президент – д-р Желю Желев.

„Имаше слухове за движение на танкове към София, за опасност от съпротива на генерали и приближени на Живков. Тогава думата „демокрация“ още не можеше да се произнася свободно, да не говорим за „Долу БКП!“. Този лозунг се появи чак в началото на януари 1990 г.“, разказва още Луджев.

Въпреки това, решават да направят митинг в подкрепа на демокрацията и политическите и икономически реформи.

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по националната телевизията, Младенов е избран за председател на Държавния съвет.

Още на другия ден се провежда първият свободен митинг, организиран от КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред храм-паметника „Свети Александър Невски“.

Младенов за Живков: „След мен – потоп“

В тези условия Петър Младенов поема курс към пълно отричане на режима, към който е бил част дотогава. За това свидетелстват извадки от доклада му на пленума на ЦК на БКП на 11 декември 1989 г., отпечатан в брой 346 на партийния орган “Работническо дело” на следващия ден:

„През последните години страната навлезе в период на сериозна криза, на нарастващо социално напрежение и стагнация в своето цялостно развитие.

За всички нас влошаването на положението не бе гръм от ясно небе. Това се виждаше много преди да стигнем до сегашния кризисен етап. В сферата на държавното и общественото устройство бе създадена обстановка, сходна с феодалното управление. Оформи се малка група начело с Тодор Живков, която узурпира властта. Около тази група, която много бързо придоби семейно-землячески характер, се наслоиха властолюбци и кариеристи от различен калибър. Те получаваха от върховния ръководител ключови постове и облаги, които им позволяваха от негово име и от името на партията и държавата да вършат произвол, да манипулират основни обществени институции. Това бе дълбоко обидно за нашия народ.

За дълъг период от време и особено през последните години решенията по всички основни въпроси в икономиката се вземаха от Тодор Живков, често по силата на случайни подбуди и на базата на импровизирани съждения. Тези деформации се задълбочиха, когато преднамерено се провеждаше линия на замазване на съществуващото положение и отсрочване на решаването на наболелите проблеми по пътя на повишаването на външните и вътрешните задължения на страната. Тази политика с основание може да бъде наречена: „След мен – потоп”. По такъв начин българският народ получава в наследство отдосегашния режим една тежка ипотека.

Главната причина за създалото се положение бе неизживяната административно-командна система, монополът на властта, фактическият тотален контрол върху производството и разпределението.

Първо: В последните години не само че няма никакъв икономически ръст, а напротив, има рязко връщане назад.

Второ: Особено опасна е нарастващата “пропаст” между паричните средства на населението и наличните стоки и услуги. Сега населението разполага с 25 млрд. лева в спестовни влогове, а има малко стоки, които може да купи. Само за 1989 г. се очакват свободните парични средства да се увеличат с още 1.6 млрд. лева!

Трето: Много години наред държавният бюджет приключва с големи дефицити. Непризнаването на инфлацията ускорява обезценяването на българския лев, намалява неговата вътрешна и външна покупателна сила. Изключителна тревога буди стремителното нарастване на задълженията ни в свободна конвертируема валута.

“Нагоре” вървеше лъжлива информация, “надолу” – завишени възнаграждения за мълчание и съучастие, един общ заговор срещу благополучието на народа. Създадоха се условия за корупция, за разгръщане на “икономика в сянка”, за най-различни мафии. Икономиката на командите “от горе” беше на път да унищожи прекрасната българска природа.

Разклати се вярата на населението към закона, защото той постоянно се нарушаваше. Намесата в дейността на правозащитните органи стана постоянно явление“.

Опитите на Петър Младенов да убеди българите, че режимът е свършил обаче са компрометирани по много начини. Първите свободни и демократични избори след над 45 години комунистически режим се провеждат повече от половин година след това – на 10 и 17 юни 1990 г.

Междувременно – през януари 1990 г., вътрешният министър ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна заповед – да бъдат унищожени досиетата на Държавна сигурност. Тайната операция цели БКП да запази контрола на своя агентурен апарат и да прочисти архивите от компрометиращи материали.

Съдбата на Тато