На 15 май 1925 г. зверски е екзекутиран Гео Милев

 

 

НА 15 МАЙ 1925 Г . Е ЗВЕРСКИ ЕКЗЕКУТИРАН ГЕО МИЛЕВ – ЕДИН ОТ КОЛОСИТЕ В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

Вундеркиндът в българската култура

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е един от най-бележитите и талантливи поети и публицисти в България, определян от критиката като представител на експресионизма в българската литература. Убит от полицията заедно с други симпатизанти на левицата по времето на Априлските събития през 1925 г. Тогава той е едва на 30 години. Априлските събития са свързани с насилието, извършено от кабинета на Александър Цанков, срещу левите и опозиционните сили в страната след атентата в църквата „Света Неделя“. Жертви на това насилие са политици, интелектуалци и редови привърженици на опозицията: Ана Маймункова, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков, Николай Петрини, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев и др.


Гео Милев е роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле, днес град Раднево, в семейството на учителя журналист Мильо Касабов. През 1907 г. М. Касабов основава книжарница и издателство в Стара Загора.

Гео учи в старозагорската гимназия и на 12-годишна възраст списва ръкописни вестници и сборници, илюстрира ги, пише хумористични и интимни стихотворения, превежда от руски език стихотворения на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Фет и др. След това следва романска филология в Софийския университет, а по-късно продължава образованието си в Лайпциг, където слуша лекции и пише дисертация върху поезията на Рихард Демел – поет, драматург и публицист, представител на германския символизъм.

В списанието „Листопад“ през 1913 г. се появяват първите публикации на Гео Милев – „Литературно-художествени писма от Германия“. 

След като избухва Първата световна война, той заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен – белгийски поет и символист, смятан за една от най-значимите фигури в белгийската литература.


Гео Милев се връща в Германия, за да продължи образованието си, но е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Но липсват доказателства и той е освободен. 

Гео се връща в България през 1915 г. Тогава печата лирични листове за Стефан Маларме, Рихард Демел, Пол Верлен, Фридрих Ницше и др., които съдържат преведени от него стихотворения, като всеки от листите е посветен на младите поети символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов.

Гео Милев започва да се грижи за книжарницата, след като баща му е мобилизиран. Заедно с Никола Икономов през 1915-1916 г. създава театрална трупа, която изнася няколко представления.

През март 1916 г. Гео Милев е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам като старши подофицер е изпратен в 34-ти Троянски полк, който заема позиция при Дойран. Назначават го за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е обстрелян от артилерия. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918 г. Гео и съпругата му заминават за Берлин, където е подложен на операция; остава там до март 1919 г. Въпреки тежките 15 операции младият мъж посещава библиотеки, музеи, изложби, театри. В откъси от „Грозни прози“ той отразява революционния кипеж в Германия по това време. Там печата свои творби в експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

Гео Милев се връща в София и започва да издава списанието „Везни“, което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.

През януари 1924 г. започва да издава списанието „Пламък“, в което печата статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Септември“ и началото на поемата „Ад“.

Заради поемата „Септември“ книжки 7 и 8 на списанието са конфискувани, Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено.

На 14 май той е осъден заради „Септември“ на една година затвор, глоба от 20 хиляди лева и лишаване от граждански и политически права за две години. Милев решава да обжалва присъдата си пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ в полицията и изчезва безследно.


Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София – Илиенци. Разпознават го по изкуственото му око, което му слагат в Германия. Белезите на насилие, както и показанията на генерал Иван Вълков пред съда през 1954 г., показват, че Гео Милев е брутално удушен с тел.

ГЛАВАТА МИ…

Голова моя – темный фонарь с перебитыми стеклами.
Саша Черный

Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час – има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака –
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак…
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
– замръзнала, каменна, вечна и зла –
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просек Едип –
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДНЕС

Години наред българският народ е живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост – без слънце и без простор пред погледа – без творчески устрем на духа: обезверен, обезидеален. Обсаждан от своята тъй наречена „свобода“ – вече толкова години, – от ония, които са поемали в ръцете си неговите съдбини. Днес това положение е изострено до последна степен. Днес тежестта на обсадата лежи върху нас с най-голямата си мъчителност. Днес унинието, томлението в духовете е всеобщо и непоносимо. Днес – като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, е скован в най-голямо омаломощяване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър. И сред всеобщото мъртвило, в което не свети ни воля, ни желание:

… помощ не иде,

отникъде взора надежда не види…

Този патетичен вик на поета би бил най-добрият израз на отчаяното мъртвило, в което е скован днес българският народ, ако да не бе угаснал в духовете всеки патос, ако да не бе задавен в гърлата всеки вик.

Въздухът висне тежък и задушен пред нас, няма ли най-сетне да тресне спасителният гръм? Няма ли да се разрази очистителната буря?

Това чувства всеки. Това чака всеки.

*

Нещастието на българския народ произлиза от това негли, че ний започнахме своя свободен живот (който изисква от нас културно творчество) без организирана жизнена енергия. Затова обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм. Защото тия избрани синове на народа – народните управници – не бяха избрани синове. Те бяха винаги най-недостойните синове на народа – пълна противоположност на ония самопожертвали се идеалисти – Раковски, Ботев, Левски, дядо Славейков и пр., – които родиха българския народ. И днес, и досега, винаги са били свободно отпуснати юздите на демагогията. Всички идват с блестящите си лозунги на тая или оная партия, но зад тия лозунги хитро се спотайват безчестното хищничество и лакомият егоизъм. Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде. И тия гении на злото, които са „управлявали“ до днес българския народ, насъскаха и тласнаха тоя народ в три безумни войни, които го разориха, които го превърнаха в прогнил труп – плячка за лакоми гарвани; и винаги в името на народа…

„В името на народа“ – да! – но у нас винаги е ставало въпрос само за едно: власт; не служба на народа, а „властвуване“ над народа. „Властта“ е занаятът – доходният занаят на българските тъй наречени „политически дейци“. Тяхната „политическа дейност“ впрочем е била винаги само „борба за власт“. И тази борба разпокъса жизнената енергия на народа; а дълг на тия „дейци“ беше да организират тази енергия в творчество! Уви, у нас дългът е бил винаги забравян и в най-новата история на българския народ за едно само не може да се говори: за дълг. И ето че тези „управници“ се изправят един по един пред съд; но тия, които ги съдят днес – утре и те се изправят пред съд и сядат на почивка – уморени от лъжа и кражба – в затвора. Това е постоянната развръзка на партизанската трагикомедия у нас. Но завесата никога не пада. Сцената стои винаги открита: открита за измама на народа, за разоряване на народа, за ограбване на народа, за разпокъсване на жизнената енергия на народа.

*

Народът чувства това; народът знае това. Унинието е всеобщо, мъртвилото е безплодно, порабощението на духовете е безизходно и всички погледи очакват спасение. Спасение, което би било чудо. Изход из безизходността на окончателното помъртвяване.

И възврат към светлите завети на миналото.

Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената енергия у народа се носи през въздуха; чувства се във всяка вещ – изпълва всички души. Небето тъмнее в предчувствие на очакваното знамение.

Но кой ще донесе желаното обновление? Нима тия, които са управлявали България, българския народ до днес? Дали от тях българският народ очаква своето обновление? От апостолите на демагогията, на лъжата, на кражбата? От сеячите на разтление? От тия, които носят със себе си мерзостта на запустението! От тия, които носят на челото си знака на безчестието?

Не.

Всички до днес управлявали партии са вече окончателно дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те – всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа. Настрана от тях стои народът, в недрата на когото дреме енергията на неговото бъдеще. Трябва да се разпечата скривалището на тази енергия.

Един е изходът: обединяване на народните сили. А това обединяване ще се извърши само под знака на един лозунг: труд и честност.

Този нов лозунг – чужд на всички досегашни партии – означава техния разгром и изникването на една нова „партия“, която ще донесе желаното обновление, като обедини народа под единствения възможен в България социално-културен принцип: трудовия принцип. И тази партия ще изникне из недрата на народа и трябва да бъде не партия, а целият български народ. Така народът ще изнесе начело своите истински, най-добри синове: честните свои синове, ония, които досега са били или потулени зад шума на безчестието, или доброволно отлъчващи се от оная обществена гнъсота у нас, която се нарича „политически живот“.

Трябва – време е! – народът да изнесе из своите недра своите чисти и честни – и скрити досега – синове. Само те – тия нови хора – ще донесат неговото обновление. Нови хора! И нов девиз: честност и труд! Само този нов девиз, този нов принцип – трудовият принцип – ще обедини българския народ.

Защото той – българският народ – се състои преди всичко от хора на труда (в селата и градовете).

Бъдещето и спасението на българския народ е прочее в обединението на народа от селото и народа от града; а то е възможно само под принципа на труда – честния културен труд.

С този принцип трябва да се роди из недрата на народа една нова „партия“ – голяма колкото целия народ, – която да сложи гробна плоча над всички досегашни и сегашни партии, чиято дейност е била само злотворна и пагубна за народа; трябва да излязат начело истинските синове на народа – нови честни хора, – а не ония хора без морал, които са управлявали до днес България. Една нова партия – целият народ, – на която невидими духовни шефове са сенките на Раковски, Ботев, Левски и всички ония честни образи на миналото, които се жертваха за възраждането на българския народ.

Това, мисля аз, е всеобщото желание днес, което спи неизразено в душата на народа: нови хора!

И само така – и само тогаз българският народ ще може да разгърне в пълен обем своята жизнена енергия и в пътя на своето културно призвание да създаде онова, което ще бъде пиедестал не само на неговото благоденствие, но и на неговото културно възвеличаване. Обаче едно е нужно преди всичко: пречистване на българския живот. Само тогаз пред българския народ ще се разтворят широко кръгозорите на култура и културно творчество в бъдещето – народа, който в миналото създаде едно от най-силните духовни течения в историята – богомилството.

 [Статии от списание “Везни”]

Росица Тодорова,
Издателство “Распер”

Comments are closed.