Какво не знаете за Априлското въстание?

 

 

Нека си припомним един от най-славните моменти от наша история – избухването на Априлското въстание. Макар че е събитие, което всеки българин трябва да познава добре, има детайли около подготовката и развитието на въстанието, които са по-малко известни.

Предлагаме ви откъс от книгата „50-те най-важни дати, които промениха българската история”, от който ще си припомните всичко, което трябва да знаете за Априлското въстание.

Избухване на Априлското въстание

Априлското въстание е връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането. Неговата главна задача е извоюването на национална и политическа независимост на българския народ от петвековния османски поробител. Поради това заедно с Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., Априлското въстание изиграва фактически ролята на революция. Априлското въстание се обуславя от общия процес на възраждане в българските земи, който започва още в началото на XVIII в. и достига своята кулминационна точка през 60-те и 70-те години на XIX в.

Още през втората четвърт на XIX в. се извършват редица бунтове и заговори. Кримската война 1853–1856 г., която, макар и да завършва без успех за Русия, дава нов подтик в националноосвободителната борба на българския народ. Дейността на Г. С. Раковски, групирането на българската революционна емиграция в Румъния, дейността на четите на Панайот Хитов и Филип Тотю през 1867-а и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868-а, комитетите на Васил Левски, активностите на Л. Каравелов и Хр. Ботев и др. събития подготвят узряването на въстанието.

В международен аспект през лятото на 1875 г. в Босна и Херцеговина избухва въстание, което продължава до 1878 г. Първоначалните успехи на въстаналото население в тези две области подтиква българската революционна емиграция да последва неговия пример. Първият отглас на въстанието в Босна и Херцеговина е Старозагорското въстание, 1875 г. След неговия неуспех започва подготовката на ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на 1876 г.

Главен организатор на бъдещото въстание е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875 г. Според изработения от него план българските земи са разделени на 4 революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. За да се избегне грешката, допусната по време на Старозагорското въстание от 1875 г., Гюргевският комитет прави опит да определи точно и датата на въстанието. По-нататък в плана се посочват и областите, в които трябва да избухне въстанието, а именно: старопланинският масив от Врачанско до Сливенско и районите на Средна гора и Родопите. Насочването към тези области е продиктувано от предположението на комитета, че бъдещото въстание ще бъде продължително и за целта посочените области се явявали най-удобни, тъй като не позволявали употребата на тежко въоръжение от страна на османската армия. С избухването на въстанието се цели да се привлече вниманието и съдействието на европейската и особено на руската дипломация към българския национален въпрос.

В плана се предвиждало и създаването на определени стратегически пунктове, в които по време на въстанието да бъде съсредоточено мирното и беззащитно население, за да бъде предпазено от разправата на турската власт. Проектирало се подпалването на някои по-големи градове в Османската империя, между които и самата нейна столица с цел да бъде отвлечено вниманието на Високата порта от главните революционни центрове в българските земи. В същото време ръководителите на бъдещото въстание декларират и своето желание да не посягат върху живота и имуществото на мирното турско население. Този факт ярко свидетелства за високия хуманизъм, от който са обхванати българските революционери.

В изпълнение на изработения в Гюргево план на въстанието през януари 1876 година апостолите и техните помощници преминават р. Дунав и се отправят за определените им райони. Веднага след това пристъпват към непосредствена подготовка на въстанието. Полагат усилия за създаване на нови и възстановяване на местните революционни комитети, дейността на по-голямата част от които след обесването на В. Левски през 1873 г. заглъхва. Особено внимание отделят и на техническата подготовка на въстанието – набавянето на оръжие, боеприпаси, храна и др. Набелязват се и удобни пътища и места за въоръжена борба, осигуряват се военни специалисти, създава се тайна междукомитетска поща, тайна полиция и т.н.

Най-усилена подготвителна дейност се извършва в IV революционен окръг. Тук с най-големи организаторски способности се отличава Георги Бенковски, който става и фактически ръководител на този окръг. От останалите революционни окръзи известна активност проявява само Търновският, където Стефан Стамболов и неговите помощници са подкрепени от местните революционни дейци в лицето на учителя Бачо Киро Петров, Ст. Пешев и от пристигналите от Румъния революционери като Поп Харитон, П. Пармаков и др. В Сливенски революционен окръг подготовката на въстанието изостава поради тактически разногласия между апостолите и местните революционни дейци и се изразява главно в организирането на една въстаническа база край Сливен от Стоил войвода. Но след като местните власти узнават за тази подготовка, Стоил войвода е принуден да се оттегли в планината. Приготовленията във Врачанския революционен окръг пропадат поради настъпилия провал в дейността на апостолите. Те са принудени да преминат отново в Румъния и там се заемат с организиране на въстаническа чета.

В подготовката на Априлското въстание се включва и българската революционна емиграция в Румъния. Тя полага усилия за набиране на средства и изпращане на опитни военни кадри, подпомага организирането на чети и пр. С някои от дейците на Врачанския революционен окръг установява непосредствен контакт и Христо Ботев, който подготвя своя чета за преминаване в България. Не малка роля при подготовката на въстанието изиграва и революционната поезия на Д. Чинтулов, Хр. Ботев и други български поети. Самият Христо Ботев пише от Букурещ писмо до Тодор Пеев в Браила, в което изразява категоричното си намерение да се включи в предстоящото въстание: „Въпросите решени – отбелязва поетът, – целта обозначена, времето и разстоянието определени, следователно тука се не иска молитва, а мотика.”

Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет ръководителите на IV революционен окръг свикват на 14 април 1876 г. събрание в местността Оборище, на което да обсъдят състоянието на извършената подготовка и решат някои важни въпроси за предстоящото въстание. Поради предателството на един от присъстващите депутати местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни действия. На 19 април конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април). Веднага след извършеното нападение Тодор Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо (понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като „Кървавото писмо”), с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието.

Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов–Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание. На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, известна и като Райна Княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта – Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население.

Бързото разрастване на въстанието разтревожва турките власти. С мълчаливото съгласие на западните велики сили Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозушки орди от Южна България. Макар и слабо въоръжени, поради преждевременното избухване на въстанието въстаниците дават отпор на многократно превишаващия ги противник. След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влизат ордите на башибозушкия главатар Тосун бей и я опожаряват. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище. Най-дълга съпротива оказват въстаниците под връх Еледжик под командата на Телийски. Копривщица, макар незаета от въстаниците, е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието фактически е потушено. Обстоятелството, че Карлово и селата, намиращи се по поречието на р. Стряма, не въстават, позволява на турските власти да съсредоточат силите си към Родопите и да се разправят по най-жесток начин с надигналото се там население.

На 30 април башибозушки орди обкръжават Брацигово. На 5 май към тях се присъединява и редовна турска войска. Положението на въстаниците става неудържимо, но въпреки това те водят упорита борба срещу превъзхождащия ги противник. Тежък удар на въстанието в Брацигово нанасят местните първенци, които влизат в преговори с турците и успяват да арестуват по-видните революционери начело с В. Петлешков. Предаден в ръцете на турските власти, той е подложен на нечовешки мъчения. На път за Пловдив Петлешков поглъща отрова и умира.

На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от войската на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население. В продължение на три дни тук загиват над 3000 души – жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. Една част от него успява да избяга извън селището, а останалата дава отпор на башибозуците и редовните турски войски. Най-голям героизъм проявяват П. Бонев, Сп. Гинев и К. Честеменски. Под напора на превъзхождащия ги противник въстаниците са принудени да търсят убежище в черквата. Тогава турската войска подлага черковната сграда на артилерийски обстрел. Съпротивата на населението е смазана. За да не попаднат живи в ръцете на врага, К. Честеменски и Сп. Гинев убиват своите жени и деца, а след това и самите себе си. Техният подвиг е последван още и от Ив. Тилев и други въстаници.

Вестта за въстанието в IV революционен окръг заварва Търновския революционен окръг в тежко положение. Част от ръководителите на революционните комитети в Горна Оряховица, Търново и Лясковец са заловени. Между тях е помощник-апостолът Измирлиев. Това парализира инициативата на останалите дейци. Въпреки това се организира голяма въстаническа чета от селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Дичин, Вишовград и др., откъдето първоначално излизат малки въстанически групи, които на 28 април се събират в с. Мусина. Начело на четата застава Поп Харитон, а за военен ръководител е назначен П. Пармаков. Знаменосец става Д. Атанасов–Русчуклийчето. В четата влизат още и Бачо Киро, Хр. Караминков (Бунито), Т. Левтеров и др. Според плана тя трябвало да се съедини с други въстаници и да се укрепи в Балкана, за да може да води по-продължителна борба.

Веднага обаче щом се отправя към Стара планина, по дирите й тръгват многобройни потери от башибозук и редовни войскови части. На 29 април четата се установява в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни води непрекъснати сражения с противника. На 7 май манастирът е разрушен от артилерийска стрелба и въстаниците решават да направят опит за пробиване на обсадата. В завързалия се бой по-голямата част от тях загиват, а тези, които са заловени, са изправени пред съд. Пламъците на въстанието обхващат и Габровския, и Севлиевския край. Макар председателят на революционния комитет в Севлиево Ст. Пешев да е арестуван, това не попречва на надигането на околните селища – Ново село, Кръвеник, Батошево и др., които оказват решителна съпротива на превъзхождащия ги противник. Някои от тях като Ново село и Батошево повтарят подвига на перущенци, брациговци и панагюрци. За революционния устрем на населението в този край изключително голяма роля изиграва четата на Ц. Дюстабанов, която обикаля въстаналите села. След нейното разгромяване войводата е заловен и обесен в Търново. Последната искра на въстанието в Търновския революционен окръг е действието на четата на Хр. Патрев, образувана от жители на Трявна и някои селища на Габровския и Тревненския край. Тя разгръща своята дейност в началото на май, но след неколкодневни сражения с турски войскови части е разбита. В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Причината за това са масовите арести на революционни дейци, предприети по това време в града от местните турски власти, и колебанието, което проявяват ръководителите на революционния окръг. Все пак на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов образуват малка чета и се насочват към Сливенския Балкан. Към тях се присъединяват въстаниците от Ямбол, предвождани от Г. Дражев и четата на Стоил войвода. В този уголемен състав четата води неколкодневни битки с преследващите я турски потери и към средата на май е ликвидирана от превъзхождащия я противник.

Колебанието, несъгласието, липсата на единно ръководство, както и малодушието на ръководителите на Врачанския революционен окръг, довеждат до провал опита за въстание в този край. Така без подкрепа остава четата на Христо Ботев, преминала р. Дунав на 17 май, и са улеснени до голяма степен действията на турските потери за нейното унищожение. Опитът на Ст. Заимов да вдигне въстание във Враца остава без успех. Във Видинския край известна подготовка на въстанието се извършва само в някои села като Брегово, Гъмзово, Ново село и др., но населението тук се надига едва през юни, след започването на Сръбско-турската война през 1876 г., когато в този край навлизат български доброволчески чети.

Едновременно с четата на Хр. Ботев в Североизточна България преминава и четата на Т. Стоянов. Тя слиза на българския бряг на р. Дунав при Тутракан с намерение да се отправи към Стара планина и да помогне на въстаниците от II Сливенски революционен окръг. В завързалото се сражение при с. Араплар (дн. Априлово), Поповско, тя е напълно разбита.

Пламъците на въстанието обхващат и Югозападна България главно по поречието на р. Струма и р. Брегалница. Тук избухва т. нар. Разловско въстание. Негов главен ръководител е Д. Попгеоргиев-Беровски, с помощник поп Стоян Разловски. Първоначално Д. Попгеоргиев обикаля с малка чета селата в Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След това се сформира една по-голяма чета от около 40 души, предвождана от поп Стоян и Д. Попгеоргиев, която действа в Малешевско. В някои селища като Смиленци, Владимирово, Лаки и др. се създават малки въоръжени отряди. Изпратените многобройни башибозушки орди сломяват съпротивата на населението към средата на май.

В края на май и началото на юни 1876 г. Априлското въстание е потушено навсякъде. В продължение на един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение.

Априлското въстание предизвиква свикването на Цариградската конференция 1876–1877 г. То внася рязка промяна в действията на руската дипломация и ускорява решението на Русия за радикална намеса на Балканите. Показва непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековния хомот на османския поробител.

Из „50-те най-важни дати, които промениха българската история”

 

 

Източник: 24 часа

 

Comments are closed.