Ген. Тодор Бояджиев: През 1991 г. получих информация, че “българската следа“ е изфабрикувана от ЦРУ

 

 

Излезе осмата книга на ген. Тодор Бояджиев, която носи заглавие „Изповед на шпионина“. Авторът е разузнавач, първият главен секретар на МВР след промяната през 1989 г., депутат във Великото народно събрание и 39-ия парламент.
„Изповед на шпионина“ съдържа редица автобиографични моменти. В нея намират място и интервюта, които разузнавачът е давал през годините, поглед върху редица важни операции на българското и световното разузнаване, политически събития като реформите в МВР и службите след 1989 г., пожара на Партийния дом и др.
Изданието е с клеймото на „Сиела“. Премиерата е утре, 23 февруари, в Централния военен клуб в София.
Епицентър.бг вече ви предожи откъс от книгата, в която ген. Бояджиев разказва любопитни случаи от първия си мандат в САЩ и за срещата си след 1989 г. със заместник държавния секретар по човешките прави г-н Ричард Шифтър, на която гостът повдига въпроса за участието на България в атентата срещу папата, но получава отговора: „Ако говорим за възможности, ЦРУ има многократно по-големи възможности от българското разузнаване. Нека те да признаят авторство за атентата срещу Светия отец.“
Сега ви предлагаме втори откъс, в който ген. Боюджиев говори за истината за „българската следа“. (Публикуваме със съкращения).

В предишна глава доста сбито разказах за срещата в дома на първия зам. директор на ЦРУ с няколко от шефовете на американското разузнаване през февруари 1991 г. Една от деликатните теми беше да сондирам евентуалната готовност на „колегите” да помогнат за изчистване на името на страната ни от фалшивите обвинения за съпричастност в атентата в Рим. Още повече, че българският президент д-р Жельо Желев вече бе изпратил лично писмо до бившия съветник по въпросите на националната сигурност при американския президент Джими Картър, добре известния Сбигнев Бжежински с подобна „молба”.

Разбира се, че нямаше никакво място за очакване, че ЦРУ и САЩ ще си посипят главата с пепел и ще кажат „ние го съчинихме”. Но, макар и косвено, на срещата стана ясно, че те биха приели покана за участие в среща в София под патронажа на българския президент, на която се очакваше той в словото си отново да заяви позиция, изчистваща името на България. Макар и косвено, с присъствието си те биха „признали” невалидността на антибългарските твърдения.
И тука започва една шпионска мистерия, която все още има доста въпроси без отговори.

Няколко месеца след срещата във Вашингтон през февруари 1991 г. домашния ми факс късно през нощта „изчука” необичайно дълъг факс – сигурно поне 12-13 печатни страници на хартиена лента поне 2 метра дълга. Оказа се, че това е едно към едно запис на показанията на някой си Гудман пред Комисията по разузнаването на американския Конгрес. Ставаше ясно, че въпросният господин е бивш шеф на направление и старши анализатор в отдела за СССР в ЦРУ от 1966 до 1986 година.

Съдържанието на факса категорично свидетелстваше за това, че обвиненията срещу България са изфабрикувани в ЦРУ.
На факса не личеше нито кой го изпраща, нито от коя географска точка. Изпращачът явно бе взел мерки да не бъде открит.
За мен имаше само един възможен отговор. Това явно бе направено от някой от присъствалите на срещата, но дали е имал санкция за това или е било доста опасно за кариерата му лично решение нямам отговор и едва ли някога ще го получа.
Но това означаваше, че трябва да подходя много внимателно при използването на този важен документ. Ако го направех от свое име, много лесно заинтересованата страна би направила извода от къде и как съм получил материала и това би създало неприятности за доброжелателя или както се казва на професионалната терминология „доброволния заявител”, особено ако е било неразрешено от никого действие. Не биваше да рискувам и да му създам неприятности.
Реших да предоставя факса на известен български журналист, удостоен и с международни награди за разследващата си журналистика, за да го направи публично известен. Очаквах да се появи силен, сензационен материал, доказващ отново българската непричастност към този варварски акт.
ДА ама НЕ!
В България отново се водеше активна кампания за доказване, че за всички беди, и национални и международни е виновна зловещата Държавна сигурност.
Дали журналистът си наложи тотална автоцензура и покри някъде предоставения му факс, дали главният му редактор го зарови в някое дълбоко чекмедже, не знам. Но ИСТИНАТА за пореден път бе премълчана.

Аз не се отказвам лесно. Може да забавя, но без да забравя…
Продължих да търся – Кой е Гудман?
Почти еднозначно стигнах до отговора. Това трябваше да бъде  Алън Гудман, професор по международни отношения и декан в престижния Джорджтаунски университет, автор на няколко критични книги за Централното разузнавателно управление, бивш съветник по разузнаването в администрацията на президента Картър.
Нататък беше по-лесно. С помоща на мои американски приятели успях да договоря  през 1993 г. интервю с професора пред телевизионна камера и микрофон. То щеше да се състои в работния му кабинет, трябваше да покрие широка гама въпроси и накрая „неочаквано” да „закова” директно въпроса за показанията му пред Комисията по разузнаването.
От интервюто с проф. Алън Гудман:

Бояджиев: Последният ми въпрос се нуждае от известно въведение. Ще се върна повече от десетилетия назад, когато беше извършено покушение срещу па­пата. Вие си спомняте, че България беше обвинена, че е била активната част в този заговор за убийство. Това не беше така. Сега е ясно, че не е би­ло така. Когато президентът Рейгън номинира за поста директор на ЦРУ Робърт Гейтс, вие бяхте един от хората, които даваха показания пред Се­ната. Тогава споменахте, че някои от аналитиците на ЦРУ са били поли­тически повлияни или политически мотивирани. Като пример посочихте за­говора за убийството на папата. Междувременно България се промени. Сега говорим за друга България. Ние се върнахме в Европа, интегрирани сме отново в европейските и в световните структури. Президентът Желев напи­са лично писмо до Збигнев Бжежински с молба в качеството си на бивш съ­ветник по националната сигурност да изчисти името на България. Да ка­же, че това е било манипулация, че България не е имала никакво участие в покушението, защото все още много католици в целия свят свързват стра­ната ни със заговора за убийство. Ще се опитам да формулирам въпроса. Смятате ли, че…

Гудман: Вие ме бъркате е един друг господин. Познавам човека, с кого­то ме бъркате. Имаме същата фамилия.

Професор Алън Гудман ми даде интересно и в известна степен неочаква­но интервю. В същото време разбрах, че ми трябва още един Гудман. Про­дължих издирването, но този път на един друг професор, който ми трябва­ше за “българската следа”. Също професор, също в престижен американски университет, също автор на няколко книги, също свързан с разузнаването, но не Алън Гудман, а Мелвин-Алън Гудман. След няколко години го открих.
Мелвин Алън Гудман е бивш шеф на направление и старши анализатор в отдела за СССР в ЦРУ от 1966 до 1986 година. В периода 1974-1976 г. е стар­ши анализатор и в Бюрото за разузнаване и проучване на Държавния депар­тамент на САЩ. По-късно е професор по международна сигурност в Нацио­налния колеж по проблемите на войната. Днес, на 77 години, продължава активно да работи в тази сфера като директор на Националната програ­ма за сигурност в Центъра за международна политика. Автор на няколко нашумели книги, последната от които е “Провалът на разузнаването: За­лез и падение на ЦРУ”.

Оставката си от ЦРУ през 1986 г. мотивира с “политизиране на раз­узнаването срещу Съветския съюз, достигнало върха си при дирек­тора на ЦРУ Уилям Дж. Кейси и неговия заместник по въпросите на разузнаването и анализа Робърт М. Гейтс”.

Призоваването му пред Конгресната комисия по разузнаването и пока­занията му в течение на няколко дни на закрити заседания през 1987 г. е във връзка с номинация от президента Роналд Рейгън на Гейтс за дирек­тор на ЦРУ. За да бъде назначен, Гейтс трябва да бъде одобрен от Конгре­са. Гудман застава категорично срещу тази кандидатура. Основният мо­тив е, че Гейтс е манипулирал в анализите на ЦРУ т. нар. “българска сле­да” в атентата срещу папа Йоан-Павел II. В резултат на тези показания Гейтс оттегля кандидатурата си, защото вижда, че няма да получи необ­ходимата подкрепа.
На 16 май 1991 г. президентът Джордж Буш-старши (1989-1993) отново предлага Гейтс за същия пост и този път Конгресът след половин година протакане на 5 ноември го утвърждава. Президентът със завидна бързи­на подписва назначаването му и той полага клетва още на следващия ден – 6.11.1991 година. Като че ли са се “страхували” да не се появи отново Гудман или някой друг честен и достоен разобличител. Но Гудман този път не е призован да говори пред комисията и никой не му дава трибуна…
*
Следващото интервю е “виртуално”. Нямах проблем да го направя и лич­но, след като съм в постоянна връзка с Мелвин — и кореспондентска, и лич­на, и визуална през Скайп, но знам каква ще бъде реакцията му — “търсиш ме само когато искаш да пишеш за “българската следа”. И затова реших, че ще бъде по-убедително, по-автентично и по в общия дух на интервютата ми, посветени на разузнаването през XXI век, ако ви предложа едно към ед­но неща, които Гудман е казвал през годините и ги повтаря до ден днешен. Още повече, че Али Агджа вече е на свобода и се чуди как да заработи тлъст хонорар, като смени българската с “иранска следа”.
От виртуалното интервю с проф. Мелвин Алан Гудман (няколко цитата от неща, които Гудман заявява пред камера):
Откровенията:
“Рано в кариерата си разбрах какви могат да са последствията от поли­тизирането на информацията, особено когато една политическа група, не­зависимо при коя американска администрация, взема парче разузнавател­на информация и го използва за собствени политически интереси. Това ясно пролича и при започване на войната в Ирак…”
“Библиотеката” ЦРУ:
“Гледам на ЦРУ като на най-голямата библиотека за класифицирана информация. В нея постъпват документи от Пентагона, Държавния депар­тамент, отчети, анализи, шифрограми на тези ведомства, разшифровки на прихванатите от Агенцията за национална сигурност съобщения, спътни­кови снимки и т. н. През първите ми 15 години в агенцията за мен бе удоволствие да работя в Управлението за информация и ана­лиз. През 1981 г. Бил Кейси сложи край на това… Агенцията започна да се политизира отвътре…”
Повратна точка:
“През 1981 г. дойде повратната точка. През 1982 г. Гейтс стана замест­ник-директор и шеф на Управлението за разузнаване и анализ, а през 1984 г. стана и заместник-директор на ЦРУ и заместник на Кейси. И имаше една специална оценка, която ЦРУ направи тогава, и тя стана повратна точ­ка при формиране на намерението ми да напусна… Кейси винаги е вярвал, че заговорът за убийство на папата е дело на Съветския съюз. Но нямаше каквото и да е разузнавателно доказателство за такова заключение. Въ­преки това, той и Гейтс многократно го твърдяха при различни изслушва­ния пред Конгреса, но и през 1984 г. и 1985 г. трябваше да признаят, че ня­ма доказателства за това…”

“През 1985 г. от България постъпва ужасно съобщение от треторазря­ден, непроверен източник от военното разузнаване, а не от политическо­то разузнаване или КГБ. Източникът няма никакъв достъп до такива све­дения, но твърди, че това е дело на КГБ. В оперативния отдел, получил ин­формацията, я оценяват като толкова недостоверна, че даже не я подават в информационното управление. Но Кейси, който се изживяваше като голям оперативен специалист и следеше информациите, постъпващи от резидентурите, решил, че това е “димящият пистолет”, решаващата улика. И въз­лага на определени анализатори да подготвят нов, решителен в заключени­ята си анализ. Аз случайно го видях на бюрото на колежка и след като про­четох първите три параграфа, си казах: “Господи, какво е това, какво пи­шем?” Колежката не беше в стаята, взех го, ксерографирах го и отидох ди­ректно при шефа на управлението за анализ Гейтс.Размахах копието и ка­зах, че това е въпрос на честност, на почтеност, на интегритет. Не може да вземете една измислица от абсолютно непроверен и съмнителен източ­ник и да правите заключения. Точно същото се случи по-късно и с твърде­нията за ОМП – оръжията за масово поразяване „открити” в Ирак, което дава необходимия “повод” за началото на военните действия.”
Уважаеми читатели, това виртуално интервю сигурно ще предизвика множество въпроси, но вярвам, че сами ще си отговорите. За мен едно не­що е съществено – историята е история, когато отразява фактите, а не се пише от “победителите”!

И един друг малък, но показателен факт. Резидентът на ЦРУ в Рим по време на атентата срещу Папата възразява срещу идеята за “българска следа”. Никой не се съобразява с неговите оцен­ки. По-късно същото лице е предложено от Държавния департамент за аме­рикански посланик в Африка. Но ЦРУ възразява. Американският Конгрес не дава съгласието си и той не е назначен. Май случаят потвърждава сентен­цията, че няма ненаказано добро…

 

 

Източник:епицентър.бг

 

Comments are closed.