Tyxo.bg counter

Вечният любимец Веселин Маринов: Отказах немско гражданство!

Веселин Маринов е от хората, които говорят точно това, което им е на сърцето и разговорите с него обикновено са със статут на изповеди. В това интервю болезнените истини се леят една след друга като тъжна песен. И идват броени дни след музикалния триумф на певеца в зала „Арена Армеец” в столицата, където той пя над три часа пред препълнена зала от рекордните 13 000 души. Вече е ясен и следващият концерт на звездата – в любимата му зала 1 на НДК, чиято дата ще бъде фиксирана през януари 2017-та, споделя певецът в интервю пред „ШОУ“..

– Г-н Маринов, малцина се осмеляват да правят концерт в „Арена Армеец”. Оправдаха ли се очакванията ви след това?
– Това беше едно голямо предизвикателство за мен. Наистина голямо. Много опит съм натрупал и това усещане беше невероятно. Самата зала е толкова огромна, че задължава да си на ниво през цялото време. Нямаш право дори секунда на нещо различно. Радвам се, че успях!

– Вълнението ви се оказа толкова голямо, все едно бяхте за първи път на голямата сцена!
– Наистина е така! Емоцията, превъзбудата, желанията, бяха огромни – точно, колкото и отговорността зад тях. Пожелавам на всеки да изпита това, трудно е да се опише. Да види целия този народ, да си представи, че той е там заради него, заради неговата музика. Тогава се чувстваш много различно. Аз много обичам работата си и не изпитвам трудности. Не са ми тежест всичките тези натоварвания, през които неминуемо преминавам. Просто се оставям на желанието да ме води напред. А този концерт беше върхът на моето творчество! Една реализирана мечта!

– Ако това наричате своеобразен връх, тогава какво следва оттук нататък?
– Всъщност аз съм бил много пъти на върха. И най-интересното е, че когато се кача там, виждам следващия. Не правя толкова равносметки, колкото се устремявам към поредния връх, който ми изглежда малко по-нависоко. Следващият връх ще е новият ми албум, който ще дойде амбициозно след целия този успех и изобщо досегашната ми творческа кариера. Винаги след юбилеен концерт е трудно. Но хитовете са си хитове. Това са песните, които се пеят, независимо от всичко. Песните за новия албум са почти готови и очаквам той да се появи някъде през март 2017-та. Но ако има избори, разбира се, нещата малко ще се позабавят.

– Кажете ми как бихте отвърнали на критикарите? Такива винаги има, но и има значение как се възприемат.
– Трудно ми е да отговоря на този въпрос. Ние сме си такива като нация и манталитет. Затова и животът ни не върви. Затова и на такива не трябва да се отговаря – каквото и да направиш, те винаги ще намерят за какво да те осмиват. Просто търсят причини да го правят, а аз не се вълнувам от това. Важното е човек да обича и да вярва в това, което прави. И не да правиш стил, който е модерен и привлича повече хора – а да е музика, която харесваш. На мен това много ми личи. Аз пея музиката, която е на сърцето и живота ми. И затова, въпреки че

моите песни не се пускат от години по радиата и много рядко по телевизии

те пак стигат до хората, защото моя живот не е по-различен от техния. Не е по-различен от живота на вашия баща или дядо. Говоря за поколения хора, които пълнят залите сега на концертите – обединени от идеята да се спасят от всеобщата бездуховност. Идват дори заради идеята да чуят литературен език, правилно изговорени думи, поезия. Разрухата в духовно отношение наистина е пагубна и тотална навсякъде. И така, като гледам начина, по който вървят нещата – големите сили си постигат целта – да станем едни лесно управляеми хора на основата на ниската си култура и незнанието за нищо в света около нас.

– Защо наистина 15 години песните ви не звучат по радиата? В същото време пълните огромни зали всеки път, на всеки концерт…
– Това не е само към мен, а е изцяло – към българската популярна музика. Няма ги златните песни. Разликата е, че повечето ми колеги не работят като мен, вече не. Ако имаше толкова албуми, колкото правя аз всяка година – с нови аранжименти, нови клипове, нови концерти и т.н. – може би битката щеше да изглежда една идея по-различно. Едно БГ Радио например, трябва да пуска българска популярна музика – не да се затваря в някакви ретро извинения. Сега те пускат песни от отминало време, когато още в България се правеха шлагери. Но тогава имаше приоритет към българската музика. Въпреки че и тогава плюехме по много неща. Самият аз бях от онези големи критици. Но сега, като се връщам назад в спомените, виждам, че днес, за разлика от вчера, тези приоритети вече ги няма. Няма я мисълта за националната култура. Тогава приоритетите се спазваха дори и със законови мерки – сега е пълна анархия. Разграден двор!

Няма държава, която да контролира докъде може да стига пошлостта, вулгарността, цинизмът

Липсват критерии. Преди години в Националното радио и телевизия не можеше да влезе песен, без да се е чула предварително всяка една дума, всяка една съгласна, на която завършва думата. И ти не мислиш, ако слушаш дадена песен, какво се е казало. А литературната основа е нещо много важно за една творба.

– Означава ли това, че имате носталгия към социализма, към всичките тези норми и правила за действие и осмисляне?
– Признавам си, че съм бил винаги голям противник на тогавашното време, но е факт, че имаше много висок критерий в изискванията. Събираха се най-големите композитори и поети в един ден – за да слушат всички предложения, които „Балкантон” и радиото тогава, като монополист, даваха. И тогава имаше форма на отрицание, на негативизъм. Например не можеше да се пеят ориенталски песни, нито вулгарности, всички онези неща, които не носят качество на песента. Знаете ли какво е прозодия? Това е начин, по който се произнасят сричките – когато не поставяш гласната буква правилно. А сега, за да се изпее една дума, всеки си пише текстовете, както му дойде. Никой не контролира този процес.

– За съжаление на мода днес е жаргонът, който на пръв поглед цели оригиналност, но на практика е конфекция, употребява се от всички…
– Много точно казано наистина. Даже не се знае кога точно е жаргон, защото в училище това не се изучава. И да, след всичко, което ви споделям сега, признавам, че имам носталгия вече към социализма. Но даже не толкова към социализма, колкото към онова време, в което целия свят беше различен. Беше времето на „АББА”, на „Бийтълс”, на Браян Адамс, на „Дийп Пърпъл”, на големите изпълнители. Сега в света няма мелодици, въпреки че певците пътуват из целия свят и печелят, пълнят зали. Такива песни не се пускат по телевизията. Ако сега включите коя да е музикална телевизия, ще видите какво дават – едни инфантилни песни с някакви забавени движения. Нищо друго.

– Винаги, когато сме говорили с вас, независимо дали поводите са били радостни, съм усещала едно присъствие на тъга. Породена от какво?
– Аз съм прекалено чувствителен и понякога прегарям в емоциите, но не съм тъжен човек. Но всъщност сте права, защото текстовете на песните ми в основата си са тъжни. И аз ги пресъздавам. Тъгата е в основата на момента, в който се ражда дадена творба. Има я дори и в най-веселия наглед текст. Не съм тъжен… но не съм и от онези, които може да видите да се лигавят навсякъде.

– Понякога волно или неволно пренасяме емоциите и от личен план, а там настроенията се редуват…
– Така е, да, понякога там сме и тъжни, несъмнено. При мен обаче, по-скоро го отдавам на висок критерии, на консерватизъм, на начина на живот, който живея. Аз съм много различен от този живот, който живее например така нареченият български шоумен. Не знам… рискувам да обидя някого, а не искам. Просто моят свят е друг, не отразява онова, което сме свикнали да виждаме наоколо.

– Това не е лошо, дори напротив! Но сте и човек, който трудно преглъща предателството – споделяли сте ми го неведнъж…
– Да, така е. Може би няма такъв човек, който да може да направи това лесно. Или ако може, значи е ръководен от интереси, не толкова от други чувства. То затова боли, когато има предателство – защото е част, откъсната от теб – а ти преди това си гласувал пълно доверие. Какво остава пък, ако говорим за любов. Макар че при любовта май е по-лесно.

– Дали е по-лесно?!
– В живота много често се случва да разлюбим някого. Да бъдем предадени. Вече много рядко можеш да намериш и истински хора. Да, любовта е нещо свято, но когато е проиграна по този начин в днешно време, остава някак настрана в душата. Предавали са ме неведнъж, да, обичал съм пределно, но така се случва. И в такива моменти не изпадам в срив, не се предавам, въпреки натиска на емоциите. Потапям се в много работа и това ми е спасението. Имал съм такива периоди в живота си, в които за да не изпадна в глуха защита, съм работил денонощно.

– А имали ли сте толкова труден период, за който сте мислели, че е по-скоро невъзможно да продължите?
– Имал съм и такива периоди, да. Още бях младо момче, първите ми години в професионален план – когато всички врати бяха заключени! Денонощно се трудех по нощни барове, имах и проблеми с родителите си. Но нямаше как и откъде да си помогна.

Бачках като луд, спях по 2-3 часа на нощ

тръгвах от сутринта да се срещам с хора, да им доказвам, че аз съм човекът, с който трябва да работят. Имал съм дни и нощи, в които буквално от никъде нищо не идваше, не се получаваше. Стигал съм дори дотам да намразя музиката, толкова много съм бил разочарован. Но в крайна сметка се оказва, че дори и разочарованията ти са част от хубавото след това. Ако ги няма, няма да разберем колко е хубаво. Когато през ’95-та излезе „Горчиво вино” и моите мечти започнаха по-малко да стават реалност, тогава с годините започнах да разбирам и какво нещо е почивката. Тя е толкова рядко при мен, а е нещо много красиво. В онези години не можех да го осъзная, нямаше как и да си го помисля, защото много често се случваше. А сега, ако човек има цели, ако е падал поне веднъж отвисоко, но е останал уверен в желанието си да реализира мечтите, не би трябвало да намира много свободно време. Когато си докоснал върха един път обаче, е много трудно да се задържиш. Постоянно ме карат например да пея в чужбина, в Америка, за по месец, а аз не мога да си позволя да отсъствам от България повече от седмица.

– Защо, кое ви спира?
– Това донякъде ме потиска, защото въпреки че заслужавам, не мога да го направя. А годината е била повече от успешна – с над 70 концерта. Тук винаги има нещо, което трябва да се свърши. Мога да си позволя да съм пасивен най-много седмица.

– Веднага след концерта си сега в „Арена Армеец” споделихте нещо, което със сигурност е учудило мнозина. Казахте: „Аз съм човек, който никога няма пари!”
– Понякога даже ме укоряват, че говоря прекалено искрено. Но това съм аз. Казват, че съм станал милионер по приходи от концерти – по примера на Лили Иванова и Камен Донев. Но като се замисля – толкова години раздаване, себераздаване и страдание, че заслужавам да имам пари и да се гордея с тях. Но няма как да се случи в момента в България. Изключвам Лили Иванова – тя е нещо съвсем друго. Не й знам средствата, не ме и интересува, но тя заслужава. Извън нея не виждам как в България артист може да изкара наистина много пари само от музика. Камо ли аз, който поддържам фирма, плащам наеми, редица разходи, много кредити, с които съм обезпечил технически всички пътувания. Човек трябва да тръгне с мен навън, извън столицата, за поне 10 дни, за да види каква бездуховност и нищета е в провинцията. България не е София или Варна.


Цветан Цветанов и близките му са винаги на първите редове

– Знам, че сте и изряден данъкоплатец, което май също е рядкост днес…
– Винаги съм казвал, че човек трябва да е изряден към държавата, за да може да иска. Трябва и да гласува – за да може да псува после политиците. Но преди да може да си плаща данъците, разбира се, трябва много да работи, за да ги има. Да има очи преди да поиска. Затова предпочитам капитализма, защото той облагодетелства хората – особено когато човек много се труди – той дава добро бъдеще за страната си, плаща добри данъци. Става и по-качествен – онова, с което се съобразяват конкурентните му фирми и изпълнители. Така и качеството на самия отрасъл се повишава. Ако това, което правя аз, го правеха поне 30 % от моите колеги от поп музика – нямаше да е така нито с това течение поп фолк, нито с тези рапъри, които псуват като хамали. Това нямаше да бъде с такъв размах! Не укорявам никого, всеки има правото да се затвори и да чака да му се обадят за едно участие – с което ще живее и ще може да прави някакъв живот. Но аз говоря за отстояване на интереси и любов в това, което си признат да правиш.

– Споменахте Лили Иванова и ми е интересно одобрявате ли ситуацията, която има тя с някои наши композитори?
– Не бих казал. Не искам да укорявам Лили Иванова, тя е огромно име, което знае какво прави. Но аз смятам, че тя греши, като се скара с всичките си композитори и поети от онова време, с които работеше и заради които е Лили Иванова. Но това си е тя, нейно право е. Знам едно – че е най-лесно да се скараш и да похабиш отношения, градени толкова години. Прекрасната музика, която е създала – но не само тя, а още няколко човека. Лили просто обира овациите.

– На всички ваши концерти виждаме в публиката Цветан Цветанов и семейството му. Замисляли ли сте се някога за влизане в политиката, за да отстоявате с нейния инструментариум убежденията си?
– Много са малко нещата, за които мога да се закълна, че няма да бъдат при мен. Това е едно от тях. Никога няма да бъда политик! Това е невъзможно, защото политиката е коренно различна от отношението, което имам към живота. Аз съм честен с хората, а в политиката това е почти невъзможно. И тъй като Цветанов е такъв – му се възхищавам, че успява да бъде светъл остров в цялата кал, наречена политика.

– Този път видяхме и дъщеря ви Йоана, която призна, че не е наследила вашия музикален талант, а работи като юрисконсулт. Беше откровена, както сте и вие сега.
– Ами… какво да кажа. Метнала се е на родителите си (усмихва се). Светът, който виждаме днес, не е най-доброто място за децата – които прихващат от интернет и улицата всичко най-лошо. И в училище вече няма висок критерии, тъй като учителите нямат ценз. Единственият начин да се възпита в едно дете ценностна система – това е личният пример на родителите, както и времето, което те му отделят. Никога не съм искал Йоана да наследява моя талант, искал съм сама да усети какво иска от този живот. Тя и няма онези качества да бъде изпълнител, каквито например имаме майка й и аз. Майка й пее прекрасно, баба й и дядо й по майчина линия също, моите родители също – но Йоана не. А и тя никога не е живяла с мисълта, че музиката може да я осмисли. Искаше да работи това, което е днес, още от ранните гимназиални години.

– Суеверен човек ли сте?
– Единственото, което не съществува при мен, това са суеверията – нямам думи, молитви, амулети, нищо, което да говори, че съм такъв човек.

Болезнен патриот

Живял съм 5 години в Германия. Дори имам издадени два албума там. Имал съм предложения от кметове на различни градове там – да получа гражданство, а тогава това бе наистина много трудно. Отказвал съм много пъти, защото безкрайно обичам България. Болезнен патриот съм! Когато например, някой наш спортист в чужбина завоюва победа – и се чуят възгласите, химна, ръкоплясканията, не знаете какво става с мен. Такъв рев, такава емоция. Веднага се сещам за ’93-та година, когато България спечели срещу Франция на „Парк де Пренс” в квалификационна среща. Гледах мача в таванската стая на един приятел, който имаше телевизия, защото тогава още нямаше такива сателити. Говорих по телефона, чувах от далеч какво става по нашите улици и само аз си знам какво ми е било. Не е възможно да отсъствам. Разбира се, когато стават разни катаклизми и виждаш, че не се случва нищо в посока живота ни да става по-добър, и аз, като много хора, съм се замислял неведнъж дали да не тръгна нанякъде, в някоя от тези любими мои немскоговорящи страни. Там имам и много приятели. Има моменти, в които не виждам бъдещето, но после разбирам, че това е било просто мимолетно чувство, за една вечер, едни глупави желания, които не отговарят на реалността в моята душа.

Интервю на Анелия ПОПОВА

 

 

Източник:Блиц

 

Comments are closed.